Литература за 11 клас Забележка: Включени са всички произведения от задължителната програма за дзи
жүктеу/скачать 1.8 Mb.
|
- Бұл бет үшін навигация:
- Фейлетони на Алеко Константинов
- Бай Ганьо тръгна по Европа
- Политически фейлетони
- Елин Пелин
- Биография
- Ранни години
- В София
Бай ГаньоГаньо Сомов, Ганьо Балкански или Бай Ганьо е литературен герой на Алеко Константинов и главно действащо лице в неговата поредица сатирични фейлетони. Първата част, „Бай Ганьо тръгна по Европа“, е обединена около обща нишка на повествованието - пътуването на героя из различни градове на Европа и сравнението между европейските и българските (повлияни от Ориента) нрави. Втората част използва вече изградения герой за осмиване на злободневни теми от политическия живот на България в края на XIX век. Поради голямата и неувяхваща известност на литературния герой, името „Бай Ганьо“ става нарицателно за българин със слабо или силно изразени отрицателни черти в народното творчество на XX век. Във втората половина на XX век се появява и производен нему герой, инженер Ганев (инженер Балкански).
Сюжетът се върти около пътешествията на дребния търговец на розово масло Ганьо Балкански в европейските страни. Като прототип на героя служи действително лице, което авторът среща в своето пътуване до САЩ, отразено в пътеписа „До Чикаго и назад“. Умело се използва съпоставянето с европейските граждани, за да се изтъкнат някои забавни, но и недотам симпатични черти на българите от онова време. Образът е с нееднозначни качества — простащина, мошеничество, търгачество и използвачество, но и издръжливост, борбеност, пробивност. Той няма скрупули пред основната си цел - алъш-вериша си с розово масло. В последния фейлетон „Бай Ганьо в Русия“ авторът дори го оправдава с размисъла на разказвача: „Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив - главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила...“ Политически фейлетониВтората част се състои от няколко самостоятелни фейлетона и се занимава вече с новата едра буржоазия. Това са фейлетоните:
Бай Ганьо вече не се занимава с розовото масло и е замесен в голямата политика - пише прошение до княза („Бай Ганьо се върна от Европа“), кандидатира се за депутат („Бай Ганьо прави избори“), издава вестник („Бай Ганьо журналист“). Самостоятелните действия от първата част са заменени от групови, а Ганьо Балкански е ръководител и двигател на съвместните действия. Ударението е върху отрицателните черти на характера, за бутало нагоре му служат най-низките страсти. Имената на съдружниците му също стават нарицателни, макар и не толкова известни - адвоката Гуньо Килипирчиков (от келепир), бай Михал (Михал Михалев), Бочоолу, Гочоолу и Дочоолу, Данко Харсъзина Елин Пелин
Елин Пелин (псевдоним на Димитър Иванов Стоянов, 18 юли 1877 – 3 декември1949) е български писател. Българското село заема централно място в творчеството му. На него е наречен град Елин Пелин, намиращ се близо до родното му село. БиографияПроизходЖителите на родното село на Елин Пелин, село Байлово се заселват там в края на 18-и и началото на 19-и век, след като няколко десетилетия преди това то било разрушено. То представлявало оживен център още по време на Римската империя, след което към 16-и – 17-и век запустява, по време на войните на Османска империя с Австрия и Руска империя. В началото на 19-и век прадядото на Елин Пелин, Станьо от село Поибрене, Панагюрско, се заселва в пустото землище на някогашното село, намирайки го за пригодно за скотовъдство. Скоро довежда и семейството си, а след това нов живот в селото вливат и още множество поибренци, вакарелци, беличани и др., търсещи спокойно място за живот в условията на турското владичество. Синът на Станьо, Иван, станал и пръв учител в селското училище. Жителите на възроденото село и най-вече рода на писателя, се отличавали с буден възрожденски дух и предприемчиво родолюбие. Бащата на Елин Пелин, Иван Стоянов, по-известен като Йото Варджията, бил също така будна личност. Освен земеделец, той бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли, веялки, керемиди и тухли. Известен е и неговият проект за вятърна мелница, който по-късно е отразен от сина му в едноименен разказ. Въпреки скромния живот, будният възрожденски дух на рода не позволил на Йото да остави единайсетте си деца неуки. Двама от синовете му завършили висше образование, а с разноски на самият Иван било отворено училище в собствения му дом. По-късно Елин Пелин казва, че по това време баща му бил единствения грамотен човек в селото. Ранни години
Родният дом на Елин Пелин в с. Байлово Елин Пелин се ражда под името Димитър Стоянов на 18 юли 1877 година, като най-малкия от единадесетте деца в семейството. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Баща му редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар. В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 – 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература. Учител е в Байлово (1895 – 1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми. В СофияПрез 1903 – 1904 година издава сп. „Селска разговорка“ в Самоков. Чрез ходатайството на проф. Иван Шишманов започва работа като библиотекар в Университетската библиотека (1903 – 1907), командирован е в Париж и Нанси, Франция (1906 – 1907) заедно с Яворов, става пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910 – 1916), уредник в къщата-музей „Иван Вазов“ (1924– 1944), където работи до пенсионирането си. До края на живота си е обременен от материални трудности. Става редовен член на БАН (1940), а също председател на Съюза на българските писатели (същата година). Умира на 3 декември 1949 година в София на 72-годишна възраст. Сътрудник на многобройни списания. Редактира и списва почти сам сп. „Селска разговорка“ (1902 – 1903). Участва в редактирането на в. „Българан“ (1904 – 1909), в. „Развигор“ (1921 – 27, 1937), редактира детските списания „Веселушка“ (1908 – 1910), „Чавче“(1913 – 1914), "Светулка“ (1904 – 1944, 1945 – 1947), в. „Пътека“ (1933 – 1936); член е на редколегията на в. „Септемврийче“ (от1945).
жүктеу/скачать 1.8 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
| |||||||||
