На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка

ако бъдеше разкрита преждевременно, съществуваше

риск да се опорочи от политически и рекламни провали,

подобно на ядрената и слънчевата енергия. Ядрената

беше разпространена преди да е станала безопасна и

имаше злополуки. Слънчевата бе разпространена преди

да е станала ефикасна и хората бяха изгубили пари. И

двете технологии имаха лоша слава и не бяха реализирали

възможностите си,

- Моите интереси не бяха толкова възвишени, колкото

помиряването на науката и религията.

- Екологията - уверено предположи Кьолер.

- Неограничена енергия. Край на изчерпването на естествените

горива. Никакво замърсяване. Никаква радиация.

Антиматерията може да спаси планетата.

- Или да я унищожи - подхвърли директорът. - В

зависимост от това кой и за какво я използва. - Витория

усети излъчващия се от сакатия физик студ. - Още кой

знаеше за това? - попита той.

- Никой. Нали ти казах.

- Тогава защо смяташ, че са убили баща ти?

Мускулите й се напрегнаха.

- Нямам представа. Той имаше врагове в ЦЕРН, известно

ти е, но не може да е нещо, свързано с антиматерията.

Бяхме се заклели още няколко месеца да я запазим

в тайна, докато не бъдем готови.

- Напълно ли си убедена, че баща ти е изпълнил обещанието

си?

Витория започна да се ядосва.

- А ти на никого ли не си казвала?

- Не съм, разбира се!

Кьолер въздъхна и се замисли, сякаш грижливо подбираше

следващите си думи.

- Да речем, че някой все пак е открил. Да речем и че

някой е проникнал в тази лаборатория. Според теб какво

са търсили? Баща ти държеше ли свои бележки тук долу?

Документация за проучванията си?

- Проявих достатъчно търпение, Макс. Сега искам да

ми отговориш на някои въпроси. Постоянно споменаваш

за влизане с взлом, но сам видя сканирането на ретината.

Баща ми внимаваше за секретността и сигурността.

- Потърпи още малко - изсумтя Кьолер и младата

жена се сепна. - Какво би могло да липсва?

- Нямам представа. - Витория гневно се огледа. Освен

взривения, всички образци антиматерия бяха налице.

Работното място на баща й изглеждаше както обикновено.

- Никой не е влизал - заяви тя. - Тук горе всичко

си е наред.

Кьолер се изненада.

- Тук горе ли?

Витория го бе казала инстинктивно,

- Да, в горната лаборатория.

- Използвали ли сте долната?

- За склад.

Кьолер отново се закашля и насочи количката си към

нея.

сте пазили там?

Витория губеше търпение.

- Антиматерия.

Директорът се приповдигна на ръце.

- Значи има още образци? Защо не ми каза, по дяволите?

- Само един образец - поправи го Витория. - Един-

единствен. И няма никакви проблеми. Никой не може

да...

- Само един ли? - поколеба се Кьолер. - Защо не е

- Баща ми искаше да е под материковата скала. За

всеки случай. Той е по-голям от другите.

Уплахата, която се изписа на лицата на Кьолер и Лан-

гдън, не убягна на Витория. Сакатият физик отново приближи

количката си към нея.

- Създали сте образец, по-голям от петстотин наногра-

ма, така ли?

- Наложи се - защити се Витория. - Трябваше да

докажем, че спокойно можем да преминем прага инвестиция/

добив. - Проблемът с новите източници на енергия,

знаеше тя, винаги се изразяваше в съотношението

между парите, които трябваше да се изразходват за добива

на горивото. Построяването на петролна сонда за

добив на един барел нефт е губещо предприятие. Ако

същата тази сонда обаче с минимални допълнителни разходи

добие милиони барел и, собственикът й ще спечели.

Същото бе с антиматерията. Мощните електромагнити,

необходими за създаването на мъничък образец антиматерия,

изразходваха повече енергия, отколкото съдържаше

тя. За да се докаже, че антиматерията е ефикасна

и доходна технология, трябваше да се създадат по-големи

образци.

Въпреки че Леонардо Ветра се бе колебал да го направи,

Витория беше настояла, аргументирайки се с това,

че за да възприеме някой антиматерията сериозно, те

двамата трябва да докажат две неща. Първо, че могат да

се произвеждат количества, оправдаващи разходите. И

второ, че образците безопасно могат да се съхраняват.

Накрая бе спечелила и баща й беше отстъпил. Но не и

без да установи някои твърди правила относно секретността

и достъпа до образеца. Антиматерията се съхраняваше

в камерата за опасни материали - малка пещера

в гранита на двадесет метра под лабораторията. Пазеха

съществуването й в тайна. И само двамата имаха достъп

до нея.

Колко голям образец сте създали с баща си?

Тя изпита кисело удоволствие. Знаеше, че кЬличест-

вото ще смае дори великия Максимилиан Кьолер. Представи

си антиматерията в подземната камера. Невероятна

гледка. Увиснала в капана, видима с просто око, танцуваща

сфера антиматерия. Това не бе някаква микроскопична

прашинка. Това беше капка, голяма колкото

сачма.

Младата дълбоко си пое дъх.

Кръвта окончателно напусна лицето на Кьолер.

- Какво! - Той избухна в пристъп на кашлица. - Четвърт

грам! Това е равно... почти на пет килотона!

„Килотон." Витория мразеше тази дума. С баЩа й никога

не я използваха. Един килотон се равняваше на

хиляда метрични тона тротил. Килотоновете бяха за оръжията.

Полезен товар. Унищожителна мощ. С баща й

говореха за електронни волтове и джаули - конструктивна

енергия.

всичко в радиус от осемстотин метра! - възкликна Кьолер.

- Да, ако я анихилирате наведнъж, което няма да

направи никой - отбеляза Витория.

- Освен някой, който, не познава свойствата й. Ами

ако вашата батерия се повреди! - Кьрлер вече се насочваше

към асансьора.

- Тъкмо затова баш;а ми я пази в камерата за опасни

материали при резервна електрическа система и засилени

мерки за охрана.

Кьолер обнадеждено се обърна.

- Взели сте допълнителни мерки за охрана, така ли?

- Да. Също сканиране на ретината.

Той изрече само две думи.

- Долу. Бързо.

Товарният асансьор падаше като камък.

Още двадесет метра под земята.

Докато асансьорът се спускаше, Витория усещаше страха

на двамата мъже. Обикновено безизразното лице на

Кьолер беше напрегнато. „Знам, че образецът е огромен

— помисли си тя, — но предпазните мерки, които взехме..."

Стигнаха дъното на шахтата.

Вратата се отвори и Витория ги поведе по слабо осве-

тения коридор. В дъното му имаше грамадна стоманена

врата. Камерата за опасни материали. Устройството за

сканиране на ретината до вратата бе същото като в лабораторията.

Тя внимателно доближи окото си към обектива.

Отдръпна се. Нещо не беше наред. Иначе безукорно

чистият обектив бе изцапан... с нещо, което приличаше

на... кръв? Смутена, Витория се обърна към двамата

мъже, но погледът й срещна пребледнели като восък лица.

Погледите им бяха вперени в пода.

Младата жена ги проследи,..

- Не! - извика Лангдън и посегна да я хване. Ала

закъсня.

Погледът на Витория попадна върху предмета на пода.

Беше й абсолютно чужд и в същото време безкрайно познат.

Трябваше й само миг.

После се олюля от ужас. Захвърлена като боклук, от

пода я гледаше очна ябълка. Навсякъде щеше да познае

точно този оттенък на кафявото.

Когато началникът му се надвеси над

рамото му и впери поглед в редицата монитори,

техникът от охраната затаи дъх.

Изтече цяла минута.

Мълчанието на началника му трябваше да се очаква.

Той беше човек на стриктната дисциплина. Не се бе издигнал

до началник на една от най-елитните охранителни

сили в света с празни приказки.

Но за какво мислеше?

Предметът, който наблюдаваха на монитора, представляваше

някаква кутия — кутия с прозрачни стени.

Дотук беше лесно. Трудно бе останалото.

Сякаш с помощта на някакъв специален ефект, в контейнера

висеше капчица металическа течност. Капчицата

се появяваше и изчезваше на червената светлина на

мигащия дисплей, който решително отброяваше оставащото

време и караше техника да настръхва.

- Бихте ли усилили контраста? - Гласът на началника

му го стресна.

Техникът изпълни инструкцията и образът стана малко

по-светъл. Началникът се наведе напред и примижа,

за да види по-добре нещо, което току-що се беше появило

в основата на контейнера.

Техникът проследи погледа му. Макар и едва забележимо,

до дисплея бе отпечатано съкращение. Четири

главни букви, които се виждаха на мигащата светлина.

- Останете тук — нареди началникът. — Запазете случая

в тайна. Аз ще се заема с този проблем.

Камерата за опасни материали. Петдесет

метра под земята.

Витория Ветра се олюля и едва не падна

върху скенера. Усети, че американецът се втурва да й

помогне и я подхваща. От пода в краката й я гледаше

баш;иното й око. Дробовете й останаха без въздух. „Извадили

са му окото!" Светът около нея се завъртя. Кьолер

се приближи и й каза нещо. Лангдън я поведе. Младата

жена като насън погледна в обектива на скенера. Механизмът

сигнализира.

Вратата с плъзгане се отвори.

Макар все още да виждаше пред себе си окото на баща

си, вътре я очакваше още по-голям ужас. Когато отпра-

ви замъгления си поглед към помещението, се потвърди

следващата страница от кошмара. Зареждащият стълб

беше празен.

Кутията я нямаше. Бяха извадили окото на баща й,

за да я откраднат. Смисълът на това откритие я връхлетя

прекалено бързо, за да го разбере изцяло. Всичко бе

дало обратни резултати. Бяха откраднали образеца, кой-

то трябваше да докаже, че антиматерията е безопасен и

сигурен източник на енергията. Ала никой не знаеше, че

такъв образец изобщо съществува! Истината обаче не

можеше да се отрече. Някой бе открил. Витория нямаше

представа кой. Дори Кьолер, за когото твърдяха, че знаел

всичко в ЦЕРН, очевидно не беше подозирал за проекта.

Баща й бе мъртъв. Убит заради своя гений.

Сърцето й се късаше от мъка, но внезапно я обзе ново

чувство. Много по-страшно. Смазващо. Пронизващо. Угризение.

Неовладяемо, безмилостно угризение. Витория

знаеше, че тъкмо тя бе убедила баща си да създаде образеца.

Въпреки възраженията му. И заради това го бяха

убили.

Като всяка нова технология - огъня, барута, двигателя

с вътрешно горене - ако попаднеше в лоши ръце,

антиматерията можеше да е смъртоносна. Невероятно

смъртоносна. Тя беше гибелно оръжие. Могъщо и непобедимо.

Свалена от зареждащата платформа в ЦЕРН, кутията

безпощадно щеше да отброява оставащото време.

Влак беглец.

И когато времето изтечеше...

Ослепителна светлина. Гръмовен рев. Мигновено из-

пепеляване. Само проблясък... и празен кратер. Голям

празен кратер.

Мисълта, че кроткият гений на баща й може да бъде

използван като средство за унищожение, бе като отрова

в кръвта й. Антиматерията представляваше идеалното

терористично оръжие. Тя нямаше метални части, които

да се регистрират с детектори, не можеше да се надуши

от кучета, нямаше детонатор, който да се обезвреди, ако

властите открият кутията. Броенето беше започнало...

Лангдън не знаеше какво друго да направи. Извади

носната си кърпичка и покри с нея очната ябълка на

Леонардо Ветра. Витория стоеше на прага на празната

камера за опасни материали и изражението й разкриваше

смесица от скръб и паника. Професорът отново инстинктивно

се приближи към нея, ала Кьолер се намеси.

- Господин Лангдън? - Лицето на директора беше

безизразно. Той му даде знак да се отдръпнат настрани,

така че Витория да не ги чува. Лангдън неохотно го последва

и я остави сама да се справи с чувствата си. - Вие

сте специалистът - напрегнато прошепна сакатият физик.

- Искам да знам какво възнамеряват да правят с

антиматерията ония проклети илюминати.

Лангдън се опита да се съсредоточи. Въпреки безумието

около него първата му реакция бе логична. Научно

отхвърляне. Директорът пак правеше предположения.

Невероятни предположения.

- Илюминатите не оъще.ствуват, господин Кьолер.

Продължавам да го твърдя. Това престъпление може да

е всякакво - може дори друг служител на ЦЕРН да е

узнал за откритието на господин Ветра и да е решил, че

проектът е прекалено опасен.

Кьолер се смая.

- Смятате, че е престъпление, извършено от съвест,

така ли, господин Лангдън? Абсурд. Убиецът е искал

само едно - образеца антиматерия. И несъмнено възнамерява

да го използва.

- Искате да кажете, че е терорист?

- Явно.

- Кажете го на Леонардо Ветра.

В думите на директора имаше истина. Леонардо Ветра

наистина бе жигосан със.символа на илюминатите.

Откъде се беше появил той? Свещеният знак прекалено

трудно можеше да се фалшифицира, за да бъдат отклонени

подозренията. Трябваше да има друго обяснение.

Лангдън отново се насили да анализира неправдоподобното.

„Ако илюминатите още съществуват и са откраднали

антиматерията, какви може да са намеренията

им? Каква може да е целта им?" Той веднага си отговори.

И също толкова бързо отхвърли отговора. Наистина,

братството имаше очевиден враг, но широкомащабната

терористична атака срещу този враг не бе възможна.

Нямаше да е типично. Да, илюминатите бяха убивали

хора, но отделни личности, грижливо избрани цели.

Масовото унищожение не беше присъщо за тях. Лангдън

се замисли. Но пък в това щеше да има някакво

величествено красноречие - антиматерията, най-великото

научно откритие, използвано за унищожаването...

Професорът отказа да приеме тази абсурдна идея.

- Има друго логично обяснение освен тероризма - внезапно

каза той.

Кьолер се вторачи в него и зачака.

Лангдън се опита да развие мисълта си. Илюминатите

винаги бяха оказвали огромно влияние с финансови средства.

Те контролираха банките. Притежаваха милиарди

в злато. Говореше се, че дори притежавали най-скъпия

диамант на света.

- Пари - каза Лангдън. - Антиматерията може да е

била открадната заради пари.

На лицето на директора се изписа скептично изражение.

- Заради пари ли? Къде можете да продадете капка

антиматерия?

- Не образеца - настоя професорът. - Технологията.

Тя трябва да струва луди пари. Някой може да е откраднал

образеца, за да го анализира.

- Промишлен шпионаж? Но батерията на кутията ще

се изтощи след едно денонощие. Изследователите ще се

самовзривят преди изобщо да научат нещо.

- Може да я заредят преди да избухне. Може да направят

зареждащ подиум като тези тук в ЦЕРН.

- За двайсет и четири часа ли? - възрази Кьолер. —

Даже да са откраднали плановете, за построяването на

такова устройство са нужни месеци, а не часове!

- Той е прав - разнесе се тихият глас на Витория.

Двамата мъже се обърнаха. Тя се приближаваше към

тях с неуверени крачки.

- Той е прав. Никой не може да построи зареждащо

устройство навреме. Само интерфейсът ще отнеме седмици.

Филтри за енергиен поток, сервобобини, специални

сплави за насочване на енергията, всичко калибрирано

спрямо специфичните локални условия.

Лангдън се намръщи. Аргументът бе основателен.

Капанът за антиматерия не можеше просто да се включи

в-обикновен контакт. Напускайки ЦЕРН, кутията се беше

отправила на еднопосочно, двадесет и четири часово пътуване

към небитието.

Което водеше до едно-единствено, извънредно смущаващо

заключение.

- Трябва да се обадим в Интерпол - каза Витория.

Дори самата тя усещаше, че гласът й звучи далечно. -

Трябва да се свържем със съответните власти. Веднага.

Кьолер поклати глава.

- Категорично не.

Думите му я слисаха.

- He ли? Какво искаш да кажеш?

- Двамата с баща ти сте ме поставили в изключително

трудно положение.

- Имаме нужда от помощ, Макс. Трябва да намерим

капана и да го върнем тук преди някой да пострада. Длъжни

сме!

Кьолер. - Ситуацията може да има страшно сериозни

последици за ЦЕРН.

- Страх те е за репутацията на ЦЕРН, така ли? Зна- _

еш ли какви щети може да нанесе този контейнер в градски

район? Радиусът на взрива му е осемстотин метра!

- Струва ми се, че с баща си трябваше да помислите

за това преди да създадете образеца.

Витория се почувства като пронизана с нож.

- Но... ние взехме всички предпазни мерки.

- Явно не са били достатъчни.

- Но никой не знаеше за антиматерията. - Естествено,

тя разбираше, че аргументът й е абсурден. Някой бе

знаел. Някой беше научил.

Младата бе казвала на никого. Оставаха само

две възможности. Или баща й се беше доверил на някого,

без да й каже, което бе глупаво, тъй като тъкмо баща

й беше държал да се закълнат, че ще запазят проучванията

си в тайна, или ги бяха следили. Може би бяха подслушвали

клетъчнъте им телефони? Докато Витория

пътуваше, няколко пъти бяха разговаряли. Дали прекалено

много се бяха разприказвали? Навярно. После идваха

имейлите им. Но те бяха били дискретни, нали?

Охраната на ЦЕРН? Дали някак си ги бяха следили без

тяхно знание? Това вече нямаше значение. Стореното -

сторено. „Баща ми е мъртъв."

Тази мисъл я подтикна към действие. Тя извади клетъчния

си телефон от джоба на късия си панталон.

Кьолер силно се закашля и се насочи към нея с блеснали

от гняв очи.

- На кого... се обаждаш?

- В телефонната централа на ЦЕРН. Те ще ни свържат

с Интерпол.

- Помисли! - Кьолер се давеше в кашлица. Той рязко

спря пред нея. - Наистина ли си толкова наивна? Кутията

вече може да е във всяка точка на света. Никое разузнаване

на земята няма да може да я открие навреме.

- Тогава със скръстени ръце ли да стоим? - Витория

изпита угризение, че спори с човек в толкова лошо здравословно

състояние, но директорът- се държеше съвсем

различно и й се струваше, че сякаш вече не го познава.

- Ще постъпим разумно - отвърна Кьолер. - Няма да

рискуваме репутацията на ЦЕРН, като се обръщаме към

власти, които и без това не могат да помогнат. Засега. Не

и без да обмислим нещата.

Витория знаеше, че в думите му има известна логика,

ала също й беше ясно, че логиката по дефиниция е лишена

от морална отговорност. Баща й бе държал на моралната

отговорност - предпазливи проучвания, отчетност,

вяра в изконната доброта на човека. Младата жена

също вярваше в тези неща, но ги възприемаше от гледна

точка на кармата. Тя се извърна от Кьолер и отвори телефона

си.

- Не можеш да го направиш - заяви директорът.

Той не помръдна.

След миг Витория разбра защо. На такава дълбочина

под земята клетъчният й телефон не получаваше сигнал.

Бясна, тя се запъти към асансьора.

Хашишинът стоеше в дъното на каменния

тунел. Факлата все още ярко пламтеше

и димът се смесваше с мириса на

мъх и спарен въздух. Обгръщаше го тишина. Желязната

врата пред него изглеждаше стара колкото самия проход,

ръждясала, но въпреки това здрава. Той чакаше в мрака.

Скоро щеше да стане време.

Янус му беше обещал, че някой отвътре ще му отвори.

Хашишинът се удивляваше на предателството. Бе

готов цяла нощ да стои при вратата, за да изпълни задачата

си, ала усещаше, че няма да се наложи. Работодателите

му бяха решителни хора.

След няколко минути, точно в уречения час, от отсрещната

страна се разнесе високо дрънчене на тежки

ключове. Заскърца метал и трите грамадни ключалки

една по една се отключиха. Скърцаха така, като че ли не

бяха използвани от векове.

Отново се възцари тишина.

Хашишинът търпеливо изчака пет минути, точно както

му бяха казали. После натисна огромната врата и тя

се отвори.

- Няма да ти позволя, Витория! - Кьо-

лер дишаше тежко и колкото по-нагоре

се издигаше асансьорът, толкова повече

се влошаваше състоянието му.

Тя не му обръщаше внимание. Копнееше да намери

убежище, нещо познато на това място, което вече не чувстваше

като свой дом. Знаеше, че миналото никога няма

да се върне. В момента обаче трябваше да преглътне болката

и да действа. „Намери телефон."

Робърт Лангдън стоеше до нея, безмълвен, както обикновено.

Витория се беше отказала да се чуди какъв е

този човек. „Специалист ли?" Това не означаваше нищо.

„Господин Лангдън може да ни помогне да разкрием убиеца

на баща ти." Лангдън с нищо не им помагаше. Неговата

топлота и любезност изглеждаха искрени, ала явно

криеше нещо. И двамата криеха нещо.

Кьолер пак започна.

- Като директор на ЦЕРН, аз нося отговорност за бъдещето

на науката. Ако раздухаш международен скандал

и ЦЕРН пострада...

- За бъдещето на науката ли? - Витория се обърна

към него. - Наистина ли възнамеряваш да избегнеш отговорността,

като не признаеш, че антиматерията идва

от ЦЕРН? Нима си готов да пренебрегнеш живота на хората,

които ние излагаме на опасност?

- Не ние - възрази Кьолер. - Вие. Ти и баща ти.

Витория се извърна.

- А що се отнася до това, че на опасност са изложени

хора, тук проблемът е тъкмо животът - продължи директорът.

- Сама знаеш, че тази технология има огромно

значение за живота на планетата. Ако ЦЕРН банкрутира,

ако бъде съсипан от скандал, губят всички. Бъдещето

на човечеството е в ръцете на организации като

ЦЕРН, на учени като теб и баща ти, които работят върху

проблемите на утрешния ден.

Витория вече беше слушала лекциите на Кьолер за

науката като Бог и не бе съгласна с него. Самата наука

беше причина за половината от проблемите, които се

опитваше да разреши. „Прогресът" бе най-големият враг

за Майката Земя.

- Научният напредък носи риск - не преставаше да

дудне директорът. - Винаги е било така. Космически програми,

генетични проучвания, медицина - във всички тези

области се допускат грешки. За благото на всички.

Витория се смая от способността на Кьолер с научна

безпристрастност да обсъжда морални проблеми. Леденият