Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж

Докато на километър от тях Хенри Бауърс, Виктор Крис, Бълвоча Хъгинс, Питър Гордън и един малоумен гимназист на име Стив Садлър (наричаха го "Лоса", като един герой от комиксите) преследваха изнемощелия Майк Хенлън през депото по посока на Пущинака, Неудачниците седяха край Кендъскиг и разсъждаваха над кошмарния си проблем.

- Ми-ххи-исля, ч-че знам к-къде е То - най-сетне наруши тишината Бил.

- В каналите - каза Стан и всички подскочиха от някакво рязко съскане. Еди с виновна усмивка отпусна инхалатора в скута си.

Бил кимна.

- Т-тия дни ра-ххаз-питах тъ-тъ-татко за к-каналите.

"Първоначално цялата област е била блатиста - разказа Дзак на сина си, - а основателите си нямали друга работа, ами разположили днешния център точно на най-лошото място. Тази част от Канала, която минава под Главната улица и излиза край Баси парк, всъщност е най-обикновен дренаж за водите на Кендъскиг. Обикновено дренажните тръби са почти празни, но когато се случи дъждовна пролет или почнат наводнения, те имат важно значение... - Той помълча, може би прогонваше спомена как бе загубил детето си при последното наводнение. - ... заради помпите."

"Пъ-пъ-помпите ли?" - запита Бил и без сам да усеща, завъртя глава настрани. Когато заекваше на звучна съгласна, от устните му пръскаше слюнка.

"Дренажните помпи - кимна баща му. - Те са в Пущинака. Бетонни цилиндри, които стърчат около метър над земята..."

"Бъ-бъ-бен Х-х-ханском им вика д-дупки на мо-ххо-рлоци" - усмихнато съобщи Бил.

Баща му също се усмихна... ала това бе само бледа сянка на някогашната усмивка. Седяха в работилницата, където Дзак идваше понякога да се заеме неохотно с поправки на старите мебели.

"Всъщност са просто помпи за нечистотиите, момко - каза той. - Намират се на дълбочина три метра и прехвърлят отходните води през по-равните места и нагорнищата. Машинарията е овехтяла и би трябвало да закупим нова, но щом стане дума за това, Съветът все плаче, че нямало пари. Ако ми даваха по четвърт долар за всеки път, когато съм газил до колене из лайната да пренавивам електромоторите... ама не ти се слуша, нали, Бил. Тая вечер по телевизията май дават "Захарният крак". Я иди да го гледаш."

"М-м-много ми се съ-съ-слуша" - искрено възрази Бил и то не само защото бе стигнал до извода, че под Дери се спотайва нещо страшно.

"Какво толкова те интересуват някакви си канални помпи?" - запита Дзак.

"У-хху-чилищно за-за-задание" - излъга Бил.

"Нали сте във ваканция."

"За д-д-догодина."

"Скучна тема за съчинение - каза Дзак. - Най-много да приспиш учителя и да си докараш някоя двойка. Гледай сега, тук е Кендъскиг - той прокара с пръст черта през тънкия слой стърготини по плота на банцига, - а тук е Пущинакът. Центърът се намира по-ниско от другите квартали - например Канзас стрийт, Олд кейп или Западния булевард - затова отходните води трябва да се изпомпват в реката. По-нататък сами си изтичат към Пущинака. Разбираш ли?"

"Д-д-да" - потвърди Бил и когато пристъпи да огледа чертите, рамото му докосна ръката на Дзак.

"Някой ден ще ни забранят да изливаме мръсните води в реката и всичко ще свърши. Но засега се оправяме с помпите в ония... как ги наричаше твоят приятел?"

"Дупки на морлоците" - каза Бил, без изобщо да заекне. Не обърнаха внимание на това - нито той, нито баща му.

"Точно така. Затова са тия помпи в дупките на морлоците. Добра работа вършат, закъсват само когато е много дъждовно и реката прелее. Защото обикновените дренажи и помпената система уж трябва да са отделни, но се кръстосват из целия град. Виждаш ли? - Дзак надраска няколко пресечени линии край Кендъскиг и Бил кимна. - А за дренажите най-важно е да знаеш, че водата прониква навсякъде. Придойде ли реката, почва да пълни и дренажите, и канализацията. Когато залее помпите, става късо съединение. После аз трябва да си блъскам главата с моторите."

"Татко, к-колко са г-големи каналите?"

"За диаметъра ли питаш?"

Бил кимна.

"Централните канали трябва да имат към два метра сечение. Периферните из жилищните квартали са до метър и двайсет. Може да има и по-широки. Чуй ме сега, Били, и го повтори на приятелите си: никога да не влизаш в тия тръби - нито на игра, нито на бас, нито за каквото и да било."

"Защо?"

"От 1885 година насам са ги строили дванайсет различни градски управи. По време на Депресията Агенцията за борба с безработицата изгради цяла вторична дренажна система и периферна канализация; тогава отпускаха купища пари за благоустройство. Но онзи, дето ги беше проектирал, загина през Втората световна война, а пет години по-късно в кметството откриха, че почти всички проекти са изчезнали. Четири килограма чертежи просто се изпариха нейде по времето между 1937 и 1950 година. Искам да ти кажа, че никой не знае къде и защо минават тия проклети канали и шахти. Когато работят нормално, хората забравят за тях. А щом закъсаме, трима-четирима грешни дяволи от благоустройството трябва да открият коя помпа е изгърмяла и къде има задръстване. И като слизат, по-добре да си носят суха храна. Долу е тъмно, вони и има плъхове. Достатъчно убедителни причини, за да стоиш надалеч, но най-убедителната е, че можеш да се загубиш. И това е ставало."

"Никога ли не са пъ-пъ-пращали хора да измерят..."

"Трябва да довърша тоя стол - рязко каза Дзак и му обърна гръб. - Върви да гледаш телевизия."

"А-а-ама тъ-тъ-татко..."

"Върви, Бил" - повтори Дзак и Бил отново усети студа. Вечерята сред този студ се превръщаше в истинско изтезание, когато баща му прелистваше електротехнически списания (надяваше се да го повишат догодина), а майка му четеше някоя от безконечните си английски кримки - Марш, Сейърс, Инес, Алингъм... Студът лишаваше ястията от всякакъв вкус; беше като да дъвчеш замразен полуфабрикат направо от хладилника. Понякога след вечеря Бил изтичваше горе да се просне на леглото с ръце върху парещия си стомах и мислено повтаряше: Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух. След смъртта на Джорджи изречението взе да идва все по-често, макар че го бе научил от майка си още преди две години. То придобиваше в съзнанието му ореола на талисман: когато успееше да погледне майка си право в очите и да го изрецитира без нито едно запъване, всичко щеше да свърши; тя щеше да го прегърне с грейнало лице, а после щеше да възкликне: "Чудесно, Били! Ти си добро момче! Най-доброто момче!"

Разбира се, не споделяше с никого. Не би си признал, та дори и да го разчекнеха между четири коня; нито колелото на мъченията, нито испанският ботуш биха изтръгнали прекрасното видение от най-потайното кътче на неговото сърце. Ако успееше да изрече скоропоговорката, подхвърлена безгрижно от майка му в едно съботно утро, докато двамата с Джорджи гледаха по телевизията "Приключенията на дивия Бил Хайкок", всичко щеше да стане като след целувката на принца, която пренесла Спящата красавица в топлия свят на обичта.

 

Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух.

Не го сподели и с приятелите си на онзи 3 юли... но им разказа какво бе узнал за дренажните и канализационни системи под Дери. Беше момче, надарено с жива и пъргава фантазия (понякога фантазията идваше по-лесно от истината), затова сцената в разказа му излезе съвсем различна от истинския разговор: оказа се, че двамата със стария обсъдили въпроса докато си пиели кафето пред телевизора.

- Ама дават ли ти да пиеш кафе? - запита Еди.

- Е-ххе-стествено - отвърна Бил.

- Уха! - възкликна Еди. - Мама никога не ми е давала. Разправя, че кофеинът бил опасен. - Той помълча. - Ама тя го пие колкото си ще.

- Когато поискам, татко ми дава да пия кафе - каза Бевърли, - но ако разбере, че пуша, ще ми откъсне главата.

- Откъде си толкова сигурен, че е в каналите? - запита Ричи, прехвърляйки поглед от Бил към Стан Юрис и обратно.

- Вси-и-ичко на-на-натам в-води - каза Бил. - Бе-ххе-евърли чу г-гласове от ка-ка-канала. И кръ-ххъ-ъвта е оттам. Когато к-к-клоунът ни г-гонеше, о-оранжевото къ-къ-копче лежеше край ша-а-ахтата. И Джъ-джъ-джордж...

- Не беше клоун, Шеф Бил - намеси се Ричи. - Казах ти вече. Знам, че е лудост, но беше върколак. - Той умолително се огледа към другите. - Честна дума. Видях го.

- Било е върколак за те-те-тебе - възрази Бил.

- Ъ?

- Н-не ра-а-збираш ли? Било е въ-въ-върколак за т-тебе, защото си г-гледал оня тъ-тъ-тъп филм в "А-а-аладин".

- Мисля, че схващам - тихо каза Бен.

- Про-о-верих в б-б-библиотеката. М-мисля, че е глъ-глъ-глъ... - Бил помълча, напъна гърло и изплю думата: - ... гламър.

- Кламер ли? - недоверчиво запита Еди.

- Гламър - поправи го Бил и повтори думата буква по буква. После разказа какво открил в енциклопедията и в някаква книга, озаглавена "Нощни истини". Гламър било галското название на чудовищното създание; в различни епохи други народи и култури му измислили още имена, но всички те означавали едно и също. Индианците го наричали маниту - дух, който можел да се явява ту като пума, ту като лос или орел. Те вярвали, че маниту понякога можел да се вселява в тях и тогава им давал сила да извайват от облаци свещените животни на племето. Хималайските народи го наричали талус или телус - зло свръхестествено същество, способно да чете мисли и да се преобразява в онова, от което най-много се боиш. В Централна Европа го наричали ейлак, брат на вурдерлака, или с други думи вампир. Във Франция се разказвало за loup-garou (Бил го произнесе "лу-гару") - звяр, който си сменя кожата. Това донякъде съвпадало с върколака, обясни Бил, само че лу-гару можел да се превръща в каквото и да било - вълк, ястреб, овца и даже буболечка.

- А пише ли някъде как се унищожава гламър? - запита Бевърли.

Бил кимна, но без особена надежда.

- Х-х-хималайците имали ри-и-туал за п-прогонване, ама б-бил много стъ-стъ-страшен.

Всички го гледаха напрегнато. Не искаха да слушат, ала трябваше.

- Р-р-ритуалът се на-а-ричал Чю-чю-чюд.

И Бил им разказа какво представлявал този ритуал. Ако си благочестив хималайски монах, можеш да тръгнеш по следите на телуса. Когато го намериш, той изплезва език. И ти се изплезваш. Преплитате езици, захапвате ги и се озовавате приковани очи срещу очи.

- Олеле, ще се издрайфам! - възкликна Бевърли и се търкулна на една страна.

Бен леко я погали по гърба и веднага се озърна да види дали другите не го гледат. Не гледаха; всички слушаха като хипнотизирани разказа на Бил.

- А после? - запита Еди.

- А-а-ами м-може да ви зву-у-учи с-с-смахнато, обаче в к-к-книгата пише, ч-че почвате да си к-казвате смешки и га-хха-атанки.

- Какво? - сепна се Стан.

Бил кимна и върху лицето му се изписа изражението на журналист, който иска хората да разберат - без да им казва направо - че той не измисля новините, а само ги предава.

- Т-точно така. П-първо те-е-елусът к-казва смешка, после тъ-тъ-ти к-казваш, и тъй на-на-нататък, поред...

Бевърли пак седна и обгърна с ръце свитите си колене.

- Не ми е ясно как се говори с прехапан език.

Ричи незабавно изплези език, стисна го с пръсти и съобщи:

- Татко ми работи в стоманолайнарна!

Макар че майтапът беше детински, всички избухнаха в смях.

- М-може да става по те-ххе-лепатия - каза Бил. - К-както и да е, а-ако ч-ч-човекът пръв се ра-хха-азсмее в-въпреки б-б-б-б...

- Болката? - подсказа Стан.

Бил кимна.

- ... тогава телусът г-го у-у-убива и го и-ххи-зяжда. Мисля, че му взима душата. Н-но ако чъ-човекът ра-ра-разсмее т-телуса, чудовището т-трябва да си о-о-отиде за сто го-го-години.

- Пишеше ли откъде идват подобни твари? - запита Бен.

Бил поклати глава.

- Вярваш ли тия в приказки? - запита Стан с такъв глас, сякаш искаше да му се присмее, но не намираше нито морални, нито интелектуални сили да го стори.

- По-о-очти в-вярвам - сви рамене Бил. Накани се да добави още нещо, после наведе глава и млъкна.

- Това обяснява много - бавно изрече Еди. - Клоуна, прокажения, върколака... - Той се озърна към Стан. - И мъртвите момчета, навярно.

- Звучи ми като работа за Ричард Тозиър - заяви Ричи с Гласа на Говорителя от седмичните кинопрегледи. - Ричард Тозиър, човекът с хиляда смешки и шест хиляди гатанки.

- Ако оставим на теб, всички ще загинем - подметна Бен. - Бавно. В страшни мъки.

И всички отново се разсмяха.

- Добре де, какво ще правим? - запита Стан.

Бил само поклати глава... но имаше чувството, че всеки миг може да се досети. Стан махна с ръка и се изправи.

- Дайте да идем някъде. Сплеска ми се задникът.

- Харесва ми тук - каза Бевърли. - Сенчесто и прохладно. - Тя хвърли поглед към Стан. - Сигурно ще предложиш някоя детинщина, например да замеряме бутилки на сметището.

- Аз обичам да замерям бутилки - каза Ричи и се изправи до Стан. - Престъпен съм си по душа. - Той вдигна яка и закрачи насам-натам с котешка стъпка като Джеймс Дийн в "Бунтовник без кауза". После сбръчка унило чело и се почеса по гърдите. - Те ме измъчват. Не мога да ги търпя. Родителите. Училището. Обществото. Всички. Това е натиск, скъпа. Това е...

- Дрън-дрън - въздъхна Бевърли.

- Имам фишеци - обади се Стан и другите мигом забравиха разните истории за духове и мизерната имитация на Ричи, когато Стан измъкна от джоба си пакетче фишеци "Черна котка". Дори Бил изглеждаше впечатлен.

- Б-божичко, Стъ-стъ-стан, откъде г-ги на-хха-амери?

- Трампих ги с оня дебелак, дето го срещам от време на време в синагогата. Дадох му цяла камара комикси за Супермен и Малкия Лулу.

- Дай да ги гръмнем! - викна Ричи, готов да припадне от радост. - Дай да ги гръмнем, Стани, и никому няма да кажа, че двамата с татко ти сте разпнали Христа, честна дума, навит ли си? Навсякъде ще разправям, че имаш малък нос, Стани! И че не си обрязан!

При тия думи Бевърли вече се задави от кикот и преди да закрие лицето си с длани, наистина изглеждаше на път да припадне. Бил се разсмя, Еди също се изкиска, след кратко колебание дори и Стан им заприглася. Звънкият детски смях полетя над плитките разливи на Кендъскиг в този предпразничен ден - летен звук, ясен и бистър като слънчевите отблясъци по водата - и никой от тях не забеляза оранжевите очи, които ги гледаха иззад гъсто преплетените трънки и къпини отляво. Къпинаците бяха облепили десетина метра от стръмния бряг и точно в средата им се спотайваше кладенец на морлоците, както би го нарекъл Бен. А в отвора на стърчащата бетонна тръба лъщяха чифт грамадни очи с диаметър цели две пети.

 

5.

Докато наближаваше Нийбълт стрийт и Църковното училище, един поглед през рамо би променил коренно настроението му, защото по улицата го следваха в разгъната верига Хенри, Виктор, Бълвоча, Питър Гордън и Садлър Лоса. Ако пък те бяха излезли от дома на Бауърс пет минути по-късно, Майк щеше да е изчезнал от поглед отвъд нагорнището; апокалиптичният бой с камъни нямаше да се състои и всички последвали събития щяха да бъдат съвсем различни, или изобщо нямаше да се случат.

Ала самият Майк щеше да подхвърли след години хипотезата, че може би в събитията от онова лято никой не е бил изцяло господар на постъпките си; че дори и да е имало място за шанса и свободния избор, ролята им е била твърде ограничена. На срещата в ресторанта щеше да изтъкне редица подозрителни съвпадения, но имаше поне едно, за което не подозираше. През този ден беседата в Пущинака се прекъсна когато Стан Юрис извади кутия фищеци "Черна котка" и целият Клуб на Неудачниците се втурна да ги гръмне на бунището. А Виктор, Бълвоча и останалите бяха дошли във фермата на Бауърс, защото Хенри имаше фишеци, бомбички и каменарски капсули М-80 (само след няколко години властите щяха да обявят извън закона безконтролното притежаване на М-80). Смятаха да отидат зад депото и да взривят съкровищата на Хенри в стария въглищен склад.

При нормални обстоятелства всички те, дори и Бълвоча, избягваха да припарват до фермата - не само заради смахнатия Бъч Бауърс, но и защото в крайна сметка винаги им се налагаше да помагат на Хенри в полската работа: плевене, безконечно събиране на камъни, цепене на дърва, мъкнене на вода, пластене на сено, бране на зеленчуците за съответния сезон - грах, цвекло, домати, картофи... Не можеше да се каже, че бяха алергични към труда, но и без това у дома им се намираше достатъчно работа, та не горяха от желание да превиват гърбини за шантавия баща на Хенри, който пердашеше без да гледа (веднъж подгони с грамадна цепеница Виктор Крис, който бе изтървал кошница домати, докато я мъкнеше към края на нивата). Сам по себе си пердахът с брезова върлина беше кофти работа; но още по-кофти ставаше от това, че през цялото време на боя Бъч Бауърс си тананикаше: "Ще претрепя всички жълти мутри! Ще претрепя всички шибани жълти мутри!"

Макар и тъп, Бълвоча Хъгинс се бе изразил най-добре по въпроса. "С откачени не се ебавам" - заяви той на Виктор преди около две години. Виктор се изкиска и подкрепи мнението му.

Но непреодолимият зов на фишеците бе по-омаен от песента на морска сирена.

- Знаеш ли какво, Хенри - каза Виктор, когато Хенри му позвъни в девет сутринта с покана за предстоящото събитие. - Дай да те чакам около един часа при склада за въглища, а?

- Отидеш ли там към един, хич няма да ме видиш - отвърна Хенри. - Знаеш ли колко работа ми се е трупнала? Ако отидеш към три, тогава ще те чакам. И първия каменарски капсул ще ти го завра право в гащите, Вик.

Вик се поколеба, после неохотно обеща да вземе участие в работата.

Другите също пристигнаха. Събраха се пет едри момчета и както се бяха захванали да работят като бесни из фермата, всичко приключи малко подир пладне. Когато Хенри попита баща си дали вече е свободен, Бауърс старши само лениво му махна с ръка. Бъч беше заседнал в люлеещия се стол на задната веранда с бутилка от мляко (само че с доста по-греховно съдържание) в скута и с портативен радиоприемник върху парапета. Същия следобед щяха да предават бейзболен мач между "Червените чорапи" и "Вашингтонските сенатори" - перспектива, пред която всеки нормален човек би се облял в студена пот. Освен шишето, в скута на Бауърс лежеше гол японски меч - Бъч твърдеше, че взел този боен трофей от един умиращ японец на остров Тарава (всъщност го бе трампил на остров Хонолулу срещу шест бутилки "Будвайзер" и три строшени лоста за управление на самолет). Напоследък щом пийнеше, мечът редовно изникваше на коленете му. И тъй като всички момчета, включително Хенри, бяха убедени, че рано или късно ще хвръкне нечия глава, най-разумното беше в такива моменти да не се навъртат много-много наоколо.

Едва бяха излезли на пътя, когато Хенри зърна отпред Майк Хенлън.

- Негрото! - възкликна той и в очите му грейна възторженият поглед на малко дете, размишляващо в навечерието на новогодишните празници за скорошното пристигане на Дядо Коледа.

- Негрото ли? - озадачи се Бълвоча Хъгинс, защото рядко бе виждал семейство Хенлън, после и в неговите очи просветна пламъче. - Да бе! Негрото! Дай да го сбараме, Хенри!

С гръмко трополене Бълвоча се втурна в тръс. Другите се канеха да последват примера, когато Хенри сграбчи дангалака и го дръпна назад. Имаше богат опит от гонитбата на Майк Хенлън и знаеше, че едно е да искаш, друго - да можеш. Проклетият негър умееше да бяга.

- Още не ни вижда. Дайте засега само да ускорим крачка. Ще го настигнем постепенно.

Така и сториха. Отстрани навярно представляваха забавна картинка - сякаш и петимата тренираха за олимпийския отбор по спортно ходене. Солидното шкембе на Садлър Лоса подскачаше под мърлявата тениска с емблемата на Общинската гимназия. По зачервеното лице на Бълвоча скоро протекоха вадички пот. Но разстоянието между преследвачите и Майк се топеше - двеста метра, сто и петдесет, сто... а черното маймунче от джунглите все още не подозираше. Чуваха го как си подсвирква.

- Какво ще му сториш, Хенри? - тихо запита Виктор Крис.

Говореше с небрежен интерес, но всъщност беше изплашен. Напоследък Хенри го тревожеше все повече и повече. Охотно би се съгласил, ако станеше дума да напердашат черното хлапе, или дори да го съблекат и да му метнат дрехите на някое дърво, обаче не беше сигурен дали работите ще свършат дотам. Тази година бяха имали няколко неприятни срещи с дребосъците от Общинската прогимназия, които Хенри наричаше "ситни лайна". Хенри имаше навика да властвува над ситните лайна чрез терор и насилие, но от месец март насам все по-често се случваше дребосъците да го прецакат. В универмага бяха подгонили един от тях - очиларката Тозиър - и по някакво невероятно стечение на обстоятелствата го бяха изтървали, тъкмо когато мислеха, че им е паднал безвъзвратно в ръчичките. По-късно, през последния учебен ден, дебелакът Ханском...

Ала Виктор не обичаше да си спомня за това.

Безпокоеше го една простичка истина: Хенри можеше да ПРЕКАЛИ. Виктор крайно рядко и крайно неохотно си задаваше въпроса какво ли ще е това ПРЕКАЛЯВАНЕ... но този път мисълта упорито изплува от тревожното му сърце.

- Ще го спипаме и ще го отмъкнем в ямата за въглища - поясни Хенри. - Мисля да му пъхнем по един фишек в патъците, че да го видим как ще танцува.

- Ама не от каменарските капсули, нали, Хенри?

Ако Хенри се канеше да върши нещо подобно, Виктор щеше да зареже компанията. Чифт М-80 щяха да оставят негрото без крака, а това беше повече от ПРЕКАЛЕНО.

- А, те са ми само четири - отвърна Хенри, без да откъсва поглед от гърба на Майк Хенлън. Вече бяха скъсили дистанцията на седемдесет и пет метра и всички говореха шепнешком. - Да не мислиш, че ще ги хабя за някаква скапана чернилка?

- Не, Хенри. Разбира се, че не.

- Само ще му пъхнем по една "Черна котка" в гуменките - добави Хенри, - после ще го съблечем по гол гъз и ще му метнем дрехите в Пущинака. Дано да налети на отровен бръшлян, додето ги търси.

- Трябва и да го овъргаляме в кюмюра - обади се Бълвоча. Мътните му очи сега искряха от възторг. - Навит ли си, Хенри? Нали е гот?

- Адски гот - небрежно каза Хенри и гласът му не се понрави на Виктор. - Ще го овъргаляме в кюмюра, както го овъргалях в калта тая пролет. И... - Хенри се ухили, разкривайки зъби, които бяха почнали да прогниват още на дванайсетгодишна възраст. - И освен това имам да му кажа нещо. Мисля, че предния път не ме чу.

- Какво, Хенри? - обади се Питър.

Питър Гордън изпитваше само интерес и спортна възбуда. Беше от заможно семейство; живееше на Западния булевард и след две години щеше да постъпи в подготвителния курс на колежа в Гротън... или поне така си мислеше през онзи юлски ден. Имаше повече ум от Виктор Крис, но не скиташе с компанията достатъчно често, за да усети бавния упадък на Хенри.

- Ще разбереш - каза Хенри. - Сега си затваряйте човките. Наближаваме.

Бяха само на двайсет и пет метра от Майк и Хенри тъкмо отваряше уста да даде заповед за атака, когато откъм Садлър Лоса долетя първата експлозия за деня. Предната вечер Лоса бе изплюскал три паници боб и пръднята му отекна почти като гърмеж от ловна пушка.

Майк се озърна. Хенри видя как очите му се разшириха.

- Дръжте го! - изрева Хенри.

За миг Майк застина; после хукна да си спасява живота.