Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж

Никой - дори и Майк Хенлън - нямаше ни най-малка представа колко луд беше в действителност Патрик Хокстетър. Той беше дванайсетгодишен и баща му търгуваше с бои. Майка му беше ревностна католичка и щеше да умре от рак на гърдата през 1962, четири години след като Патрик бе погълнат от от мрачното създание, обитаващо подземията на Дери. Макар че според тестовете за интелигентност се нареждаше в долната граница на нормалното, Патрик вече бе повтарял два класа - първи и трети. Тази година ходеше на лятно училище, за да не остане в пети. Учителите го смятаха за немарлив (неколцина от тях бяха записвали това мнение в шестте оскъдни реда на бележника, отделени за БЕЛЕЖКИ НА УЧИТЕЛЯ) и някак заплашителен (това не записваха - чувството бе толкова смътно и разлято, че не можеше да се изрази в шестдесет, камо ли в шест реда). Ако беше роден десет години по-късно, училищният психолог би могъл да го насочи към детски психиатър, който на свой ред навярно би осъзнал (или не би осъзнал; Патрик беше далеч по-хитър, отколкото подсказваха мизерните резултати от тестовете) какви ужасяващи бездни се крият зад кръглото бледо лице.

Той беше социопат, а през онзи горещ юли на 1958 година може би окончателно се превръщаше в психопат. Не си спомняше някога да е вярвал, че другите хора - или каквито и да било живи твари - са "истински". Смяташе себе си за реално същество, може би единствено в цялата вселена, но далеч не бе убеден, че това го прави "истински". Не изпитваше пълноценни чувства за болка и страдание (типичен пример бе неговото безразличие към удара на Хенри). Но макар да считаше реалността за съвършено безсмислено понятие, Патрик отлично разбираше думата "правила". Всичките му учителки го смятаха за не съвсем нормално дете (както мисис Уимс в трети клас, така и мисис Дъглас в пети знаеше за кутията с умрели мухи; и двете осъзнаваха какво може да значи това, обаче всяка от тях си имаше грижи и проблеми с поне още двадесетина ученици), но никога не го бяха уличавали в сериозни нарушения на дисциплината. На контролните му се случваше да предава листа празен - или украсен с голяма, грижливо изписана въпросителна - и мисис Дъглас бе открила, че трябва да го държи настрани от момичетата, защото имаше твърде палави пръсти, но иначе беше кротък, толкова кротък, че понякога заприличваше на грамадна буца глина, оформена в грубо подобие на момче. Лесно им бе да не обръщат внимание на този кротичък Патрик, когато си имаха купища неприятности с момчета като Хенри Бауърс и Виктор Крис - брутални, избухливи бунтари, които обираха джобните пари на децата или при пръв удобен случай с радост унищожаваха училищната собственост - и момичета като печално известната съименница на Елизабет Тейлър, която беше епилептичка, оскъдните й мозъчни клетки работеха само от време на време и учителките полагаха големи усилия да я убедят, че не бива да се съблича в междучасието, за да покаже новите си гащички. С други думи, Общинската прогимназия беше типичен продукт на образователния карнавал - цирк с толкова много арени, че самият Пениуайз би минал незабелязано. Разбира се, нито един от учителите на Патрик (както, впрочем, и родителите му) не подозираше, че на петгодишна възраст той е убил братчето си Ейвъри.

Патрик не бе доволен, когато майка му се завърна от болницата с Ейвъри. Нямаше нищо против (поне така си каза отначало) родителите му да си имат две, пет или петдесет хлапета, стига тия хлапета да не засягат личния му живот. Но откри, че Ейвъри го засяга твърде сериозно. Почнаха да го хранят по-късно. Нощем бебето плачеше и му пречеше да спи. Родителите му сякаш по цял ден висяха над люлката и често се оказваше невъзможно да привлече вниманието им. Патрик изпита един от малкото пристъпи на страх в своя живот. Хрумна му, че след като него, Патрик, го бяха донесли от болницата и беше "истински", то и Ейвъри можеше да е "истински". След време Ейвъри щеше да порасне, да проходи и да проговори, а това стигаше, за да носи на татко от верандата новия брой на "Дери нюз" и да подава на мама тавичките за кейк. Току-виж тогава им хрумнало да се отърват от Патрик. Не се боеше, че ще обичат Ейвъри повече (макар да смяташе, че наистина е така и навярно имаше право). Интересуваше го: а) че откакто пристигна Ейвъри, правилата се нарушават и променят; б) че Ейвъри може да се окаже "истински"; и в) че може да се отърват от него в полза на Ейвъри.

Един ден Патрик влезе в стаята на Ейвъри около два и половина следобед, малко след като училищният автобус го докара от забавачницата. Беше през януари. Навън започваше да прехвърча сняг. Откъм парка Маккарън налиташе бурен вятър и громолеше по заледените стъкла на горния етаж. Майка му дремеше в спалнята; Ейвъри бе плакал цяла нощ. Баща му беше на работа. Ейвъри спеше по корем, с извърната настрани главичка.

Без никакво изражение върху кръглата си физиономия, Патрик извъртя главата на бебето и притисна лицето му към възглавницата. Ейвъри изсумтя и върна глава в предишното положение. Патрик го гледаше и размишляваше, а снегът по жълтите му ботушки бавно се топеше и мокреше пода. Минаха може би пет минути (Патрик не се отличаваше с особено пъргава мисъл), после той пак завъртя главата на Ейвъри към възглавницата и я задържа там. Бебето се се задърпа под ръката му, опита да се бори. Но движенията му бяха слаби. Патрик го пусна. Ейвъри пак изви глава настрани, проплака носово и продължи да спи. Бурните пориви на вятъра разтърсваха прозорците. Патрик зачака да види дали тихото проплакване ще събуди майка му. Не я събуди.

Сега го обливаше върховна възбуда. Сякаш за пръв път светът се очертаваше пред него съвършено отчетливо. Емоционалните му способности бяха дълбоко дефектни и в тия кратки мигове той се почувствува като абсолютен далтонист, комуто са инжектирали лекарство, даряващо за броени минути способността да се различават цветовете... или като наркоман, който изпитва нормални усещания само в краткия отрязък от време преди дрогата да изстреля мозъка му към безкрая. Сблъскваше се с нещо ново. Не бе подозирал, че то съществува.

Съвсем лекичко извъртя лицето на Ейвъри към възглавницата. Този път не го пусна, когато опита да се изтръгне. Напротив, притисна лицето му още по-надолу. Сега бебето надаваше упорит приглушен рев и Патрик разбра, че е будно. Мина му смътната мисъл, че ако престане, Ейвъри може да се оплаче на мама. Продължи да натиска. Бебето се дърпаше. Патрик натискаше. Бебето пръдна. Движенията му отслабваха. Патрик натискаше упорито. Най-сетне Ейвъри се отпусна неподвижно. Патрик го държа още пет минути, усещайки как възбудата прелива през върха и бавно започва да гасне; ефектът от инжекцията се разсейваше и светът пак ставаше сив, наркотичният транс потъваше в познатата полудрямка.

Патрик слезе долу и седна да похапне курабийки с чаша мляко. Половин час по-късно майка му влезе в кухнята и каза, че даже не го е чула да се прибира, била толкова уморена (вече няма да си уморена, мамо, помисли Патрик, не се бой, аз оправих нещата). Тя седна до него, взе си от курабийките и попита как е било в забавачницата. Патрик каза, че е било много добре, после й показа картинката си - къща и дърво. Листът беше покрит с безсмислени криви драскулки в черно и кафяво. Майка му каза, че е много красиво. Патрик носеше всеки ден едни и същи черно-кафяви драскулки. Веднъж казваше, че е нарисувал пуйка, друг път ги наричаше коледна елха или момче. Майка му винаги казваше, че са много красиви... но понякога тревогата потрепваше дълбоко в душата й - толкова дълбоко, че тя самата едва я усещаше. Имаше нещо плашещо в мрачната неизменност на широките черно-кафяви криволици.

Тя откри смъртта на Ейвъри едва около пет часа; дотогава просто бе предполагала, че бебето спи малко по-дълго от друг път. Междувременно Патрик седна пред седеминчовия телевизор да гледа "Рицар Зайо" и продължи да гледа през цялото време на последвалата паника. Беше започнала поредната серия на "Железни птици", когато дотърча съседката мисис Хенли (майка му с писъци държеше мъртвото бебешко телце на отворената кухненска врата, вярвайки сляпо, че хладният въздух може да го съживи; на Патрик му стана студено и той отиде да си вземе пуловер от гардероба). Когато мистър Хокстетър се върна от работа, по телевизията даваха любимия сериал на Бен Ханском, "Пътен патрул". Докато пристигне докторът, вече бе започнал "Фантастичен театър" с Труман Брадли в главната роля. "Кой знае колко ли странни тайни крие вселената?" - разсъждаваше Труман Брадли, докато обезумялата майка крещеше и се мяташе в прегръдките на съпруга си. Докторът забеляза дълбокото спокойствие и безметежния поглед на Патрик. Реши, че момчето е изпаднало в шок и го накара да глътне хапче. Патрик не възрази.

Диагнозата гласеше: бебешка смърт от задушаване. След години подобно нещастие би предизвикало недоумение, биха излезли наяве отклоненията от обичайния синдром на смъртност при кърмачетата. Но по онова време хората просто регистрираха фактите и погребваха бебетата. Патрик установи със задоволство, че щом нещата се уталожиха, храненето му отново стана редовно.

Сред безумието на онзи късен следобед - хората с трясък нахълтваха и изтичваха навън, лампата на линейката хвърляше по стените трепетни червени отблясъци, мисис Хокстетър пищеше, стенеше и не приемаше никакви утешения - само бащата на Патрик мина на косъм от истината. Двадесетина минути след изнасянето на трупчето той стоеше тъпо край празната люлка, просто стоеше и още не можеше да повярва, че всичко е станало наистина. Наведе глава и видя върху дъсчения под две следи. Бяха оставени от топящия се сняг по жълтите гумени ботушки на Патрик. Гледаше ги и в съзнанието му за миг се надигна задрямала мисъл като отровен газ от дълбините на изоставена мина. Пред очите му започна да се оформя образ. Но преди образът да се проясни, той изскочи от стаята и затръшна вратата с такава сила, че рамката се пропука.

Не запита Патрик за нищо.

Патрик не повтори тази постъпка, макар че навярно би я повторил при удобни обстоятелства. Не изпитваше вина, не страдаше от кошмари. След време обаче осъзна какви биха били последиците, ако някой бе открил истината. Имаше правила. Можеше да те сполети нещо неприятно, ако не се придържаш към тях... или ако те хванат в нарушение. Можеше да попаднеш в затвора и даже на електрическия стол.

Но споменът за възбудата - за усещането на цветове и чувства - просто бе прекалено могъщ и вълшебен, за да се откаже докрай от него. Патрик започна да убива мухи. Отначало ги мачкаше с мамината мухобойка; след време установи, че пластмасовата линийка върши по-добра работа. Откри и радостите на мухоловката. Дългата лепкава ивица можеше да се купи за два цента от магазина на Костело авеню и понякога Патрик стоеше по цели часове в гаража, гледайки със зяпнала уста как мухите кацат, а сетне подхващат безнадеждна борба за свобода. В мътните му очи блестеше оная скъпоценна възбуда, по кръглото му лице и възпълното тяло се стичаха ручейчета пот. Патрик убиваше и бръмбари, но предпочиташе да ги хване живи. Често открадваше от маминия игленик дълга губерка, нанизваше бръмбара върху нея и сядаше с кръстосани крака в градината да го гледа как умира. В тия моменти по лицето му плъзваше изражение на момче, което чете много увлекателна книга. Веднъж той откри прегазена котка, агонизираща в канавката на Долна главна улица. Седна и се загледа в нея, докато една старица, която метеше тротоара пред къщи, го забеляза как подмята с крак смачканата, мяукаща животинка. Жената дотича и го запердаши с метлата. Да си бягаш у дома! - крещеше тя. Луд ли си или що? Патрик си тръгна. Не се сърдеше на старицата. Просто го бяха хванали да нарушава правилата.

А миналата година (по онова време нито Майк Хенлън, нито някой от другите би се учудил, ако можеше да узнае, че е било точно в деня, когато загина Джордж Денброу) Патрик откри ръждивия хладилник "Амана" - един от най-едрите боклукоиди в пояса около сметището.

Също като Бев, той бе чувал предупрежденията, че тия захвърлени машинарии били много опасни и че всяка година еди колко си милиона тъпи хлапетии пукясвали вътре. Патрик дълго стоя тъпо загледан в хладилника, опипвайки разсеяно слабините си през джоба. Възбудата се завръщаше, по-силна от всеки друг път, ако не се брои онзи единствен случай, когато видя сметката на Ейвъри. Възбудата се завръщаше, защото сред ледената, изпепелена пустош на своето съзнание Патрик Хокстетър бе срещнал идея.

Една седмица по-късно семейство Люс, което живееше три къщи по-долу от дома на Хокстетър, откри изчезването на домашния любимец Боби. Дни наред децата дириха котето си из околните храсталаци. Даже събраха пари за обява в "Дери нюз". Но обявата не помогна. А и да бяха видели през онзи ден как Патрик мъкне кашона, по-прегърбен от друг път във вмирисаното на нафталин зимно яке (почти веднага след наводнението през есента на 1957 година бе налетял свиреп студ), нямаше да помислят нищо лошо за това.

Около седмица преди Деня на благодарността изчезна малкият кокер-шпаньол на семейство Енгстрьом, живеещо на другата улица, почти точно зад къщата на Хокстетър. През следващите седем-осем месеца доста семейства се лишиха от кучета и котки - естествено, всички бяха попаднали в ръцете на Патрик заедно с още десетина безпородни твари, бродещи из Дяволския декар.

Той затваряше жертвите една по една в ръждивия хладилник край сметището. При всяко донасяне на нова животинка сърцето му бясно подскачаше в гърдите, а просълзените му очи пламтяха от възбуда - очакваше да открие, че Манди Фейзио е разбил бравата или пантите с големия си чук. Но Манди нито веднъж не се приближи до хладилника. Може би изобщо не подозираше за него, а може би го отпъждаше волята на Патрик... или някаква друга сила.

Кокерът на Енгстрьом издържа най-дълго. Въпреки лютия студ, той все още бе жив при третото от ежедневните посещения на Патрик, макар да бе загубил цялата си предишна игривост (отначало палето буйно размахваше опашка и лижеше ръцете му, докато Патрик го вадеше от кашона и отваряше вратата на хладилника). На втория ден проклетото псе едва не избяга. Патрик трябваше да го гони чак до сметището, преди да се вкопчи с плонж в задния му крак. Палето ухапа врага с острите си зъбки. Патрик не се разсърди. Въпреки раните, той отмъкна кокера до хладилника и го пъхна вътре. Докато вършеше това, пенисът му се бе втвърдил. Често ставаше така.

На третия ден кучето пак опита да избяга, но се движеше прекалено бавно. Патрик го натъпка обратно, затръшна вратата на хладилника и я подпря с гръб. Чуваше как отвътре палето драска с нокти. "Добро кученце - каза Патрик Хокстетър. Беше премрежил очи и дишаше ускорено. - Браво, добро кученце." На четвъртия ден кучето само извъртя очи към открехнатата врата, през която надничаше лицето на Патрик. Ребрата му подскачаха бързо и немощно. Когато се върна на следващия ден, Патрик завари кокера мъртъв, с корица замръзнала пяна по муцуната. Пяната приличаше на кокосов сладолед и Патрик дълго се смя, докато мъкнеше вкочаненото тяло от хладилника към храстите.

Със затоплянето на времето потокът от жертви (в редките случаи, когато се замисляше за тях, Патрик ги наричаше "опитни животни") започна да оредява. Въпреки своите съмнения в реалността, той беше надарен с добре развит инстинкт за самосъхранение и превъзходна интуиция. Подозираше, че го подозират. Не знаеше от кого да се пази. От мистър Енгстрьом? Може би. Веднъж през пролетта мистър Енгстрьом срещна Патрик в магазина и го изгледа замислено. Патрик беше дошъл за хляб, а мистър Енгстрьом си купуваше цигари. Мисис Джоузефс? Може би. Тя често седеше край прозореца с далекоглед в ръка и според мисис Хокстетър "си вреше носа навсякъде". Мистър Жакюбоа, който беше наслагал върху колата си лепенки на Дружеството за защита на животните? Мистър Нел? Някой друг? Патрик не знаеше, но интуицията му подсказваше, че го подозират, а той никога не спореше с интуицията. Трябваше да се ограничи с няколко бродещи животинки, хванати сред порутените кръчми на Дяволския декар, като подбираше само ония които изглеждаха измършавели и болни.

Ала откри, че хладилникът край сметището е придобил удивителна власт над него. Започна да го рисува, когато му ставаше скучно в час. Понякога го сънуваше и в сънищата му хладилникът беше висок над двадесет метра - белоснежна гробница, величествен заскрежен храм под хладните лунни лъчи. В тия видения титаничната врата се открехваше и той съзираше вътре огромни втренчени очи. Събуждаше се облян в студена пот, но нямаше сили да се откаже докрай от радостите на хладилника.

Днес най-сетне бе открил кой го подозира. Бауърс. Фактът, че Хенри Бауърс държи в ръцете си тайната на смъртоносния хладилник, тласна Патрик толкова близо до паниката, колкото изобщо можеше да я изпита. Тоест, не твърде близо, но все пак това чувство - не страх в истинския смисъл на думата, а по-скоро душевен смут - му се струваше досадно и потискащо. Хенри знаеше. Знаеше, че понякога Патрик нарушава правилата.

Последната му жертва беше един гълъб, намерен преди два дни на Джаксън стрийт. Гълъбът беше блъснат от кола и не можеше да лети. Патрик изтича да вземе кашона от гаража и пъхна птицата вътре. Гълъбът го накълва по ръката, оставяйки плитки кървави дупчици. Патрик не му се сърдеше. Когато след ден надникна в хладилника, гълъбът бе умрял, но Патрик не изхвърли трупа. Сега, след заплахата на Хенри, той реши час по-скоро да се отърве от мъртвата птица. Може би даже щеше да донесе кофа и парцал, за да измие хладилника. Не миришеше особено приятно. Ако Хенри го издадеше, мистър Нел беше способен да провери и да заподозре, че вътре е умряло някакво животно - или дори няколко животни.

 

Ако той каже, помисли Патрик, докато стоеше сред боровете и се взираше в ръждясалия хладилник, аз пък ще кажа кой счупи ръката на Еди Каспбрак. Разбира се, полицията отдавна знаеше, обаче нямаха доказателства, защото и четиримата заявиха, че цял ден са играли у Хенри, а смахнатият Бъч Бауърс потвърди. Ама издаде ли ме, и аз ще го издам. Танто за танто.

Е, това нямаше значение. Сега трябваше най-напред да се отърве от птицата. Щеше да остави хладилника отворен, а после щеше да се върне с кофа и парцал. Добре.

Патрик отвори вратата на хладилника, за да срещне собствената си смърт.

Отначало той бе само озадачен, неспособен да осъзнае какво вижда. Гледката му се стори съвършено безсмислена. Липсваше й контекст. Патрик просто стоеше, килнал глава настрани, и гледаше с разширени очи.

От гълъба не бе останало нищо освен гол скелет върху купчинка парцалива перушина. По костите нямаше и късче плът. А наоколо - по вътрешните стени на хладилника, под камерата, под решетестите лавици - провисваха десетки предмети с цвят на плът, напомнящи дебели макарони. Патрик видя, че те потрепват като разлюляни от вятъра. Само че нямаше никакъв вятър. Той се навъси.

Внезапно един от странните макарони разпери ципести криле. Още преди Патрик да осъзнае факта, предметът прекоси разстоянието от хладилника до лявата му ръка. Раздаде се мляскащ звук. За миг Патрик усети парване. Топлината изчезна и ръката му пак си беше както преди... но кожата на бледата макаронена гадина отначало порозовя, сетне с потресаваща бързина придоби пурпурен цвят.

Макар че Патрик не се боеше от нищо в общоприетия смисъл на думата (трудно е да се боиш от неща, които не са "истински"), имаше поне една твар, която го изпълваше със страх и ненавист. На седемгодишна възраст в един топъл августовски ден бе излязъл от езерото Брюстър с четири-пет пиявици, полепнали по корема и краката му. Докато баща му ги отлепваше, Патрик пресипна от рев.

В пристъп на гибелно вдъхновение той осъзна, че това са някакви невиждани летящи пиявици. Бяха нахлули в неговия хладилник.

Патрик нададе писък и заудря гадината. Ужасната твар се бе издула почти колкото топка за тенис. При третия удар се пръсна с отвратително хрущене. Кръвта - собствената му кръв - го опръска от китката до лакътя, но безоката пихтиеста глава не помръдна. Донякъде напомняше птича глава, завършваща с нещо като човка, само че не плоска или заострена; беше издължена и тъпа като хоботчето на комар. И този хобот потъваше в ръката на Патрик.

Продължавайки да пищи, той стисна с пръсти сплесканото създание и го дръпна. Хоботчето се изтръгна с лекота, последвано от рядко фонтанче кръв и някаква жълтеникавобяла течност, подобна на гной. Върху ръката на Патрик остана безболезнена дупка с размерите на монета от десет цента.

А гадината в пръстите му, макар и разкъсана, продължаваше да се гърчи, да мърда, да търси.

Патрик я захвърли, обърна се... и докато посягаше с треперещи пръсти към ръждивата дръжка на хладилника, отвътре се посипаха нови твари. Накацаха по ръцете, по китките, по шията. Една се лепна на челото му. Когато надигна ръка да я откъсне, Патрик видя, че още четири треперят ситно-ситно върху китката му, розовеят, почервеняват.

Не усещаше болка... но усещаше някакво ужасяващо изцеждане. Крещейки, подскачайки, блъскайки по врата и главата си с облепени от пиявици ръце, Патрик Хокстетър бръщолевеше мислено: Не са истински, всичко е само лош сън, не бой се, не са истински, нищо не е истинско...

Но бликащата от смазаните пиявици кръв изглеждаше съвсем истинска, бръмченето на крилцата им изглеждаше съвсем истинско... и собственият му ужас също изглеждаше истински.

Една пиявица хлътна под ризата и се лепна за гърдите му. Докато трескаво бъхтеше с юмрук и гледаше как по плата се разлива кърваво петно, друга кацна на дясното му око. Патрик стисна клепачи, но това не помогна; в мимолетно жарко избухване хоботчето прониза кожата и засмука очната течност. Той усети как окото му хлътва и пак закрещя. Друга пиявица нахлу в зиналата му уста и се срасна с езика.

Всичко ставаше почти без болка.

Залитайки, размахвайки ръце, Патрик се запрепъва по пътеката към разбитите коли. Паразитите го облепваха отвсякъде. Някои се пресищаха и избухваха като балони; при това най-едрите опръскваха Патрик с почти четвърт литър от собствената му топла кръв. Пиявицата в устата бавно се издуваше и той разчекна челюстите си до предел, защото в главата му бе останала само една свързана мисъл - че тя не бива да се пръсне там; не бива, не бива.

Ала стана точно това. Патрик избълва чудовищна струя кръв, размесена с парчета от плътта на паразита. Продължавайки да крещи, той рухна на каменистата земя и почна да се премята. Постепенно собственият му глас ставаше все по-далечен и глух.

Малко преди да загуби съзнание, той видя как иззад последната смачкана кола излиза някаква смътна фигура. Отначало Патрик помисли, че това е човек, може би Манди Фейзио и сега всичко ще бъде наред. Но когато фигурата наближи, той видя, че лицето й се изменя и тече като разтопен восък. Понякога започваше да се втвърдява, заприличваше на нещо - или някой - сетне пак се разливаше, сякаш не можеше да реши в кого или в какво иска да се превърне.

- Здравей и сбогом - изрече бълбукащ глас откъм разплутото лице и Патрик отново се помъчи да закрещи. Не искаше да умира; като единствена "истинска" личност не биваше да умира. Ако умреше, заедно с него щяха да умрат и всички други.

Човекоподобната фигура сграбчи Патрик за облепените с пиявици ръце и го повлече към Пущинака. Все още закачена за врата му, окървавената брезентова торба подскачаше край него. Патрик направи последен опит да изкрещи и загуби съзнание.

Свести се само веднъж - когато в някакъв мрачен, вонящ, подгизнал ад, където не грееше нито лъч светлина, То започна да се храни.

 

6.

Стоеше изправена и се вглеждаше напред с широко разтворени очи, а от двете страни на леко наклонената й глава висяха плитки, вързани с кадифени панделки, които бе купила от магазинчето на Далия за десет цента. Позата й беше изпълнена с върховно напрежение и съсредоточеност; в нея имаше нещо котешко, хищно. Полуизвърнала тяло подир Патрик, тя бе прехвърлила тежестта върху левия си крак и изпод обтегнатите избелели шорти се подаваха крайчетата на жълти памучни гащички. Дългите мускулести бедра бяха красиви въпреки многобройните драскотини, синини и петна от кал.

 

Това е номер. Видял те е и знае, че няма шанс да те надбяга, затова се мъчи да те подмами на открито. Не излизай, Беви!

Но друга част от съзнанието й твърдеше, че в ония крясъци имаше твърде много страх и болка. Съжаляваше, че не е успяла да види по-ясно какво се бе случило - ако изобщо имаше нещо за виждане - с Патрик. Но още повече съжаляваше, че не е пристигнала в Пущинака по друг път, та да се размине с цялата смахната история.

Писъците на Патрик секнаха. След миг до Бевърли долетя друг глас - но знаеше, че трябва да й се е счуло. Защото чу татко си да казва: "Здравей и сбогом." А днес баща й даже не беше в Дери - още в осем сутринта бе потеглил за Брунсуик. Двамата с Джо Тамърли щяха да ремонтират някакъв Шевролет. Тя тръсна глава, сякаш искаше да проясни мислите си. Гласът не се обади повече. Явно бе плод на въображението й.

Тя закрачи през храстите към пътеката, готова да побегне още щом зърне Патрик да тича насреща. Спусъкът на реакциите й бе станал тънък и чувствителен като котешки мустак. Сведе поглед към пътеката и очите й се разшириха. Долу имаше кръв. Локви кръв.

 

Фалшива кръв, настоя здравият разум. При Далия можеш да си купиш цяло шишенце за четиридесет и девет цента. Пази се, Беви!

Тя коленичи и бързо докосна кръвта с пръсти. Вдигна ръка пред очите си. Не беше фалшива кръв.

Нещо я жегна в лявата ръка, точно под лакътя. Бевърли завъртя глава и отначало помисли, че вижда някакъв репей. Не... не беше репей. Репеите не лазят и не пърхат. Нещото беше живо. След миг осъзна, че то я хапе. Перна го с длан и то се пръсна сред кървав фонтан. Тя отстъпи крачка назад, готова да изпищи след като всичко бе приключило... но видя, че още не е свършено. Безформената глава продължаваше да виси на хоботчето, впито в нейната плът.

С дрезгав вик на погнуса и страх, тя дръпна главата и видя как хоботчето се изтръгва от ръката й като мъничък окървавен кинжал. Сега разбираше откъде е кръвта по пътеката, да, отлично разбираше и погледът й се стрелна към хладилника.

Вратата отново се бе захлопнала, но множество паразити бяха останали навън и сега лазеха тромаво по ръждиво-белия емайл. Пред очите на Бевърли един от тях разпери като муха ципестите си криле и забръмча насреща.

Без да мисли какво върши, тя зареди в прашката едното стоманено топче и обтегна ластиците. Едновременно с плавното напрежение на мускулите видя как от дупката на ръката й бликва нова струйка кръв. Прицели се инстинктивно и разтвори пръсти.

 

Мамка му! Неточно! - помисли тя още щом ластикът изплющя и стоманената сачма полетя като лъскава искрица в навъсения следобед. По-късно щеше да разкаже на Неудачниците как от самото начало е знаела, че няма да улучи, също както опитният играч на боулинг усеща погрешния удар в мига, когато топката напуска ръката му. Но сетне видя сачмата да се отклонява. Всичко стана за част от секундата, ала бе видяла съвършено ясно: топчето кривна. Заби се в летящата твар и я направи на пихтия. По пътеката с трополене се поръси дъжд от жълтеникави капки.

Отначало Бевърли отстъпи бавно с изкривено от ужас пепеляво лице, върху което тъмнееха огромните очи и разтрепераните устни. Погледът й бе прикован към захвърления хладилник, очаквайки да види дали няма да я надуши още някоя от гадините. Но паразитите само лазеха тромаво напред-назад като вцепенени от студ есенни мухи.

Сетне тя се обърна и побягна.

Черна паническа вълна заливаше мислите й, ала Бевърли не се предаде докрай. Стискаше прашката в лявата си ръка и от време на време се озърташе през рамо. По пътеката и листата на околните храсти лъщяха капки кръв, като че бягащият Патрик се бе люшкал насам-натам.

Бевърли пак изскочи край разнебитените коли. Отпред ново, по-голямо кърваво петно бавно попиваше в каменистата почва. Сред белезникавия прах се тъмнееха разровени ивици. Сякаш тук се бе разиграла борба. От това място започваха две плитки успоредни бразди, на около седемдесет сантиметра една от друга.

Задъхана, Бевърли спря. Погледна ръката си и с облекчение откри, че кървенето най-после отслабва, макар че беше оплескана чак до китката. Сега в раната прииждаше неясна, тръпнеща болка. Случвало й се бе да усеща нещо подобно около час след посещение при зъболекаря, когато действието на упойката почваше да отминава.

Пак се озърна през рамо, не видя нищо и се загледа в двете бразди, водещи от бунището и изоставените коли към центъра на Пущинака.

 

Ония твари са били в хладилника. Облепили са го... да точно така, виж само колко кръв е изтекла. Добрал се е дотук, после

Ужасно се боеше, че знае. Пиявиците бяха част от То и бяха подкарали Патрик към другата част, също както касапинът подкарва обезумяло от ужас биче към скотобойната.

 

Бягай оттук! Бягай, Беви!

Но вместо това тя тръгна по браздите в пръстта, стискайки прашката с потни пръсти.

 

Поне доведи другите!

Ще ги доведа... след малко.

Вървеше подир браздите, а теренът се спускаше надолу и ставаше все по-влажен. Следата отново навлезе в гъсталака. Нейде гръмко избръмча цикада и пак настана тишина. По окървавената й ръка кацаха комари. Тя ги пропъждаше. Зъбите й се впиваха в долната устна.

Отпред се валяше нещо. Бевърли вдигна предмета и го огледа. Беше грубо изработено портмоне, каквито правят децата в час по трудово обучение. Личеше, че майсторът не е бил много сръчен; широкият найлонов шев вече се развлачваше и отделението за банкноти зееше като беззъба уста. В другото отделение лежеше монета от четвърт долар. Освен нея в портмонето имаше само библиотечна карта на името на Патрик Хокстетър. Бевърли захвърли всичко и избърса пръсти в шортите си.

Двадесет метра по-нататък намери гуменка. Гъстите храсти вече закриваха браздите, но и без да е следотърсач, човек лесно можеше да забележи кървавите петна по листата.

Дирята продължаваше надолу по стръмен склон. На едно място Бевърли се подхлъзна, претъркаля се и хлътна в трънака. По бедрата й изникнаха нови кървави драскотини. Дишаше бързо, мократа й коса лепнеше по черепа. Кървавите петна водеха към една от тесните пътечки из Пущинака. Наблизо ромолеше Кендъскиг.

На пътеката се търкаляше другата гуменка на Патрик с окървавена връзка.

С готова за стрелба прашка в ръцете, Бевърли наближи реката. Отпред отново се появиха двете бразди. Сега бяха по-плитки - защото е останал без гуменки, помисли тя.

Отмина последния завой и излезе пред реката. Браздите се спускаха по брега и водеха към един от бетонните цилиндри, където се спотайваха помпите. Там дирята свършваше. Железният капак на цилиндъра беше леко отместен.

Докато стоеше на стръмното и гледаше натам, отдолу внезапно долетя чудовищен гърлен кикот.

Това бе последната капка. Надвисналата паника я обгърна. Бевърли се завъртя и хукна към поляната с къщичката, закривайки с окървавена ръка лицето си от ударите на жилавите вейки.

 

Понякога и аз се тревожа, татко, объркано мислеше тя. Понякога МНОГО се тревожа.