Жоро отвлича македонски воевода

2. Жоро отвлича македонски воевода

„ПО СЪЩОТО ВРЕМЕ ЗАПОЧНА ДА СЕ ОФОРМЯ ТЪЙ наречената чалга. Все още борците се припознаваха със сръбското, но на хоризонта изгряваха родните звезди Тони Дачева, Еми Стамболова, Глория - превърта спомените фолкидолът Володя Стоянов. - Тогава пеех в битовата кръчма „Вкусното пиле" в Сандански. Чес­то идваше красиво момче с весела тумба. Наг­раждаваше богато и пребогато целия оркестър. С неговата премия можехме да почиваме цяла го­дина, без да изпеем и нота."

Красавецът е Жоро Илиев. Спазва указания­та на брат си да стои далеч от София. Наваксва с волни ваканции из провинцията. В орбитата му вилнеят Румен Нарциса, борци, боксьори и бив­ши пандизчии с цветисти прякори и биографии.

Жоро Илиев се държи като големия бос. Из­лъчва респект. Плаща всички сметки. Аплодира оркестъра с одобрителна усмивка. Изглежда ка­то човек, от когото зависят нещата.

Не се надува излишно. С грейнала усмивка припява на любимите си сръбски, хърватски и гръцки песни. В еснафския фон на „Вкусното пи­ле" изпъква като изваден от кутийка. Иска ця­лата му свита да гуляе добре.

Една нощ към Жоро се засилва бивш затвор­ник от село Дамяница. Очевидно е „втръбил" со­лидна доза питиета. Прегръща Жоро. Той се гипсира сякаш е глътнал термометър.

- Какъв ти е проблемът, бе? - пита Илиев-младши.

- Не ме ли помниш? - ококорва се натрапни­кът. - Бяхме съседи по килии в Бобов дол! Пре­живявахме какво ли не заедно.

Георги Илиев извръща глава. Прави кисела гримаса.

- Дошли сме да се веселим. Нещо да те по­черпя?

- Уиски - казва си пандизчията.

- Имаш го. Само не ми говори глупости - пре­сича го Жоро. - Просто не ми досаждай, ако оби­чаш!

„Жените не можеха да устоят на неговата хубост и Жоро го знаеше. Имаше една ахилесова пета - затворът. Решетките пресушиха мла­достта му. Беше дамгосан като изнасилвач. Тази рана никога не зарасна в него - твърди човек от най-близкото му обкръжение. - Затова ду­мата „затвор" беше забранена. Никой от нас не я споменаваше."

Но ето че пийналият „модел" от село Дамяница пак се присламчва. В изблик на фамилиарност млясва Илиев по устата. Красавецът го па­рира с презрение:

- Какво искаш бе, човече?

- Ти си станал голямата работа. Забрави ли как страдахме в затвора? Една килия сме дели­ли. На съседни легла сме спали... Но вече си баровец. Да си платя уискито, като си толкова важен?

Жоро изригва. Юмрук в лицето на натрап­ника. То се разплесква като сметанова торта, центрирана с чук.

Крошето изстрелва „колегата" по килия през поне 5 маси. Битият драпа да се изправи. Маха с ръце и крака като стоножка в кладенец. Трошат се маси, прибори и чинии.

„Жоро ме сграбчи с едната си ръка и ме метна на рамо - спомня си Володя Стоянов. - Понесе ме като букет. Смееше се и викаше с цяло гърло, че си е намерил певеца. Така минахме през цяло­то заведение. Излязохме навън."

Георги телефонира на брат си. Васил вдига.

- Къде се омъглихте, че ми звъниш по това време? Колко си изпил - две, три или повече? - директен е Васил.

- Намерих ти певеца, брат ми! Открих ис­тински македонски воевода. Имаш го подарък от мен.

„На следващия ден три висаджийски коли дойдоха да ме вземат от Сандански - спомня си Володя Стоянов. - Шефовете на „Вкусното пи­ле" ме предупредиха да бъда нащрек."

- Внимавай, борците ще те затворят в подземието на „Мираж". Ще те вържат с вериги и ще те дрогират - вещае кръчмарят. - Само от време на време ще ти дават чаша вода и парче кренвирш. Ще пееш по цели нощи до премала."

Въпреки това Войводата си събира багажа.

Казва: „Чао" на „Вкусното пиле" и Сандански.

Качва се при висаджиите. Водят го в „Мираж".

„Представиха ме на Васил Илиев - спомня си македонският комита. - Видях хубаво младо мом­че с хипарска прическа. Личеше, че е в хитова позиция. Всички изпитваха респект към него. При появата му обслужващият персонал се строяваше в редица. Сервитьорите замръзваха в поза лек разкрач и ръцете отзад. Васил щракваше с пръст и те се разхвърчаваха."

Опасенията за мрачното подземие се раз­биват на пух и прах. Войводата попада в приказка. И до днес сваля шапка на Жоро. Признава, че благодарение на него е видял друг свят.

Васил Илиев настанява Володя Стоянов в бизнес клуба на „Бояна". Дава му служебна кола. „Пришива" му и двама бодигардове.

„За мен това беше шокиращо, тъй като ня­мах никаква нужда от охрана!" - вдига рамене фолкидолът.

Комитата заживява като героя от „Прин­цът и просякът".

„Добро утро, господин Стоянов. Как спахте, господин Стоянов? Желаете ли да ви донесем за­куската?" - галят му ухото от рецепцията.

Персоналът на бившата Татова резиденция прави метани на Воеводата. Ухажва го с мура­фети на изкусна гейша. Македонският бродяга, свикнал да скитосва из прашните пътища, гле­да като ошашавен.

За пръв път му носят закуската в леглото. Вкусните аромати разсейват и най-леката сян­ка на лошо настроение.

В „Мираж" борците изпиват с очи микрофо­на му.

Комитата събужда тръпката на Васко Или­ев с „Ако умра ил загина", „Мера според мера", „Послушайте, патриоти".

Босът на ВИС често пее с чаша вино в ръка. Кюстендилецът се вживява все повече и пове­че. Певецът разравя жаравата на македонското му минало.

По това време Жоро идва рядко в „Мираж", За да не „разваля дисциплината".

„Васил се опитваше да превърне кръчмата в клуб на елита - спомня си Володя Стоянов. -Тук идваха политици, банкери, полицаи, магист­рати, звезди и митничари."

Васил си прави колекция от знаменитости. Извезва я като огърлица. В нея блещукат акту­алните шоумени Слави Трифонов, Камен Водени­чаров, Август Попов, Владо Въргала. Купоните не минават без незабравимия смях на Марта Вач­кова и Тончо Токмакчиев.

Дансингът в „Мираж" напомня циркова аре­на. Тук се вихрят балетите на нощните барове със стара слава тип „Хавана".

Разследвачите на най-тежките престъпле­ния в държавата също гостуват на Васил.

Той ги удостоява с царско гостоприемство.

„Това беше начинът да го държим под конт­рол - признава днес ексченге от отдел „Убийст­ва" в ДНСП. - Васил беше сговорчив. Вършеше услуги на полицията. Освен това спазваше всич­ките си обещания."

Васил гледа ВИП огърлицата през златните си очила без диоптър. Говори малко. Автори­тетно кима с глава. Демонстрира самочувствие на победител.

„Искаше да тича със 100 метра пред други­те - разкрива Володя Стоянов. - Имаше усет за територии, които да превземе. Търсеше и нови лица, с които да се обгради."