Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж

Дангалакът Хенри Бауърс бе наедрял прекалено бързо и при нормални обстоятелства не беше способен нито на ловкост, нито на бързина - ала сега обстоятелствата не бяха нормални. Неистовото буйство на болка и ярост му вдъхваше мимолетен изблик на нечовешка мощ. Всякаква мисъл чезнеше от главата му; съзнанието му бе мътносиво и розово-червеникаво като степен пожар в късна лятна вечер. Носеше се след Майк Хенлън като бик подир ален плащ. Майк тичаше по някаква обрасла пътечка край кариерата, която щеше да го изведе до бунището, но обезумелият Хенри нямаше време да се занимава с подобни глезотии - провираше се направо през храсти и къпинаци, без да усеща плитките драскотини и ударите на вейки по лицето, шията и ръцете му. Само едно го вълнуваше - че къдравата глава на негрото подскача все по-наблизо. В дясната си ръка стискаше М-80, в лявата - клечка универсален кибрит. Щом набараше маймуната, щеше да драсне клечката, да палне фитила и да натъпче капсула право отпред в гащите на гадната чернилка.

Майк знаеше, че Хенри го догонва, а и останалите са по петите му. Опита да ускори ход. Сега беше изплашен до смърт и само с огромно усилие на волята успяваше да прогони паниката. Куцаше зле - при падането на релсите си бе навехнал крака много по-сериозно, отколкото изглеждаше отначало. Отзад Хенри си пробиваше път през гъсталака с трясък и пращене и тия звуци пораждаха неописуем ужас, като че го гонеше бясно куче или мечка стръвница.

Пътеката отпред изчезна и Майк се сгромоляса в кариерата. Претъркаля се до дъното, скочи на крака и чак когато дотича до средата, осъзна, че тук има още шест деца. Стояха в разгърната верига и лицата им изглеждаха някак странни. Едва след време щеше да преосмисли впечатленията си и да разбере кое е било толкова странно - те сякаш го очакваха.

- Помощ - безсилно изпъшка Майк, куцукайки насреща им. Инстинктивно се обърна към високото червенокосо момче. - Момчета... големи момчета...

Точно тогава Хенри нахълта в кариерата. Видя шестимата и се закова на място. За момент по лицето му се изписа неувереност и той хвърли поглед през рамо. Видя армията си и когато отново се обърна към Неудачниците (сега задъханият Майк стоеше сред тях, малко зад Бил Денброу), оголи зъби в самодоволна усмивка.

- Знам те, хлапе - каза той на Бил. После погледна Ричи. - И тебе те знам. Къде са ти черчеветата? - Преди Ричи да отговори, Хенри забеляза Бен. - Брей, мама му стара! Чифутинът и шкембето били тука! Ами оная там гадже ли ти е, шкембо?

Бен трепна като попарен.

В това време Питър Гордън изникна до Хенри. Виктор дотича и спря от другата му страна; последни пристигнаха Бълвоча и Садлър Лоса. Единият застана до Питър, другият до Виктор и двете враждебни групи се изпречиха една срещу друга в правилни, почти парадни редици.

Тежко задъхан, Хенри измуча като разярен бик:

- С някои от вас имам стари сметки за разчистване, обаче ще ги отложа за друг път. Искам онуй негро. Ситните лайна да се пръждосват.

- Точно тъй - мъдро се обади Бълвоча.

- Той ми уби кучето! - пресекливо изкрещя Майк. - Сам си призна!

- Идвай тук веднага - заповяда Хенри - и ако слушаш, може да не те претрепя.

Майк се разтрепера, но не помръдна.

Бил изрече тихо и ясно:

- П-пущинакът е наш. М-м-махайте се о-от тук.

Хенри се ококори като плеснат с мокър парцал.

- Кой ще ме изгони? Ти ли бе, пикльо?

- Нъ-нъ-ние - каза Бил. - П-писна ни от твоите ла-хха-айнарски номера, Б-б-бауърс. Въ-въ-вън!

- Мамка ти, пелтек уродлив! - ревна Хенри. Наведе глава и се втурна в атака.

Бил имаше шепа камъни; всички имаха по шепа освен Майк и Бевърли, която стискаше само един. Бил се зае да обстрелва Хенри - без да бърза, но с всичка сила и доста точно. Първият камък не улучи; вторият цапардоса врага по рамото. Ако и третият бе пропуснал целта, Хенри щеше да стигне до Бил и да го просне на земята, но камъкът улучи; вряза се право в приведеното му чело.

Хенри изкрещя от изненада и болка, надигна глава... и срещна още четири попадения: един нежен дар от Ричи Тозиър го перна през гърдите, посланието на Еди рикошира от плешката му, Стан Юрис го улучи по пищяла, а единственият камък на Бевърли се вряза в корема му.

Още докато ги гледаше и не вярваше на очите си, из въздуха засвистяха снаряд до снаряд. Хенри се просна по гръб все със същото измъчено, недоумяващо изражение на лицето.

- Хайде, момчета! - викна той. - Помогнете!

- А-а-атака! - глухо изрече Бил и без да се пита дали ще го послушат, побягна напред.

Неудачниците го последваха, обстрелвайки вече не само Хенри, но и останалите. Големите момчета диреха боеприпаси по земята, но загубите им почнаха още преди да се въоръжат както трябва. Питър Гордън изпищя, когато един от камъните на Бен разсече скулата му до кръв. Той отстъпи няколко крачки, спря, колебливо метна един-два камъка... и побягна. Стигаше му толкова; на Западния булевард нямаше такива работи.

С яростен замах Хенри награби шепа камъни. За щастие на Неудачниците повечето от тях бяха дребни. Най-едрият полетя пръв и разкървави ръката на Бевърли. Тя изкрещя.

С див рев Бен се юрна към Хенри Бауърс, който се озърна и го видя, но нямаше време да отскочи. Хенри стоеше нестабилно; Бен беше минал седемдесетте килограма и гонеше седемдесет и пет; резултатът лесно можеше да се предвиди. Хенри не падна, а отхвърча. После рухна и се пързулна по гръб. Бен хукна след него, почти без да усети избухналата топла болка в ухото си, когато Бълвоча Хъгинс го улучи с камък колкото топка за голф.

Докато Хенри немощно се надигаше на крака, Бен налетя и с всичка сила го ритна по лявото бедро. Хенри грохна по гръб. Изцъклените му очи се впиха в лицето на Бен.

- По момичета не се хвърлят камъни! - изрева Бен. Не помнеше друг път през живота си да е бил толкова възмутен. - По момичета...

После той зърна как в ръката на врага припламна кибритена клечка. Хенри докосна огънчето с късия фитил на каменарския капсул и метна снаряда в лицето на Бен. Без изобщо да мисли, Бен завъртя ръка като тенисист и отби с длан. Капсулът полетя обратно. Хенри го видя. Очите му се разшириха и той се запремята с вик. След част от секундата мощен взрив превърна гърба на ризата му в обгорени парцали.

В следващия миг Бен бе улучен от Садлър Лоса. Падна на колене и си прехапа езика до кръв. Примига и се огледа със замъглени от болка очи. Лоса тичаше към него, но преди да стигне до Бен, Бил изскочи отзад и обсипа дангалака с камъни. Лоса се завъртя с рев.

- Що удряш в гръб бе, гадняр? Копеле нечестно!

Готвеше се да нападне, но Ричи застана до Бил и на свой ред обстреля Лоса. Изобщо не се трогваше от словесните упражнения на тема кое е честно и кое не е; беше видял как петимата преследват едно изплашено момче и не му се вярваше този подвиг да ги поставя наред с крал Артур и Рицарите на Кръглата маса. Един от камъните сцепи лявата вежда на врага. Лоса зави от болка.

Еди и Стан Юрис дотичаха край Бил и Ричи. Бевърли ги следваше с окървавена ръка и свирепо блеснали очи. Посипаха се камъни. Бълвоча Хъгинс изпищя, когато един от тях го улучи по лакътя, точно където "удря ток". Той заподскача тромаво, разтривайки ръката си. Хенри се изправи - ризата му висеше на парцали, но по някакво чудо кожата отдолу беше незасегната. Преди да се завърти, Бен го халоса с камък по тила и той отново рухна на колене.

През този ден Виктор Крис нанесе най-голямо поражение на Неудачниците - отчасти защото беше отличен бейзболист, но най-вече (колкото и да е странно) защото беше най-безстрастният от всички участници в схватката. Все по-малко му се искаше да бъде тук. Боят с камъни беше опасна работа; можеха да ти сцепят главата, да ти потрошат зъбите или дори да ти извадят око. Но щом беше тук, нямаше накъде да мърда. Поне щеше да им го върне тъпкано.

Благодарение на хладнокръвието си той пожертвува трийсет секунди, за да събере шепа едри камъни. Докато Неудачниците отново оформяха бойната редица, Лоса метна първия снаряд и улучи Еди по брадата. Еди изкрещя и падна окървавен. Бен се наведе над него, но той вече ставаше с присвити от болка очи и кръвта аленееше зловещо по бледата му кожа.

Виктор замахна повторно и камъкът отскочи от гърдите на Ричи. Ричи отвърна на удара, но Вик се приведе пъргаво и обстреля странично водача им. Бил отметна глава, ала не бе достатъчно бърз; камъкът дълбоко раздра бузата му.

Бил се обърна към Виктор. Погледите им се срещнаха и Виктор зърна в очите на пелтека нещо, което го смрази от страх. На устните му изплуваха нелепите думи Извинявай! Не исках!... само че такова нещо не се казва пред някакъв си малчуган. Освен ако искаш собствените ти приятели да те пердашат до сто и едно и обратно.

Бил тръгна срещу Виктор и Виктор закрачи насреща му. Сякаш по някакъв телепатичен сигнал, двамата едновременно почнаха да се замерят с камъни, продължавайки да скъсяват дистанцията. Сражението наоколо затихна и всички се обърнаха да ги гледат; даже Хенри извърна глава.

Виктор приклякаше и отскачаше, но Бил не си даваше труд да отбягва попаденията. Камъните го удряха по гърдите, по рамото, по корема. Един профуча край ухото му. Спокоен и невъзмутим, Бил изстрелваше камък подир камък с убийствена сила. Третият улучи с пукот коляното на врага и Виктор глухо изстена. Беше останал без боеприпаси. Бил имаше още един камък. Камъкът беше бял и гладък, осеян с кварцови люспици. По форма и размери напомняше паче яйце. Изглеждаше ужасно корав.

Бил беше само на метър и половина от Виктор.

- С-се-е-га с-се ма-ма-махай - каза той, - инак ще ти пъ-пъ-пръсна гла-а-вата. С-с-сериозно.

Виктор го погледна в очите и разбра, че казва истината. Безмълвно се завъртя и пое натам, накъдето бе избягал Питър Гордън.

Бълвоча и Садлър Лоса се оглеждаха неуверено. От устната на Лоса се стичаше алена струйка, а по лицето на Бълвоча шуртеше кръв от рана на главата.

Хенри размърда устни, но не издаде никакъв звук.

Бил се обърна към него.

- Мъ-мъ-махай се.

- Ами ако не се махна?

Хенри се мъчеше да говори предизвикателно, ала Бил виждаше истината в очите му. Врагът се боеше и щеше да избяга. Това би трябвало да му вдъхва радост - дори възторг - но Бил усещаше само умора.

- Ако не с-се мъ-мъ-махнеш - заяви той, - нъ-нъ-ние ще те м-махнем. Мисля, че ше-ххе-естимата м-можем да те вка-ка-караме в болница.

- Седмината - поправи го Майк Хенлън и пристъпи напред. Във всяка ръка държеше по един камък колкото бейзболна топка. - Само ела да се бием, Бауърс. Знаеш ли откога ми се ще?

- Ах ти, шибано НЕГРО! - Гласът на Хенри затрепера и секна пред прага на риданията. Този глас окончателно разби бойния дух на Бълвоча и Лоса; те отстъпиха и неизползуваните камъни се изръсиха от омекналите им длани. Бълвоча хвърли поглед наоколо, сякаш се питаше къде ли е попаднал.

- Омитайте се - каза Бевърли.

- Млък, путко скапана - сопна се Хенри. - Ти...

Четири камъка едновременно профучаха из въздуха и се стовариха върху него. Той изкрещя и пролази назад през буренака, развявайки парцаливите останки от ризата си. Прехвърли поглед от суровите детско-старчески лица на хлапетата към слисаните физиономии на Бълвоча и Лоса. Нямаше да дочака помощ от тях; никаква помощ. Лоса смутено извърна глава.

Ридаейки и подсмърчайки с разбития си нос, Хенри се изправи на крака.

- Ще ви избия всичките - закани се той и изведнъж хукна по пътеката. След миг изчезна сред храстите.

- Въ-въ-вървете - обърна се Бил към Бълвоча. - М-махайте се. И п-п-повече да не идвате ту-ту-тук. Пу-хху-ущинакът е н-наш.

- Ще съжаляваш, че си се изпречил пред Хенри, малчуган - каза Бълвоча. - Хайде, Лос, да си вървим.

И те поеха към храстите с наведени глави, без да поглеждат назад.

Седмината стояха в широк полукръг. Всички бяха окървавени. Апокалиптичният бой с камъни бе траял по-малко от четири минути, но Бил имаше чувството, че е минал през всички схватки на Втората световна война - две полувремена и продължение без нито една почивка.

Тишината бе нарушена от мъчително, стенещо хлипане - Еди Каспбрак се мъчеше да диша. Бен тръгна към него, после усети как в стомаха му почват да парят и подскачат трите вафли и четирите шоколадчета, които бе изял на идване към Пущинака... и стремително хлътна в храстите, за да повърне колкото се може по-тайно и безшумно.

Вместо него с Еди се заеха Ричи и Бев. Бевърли прегърна мършавото момченце през кръста, докато Ричи измъкваше инхалатора от задния му джоб.

- Гълтай, Еди - нареди той и щом Еди изпъшка задавено, Ричи натисна спусъка.

- Благодаря - изломоти Еди.

Изчервен като домат, Бен се измъкна от храстите, бършейки устата си с длан. Бевърли изтича към него и го хвана за ръцете.

- Благодаря, че се застъпи за мен - възкликна тя.

Бен кимна и се вторачи в мръсните си кецове.

- А, няма нищо - промърмори той.

Един по един Неудачниците се обръщаха да огледат Майк - момчето със странна, тъмна кожа. Гледаха го сдържано, предпазливо, замислено. Майк бе срещал подобно любопитство и преди - всъщност даже не помнеше някога да е било другояче - и им отвърна с кротък, свенлив поглед.

Бил се завъртя към Ричи. Ричи срещна очите му. И Бил сякаш съвсем ясно чу как нещо изщраква - как последната липсваща част хлътва на място в някаква машина с незнайно предназначение. По гръбнака му плъзнаха ледени тръпки. Вече сме всички заедно, помисли той и идеята бе толкова силна, толкова правилна, че за момент се запита дали не я е изрекъл на глас. Но разбира се, думите бяха излишни - виждаше същото в очите на Ричи, Бен, Еди, Бевърли, Стан.

 

Вече сме всички заедно, отново помисли той. Помогни ни, Боже. Сега се започва наистина. Моля ти се, Господи, помогни ни.

- Как се казваш, момче? - запита Бевърли.

- Майк Хенлън.

- Искаш ли да гръмнем няколко фишека? - запита Стан и Майк му отвърна с красноречива усмивка.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

АЛБУМЪТ

 

1.

 

Но може би няма смисъл да казва всичко това и причината е ясна - те все още се обичат. Много неща са се променили за двайсет и седем години, ала някакво чудо е съхранило обичта. И там е единствената ни надежда, мисли Майк.

 

- Спомни ли си останалото? - обръща се Майк към Ричи.

- Мис Скаалет! Мис Скаалет! - писка Ричи с Гласа на Пиканини. - Май ша става малко жежко у димната къщурка, мис Скаалет!

Рекох си, че ще трябва да намина, Майк, защото без мен не можете да победите. Не можете - и си го знаете, нали? Може би щяхте да имате шанс, ако бях се явил в пълен комплект, но моят стопроцентово американски мозък просто не издържа натоварването, нали си чат, мой чорап? Сега шестимата можете само едно - да си побъбрите за старите времена и да чакате смъртта. Затуй си рекох да намина, че да ви посъветва някой с глава на раменете. С глава на раменете, чат ли си, Майк? Чат ли си, приятел? Чат ли си, шибана черна маймуно?

Ти не си истински! - крещи Майк, но от устата му не излита нито звук; онемял е като телевизор със завъртяно докрай копче.

Невероятно, ужасно - ала главата му намига.

Истински съм, не се и съмнявай. От истински по-истински. И ти отлично знаеш за какво говоря, Мики. Онова, което замисляте шестимата, е като да излетиш с реактивен самолет без колесник. Няма смисъл да излиташ, ако не можеш да кацнеш, нали? Както впрочем няма смисъл да слизаш, ако не можеш после да се изкачиш. Колкото и да се напъвате, няма да измислите верните гатанки и смешки. Колкото и да се напъвате, няма да ме разсмеете, Мики. Всички сте забравили как да преобръщате писъка с главата надолу. Бибип, Мики, какво ще речеш? Помниш ли птицата? Нищо и никакво врабче, ама - ех-хааа! - голяма симпатяга, нали? Грамадна като хамбар, като ония тъпи чудовища от японските филми, дето толкова много те плашеха. Завинаги са отминали дните, когато знаеше как да пропъдиш тая птица от прага си. Повярвай, Мики. Ако ти имаш глава на раменете, още сега ще избягаш от тази стая, от този град. Днес ти е паднал в ръцете пътеводител за великия друм на живота и бързай да тръгнеш, преди да си го изгубил, добри ми човече.

 

Главата се захлупва по очи (перата в устата й се смачкват с ужасяващо глухо шумолене) и изпада от хладилника. Рухва на пода и се търкулва към Майк като чудовищна топка за боулинг, разкривайки ту сплъстената от кръв коса, ту ухиленото лице; зад нея остава лепкава кървава диря, осеяна с перушинки, а устата продължава да дъвче мъхнатата запушалка.

Бибип, Мики! - крещи тя, докато обезумелият Майк отстъпва от нея, протегнал напред ръце с разперени длани. Бибип, бибип, бибип, да еба твойта мамица!

 

Изведнъж се раздава звучен пукот - като излитане на пластмасова тапа от бутилка евтино шампанско. Главата изчезва. (Истинска е, мисли си примрелият от ужас Майк; в тоя пукот поне нямаше нищо свръхестествено; това е звукът на въздуха, нахлуващ във внезапно опразнено пространство... истинска, Боже мой, истинска.) Ситни кървави пръски литват нагоре и поръсват пода. Обаче ще мине и без чистене; когато пристигне утре, Керъл няма да види нищо, та дори и да гази до кръста в балони докато отива към котлона, за да свари утринното кафе. Колко удобно. От гърлото на Майк излита треперлив смях.

Той поглежда нагоре - да, балоните са още тук. На сините пише: НЕГРИ В ДЕРИ - ЧИК-ЧИРИК. Оранжевите известяват: НЕУДАЧНИЦИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ГУБЯТ, НО СТАНЛИ ЮРИС ВЗЕ ЕДНА ГЛАВА ПРЕДНИНА.

Няма смисъл да излиташ, ако не можеш да кацнеш, е казала говорещата глава, няма смисъл да слизаш, ако не можеш после да се изкачиш. И той се сеща за миньорските каски у дома. Права ли е главата? Изведнъж Майк си припомня как за пръв отиде в Пущинака след боя с камъни. Беше на 6 юли, два дни след участието му в празничния парад... два дни след като за пръв път бе видял самия Пениуайз Клоуна. Именно след онзи ден в Пущинака, след като изслуша техните истории и неохотно разказа своята, Майк се прибра у дома и попита татко си дали може да разгледа албума.

Защо бе отишъл в Пущинака именно на 6 юли? Дали знаеше, че ще ги намери там? Навярно знаеше - и не само, че ще са там, но и точно къде ще бъдат. Спомня си, че те разговаряха за строеж на някаква къщичка, ала още тогава му се стори, че са подхванали тази тема само защото има още нещо, за което не желаят да мислят.

Майк е вирнал глава към балоните, но не ги вижда. Мъчи се да си спомни как стана всичко през онзи горещ, много горещ ден. Изведнъж му се струва безкрайно важно да си спомни до най-малка подробност какво точно е станало и как се е чувствувал.

Защото тъкмо тогава се започна. До онзи ден другите бяха обмисляли как може да се убие То, но нямаха тласък, нямаха план. Когато дойде Майк, кръгът се затвори, колелото се търкулна. По-късно през онзи ден Бил, Ричи и Бен отидоха в библиотеката и се заеха със сериозни проучвания на идеята, която Бил бе подхвърлил преди ден, седмица или месец. И всичко започна да...

- Майк? - подвиква Ричи откъм каталожния отдел, където са се събрали всички. - Какво става, бе човек, умря ли?

Почти, мисли си Майк, оглеждайки балоните, кръвта, перата в хладилника. После отвръща:

2.

Бил даже не ги погледна; продължаваше да се взира мечтателно в тлъстите летни облаци, плаващи из небето. Тъкмо обсъждаше най-внимателно един извънредно важен въпрос. Ала Ричи не се обиди от липсата на внимание и продължи невъзмутимо:

- Кат га гледам туй мърляво дечурлиго и ми призлява, та май ша ми трябва още едно ментов сироп! Ша си го пивам на верандата, дека е по-хладничко...

- Бибип, Ричи - измуча Бен с пълна уста и Бевърли се разсмя.

- Здрасти - неуверено каза Майк. Сърцето му биеше малко ускорено, но той бе решил твърдо да стори каквото се полага. Дължеше им благодарност, а татко му казваше, че човек винаги трябва да си плаща дълговете - и то час по-скоро, преди да се натрупат лихви.

Стан се огледа.

- Здрасти - отвърна той и пак се приведе над канапения квадрат сред поляната. - Бен, сигурен ли си, че ще стане?

- Ще стане - каза Бен. - Здрасти, Майк.

- Искаш ли цигара? - запита Бевърли. - Имам още две.

- Не, благодаря. - Майк си пое дъх и бавно изрече: - Искам още веднъж да благодаря на всички ви задето ми помогнахте. Ония момчета се канеха да ме смажат от бой. Съжалявам, че и вие пострадахте.

Бил нехайно махна с ръка.

- Нъ-нъ-нищо по-о-одобно. Т-те и без т-туй ни го-ххо-онят цяла г-година. - Той седна и се втренчи в Майк с внезапен интерес. - М-може ли да те пи-и-итам н-нещо?

- Дадено - рече Майк и несръчно седна на тревата. Вече неведнъж бе чувал подобни увертюри. Сега Денброу щеше да го попита какво е да си негър.

Но вместо това Бил каза:

- Н-нали помниш к-как Лъ-лъ-ларсен хвана о-о-оная т-топка на с-световното първенство преди две го-о-одини. К-как мислиш, къ-ххъ-смет ли беше?

Ричи смукна дълбоко дима и се закашля. Бевърли добродушно го халоса по гърба.

- Още си новак, Ричи, ще свикнеш.

- Мисля, че ще се срути, Бен - боязливо каза Еди, оглеждайки заградения квадрат. - Не ми се ще да ида в гроба млад и зелен.

- Няма да идеш в гроба - успокои го Бен. - А пък ако стане нещо, дръж здраво инхалатора и дишай докато дойдат да ни изровят.

Кой знае защо, тия думи невероятно развеселиха Стан. Той се подпря на лакти, отметна лице към небето и спря да се смее чак когато Еди го ритна по пищяла.

- Късмет - каза най-сетне Майк. - Мисля, че с високите топки е повече късмет, отколкото майсторлък.

- И аз т-тъй ми-и-исля - кимна Бил.

Майк зачака следващия въпрос, но Бил изглеждаше напълно доволен от отговора. Той отново се излегна с ръце под главата и продължи да изследва отминаващите облаци.

- Какво сте намислили, момчета? - запита Майк, оглеждайки опънатите канапчета.

- А, това е поредната гениална идея на Камарата - обясни Ричи. - Миналия път наводни Пущинака и беше страшно гот, ама тоя път вече е върха. Обявяваме Месец на собственоръчно изкопаните къщички. А пък другия месец...

- Н-не се за-хха-акачай с Бъ-бъ-бен - скастри го Бил, без да откъсва поглед от небето. - Ще ста-а-ане.

- Божичко, Бил, аз само на майтап.

- П-понякога пре-е-екаляваш с мъ-мъ-майтапите, Р-ричи.

Ричи безмълвно прие упрека.

- Нищо не разбирам - каза Майк.

- Ами то е съвсем просто - каза Бен. - Момчетата искаха да си построим къщичка на дърво и наистина можем да го направим, обаче хората имат лошия навик да си трошат кокалите, като падат отвисоко...

- Таласъмчо... Таласъмчо... дай ми кокалче назаем... - рече Стан и пак се разсмя, а другите го гледаха озадачено. Не беше особено надарен с чувство за хумор и когато опиташе да се пошегува, излизаше нещо съвсем шашаво.

- Ти започва да откачасва, сеньоррр - заяви Ричи. - Аз мисли, че туй става щото било голяма жега и те полазили хлебарачките.

- Както и да е - продължи Бен, - смятаме да изкопаем тоя квадрат метър и половина на метър и половина, дето съм го очертал. Сигурно няма да стигнем много дълбоко. Подпочвените води са доста близо до повърхността. После ще укрепим стените, за да не се срутят.

При тия думи Бен многозначително погледна Еди, но това явно не разсея страховете му.

- А после? - заинтересува се Майк.

- Ще сложим таван.

- Ъ?

- Трябват ни пъ-пъ-панти - обади се Бил, без да откъсва поглед от облаците.

- Можем да купим от магазина на Рейнолдс - каза Бен.

- Н-нали имате джо-ххо-обни п-пари.

- Аз имам пет долара - съобщи Бевърли. - Тия дни наглеждах децата на съседката.

Ричи незабавно пролази на четири крака към нея.

- Обичам те, Беви - провикна се той, като я гледаше с кучешка преданост. - Искаш ли да се омъжиш за мен? Ще живеем в бунгало с чамова ламперия...

- В какво? - запита тя.

Бен ги следеше с поглед и по лицето му се изписваше странна смес от тревога, веселие и размисъл.

- Чангало с лумова бамперия - поясни Ричи. - Пет долара ни стигат, скъпа, нали ще сме само тримата с детенцето...

Бевърли се разсмя, изчерви се и отстъпи настрани.

- Ще п-поделим ра-а-азходите - каза Бил. - Нали затова сме клуб.

- След като покрием ямата с дъски - продължи Бен, - ще ги намажем с онова специално лепило - нарича се С-200 - и ще върнем чимовете на място. Ще посипем и борови иглички. Можем да си седим долу, а някой - например Хенри Бауърс - да мине право над главите ни, без изобщо да разбере, че сме там.

- Сам ли го измисли? - възкликна Майк. - Леле, ти си голяма работа!

Бен се усмихна. Сега бе негов ред да се изчерви.

Изведнъж Бил се надигна и погледна Майк.

- И-и-искаш ли да п-помогнеш?

- Ами... да - каза Майк. - Сигурно ще е весело.

Другите се спогледаха - Майк не само видя, но и усети този поглед. Сега сме седмина, помисли той и потрепера, без сам да знае защо.

- Кога ще започнете?

- Съ-съ-скоро - каза Бил и Майк разбра - разбра - че не става дума само за подземната къщичка. Бен също разбра. Както и Ричи, Бевърли и Еди. Стан вече не се усмихваше. - За-а-почваме пъ-пъ-проекта с-съвсем ско-ххо-оро.

Сетне настана тишина и Майк изведнъж усети две неща - че те искат да кажат нещо, да споделят нещо с него... и че не е съвсем сигурен дали иска да го чуе. Бен драскаше безцелно с клечица из праха и провисналата коса закриваше лицето му. Ричи хапеше изгризаните си нокти. Само Бил гледаше право в лицето на Майк.

- Станало ли е нещо - тревожно запита Майк.

Бил изрече съвсем бавно:

- Н-ние сме клу-хху-уб. Ако и-и-искаш, м-можеш да влезеш в клуба, о-о-обаче ще трябва да п-пазиш та-а-айните.

- Например тая за къщичката? - запита Майк още по-тревожно. - Ами то се разбира от...

- Имаме и друга тайна, момче - каза Ричи, все тъй без да го поглежда. - Шеф Бил смята, че това лято ще имаме много по-важна задача от разните му там къщички.

- И е прав - добави Бен.

Внезапно се раздаде свистене и хлипане. Майк подскочи. Но това беше само инхалаторът на Еди. Дребното момченце погледна извинително Майк, вдигна рамене и кимна.

- Добре де - каза най-сетне Майк, - не ме карайте да чакам. Разправяйте.

Бил оглеждаше другите.

- Н-някой да не г-го иска в клу-у-уба?

Отново настана мълчание, но този път Бил търпеливо изчака. Накрая Бевърли въздъхна и вдигна очи към Майк.

- Убитите деца - каза тя. - Знаем кой ги убива. Не е човек.