Литература за 11 клас Забележка: Включени са всички произведения от задължителната програма за дзи

Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво спокойствие се ширеше между тъмните брегове, обраснали с върби и ракитак. Влага и хладина лъхаше из тайнствените й недра.

От ливадите край нея се обади ясен мъжки глас и потъна в тишината:

— Ан-дре-я-я-я, Ан-дре-я-я-я!

— Ида, и-даа! — отзова се друг отдалече. След малко светна огън. Бухнаха игриви пламъци. В тяхната слаба светлина, която се поглъщаше от околния мрак, се мярнаха хора. Това бяха петима селяци от загорските краища, дошли с коси на рамо да търсят работа в далечна Тракия, дето тревите зреят по-рано.

Лазо, сух, слабичък момък, беше приклекнал до огъня и потикваше съчките. Другите, увити в ямурлуци, бяха налягали около огъня, уморени гледаха играта на пламъка и мълчеха. Най-старият от тях, петдесетгодишен мъж, беше подпрял глава на жилестата си, гола до лакет ръка, тъмно бляскава като желязо, и пушеше замечтано. Срещу него лежеше Благолажът. Той постоянно шаваше и се мъчеше да скрие краката си под късия ямурлук. Русите му чорлави мустаци взимаха половината от лицето му. Под големите му гъсти вежди играеха хитри и умни очи.

— Какво замълча, Благолаж? Карай де — каза му Лазо, който трупна съчки на огъня и легна.

Благолажът поглади бялото мъниче, което лежеше пред него на купче, шавна още веднаж и почна:

— Едно време, в някое си царство, имало една царска дъщеря… Тя била хубава, хубава, друга като нея нямало! Косата й се влачела подире й като копринена река и лъщяла като злато. Очите и били черни като тая черна нощ и всеки, когото поглеждала, умирал от любов по нея.

— Ей! — въздъхна Лазо.

— Мълчи! — обадиха се другите.

— Много лъже — рече Лазо. Благолажът го погледна право в очите.

— Това е приказка, бе хлапе!

— Бабини деветини… измислици! — рече Лазо и някак нерешително и плахо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака черният силует на магарето.

— Това е приказка, разбираш ли — рече твърдо Благолажът и настави: — Защо ти е истината? Да взе-ма да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?

— Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? — отговори Лазо.

— Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.

И Благолажът продължи:

— Тая царска дъщеря била, знаете, огън! Три пъти се женила тя за трима царски синове, и тримата още първата вечер умирали в ръцете й, задушени от вълните на косата й… Със самодивските си целувки тя като усойница змия изсмуквала из устата им кърви, алени кърви, и ги пила…

Последните думи Благолажът произнесе остро и със стиснати челюсти, сякаш заби нож. Слушателите отговориха на тоя удар със страстни възклицания. Едно продължително и тежко сумтене неволно издадоха гърдите. Лазо удари с юмрук земята и изпъшка:

— Бре, вещицата!

Унесени от приказката, другарите му дадоха знак да мълчи.

— После? — пламенно настоя Лазо.

— Какво повече от това? — рече Благолажът спокойно.

— Вещица! — въздъхна пак Лазо. — Ей, Благолаж, приел бих такава смърт, казвам ти, приел бих.

— Ти — това? Да видя, па да не повярвам — рече един от другарите му и като потикна огъня, почна тънко и крекливо да се смее:

— И твоята Пенка има златна коса. Пък ти си още жив.

— Друго е моята Пенка… тя…

— Затова я остави, та се допиля чак тука!… И тебе ти е мъртво сърцето, приятелю! Няма месец откак се земахте, и ти й се насити и я остави — отговори Стамо, който досега мълчеше и мислеше нещо.

Той имаше суров поглед и неподвижно лице, по което светлината от огъня играеше като по камък. Гласът му беше тежък и грапав.

— То си е моя работа — отговори Лазо глухо и преглътна гласа си.

— И нейна работа ще е, да си намери друг, ако не си е намерила досега — рече пак Стамо.

— Да не вярваш — отговори някак плахо Лазо, жегнат от смътна догадка.

Настъпи продължително мълчание. Последните пламъци на догорелите вече главни трепкаха над огъня бързо и безсилно, току да угаснат. Далеч нейде се вдигна тънък писък като жален стон на някоя поразена от куршум душа, вдигна се високо и зловещо и сякаш ударен о небесния купол, падна в тайнствените води на Марица, удави се и умря. Косачите се спогледаха плахо. Очите им се питаха. Благолажът вдигна тайнствено пръст, ослуша се дълго и рече:

— Кукумявка е.

В ракитака неспокойно задрънка тъпото клопотарче на подплашеното магаре. Мънъчето скочи и прилая срещу мрака. Тайнствената нощна тишина стана някак зловеща.

Лазо въздъхна дълбоко.

— Въздишай, момче — има защо!… Млада булка си оставил! — обади се закачливо и хитро Благолажът и заговори пак с езика на приказките си:

— Буйна е младежката кръв, момчета! Недейте се чуди, че излизат неверни млади невести, оставени от юнаците си!… Знаете ли какво бе казал калугерът Мисаил, кога бе хвърлил брадата и калимявката? — „Това, дето ми е на главата, мога да сваля, но това, дето ми е в сърцето, не мога да извадя.“ Проклето сърце, такава му е пустата направа.

— За Пенка това е лесно, тя има стари любовници — обади се Стамо и се изтегна.

— Пък и бива си я — каза лукаво друг.

Лазо пак погледна в тъмнината плахо. Каменните Стамови думи го удариха в сърцето.

Огънят угасна. Стана тъмно. Дружината замълча. Една звезда се совна и преряза небето с огнена черта.

— Някой сиромах предаде дух — проговори Лазо.

— Я някоя млада булка се предаде другиму — рече неподвижно Благолажът и попита:

— Лазо, ти чул ли си песента за невярната булка Стояница? Тя не е чудновата като приказката. Искаш ли да я изпея?

— Все едно. Като сте такива магарета! — рече Лазо.

Веднага в тъмнината се поде гъст, сладък и треперлив глас и заизвива тъжна прочувствена песен. Думите, като пъстри и миризливи цветя, се изплитаха на венец, занизаха се една след друга и с безкрайна болка се спущаха в поток от звукове и разправяха историята на невярната Стоянова булка.

Млад Стоян войник отишъл и поръчал на своята вчера доведена хубава невеста, ако го обича, да не ходи на Гургульово кладенче за вода. Едвам Стоян се затулил, и Стояница си оженила за млад Гургул, с когото са се любили. Пременила се, втъкнала китка на ухо и с менци бели на рамо отишла на проклетото кладенче.

Там я пресрещна млад Гургул, младо му сърце играло, черни му очи святкали…

Благолажът прекъснали като се понадигна, рече:

— Харесва ли ти се тая песен, Лазо?

Лазо не отговори.

— Спи — рече Благолажът и се подпря на лакът.

— Я спи, я плаче — обади се Стамо.

— Да съм като него сега бих си отишъл, вярвайте бога — рече подигравателно Благолажът.

Лазо лежеше и мислеше. Подигравките на другарите му се забиваха като остри игли в сърцето и спираха дъхът му от мъки. Тия шеговити подкачки за миг му се сториха възможни. Пенка наистина го обича, но невидени очи скоро се забравят…

Вчера ме зема и ме остави да скита, ще си каже тя, и ето… Тъжната история, която песента разправяше, отнесе ума му в тяхното село. Там също има кладенче. То е скрито в шумака под село. Там неговата Пенка всяка сутрин и всяка вечер ходи…

Мъчителна въздишка се изтръгна из Лазовите гърди.

Нощта напредна и унесе в дълбоки сънища всичко наоколо. Тъпото клопотарче на магарето вече не биеше. Бялото мънъче, свито на кълбо, спокойно бе заспало край догорелия огън, над който едва-едва избухваха и гаснеха немощни пламъчета.

Марица тихо подплиснуваше тъмните си води между сънливите брегове и разправяше невнятни приказки на нощта. Косачите един след друг заспаха. Огъня почна да загасва.

Само Лазо не заспа. Закачките размътиха младата му душа и въображението му зарисува картини, една след друга по-мъчителни. Мисълта му го отнесе при Пенка в село. Той я вижда тънка, пъргава и бяла като сняг. Тя стои на къщния праг и дълго и тъжно гледа прашния път, който се вие из полето за към далечни страни. По тоя път замина Лазо и я остави. Остави я за пуста печалба… Усилни годините станаха, какво да се прави! Утре рано тя ще стане и пъргава, като сърна, ще иде на кладенчето за вода…

Там тя, може би, ще намери… ех, знае се кого! Той много я задяваше на хорото. Той е луда глава и умее… Па и Пенка… жена — мож ли да й вярваш!

Ето. Тъмни, шумнати храсти затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее Пенкиното хубаво лице, а по него минава с милувка мъжка ръка… Чужда ръка…

Лазо се стресна и стана.

„Какво правя аз тук?“ — помисли той и отметна ямурлука.

Нощта мълчеше. Само щурците тихо и едногласно църкаха: Пенка, Пенка, Пенка…

Рано сутринта,когато дрзгавината на близкия ден вдигна косачите,те видяха,че лазо не беше при тях.

Побелелият поп Серафим с кадилница в рька бърза от гроб на гроб, чете молитви и поменици и сърдито се кара ни жените. След него двамата му малки близнаци носят чувал, който бае Тодор клисарят усърдно пълни с порязаници.

Под схлупения сайват на черквата са наредени учениците. Пред тях стои префуняла от студ учителка — тънка, дьлга и суха мома — и сърдито кряска на немирниците.

Жените разнасят житото с писани божигробски льжици и току викат:

— На — па кажете бог да прости!

Децата подсмьрчат, протягат рьце едно през друго и едно през друго викат:

— Бог да прости! Бог да прости!

До зидовете на черквата, зад само капчуците, седят, клекнали като кошарища, върху босите си крака бедни сирачета, облечени в широки стари дрехи, простират рьце и с нажалени очи чакат подаяние. До тях гузно стои луд Христо и постоянно прибира скъсаните поли на широкото си палто, и което прозират посинелиге му от студ меса.

По-нататък жалко пее сляп просяк.

И над цялата тая печална картина, потънала във влажен и мъглив въздух, пропит с тънка миризма на восък и тамян, се носи неразбран и суетен шум, сред който ясно и монотонно се чува дебелият глас на свещеника.

Между това гъмжило от жени се мярка и дьлгага фигура на Станчо Поляка, който като жена разнася жито за покоината си съпруга. По сухото му жално лице, с тънки увиснали мустаци, се е отпечатало всеобщото сериозно и тъжно настроение. Той ходи от група на група, от дете на дете и раздана жито, умислен и свещенодействуващ пред паметта на покойната Божана. Там някъде той видя кумицата си, пробута се между жените и отиде при нея.

— Земи, кумице, па кажи бог да проси Божана.

— У-у, куме-е, пък аз те не видя, зло да те не види! Що чиниш, какво си? Децата що чинят? Защо ги не доведе да поменат майка си — бог да я прости!

— Е, не са за пред хора, кумице, нали знаеш.

— Бог да я прости сирота Божана — захвана с участие кумицата, — не можа да се понасветува! Па и теб остави самичьк като кукувица да ходиш за присмех и да се боят хорските жени от тебе, що има едра реч! Па на тебе нищо, куме ще жалиш, ще прежалиш, ще си найдеш друга и ще забравиш покойната, що има една дума, като че не е било… Ами децата, децата, горкичките! Те маичица никога не могат да си намерят. Като пиленца ще си писукат за нея — бог да я прости и царство небесно да и даде, до дясното си коляно да я тури, що има една реч, та барем там добре да и е.

И кумицата стрина Дивдена замаха глава, па като пое палурчето, разклати го до ухото си и продължително смръкна от ракийката.

— На, куме, пийни си и ти! Их, боже, не мога от работа да дойда, да повидя децата, пиленцата ми Свили ми се за тях, свиди ми се, та така е.

Ех, да беше жива Божана, друго щеше да е — заговори тъжно Станчо и очите му се наляха, — сега самичък им бера грижите.

— Божа воля, куме — няма що!

Станчо подсмръкна и разчувствано се усекна с два пръста.

— На, кумице — пийни още, пийни си! То теглото по хората ходи. Защо сме родени, нали да теглим — за друго ли е сиромашта?

— Глей си работата, куме, то доброто и злото заедно вървят. Дойде едното, па дойде и другото. На си пийни и ти! Бог да ги прости умрелите, така викам аз, па на живите здраве и живот да дава.

Станчо пое калаеното палурче и пак хубавичко смръкна.

— Бог да прости!

— Бог да прости, куме, и това си е. Ти се не грижи и не мисли, ами гледай да си намериш някоя, каква да е, да ти гледа къщата. Нали знаеш! Свят е това. Човещина! Умрелите — лека им пръст, с живите — живей — развърза се езикът на кумицата.

— Бог да прости мъртви души, на живите пълни гущи — отговори Станчо, поразвеселен от ракията и от утешителните думи на кумицата си.

— Да ти кажа ли, кумице — настави той, — и аз така мисля.

— Така, така, куме. Лоша, добра — намери си — отговори кумицата.

При тях се приближи тъща му — майката на покойната Божана.

— У-у! Станчооо, бааби! Сиромахуу, свиди ми се, като те гледам. Почернил си се, баби. Гледам, страниш от хората като говедце. Мешай се, баби, събирай се с човеци Тя — Божана, бог да я прости, така и било писано.

Тия думи наново натъжиха Станчо. Очите му, тъмните му страдалчески очи, веднага се наляха и клепките му леко се оросиха.

— Ех, бабо — рече с въздишка той, — по-добре е било аз да съм такова, не тя …

— Е, по-добре би било, баби, по-добре, ама божа работа! Дечица без баща по могат, а без майка … — рече да го утеши баба му.

Станчо извади кърпа из пояса и почна да си трие носа и очите.

— Ти не плачи, баби! Прежали Божана, па си намери къщница — така се не живее.

— Не мога намери аз като нея — отговори Станчо и навири палурчето.

— Знам, баби, знам — простичьк си си, та мъчно ще си намериш — жените са издирвачки. А за работа, работиш като волец. У, баби, какъв си се укирливил!

Станчо погледна оръфаните мръсни ръкави на ризата си и въздъхна дълбоко.

— Ожалили сме те, куме — поде пак кумицата, която бе се залисала за малко с Пиомия калугерката. — И оня ден сме си говорили за теб с кумеца ти Димо. Думайте му, вика и той, думайте му, каже, да повтори, да не ходи така. Млад е още, вика.

— Е, млад съм зер — рече засрамено Станчо и изри увисналите си мустаци — Не съм млад вече, току…

Очите му пак се наляха Той навири палурчето.

Жени залисаха кумицата му, тъща му отиде нейде с баба попадия, и Станчо засгърча пак самин, като стожер, и безсмислено защура с блюда в ръка.

Всички го изглеждат съжалително. Мъж — тръгнал да разнася! Само така! Уж се попременил, постегнал, но все пак изглежда смешен с вехтите си чишири, които сам е прал и сам кърпил, като залепвал кръпките отвън. Две-три присмехулни булки го гледат лукаво, шепнат си нещо, подсмиват се и за миг — спомнят си, че е задушница — и пак правят тъжнч лица.

А дъжд ситен — дребен като прах непрестанно ръмоли и мокри дрехите, и студена влага прониква навсякъде.

Хората ту на групи, ту един по един почнаха да си отиват и да се губят като сенки в синята влажна мъгла. Сухата учителка намусено отведе настръхналите от студ деца, и гробищата полека-лека почнаха да пустеят. Станчо погледа, погледа, па уморено седна накамъните под черковната стряха и беззлобно заяде хляб и сирене.

Около него защура Стоилка, вдовицата на покойния Яначко говедаря. Дълга, дългообраза, кокалеста женица, русолява, със сиви очи, със стиснати широки уста, страхливо пазещи едри бели зъби, ала добра и грижлива къщница.

— Станчооо, пък теб съм забравила! — заговори на припев тя, като го съгледа. — Какво си? Децата какво ти правят, растат ли? — почна да го разпптва тя високо и отсечено, както говореше някога на своя малко глух Яначко.

Станчо прибра срамежливо дългите си крака, проломоти нещо през натъпканата си с хляб уста и подаде палурчето на Стоилка.

— Е, живеем и ние покрай другите, Стоилко. На, помени!

Тя го пое и му подаде нейното.

— То се видяло, току… Помени и ти, Станчо!

— Бог да ги прости покойниците, Стоилко, и живот и здраве да дава на живите! Ти какво правиш? Погаждаш ли се със самотията?

— Никому господ да не дава, Станчо!

Стоилка на два пъти яко си смръкна от Станчовата ракия.

— Да пази, да пази, ама нас не опази, Стоилко.

— Е, не можа — хвала му, тамо нему.

— Едната кукувица ни закука, Стоилко — вьздъхна Станчо и се замисли.

— Едната ни закука, Станчо — въздъхна Стоилка.

Мъглата ставаше по-гъста, по-тъмна и по-влажна.

Станчо и Стоилка седеше на камьните, със забити в земята погледи, мълчеха и мислеха.

— Мъчно е така, Стоилко — рече по едно време Станчо, без да я погледне, и тъжно залюля глава.

— Мъчно — не, ами мъчно — отговори Стоилка, с очи устремени в земята, и вьздъхна. — Мисля, мисля, по цяла нощ мисля, па не знам…

— И аз много мисля, па се чудя какво да правя. Виждам, че не може така. Ще трябва да му се тури някой край. Повече зарад децата Да има кой да ги гледа. Човек загази ли, барем с двата крака да загази … Божана, горката, много ме ядосваше… Е-е, да знаеш какъв лук ми кълцаше на главата! Ама аз пак я обичам, с пръст не съм я докачил, що има една реч. Кой бие жена си — бие ангела си …

— Махни, Станчо, не думай, че… Какви ги има! Да я биеш, не, ами и земята под нея да не оставиш — рече Стоилка и се залюля и тежко като сухо дърво.

— Аз не съм от тях отговори Станчо. — Вярваш ли, че откак е умряла, половин човек съм станал! Мъчно ми е…

Станчо говореше от сърце и с жален глас. Очиге му овлажняха при наплива на тия спомени за Божана. Ракията бе поразвързала езика му.

— И моя Яначко беше добър, сиромахът, ама лека му пръст. Имала съм късмет, че се помина. Както беше я подкарал той, още една година да беше поживял, и щеше всичко да пропие — заговори Стоилка, като пазеше с ръка устата си, за да и се не видят големиге зъби. Нищо нямаше да остане, нищо, нищо! Децата щяха да ходят петимни за залък хляб.

Стоилка смръкна още веднаж от палурчето и го подаде на Станчо. Той го пое, без да я погледне, и се замисли.

Гробищата вече бяха запустели. Печално и самотно сега стърчеха там окитените стари кръстове. Мъглата се сгъстяваше повече. Стрехите на старата черква плачеха с едри сълзи. Капките тупаха тъжно и правеха вадички по мокрия пясък. Сякаш че това схлупено здание, немощяло под товара на годините си, безутешно плачеше. През гробищата по нанадолнището премина, подпирайки се на грамадната си дряновица, Богдан просякът, усукан в дрипн като валмо. В срещната кръчма тъжовно пропище гайда, заплака, после пророни няколко тропливи звуци и замлъкна. След нея се вдигна, пак тъй кратък, весел пиянски вик, и също замлъкна.

Стоилка и Станчо се погледнаха.

— Кои ли се веселят? — попита унесена в тъгата си Стоилка.

— Сиромашта — отговори Станчо. — Пият…

Какво мислиш, Станчо?

— Мисля?… Вятър работа. Предумват ме да се оженя.

— Е, па ожени се.

— Добре, ама знам ли? Най-напред, коя ще ме вземе мене, с четири деца? Па и стар съм вече, грозен…

Станчо избриса увисналите си мустаци, опъна мишите им опашки и се прокашля.

— Ти не си стар, току … Па не сн и много грозен, макар че си сух и чер утеши го Стоилка. — Ти си мъж и твоята работа е лесна. Стига да речеш куку, що има една реч, и десет ще ти откукат, ами ние — ние, женска страна дето сме!

— Това жените, да ви кажа, много сте издирвачки, та човек не смее и да…

Станчо смръкна от палурчето и го подаде на Стоилка. Тя го пое и се усмихна. А големите и зъби това и чакаха — да се лъснат.

— Знаеш ли що, Станчо, мен хората много пъти са ми думали за тебе. Къде ти, думам им аз, ще ме вземе Станчо. Той се е научил на хубави. Я Божана, викам, каква беше гиздава…

— Вярно е това, Божана беше хубава. Какви очи имаше тя!

Цял рояк спомени от минали млади години нахлу в Станчовата глава и задуши думите му. Той въздъхна, наведе се, плюна и замълча.

— Викат ми — Станчо е добър, с него ще си живееш като царица — подкачи пак Стоилка.

— То и мен, ако питаш, ми думаха за тебе…

— Пък ти не си дал и да се издума — прекъсна го Стоилка и му шавна с раменете си като момиче.

— Е, та знам ли какво ще кажеш ти? Та и тъщата като забърбори — Стоилка такава, вика, Стоилка онакава. И насъне да ти дойде, вика, ти пак да я разпъдиш. Тя е, дума, каталеткиня. Ще ти народи дечурлига. Какво ще ги правиш?

— У, ка я не е грях бре, Станчо?

— Нали я знаеш каква е зла и проклета? Божана на нея беше се метнала.

Стоилка въздъхна. Тя седеше на камъните свита одве, с мушнати в пазухите на кожухчето си ръце, префуняла от студ и се срамуваше да погледне Станчо в очите. Стана и мъчно от думите на неговата тъща.

— Знаеш ли що — поде пак Станчо, — да те поискам, взела ли би ме?

Стоилка шавна с тялото си и не отговори.

— Да съберем неволите си и децата си, па, боже помози — окуражи се да каже Станчо. — Ето, година и половина съм самичък. Защо, мисля си аз, като гледам света, че си светува. А? Какво ще кажеш?

— Е, знам ли какво да кажа — отговори Стоилка и се поизчерви. — Какъв си ти! Само се подиграваш. — И тя бързо му хвърли с очите си едно фитилче.

— Ти тия ги махни, не сме мома и ерген да се лъжем. Нашето цвете е прецъфтяло.

— Може пак да се разцъфти — усмихна се Стоилка с ръка на устата.

— Така! Те, аз давам моята дума, па ти ако искаш — добре.

— Е, ще искам, ами какво ще правя. Самичка мога ли? Ако не при тебе, при друг щеше да е.

— Така си е! Ако искаш, още сега да идем при попа и да му кажем.

Станчо стана. Стоилка погледна наоколо със сивите си очи, взема си блюдото, па стана и тя.

Двамата мълчаливо тръгнаха. Дъждът ръмеше насреща им, пръскаше лицата им със студените си пресни капки и ги зачервяваше. Станчовата глава беше зашеметена от ракията и краката му се преплитаха. Стоилка вървеше редом с него превита от студ, носеше палурчетата и двете блюда и кълнеше времето.

От баирите се спущаха нови мъгли, гъсти, сиви и се трупаха над селото.

На Станчо му стана весело. Той се вглеждаше като момък във влажните и сиви като мъглите очи на Стоилка и току повтаряше:

— Знаеш ли какво ще кажа на попа? Дядо попе, ще му кажа, господ ми взе Божана, пък ми прати Стоилка. А… Така ще му кажа, чакай да видиш.

А Стоилка ласкаво се усмихваше, като прикриваше устата си с ръка.

МЕЧТАТЕЛИ
Селският доктор, чичо Горан, с възпретнати до колене крачоли на потурите си, с обрамчена торбичка, гази наведен из реката и търси пиявици. Той върви бавно, внимателно обръща всеки камък, заспал в спокойната водица, и се взира в нежно милвания от стуите кадифен пясък по края. Шапката му се е килнала назад и едвам се крепи на едното му ухо, но той, вдаден в работата си, не намира минутка време да я поправи и върви наведен с вцепенена шия, пуши с луличката си, захапана накриво, и търси. Право върху него падат пладнешките лъчи на майското слънце и по потната риза на гърба му се лепят на рояк малки лъскави мушички, предвестници на сухо лято.

Така той извървя долът, като се провираше под сведените върби и ракитаци, и излезе наширокото в ливадите, дето реката тече бавно, разлива се повече и се пече на слънце между почти голи брегове. Обширните ливади, обрасли в буйна трева, се смееха под слънцето, щурците сговорно, усърдно и празнично свиреха. Реката, разгалена от слънцето и поздравлявана от жадната ширине, течеше тихо и бавно, ласкаеше златния пясък по брега и от време на време подплисуркваше леко, сякаш въздихваше. И тревите, и цветята наоколо посягаха към нейното освежително дихание.

Чичо Горан се изправи да разгледа наоколо.

Далечко из ливадите се щурашще човек. На всяка крачка той се спираше и ровеше дълго с тоягата си из тревата, като че търси нещо.

Чичо Горан турна мокра длан над вежди, гледа го дълго, и като извади лулата от устата си, извика:

— Рустем, хей, Рустем!

Момъкът се спря сред ливадите, вслуша се и се обърна. Чичо Горан му махна с ръка и Рустем се упъти към него с една усмивка, сякаш забравена отнякога на лицето му. Той дойде срещу чичо Горан, спря се на брега и се подпря на тоягата като овчар. От сухото му младо, мургаво циганско лице избяга усмивката. Под вехтия му и проскубан калпак над ушите се виеха тежки и черни кичури коса. Скъсаната му кирлива ризица бе отворена широко и под нея се виждаха слаби мършави гърди. Дрипав ален пояс увиваше като гъжва високото му стройно тяло. Крачолите на закърпените му потурци, излинели от старост, бяха разкопчани до коленете и свободно се матаераха въз босите му крака. Той стоеше на брега лек като вятър, приличен на някое водно насекомо, готово да заиграе по шаварлака. Черните му очи гледаха издълбоко като издъно, и в тях гореше някаква далечна мечта.

— Що се луташ из ливадите като въртоглав, да не си изгубил кесията с парите си? — каза чичо Горан.

Циганчето се засмя, наведе се засрамено и почна да чука едно камъче в тоягата си.

— Е така, ходя — що да правя!

Чичо Горан се наведе и пак запрестъпя из реката.

— Намират ли се, намират ли се? — попита Рустем и тръгна полека по брега, успоредно с доктора.

— Няма ги много, но като е за лек — намират се.

— Ами истина ли сега докторите не позволяват пиявици?

— Какво знаят докторите! — каза сопнато чичо Горан и се изправи. — Знаят само пари да взимат и толкова. И какво ли разбират? Разболееш се, вземат те в болницата, оттук те тупнат, оттам не тупнат, оплези се, опули се, кихни, дихни, па като не разберат болестта ти, дадат ти за пет пари отрова, и туйто. На другия ден запушат цигарките си, смеят се и те порят да видят от какво си страдал.

Чичо Горан излезе от реката, поизтри ръце о потурите си, напълни лулата и, като махна с ръка, продължи разпалено:

— Кой, мислиш, развъди тия болести, дето сега са завладели света? Докторите ги донесоха от Европа, да правят опит. Едно време знаехме само щарка, сипаница и лошата пъпка. И то беше рядко, и лекът му прост. Сета?… Черва се объркват, охтики различни, нерви, главоболия и не знам още какви си болести. И на никоя лека не знаят. Колко зоктори, толко и церове.

Чичо Горан опъна няколко пъти бързо от лулата и тръгна полека към близките върби.

— Да починем малко.

Рустем тръгна с него. Като стигнахме сянката, чичо Горан откачи торбичката от рамото си, седна тежко на тревата и отложи шапка. По загорялото му продълговато лице течеха браздулици пот. Циганчето застана срещу него и го гледаше как жадно и сладко пуши лулата си.

— Седни де — покани го чичо Горан, който мълчаливо продължаваше да негодува против лекарите.

Циганчето полека се сложи на земята и загледа в мъгливата далечина.

— Шарлатани и нищо повече — поде чичо Горан — Моят братанец разправя, като бил войник, разболял се от нещо и го завели в болницата. Давали му там разни горчилаци и прашуляци да пие, смал не отровили момчето. Един ден му донесли чорба. Взел той да сърба, гледа — в лъжицата човешки пръст и на него пръстен…Циганчето погледна плахо и с втрещени очи чичо Горан.

Но той не каза вече нищо. Очите му бяха се спрели нейде в ливадите. Там по пътя към селото вървеше народ на тумби, на тумби. Те се изтакаха из класилите ниви и пълнеха целия път. Чуваха се пискливи звуци от гайда.

— Сватба? — каза чичо Горан и погледна въпросително циганчето.

— Не — избор? — каза Рустем. — Тия пристигат от Шупливци.

— Вълци главата им да ядат! — рече докторът и цъкна плюнката си през зъби. — Влачат се по избори, бият се, трепят се, омразлъци правят, и какво? По-лошо става, по-добро не става! Народ — вълци главата му яли! Полъгал се по ума на разни панталонджии, доктори и нехранимайковци и мисли, че кой знае какви големи работи върши. Сиромах ли си, приятелю, спукана ти е работата. Все ще те лъжат, все на другите маша в ръцете ще си. Нямаш нищо в къщата си и се въртиш сиромашинката из село за торба брашно, да нахраниш децата си, а той, оня, панталонджията, който и да е тамо нему, ти казва: ти, приятелю, мислиш, че нямаш нищо, ама не е така, ти имаш най-голямото богатство в света — ти, каже, имаш избирателно право. И тоя синковец ти мушне някоя бюлетинка в ръка, ти се почешеш по врата, па я пуснеш в кутийката — и ето че хайдутинът дошъл да те управлява. Аз по тия работи не ходя. Душата ми се гнуси, като гледам всичко това, и децата си уча така да правят. Не им трябва. Нек овците избират овчар — ако не е Вълкан, то ще е Вълчан, пък те са братя пущините… Стойте си настрана, момчета, думам на децата си — лайте, ръмжете като кучета, ама овци не ставайте. Пазете се от тия гнусни работи!

Чичо Горан изчука лулата си о длан, откъсна една сламчица и почна да чести чубука. Рустем седеше неподвижен, чужд на докторските негодувания и мисли. Очите му блуждаеха в далечината и светеха без поглед. Слънцето прижижаше силно, а реката сякаш беше се спряла под сянката на върбите и не шаваше.

— Иих, сърчице човешко, и ти ако не си се настрадало, няма и да се настрадаш! — въздъхна докторът.

Водата сънливо избърбука край корените и пак заспа.

— Ходя си аз, момче, по полето — продължи той след дълго мълчание, — лежа по сенките, гледам небесния вис и си мисля: божичко мили, що ми не дадеш ти на мене една способност, хе тъй, каквото кажа — да стане. Света на рай ще ти обърна аз тебе. Ни болести ще има, ни тегло ще има, ни сиромашия ще има.

Циганчето въздъхна. То се обърна към доктора и го попита плахо:

— Може ли, чичо Горане, да се намери по нашите места разковниче?

Докторът го погледна изпод вежди и рече:

— Може! Може, но мъчно.

— Их, да мога! — въздъхна циганчето, развълнувано от далечно неизпитано щастие.

— Рядка тревичка е тя, Рустем, рядка!

— Две лета го диря вече, чичо Горане, и още две ще го диря, ама ще го намеря.

Циганчето гореше като свещица от тъмни неясни надежди.

Двамата замълчаха. За миг като че ли всичко утихна. Малко облаче мина под слънцето и изчезна. Наблизо един кълвач удари три пъти вещателно по кората на една стара върба и се потаи.

— Като има човек тая тревица, нищо друго му не трябва — въздъхна Рустем. — Може да има каквото поиска: кои — звездите да сваля, скрито имане да намери, да вземе мома, каквато му сърце желае.

— Хм — усмихна се докторът, — Акима ти е забъркала ума, момче. Не показвай слабост пред жените — никакво разковниче няма да ти помогне. Ще се луташ ти по полето като сенчица, а сърцето ти ще страда.

Циганчето се зачерви от срам и очите му се изпълниха с влага на любовен спомен.

— Акима не ме иска вече.

— Ако не иска с добром — открадни я.

— Краднах я веднаж, чичо Горане, ама ми се примоли, приплака, и аз я пуснах. Стана ми мило.

— Слаба душица си ти, чичовото.

— Тя още лани ми каза: Рустем, чакам те година, не мога вече. Заключвам си сърцето. Само с разкавниче ще го отключиш. Претърсил съм полето, тревица по тревица. Не ям, не пия — току ходя и търся.

— Търси, пиленце, търси, може да имаш късмет — каза потънал в дълбока мисъл докторът. — Как ще живеем, ако не гоним измамата?

Той развърза тютюницата, изчука лулата си и почна полека да я тъпче и да сумти. Слънцето бе прескочило отдавна зенита и сенките на върбите бяха се нахвърляли като жадни по реката.

— Рустем, ти бяла кукувица видял ли си? — попита многозначително докторът, заклати важно глава и запуши изтежко лулата.

— Не съм, чичко.

— Хе, и аз не съм…

— Дали има? — попита циганчето с очи, опулени от любопитство.

— Има, има, но къде е! Нея да я намеря, тогава да ме видиш ти мене. Едно време чак по Тузлука сме ходили с баща си да я търсим. Там бяха я видели.

— Защо ще ти е птичката? Лете куку-куку, пък зиме — през море и царството.

— Ех, нищо не знаеш ти, момче! Още от старо време има скрито едно черковно имане, някъде си, в някоя пещера. Ама какво имане! Триста биволски кожи пълни със злато. Когато го крили, изкопали в канарата петстотин златни стълби една до една. Отпреде на самата дупка пази смок. И какъв смок! Страшна работа.

— И-и! — каза плахо циганчето.

— Ама то не е жив смок. Той е направен, момче, от сто ока восък, люспите му са от жълтици, а очите му — от безценни камъни.

Циганчето зацъка с уста, поразено от учудване, захласнато от вълшебните думи на доктора.

— В тая пещера живее бялата кукувица, благословена от Господа с безсмъртие. Ще рече — да не умира во веки веков. Тая бяла кукувица някога била царска дъщеря. Тя се влюбила в най-бедния войник, пазач на царските палати. Баща и се разсърдил и хвърлил войника в огнена пещ. Дъщеря му от скръб се хвърлила при него и изгоряла. Бог превърнал душата и на бяла кукувица.

Докторът се прокашля и замълча. Реката тихо и равно шумолене, сякаш продължаваше чудната приказка. Сърцето на Рустем, развълнувано от подвига на влюбената девойка, биеше неудържимо.

— Е, после, чичо Горане?

Докторът протегна изтръпналите си крака, изпъшка и стана.

— Ако видиш тая кукувица — каза той, — и паднеш да и се поклониш и викнеш три пъти: Сестрице, бяла кукувице, той те обича още! — тя ще те заведе в пещерата и ще ти предаде скритото имане.

Докторът нагази пак в реката, наведе се и почна да се взира по пясъка.

— Да имам разковниче, може и тая кукувица да видя! — каза Рустем. И като стана, погледна слънцето, тръгна из ливадата и почна да рови тревата с тоягата си.

Денят бе се смълчал и със спрян дъх се бе заслушал в мечтателната песен на реката, в нейните откъслечни дълбоки въздишки, недомлъвки и томления.Един кълвач удари рязко няколко пъти по кората на една стара върба и също се заслушa.