Копието на съдбата (окултната сила на копието, пронизало гърдите на Христос)

Последният жесток инициационен ритуал, който бил едновре­менно твърде опасен и само отчасти ефикасен, бил пълното потапяне на кандидата във вода, докато едва не се удави. Този ме­тод предизвиквал частично издигане на финото тяло над физи­ческото и водел до известно прозрение за по-висшата същност. Кандидатът виждал своя живот като разгърната панорама и за няколко мига добивал познания за съществуването на индиви­дуалния човешки дух. Точно чрез такъв ритуал на духовно пок­ръстване, поверен в умелите ръце на Йоан Кръстител, Христос се явил в земна инкарнация.

На слизането на Христос по стълбата на Яков от деветте йе­рархии на духовния свят присъствали видни посветени от всич­ки древни храмове на мистериите. Идването на бога на слънце­то било предсказано и от пророците, и от гадателите, от митоло­гията на всички раси и от мъдреците на всички народи. Но кога­то Христос приел човешко тяло и тръгнал сред хората, той не бил разпознат като дългоочаквания месия. Най-великото духов­но събитие в еволюцията на човечеството останало почти неза­белязано.

„Кой мислите съм аз?", попитал Христос всичките си учени­ци, след като прекарал две наситени със събития години сред тях. Отговорили му, че според някои той е Илия, което е свиде­телство за вяра в преражданията. Други твърдели, че е Йоан Кръс­тител, завърнал се от мъртвите, което е намек, че възможността за въплъщаване също не е била непозната по онова време. Само Петър в миг на изострена интуиция го разпознал като Божия син, роден във вечността.

Учението и чудодейните изцеления, които извършвал Хрис­тос, били едновременно оповестяване и публично налагане на доктрини и практики, които до този момент били достояние само на мистичните центрове. Но фактът, че животът на Исус Христос бил публично осъществяване на древните инициационни обреди, за пръв път става явен при възкресението на Ла­зар от мъртвите.

Лазар, братът на Мария Магдалена и Марта, преминал през древна форма на инициация, практикувана стотици години от еврейските пророци, още от времето на Йона.

Процесът на инициация обаче зловещо се объркал. Докато астралното тяло на Лазар летяло из духовните селения, физи­ческото му тяло преживяло действителна смърт. Когато настъпил моментът той да стане от гробницата, установили не прос­то, че той е мъртъв, а и че тялото му е започнало да се разлага. Евангелието на свети Йоан съвсем ясно дава да се разбере, че Лазар е преминал през инициацията на храмовия сън. Исус Хрис­тос казва на учениците си:

„Лазар, нашият приятел, е заспал, но отивам да го събудя.

Учениците му рекоха: Господи, ако е заспал, ще оздравее.

Исус бе казал за смъртта му, а те помислиха, че говори за сън­но заспиване.

Тогава Исус им рече открито: Лазар умря; ала се радвам за вас, че Ме нямаше там, та да повярвате; но да идем при него...

Някои пък от тях (юдеите) казаха: не можеше ли Тоя, Който отвори очите на слепия, да направи, щото и тоя да не умре?

А Исус, пак тъгувайки в Себе Си, дохожда при гроба; това бе­ше пещера, и камък стоеше отгоре й.

Исус казва: дигнете камъка. Сестрата на умрелия, Марта, Му казва: Господи, мирише вече, защото е от четири дена.

Исус й дума: не казах ли ти, че ако повярваш, ще видиш сла­вата Божия?

Тогава дигнаха камъка от пещерата, дето лежеше умрелият. А Исус дигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша.

Аз и знаех, че Ти винаги ме слушаш; но това казах на народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил.

Като каза това, извика с висок глас: Лазаре, излез вън!

Лазар е последният човек, преминал през традиционните фор­ми на инициация, известни на старозаветните пророци. Той бил и първата човешка душа, преживяла новата форма на посвеще­ние, която Христос донесъл на човечеството: инициацията на Аз-а. Доколкото рационалното мислене позволява, нека се опи­таме да разберем как е бил извършен този преход с огромно зна­чение.

Азът а Лазар, неговото земно его, бил приспан във физи­ческото му тяло, докато активираното му астрално тяло се раз­ширило в макрокосмоса. Ако инициацията била протекла нор­мално, Лазар щял да се събуди, за да си припомни астралните видения за духовните същества в небесните сфери на макро­космоса. Щял да се почувства слят в паметта си с народния дух, живеещ в жилите на еврейската раса. Което ще рече, че Лазар щял да достигне степен на инициация, която да му даде правото да се нарече израилтянин, позицията, от която щял да, бъде приет като истински свидетел и пророк на Йехова.

Едно от нещата, които тази древна форма на инициация не можела да постигне, бил постоянният съюз между душата на човека и неговото по-висше его. Това означава, че тази иници­ация можела да предизвика само някаква памет за съществува­нето на Висшето аз, но не можела да трансформира душата та­ка, че тя да се превърне в живо и вечно вместилище на индиви­дуалния човешки дух. Намесата на Луцифер и Ариман в чо­вешката еволюция изключвала възможността човешкият дух да намери своя постоянна обител в душата на човека, докато той живее на земята. Душата и духът се сливали едва след смъртта.

Точно това се случило и с Лазар, когато инициацията му не успяла и той преминал през прага на смъртта. В този момент той се слял с по-висшата си същност и от тази свещена духовна перспектива съзрял картината на земния си живот да се разгръ­ща пред очите му.

Но тъкмо по-висшата същност, индивидуалния човешки дух споменава Христос в този контекст като „отче". В действител­ност цялото значение на призива на Христос може да се изрази с неговите собствени думи: „Аз съм пътят и истината и животът. Никой не дохожда до Отца, освен чрез Мен". И отново с негови­те думи: „Аз съм в Отца и Отец е в Мене".

Гласът, който призовал Лазар от гроба, бил гласът на собст­вената му висша същност. Силата, която му върнала живота, съ­живила и възстановила целостта на тялото му, била същата си­ла, излъчвана от вечната му същност. Защото интуитивното из­живяване на същността на Христос било едно и също с това на собствения му индивидуален дух.

Когато Исус Христос заел мястото на йерофант, или на майс­тор посветен, по време на ритуала на извеждането от гробница­та, той застанал там като спасител на цялото човечество, като земен представител на вечната същност, която напразно се мъ­чела да се роди в душата на всеки човек.

В пълно съответствие с традицията на тайнствата на древ­ността самосъзнанието на Лазар било отстранено посредством хипноза. Но първият йерофант не успял да го върне към живота. Вместо това Лазар бил призован от силата на безкрайната обич, от макрокосмическото его на Христос. За Лазар изпълнението на тази древна традиция имало друго значение. Той бил роден отново с интуитивното познание, че в Христос човешката душа може да се превърне в жива обител на Духа.

Лазар бил първото човешко същество, преживяло чрез Хрис­тос възвръщането си към своето Висше аз. Едно преживяване, което по-късно свети Павел щял да изрази с думи, след като Хрис­тос се принесъл в жертва на цялото човечество посредством смъртта си и възкръсването си на Голгота: „Аз живея; но не аз, а Христос живее чрез мен".

В своите лекции върху Евангелието от Йоана Рудолф Щайнер разкрива, че не само Лазар се върнал в тялото, когато Хрис­тос го вдигнал от мъртвите. Прочетеното от него в Космическа­та хроника в тази връзка разкрива един удивителен факт: Йоан Кръстител, който бил обезглавен по заповед на Ирод Антипа де­ветнайсет месеца преди това, също се върнал в тялото. Щайнер описва как Лазар и Йоан живеели заедно в едно и също тяло, обединени от еднакви мотиви, но действащи на различни нива на душевна активност.

Щайнер навлиза още по-дълбоко в тази възвишена мистерия, като разкрива, че Йоан Кръстител, завърнал се от гроба, е един и същ човек с Йоан, автора на евангелието и на откровението. Та­зи истина е намекната и в самото евангелие, като Йоан е наречен „Онзи, когото Бог обичаше". Разбира се, Богът на обичта дарява с нея еднакво всички хора. Изразът се използва единствено в смисъла си от контекста на древната инициационна традиция, според която йерофантът нарича посвещавания, когото призова­ва от гробницата, „обичания".

***

Превъплъщението на Христос в тялото на човека Исус сим­волично може да се представи като слизането на духа на слънце­то в лунния бокал, конфигурация, превърнала се в символ на Све­тия Граал през Средните векове.

Мойсей, извел евреите от робството им в Египет, бил първи­ят, който съзрял отражението на спускащия се на земята Хрис­тос, който му се явил под формата на мълния и на „горящ храст". Този постепенен процес на проникване и вдъхване на душа на елементите продължил през цялото време на земния живот на Христос.

Смъртта на кръста и възкресението на фантома от гробница­та говорят за публично извършване на древната разновидност на инициация на сцената на световната история, тайния ритуал на посвещаване, пренесен върху видимата повърхност на истори­ческия процес.

Поражението на Луцифер и Ариман на кръста спасява зем­ния живот на човека от пропастта и го връща на истинския път, водещ обратно към световете на духа; акт на безкрайна обич, който гарантира постепенното възстановяване на извечното его и осъществяването на духовната съдба на цялото човечество. Бо­гът на обичта е пожертвал себе си на нивото на човешката душа, за да може да стане живият съсъд на индивидуалния човешки дух: Отче, в твоите ръце поверявам духа Си.

Оръжията, използвани по време на този забележителен мо­щен ритуал на Голгота, се превърнали в свещени реликви през Средните векове. Но религиозното обожание, на което се радва­ли тези реликви, не било резултат нито на фалшиви чувства, ни­то на неправилно разбран фетишизъм.

Различните предмети и дрехи, използвани по време на древ­ните инициационни обреди, с право били смятани за „заредени" с духовни сили и се считали за талисмани на бялата магия. По същата причина, но в друг, сакрален смисъл копието, гвоздеите, чашата, короната от тръни и плащеницата се радвали на огром­ната почит на всички християни чак до изгрева на рационализма по време на Ренесанса през петнайсети век.

Всяка реликва се свързвала с уникални сили. Кръстът се по­читал заради способността си да отблъсква злото. Короната от тръни пораждала дълбоко смирение у онези, които я зърнат. Плащеницата дарявала здраве и живот на болните и вдъхновявала духовни видения за земния живот на Христос у онези, които се решавали да поемат по умозрителния път на монашеството. Ясписовата чаша¹¹⁷, от която Христос дал причастие с хляб и вино и в която Йосиф от Ариматея събрал няколко капки от святата му кръв, станала известна като Светия бокал. Тя символизира хрис­тиянския път към смъртта на егоизма и повторното раждане на Духа в Христос. По сходен начин копието на Лонгин получило изключително значение за еволюцията на човешкото съзнание в рамките на историческия процес; значение, моделирало вярата в неговите способности да вдъхновява световноисторическата съдба.

В пролога на тази книга вече описахме как римският стотник Гай Касий, представител на Пилат Понтийски на разпването на кръста, не позволил тялото на Исус Христос да бъде обезобразе­но от войниците на фарисеите. И как, пронизвайки тялото му с копието си, за да докаже, че вече е мъртъв, той осъществил про­рочеството на Исайя: „Кост Негова няма да се строши" и пред­сказанието на Иезекиил: „Ще погледнат на Тогова, Когото прободоха".

Шурналата към земята кръв от раната е средството, чрез кое­то Духът на слънцето се въплъщава в тялото на Земята. Ударът на копието на Лонгин предизвиква раждането на космическия Христос като Духа на земята.

Духовната същина на святата кръв, изтекла от раната, се вля­ла в Земята подобно на свещен хомеопатичен балсам, с помощта на който макрокосмическото его на Христос могло да раздвижи астралната сфера и да изпълни ефирното царство на земния организъм.

Христовата светлина, заслепила Павел на път за Дамаск, би­ла новата слънчево-ефирна аура на Земята, първото излъчване на светлина от Земята като обещание за съживяване на цялото гаснещо земно съществуване и реинтеграцията му в слънчевото царство на макрокосмоса.

Ако Лонгин не бил вдъхновен от Духа на времето точно в този момент да прониже с копието си тялото на Спасителя, свя­тата кръв никога нямало да потече към земята. Според Еванге­лието от Йоан най-голямото чудо било, че кръвта рукнала от едно мъртво тяло: „Но един от войниците прободе с копие реб­рата Му, и веднага изтече кръв и вода. И който видя, засвидетелствува, и свидетелството му е истинско; и той знае, че говори истина, за да повярвате и вие".

Гай Касий Лонгин извършил правилното действие по правил­ния начин на точното място и в решаващия момент. В този мо­мент цялото бъдещо развитие на Земята и на човечеството било единствено в неговите ръце.

По този начин около копието на Лонгин се формира легенда­та, според която, който притежава това копие, държи съдбата на света в ръцете си. Защото всеки притежател на копието през след­ващите векове от християнската история можел да се сдобие със съдба от световно значение, стига да осъществи правилно спра­ведливите цели на Духа на времето според специфичните зада­чи, изисквани от епохата в хода на еволюцията на човешкото съзнание. Или да се превърне в съсъда за Антидуха на времето и да пречи или да се отклонява от тези цели, за да насочи чове­чеството към боготворенето на фалшиви богове и да го тласне в пропастта на материализма.

Копието на Финеес, което в Стария завет е символ на уникал­ните сили, присъщи на кръвта на юдейската раса, също изигра­ло решаваща роля във външния ритуал на Разпятието. Именно върху това копие била поставена напоената с оцет гъба, която поднесли до устните на умиращия Христос, символ, че юдейс­ката кръв вече няма да има значение за еволюцията на човечест­вото, тъй като била заменена от кръвта на Новия завет, пролята за всички хора. Това е принципът, върху който почива развити­ето на човешкото съзнание: някога най-могъщото оръдие на доброто се превръща в оръдие на трагизма и на злото, ако вре­мето му изтече и то прескочи отвъд темпоралните граници на отреденото му съществуване. Поддържането на племенни тра­диции и ритуали и сурови расови предразсъдъци напук на един нов и универсален импулс, който се опитва да обхване цялото човечество, можело само да навлече върху еврейската раса най-ужасните страдания, които един народ някога е преживявал на Земята.

* * *

Рудолф Щайнер въплътил своята концепция за космическото християнство в архитектурната форма на Гьотеанума в Дорнах, Швейцария. Интериорът на двукуполната постройка бил истин­ски шедьовър на дърворезбата. Динамиката на формата интег­рирала всеки детайл в централната тема за Апокалипсиса, а ре­диците от големите дървени колони илюстрирали Гьотевата кон­цепция за закона на метаморфозата и седемте печата на открове­нието. Първите за века психоделични изображения се появили като фрески по куполите и по ярко оцветените прозорци.

Основната причина за опожаряването на Гьотеанума било желанието да се унищожи огромна дърворезба, изобразяваща Три­адата на злото. Няколко години били нужни на доктор Щайнер, за да завърши голямото пано от брястово дърво, изобразяващо Исус Христос като спасител на човечеството в мига, в който той побеждава Луцифер и Ариман. По време и на частни, и на пуб­лични лекции той назовавал природата на демоничния дух, об­ладал душата на Адолф Хитлер и вдъхновил нацисткия мирог­лед. Паното изобразявало Луцифер в характерна поза. Хитлер бил вбесен от него и Екарт го убедил да го унищожи. Тази дър­ворезба, която все още не била напълно завършена по време на пожара, се намирала в студиото на Щайнер в подземията на Гьо­теанума и се спасила от пожара. В момента тя е централното пано в новия Гьотеанум, който Щайнер проектирал от бетон пре­ди смъртта си през март 1925 година. Оттогава повече от мили­он души, сред тях и много германци, са пътували до Дорнах, за да го посетят.

ДВОЙНИКЪТ

Във всяко човешко същество има нещо като „античовек", ко­ето речниците дефинират като „двойник или сянка". Много пое­ти и философи са описвали личните си преживявания с този двой­ник, който окултистите наричат „дубъл".

Гьоте например говори за момент, когато влязъл в кабинета си във Ваймар и видял едно точно свое копие да седи на стола зад бюрото и безсрамно да го наблюдава.

Потискайки страха си от това необикновено преживяване, той в продължение на няколко секунди се взирал в очите на наглото лице, което било мимолетният му собствен двойник, наречен от него Doppelganger. Това било първото от няколко подобни преживявания, с помощта на които поетът успял да разбере причи­ната за съществуването на този безмилостен и нечовешки тъмен елемент в душите на хората.

Изправянето лице в лице с Двойника е често преживяване на хората, които са поели по пътя на окултизма. Това е едно от мно­жеството преживявания по време на диренето на Светия Граал, които призовават както нравствената сила, така и способността да се постига умствено равновесие, необходимо за възправяне срещу духовните реалности, оставащи скрити за по-голямата част от хората.

Подобно на Мефистофел Двойникът също има своето място в свитата на Бога. Неговата задача е да предизвика в човешката душа противоположно чувство на обичта към истинния и изпъл­нен с красота Бог. Само чрез съпротива срещу Двойника, само чрез противодействието му чрез твърда воля ставаме способни да намерим правилния си нравствен път като човешки същест­ва. Постоянното напрежение, продължаващо цял живот, между човешката душа и Двойника, дава скрит стимул да се подчиня­ваме на диктата на съзнанието.

Макар истинското съзнателно преживяване на вътрешната дейност на Двойника да остава все още скрито за болшинството хора, много лесно е да се осъзнае действието на Двойника като цяло във всяка сфера на човешкия живот в съвременността. Целта на Двойника е да дехуманизира човешката дейност и да се опита да въвлече човека в една нечовешка сфера. Това е античовек, въплъщение на антихуманността.

Двойникът не съществува у човека единствено като сянка на Ариман. В тази подйерархия на двойниците има много по-могъ­щи чинове, които действат като антидухове на цели народи, на­ции и раси. И най-сетне, съществува и световният Двойник, Антидухът на човечеството, който изпълнява историческата си ро­ля като слуга на Луцифер и се противопоставя на правилното развитие на човешкото съзнание.

Много прочути авторитети са изтъквали как Хайнрих Хим­лер неведнъж мистериозно е предусещал следващите ходове в политиката на Адолф Хитлер. Но не съществуват реални дока­зателства за решаването на безкрайния спор кой от двамата, Хит­лер или Химлер, е бил злият гений на Третия райх. Защото Луциферовият разум, обладал душата на Адолф Хитлер, се нами­рал в постоянно безмълвно общуване с Двойника, обладал тяло­то на Хайнрих Химлер. Окултното прозрение разкрива, че зад отделните земни личности на тези умствено разстроени мъже Луцифер и Духът на античовека действали като единен инте­лект, зареждайки Двойника с енергия от скрит за другите вън­шен източник, за да може да насочва ръката на терора, целяща да прекърши вътрешната съпротива срещу нацизма.

Скритите взаимоотношения между Хитлер и Химлер сами по себе си представлявали нещо като преобърната картина на пра­вилното отношение между Егото и Аримановия двойник в ду­шата на всеки човек.

Двойникът не започва да действа активно в живота ни преди прехода от детството към юношеството. Нормално е първото въздействие на Двойника да се появи някъде към дванайсетата година и ние подсъзнателно се противопоставяме на присъстви­ето на нечовешки чувства, за да направим личния си нравствен избор.

Нечовешката агресия на Двойника върху душата се засилва с напредването на възрастта и съзнателното преживяване на бор­бата срещу злото, съобразно поставените морални цели продъл­жава през целия ни живот. Но Двойникът, призрачно същество, изтъкано от страх и мрак, се страхува от смъртта, защото не е способен да се изправи пред светлината на духовното съществу­ване в отвъдното. Поради това Двойникът напуска човешката душа точно три дни преди физическата смърт. Чувствителните души усещат мига на оттегляне на Двойника и изпитват състоя­ние на вътрешна хармония и умиротворение през последните три дни от живота си на земята. Могат да се приведат хиляди примери и от двете световни войни, в които хора с чувствително съзнание и естетическо чувство интуитивно са усещали набли­жаващата смърт, когато Двойникът ги напускал.

Цялото това динамично променящо се в хода на живота от­ношение, при което човешкото его се опитва да държи Двойни­ка под контрол и преодолява неговите безмилостни и нечовеш­ки влияния, се разиграло като демоничен огледален образ върху сцената на историята в непрекъснато задълбочаващите се отно­шения между Адолф Хитлер и Хайнрих Химлер. Защото докато Хитлер стъпка по стъпка предоставял душата си за съсъд на Лу­цифер, Двойникът на света, действащ в Химлер, се опитвал да задуши нравственото съзнание на германския народ и така ужас­ният погром от терора и мъченията в крайна сметка напълно ликвидирали националното съзнание.

В това отношение от изключителна важност е фактът, че Хайн­рих Химлер е роден през октомври 1900 година, когато Адолф Хитлер навършил дванайсет години. Не по-малко важно е, че Хайнрих Химлер бил точно на дванайсет години, когато негови­ят бъдещ фюрер за пръв път бил обладан от демоничните сили на Луцифер пред Копието на съдбата в съкровищницата на Хофбург във Виена. Но отношенията между Луцифер и Двойника на света станали най-ясно изразени три дни преди смъртта на Хитлер.

Когато най-сетне в подземния бункер в Берлин настъпил мо­ментът (април 1945 година) Адолф Хитлер да се изправи пред духовните последици на деянията си, Хайнрих Химлер изпитал страх да придружи своя фюрер през портите на смъртта.

Няколко седмици преди прекършването на германската съп­ротива в Берлин Химлер бомбастично тръбял, че ще пожертва живота си, предвождайки своята СС дивизия в един последен кървав удар срещу руската армия, обсадила столицата. Но тайно Химлер замислял преговори за сепаративен мир с Великобрита­ния и Америка чрез посредничеството на един шведски арбитър граф Фолке Бернадот.

Според Валтер Шеленберг, който придружавал Химлер през този период, единственото нещо, което пречело на райхсфюре­ра да започне такива преговори, била личната му клетва за вяр­ност към Адолф Хитлер.

Точно три дни преди Хитлер да се самоубие в бункера, Хим-лер внезапно решил да започне мирните преговори зад гърба на фюрера. Само след броени часове неговото предложение за сепаративен мир със Западните съюзници било излъчено по шведското радио. Това било предателство, което Адолф Хит­лер не можел да прости, и последното нещо, с което се заел, било да продиктува политическо изявление, в което изключвал Химлер от партията и го осъждал на смърт. „Преди смъртта си изключвам от партията и свалям от всичките му постове бив­шия райхсфюрер от СС и министър на вътрешните работи Хайн-рих Химлер".

В мига, в който решил да предаде обречения Хитлер, Хим­лер внезапно отново изпаднал в бездейно небитие. Енергети­ческият му източник спрял да го захранва. Двойникът на света, откъдето черпел цялата си сила, се бил отдръпнал от него. От този момент нататък Химлер не проявил дори инициативност­та да събере всичките си лоялни и напълно боеспособни сили на СС, за да консолидира позицията си във властта срещу оста­налите претенденти да управляват с военна сила, нито дори да използва огромните възможности на тайните полицейски под­разделения, за да избяга от страната с фалшиви документи за самоличност и пари.

Вместо това Химлер допуснал да бъде разпознат от двама ан­глийски войници на един незначителен пропускателен пункт бли­зо до Бремервьорде. Под благовидна маскировка и придружаван от двама предани адютанти от СС, той лесно би могъл да отнеме оръжието на двамата отегчени и не особено бдителни пазачи, но Химлер изпаднал в паника и издал истинската си самоличност. Оставен сам и напълно гол, докато траел обискът на дрехите и вещите му в щаба в Люнебург на оглавяваното от фелдмаршал Монгомъри разузнаване, той стиснал между зъбите си капсула с цианид и умрял за броени минути. Погребан бил от един анг­лийски сержант, който преди войната работел като боклукчия. Загърнато в камуфлажни мрежи и пристегнато с бодлива тел, тялото му било заровено в земята някъде в гората до Люнебург. Никой освен бившият боклукчия не знае точно къде. Вместили­щето на Двойника, човекът, който никога не е съществувал, бил изхвърлен като ненужен боклук в никому неизвестен гроб.

Дълбоко вкорененият и широко разпространен мит за „удара в гръб" дал възможност на Световния двойник да се появи на сцената на германската история през двайсети век. Разпростра­няването на този мит, високо прокламиран от Адолф Хитлер, убедило масите, че немската армия е непобедена и непобедима, а примирието, с което е завършила Първата световна война, би­ло наложено на Германия поради предателство отвътре.

В сянката на тази широко разпространена и опасна илюзия се появил световният Античовек и започнал да се възкачва към властта незабележимо, докато не станало твърде късно да бъде спрян. Защото чудовището в тялото на Хайнрих Химлер, най-невероятния световен тиранин, постигнало върха на личната си власт над живота и смъртта над хората в Германия под маската на привидната защита на техните интереси и на отбраната на нацията срещу несъществуващи врагове!

Изпълнителят на това масово поробване и масово унищоже­ние на милиони невинни хора трябвало да бъде човек без его, бездушен призрак, напълно неспособен да изпитва обич или как­во да е друго човешко чувство. Точно това представлявал Хайн­рих Химлер - античовек в човешко тяло. Не можем да наречем Химлер дори душа, пленена и обладана от злото, както е в слу­чая с Адолф Хитлер. Защото Химлер не притежавал самоосъз-ната душа, която да бъде обладана, а само тяло и мозък, които да бъдат овладени и поставени в услуга на нечовешки цели.

Бащата на Химлер, професор Гебхард Химлер, в продълже­ние на седем години бил частен учител на принц Хайнрих на Бавария, комуто преподавал августейшата семейна история на монарсите Вителсбах. Младият Хайнрих, носещ името на прин­ца католик, който станал негов кръстник, отраснал в културна среда, в която още от малък бил закърмен със същата кралска доза германска митология и с разкази за великите герои и крале в германската история.

По-късно в гимназията в Ландшут, чийто директор станал ба­ща му, Хайнрих Химлер смаял учителите си със своята подобна на картотека памет за събития и дати от европейската история. Умението му да трупа информация и при необходимост да я из­влича като от компютърна база данни се превърнало в дарбата, издигнала Химлер във властта. Способността му да запаметява исторически събития била и подготовката, посредством която Световният двойник се опитал да го пригоди към мирогледа на Адолф Хитлер, който от своя страна също бил продукт на ясно изразена историческа нагласа на ума.

Напълно лишен от човешка топлота, лично обаяние и чувст­во за хумор, Химлер изглеждал на съучениците си като пълно нищожество. Отношението им към него представлявало смес от презрение и страх, защото той бързо си спечелил славата на нам­ръщен мърморко и доносник.

Връзките на семейството му в баварския кралски двор били социалната среда, осигурила му необходимата биография, за да постъпи в школата за офицери през Първата световна война, но военните действия приключили няколко дни преди да сметнат младши лейтенант Химлер за достатъчно възрастен, за да вземе участие в бойните действия на Западния фронт. Все още решен да стане професионален военен, той кандидатствал за пост в след­военния Райхсвер, много ефикасна войска, ограничена до сто хиляди специално подбрани войници. Останал смаян от отказа, придружен от мотива, че е физически и психически негоден. Пос­тъпил в Техническия колеж в Мюнхен, откъдето получил дип­лома по земеделие, а впоследствие си намерил скромна работа като представител на фирма, произвеждаща изкуствени торове. Навъсеният и разочарован младеж сякаш бил изправен пред бъ­деще, което не криело никакви обещания за успех.

Като студент в Мюнхен Химлер започнал да се интересува от събитията на съвременната политическа сцена. Расовата идео­логия на нацизма и нейната жестокост.по отношение на евреите го вълнували дълбоко и той опитал да влезе в редиците на щур­моваците на Хитлер, Кафявите ризи, които се появявали масо­во на партийни събрания, за да тероризират ораторите или да разпръсват местните комунистически групи. Суровите антико­мунисти, сред които се набирали членовете на щурмоваците, до един закоравели ветерани от окопната война, отклонявали непрекъснатите му молби за прием. Длъгнестият младеж с пис­клив глас и странен поглед в уголемените от лещите на очила­та без рамки очи бил точно онзи тип човек, когото те не искали сред себе си. Най-сетне той си намерил място в една от множеството незначителни патриотични организации, наречена „Райхскригсфлаге".

Изпълнен с вълнение бил за него денят, когато облякъл воен­ната си униформа като член на „Райхскригсфлаге", призован от капитан Ернст Рьом в подкрепа на миниреволюцията на Хитлер в Мюнхен през 1923 година.

След като нелепият преврат бил разпръснат от няколко добре премерени оръдейни изстрела от страна на въоръжената поли­ция, Химлер мрачно застанал на пост пред министерството на войната в качеството си на член на революционната стража. Ско­ро дошла полицията, която разпръснала групата и арестувала участниците. Но никой не сметнал за нужно да се занимава с нелепо изглеждащия бивш младши лейтенант, нито пък си дали труда да му отнемат оръжието! В крайна сметка бледият младеж с подпухнало лице закрачил безпрепятствено по улиците на Мюн­хен, за да се качи на влака за дома.

Но съдбата тайно крояла планове за мълниеносно издигане във властта на лишеното от его зомби, което не успяло да прив­лече вниманието към себе си дори и със зареден пистолет в ръ­ка. Провалът на мюнхенския преврат предизвикал обявяването извън закона и разпускането на щурмоваците, които така висо­комерно били отказали услугите му. Той щял да намери задна врата право към сърцевината на новата и злощастно известна формация, създадена, за да избегне забраната. Когато Хитлер излязъл от затвора в крепостта в Ландсберг, първата му работа била да сформира СС, Schutzstaffeln, или Службата за охрана. Тази нова организация, състояща се от мъже, които носели чер­ни бричове, якета и ризи, били охранителите на Хитлер и на ос­таналите лидери на партията, когато те провеждали политичес­ки митинги в райони, враждебно настроени към нацизма.

Междувременно Химлер бил уволнен от химическата фирма, която го била наела на работа, и докато си търсел нова работа, той се кандидатирал за секретар на Грегор Щрасер, местния ли­дер на нацистката партия в Ландсхут. Химлер получил работата по една-единствена причина - Щрасер си затворил очите за невзрачността, колебливия нрав и треперливия гласец на Хайнрих Химлер, когато разбрал, че той е завършил агрохимия. Защото самият Щрасер бил химик, преди да се отдаде изцяло на политическа дейност. След като Химлер прикачил кариерата си към тази на Щрасер, положението му станало доста по-значимо, още повече че шефът му бил повишен и поел контрола над цялата пропаганда на нацистката партия.

Следващата брънка от невероятната верига от събития, пове­ла Химлер по пътя към властта, била изкована, когато Адолф Хитлер открил начин за финансово възмездяване на усилията на доброволците в новосформираната СС. Адолф Хитлер притежа­вал огромен личен дял от партийния вестник „Дер Фолкишер Беобахтер" и членовете на СС се сдобили с длъжности в раз­пространението и рекламата на вестника.

Така първите членове на една от най-страховитите нацистки организации в Германия припечелвали прехраната си, като про­давали рекламно пространство и действали като допълнителни репортери и шпиони, събиращи сведения за дейността на мест­ните комунисти и на други врагове на партията. В качеството си на секретар на Грегор Щрасер Химлер подреждал и съпоставял информацията, която хората от СС носели в редакцията на вест­ника. Много скоро Химлер бил издигнат до авторитетния пост на помощник на завеждащия пропагандата в нацистката партия.

Вили Фришауер, автор на книга за Хайнрих Химлер, посве­тил много от времето си на проучвания върху този период от живота на Химлер. Неговото описание за събитията, довели до срещата между Хитлер и Химлер, и начина, по който впоследст­вие се развили отношенията между двамата, дава смайваща кар­тина на тайното общуване между Луцифер и Световния двой­ник. Разбира се, Фришауер не е окултист и не е възнамерявал да илюстрира окултни отношения. Но проучванията му за книгата са толкова добросъвестни, че самата последователност от съби­тия в тази биография съдържа в себе си всички ключове за раз­познаването на чуждото присъствие зад външната фасада на жи­вота на Химлер.

„Младият партиен функционер (Химлер) заемал малко бюро в стая, претъпкана от папки с вестници и рафтове с партийния ар­хив и кореспонденция. На стената срещу Хайнрих Химлер вися­ла поставена в рамка снимка на Адолф Хитлер. „Вдигам поглед към вас, теin Fuhrer, буквално вдигам поглед към вас!", угоднически повтарял Химлер в опит да се пошегува почтително. Ханс Ерхард, един от хората, познавали Химлер по онова време, ми раз­каза, че тайно е наблюдавал как Химлер не само вдига поглед към портрета на Хитлер, но и се обръща към снимката като че ли ре­петира за първата си среща с фюрера.

Когато не след дълго този ден настъпил, Химлер нямал въз­можност да разговаря с Хитлер. Фюрерът погледнал през него и дори не попитал за името му. Съвсем типично за невзрачността на Химлер по онова време е, че не успях да открия нито една кон­кретна дата или събитие, на което двамата са установили личен контакт. Химлер се навъртал наоколо - това е всичко. Неусетно станал част от групата нацистки лидери, които отначало го пре­небрегвали, а след това го възприемали като човек, с чието при­съствие са привикнали. Най-характерните му особености от оно­ва време били кучешката му преданост към по-високопоставени­те от него, решителният отказ да излага свои собствени възгле­ди, неуморното упорство при воденето на архиви и бележки от всякакъв вид. Химлер впоследствие често бил описван като хо­деща картотека..."