Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж

Бен се събуди със задъхан стон, все още обгърнат от съня за мумията, стреснат от гъстия вибриращ мрак наоколо. Подскочи, коренът престана да го подпира и ядосано го сръчка в гърба.

Зърна светлина и запълзя към нея. Озова се под лъчите на следобедното слънце, сред речния ромон и всичко си дойде на мястото. Не беше зима, а лято. Мумията не го бе отнесла в потайната си гробница; просто самичък се бе укрил от големите момчета в песъчливата яма под наклоненото дърво. Намираше се сред Пущинака. Хенри и приятелчетата му бяха потеглили безславно към града, след като си изкараха яда върху децата край реката, защото не бяха успели да открият Бен и да се окичат с бойни подвизи. Чао-чао, момченца. Бентът си беше за дечурлига, мене слушайте. Хич не ви трябва.

Бен унило огледа изподраните си дрехи. Голямо конско щеше да падне като се прибере у дома.

Беше поспал тъкмо колкото да се вдърви. Спусна се по стръмния бряг и закрачи покрай течението, като се мръщеше при всяка стъпка. Цял беше в синини и рани; имаше чувството, че в мускулите му някой барабани върху натрошено стъкло. По всеки квадратен сантиметър открита кожа бе засъхнала или все още засъхваше кървава корица. Момчетата с бента сигурно са си тръгнали, утеши се той. Не знаеше колко е спал, но дори да бе само половин час, срещата с бандата на Хенри навярно бе убедила Денброу и приятеля му, че ще е по-здравословно да се преселят нейде надалеч - например в Тимбукту.

Стиснал зъби, Бен упорито куцукаше напред, защото разбираше, че върнат ли се големите момчета, не ще има шанса да им избяга повторно. Всъщност вече почти не се вълнуваше.

Заобиколи близкия речен завой и спря за миг, гледайки право напред. Строителите на бента все още бяха тук. Единият наистина се оказа Бил Пелтека. Той бе коленичил до приятелчето си, което седеше, подпряно на отвесния бряг. Главата на второто момче беше отметната назад и адамовата му ябълка стърчеше като триъгълен чеп. Две струйки засъхнала кръв се спускаха от носа му по брадичката и шията. Пръстите на едната му ръка безсилно стискаха нещо бяло.

Бил Пелтека стреснато се озърна и видя неподвижния Бен. А Бен с ужас разбра, че нещо много лошо е сполетяло седналото момче; личеше, че Денброу е изплашен до смърт. Няма ли най-сетне да свърши този ден? - помисли си той с безпомощно отчаяние.

- Ще мо-мо-можеш ли да ми п-п-помогнеш? - запита Бил Денброу. - И-и-и-инх-х-халаторът му е п-п-празен. Мисля, че м-може да...

Лицето му застина, почервеня. Той се вкопчи в думата и взе да заеква като картечница. От устните му хвърчеше слюнка и трябваше почти тридесет секунди да повтаря "у-у-у-у", докато Бен осъзна какво се мъчи да каже - че другото момче може да умре.

БИЛ ДЕНБРОУ СЕ НАДБЯГВА С ДЯВОЛА - I

1.

 

 

Макар и съвършено вярна, тази мисъл не му се струва твърде успокоителна. Честно казано, през първия час след излитането на "Конкорд" (а може би "изстрелване" е по-точната дума) е трябвало да се пребори с лек пристъп на клаустрофобия. Самолетът е тесен - обезпокоително тесен. Обядът е просто превъзходен, но докато го сервират, стюардесите са принудени да се въртят и да приклякат, за да се справят криво-ляво с работата; приличат на гимнастическа трупа. Гледката на мъчителните им усилия отчасти лишава Бил от апетит, но съседът му по кресло не изглежда особено развълнуван.

 

Той се усмихва лекичко и си мисли, че човек, който спокойно възприема подобна ситуация, не би трябвало да се бои от нищо. Ала все пак се бои - и то не от факта, че лети с тридесет километра в минута, защитен само от тясната крехка черупка. Усеща едва ли не физически как Дери връхлита върху него. Да, това е най-точната дума. Независимо от тридесетте километра в минута, той има чувството, че седи напълно неподвижно, а Дери връхлита върху него като някакъв огромен хищник, който дълго е дебнал в засада и най-сетне изскача от укритието. Дери, ах, Дери! Да напишем ли ода за Дери? Но за какво точно? За вонята на фабриките и реките? За достолепния покой на зелените улици? За библиотеката? За Водонапорната кула? За Баси парк? За началното училище?

Всички разкази, които съм написал, мисли той с глуповато удивление. Всички романи. Та те произхождат все от Дери; Дери е техният извор. Те идват от онова далечно лято и от предишната есен, когато загина Джордж. Толкова много журналисти са ми задавали ТОЗИ ВЪПРОС... а аз съм отговарял погрешно.

 

Дебелакът отново го сръчква с лакът и той разлива част от питието. Отваря уста да каже нещо, но решава да премълчи.

Разбира се, ТОЗИ ВЪПРОС е: "Откъде черпите идеи?" Бил предполага, че всички писатели са принудени да дават отговора - или поне да се преструват, че го дават - поне по два пъти седмично, но човек като него, който си изкарва хляба с писане за нереални и абсолютно невъзможни неща, трябва да отговаря - или да се преструва - много по-често.

"Всички писатели си имат личен тръбопровод надолу към подсъзнанието - казва най-често той, премълчавайки, че от година на година все по-дълбоко се съмнява дали изобщо съществува нещо, наречено подсъзнание. - Но навярно за да пише разкази на ужаса, мъжът или жената трябва да притежава тръбопровод, проникващ още по-дълбоко... в под-подсъзнанието, ако приемете този израз."

Елегантен отговор, не ще и дума, само че Бил никога не е вярвал в него. Подсъзнание ли? Е, да, там долу наистина има нещо, но Бил смята, че хората вдигат прекалено много шум около тази скромна функция, която може да се сравни с насълзяването на окото от попаднала в него песъчинка или с пръднята след обилна вечеря. Втората метафора навярно е по-добра, само че няма начин да кажеш на журналистите, че лично за тебе разни явления от типа на сънища, смътни копнежи и предчувствия се свеждат до най-обикновени духовни пръдни. Те явно се нуждаят от нещо, всички ония журналисти с бележници и японски касетофончета в ръцете, а Бил е готов да им помогне от сърце. Знае, че писането е тежка работа, адски тежка работа. Няма смисъл да я прави още по-тежка, казвайки: "Драги мой, със същия успех можеш да ме запиташ кой е нарязал сиренето. Хайде да свършваме."

Сега той си мисли: Винаги, даже още преди обаждането на Майк, си знаел, че те задават погрешен въпрос; а вече знаеш и какъв е верният въпрос. Не откъде черпиш идеите, а защо ги черпиш. Вярно, има тръбопровод, но той не идва нито от Фройдовия, нито от Юнговия вариант на подсъзнанието; няма дълбока дренажна система на човешкия ум, няма потайни подземия, претъпкани с морлоци, които чакат своя час, за да изскочат навън. На другия край на тръбопровода е само Дери. Просто Дери. И...

 

... и кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?

 

По ръцете и шията му полазват мравки. Той пресушава чашата на един дъх. Лумнал е още един от грамадните прожектори.

НА СТАРО

 

Всъщност в крайна сметка Бил просто влезе и собственикът му предложи цена, а той я прие - не би могъл да се пазари с човека от "Коло-мото-дюкянчето" даже ако животът му зависеше от това, пък и посочената цена - двадесет и четири долара - изглеждаше съвсем почтена, едва ли не великодушна. Заплати Силвър с парите, които бе събирал през последните седем-осем месеца - пари за рождения ден, за Коледа, дребни възнаграждения за косенето на тревата пред къщи. Заглеждаше се по този велосипед още от Деня на благодарността. А когато снегът взе да се топи, Бил най-сетне връчи парите на продавача и подкара Силвър към дома. Чувствуваше се някак странно, защото до миналата година почти не му бе идвало на ум да си купи колело. Идеята сякаш му бе хрумнала изведнъж, може би в някой от безкрайните дни след смъртта на Джордж. След убийството.

 

2.

- НАПРЕЕЕД! - изкрещя той.

Вятърът отметна думите през рамото му като пърхащ копринен флаг. Тия думи излитаха звучно и мощно, с победоносен рев. Единствено те.

Настъпи педала по Канзас стрийт към центъра на градчето и отначало скоростта растеше бавно. Потеглеше ли веднъж, Силвър не си поплюваше, но да го подкараш беше работа и половина. Набирайки скорост, сивият велосипед представляваше изумителна гледка, досущ като грамаден самолет, който се засилва по пистата. Изпървом просто не можеш да повярваш, че такава тромава машинария някога ще се отдели от земята - идеята е абсурдна. Но сетне виждаш сянката под него и преди още да се зачудиш дали не е мираж, сянката изостава далече назад, а самолетът е във въздуха и прорязва синевата, строен и изящен като мечта в безметежен ум.

Такъв бе Силвър.

Отпред се зададе неголямо надолнище и Бил завъртя педалите още по-живо, заподскача нагоре-надолу, изправен над рамката на велосипеда. Много бързо се бе научил - след два-три удара на същата тази рамка по най-болезненото за едно момче място - че преди да яхне Силвър трябва да си придърпа гащетата колкото може по-нагоре. Наблюдавайки действието, по-късно през това лято Ричи щеше да каже: Бил го прави, защото мисли, че някой ден може да навъди челяд. Не ми се види много умна идея, ама - ехей! - какво толкова, може пък дечурлигата да се метнат на жена му.

Двамата с Еди бяха свалили седалката до най-ниското възможно положение и сега тя го блъскаше в кръста при всяко завъртане на педалите. Една жена, която плевеше цветните лехи пред дома си, засенчи очи с длан и се загледа подир него. Поусмихна се. Някога бе видяла маймуна да кара колело в цирка на Барнъм и Бейли - момчето с грамадния велосипед приличаше на нея. Току-виж се претрепало някъде, помисли тя докато се привеждаше над лехите. Прекалено е дребно за такова колело. Но реши, че не е нейна работа.

 

3.

Бил благоразумно реши да не спори когато големите момчета изскочиха от храстите като разярени ловци по дирите на звяр, който вече е разкъсал един от тях. Еди обаче побърза да си отвори устата и Хенри си изкара яда върху него.

Бил ги познаваше много добре - Хенри, Бълвоча и Виктор се славеха като най-големите хулигани в началното училище. На два-три пъти бяха пердашили едно от приятелчетата на Бил, Ричи Тозиър. Според него и самият Ричи си беше виновен донякъде; не случайно го наричаха Мръсната уста.

Веднъж през април Ричи подметна нещо за яките им, докато славната тройка пресичаше училищния двор. Яките бяха вдигнати, като на Вик Мороу в "Ученическа джунгла". Бил, който седеше край сградата и безгрижно подхвърляше камъчета, не схвана точния смисъл на коментара. Хенри и приятелите му също... но колкото чуха им стигаше, за да се запътят към Ричи. Бил предположи, че момчето е искало да подметне забележката съвсем тихичко. Лошото бе, че Ричи изобщо не можеше да говори тихичко.

- Какво рече, ситна очиларко? - заинтересува се Виктор Крис.

- Нищо не съм рекъл - отвърна Ричи и това опровержение (плюс напълно оправданият израз на отчаяние и ужас по лицето му) би приключило цялата история. Само че устата на Ричи беше като полуопитомен жребец, който понякога съвсем безпричинно се впуска в галоп. Ненадейно от нея излетя: - Трябва да си изринеш калта от ушите, мой чорап. Да ти услужа ли с динамит?

Няколко секунди тримата гледаха смаяно, сетне го погнаха. Седнал край сградата, Бил стана безмълвен свидетел на цялата неравна надпревара - от старта до неминуемия финал. Нямаше смисъл да се меси; тримата галфони с радост биха натупали още едно момче след добрата загрявка.

Ричи тичаше диагонално през детската площадка, прескачаше ниските люлки, лъкатушеше сред по-високите и чак когато налетя върху металната мрежа между училищния двор и съседния парк, осъзна, че е попаднал в задънена улица. Опита да се прекатери, като отчаяно се вкопчваше в мрежата с пръсти и с връхчетата на гуменките и вече наближаваше върха, когато Хенри и Виктор Крис го докопаха - Хенри за якето, а Виктор за дъното на джинсите. Докато го откъсваха от оградата, Ричи се разпищя. После грохна по гръб на асфалта. Очилата му отхвръкнаха. Посегна към тях, но Бълвоча Хъгинс ги ритна и затова цяло лято едната им дръжка беше залепена с лейкопласт.

Бил болезнено сбръчка лице и побърза да мине от другата страна на сградата. Бе забелязал една от преподавателките в четвърти клас, мисис Моран, да тича към местопроизшествието, но знаеше, че ония ще имат време да спипат жертвата и додето учителката успее да се намеси, Ричи вече ще плаче с пълна сила. Рев-рев-ревльо, глей го ревливото бебе!

Бил сравнително рядко се спречкваше с тройката. Естествено, ония си правеха майтап със заекването му. Понякога шегите им преминаваха в жестокост; в един дъждовен ден, когато трябваше да обядват в гимнастическия салон, Бълвоча Хъгинс събори тенекиената кутия на Бил и я смаза с няколко удара на войнишкия си ботуш, превръщайки обяда му в пихтия.

- О-о-олеле Божке! - провикна се Бълвоча с подигравателен ужас, закривайки лицето си с длани. - И-и-извинявай за м-м-манджата, ска-ска-скапаняко!

И той се отправи с широка крачка към коридора, където Виктор Крис се подпираше на чешмичката пред момчешката съблекалня и се превиваше от смях с риск да си докара херния. Е, не беше чак толкова зле; Бил си изкрънка от Еди Каспбрак половин пудинг, а Ричи охотно се раздели с едно твърдо сварено яйце - драйфало му се от тия яйца, заяви той, а пък майка му през ден ги тъпчела в кутията.

Но във всеки случай не биваше да им се изпречваш на пътя, а за целта трябваше да бъдеш по-тих от тревата.

Еди забрави правилата и затова му размазаха физиономията.

Докато големите момчета слизаха надолу и прегазваха реката, той не изглеждаше много зле, макар че носът му течеше като чешма. Когато съвсем си накваси кърпата с кръв, Бил му подаде своята, после го накара да сложи ръка на врата си и да отметне глава назад. Спомняше си, че майка му караше Джорджи да прави така, защото понякога му течеше кръв...

О, колко болезнен бе споменът за Джордж.

Най-сетне стихна и последният звук от провирането на стадото дангалаци през Пущинака, носът на Еди постепенно засъхна - и чак тогава дойде ред на астмата. Той взе да се задъхва, пръстите му немощно се разтваряха и свиваха, а диханието едва-едва свистеше и пърхаше в гърлото му.

- По дяволите! - изпъшка Еди. - Астма! Божичко!

Той заопипва с треперещи ръце за инхалатора и най-сетне го измъкна от джоба си. Приличаше на шишенце препарат за миене на прозорци с пръскалка отгоре. Еди пъхна пръскалката в устата си и натисна спусъка.

- По-добре ли си? - тревожно запита Бил.

- Не. Празен е.

И Еди се втренчи в Бил с разширени от ужас очи, които сякаш говореха: Загазих, Бил! Загазих!

Празният инхалатор се търкулна от пръстите му. Реката продължаваше да ромоли, без да се интересува дали Еди Каспбрак ще диша или не. През главата на Бил прелетя нелепата мисъл, че дангалаците имаха право - бентът си беше детинска работа. Но нали се забавляваха, дявол да го вземе. Изведнъж в гърдите му пламна глуха ярост, че всичко трябваше да свърши така.

- Н-не се па-па-панирай, Е-еди - каза той.

Около четиридесет минути седя край Еди с надеждата, че астмата всеки миг ще отстъпи, ала постепенно го обземаше безпокойство. Когато се появи Бен Ханском, безпокойството вече бе прераснало в истински страх. Пристъпът не само че не отслабваше, но и се влошаваше. А до аптеката на Сентър стрийт, откъдето Еди си взимаше лекарства, имаше почти пет километра. Ами ако изтичаше дотам и на връщане завареше Еди в безсъзнание? В безсъзнание или

 

(без глупости моля те недей да мислиш такива работи)

или дори мъртъв, безмилостно настоя мисълта.

 

(като Джорджи мъртъв като Джорджи)

Да, навярно нямаше да умре. Но какво щеше да прави, ако на връщане завареше Еди в скалична смърт? Бил знаеше всичко за скаличната смърт; сам се бе досетил, че думата е измислена от сърфистите в Хавай, дето се носят върху приливните вълни и вечно внимават да не изхвръкнат на някоя скала. Нормално - в края на краищата, какво друго е скаличната смърт, освен грамадна вълна, която ти грабва мозъка и го запокитва върху скалите? В разните докторски сериали от типа на "Бен Кейси" хората редовно изпадаха в скалична смърт и понякога си оставаха там въпреки всички ядосани крясъци на главния герой.

И затова той седеше до Еди, макар да знаеше, че с това не му помага, че трябва да бърза към аптеката, ала просто нямаше сили да го напусне. Някаква неразумна, суеверна частица от съзнанието му беше уверена, че щом обърне гръб, Еди тутакси ще изпадне в скалична смърт. После се огледа нагоре по течението и видя неподвижния Бен Ханском. Разбира се, Бил знаеше кой е това; макар и печална, славата на най-дебело момче в цялото училище си остава слава. Бен учеше в другия пети клас. Понякога Бил го виждаше в междучасията да стои настрани - най-често в някое ъгълче - с книга в ръка и да нагъва закуска, която си носеше в торбичка с размерите на чувал за пране.

Щом го видя сега, Бил помисли, че Бен изглежда по-зле и от Хенри Бауърс. Невероятно, но факт. Трудно му бе даже да си представи през какви ли епични сражения са минали тия двама. Косата на Бен стърчеше на кални чорлави фитили. Пуловерът или анцугът - не личеше какво е било тази сутрин, но вече нямаше абсолютно никакво значение - приличаше на сплъстена дрипа, омазана с гнусна смес от кръв и трева. Джинсите му бяха раздрани до коленете.

Бен срещна погледа на Бил и боязливо отстъпи назад.

- Не-не-не-е-дей да б-б-бягаш! - извика Бил и вдигна ръце с дланите напред, за да покаже, че не замисля нищо лошо. - Т-т-трябва ни пъ-пъ-помощ.

Продължавайки да го гледа боязливо, Бен пристъпи напред. Куцаше ужасно, сякаш и двата му крака бяха изкълчени.

- Отидоха ли си? Бауърс и останалите, искам да кажа.

- Дъ-дъ-да - отвърна Бил. - Слушай, ще мо-о-жеш ли да постоиш при моя п-п-приятел докато му донеса ле-ле-е-карството? Той е болен от а-а-а-а...

- Астма ли?

Бил кимна.

Бен се приближи към останките от бента и с болезнено пъшкане коленичи до Еди, който лежеше по гръб с полузатворени очи и отчаяно се мъчеше да диша.

- Кой го удари? - запита Бен след дълго мълчание. Надигна глава и Бил видя по лицето на дебелото момче същия безпомощен гняв, който сам бе изпитал преди малко. - Хенри Бауърс ли беше?

Бен кимна отново.

- Така си и мислех. Дадено, бягай. Аз ще стоя при него.

- Бла-бла-благодаря.

- О, няма защо да ми благодариш - каза Бен. - Ако искаш да знеш, аз съм виновен, задето ви се натресоха на главите. Бягай. И по-бързичко, че за вечеря трябва да съм си у дома.

Бил хукна без повече приказки. Искаше му се да каже на Бен да не го взима присърце - нямаше вина за станалото, както и Еди нямаше вина, че допусна глупостта да се раздрънка. Типове като Хенри и приятелите му бяха природно бедствие, което само чака удобен момент, за да се разрази; в детския свят те заемаха мястото на смерчовете, наводненията и градушките. Искаше да каже всичко това, но в момента беше зациклил толкова зле, че подобна реч щеше да му отнеме поне двайсет минути, а дотогава Еди можеше да изпадне в скалична смърт (и това бе научил от "Бен Кейси" - човек не попада, а изпада в скалична смърт).

Втурна се надолу по течението и само веднъж погледна назад. Видя как Бен Ханском с мрачна решителност събира камъни край водата. За момент Бил се зачуди защо ли го прави, после разбра. Складираше боеприпаси. За в случай, че ония се върнат.