На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



бет17/40
Дата09.07.2016
өлшемі2.82 Mb.
#188485
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   40

наркотик. Лилавите петна пред очите му бързо изчезнаха.

Но не и угризенията. Току-що беше станал съучастник

в кражбата йа безценна реликва от най-тайното хранилище

на света. „Давам ви доверието си", бе казал шам-

беланът.

- Бързо. - Все още с листа в ръка, Витория почти се

затича през Виа Борджия към сградата на швейцарската

гвардия.


- Ако върху този папирус попадне вода...

- Спокойно. Когато разшифроваме текста, ще им върнем

скъпоценната пета страница.

Лангдън трябваше да ускори крачка, за да не изостане.

Освен че се чувстваше като престъпник, продължаваше

да е поразен от смайващото значение на документа.

„Джон Милтън е бил илюминат. Написал е стихотворение,

който Галилей е отпечатал на пета страница... далеч

от очите на Ватикана."

Когато излязоха от двора, Витория му подаде листа.

- Мислиш ли, че ще успееш да го разшифроваш?

Или просто излишно сме убили всички тези мозъчни

клетки?

Той внимателно пое папируса в ръце и без колебание



го пъхна в един от вътрешните джобове на сакото си, за

да го предпази от слънчевите лъчи и влагата.

- Вече го разшифровах.

Младата жена се закова на място.

- Какво?

Лангдън продължи да. върви.

Тя се втурна да го настигне.

- Успял си още от първия път?! А аз си мислех, че ще

е страшно трудно!

. Професорът знаеше, че Витория има право, и все пак

наистина беше успял да разшифрова segno. Строфи в

петостъпен ямб, разкриващи първия олтар на науката в

кристална яснота. Трябваше да признае обаче, че наистина

го безпокоеше лекотата, с която бе изпълнил тази

задача. Беше възпитан в пуританска работна етика. В

главата му все още звучеше гласът на баща му: „Ако не

е било мъчително трудно, значи си го направил грешно".

Надяваше се да опровергае този типичен за Нова Англия

афоризъм.

- Разшифровах го - отвърна той и закрачи още по-

бързо. - Знам къде ще стане първото убийство. Трябва

да предупредим Оливети.

- Как е възможно вече да знаеш? Дай пак да видя! -

Младата жена с боксьорска ловкост бръкна в джоба му и

измъкна листа.

- Внимавай! - каза Лангдън. - Не може...

Тя не му обърна внимание и продължи да го следва с

листа в ръка. Започна да чете стиховете на глас. Професорът

пристъпи към нея, за да й вземе папируса, ала го

омагьоса алтовият й глас, изричащ сричките в идеална

хармония с крачките й.

За миг той се пренесе във времето... сякаш бе съвременник

на Галилей и за пръв път чуваше стихотворението...

знаеше, че е изпитание, карта, ключ, разкриващ

четирите олтара на науката... четирите знака, очертаващи

таен път в Рим. Стиховете се лееха от устата на Витория

като песен.

От гроба земен ти на Санти, знай,

от дупка дяволска, та чак докрай,

положен път е светъл, изпит свят,

и ангели над елементи бдят.

Тя го прочете два пъти и млъкна, сякаш оставяше

древните думи да закънтят сами.

„От гроба земен на Санти" - помисли Лангдън. Стихотворението

беше пределно ясно. Пътят на просвещението

започваше от гробницата на Санти.. Оттам знаците

насочваха илюминатите към целта.

„И ангели над елементи бдят". Също ясно. Земя, въздух,

огън, вода. Елементите на науката, четирите илю-

минатски знака, скрити под формата на религиозни скулптури.

- Първият знак като че ли е при гроба на Санти -

каза Витория.

Лангдън се усмихна.

- Нали ти казах, че не е чак толкова сложно.

- Кой е Санти? - внезапно развълнувана, попита тя.

- И къде е гробът му?

Американецът се подсмихна. Странно - всеки знаеше

малкото име на един от най-прочутите ренесансови художници...

детето-чудо, човекът, който на двадесет и пет

годишна възраст вече бе изпълнявал поръчки на папа

Юлий П и когато беше починал на тридесет и осем, от

неговата ръка бе останала най-голямата колекция фрески

в света. Санти беше титан в света на изкуството и

фактът, че повечето хора го познаваха само с малкото му

име, говореше за славата, постигана от малцина... личности

като Наполеон, Иисус... и естествено, полубожест-

вата, които гърмяха в харвардските общежития - Стинг,

Мадона и певецът, по-рано известен като Принс, заменил

името си със символа ..., поради което Лангдън го

наричаше „Пресичащи се Т-образен и хермафродитен египетски

кръст".

- Санти е фамилното име на великия ренесансов художник



Рафаело - каза Лангдън,

- На Рафаело ли? - изненада се Витория. - На онзи

Рафаело ли?

- Единственият. - Професорът ускори крачка.

- Значи пътят започва при гробницата на Рафаело,

така ли?


- Всъщност е логично - без да намалява ход, отвърна

той. - Илюминатите често смятали велики художници и

скулптори за почетни братя по просвещение. Може да са

избрали гробницата на Рафаело в знак на преклонение

пред него. - Лангдън също знаете, че подобно на много

други автори на религиозни творби, Рафаело е бил подозиран

в таен атеизъм.

Витория предпазливо пъхна листа обратно в джоба

му.

- и къде е погребан?



Лангдън дълбоко си пое дъх.

- Ако щеш вярвай, но Рафаел е погребан в Пантеона.

Тя го погледна скептично.

- В онзи Пантеон ли?

- Онзи Рафаело в онзи Пантеон. - Лангдън трябваше

да признае, че и той не бе очаквал първият знак да е в

Пантеона. Беше предполагал, че първият олтар на науката

се намира в някоя тиха, ненатрапваща се черква. С

огромния си, завършващ с отвор купол, Пантеонът дори

в началото на XVII век бе бил една от най-известните

римски забележителности.

- Пантеонът изобщо черква ли е? - попита Витория.

- Най-старата католическа черква в Рим.

Тя поклати глава.

- Но наистина ли смяташ, че ще убият първия кардинал

в Пантеона? Това трябва да е едно от най-посещаваните

от туристи места в Рим.

Лангдън сви рамене.

- Илюминатите казаха, че искат целият свят да гледа.

Убийството на кардинал в Пантеона определено ще

привлече вниманието.

- Но онзи човек не може да очаква, че ще убие някого

в Пантеона и ще избяга незабелязано! Не е възможно.

- Също толкова невъзможно, колкото и отвличането

на четирима кардинали от Ватикана. Стихотворението е

ясно.


- Абсолютно ли си сигурен, че Рафаело е погребан в

Пантеона?

- Много пъти съм бил на гроба _му_.

витория загрижено кимна.

- Колко е часът?

- Седем и половина.

- Пантеонът далече ли е?

- На около километър и половина. Имаме време.

- в стихотворението се казва „от гроба земен на Сан-

ти". Това говори ли ти нещо?

Лангдън диагонално прекоси Двора на стража.

- „Земен" ли? Всъщност в Рим май няма по-земно

място от Пантеона. Името му води произход1а си от религията,

която първоначално била изповядвана там — пан-

теизъм - вяра в много богове, по-точно в езическите божества

на Майката Земя.

Когато се бе занимавал с история на архитектурата,

Лангдън с удивление беше научил, че пропорциите на

главното помещение на Пантеона са свързани с култа

към Гея, богинята на Земята. Те бяха толкова точни, че

в сградата идеално се вписваше гигантско кълбо.

- Добре. — Витория вече изглеждаше по-убедена. -

Ами „дяволската дупка"? „От дупка дяволска"?

Лангдън не бе сигурен за това.

- „Дяволската дупка" трябва да е прочутият кръгъл

отвор в -покрива на Пантеона, така нареченият „oculus"

- логично предположи той.

- Но това е черква - ка^о продължаваше без усилие

да го следва, възрази младата жена. - Защо ще наричат

отвора „дяволска дупка"?

Професорът също се чудеше. Никога не беше чувал

термина „дяволска дупка", но си спомни за един известен

критик на Пантеона от VIII век, чиито думи сега му

се сториха странно адекватни. Беда Преподобни бе писал,

че дупката в покрива на Пантеона била пробита от

дяволи, опитващи се да избягат от сградата при освещаването

й от Бонифаций IV.

- А защо илюминатите използват името Санти, след

като всъщност е известен като Рафаело? - когато влязо:

ха в следващия, по-малък двор, прибави Витория.

- Много питаш.

- И баща ми казваше така.

- Има две възможни причини. Първо, в думата „Рафаел"

има прекалено много срички и е щяла да наруши

петостъпния ямб.

- Малко вероятно.

Лангдън се съгласи с нея.

- Добре де, тогава са използвали „Санти", за да скрият

още по-добре ключа, така че само просветени хора да

открият препратката до Рафаело.

Витория не прие и това обяснение.

- Сигурна съм, че докато е бил жив, фамилното му

име е било добре известно.

- Колкото и да е чудно, не. Това е нещо като символ

за високо обществено положение. Рафаело избягвал фамилното

си име също като днешните поп звезди. Да вземем

Мадона например. Тя никога не използва фамилията

си - Чиконе.

Младата жена се усмихна.

- А ти откъде знаеш фамилията на Мадона?

Лангдън съжали, че е използвал този пример. Когато

живее сред десет хиляди младежи, човек запомня удивителни

глупости.

Когато се опитаха да минат през последния портал,

водещ към сградата на швейцарската гвардия, ненадейно

ги спряха.

- Стой! - изрева някой зад тях.

Двамата рязко се обърнаха и се озоваха пред дулото

на насочената към тях пушка.

- Attento! - възкликна Витория и отскочи. - Внимавай

с...

- Не мърдайте! - изсумтя гвардеецът и вдигна ударника



на оръжието си.

- Soldato! - разнесе се заповеден глас от отсрещния

край на двора. Оливети излизаше от сградата. - Пусни

ги!


Швейцарецът се смути.

- Ма, signore, е una donna...

- Пусни ги! - изкрещя на гвардееца Оливети.

- Signore, поп posso...*

- Веднага! Имаш нова заповед. Капитан Роше след

две минути ще ви я съобщи. Организираме претърсване.

* „Внимавай!" „Войнико!" „Но, господине, това е жена.,

(ит.). - В. пр.

„Не мога..

Гвардеецът озадачено забърза към оперативния център.

Оливети гневно се приближи към Лангдън.

- Нашият най-таен архив? Настоявам за обяснение.

- Имаме добра новина - каза професорът.

Оливети присви очи.

- Дано е адски добра.

Четирите необозначени автомобила алфа

ромео 155 „Туинспарк" фучаха по Виа деи

Коронари като изтребители по самолетна

писта. В тях пътуваха дванадесетима цивилни швейцарски

гвардейци, въоръжени с полуавтоматични пистолети

„Черчи-Пардини", флакони с нервнопаралитичен газ

и пушки със стоппатрони. Тримата снайперисти носеха

пушки с лазерни мерници.

Седящият на предната дясна седалка във водещия автомобил

Оливети се обърна към Лангдън и Витория.

Очите му пламтяха от гняв.

- Нали ме уверихте, че ще ми дадете убедително обяснение?

Теснотата на задната седалка караше професора да

изпитва клаустрофобия.

- Разбирам вашето...

- Не, не разбирате! - Оливети не повишаваше глас,

ала напрежението му се утрои. - Току-що наредих на

дванайсет от най-добрите си хора да напуснат Ватикана

в навечерието на конклава. И го направих, за да завардя

Пантеона въз основа на уверенията на някакъв си непознат

американец, който бил разтълкувал четиривековно

стихотворение. И освен това поверих търсенето на тази

ваша антиматерия в ръцете на помощниците си.

Лангдън устоя на желанието да извади пета страница

от джоба си и да я размаха пред лицето на Оливети.

- Знам само, че сведенията, които открихме, се отнасят

за гробницата на Рафаело, а гробницата на Рафаело е

в Пантеона.

Гвардеецът зад волана кимна.

- Той е прав, господин командир. С жена ми...

- Гледай си пътя - прекъсна го Оливети и се обърна

към Лангдън. - Как е възможно на такова оживено място

да бъде извършено убийство и убиецът да избяга незабелязан?

- Нямам представа - призна професорът. - Обаче илю-

минатите явно са изключително находчиви. Проникнали

са и в ЦЕРН, и във Ватикана. Успяхме да разберем

къде ще стане първото убийство съвсем случайно. Пан-

теонът е единственият ви шанс да заловите този човек.

- Пак си противоречите - рече командирът. - Защо

да е единственият ни шанс? Нали казахте, че имало .|

някакъв път. Поредица от знаци. Ако сте прав за Панте-

она, ще можем да проследим пътя до другите знаци. Ще

имаме четири възможности да го пипнем.

- И аз си мислех така - отвърна Лангдън. - И наистина

щяхме да имаме такъв шанс... само че преди век.

Откритието, че Пантеонът е първият олтар на науката,

му бе донесло смесени чувства. Историята често си

правеше жестоки шеги с онези, които я изучаваха. Едва

ли можеха да се надяват, че след всички тези години

Пътят на просвещението е останал непокътнат и статуите

са по местата си, ала Лангдън си бе мечтал да го последва

чак до края и да стигне до свещеното илюминатско

скривалище. Уви, знаеше, че това няма да се осъществи.

- В началото на деветнайсети век Ватиканът наредил

всички статуи от Пантеона да бъдат унищожени.

- Защо? - смая се Витория.

- Защото изобразявали езическите олимпийски богове.

За съжаление, това значи, че първият знак е изчезнал...

а заедно с него и...

- ... всяка надежда да,открием Пътя на просвещението

и другите знаци - довърши тя.

Лангдън поклати глава.

- Имаме само един шанс. Пантеонът. Оттам нататък

следата се губи.

Оливети се вторачи в тях, после се обърна напред и

нареди на шофьора:

- Спри!


Гвардеецът отби до тротоара и удари спирачки. Другите

три коли спряха зад тях.

- Какво правите?! - попита Витория.

- Върша си работата - ледено отвърна Оливети и отново

се обърна към задната седалка. - Господин Лангдън,

когато ми казахте, че ще ми обясните ситуацията

по пътя, реших, че отиваме в Пантеона с ясна представа

защо сме там. Само че не е така. Тъй като поради присъствието

си тук не съм в състояние да изпълнявам основните

си задължения, а тази ваша теория за девствените

жертви и древните стихове не ми се струва особено

логична, не мога да продължа. Прекратявам операцията.

- Той извади радиостанцията си и я включи.

Витория се пресегна и го хвана за ръката.

- Недейте!

Оливети рязко отдръпна радиостанцията от устата си

и я прониза с изпепеляващ поглед.

- Ходили ли сте в Пантеона, госпожице Ветра?

- Не, но...

- Ще ви го опиша. Той се състои от едно кръгло помещение,

построено От камък. Има само един вход и един

извънредно тесен отвор. Няма прозорци. Входът постоянно

е заварден най-малко от четирима италиански полицаи,

които охраняват храма от маниаци, антихристи-

янски терористи и джебчии.

- Какво искате да кажете? - студено попита тя.

- Какво искам да кажа ли? - Оливети с всичка сила

стисна с пръсти облегалката. - Искам да кажа, че вашето

предположение е абсолютно невъзможно! Кажете ми

поне един правдоподобен начин някой да убие кардинал

в Пантеона! Как изобщо ще промъкне заложника покрац

охраната? Как ще го убие и ще избяга? - Командирът се

надвеси над седалката. Професорът усети миришещия

му на кафе дъх. - Как, господин Лангдън? Кажете ми

поне един начин!

Тясната кола сякаш се свиваше около Лангдън. „Нямам

представа! Аз не съм убиец! Не знам как ще го направи!

Знам само..."

- Само един начин ли? - невъзмутимо попита Вито-

рия. - Какво ще кажете за това? Убиецът прелита с хеликоптер

и хвърля крещящия жигосан. кардинал през

отвора на покрива. Кардиналът пада на мраморния под

и умира.

Всички я зяпнаха. Професорът не знаеше какво да

мисли. „Имаш развинтена фантазия, момиче, но си съобразителна."

Оливети се намръщи.

- Възможно е, признавам... но едва ли...

- Или пък убиецът дава опиат на кардинала и го вкарва

в Пантеона с инвалидна количка като възрастен турист

- продължи Витория. - После тихомълком му прерязва

гърлото и изчезва.

Това като че ли поосвести командира.

„Не е зле!" - помисли си Лангдън.

- А може и... - отново започна тя.

- Разбрах - прекъсна я Оливети. - Достатъчно. - Той

дълбоко си пое дъх и въздъхна. Някой рязко почука по

прозореца и всички се стреснаха. Беше един от гвардей-

ците в другите коли. Командирът смъкна стъклото.

- Всичко наред ли е, господин командир? - Швейцарецът

носеше цивилно облекло. Той дръпна нагоре ръкава

на дънковата си риза и отдолу се показа черен военен

часовник. - Осем без двайсет е. Ще ни трябва време да

заемем позиции.

Оливети разсеяно кимна, ала известно време продължи

да мълчи, като прокарваше показалец по таблото и

оставяше следи в праха. Командирът наблюдаваше Лангдън

в страничното огледало и професорът усети, че началникът

на швейцарската гвардия го преценява. Накрая

Оливети отново се обърна към гвардееца. В гласа му

се долавяха неохотни нотки.

- Ще се разпръснем и ще се приближим поотделно.

Колите ще се разделят до Пиаца дела Ротонда, Виа дели

Орфани, Пиаца Сант' Игнасио и Сант' Еустакио. На разстояние

най-малко две преки. Щом паркирате, снаряже-

те се и чакайте моята заповед. Три минути.

- Слушам. - Гвардеецът се върна в колата си.

Лангдън одобрително кимна на Витория. с отговор тя

му се усмихна и за миг професорът усети неочаквано

привличане... неустоим магнетизъм помежду им.

Командирът се обърна на седалката си и срещна погледа

му.

- Дано не се окаже на вятъра, господин Лангдън.



Американецът неловко се усмихна. „Няма такава възможност."

Директорът на ЦЕРН Максимилиан Кьо-

лер отвори очи под въздействието на вливащите

се в тялото му кромолин и лев-

котриен, които разширяваха бронхите и белодробните

му капиляри. Отново дишаше нормално. Лежеше в единична

стая в болницата на ЦЕРН. Инвалидната му количка

стоеше до леглото.

Той разгледа хартиената нощница, която му бяха облекли.

Дрехите му бяха сгънати на стола до леглото.

Директорът се заслуша, после колкото можеше по-тихо

се надигна, взе дрехите си и се облече. След това се прехвърли

на количката си.

Сподави кашлицата си и завъртя колелата с ръце, за

да не вдига шум с мотора. Когато стигна до вратата, надзърна

навън. В коридора нямаше никого.

Максимилиан Кьолер безшумно се измъкна от болницата.

- Седем четирийсет и шест минути и

трийсет секунди... сега - прошепна по

радиостанцията си Оливети.

Лангдън усети, че се поти в туидовото си сако на задната

седалка на алфа ромеото, паркирано с работещ двигател

на Пиаца дела Конкордиа, на три преки от Панте-

она. Витория седеше до него и съсредоточено наблюдаваше

командира, който даваше последните си нареждания.

- Ще обсадим Пантеона от осем страни. Пълна обсада

с особено внимание към входа. Обектът може да ви познава,

затова трябва да сте незабележими. В никакъв случай

не убивайте обекта. Някой трябва да наблюдава покрива.

Най-важен е обектът. Жертвата е на заден план.

„Господи - помисли си Лангдън, вледенен от ефикасността,

с която Оливети бе казал на хората си, че кардиналът

може да бъде пожертвай. - „Жертвата е на заден

план."


- Повтарям. Не убивайте обекта. Трябва ни жив. Действайте.

- Командирът изключи радиостанцията си.

Витория изглеждаше смаяна, почти ядосана.

- Никой ли няма да влезе вътре, господин командир?

- Къде? - обърна се към нея Оливети.

- В Пантеона! Където ще бъде извършено убийството!

- Attento - с леден поглед отвърна той. - Ако противникът

се е внедрил сред хората ми, има вероятност да

ги познават. Вашият колега ме предупреди, че няма да

имаме друга възможност да заловим обекта. Нямам намерение

да го подплаша, като вкарам хората си вътре.

- Ами ако убиецът вече е там?

Оливети си погледна часовника.

- Обектът беше ясен. В осем часа. Имаме петнайсет

минути.

- Той каза, че ще убие кардинала в осем часа. Но



може вече някак си да е вкарал жертвата вътре. Ами ако

хората ви видят обекта да излиза, но не го познаят? Някой

трябва да провери дали вътре е чисто.

- Прекалено е рисковано.

- Не и ако човекът, който влезе, е напълно непознат.

- Дегизирането изисква време и...

- Имах предвид себе си - прекъсна го Витория.

Лангдън се вторачи в нея.

Оливети поклати глава.

- Категорично не.

- Той е убил баща ми.

- Точно така, затова може да ви познава.

- Сам го чухте по телефона. Нямаше представа, че

изобщо съществувам. Определено не знае как изглеждам.

Мога да вляза вътре като туристка. Ако забележа

нещо подозрително, ще изляза на площада и ще дам знак

на хората ви.

- Съжалявам, не мога да го допусна.

Радиостанцията на Оливети изпращя.

- Comandante? Северната група има проблем. Фонтанът

закрива входа на Пантеона и за да го наблюдаваме,

трябва да излезем на площада. Какво ще наредите? Или

няма да можем да го виждаме, или ще трябва да заемем

уязвима позиция.

На Витория й дойде до гуша.

- Това беше. Тръгвам. - Младата жена отвори вратата

и слезе от автомобила.

Командирът хвърли радиостанцията си, изскочи навън

и й препречи пътя.

Лангдън също ги последва. „Какво прави тя, по дяволите?"

- Госпожице Ветра, инстинктът ви подсказва правилното

решение, но не мога да позволя да участват цивилни.

- Хората ви не виждат входа! Оставете ме да ви помогна.

- Ще ми се да имам човек вътре, но...

- Но какво? Понеже съм жена, така ли?

Оливети не отговори.

- Дано не сте искали да кажете това, господин командир,

защото ви е ясно, че идеята е добра, и ако допуснете

някакво архаично мъжкарство...

- Оставете ни да си вършим работата.

- Оставете ме да ви помогна.

- Прекалено е опасно. Няма да имаме връзка с вас.

Не мога да ви дам радиостанция, това ще ви издаде.

Витория бръкна в джоба на ризата си и извади мобилния

си телефон.

- Много туристи имат мобифони.

Оливети се намръщи.

Тя отвори устройството и "се престори, че отговаря на

обаждане.

- Здрасти, мили. В Пантеона съм. Трябва и ти да го

видиш! - Затвори телефона и гневно погледна командира.

- Кой ще разбере, по дяволите? Няма никакъв риск.

Позволете ми да съм ваш наблюдател! - Тя посочи мобилния

телефон на колана на Оливети. - Дайте ми номера

си.

Швейцарецът не отговори.



Шофьорът бе наблюдавал сцената и изглежда, му беше

хрумнало нещо. Гвардеецът слезе от алфа ромеото и отведе



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   40




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет