На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка

Лангдън, имах свои съображения. - Той погледна

събралите се швейцарски гвардейци. - Извинете ни, господа.

Войниците се прибраха в сградата. Без обида. Пълно

подчинение.

Командирът се обърна към останалите.

- Колкото и да ми е трудно да го кажа, убийството на

папата е можело да бъде извършено единствено с помощ

отвътре. За благото на всички не бива да се доверяваме

на никого. Включително на гвардейците. - Страданието

му бе очевидно.

- Това означава... - загрижено почна Роже.

. ~ Да - каза Оливети. - Резултатите от претърсването

ви не са сигурни. Но трябва да рискуваме. Продължавайте

да търсите.

Капитанът като че ли понечи да каже нещо, после

размисли и се отдалечи.

Шамбеланът къл нито дума ид ъЛлабногкдоъ нси у спеоще адшъхе,. Вчес ев о сщвее щнеен биек аи зкриепят

нови сили, сякаш беше достигнал някаква повратна

точка.

- Командире? - безизразно каза Карло Вентреска. -

Оливети прехапа устни.

- Съветвам ви да изчакате. Остават ни още два часа и

двайсет минути.

- Ще отлетят като миг.

Гласът на командира прозвуча предизвикателно.

- Какво възнамерявате да направите? С лека ръка да

евакуирате кардиналите ли?

- Възнамерявам да спася Църквата с онази власт, която

ми е дал Господ. А как ще го направя вече не е ваша

грижа.

Оливети се изпъна.

за миг. - Нямам право да ви спирам. Особено след

очевидния си провал като шеф на охраната. Моля ви само

да изчакате. Двайсет минути... до десет часа. Ако информацията

на господин Лангдън е вярна, може да успея

да заловя този убиец. Все още има шанс да запазим

протокола и благоприличието.

- Благоприличието ли? - задавено се засмя Карло Вентреска.

- Отдавна не става въпрос за благоприличие, командире.

Ако случайно не сте забелязали, ние сме във

война.

От сградата излезе гвардеец и извика на шамбелана:

репортера от Би Би Си, господин Глик.

Свещеникът кимна.

- Нека двамата с операторката ме чакат пред Сикс-

тинската капела.

Оливети се ококори.

- Какво правите?

- Двайсет минути, командире. Нямате повече време.

- И ги остави.

Алфата на Оливети напусна Ватикана, но вече не я

следваха върволица необозначенй коли. На задната се-

далка Витория превързваше ръката на Лангдън с бинт

от аптечката.

Командирът се взирaшe право пред себе си. После каза:

- Добре, господин Лангдън. Къде отиваме?

Въпреки виеш;ата сирена алфата на Оли-

вети сякаш остана незабелязана, докато

летеше по моста към сърцето на стария

град. Целият трафик се движеше в обратната посока, към

Ватикана, сякаш Светият престол изведнъж се беше превърнал

в най-модерното развлечение в Рим.

Лангдън седеше на задната седалка и в главата му се

рояха безброй въпроси. Чудеше се дали този път ще хванат

убиеца, дали той ще им каже каквото искат, дали

Вече не са закъснели. Кога шамбеланът щеше да съобщи

на тълпите, събрали се на площад „Св. Петър'.', че са в

опасност? Случаят в хранилището продължаваше да' го

гложди. Грешка.

Докато шофираше към черквата „Санта Мария дела:

Витория", Оливети нито веднъж не натисна спирачки.

Всеки друг ден, знаеше Лангдън, кокалчетата на ръцете

му щяха да са побелели. Точно сега обаче се чувстваше

като вцепенен. Само пулсирането в дланта му напомня-

ше къде се намира.

Сирената виеше пронизително. „Не бива да му съоб-:

щаваме, че идваме" - помисли си професорът. Затова

пък се движеха адски бързо. Предполагаше, че когато

наближат мястото, Оливети ще я изключи.

Сега, когато имаше малко време да поразсъждава на|

спокойствие, Лангдън най-после с удивление се замисли

за убийството на папата. Това бе невъобразимо, ала ня-

как си му се струваше съвсем логично. Илюминатите

винаги бяха разчитали на внедряването в чуждите реди-

ци - превземане на властта отвътре. Пък и убийството

на папа не беше нещо ново. Слуховете за коварства

изобилстваха, макар че без аутопсия не можеха да св|

потвърдят. Неотдавна учени бяха получили разрешение

да направят рентгенова снимка на гробницата на папа

Целестин V, за когото се предполагаше, че е бил убит от

нетърпеливия си наследник Бонифаций VHI. Изследователите

се бяха надявали, че рентгенът ще открие свидетелства

за насилствена смърт, например счупена кост.

Колкото и да бе невероятно, на снимката бяха видели

двадесет и пет сантиметрова игла, забита в черепа на

папата. ,

Лангдън си спомни изрезките от вестници, които преди

години му бяха пратили други любители на темата за

илюминатите. Навремето си бе помислил, че това е някаква

шега, затова отиде в микрофилмовия отдел на хар-

вардската библиотека. Колкото и да беше невероятно,

оказа се, че изрезките са автентични. Сега ги държеше

забодени на корковото си табло като примери за това, че

дори уважавани информационни агенции понякога се

поддават на илюминатската параноя. Внезапно журналистическите

подозрения престанаха да му се струват

параноични. Лангдън ясно си спомняше статиите...

Бритиш Броудкастинг Корпорейшън

14 юни 1998 г.

Папа Йоан Павел I, който почина през 1978 г., е станал

жертва на заговор, организиран от масонската ложа

П2... Тайното братство П2 решило да убие Йоан Павел I,

когато видяло, че папата се готви да свали американския

архиепископ Пол Марчинкъс от поста президент на

Банка Ватикана. Банката е била замесена в тъмни финансови

сделки с масонската ложа...

Ню Йорк Таймс

24 август 1998 г.

Защо покойният Йоан Павел I е лежал по риза на

леглото си? Защо ризата му е била разкъсана? Въпросите

не спират дотук. Не са правени медицински изследвания.

Кардинал Вило забранил аутопсията въз основа на

ватиканските закони. Лекарствата на Йоан Павел тайнствено

изчезнали от нощното му шкафче, както и очилата,

пантофите и завещанието му.

Лъндън Дейли Нюз

27 август 1998 г.

... заговор на могъща, безпощадна и незаконна масонска

ложа с пипала, проникващи във Ватикана.

Мобилният телефон в джоба на Витория иззвъня и

милостиво прогони спомените от мислите на Лангдън.

Тя отговори, въпреки че се чудеше кой може да я търси.

Макар и от разстояние, Лангдън позна острия като

лазер глас по телефона.

- Витория? Тук е Максимилиан Кьолер. Открихте ли

антиматерията?

- Макс? Добре ли си?

- Гледах новините. Не се споменава нито за ЦЕРН,

нито за антиматерията. Това е добре. Какво става?

- Ош;е не сме намерили контейнера. Положението е

сложно. Робърт Лангдън страшно много ни помага. Има

вероятност да заловим човека, който убива кардиналите.

В момента пътуваме за...

- Госпожице Ветра - прекъсна я Оливети. -- Казахте

достатъчно.

Очевидно раздразнена, Витория затисна слушалката с

длан.

Той определено има право да...

- Има право да е тук и да ни помага - отсече Оливети.

- Разговаряте по открита клетъчна линия. Казахте достатъчно.

Витория дълбоко си пое дъх.

- Макс?

ти.... Може би знам на кого е казал за антиматерията.

Лицето на младата жена помръкна.

- Баща ми не е казвал на никого, Макс.

- Боя се, Витория, че все пак е казал на някого. Трябва

да проверя някои данни на охраната. Скоро пак ще ти

се обадя. - Връзката прекъсна.

Тя прибра телефона в джоба си. Лицето й беше восъч-

нобледо.

- Добре ли си? - попита Лангдън.

Тя кимна, но треперещите й пръсти показваха истината.

- Черквата е на Пиаца Барберини - каза Оливети,

изключи сирената и си погледна часовника. - Имаме девет

минути.

третия знак, адресът на храма му бе прозвучал далечно

познат. „Пиаца Барберини." Сега обаче си спомни. Преди

двадесет години строежът на спирка на метрото беше

предизвикал раздвижване сред историците на изкуството,

които се бяха опасявали, че изкопните работи под

Пиаца Барберини може да доведат до събарянето на мно-

готонния обелиск, издигащ се в центъра на площада.

Градските архитекти бяха преместили обелиска и един

малък фонтан, наречен Тритон.

„По времето на Бернини на Пиаца Барберини е имало

обелиск!" - помисли Лангдън и окончателно забрави всичките

си съмнения за местонахождението на третия знак.

На една пряка от пиацата Оливети зави в странична

уличка и спря. Съблече си сакото, нави ръкавите си и

извади оръжието си.

- Не можем да рискуваме да ви познаят - каза той. -

Показаха ви по телевизията. Искам да стоите в края на

площада и скришом да наблюдавате предния вход. Аз

ще заобиколя отзад. - Командирът извади познатия пистолет

и го подаде на Лангдън. - За всеки случай.

Професорът се намръщи. Днес за втори път му даваше

това оръжие. Той го прибра в джоба на гърдите си и

в същото време си спомни, че все още носи листа от

„Diagrarama". Не можеше да повярва, че е забравил да го

остави. Представи си как ватиканският библиотекар изпада

в яростни гърчове при мисълта, че този безценен

документ е бил разнасян из Рим като някаква туристическа

карта. После пред очите му се появи хаосът от натрошено

стъкло и пръснати книги, който бе оставил след

себе си в архива. Библиотекарят си имаше други проблеми.

„Ако архивът изобщо оцелее до утре..."

Оливети слезе от колата и посочи с ръка.

- Пиацата е натам. Дръжте си очите отворени и не

позволявайте да ви видят. - Той потупа мобилния телефон

на колана си. - Да проверим връзката, госпожице

Ветра.

Витория извади телефона си и натисна бутона за автоматично

в Пантеона. Апаратът на Оливети завибрира в

безшумен режим на колана му.

Той кимна.

- Добре. Обадете ми се, ако забележите нещо. - Командирът

зареди оръжието си. - Аз ще чакам вътре.

Този езичник е мой.

Точно в този момент съвсем наблизо звънеше друг-

мобилен телефон.

- Говорете - каза хашишинът.

- Аз съм - отвърна гласът. - Янус.

Мъжът се усмихна.

- Здравейте, господарю.

- Възможно е да знаят къде се намирате. Някой идва,

за да ви спре.

- Закъснели са. Вече направих каквото трябваше.

- Чудесно. Погрижете се да избягате жив. Имате още

работа.

- Който се изпречи на пътя ви, ще е умен.

- Американския учен ли имате предвид?

- Знаете ли за него?

Хашишинът се подсмихва.

- Хладнокръвен, но наивен. Разговаряхме по телефо-

на. Той е с една жена, която изглежда негова противопо-

ложност. - Убиецът си спомни огнения темперамент на

дъщерята на Леонардо Ветра и се възбуди.

Отсреща за миг настъпи мълчание, първото колеба-

ние, което хашишинът усещаше у своя илюминатски

господар.

- Ако се наложи, очистете ги - каза Янус накрая.

Убиецът отново се усмихна.

- Смятайте го за изпълнено. - В тялото му се разля

топла вълна на очакване. „Макар че може да задържа

жената за награда."

На площад „Св. Петър" беше избухнала

война.

На пиацата се бе разразила истинска лудост.

машини. Репортери монтираха модерна електроника като

войници, въоръжаващи се за битка. Телевизионните мрежи

се препираха за най-удобните места и бързаха да издигнат

най-новото оръжие в медийните войни - видеос-

тени.

които можеха да се сглобят върху камион или подвижно

скеле. Те играеха ролята на нещо като рекламни билбор-

дове на съответната мрежа и излъчваха нейните репортажи,

наред с фирмената емблема. Ако екранът бе разположен

добре, например пред мястото на действието,

конкурентната мрежа не можеше да заснеме събитието,

без да рекламира своя съперник.

Площадът бързо се превръщаше не само в медиен фарс,

но и в безумно публично бдение. От всички посоки се

изсипваха зяпачи. Свободното пространство на обикновено

безкрайната пиаца беше на път да стане ценна стока.

Хората, се трупаха край издигнатите видеостени и

смаяно слушаха репортажите.

Зад дебелите стени на базиликата „Св. Петър" само на

стотина метра оттам цареше тишина. Лейтенант Шарт-

ран и още трима гвардейци напредваха в мрака.. Снабдени

с инфрачервени очила, те се бяха разгърнали в наоса

и размахваха детекторите пред себе си. До този момент

претърсването на ватиканските бели зони не даваше резултат.

- По-добре да свалим очилата каза старшият гвардеец.

деец.

нишата на палиумите - подземната крипта в средата на

базиликата. Тя бе осветена с деветдесет и девет газени

лампи и силната инфрачервена светлина щеше да прого-

ри очите им.

Шартран с удоволствие свали очилата си и проточи

шия, когато се спуснаха в нишата, за да я претърсят.

Беше красиво... всичко бе в злато и сияеше. За пръв път

идваше тук.

Струваше му се, че откакто е дошъл във Ватикана,

всеки ден научава някоя нова мистерия. Тези газени лампи

бяха една от тях. Винаги бяха точно деветдесет и девет.

По традиция. Духовниците ги пълнеха с газ, с каквато

не гореше никоя друга лампа. Казваше се, че щели

да горят до края на времето.

„Или поне до полунощ" - помисли си Шартран и усети,

че устата му отново пресъхва.

Прокара детектора над тях. Нямаше нищо скрито. Това

не го изненада - според видеокамерата контейнерът се

намираше на тъмно.

Докато прекосяваше нишата, лейтенантът стигна до

решетка, покриваща отвор в пода. Отворът водеше към

тясно стръмно стълбище, спускащо се право надолу. Беше

чувал какво има там. Слава Богу, не се налагаше да слиза

под земята., Заповедта на Роше бе ясна. „Претърсете

само зоните, открити за обществен достъп."

- Каква е тази миризма? - попита той и се извърна от

решетката. От нишата се носеше опияняващо сладко ухание.

- Изпарения от лампите - отвърна един от гвардей-

ците.

- По-скоро мирише на парфюм, отколкото на керосин.

- Това не е керосин. Лампите са близо до папския

олтар, затова използват специална смес - етанол, захар,

бутан и парфюм.

- Бутан ли? - Лейтенантът неспокойно погледна лампите.

Гвардеецът кимна.

- Внимавай да не ги разлееш. Ароматът сякаш идва

от рая, обаче гори като ада.

Гвардейците претърсиха нишата с палиумите и продължиха

напред. В този момент ги повикаха по радиостанцията.

Обаждаха се, за да им съобщят нова информация.

Швейцарците я изслушаха смаяно.

Изглежда, положението се бе променило, за което не

можеха да разговарят в ефира, ала шамбеланът беше решил

да наруши традицията и да влезе в конклава, за да

се обърне към кардиналите. Това не се бе случвало никога.

Но пък и Шартран разбираше,, че Ватиканът никога

не е бил застрашаван от нещо, което се равнява на ядрена

бойна глава.

Лейтенантът с радост научи, че шамбеланът най-пос-

ле поема нещата в свои ръце. Във Ватикана нямаше друг,

към когото да изпитва По-голямо уважение. Някои гвар-

дейци го смятаха за beato* - фанатично набожен човек,

чиято любов към Бог граничи с лудост - ала дори те

бяха съгласни, че... когато трябва да се води борба с Божиите

врагове, единствено шамбеланът е в състояние да

се изправи срещу тях.

През последната седмица швейцарските гвардейци

често го бяха виждали във връзка с приготовленията за

конклава и всички бяха единодушни, че изглежда малко

нервен, че зелените му очи са по-напрегнати от обикновено.

Нищо чудно, бяха решили те - шамбеланът не само

отговаряше за организирането на свещения конклав, но

и трябваше да го направи непосредствено след загубата

на своя наставник, покойния папа.

Още щом пристигна във Ватикана, Шартран научи

историята за бомбата, убила майката на Карло Вентрес-

ка пред очите на детето. „Бомба в черква... и сега всичко

това се повтаря." За съжале1яие, властите така и не бяха

* Блажен (ит.). - Б. пр.

заловили отрепките, поставили бомбата... сигурно някаква

антихристиянска групировка, бяха казали те, и бяха

прекратили следствието. Нищо чудно, че шамбеланът

презираше апатията.

През един спокоен следобед преди два месеца Шарт-

ран случайно се натъкна на шамбелана. Свещеникът очевидно

разбра, че лейтенантът е новият гвардеец, и го

покани да се поразходят заедно. Не разговаряха за нищо

конкретно.

- Отче, може ли да ви задам един странен въпрос? -

попита по едно време Шартран.

Карло Вентреска се усмихна.

- Само ако мога да ви дам странен отговор.

Лейтенантът се засмя.

- Питал съм всеки свещеник, когото познавам, и все

още не разбирам.

- Какво ви тревожи? - Шамбеланът водеше с къси,

бързи крачки и подритваше расото си, докато вървеше.

Черните му каучукови подметки бяха като отражения

на същността на този човек... модерни, но скромни и

проявяващи признаци на износване.

Младият швейцарец дълбоко си пое дъх.

- Не разбирам това нещо с всемогъществото и милостта.

Шамбеланът се усмихна.

- Четете Светото писание.

- Опитвам се.

- Смутен сте, защото Библията описва Господ като

всемогъщо и милостиво божество.

- Точно така.

- Това означава просто, че Бог е всесилен и добронамерен.

- Концепцията ми е ясна. Просто... струва ми се, че

има противоречие.

- Да. Противоречието е болката. Гладът, войните, болестите...

- Точно така! - Обзе го увереност, че шамбеланът ще

го разбере. - На този свят се случват ужасни неща. Човешката

трагедия като че ли доказва, че Бог не може

едновременно да е всесилен и милостив. Ако ни обичаше

и притежаваше способността да ни спаси. Той щеше да

ни избави от болката, нали?

Шамбеланът се намръщи.

- Дали?

Може би това бе еДин от онези религиозни въпроси, които

просто не бива да се задават?

- Ами... ако Той ни обичаше и можеше да ни защити,

щеше да Му се наложи да го направи. Струва ми се, че

или е всемогъщ и ние не Го интересуваме, или е милостив

и безсилен да ни помогне.

- Имате ли деца, лейтенант?

Шартран се изчерви.

- Не, синьоре.

- Ако имахте осемгодишен син, щяхте ли да го обичате?

- Разбира се.

- Пояхте ли да направите всичко по силите си, за да

го избавите от болките в живота му?

- Разбира се.

- Щяхте ли да му позволите да кара скейтборд?

Шартран се замисли. Шамбеланът винаги изглеждаше

странно "„в крак" за духовник.

- Да, предполагам. Естествено, щях да му позволя

да кара скейтборд, но щях да го предупредя да внимава.

- Значи като всеки баща, щяхте да го научите на някои

оснрвни неща, да му дадете добър съвет и да го пуснете

да се учи от грешките си, нали?

- Нямаше да тичам по петите му и да го глезя, ако

това искате да кажете.

- Ами ако паднеше и си ожулеше коляното?

- П^еше да се научи да е по-внимателен.

Шамбеланът се усмихна.

- Значи въпреки че сте в състояние да се намесите и

да избавите детето от болката, предпочитате да му покажете

обичта си, като го оставите само да се учи от грешките

си, така ли?

- Разбира се. Болката е част от растежа. Тя ни помага

да се учим.

Карло Вентреска кимна.

- Точно така.

Лангдън и Витория наблюдаваха Пиаца

Барберини от сенките на уличката откъм

западната страна. Черквата се намираше

срещу тях - мъгляв купол, издигащ се над група тъмни

сгради оттатък пиацата. Вечерта бе донесла приятна

прохлада и Лангдън с изненада установи, че площадът

е пуст. Гърмящите през отворените прозорци

над тях телевизори обаче му напомниха къде са изчезнали

всички.

- „ ... все още няма изявление от Ватикана... илюми-

в Рим... предположения за още по-сериозно проникване..."

Новината се бе разпространила като Нероновия пожар.

Рим беше прикован пред телевизорите, също като

целия свят. Лангдън се зачуди дали наистина ще успеят

да спрат тази лавина. Докато наблюдаваше площада и

чакаше, забеляза, че въпреки настъплението на модерните

сгради, пиацата изглежда странно елипсовидна. На

покрива на луксозен хотел премигваше грамаден неонов

надпис, като на съвременно светилище на някогашен

герой. Витория вече му го бе показала. Надписът изглеждаше

зловещо подходящ.

ХОТЕЛ БЕРНИНИ

- Десет без пет - без да откъсва котешките си очи от

площада, каза младата жена, И изведнъж хвана професора

за ръката, дръпна го в сенките и посочи към центъра

на площада.

Лангдън се вцепени.

Под една улична лампа пред тях се появиха две тъмни

фигури. Носеха традиционните черни одежди на католически

вдовици. Би трябвало да са жени, ала в мрака

Лангдън не можеше да е сигурен. Едната изглеждаше

възрастна - вървеше прегърбена, като че ли я измъчваха

болки. Другата, по-едра и здрава, й помагаше.

- Дай ми пистолета - прошепна Витория.

- Не можеш просто...

Пъргава като котка, Витория пъхна ръка в джоба му

и бързо я измъкна. Оръжието проблесна. Абсолютно безшумно,

сякаш стъпалата й не докосваха паважа, тя заобиколи

площада отляво, за да се приближи към фигурите

изотзад. Лангдън стоеше като хипнотизирай. После,

като ругаеше под нос, забърза след нея.

Двете фигури се движеха бавно и Лангдън и Витория

ги настигнаха за половин минута. Витория скри пистолета

под небрежно скръстените си ръце, така че да може

мигновено да го извади. Крачеше все по-бързо и разстоянието

се скъсяваше. Професорът полагаше всички усилия,

за да не изостава. Когато неволно подритна някакво

камъче, Витория го стрелна с поглед. Ала двете фигури,

изглежда, не чуха нищо. Разговаряха.

На десетина метра от тях Лангдън започна да чува

гласове. Не думи. Само далечен шепот. Витория ускоряваше

ход с всяка крачка. Скръстените й ръце постепенно

се отпускаха и пистолетът започваше да се подава навън.

Пет метра. Гласовете бяха по-ясни - единият бе много