Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж

в някакъв нелеп астероиден пояс. Боклукоиден пояс. Отначало нямаше нищо освен храсталаци, впили корени в гъбестата почва, сетне се мярваше първият боклукоид - може би ръждива кутия от сос за спагети "Принц" или празно шише, из което гъмжат буболечки, привлечени към сладките лепкави остатъци от безалкохолно питие или брезов сок. Мяркаха се слънчеви отблясъци по парче станиол, закачено за някой клон. Ето вехта пружина от легло (можеш да я видиш, а можеш и да се препънеш в нея, ако не внимаваш), ето стар оглозган кокал, захвърлен от някое куче.

Самото бунище не беше чак толкова неприятно - Бевърли даже го смяташе за интересно в много отношения. Грозното (и някак зловещото) беше, че то умееше да се разширява. Да създава този боклукоиден пояс.

Вече наближаваше; дърветата - предимно ели - ставаха по-високи, а храстите оредяваха. Чайките крещяха и пискаха с остри, свадливи гласове. Из въздуха плъзваше тежкият мирис на изгоряло.

Отдясно се появи ръждив хладилник "Амана", килнат в подножието на висок смърч. Бевърли хвърли поглед към него и през главата й мина смътен спомен как в трети клас един полицай беше дошъл да разкаже на децата колко опасни могат да бъдат изхвърлените хладилници. Някое хлапе може да се вмъкне вътре на игра - например по време на криеница - и да умре от задушаване. Макар че кому ли би хрумнало да се пъха в някакъв скапан стар...

Тя подскочи уплашено, защото съвсем наблизо се раздаде крясък, последван от смях. По устните й плъзна усмивка. Ето къде били. Излезли са от къщичката заради мириса на пушек и са дошли насам. Навярно замерят шишетата с камъни или просто търсят нещо интересно сред боклука.

Бевърли ускори крачка, почти забравила ожуленото си коляно. Сега жадуваше да ги види, да види него, с когото толкова си приличаха по рижавата коса, да види дали ще й се усмихне с оная негова вглъбена и някак странно обаятелна усмивка. Знаеше, че е прекалено малка, за да обича момче, на тази възраст й се полагаха само "детински увлечения", но въпреки всичко обичаше Бил. И докато крачеше забързано натам, летните кънки тежко се полюшваха на рамото, а прашката в джоба меко отмерваше ритъма върху лявото й бедро.

Само миг преди да се сблъска с тях, Бевърли осъзна, че това не са нейните приятели, а бандата на Бауърс.

Беше излязла от прикритието на храстите и виждаше как на седемдесет метра отпред се извисява стръмният край на бунището - искряща лавина от боклуци, струпани по склона на някогашната кариера. Отляво стърчеше булдозерът на Манди Фейзио. По-наблизо, право срещу нея, имаше хаотична групичка стари коли. В края на всеки месец ги пресоваха и железата потегляха към металургичния завод в Портланд, но сега се бяха събрали десетина-петнайсет очукани таратайки - някои подпрени върху голите си джанти, други прекатурени на една страна, а две лежаха проснати по гръб като мъртви кучета. Стояха в две редици и Бевърли крачеше по боклучавия проход между тях като невеста от някакво нелепо пънкарско бъдеще, размишлявайки небрежно дали ще може да строши с прашката някое предно стъкло. Единият джоб на сините й джинси беше пълен със сачми от лагери - боеприпаси за тренировката.

Смехът и гласовете долитаха от края на сметището вляво, зад разнебитените коли. Бевърли заобиколи последния автомобил - Студебейкър с откъсната предница. Приветственият вик застина на устните й. Вдигнатата за поздрав ръка не се отпусна, а сякаш посърна.

Първата й мисъл бе пълна с потресаващ срам: Боже мой, защо всички са голи?

В следващия миг тя с ужас разбра кои са. Застина пред Студебейкъра, приковавайки към земята късата си сянка с подметките на гуменките. В този миг беше напълно открита; ако някой от четиримата наклякали в кръг се бе озърнал, непременно щеше да я види - стройно, дългокрако момиченце с преметнати през рамо летни кънки, с кръв по ожуленото коляно, с пламнали бузи и зяпнала от смайване уста.

Преди да се хвърли зад Студебейкъра, тя забеляза, че всъщност не са съвсем голи; бяха по ризи, а джинсите и долните гащи бяха само смъкнати над обувките им, сякаш се канеха за двете нули (в потресението мисълта на Бевърли автоматично прибегна до благоприличния израз, който бе научила още като дете), само че кой е чувал четири момчета да ходят едновременно до двете нули?

Щом се укри, първата й мисъл бе да побегне - и то час по-скоро. Сърцето й блъскаше с всичка сила, мускулите й натягаха от адреналин. Озърна се и забеляза онова, на което не бе обърнала внимание докато идваше насам, убедена, че гласовете са на нейните приятели. Отляво разбитите коли стояха съвсем нарядко - не врата до врата, както щеше да е след седмица, малко преди пресата да ги превърне в груби буци от лъскав метал. Преди да се озове тук, неколкократно бе минавала през открито пространство; ако опиташе да отстъпи, пак щеше да се изложи на погледите им и този път можеше да я видят.

А освен това я изпълваше някакво срамно любопитство: какво толкова можеха да вършат?

Боязливо надникна иззад Студебейкъра.

Хенри и Виктор Крис бяха обърнати горе-долу към нея. Патрик Хокстетър клечеше отляво на Хенри. Бълвоча Хъгинс беше с гръб към колите. Тя забеляза, че Бълвоча има извънредно едър, извънредно космат задник и истеричният кикот внезапно забълбука в гърлото й като мехурчета от глътка джинджифилово пиво. Притисна устата си с две ръце и пак се отдръпна зад Студебейкъра, полагайки отчаяни усилия да заглуши смеха.

 

Трябва да бягаш оттук, Бевърли. Ако те спипат...

Без да сваля длани от устата си, тя се озърна между разбитите коли. Проходът беше широк около три метра, обсипан с искряща мозайка от късчета автомобилно стъкло, консервни кутии и тлъсти бурени. Само да дръннеше нещо, ония можеха да чуят... особено ако загубеха част от живия интерес към странното си занимание. Кръвта й застина като си помисли колко небрежно бе дошла насам. А освен това...

 

Какво толкова могат да вършат?

Пак надзърна и този път различи повече подробности. Край четиримата се валяха накуп тетрадки и книги - учебници. Значи идваха от лятната занималня, която повечето хлапета наричаха "училище за тъпаци" или "ужкимско училище". И тъй като Хенри и Виктор бяха точно насреща, тя можеше да им види ония работи. За пръв път през живота си виждаше оная работа, ако не се броят снимките в една мръсна книжка, която Бренда Ароусмит й показа миналата година, а на тях не се различаваше кой знае какво. Сега Бев забеляза, че оная работа прилича на тръбичка, увиснала между краката. Нещото на Хенри беше малко и голо, но онова на Виктор изглеждаше доста едро и точно над него тъмнееше облаче от косми.

 

Бил има същото, помисли тя и изведнъж сякаш се изчерви с цялото тяло - от буйния прилив на кръв всичко наоколо се завъртя, като че беше готова да припадне, а в стомаха й се впиха болезнени тръпки. В този миг изпитваше почти същото, което бе изпитал Бен Ханском през последния училищен ден, когато видя как блести позлатената гривничка върху глезена й... само че към сегашното чувство се примесваше непосилен ужас.

Отново се озърна назад. Сега пътеката към спасителното укритие на Пущинака й се струваше много по-дълга. Не смееше да помръдне. Ако знаеха, че им е видяла ония работи, сигурно щяха да я пребият. Може би до смърт.

Изведнъж тя трепна, когато Бълвоча Хъгинс изрева, а Хенри се развика:

- Цял метър! Без майтап, Бълвоч! Беше цял метър! Нали, Вик?

Вик потвърди и всички се разхилиха гърлено като тролове.

Бевърли събра кураж да надзърне иззад разбития Студебейкър.

Патрик Хокстетър се бе надигнал и стоеше полуклекнал, с лице почти под носа на Бауърс. Хенри държеше някакъв лъскав, сребрист предмет. След кратко колебание Бевърли разбра какво е - запалка.

- Нали рече, че ти идвало? - каза Хенри.

- Да, идва - потвърди Патрик. - Ще ти кажа кога. Готви се!... Готви се, идва! Готви... сега!

Хенри щракна запалката. В същия миг се раздаде характерното пращене на солидна пръдня. Този звук не можеше да се сбърка с нищо друго; Бевърли често го бе чувала у дома, особено след пържения боб в събота вечер. Баща й страхотно си падаше по боба. Но когато Патрик пръдна и Хенри щракна запалката, тя видя нещо, от което челюстта й провисна. Над дупето на Патрик сякаш изригна синкав огнен фонтан. Изглеждаше досущ като пламъка на газова горелка.

Момчетата пак се разхилиха като тролове и Бевърли отскочи зад колата, заглушавайки с длани лудешкия си кикот. Смееше се, но не от веселие. Да, беше някак смахнато и забавно, ала смехът се пораждаше най-вече от дълбоко отвращение и своеобразен ужас. Смееше се защото не познаваше друг начин за преодоляване на видяното. Чувството бе свързано с факта, че е видяла ония работи на момчетата, ала не свършваше дотам, това даже не беше най-главното. В края на краищата, тя отдавна знаеше, че всяко момче си има оная работа, както и всяко момиче има по-друга работа; сега догадките просто се потвърждаваха на практика. Но онова, което вършеха, й се струваше толкова странно, толкова нелепо и в същото време изпълнено с толкова убийствена диващина, че въпреки пристъпа на смях тя отчаяно се бореше да запази самообладание.

Престани, помисли тя, сякаш това беше търсеният отговор, престани, ще те чуят, веднага престани, Беви!

Но нямаше сили да престане. Успя само да изключи от смеха гласните си струни, тъй че в шепите й излиташе тихо, задавено пъшкане. Бузите й се изчервиха като зимни ябълки, от очите й капеха сълзи.

- Мама му стара, много боли! - ревна Виктор.

- Четири метра! - изкрещя Хенри. - Пред Бога се кълна, Вик, четири шибани метра! Кълна се в майка си!

- Не ми дреме, ако ще да са били и десет шибани метра! - заяви Виктор. - Подпали ми задника!

Отново прогърмя гърлен смях; продължавайки да се киска задавено зад разбитата кола, Бевърли си спомни един телевизионен филм с Джон Хол. Беше за някакво племе в джунглите, дето има таен ритуал и който го види, бива принесен в жертва на боговете пред грамаден каменен идол. Вместо да я усмири, тази мисъл само засили истеричния пристъп на кикот. Смехът й се превръщаше в поредица от беззвучни писъци. Коремът я болеше непоносимо. По лицето й струяха сълзи.

Ако в този горещ юлски следобед Хенри, Виктор, Бълвоча и Патрик Хокстетър се бяха озовали на сметището, увлечени да си палят пръдните, причината за това се наричаше Рена Дейвънпорт.

Хенри познаваше резултата от консумацията на значителни количества зрял фасул. Навярно този резултат се изразяваше най-добре в една детска песничка, която бе усвоил още на бащиното коляно: Боб, боб, боб, музикален плод! Като го ядеш, много ти е гот! Като ти е гот, правиш пър-пър-пър! Хайде, лапай още, много е добър!

Рена Дейвънпорт навестяваше баща му вече осем години. Беше четиридесетгодишна, дебела и нечистоплътна. Хенри предполагаше, че понякога баща му я чука, макар че не можеше да си представи откъде намира куража да се цапа с такава повлекана.

Фасулът беше най-голямата гордост на Рена; накисваше го в събота вечер и през целия неделен ден го вареше на бавен огън. Хенри нямаше нищо против - важното беше да има с какво да си натъпче корема - но за осем години всяко ястие почва да си губи чара.

А Рена не се задоволяваше да сготви някоя и друга порция; вареше фасула в промишлени количества. Когато пристигаше в събота вечер с раздрънканата си зелена кола (под огледалото като най-невръстният обесник в света се подмяташе гола гумена кукла), на седалката до нея димеше петдесетлитров стоманен варел, пълен догоре с боб. Тримата сядаха да вечерят (на масата Рена неуморно хвалеше готварските си умения, смахнатият Бъч Бауърс глухо сумтеше и обираше соса от чинията си със залък хляб или й казваше да си затваря човката, ако по радиото предаваха бейзбол, а Хенри мълчаливо дъвчеше, зяпаше през прозореца и си мислеше за нещо свое - тъкмо над паница съботен фасул бе съзрял планът му да отрови кучето на Майк Хенлън). На следващата вечер Бъч пак затопляше боба. Във вторник и сряда Хенри си носеше фасула в училище. Към четвъртък или петък вече не можеха да го гледат. Въпреки отворените прозорци и двете спални воняха на застояли пръдни. Бъч сипваше останалия боб в помията и го отнасяше на двете прасета Бип и Боп. В събота Рена задължително довтасваше с още един димящ варел и цялата история започваше отново.

Тази сутрин Хенри бе заделил огромно количество студен фасул и по пладне четиримата се натъпкаха яко в парка, под сянката на един стар бряст. Ядоха до пръсване.

Патрик пръв подхвърли идеята да отидат на сметището, където щеше да е съвсем спокойно в този делничен летен следобед. Още докато бяха на път, бобът успешно започна познатото си действие.

 

4.

Канеше се да пропълзи назад, когато Виктор каза:

- Трябва да се прибирам, Хенри. Баща ми иска днес следобед да съм на нивата, ще берем царевица.

- Майната му - рече Хенри. - Няма да умре без теб.

- Да, ама и без туй е побеснял. Заради историята от онзи ден.

- Да му го начукам, като не разбира от майтап.

Бевърли се вслуша по-внимателно, защото подозираше, че разговарят за счупената ръка на Еди.

- Не, трябва да се прибирам.

- Май го боли задникът - подметна Патрик.

- Я си затваряй устата, скапаняк - сряза го Виктор. - Че ако взема аз да ти я затворя...

- И аз трябва да си вървя - обади се Бълвоча.

- Царевица ли ще береш с баща си? - ядно запита Хенри. В неговите представи това навярно минаваше за шега; бащата на Бълвоча беше починал.

- Не. Обаче си намерих работа, разнасям списание "Седмичен купувач". До довечера трябва да свърша.

- Какъв е тоя лайнарски купувач? - запита Хенри, вече не само сърдит, но и разтревожен.

- Това е работа - търпеливо обясни Бълвоча. - Припечелвам пари.

Хенри изсумтя презрително и Бевърли пак се осмели да надникне иззад колата. Виктор и Бълвоча закопчаваха коланите си. Хенри и Патрик продължаваха да клечат със смъкнати гащи. Запалката блестеше между пръстите на Хенри.

- Обаче тебе не те е шубе, нали? - запита Хенри.

- Хич даже - каза Патрик.

- Не си ли зает с царевица или някаква друга путкинска работа?

- Хич даже - повтори Патрик.

- Ами... - неуверено рече Бълвоча, - довиждане, Хенри.

- Добре де - отвърна Хенри и плю край грубите селски обувки на Бълвоча.

Вик и Бълвоча поеха към двете редици смачкани коли... към Студебейкъра, зад който се криеше Бевърли. Отначало тя нямаше сили да стори друго, освен да се свие, вцепенена като изплашен заек. После тихо пристъпи наляво от Студебейкъра и се вмъкна в процепа между него и някакъв очукан Форд без врати. За момент спря там и се озърна, чувайки наближаващите им стъпки. Устата й бе пресъхнала като памук, по гърба й се стичаха парещи струйки пот; част от съзнанието й тъпо се питаше как ли ще изглежда в гипс като Еди с подписите на всички Неудачници. После се хвърли в кабината на Форда. Сгуши се долу, като се мъчеше да потъне в мръсното килимче на пода. Вътре беше непоносимо горещо и тегнеше толкова плътен мирис на прах, прогнила тапицерия и миши изпражнения, че само с отчаяни усилия се удържа да не кихне. Чу как Бълвоча и Виктор минаха съвсем наблизо, увлечени в тих разговор. Стъпките им бавно затихнаха.

Бевърли тихичко кихна в шепи, после още веднъж и още веднъж.

Навярно вече можеше внимателно да се оттегли. Най-добрият маршрут беше покрай волана, после през задната седалка и навън. Мислеше, че ще може да го направи, но засега бе останала без кураж след потресението от риска да бъде разкрита. В кабината на Форда се чувствуваше по-сигурна. А може би подир Виктор и Бълвоча скоро щяха да си тръгнат и другите двама. Тогава щеше да се върне при къщичката. Вече нямаше настроение за тренировки.

А освен това й се пишкаше.

 

Хайде де, помисли тя. Хайде, по-скоро се махайте, побързайте, МОЛЯ ВИ!

След малко чу Патрик да крещи едновременно от смях и болка.

- Два метра! - изрева Хенри. - Мама му стара, същинска бензинова лампа! Бога ми!

Настана тишина. По гърба й се стичаше пот. Слънцето я напичаше изотзад през напуканото стъкло на Форда. Болезнената тежест в мехура й се засилваше.

Хенри ревна толкова гръмко, че Бевърли, която бе взела да задрямва въпреки неудобната поза, едва не изпищя.

- Дявол да те вземе, Хокстетър! Опърли ми задника! Какво правиш с тая запалка?

- Три метра - изкиска се Патрик (самият му глас накара Бевърли да изтръпне от погнуса, като че бе видяла червей в салатата си). - Три метра и нито сантиметър по-малко, Хенри. Яркосин. Три метра и нито сантиметър по-малко. Бога ми!

- Дай ми я - изръмжа Хенри.

 

Хайде бе, простаци, хайде, вървете, махайте се!

След малко Патрик заговори отново с глух, едва доловим глас. Ако в жаркия следобед бе полъхнал и най-слаб ветрец, Бевърли навярно нямаше да чуе нищо.

- Дай да ти покажа нещо - каза Патрик.

- Какво? - запита Хенри.

- Нещо. - Патрик помълча. - Хубаво е.

- Какво? - повтори Хенри.

После настана тишина.

 

Не искам да гледам, не искам да виждам какво правят сега, освен това може да ме забележат, даже сигурно ще ме забележат, защото за днес вече си изчерпа всичкия късмет, момиченце. Тъй че кротувай тук и недей да надничаш...

Но любопитството беше по-силно от здравия разум. В това мълчание имаше нещо странно и малко зловещо. Тя надигна глава сантиметър по сантиметър, докато успя да надникне през прашното напукано стъкло на Форда. Нямаше опасност да я забележат; двете момчета бяха изцяло погълнати от онова, което вършеше Патрик. Бевърли не разбираше какво вижда, но знаеше, че е мръсно... пък и какво друго да очаква от Патрик, който беше толкова смахнат.

Патрик бе пъхнал едната си ръка между бедрата на Хенри, а другата - между своите. С едната ръка леко галеше онова на Хенри; с другата търкаше своето. Всъщност не го търкаше - някак го... изстискваше, изтегляше го, после го пускаше да отскочи назад.

 

Ама какво прави? - слисано се запита Бевърли.

Не знаеше със сигурност, но това я плашеше. Не помнеше да е изпитвала такъв страх откакто кръвта бликна през канала на мивката и опръска цялата баня. От дъното на душата й някакъв стреснат глас крещеше, че ако разберат какво е видяла, двамата не само ще я смажат от бой, а сигурно ще я убият.

И все пак не можеше да откъсне очи от тях.

Видя, че нещото на Патрик е станало малко по-дълго, обаче продължава да виси между краката му като умряла змия. Но онова на Хенри бе пораснало невероятно. Стърчеше вдървено нагоре, почти докосвайки пъпа му. Ръката на Патрик се плъзгаше нагоре-надолу, нагоре-надолу, ту спираше, за да стисне малко по-силно, ту гъделичкаше странната, тежка торбичка под оная работа на Хенри.

 

Това са му топките, помисли Бевърли. Значи момчетата трябва да ги мъкнат през цялото време? Божичко, на тяхно място бих откачила! А после някаква друга част от съзнанието й прошепна: И Бил ги има. Неволно си представи как ги докосва, как ги поема в шепа, как опипва меката плът... и отново се изчерви до кръв, усещайки мощния прилив на предишната гореща вълна.

Хенри гледаше ръката на Патрик като хипнотизиран. На каменистия сипей до него забравената запалка лъщеше под следобедното слънце.

- Искаш ли да го лапна? - запита Патрик и се усмихна с дебелите си, месести устни.

Хенри сякаш се стресна от сън.

- Ъ?

- Ако искаш, ще го лапна. Нямам нищо про...

 

Моля Ти се, Боже, той гледаше срещу слънцето. Моля Ти се, Боже, съжалявам, че надничах. Моля Ти се, Боже.

Настана непоносима, мъчителна тишина. Бялата й блуза лепнеше от пот. По загорелите й ръце искряха бисерни капки пот. Пикочният й мехур тръпнеше болезнено. Усещаше, че съвсем скоро ще подмокри гащичките. Очакваше всеки миг през изкъртената врата на Форда да надникне яростното, безумно лице на Хенри. Беше сигурна в това - как можеше да не я забележи? Щеше да я измъкне навън и да я пребие. Щеше...

Ненадейно й хрумна една още по-страшна мисъл и тя поднови болезнените усилия да запази гащичките си сухи. Ами ако Хенри й стори нещо с онова? Ами ако поиска да й го вкара някъде? Тя изведнъж разбра къде трябва да се вкара; знанието сякаш изникна в съзнанието й наготово. Помисли, че сигурно ще полудее, ако Хенри опита да й вкара онова.

После Хенри заговори и тя осъзна с нарастващ ужас, че гласът звучи нейде съвсем наблизо.

- Не ми минават тия педалски номера.

Отдалече долетя гласът на Патрик:

- Хареса ти.

- Не ми хареса! - изкрещя Хенри. - Само да кажеш на някого, ще те убия, педераст скапан!

- Беше се надървил - каза Патрик. По гласа му личеше, че се усмихва. Въпреки целия си страх от Хенри Бауърс, Бевърли не се учуди. Патрик беше луд, може би по-луд и от Хенри, а когато човек е толкова луд, вече нищо не го плаши. - Видях те.

По чакъла захрущяха стъпки - все по-близо и по-близо. Изцъклена от страх, Бевърли надигна очи. През прашното стъкло зърна тила на Хенри. В момента той гледаше към Патрик, но ако се обърнеше...

- Ако кажеш на някого, аз пък ще кажа, че го духаш - закани се Хенри. - После ще те убия.

- Не ме плашиш, Хенри - изкиска се Патрик. - Обаче ако ми дадеш един долар, може и да не кажа.

Хенри неспокойно пристъпи от крак на крак. Леко се извъртя; сега Бевърли виждаше не само тила, но и част от профила му. Моля Те, Боже, моля Те, трескаво мислеше тя, а тръпките в препълнения й мехур се засилваха.

- Ако кажеш - глухо и заплашително изрече Хенри, - аз ще кажа какво правиш с котките. И с кучетата. Ще им кажа за хладилника. Знаеш ли какво ще стане, Хокстетър? Ще дойдат и ще те приберат в най-шибаната лудница.

Патрик мълчеше.

Хенри почука с пръсти по предния капак на Форда, в който се криеше Бевърли.

- Чу ли ме?

- Чух те. - Сега гласът на Патрик звучеше унило. Унило и малко стреснато. После той избухна. - Хареса ти! Беше се надървил! По-надървена патка не съм виждал!

- Да де, сигурно доста си ги виждал, дупедавец шибан. Само да не забравиш какво ти рекох за хладилника. За твоя хладилник. И ако пак те видя да се навърташ насам, ще ти спраскам тиквата.

Патрик продължаваше да мълчи.

Хенри си тръгна. Бевърли извърна глава и го видя да минава отляво на Форда. Ако беше погледнал поне мъничко настрани, щеше да я види. Но той не погледна. След миг тя го чу как се отдалечава по дирите на Виктор и Бълвоча.

Оставаше само Патрик.

Бевърли търпеливо зачака, но нищо не се случи. Минаха пет безкрайни минути. Вече трябваше да се изпишка на всяка цена. Щеше да издържи още не повече от две-три минути. А най-много я тревожеше това, че не знаеше със сигурност къде е Патрик.

Тя отново надникна през стъклото и го видя да седи на същото място. Хенри си беше забравил запалката. Патрик бе прибрал учебниците в брезентова торба и я бе преметнал през врата си като първолак, но гащите му още висяха около глезените. Играеше си със запалката. Щракваше колелцето и отвътре бликваше пламъче, почти невидимо в яркия летен ден. После затваряше капачето и подхващаше отново. Беше като хипнотизиран. Устните му се подуваха и от ъгълчето им слизаше към брадата алена вадичка. Той сякаш не обръщаше внимание на това и Бевърли пак изтръпна от погнуса. Патрик наистина беше луд; никога през живота си не бе искала толкова отчаяно да избяга от някого.

С бавни, извънредно предпазливи движения, тя отстъпи назад и се промъкна под изкривения волан. Стъпи на земята и пропълзя зад Форда. После бързо побягна натам, откъдето бе дошла. Когато навлезе сред боровете зад старите коли, тя се озърна през рамо. Не видя никого. Сметището дремеше на припек. Тя с облекчение усети как напрежението отпуска железните си обръчи около гърдите и стомаха й, оставяйки само непоносимото желание да се изпишка.

Изтича още малко по пътеката и скочи в храстите отдясно. Преди вейките да се затворят зад гърба й, тя вече бе смъкнала шортите. С бърз поглед се увери, че наоколо няма отровен бръшлян, после клекна, като се придържаше за жилавото стъбло на някакъв храст.

Докато вдигаше шортите си, Бевърли чу как по пътеката откъм бунището се задават стъпки. През храстите видя само част от джинси и избеляла ученическа риза. Беше Патрик. Тя се приведе, очаквайки той да отмине към Канзас стрийт. Сега беше много по-спокойна. Имаше добро укритие, не й се пишкаше, а Патрик се бе зареял в своя смахнат вътрешен мир. Щеше да го изчака малко, после щеше да се върне към къщичката.

Но Патрик не отмина. Спря на пътеката почти точно срещу нея и се вторачи в ръждивия хладилник.

Бевърли можеше да го наблюдава през една естествена пролука в храстите, почти без риск да бъде открита. След като се бе облекчила, тя откри, че отново я обзема любопитство - а дори и да я видеше Патрик, беше уверена, че лесно ще му избяга. Макар и не чак толкова дебел колкото Бен, той беше отпуснат. За всеки случай Бевърли измъкна прашката и прехвърли десетина стоманени топчета в джобчето на избелялата си блуза. Луд или не, дори Патрик Хокстетър набързо щеше да загуби всякакви мераци след една сачма по коляното.

Сега тя си спомняше за хладилника. Из сметището се валяха сума ти стари хладилници, но изведнъж й хрумна, че не е виждала друг такъв - Манди Фейзио обезопасяваше всички останали като изтръгваше с клещи бравите им или направо смъкваше вратичките.

Патрик започна да тананика и да се люшка напред-назад пред вехтия ръждив хладилник. По гърба на Бевърли плъзнаха нови тръпки. Той напомняше някакъв тип от филм на ужасите, който се мъчи да призове мъртвец от гроба.

 

Какво си е наумил?

Но ако знаеше какво си е наумил и какво ще се случи, когато Патрик привърши тайния си ритуал и отвори ръждивата врата на изхвърления хладилник... ако знаеше всичко това, тя щеше да побегне с всичка сила още сега.