На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка

му се стрелна напред и натисна някакъв бутон на контролния

пулт. Кадърът замръзна.

С опънати нерви служителят се наведе към екрана и

се втренчи в него. Надписът показваше, че образът идва

от камера N 86 - която трябваше да гледа към коридор.

Ала картината пред него определено не показваше

коридор.

- Каква е тази стая? - Въпреки приятната

топлина, той плахо пристъпи вътре.

Без да отговори, Кьолер го последва.

Професорът се огледа. Нямаше ни най-малка представа

къде се е озовал. Никога не бе виждал толкова странна

смесица от предмети. На отсрещната стена висеше

огромно дървено разпятие, според него испанско, датиращо

от XIV век. На тавана над кръста беше закачен

метален макет на орбитиращи планети. Вляво имаше

маслено платно на Богородица, а до него - ламинирана

периодична таблица на елементите. На страничната стена,

между две по-малки месингови разпятия, се мъдреше

плакат на Алберт Айнщайн, с неговия любим цитат:

„БОГ НЕ ИГРАЕ НА ЗАРОВЕ С ВСЕЛЕНАТА".

Лангдън смаяно продължи да се оглежда. На бюрото

на Ветра имаше подвързана с кожа Библия до пластмасов

атомен модел на Бор и миниатюрно копие на Мике-

ланджеловия Мойсей.

„Каква еклектика" - помисли си той. В стаята бе приятно

топло, ала нещо в обстановката го вледеняваше. Като

че ли виждаше пред себе си сблъсък на два философски

гиганта... опасно размиване на противоположни сили.

Той прочете заглавията на книжната лавица:

„Божията частица".

„Физиката на таоизма".

„Бог: доказателствата".

На едната подпора за книги беше гравиран следният

цитат:

„Истинската наука открива Бог

Папа Пий ХП

- Леонардо беше католически свещеник - каза Кьолер.

Лангдън се обърна към него.

- Свещеник ли? Нали казахте, че бил физик?

- Беше и двете. В историята има много примери за

хора на науката, които са били и духовници. Леонардо

беше от тях. Той смяташе физиката за „Божия природен

закон". Твърдеше, че в естествения порядък навсякъде

около нас се виждал Божият почерк. Надяваше се с помощта

на науката да докаже съществуването на Бог на

съмняващите се маси. Смяташе се за теофизйк,

„Теофизик ли?" Съчетанието му се струваше невъзможно.

- Напоследък в областта на ядрената физика бяха нап-

равени някои смайващи открития - каза Кьолер. - Открития

с духовно значение. Много от тях бяха дело я&]

Леонардо.

Лангдън внимателно погледна директора на ЦЕРН.'

Все още се опитваше да свикне със странната обстановка.

- Духовност и физика? - Професорът цял живот се бе

занимавал с история на религията и ако имаше нещо

сигурно, това беше фактът, че науката и религията още

от самото начало бяха били непримирими архиврагове.

- Ветра беше един от най-големите ядрени физици -

продължи Кьолер. - Започваше да обединява науката и

религията... да доказва, че двете взаимно се допълват по

най-неочаквани начини. Наричаше тази област „нова

физика". - Директорът свали една книга от лавицата и я

подаде на Лангдън.

Професорът прочете заглавието. „Бог, чудесата и новата

физика". От Леонардо Ветра.

- Това е тясна област, но дава нови отговори на някои

стари въпроси - въпроси за произхода на вселената и

силите, които обвързват всички ни - поясни Кьолер. -

Леонардо вярваше, че проучванията му притежават потенциала

да насочат милиони към по-духовен живот. Миналата

година категорично доказа съществуването на

енергийна сила, която обединява всички ни. Всъщност

той демонстрира, че ние сме физически свързани... че

молекулите във вашето тяло са свързани с молекулите в

моето... че във всички нас се движи една обща сила.

Лангдън се смути. „И Божията сила ще ни обедини."

- Господин Ветра наистина ли е открил начин да докаже,

че частиците са свързани?

- Убедително го доказа. Един от последните броеве на

„Сайънтифик Америкън" обяви новата физика за по-сигурен

път към Бога от самата религия.

Тези думи постигнаха своето. Лангдън изведнъж се

замисли за антирелигиозните илюминати. Той неохотно

се насили теоретично да допусне за миг невъзможното.

Ако илюминатите наистина продължаваха да съществуват,

дали щяха да убият Леонардо, за да му попречат да

отправи своето религиозно послание към масите? Професорът

се отърси от тази мисъл. „Абсурд! Илюминатите са

древна история! Знае го всеки учен!"

- Ветра имаше много врагове в научния свят - продължи

Кьолер. - Мразеха го много научни пуристи. Дори

тук в ЦЕРН. Смятаха, че е предателство към науката да

използваш аналитичната физика, за да потвърдиш науч-

ните догми.

- Но съвременните учени не са ли по-толерантни към

Църквата?

Кьолер презрително изсумтя.

- Че защо? Църквата може вече да не гори учените на

клада, но ако смятате, че е оттеглила властта си над науката,

запитайте се защо в, половината училища във вашата

страна е забранено да се преподава еволюционната

теория. Запитайте се защо американската Християнска

коалиция е най-влиятелното лоби срещу научния прогрес

в света. Борбата между науката и религията продължава,

господин Лангдън. Преместила се е от бойните

полета в заседателните зали, но въпреки това продължава.

Професорът разбираше, че Кьолер е прав. Предишната

седмица например харвардският теологически факултет

беше организирал протестна демонстрация пред сградата

на биологическия факултет срещу преподаването на

генното инженерство. Деканът на биологическия факултет,

известният орнитолог Ричард Аарониън, бе защитил

учебната си програма с огромен плакат, провесен през

прозореца на кабинета му. Плакатът изобразяваше християнска

„риба" с четири крачета - според Аарониън, дан

на еволюцията на африканските белодробни риби на сушата.

Под рибата, вместо името Иисус, пишеше „ДАР-

ВИН!".

Кьолер протегна ръка към електронните устройства

на инвалидната количка, вдигна пейджъра от стойката

му и прочете полученото съобщение.

- Добре. От дъщерята на Леонардо е. Госпожица Ветра

в момента пристига на хеликоптерната площадка. Ще

я посрещнем там. Мисля, че е най-добре да не идва тук.

Не ми се ще да види баща си в това състояние.

Лангдън се съгласи с него. Никое дете не заслужаваше

такъв шок.

- Ще помоля госпожица Ветра да ни разкаже за проекта,

върху който са работели с баща си... това може да

обясни защо са го убили.

- Смятате, че са го убили заради работата му ли?

- Напълно е възможно. Леонардо ми каза, че работи

върху нещо сензационно. Не сподели подробности. Беше

станал много потаен. Имаше лична лаборатория и настояваше

за уединение, което с готовност му осигурявах

заради блестящите му открития. Напоследък работата

му поглъщаше огромни количества електрическа енергия,

но се въздържах да го разпитвам. - Кьолер обърна

количката си към изхода. - Преди да излезем оттук обаче

трябва да ви кажа още нещо.

Лангдън не бе сигурен, че иска да го чуе.

- Убиецът е откраднал нещо от Ветра.

- Какво?

Директорът се насочи към пълната с мъгла дневна.

Лангдън го последва, без да знае какво да очаква. Кьолер

спря на сантиметри от трупа и повика професора

да се приближи. Лангдън неохотно го направи. От миризмата

на замръзналата урина на жертвата му се

пригади.

- Погледнете лицето му - каза физикът.

„Да погледна "лицето му ли? - Лангдън се намръщи. -

Нали било откраднато нещо?"

Той колебливо приклекна и се опита да види лицето

на Ветра, но главата на жертвата беше извита на сто и

осемдесет градуса.

Кьолер с мъка се наведе и внимателно завъртя замръзналата

глава на приятеля си. Вратът на убития учен

изпращя и сгърченото му от болка лице най-после се

появи. Директорът задържа главата му за миг.

- Мили Боже! - извика Лангдън и ужасено се отдръпна.

Лицето на Ветра бе окървавено. Единственото му кафяво

око безжизнено се впиваше в него. Другата очна орбита

беше празна. - Откраднали са окото му?

Лангдън излезе от Сграда В и слънцето

му помогна да се отърси от запечаталия се

в ума му образ на празната очна орбита.

- Насам, моля - каза Кьолер и пое нагоре по стръмната

алея. Електрическата инвалидна количка с лекота

взимаше наклона. - Госпожица Ветра ще пристигне всеки

момент.

- Е? - попита Кьолер. - Още ли се съмнявате в участието

на илюминатите?

Лангдън вече не знаеше какво да мисли. Редигиозни-

те връзки на Ветра определено бяха смущаващи - и все

пак не можеше да загърби всички научни доказателства,

които бе проучвал. А и окото...

- Продължавам да смятам, че илюминатите не са

замесени в това убийство - по-твърдо, отколкото беше

възнамерявал, заяви той. - Доказва го липсващото око.

- Защо?

- Случайното обезобразяване е изключително... нетипично

по историята на култовете се занимават с отделни

случаи на обезобразяване, дело на неопитни периферни

секти - фанатици, които извършват случайни терог

ристични актове - но илюминатите винаги са били изключително

преднамерени.

- Преднамерени ли? Хирургическото изваждане на

нечие око не е ли преднамерено?

- Това не праща ясно послание. Не изпълнява по-вис-

ша цел.

Той се обърна.

- Повярвайте ми, господин Лангдън, липсващото

око наистина изпълнява по-висша цел... много по-

висша цел.

На запад се разнесе рев на хеликоптерни перки. Появи

се вертолет, който се понесе над откритата долина

към тях, рязко зави, после увисна над площадката.

Лангдън го наблюдаваше разсеяно - мислите му се

въртяха в кръг като перките. Чудеше се дали един здрав

сън ще го избави от целия този ужас. Кой знае защо, се

съмняваше.

Машината кацна и пилотът скочи на земята и започна

да разтоварва багажа. Имаше много неща - чанти,

найлонови херметично затворени сакове, кислородни

бутилки и сандъци със свръхмодерно водолазно оборудване.

Професорът се смутц.

- Това багажът на госпожица Ветра ли е?

Кьолер кимна.

- Тя извършваше биологични проучвания в Балеарс-

ко море.

- Нали казахте, че била физик?

- Така е. Занимава се с физика на биологичната обвързаност.

Изучава взаимовръзките между жизнените

системи. Работата й е тясно свързана с проучванията на

баща й в областта на ядрената физика. Наскоро госпожица

Ветра опроверга една от фундаменталните теории

на Айнщайн, като наблюдава ято риба тон с помощта на

автоматично синхронизирани камери.

Лангдън се вгледа в лицето на домакина си, за да види

дали се шегува. „Айнщайн и риба тон?" Започваше да се

чуди дали космическият боинг Х-33 по погрешка не го е

оставил на друга планета.

След малко от хеликоптера се появи Витория Ветра и

Робърт Лангдън разбра, че този ден е посветен на безкрайните

изненади. С тъмнозелените си къси панталонки

и бяла фланелка без ръкави, младата жена изобщо не

приличаше на задръстената физичка, която бе очаквал.

Гъвкава и грациозна, тя беше висока, имаше матова кожа

и дълга черна коса - вихърът от перките я развяваше.

Лицето й бе типично италианско - не изключително красиво,

но с едри, земни черти, които дори от двадесет метра

сякаш излъчваха първична чувственост. Въздушното

течение прилепваше дрехите към тялото й и подчертаваше

стройната й фигура и малките й гърди.

- Госпожица Ветра е изключително силна жена - очевидно

усетил възхищението на Лангдън, каза Кьолер. -

Прекарва месеци в опасни екологични системи. Тя е

стриктна вегетарианка и е местният йогистки гуру.

„Йога ли?" - помисли си Лангдън. Древното хиндуис-

тко изкуство на медитацията изглежда:ше странно за

физичка и дъщеря на католически свещеник.

Той погледна приближаващата се Витория. Очевидно

беше плакала, но дълбоките й черни очи бяха изпълнени

с чувства, които професорът не можеше да разгадае. И

въпреки това младата жена крачеше с жар и самоувереност.

Крайниците й бяха яки й почернели и излъчваха

присъщото сияние на средиземноморска плът, наслаждавала

се на много часове слънце.

- Витория - каза Кьолер. - Моите искрени съболезнования.

Това е ужасна загуба за науката... за всички

нас в ЦЕРН.

Тя признателно кимна. Гласът й бе гладък - гърлен

английски с акцент.

- Открихте ли убиеца?

- Все още работим по въпроса.

Витория се обърна към Лангдън и протегна фината си

ръка.

Интерпол.

Професорът стисна ръката й, за миг омагьосан от дълбочината

на влажните й очи.

- Робърт Лангдън. - Не бе сигурен какво друго да

отвърне.

- Той е специалист от Съединените щати. Тук е, за

да ни помогне да открием виновника за това положение.

Витория се поколеба.

- Ами полицията?

Директорът въздъхна, ала не отговори.

- Къде е тялото му? - попита тя.

- В момента го подготвят за погребението.

Лъжата изненада Лангдън.

- Искам да го видя - настоя Витория.

- Баща ти беше жестоко убит, Витория - опита се да

я уговори Кьолер. - По-добре да го запомниш такъв, какъвто

беше.

Тя понечи да възрази, ала я прекъснаха.

- Добре дошла!

Младата жена се обърна. Група учени минаваха покрай

хеликоптерната площадка и весело й махаха.

- Напоследък да си опровергала друга теория на Айнщайн?

- извика един от тях.

- Баща ти трябва да се гордее с теб! - прибави друг.

Витория неловко им махна. После пак се обърна към

Кьолер. На лицето й се бе изписал смут.

- Никой ли не знае?

- Реших, че трябва да сме дискретни.

- Не си казал на персонала, че баща ми е бил убит? -

Към озадачението в гласа й се примеси гняв.

Тонът на Кьолер мигновено се промени.

- Навярно забравяш, че веднага щом съобщя за убийството

на баща ти, в ЦЕРН ще се проведе следствие. Включително

грижливо претърсване на неговата лаборатория.

Винаги съм се опитвал да уважавам желанието на баща

ти за самостоятелност. Той ми каза само две неща за

сегашния ви проект. Първо, че сигурно през следващите

десет години ще донесе на ЦЕРН милиони франкове от

лицензионни договори. И второ, че не е готов за публично

оповестяване, защото все още е опасна технология.

Като се имат предвид тези два факта, предпочитам външни

лица да не се ровят в неговата лаборатория и или да

откраднат работата му, или да загинат и после вината да

падне върху ЦЕРН. Ясен ли съм?

Витория безмълвно се вторачи в него. Лангдън усети

в погледа й неволно уважение. Очевидно приемаше логиката

на Кьолер.

- Преди да съобщим на властите, трябва да знам върху

какво сте работили - продължи директорът. - Заведи

ни в лабораторията си.

- Лабораторията няма отношение към въпроса - отвърна

младата жена. - Никой не знаеше с какво се занимаваме

двамата. Експериментът не може да има нищо

общо с убийството на баща ми.

Кьолер тежко въздъхна.

- Уликите предполагат обратното.

- Улики ли? Какви улики?

Лангдън си задаваше същия въпрос.

Кьолер отново избърса устата си.

- Просто ще трябва да ми повярваш.

Изпепеляващият поглед на Витория показваше, че не

му вярва.

Лангдън мълчаливо закрачи зад Витория

и Кьолер. Влязоха в централното фоайе,

откъдето бе започнало странното посещение

на професора. Краката на младата жена се движеха с

гъвкава пъргавост - като на олимпийска плувкиня - качество,

реши Лангдън, несъмнено придобито от йогист-

ката подвижност. Чуваше преднамерено бавното й дишане,

сякаш се опитваше да сподави мъката си.

Искаше му се да й каже нещо, да й изрази съчувствието

си. И той познаваше внезапната празнота от неочакваната

загуба на родител. Спомняше си главно погребението,

дъждовно и сиво. Два дни след двадесетия му рожден ден.

Къщата бе била пълна с мъже в сиви костюми, мъже,

които прекалено силно бяха стискали ръката му. Всички

бяха мърморили думи като „инфаркт" и „стрес". Майка

му през сълзи се беше шегувала, че винаги е можела да

следи стоковата борса просто като държи съпруга си за

ръка... и използва пулса му като лична телеграфна лента.

Веднъж, още когато баща му бе жив, Лангдън чу майка

си да го моли да „спре и да помирише розите". Съща-

та година Лангдън му купи малка стъклена роза за Коледа.

Никога не беше виждал по-красиво нещо... слънчевите

лъчи вълшебно се пречупваха през стъклото и обагряха

стената в пъстра светлина. „Прелестна е - каза баща

му, когато разтвори кутията, и го целуна по челото. -

Хайде да й намерим безопасно място." И внимателно я

постави на една висока прашна лавица в най-тъмния ъгъл

на дневната. След няколко дни Лангдън се качи на една

табуретка, взе розата и я върна в магазина. Баща му

така и не забеляза изчезването й.

Иззвъняването на асансьора го върна в настоящето.

Витория и Кьолер се качваха в кабината. Той се поколеба

пред отворените врати.

- Какво има? - по-скоро нетърпеливо, отколкото загрижено

попита директорът.

- Нищо - отвърна Лангдън и се насили да влезе в

тясната кабина. Използваше асансьори само когато бе

абсолютно необходимо. Предпочиташе откритото пространство

на стълбищата.

- Лабораторията на доктор Ветра е под земята - поясни

Кьолер.

Усети леден вятър, духащ от дълбините на шахтата.

Вратите се затвориха и асансьорът потегли надолу.

- Шест етажа - безизразно като аналитична машина

каза физикът.

Лангдън си представи мрака на празната шахта под

тях. Опита се да пропъди образа, като се вторачи в променящите

се цифри на етажите. Странно, таблото показваше

само два етажа. ПЪРВИ ЕТАЖ и ГАК.

- Какво означава ГАК? - като се опитваше да не проявява

външно нервността си, попита той.

- Голям адронов колидер - поясни Кьолер. - Ядрен

акселератор.

„Ядрен акселератор ли?" - Лангдън смътно познаваше

този термин. За пръв път го беше чул по време на

вечеря с колеги в кеймбриджкия Дънстър Хауз. Един

техен приятел, физикът Боб Браунел, бе пристигнал разярен.

- Тия копелета са го спрели! - изруга той.

- Какво са спрели? - попитаха всички.

- Строежа на ССК!

- На кое?

- На Суперпроводниковия суперколидер!

Някой сви рамене.

- Не знаех, че Харвард строи такова нещо.

- Не Харвард! - възкликна Брауйел. - Съединените

щати! Щеше да е най-мощният ядрен акселератор на света!

Един от най-важните научни проекти на нашия век!

Вече са вложени два милиарда долара и Сенатът прекратява

проекта! Проклети религиозни лобисти!

Когато накрая се успокои, Браунел обясни, че ядреният

акселератор бил голяма кръгла тръба, през която

се ускорявали елементарни частици. Магнитите в тръбата

се включвали и изключвали в бърза последователност,

за да „разбъркват" частиците, докато те не развият огромна

скорост. Ускорените частици се движели в тръбата с

около двеста и деветдесет хиляди километра в секунда.

- Но това е почти скоростта на светлината! - възкликна

един от професорите.

- Напълно си прав - потвърди Браунел и продължи

разказа си. Като ускорявали две частици в противоположни

посоки на тръбата и после ги сблъсквали, учените

можели да ги разделят на съставните им части и да

видят основните градивни елементи на природата. - Ядрените

акселератори са важни за бъдещето на науката -

заяви физикът. - Сблъскването на елементарните частици

е ключът към разбирането на строителните материали

на вселената.

Харвардският „придворен поет", тих човек, казваше

се Чарлз Прат, не се впечатли.

- Това ми изглежда доста неандерталски подход към

науката... - отбеляза той. - Все едно да удариш два часовника

един в друг, за да видиш от какво са направени.

Браунел хвърли вилицата си и изхвърча от ресторанта.

„Значи в ЦЕРН имат ядрен ускорител? - помисли Лангдън,

докато асансьорът се спускаше. - Кръгла тръба за

сблъскване на елементарни частици." Зачуди се защо са

я заровили под земята.

Когато кабината спря, той с облекчение усети под краката

си твърда земя. Ала когато вратите се отвориха,

облекчението му се изпари. Робърт Лангдън се озова из-

правен пред напълно непознат свят.

Коридорът продължаваше безкрайно в двете посоки и

представляваше гладък бетонен тунел. Пространството

пред асаньора бе ярко осветено, но по-нататък всичко

тънеше в мрак, от който лъхаше влажен вятър, напомнящ,

че се намират дълбоко под земята. Лангдън почти

усещаше тежестта на пръстта и камъка над главата

си. За миг отново стана деветгодишен... мракът го

тласкаше назад... назад към петте часа смазваща чернота,

която все още го измъчваше. Той сви юмруци и

овладя страха си.

Витория мълчаливо слезе от асансьора и без колебание

потъна в мрака. Над главата й една след друга започнаха

да се включват флуоресцентни лампи. Ефектът беше

смущаващ - сякаш тунелът бе жив... и предусещаше

всяка нейна стъпка. Лангдън и Кьолер я последваха на

известно разстояние. Светлините зад тях автоматично

угасваха.

- Този ядрен акселератор - тихо рече Лангдън. - Някъде

в тунела ли е?

- Ей там. - Директорът посочи наляво към полирана

хромирана тръба, която минаваше по стената на коридора.

Лангдън я погледна объркано.

- Това ли е акселераторът? - Устройството изобщо не

изглеждаше-така, както си го беше представял. Тръбата

бе идеално права, с диаметър по-малко от метър, и изчезваше

в тъмнината на тунела. „По-скоро прилича на

модерен канал" - каза си Лангдън. - Мислех, че ядреният

акселератор е кръгъл.

- Този акселератор наистина е кръгъл - потвърди Кьолер.

- Изглежда прав, но това е зрителна илюзия. Обиколката

на тунела е толкова голяма, че дъгата не се забелязва

- като заоблеността на Земята.

Лангдън се смая. „Това - кръг?"

- Но... тогава трябва да е огромен!

- ГАК е най-голямата машина на света.