Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж

Пущинакът нямаше тайни за Бил. Цяла пролет бе играл тук, понякога с Ричи, понякога сам, а най-често с Еди. В никакъв случай не можеше да каже, че е изследвал цялата територия, но знаеше как да се добере от Кендъскиг до Канзас стрийт и в момента правеше тъкмо това. Излезе край дървения мост, по който Канзас стрийт пресичаше едно от безименните поточета, извиращи от градската дренажна система, за да се влеят долу в реката. Силвър го чакаше под моста, вързан с канап за една от подпорите, за да не му се мокрят гумите.

Бил размота канапа, натъпка го в пазвата си и с нечовешки усилия помъкна велосипеда нагоре към тротоара, при което се изпоти, задъха и на два пъти тупна по задник.

Ала най-сетне улицата бе достигната. Бил преметна крак над високата рамка.

И както винаги, щом възседна Силвър, той се преобрази.

 

5.

- Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД!

Думите отекнаха по-басово от нормалния му глас - в тях се долавяше едва ли не гласът на мъжа, в който щеше да се превърне след време. Силвър бавно набираше скорост и същевременно се засилваше плющенето на игралните карти, закрепени по спиците с щипки за пране. Бил стоеше прав върху педалите, стиснал здраво кормилото с китките навътре. Приличаше на човек, който се напъва да вдигне непосилна тежест. Жилите по врата му се изпъваха като въжета. Вените по слепоочията му пулсираха. Разтрепераните му устни се кривяха надолу в мъчителна гримаса докато той водеше познатата битка срещу масата и инерцията, напрягайки сетни сили, за да подкара Силвър.

И както винаги, резултатът си струваше труда.

Силвър ускори ход. Къщите вече не пъплеха, а плавно прелитаха наоколо. Отляво, където Канзас пресичаше Джаксън стрийт, освободеният Кендъскиг се преливаше в Канала. Отвъд кръстопътя Канзас стрийт слизаше стръмно към Сентър стрийт и главната улица - там бе деловият квартал на Дери.

Тук улиците се пресичаха начесто, но всички стопове даваха предимство на Бил, а колкото до възможността в един прекрасен ден някой водач да профучи покрай знака и да го размаже на кървава пихтия върху асфалта - и през ум не му минаваше подобно нещо. Пък и едва ли щеше да промени поведението си. Би могъл да го стори в по-ранен или по-късен етап от своя живот, но сегашната пролет и ранното лято бяха за него странно, буреносно време. Бен би се изумил, ако някой го запиташе дали е самотен; Бил също тъй би се изумил, ако някой го запиташе дали не си играе със смъртта. Ра-ра-разбира се, ч-ч-че не! - би отвърнал той незабавно (и с възмущение), ала това не променяше факта, че със затоплянето на времето спусканията му към центъра по Канзас стрийт все по-силно наподобяваха атака на японски камикадзе.

Тази отсечка от Канзас стрийт беше известна под името Горната миля. Бил я преодоля с максимална скорост, приведен над кормилото, за да намали съпротивлението на въздуха. С една ръка стискаше напуканата гумена топка на тромбата, за да предупреждава непредпазливите минувачи, а рижата му коса буйно се вееше назад. Плющенето на картите бе прераснало в монотонен рев. Мъчителната гримаса се превръщаше в широка идиотска усмивка. Жилищата отдясно отстъпиха място на стопански сгради (предимно складове и колбасарски работилници), замъглени от страховитата, но и опияняваща бързина. С крайчеца на окото си зърна отляво огнени отблясъци по водите на Канала.

- Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД! - победоносно изкрещя той.

Силвър прелетя през първия бордюр и както ставаше почти винаги на това място, краката му се откъснаха от педалите. Сега се носеше по инерция, изцяло отдаден във властта на онова незнайно божество, което е поело неблагодарната задача да закриля малките момчета. Свърна по улицата, надхвърляйки навярно с двайсетина километра официално разрешената скорост от четиридесет километра в час.

Всичко оставаше зад гърба му - заекването, безжизнената болка в очите на баща му, докато се тутка с някаква работа из гаража, ужасяващата гледка на прашоното пиано със затворен капак в горната стая - прашно, защото майка му вече не свиреше. За последен път бе изсвирила три методистки химна преди погребението на Джордж. Джордж, който излиза под дъжда с жълтата си мушама, стиснал в ръка лъсналото от парафин книжно корабче; мистър Гарднър, който влиза след двадесет минути, носейки детското телце в окървавено одеяло; пронизителният писък на майка му. Тревогите изчезваха. Той беше Самотният рейнджър, беше Джон Уейн, беше Бо Дидли, беше въплъщение на всички свои кумири, а не някакво си хлапе, което плаче, бои се и иска да иде при мъ-мъ-мама.

Силвър летеше и Бил Пелтека летеше с него; ъгловатата им сянка ги гонеше по петите. Заедно профучаха по Горната миля сред трясъка на игралните карти. Бил отново настъпи педалите и завъртя с все сила; копнееше да се понесе още по-бързо, да достигне някаква въображаема скорост - не на звука, а на спомените - и да разкъса бариерата на страданието.

Хвърчеше стремглаво, приведен над кормилото; хвърчеше тъй, сякаш искаше да надбяга самия дявол.

Отсреща стремително се задаваше кръстовището на Канзас стрийт, Сентър стрийт и главната улица. Ужасно място с еднопосочно движение, противоречиви пътни знаци и светофари, които би трябвало да са синхронизирани, но не бяха. Според една миналогодишна уводна статия на "Дери нюз", резултатът напомняше някаква сатанинска въртележка.

Както винаги, Бил бързо стрелна очи насам-натам, за да прецени движението и да открие пролуки. Ако сбъркаше в преценката - ако заекнеше, образно казано - отиваше право в болницата или в моргата.

Вряза се на червено в ленивия трафик, който задръстваше кръстовището и свърна надясно, за да избегне удара с грамаден вехт Буик. С един светкавичен поглед през рамо се увери, че средното платно е свободно. Пак погледна напред и видя, че след около пет секунди ще се размаже върху задницата на някакъв пикап, спрял насред пресечката, докато иззад волана плешив тип с физиономията на Айзенхауер протягаше шия навън да огледа пътните знаци и да разбере дали пък случайно не е поел по грешен път, който ще го откара нейде в Маями Бийч.

Дясното платно беше заето от междуградския автобус Дери-Бангор. Независимо от това Бил отби натам и с шейсет и пет километра в час профуча през пролуката между пикапа и автобуса. В последната секунда рязко изви глава като ентусиазиран войник при команда "Равнис", за да спаси зъбите си от страничното огледало на пикапа. Горещите изгорели газове от ауспуха на автобуса нахлуха в гърлото му като глътка силен алкохол. Чу как едната ръкохватка с тъничко скърцане прорязва дълга бразда в лъскавия алуминий на шофьорската врата. За миг зърна лицето на самия шофьор, пребледняло като платно под каскетчето с надпис "Автобусна компания Хъдсън". Човекът размахваше юмрук и крещеше нещо. Едва ли му честитеше рождения ден.

Три престарели дами пресичаха главната улица от Ню Ингланд Банк към "Всичко за нозете". Чуха оглушителния трясък на игралните карти и се озърнаха. Челюстите им провиснаха от изумление, докато само на педя от тях прелиташе като мираж дребно момченце върху грамаден велосипед.

Най-лошата - но и най-добрата - част от пътуването вече отминаваше. Пак бе погледнал в лицето съвсем реалната възможност да загине и пак бе успял да извърне очи. Не бе попаднал под колелата на автобуса; не бе претрепал нито себе си, нито трите стари дами с техните пазарски чанти и чекове от Социалната осигуровка; не се бе размазал върху раздрънкания Додж на плешивия Айзенхауер. Отпред отново се зададе нагорнище и скоростта бавно гаснеше. А заедно с нея гаснеше и още нещо - о, нека го наречем желание, защо пък не? Всички мисли и спомени довтасваха изотзад - здрасти, Бил, ехей, без малко да те изпуснем за момент, но вече пак сме тука - догонваха го, катереха се по ризата, скачаха в ухото му и се хлъзваха към мозъка като хлапета по пързалка. Усещаше как хлътват по обичайните си места, как трескавите им телца се блъскат едно в друго. Уха! Ех-ха! Ето ни пак в главата на Бил! Я сега да си помислим за Джордж! Дадено! Кой ще започне?

 

Прекалено много мислиш, Бил.

Не... бедата не беше там. Лошото беше, че си въобразява прекалено много.

Зави по алеята Ричард и след малко излезе на Сентър стрийт. Караше бавно, усещайки как потта се стича по косата и гърба му. Спря пред аптеката, скочи от Силвър и влезе.

 

6.

Ако беше преди смъртта на Джордж, Бил би заговорил с мистър Кийн независимо от затрудненията. Аптекарят не спадаше към най-благите хора - поне така си мислеше Бил - но проявяваше търпение и не си правеше шеги. Ала сега заекването му съвсем се бе влошило, а се боеше, че ако не побърза, с Еди може да стане нещо страшно.

Затова щом мистър Кийн рече: "Здравей, Бил Денброу, с какво мога да ти бъда полезен?", Бил грабна някаква рекламна диплянка за витамини, обърна я и надраска на гърба: Двамата с Еди Каспбрак играехме в Пущинака. Хвана го лош пристъп на хасма, искам да кажа, че едвам диша. Може ли да ми дадете лекарство за енхалатора?

Той бутна бележката по стъкления тезгях към мистър Кийн, който я прочете, взря се в тревожните сини очи на Бил и кимна.

- Разбира се. Чакай тук и не пипай където не ти е работа.

Мистър Кийн изчезна в задната стаичка, а Бил нетърпеливо запристъпва от крак на крак. Аптекарят се забави само пет минути, но сякаш бе минала цяла вечност докато се завърна с пластмасова пръскалка в ръка. Подаде я на Бил, усмихна се и каза:

- Това ще оправи нещата.

- Бла-благодаря - каза Бил. - С-с-само че ня-а-а-мам пъ-пъ-пъ-пъ...

- Всичко е наред, момко. Мисис Каспбрак има открита сметка при мен. Просто ще добавя и това. Сигурен съм, че тя ще ти благодари за добрината.

Бил въздъхна от облекчение, благодари и изтича навън. Мистър Кийн излезе иззад тезгяха и се загледа подир него. Видя как Бил метна инхалатораа в кошницата за багаж и тромаво възседна велосипеда. Наистина ли може да кара такова грамадно колело? - зачуди се мистър Кийн. Съмнявам се. Дълбоко се съмнявам. Но хлапето на Денброу все пак успя някак да яхне колелото без да си строши главата и бавно подкара по улицата. Велосипедът, който приличаше на нечия шега с всички закони на механиката, застрашително залиташе настрани. Инхалаторът се подмяташе из кошницата.

Мистър Кийн се ухили под мустак. Ако можеше да зърне тази усмивка, Бил само би затвърдил мнението си, че мистър Кийн едва ли има шанс да се включи сред най-добродушните хора на тоя свят. Усмивката беше кисела - гримаса на човек, който е открил куп удивителни неща, ала сред тях почти нищо не прави чест на човешкия род. Да... щеше да добави лекарството против астма към сметката на Соня Каспбрак и както винаги тя щеше да се изненада - не с радост, а с подозрение - от ниската му цена. Другите лекарства са толкова скъпи, казваше тя. Мистър Кийн знаеше, че Соня Каспбрак спада към хората, според които нищо евтино не носи полза. Можеше да я оскубе колкото си ще с тоя "ХидрОкс Аерозол" за детето и понякога се изкушаваше да го стори... но защо ли да злоупотребява с женската глупост? Не беше опрял до нейните пари.

Евтино? Ами да! "ХидрОкс Аерозол" (върху всяко пластмасово шишенце имаше грижливо залепено етикетче с надпис: Да се прилага при необходимост) беше изумително евтин препарат, но дори мисис Каспбрак трябваше да признае, че независимо от това действува чудотворно върху астмата на нейния син. А беше евтин, защото не представляваше нищо друго освен съединение на водород и кислород плюс мъничко камфор, за да има вкус на лекарство.

С други думи, лекарството на Еди се наричаше чиста вода.

 

7.

Обратният път му отне повече време, защото трябваше да кара по нагорнището. На няколко пъти се наложи да слезе и да тика Силвър. Бил просто не разполагаше с необходимата мускулна сила, за да преодолее с велосипеда по-солиден наклон.

Когато прибра Силвър в укритието и хукна към реката, вече бе четири и десет. Из главата му се въртяха най-мрачни мисли. Онзи хлапак Ханском е зарязал Еди да умира в самота. Или пък хулиганите са се върнали да ги смажат от бой. Или... най-лошото... човекът, дето убива малки деца, може да е спипал единия или двамата. Както спипа Джордж.

Знаеше, че около убийствата се трупат купища клюки и фантазии. Може и да заекваше, но не беше глух - макар че понякога хората явно си мислеха точно това, защото Бил говореше само в краен случай. Някои смятаха, че убийството на брат му няма нищо общо с убийствата на Бети Рипсъм, Черил Ламоника, Матю Клемънтс и Вероника Гроган. Други твърдяха, че Джордж, Рипсъм и Ламоника са убити от един човек, а останалите двама са жертви на "подражател". Третата версия бе, че момчетата са убити от един престъпник, а момичетата от друг.

Бил смяташе, че всички са убити от един човек... ако наистина беше човек. Понякога го обземаха съмнения. А понякога се питаше какви ли са всъщност чувствата му към Дери през това лято. Още ли не беше отминала горчивата вълна от гибелта на Джордж, както можеше да се предположи по пълното пренебрежение на родителите му - тъй дълбоко потопени в скръбта за по-малкия си син, та не забелязваха простия факт, че Бил все още е жив и може би страда? Взаимодействуваше ли това с другите убийства? Ами гласовете, които напоследък сякаш говореха, нашепваха в главата му (ала определено не бяха варианти на неговия глас, защото не заекваха - те бяха тихи, но уверени), съветваха го да върши едно и да избягва друго? Заради това ли Дери му се струваше някак променен? Някак заплашителен, осеян с неизследвани улици, които сякаш са загубили прежното очарование и зеят насреща сред злокобно безмълвие. Заради това ли някои лица изглеждаха потайни и боязливи?

Не знаеше, но вярваше - както вярваше, че убийствата са дело на една и съща зла сила - че Дери наистина се е променил и смъртта на брат му е възвестила началото на тази промяна. Мрачните предположения в главата му се пораждаха от спотаената идея, че сега в Дери може да се случи каквото и да било. Каквото и да било.

Но когато изскочи иззад последния завой, всичко изглеждаше тип-топ. Бен Ханском си беше на място, до Еди. Самият Еди вече седеше, с ръце в скута и клюмнала глава, макар че продължаваше да хъхри. Залязващото слънце хвърляше върху реката дълги зелени сенки.

- Леле братче, страшно си бърз - каза Бен и се изправи. - Чаках те най-рано след половин час.

- Имам бъ-бъ-бързо к-колело - отвърна Бил с нескрита гордост.

За миг двамата се спогледаха сдържано, предпазливо. После Бен плахо се усмихна и Бил отвърна на усмивката. Момчето може и да беше дебело, но изглеждаше свястно. Само голям куражлия можеше да стои тук, знаейки, че Хенри и компанията му навярно все още бродят наоколо.

Бил намигна на Еди, който го гледаше с неопределена благодарност.

- Г-г-готов си, Е-е-еди.

Подхвърли му инхалатора. Еди зяпна, пъхна пръскалката в устата си, дръпна спусъка и конвулсивно си пое дъх. После се облегна назад със затворени очи. Бен го гледаше загрижено.

- Божичко! Яката е закъсал, нали?

Бил кимна.

- По едно време бая се уплаших - тихо каза Бен. - Чудех се какво ще правя, ако изпадне в гърч или нещо подобно. Все опитвах да си припомня какво ни учиха през април в червенокръстките курсове. Сетих се само, че трябва да му пъхна клечка в устата, за да не си прехапе езика.

- Туй м-май беше за е-е-епилепсия.

- А? Да бе, сигурно си прав.

- К-к-както и да е, н-няма да има гъ-гъ-гърч - каза Бил. - Т-това ле-лекарство ще го о-о-оправи. Гле-гле-едай.

Мъчителното дишане на Еди постепенно затихваше. Той отвори очи и се взря в двамата.

- Благодаря, Бил. Тоя път ми беше спукана работата.

- Сигурно е започнало като ти размазаха носа, а? - запита Бен.

Еди печално се разсмя, стана и пъхна инхалатора в задния си джоб.

- Хич не ме беше еня за носа. Мислех си за мама.

- Ами? Сериозно? - Гласът на Бен звучеше изненадано, но ръката му се надигна и нервно заопипва парцаливия анцуг.

- Само да ми види кръвта по ризата и след пет секунди съм в спешното отделение.

- Защо? - запита Бен. - Нали спря? Божичко, помня как в детската градина едно момче падна от катерушката и си цепна носа. Откараха го в спешното, ама то беше защото кръвта не спираше.

- Т-тъй ли? - с интерес запита Бил. - Умря ли?

- Не, но лежа цяла седмица.

- Няма значение дали е спряло или не - унило каза Еди. - Все едно, ще ме отмъкне в болницата. Ще реши, че е счупен и някоя костичка може да ми влезе в мозъка или нещо от сорта.

- Ч-ч-че може ли да ти влезе кост в мо-мо-мозъка? - запита Бил. От седмици насам не бе водил толкова интересен разговор.

- Де да знам. Ако слушаш майка ми, всичко може да стане. - Еди отново се завъртя към Бен. - Мъкне ме в спешното по два пъти на месец. Мразя го онова място. Веднъж някакъв санитар рече, че трябва да й взимат наем. Направо й бръкна в здравето.

- Уха! - възкликна Бен. Реши, че майката на Еди трябва наистина да е смахната. Не усещаше, че вече и двете му ръце опипват останките от анцуга. - Защо не вземеш просто да се опънеш? Речи й: "Слушай, мамо, добре съм. Искам да си стоя у дома и да гледам "Морско преследване". Или нещо подобно.

- Оуууу - стреснато изстена Еди и замълча.

- Ти си Бен Х-х-х-ханском, н-нали? - запита Бил.

- Аха. Ти пък си Бил Денброу.

- Дъ-да. А това е Е-е-е-ех-е-е...

- Еди Каспбрак - обади се Еди. - Много мразя да ми пелтечиш името, Бил.

- Из-ви-винявай.

- Е, много се радвам, че ви срещнах - каза Бен.

Думите прозвучаха превзето и някак недодялано. Между трите момчета увисна тишина. Но те вече не се смущаваха от мълчанието. В този миг станаха приятели.

- Защо те гонеха ония диваци? - запита най-после Еди.

- Те ви-ви-винаги го-о-нят н-някого - каза Бил. - М-мразя ги тия к-курове сплескани.

За миг Бен занемя - най-вече от възхищение - като чу да се изрича онова, което майка му понякога наричаше Много Лоша Дума. През целия си живот не бе изговарял подобна дума, обаче миналата есен бе написал една (със съвсем ситни буквички) върху телефонен стълб.

- На контролните Бауърс се падна до мен - каза той, когато си възвърна дар-слово. - Искаше да препише от моята тетрадка. Не му дадох.

- Ти май се каниш да мреш млад, братко - възхитено възкликна Еди.

Бил Пелтека избухна в смях. Бен подозрително извърна глава, реши, че смехът не е насочен срещу него (макар сам да не знаеше откъде го разбра) и се ухили.

- Сигурно си прав - каза той. - Както и да е, сега Хенри ще трябва да ходи на лятно училище, затова тримата ме причакаха и стана тя каквато стана.

- Чу-чу-удя се к-как не са те у-у-убили - обади се Бил.

- Паднах от Канзас стрийт. По стръмното. - Бен се обърна към Еди. - Като стана дума за спешното отделение, може и да се срещнем там. Само да види майка ми как съм се разкрасил, тя ще ме вкара в болница.

Този път Бил и Еди се разкикотиха едновременно, а след кратко колебание и Бен се присъедини към тях. Веднага го заболя корем, но той продължаваше да се смее пискливо и малко истерично. Накрая не можа да се удържи на крака и глухият плясък, с който тупна по задник, предизвика нов взрив от веселие. Харесваше звънтенето на собствения си смях, преплетен със смеха на Бил и Еди. Никога до днес не бе чувал подобен звук: не просто задружен смях - с такова нещо се бе сблъсквал сума ти пъти - а задружен смях, в който се вплита и неговият глас.

Вдигна глава към Бил Денброу, погледите им се срещнаха и това бе достатъчно, за да прихнат отново.

Бил си пооправи панталона, вдигна яката на ризата си и закрачи прегърбен насам-натам с провлачена апашка походка. Гласът му стана глух и заплашителен:

- Ша та претрепя, момченце. На мен ли тия номера? Може и да съм тъп, ама съм голям. С тая куфалница орехи мога да троша. Мога да пикам оцет и да дрискам цимент. Казвам се Хубавеца Бауърс и да знайш, че тъдява из Дери аз съм голямата клечка.

Стиснал корема си с две ръце, Еди бе рухнал край потока, търкаляше се и виеше от смях. Бен седеше прегънат, с глава между коленете, и се кискаше като хиена; от очите му капеха сълзи, а под носа му провисваха дълги бели сополи.

Бил седна до тях и малко по малко тримата мирясаха.

- Обаче едно е добро - обади се Еди по някое време. - Щом Бауърс ще ходи на лятно училище, значи няма да се мярка насам.

- Често ли играете из Пущинака? - запита Бен.

До неотдавна подобна идея не би му хрумнала за нищо на света - знаеше каква репутация има Пущинакът - но след като бе попаднал тук, мястото съвсем не изглеждаше зле. Даже си беше много приятно на този полегат бряг, докато следобедът бавно отминаваше към здрача.

- А-а-ами д-да. Тук е с-спокойно. И н-най вече н-никой не ни за-за-закача. Щу-щу-щуреем к-както си щем. Във всеки случай Б-бауърс и дру-у-гите т-типове не идват н-насам.

- Само двамата с Еди ли?

- Ръ-ръ-ръ... - Бил тръсна глава. Бен си помисли, че когато заеква, лицето му става на топка като мокър парцал, и изведнъж се сети за нещо странно: докато имитираше Хенри Бауърс, Бил не бе заекнал нито веднъж. - Ричи! - изрева изведнъж Бил, после помълча и продължи по-спокойно. - О-обикновено идва и Ричи Т-тозиър. Само че д-днес трябваше с т-татко си да почиства та-та-та...

- Тавана - преведе Еди и метна камъче във водата. Пльок.

- Да, знам го Ричи - каза Бен. - Значи често идвате насам, а?

Идеята му се струваше пленителна и го изпълваше с безнадежден копнеж.

- Мъ-мъ-много често - отвърна Бил. - Що не д-д-дойдеш и ти у-у-у-утре? Дъ-дъ-двамата с Е-е-еди искахме да п-построим бе-бе-е-ент.

Бен отново онемя. Изумяваше го не толкова самото предложение, колкото простичката, естествена небрежност, с която бе подхвърлено.

- Може пък да измислим нещо друго - добави Еди. - С бента и без това хич не ни вървеше.

Бен се изправи и слезе до водата, изтупвайки праха от грамадните си бутове. Край двата бряга все още имаше купчинки преплетени клони, но течението бе отнесло всичко останало.

- Трябват ви дъски - каза Бен. - Намерете отнякъде дъски и ги сложете в редица... една срещу друга... като филии за сандвич.

Бил и Еди го гледаха озадачено. Бен се отпусна на коляно.

- Гледайте сега - каза той. - Дъските тук и тук. Забивате ги в дъното една срещу друга. Нали така? После, преди водата да ги отнесе, вие запълвате между тях с камъни и пясък...

- Нъ-нъ-ние - прекъсна го Бил.

- Ъ?

- Нъ-ние ще го направим.

 

2.

глас долетя от канала:

- Помогни ми...

Стресната, Бевърли отскочи и изтърва сухата изтривалка на пода. Леко тръсна глава, като че искаше да се разсъни, после пак се наведе над мивката и любопитно надникна в канала. Банята беше в дъното на четиристайния им апартамент. От хола долитаха приглушено звуците на някакъв каубойски филм. Когато филмът свършеше, баща й щеше да превключи на друга програма за да гледа бейзбол или бокс и накрая щеше да заспи в креслото.

Тапетите в банята имаха отвратителни шарки - жаби и лилии. Под тях се издуваше неравната мазилка. На места тапетите бяха петносани от водни пръски, другаде направо се отлепваха. Ваната беше ръждива, тоалетната чиния - пукната. От порцелановата фасонка над мивката стърчеше гола 40-ватова крушка. Бевърли си спомняше - смътно - че някога около нея имаше стъклен глобус, но той се строши преди години и никой не си направи труда да го подмени. Подът беше покрит с толкова избелял линолеум, че цветът му си личеше само под мивката.

С две думи казано, банята не изглеждаше твърде приветлива, но Бевърли я ползуваше толкова отдавна, че не обръщаше внимание.

По мивката също беше зацапана с жълтеникави петна. Ръждива решетка пресичаше накръст петсантиметровия отвор на канала. Някога дупката имаше хромиран кант, но и той бе изчезнал преди години. Под кранчето със синя точка висеше на верижка вехта гумена запушалка. Отворът на канала беше катранено черен и когато се наведе над него, Бевърли за пръв път усети, че отдолу долита лек неприятен мирис - мирис на риба. Тя посбръчка нослето си от погнуса.

- Помогни ми...

Тя изохка. Наистина беше глас. Преди малко си бе помислила, че просто тръбите са избучали... или й се е причуло... след ония филми...

- Помогни ми, Бевърли...

Обливаха я ту горещи, ту студени вълни. Бе свалила ластичето и косатата се разливаше по раменете й като огнен водопад. Усещаше я как изтръпва от корен и се мъчи да настръхне.

Без сама да разбира какво върши, тя пак се наведе над мивката и изрече почти шепнешком:

- Хей! Има ли някой?

Гласът от мивката беше като на съвсем малко дете, което може би още се учи да говори. И макар че ръцете й настръхваха от страх, разумът се помъчи да намери логично обяснение. Живееха в крайния апартамент на партера. Наоколо имаше още четири апартамента. Може би някое хлапе се забавляваше да говори в канала мивката. И някакъв каприз на ехото...

- Има ли някой? - отново запита тя, този път малко по-високо. Изведнъж й хрумна, че ако влезе сега, баща й ще я сметне за луда.

Каналът не отговаряше, ала неприятният мирис сякаш стана по-силен. Напомняше й за бамбуковия гъсталак в Пущинака и мочурището зад него; пораждаше представата за лениви, вонящи изпарения и черна кал, която се мъчи да смъкне обувките от нозете ти.

Всъщност в блока нямаше малки хлапета, там беше цялата работа. Вярно, съседите Тремънтс имаха петгодишно момченце и две момиченца - едното на три годинки, другото на шест месеца - обаче мистър Тремънт си загуби работата в обувния магазин на Тракър авеню, вече не можеше да плаща наема и един ден цялото семейство изчезна нанякъде с вехтия ръждив Буик. На втория етаж откъм фасадата живееше Скипър Болтън, но той беше четиринайсетгодишен.

 

- Ние всички искаме да те срещнем, Бевърли...

Тя притисна устата си с длан и очите й се разшириха от ужас. За миг... само за миг... бе повярвала, че вижда как нещо мърда долу. Внезапно осъзна, че косите й провисват от раменете и се люшкат близо - много близо - до отвора на канала. Някакъв спасителен инстинкт я застави бързо да отскочи и да отметне къдриците зад гърба си.

Озърна се. Вратата на банята беше плътно затворена. Откъм телевизора се чуваше едва-едва как някой предупреждава някого да прибере оръжието преди да си изпати. Беше сама. С онзи глас.

- Кой си ти? - тихичко подвикна тя в канала.

- Матю Клемънтс - пошушна гласът. - Клоунът ме взе тук долу, в тръбите, и аз умрях, и много скоро той ще дойде да вземе и теб, Бевърли, и Бен Ханском, и Бил Денброу, и Еди...

Ръцете й литнаха нагоре и се впиха в бузите. Очите й се разширяваха, разширяваха, разширяваха. Усещаше как тялото й се вледенява. Сега гласът изглеждаше глух и прастар... но продължаваше да пълзи нагоре с някакво прогнило злорадство.

 

- Ще се рееш тук долу с приятелите си, Бевърли, тук всички се реем, кажи на Бил, че Джорджи му праща много поздрави, кажи му, че Джорджи тъгува за него, но скоро ще се срещнат, кажи му, че някоя вечер Джорджи ще го чака в гардероба със струна от пиано и ще му я забие в окото, кажи му...

Гласът секна, раздадоха се няколко задавени хълцания, после яркочервен мехур изпълзя от канала и се пръсна, зацапвайки с кървави мъниста пожълтелия порцелан.

Задавеният глас заговори по-бързо и същевремено се променяше - от мивката звучеше ту детинският глас, който бе чула отначало, ту гласът на младо девойче, ту - ужас! - гласът на едно познато момиче... Вероника Гроган. Но Вероника е мъртва, каза си тя, откриха я мъртва в дренажна тръба...

 

- Аз съм Матю... Аз съм Бети... Аз съм Вероника... ние сме долу... долу при клоуна... и чудовището... и мумията... и върколака... и с теб, Бевърли, ние сме долу с теб и се реем, променяме се...

Внезапно изригнал кървав фонтан оплиска мивката, огледалото и тапетите с жаби и лилии. Бевърли изпищя пронизително. Отскочи назад, блъсна се във вратата, задраска с пръсти, отвори я и хукна към хола, където баща й тъкмо ставаше от креслото.

- Какво те прихваща, дявол да го вземе? - навъсено запита той. Тази вечер двамата бяха сами - майката на Бев работеше втора смяна във "Фермата на Грийн", най-добрият ресторант в Дери.

- Банята! - истерично изпищя Бевърли. - Банята, татко, в банята...

- Да не е надзъртал някой Бевърли? А?

Пръстите му политнаха напред и болезнено се впиха в ръката й. По лицето му бе изписана загриженост, ала в нея имаше нещо хищно, нещо, което не успокоява, а плаши.

- Не... мивката... в мивката... вътре... вътре...

Тя се разрида истерично и не успя да довърши. Сърцето тъй бясно подскачаше в гърдите й, че сякаш всеки миг щеше да се задуши.

По лицето на Ал Марш се изписа изражение, говорещо недвусмислено: "Боже, Боже, какво ли ни чака тепърва?" Той блъсна дъщеря си настрани и влезе в банята. Остана там толкова дълго, че Бевърли отново се изплаши.

После кресна:

 

- Бевърли! Идвай тука, момиче!

За възражения не можеше да става и дума. Ако стояха на ръба на пропаст и той й заповядаше да скочи - незабавно, момиче! - инстинктивната покорност сигурно би я тласнала в бездната преди да дочака протеста на разума.

Вратата на банята беше отворена. Баща й стоеше на прага - едър мъж с вече оредяваща рижава коса, която бе предал по наследство на Бевърли. Все още беше със сивите работни панталони и сивата риза (работеше като портиер в общинската болница). Строгият му поглед се впи в лицето на Бевърли. Ал Марш не пиеше, не пушеше и не ходеше по жени. У дома си имам предостатъчно жени, казваше той понякога и при тия думи по лицето му плъзваше странна, загадъчна усмивка без капчица веселие - даже напротив. Тази усмивка напомняше бързия бяг на облачна сянка през каменисто безплодно поле. Те се грижат за мен, а когато трябва, и аз се грижа за тях.

- Казвай сега, какви са тия глупости, дявол да го вземе? - запита той щом Бевърли пристъпи до него.

Тя имаше чувството, че гърлото й е облицовано с грапави керемиди. Сърцето й бясно подскачаше в гърдите. По огледалото тъмнееха дълги кървави струи. Алени пръски бяха нашарили лампата над мивката; усещаше мириса на спечена кръв по 40-ватовата крушка. Кръвта се стичаше по порцелана на мивката и върху линолеума тупкаха едри къпки.

- Татко... - дрезгаво прошепна тя.

Отвратен от нея (както се случваше често), той й обърна гръб и небрежно взе да си плакне ръцете над кървавата мивка.

- Боже мой, момиче. Говори де. Адски ме стресна. Отвори си устата, за Бога.

Той продължаваше да си мие ръцете и Бевърли видя кървави петна по сивия плат на панталона му там, където докосваше ръба на мивката, а ако докоснеше с чело огледалото (беше на сантиметри от него), кръвта щеше да се озове и на кожата му. От гърлото й излетя задавен стон.

Той спря водата, грабна кърпата, върху която се бяха лепнали косо две дълги кървави ветрила, и започна да си бърше ръцете. Готова да припадне, Бевърли го гледаше как размазва кръвта по кокалчетата и дланите на едрите си китки. Виждаше кръв под ноктите му - сякаш току-що бе убил някого.

- Е? Чакам - изрече той и метна кървавата кърпа на кукичката.

Кръв... кръв навсякъде... а баща й не виждаше нищо.

- Татко... повтори тя. Нямаше представа как да продължи, но той я прекъсна.

- Тревожа се за теб - каза Ал Марш. - Чудя се дали някога ще пораснеш, Бевърли. Скитосваш насам-натам, занемарила си къщната работа, не умееш нито да готвиш, нито да шиеш. По цял ден четеш книжки и се рееш из облаците, а пък ако не четеш, все нещо не ти е наред. Тревожа се.

Ненадейно ръката му се завъртя и болезнено я зашлеви по дупето. Бевърли изплака без да откъсва поглед от него. Върху рошавата му дясна вежда тъмнееше капчица кръв. Ако я гледам достатъчно дълго, ще полудея и вече нищо няма да има значение, помисли тя.

- Много се тревожа - каза той и още по-силно я удари по ръката.

Болката я разтърси, после ръката й изтръпна. Утре на удареното място щеше да има жълто-червеникаво петно.

- Страшно много - каза той и я удари с юмрук в корема. В последния момент удържа леко ръката си и Бевърли не припадна. Само се преви задъхана, с просълзени очи. Баща й я гледаше безразлично. Пъхна окървавените си ръце в джоба на панталона.

- Трябва да пораснеш, Бевърли - изрече той и сега гласът му беше мек, всеопрощаващ. - Нали така?

Тя кимна. В главата й пулсираше тъпа болка. Плачеше, но беззвучно. Ако се разхълцаше на глас - баща й наричаше това "бебешки хленч" - можеше да си докара нещо по-сериозно. Ал Марш бе прекарал целия си живот в Дери и обясняваше на всеки заинтересован (а понякога и на незаинтересованите), че възнамерява да бъде погребан тук, като се постарае дотогава да навърши поне сто и десет години. "Нищо не ми пречи да живея вечно - казваше понякога той на Роджър Орлит, при когото се подстригваше веднъж месечно. - Нямам пороци."

- Хайде сега, обяснявай - заповяда той - и по-бързичко.

- Имаше... - тя преглътна и усети нова болка, защото в гърлото й не бе останала и капчица влага. - Имаше паяк. Грамаден, дебел, черен паяк. Той... той изпълзя от мивката и аз... сигурно пак се е вмъкнал в канала.

- О! - Баща й се усмихна лекичко, явно задоволен от обяснението. - Това ли било? По дяволите! Ако ми беше казала, Бевърли, нямаше и с пръст да те пипна. Всички момичета се страхуват от паяци. Бре, мътните да го вземат! Защо не ми каза?

Той се приведе над мивката и Бевърли прехапа устни, за да не изкрещи... а дълбоко в душата й заговори някакъв друг глас, гласът на противна, нежелана част от нея; може би гласът на самия дявол: Ако искат, нека го спипат. Нека го дръпнат надолу. Прав му път натам, мамицата му мръсна!

Ужасена, тя се помъчи да прогони този глас. Позволеше ли на подобни мисли да останат макар и секунда в главата й, сигурно щеше да иде в ада.

Баща й надникна в канала. Ръцете му размазваха кръвта по ръба на мивката. Бевърли отчаяно се бореше да не повърне. Болката в ударения корем не отминаваше.

- Нищо не виждам - каза той. - Всички тия сгради са стари, Бев. Знаеш ли, че имат канали колкото железопътни тунели? Когато бях портиер в старата гимназия, редовно намирахме в тоалетните удавени плъхове. Момичетата си умираха от страх. - Той се разсмя добродушно при мисълта за женските щуротии. - Най-много ги имаше когато прииждаше Кендъскиг. Но откакто изградиха новата дренажна система, каналите не са чак толкова населени.

Той я прегърна през рамото.

- Слушай сега. Отиваш да си легнеш и няма да мислиш за паяка. Нали така?

Отново усети обич към него. Никога не те удрям незаслужено, Бевърли, бе казал веднъж баща й, когато тя се оплакваше, че я наказва без вина. И сигурно имаше право, защото той умееше да обича. Понякога прекарваше с нея по цял ден - показваше й кое как се прави, разправяше й разни истории или се разхождаше с нея из града и когато татко бе толкова добър, тя усещаше как обичта издува сърцето й до пръсване. Обичаше го и се стараеше да разбере, че трябва да я наказва често, защото (според неговите думи) сам Бог му повелява да върши това. Дъщерите, казваше Ал Марш, се нуждаят от повече наказания, отколкото синовете. Той нямаше синове и Бевърли смътно подозираше, че и това може да е донякъде по нейна вина.

- Добре, татко - каза тя. - Няма да мисля за паяка.

Заедно влязоха в малката й стаичка. Сега дясната ръка я болеше жестоко от удара. Тя се озърна през рамо и видя кървавата мивка, кървавото огледало, кървавата стена, кървавия под. Кървавата кърпа, която баща й бе метнал небрежно на кукичката след като си избърса ръцете. Помисли: Как ще влизам сега да се мия там? Моля Ти се Боже, мили Боже, съжалявам, че мислих лоши неща за татко, накажи ме ако искаш, заслужавам си го, нека да падна и да се ударя, нека да се разболея от грип като миналата зима, когато кашлях толкова зле, че веднъж даже повърнах, но моля Те, Боже, нека утре сутрин кръвта да да е изчезнала, от сърце Ти се моля Боже, нали ще ме чуеш? Нали?

Както всяка вечер, баща й подви одеялото около нея и я целуна по челото. После постоя в онази поза, която Бевърли мислено наричаше "негов" начин да стои, а може би и да съществува: леко приведен напред, с ръце пъхнати дълбоко в джобовете, загледан отвисоко в дъщеря си с ясносини очи сред скръбното лице, напомнящо муцуната на куче от породата басет. Години по-късно, след като изобщо бе престанала да мисли за Дери, тя понякога забелязваше непознат мъж в автобуса или застанал на ъгъла с тенекиено канче за храна в ръката... фигури, о, мъжки фигури, зърнати ту привечер, ту на някой площад под обедните лъчи на ясен, ветровит есенен ден, мъжки фигури, мъжки закони, мъжки желания; или пък Том - тъй подобен на баща й, когато си свалеше ризата и вземеше да се бръсне леко прегърбен пред огледалото в банята. Мъжки фигури.

- Понякога се тревожа за теб, Бев - каза той, ала сега в гласа му нямаше нито тревога, нито гняв. Лекичко посегна и приглади косата над челото й.

 

Банята е пълна с кръв, татко! - едва не изкрещя Бевърли в този миг. Не я ли виждаш? Навсякъде е! Даже се пече върху крушката над мивката! Не я ли ВИЖДАШ?

Ала не издаде нито звук, докато баща й излизаше и затваряше вратата, изпълвайки стаята с мрак. Все още беше будна и лежеше втренчена в мрака, когато майка й се прибра към единайсет и трийсет и телевизорът млъкна. Чу как родителите й влизат в спалнята, после чу как пружината скърца ритмично по време на половия акт. Веднъж бе подслушала Грета Бауи да разправя на Сали Мюлер, че тоя акт парел като огън и нито едно прилично момиче не обича да го прави. ("Накрая мъжът ти пикае върху котенцето" - обясни Грета, а Сали възкликна: "Ужасно, никога не бих позволила на някое момче да ми го стори!"). Ако наистина болеше чак толкова, колкото разправяше Грета, значи мама беше много търпелива; един-два пъти Бев я бе чувала да стене тихичко, но стоновете като че не бяха от болка.

Бавното скърцане на пружината се ускори, достигна едва ли не трескав ритъм и изведнъж спря. Настана тишина, после до Бевърли долетя тих разговор и майчините й стъпки се отправиха към банята. Момичето затаи дъх, очаквайки да чуе писък.

Нямаше писък - само звукът на вода в тоалетната чиния. След това някакъв тих плясък. Познатото бълбукащо ръмжене на казанчето. Майка й взе да си мие зъбите. След минута пружината отново изскърца под тежестта на тялото й.

След още пет минути чу хъркането на баща си.

Черен страх изпълни душата й, стисна я за гърлото. Не смееше да се извърти надясно - както обичаше да спи - защото можеше да зърне как нещо я гледа през прозореца. Остана да лежи по гръб, изпъната като ръжен, и се взираше в тенекиената ламперия по тавана. След известно време - не знаеше дали са минали часове или минути - тя се унесе в тревожна дрямка.