Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| След нея започна друга песен, по-весела, и Александър, който се занимаваше досега с компютъра, изведнъж се обади:
- Ето, намерих нещо за арианите... Искате ли да чуете? – Момичетата веднага скочиха, седнаха от двете му страни, за да виждат по-добре екрана, а той намали звука и започна да превърта текста. - Накратко, това, което прочетох дотук, ме кара да мисля, че онова момче, екскурзоводът, е бил прав в най-важното – те не само са имали по-особено отношение към Христос, но и изобщо не смятали себе си за еретици. Имали са дори предводител, арианския епископ Вулфила, който превел Библията на готски, като за целта дори създал азбука, съставена от гръцки и латински букви, както и рунни знаци. Тя била преведена още и на езика на бесите, тъй наречената „Библия бесика”, което дело пък извършил свети Никита Ремесиански. Както виждате, арианите са били доста напред с материала, като при това вярвали, че именно те са истинските християни... Църквата свикала заради тях Първия вселенски събор в Никея през 325 година и ги обявила за „врагове на православието”, подложила ги на гонения и дори в края на пети век организирала въоръжени походи срещу населението в централната и западната част на Балканския полуостров, като разрушила и църквите им. Според историческите сведения от тази ерес били засегнати римските провинции Илирик, Мизия, Тракия, Родопа и още някои – Скития и Хемимунт... - Илирик май беше в северозападната част на Балканския полуостров, някъде към Албания? – попита Магдалена. - Да. Но при Константин Велики се разширява още на юг, като обхваща и Македония, и части от Гърция... - А тези последните – Скития и Хемимунт, тях не съм ги чувала. Те къде се намират? - От устието на Дунава – та чак до Ропотамо... - Ама... Чакайте, тези провинции... Това са все земи на траките!... – възкликна Мария. - Това си е цялата ни страна! Май ни е писано да сме все наопаки на другите... - Май да... – продължи той. - Защото след първия събор ереста не била ликвидирана и трябвало да се свика втори, вече в Сердика, в центъра на арианството, което бързо се плодяло в различни течения... Наричали ги също различно, според имената на учителите им. Първоначално арианите водели името си от александрийския презвитер Арий, който обаче станал само изразител на това учение, а то тръгнало от някой си Лукиан, загинал като мъченик в началото на четвърти век. Той пък бил последовател на епископ Павел Самосатски... - Апостол Павел ли? – зачуди се Магдалена, спомняйки си неприязненото отношение на Александър към основателя на Църквата. - Не, не... Този живял през трети век и бил епископ в Антиохия... - Антиохия? Къде е това? - В Мала Азия, на крайбрежието. Недалеч от финикийските градове Тир и Сидон, малко по на север от тях... Така че сред еретиците имало и същински павликяни, и още манихеи, маркионити, масалиани, по-късно и богомили... Но в същността на учението си те били единни, и както вече казах, смятали себе си за най-истинските и съвършени християни... - В какво са вярвали? – попита Магдалена. - Смятали Бог за едноличен, неизменен и безначален. Всичко друго не идвало от него и му било неприсъщо. Затова отричали троичността на Бога. Логосът, наречен още Слово, според тях не съществувал като отделна същност, а бил свойство, присъщо на Бога, негова Божия сила. Поради това не е било възможно Словото да се откъсне и да стане отделна плът. Различните направления имали наистина някакви разногласия по въпросите, свързани с Логоса и съотношението му към Исус Христос, но всички те са го възприемали като обикновен човек, роден от майка му Мария по земен начин и без намесата на божествения дух. Така отричали небесния му произход. А с това и неговото изкупително дело... - О-хоо! Дори и аз знам, че да се отречеш от Троицата, си е най-върло светотатство! Наказанието е кладата!... А в какво според тях се състояло тогава делото на Христос? – учуди се тя. - Заслугата му била, както се казва тук, че „бидейки смъртен човек, не само не съгрешил, но превъзмогнал дори и първородния грях”... Каквото и да означава това... - И не ви ли се струва странно, че точно тази ерес се разпростряла върху земите на траките? – попита отново Магдалена. – Дали заради предишните им вярвания? - Мислиш, че е имало някаква приемственост? Възможно е... - отвърна сестра й. - А дали и нещо друго не ги е карало да продължават тъй упорито да поддържат това учение? - Какво искаш да кажеш, Маги? - Ами, навсякъде другаде арианите са изчезнали, само тук вярата им се запазила чак до седемнайсети век... Сякаш са знаели нещо особено, нещо повече... А пък богомилите като техни наследници изнесли междувременно тази ерес в Европа, където приемници им станали катарите, които пък били жестоко преследвани от Римската църква... Какво толкова са знаели – и арианите, и богомилите, и катарите?... Какво е било това, което ги е карало да отиват за него на смърт? - Не знам... Все още не знам, но ще потърся... Разбрахте ли сега, душици мои златни, в какви води сме нагазили? – смигна им Александър и затвори капака на лаптопа си. – Май ще трябва да се поразровим по-надълбоко... Тримата се отправиха към колата, спряна малко по-надолу, но преди да стигнат до нея, една камениста пътека, широка като шосе, и водеща право към телевизионната кула, привлече вниманието на Мария. Останки от древен път ли бяха това? Настроена все още на археологическа вълна, тя забърза натам, а възгласите й накараха и другите да я последват. - Вижте, вижте тук! – сочеше с пръст момичето. – Камъните са подредени, но не са изтъркани, а стоят като натрошени, не е било път. По-скоро прилича на много стар и ерозирал зид, като че ли огромна крепостна стена се е извисявала тук. А пък и мястото е подходящо – озърна се тя. Александър и Магдалена също почувстваха прилив на откривателска енергия. – И колко е равно нататък, вижте! Същинско плато е. Там трябва да е била вътрешността на тази крепост... Колко е старо това място!... Какво ли крие... – и с блеснали очи Мария тръгна по затревеното широко било на хълма, взирайки се в разпръснатите по хребета му бели камъни. С възмутен лай иззад телената мрежа, опасваща кулата, й отвърна една породиста овчарка, опитвайки се да привлече вниманието на пазача. Той също надзърна, поогледа неканените гости, но като разбра, че са само туристи, скоро се прибра вътре и повече не се показа. Отдалече изглеждаше така, сякаш някакви хора се щурат безцелно в падащия здрач и търсят нещо по земята. Тримата вървяха ту поотделно, ту се събираха заедно. От време на време на някого от тях му се струваше, че е видял очертанията на ъгъл или дори на цяла постройка, и тогава викаше другите, за да се порадват на откритието му. Мъжът от сивия форд не споделяше техния ентусиазъм. Асфалтовият път, водещ към кулата, бе тесен и с много извивки. Беше спрял точно преди последния завой, беше излязъл от колата с вид на празно шляещ се турист и с мрачно изражение чакаше края на тази проточила се разходка... Трето явление Лъчистоокия седеше на наръча слама и слушаше капчука. Водната капка дълбаеше с несекващо постоянство камъка, преди да се плъзне надолу, към вдлъбнатината, в която вече се бе събрала течност колкото за две-три глътки. Скоро можеше да утоли жаждата си... В здрачевината на пещерата, където външният свят нахлуваше само като бледа сянка на прелитнала птица или притичало край отвора животно, дните се нижеха еднообразни и дълги. В почти замръзналата тишина единствено звукът от капчука му напомняше, че времето тече и всяка капка с падането си приближаваше края на изпитанието му. Точно четирийсет дни трябваше да живее в отшелничество и аскетизъм. За този срок трябваше да се пречисти и телом, и духом, преди да бъде допуснат до церемонията на посвещаването. Нямаше нито завивка, нито светлик, нито друга храна, освен малката купчинка зърно на дъното на чувала, който му оставиха. Два пъти дневно той загребваше по една непълна шепа и бавно, бавно го дъвчеше. После отпиваше няколко глътки от резливата студена вода, която търпеливо чакаше да се събере в дупката на камъка, и отново сядаше на сламата. Това, което можеше още да прави, бе да се ослушва, да потъва в спомени и да размишлява. Отначало често се напрягаше да чуе човешки говор, жадуваше за някоя откъслечна фраза, произнесена от случайни пътници, но скоро разбра, че това негово желание е пагубно за целта му и няма смисъл да му се отдава. До обиталището му не долитаха никакви други звуци, освен шума на вятъра, редкия ромон на дъжда, стъпките на някое горско животно или пеенето на птиците. Съсредоточи се върху тях. След време започна да различава отделните им гласове, дори му се струваше, че разбира кога са уплашени, кога са сити или кога си викат дружка за любовни игри... Бяха го предупредили да не разчита, че някой може да намине към него. Хората околовръст спазваха предписанията и никой не се осмеляваше да се приближи към мястото на отшелничеството му. Той бе затворен и оставен сам със себе си… Отворът на пещерата бе притулен с камък, но по-скоро за да не влезе някое животно, отколкото за да му попречат да излезе. Би могъл по всяко време да го отмести и да си тръгне. Знаеше обаче, че няма да го направи, каквото и да му се случеше... След първите дни на отчайващ глад, пронизващ хлад и изтръпнала скованост в цялото тяло, Лъчистоокия постепенно изпадна в почти спокоен унес и дори дните започнаха да се сменят по-бързо... Някаква лекота сякаш се спусна отгоре му и влезе в него, избистри ума и изпълни душата със светлина. В съзнанието му започнаха да се появяват цели части от Писанието, наизустени още в детска възраст, и той ги повтаряше на глас до пресипване, а после мислеше, мислеше и отново мислеше, заслушан в монотонното пеене на капчука... Дните се сменяха с нощи и се нижеха като топчетата на шарен гердан, отброявайки оставащото време. Запълваше го, като редуваше текстовете от Тората с Орфееви химни, черпеше сили от думите на древните и търсеше в тях доказателства за избора си. Въпреки че решението му бе окончателно и невъзвратимо, въпросите все още не спираха, и дори сега, в уединението му, продължаваха да изникват с още по-голяма сила… И тогава, в миговете, когато му беше най-тежко, той си припомняше, че има пред себе си великия пример на Мойсей и Илия, които също бяха прекарали в пост и лишения четирийсет дни – единият на върха на планината Синай, където приел Божиите заповеди, а другият по време на пътя си дотам. Но дали правилно бяха разтълкували тези послания, не бяха ли пропуснали някакъв скрит смисъл, който все се изплъзваше от човешкия разум?... И ето, един ден се случи нещо, което дойде като жадуван отговор на мислите му. Изпитанието бе вече към края си, когато отвън изненадващо се развихри буря. Без никакво предизвестие, че времето се разваля, внезапно притъмня и протрещя боботене, идващо сякаш от дълбините на земята и възнасящо се възбог. Вятърът засвири в клоните, а скоро се разнесе и звук от дъждовен порой, разцепван все по-силно и все по-начесто от небесния трясък. Сякаш огнената колесница на пророк Илия с огнени коне препускаше някъде горе, съпровождана от вихрушка като хала. Какво ли искаше да му каже този небесен човек, изобличител на идолопоклонниците, този велик преобразовател, който навремето възвърнал Израил в поклонение на истинния Бог? Дали не се гневи заради него, задето сега се кани да стане Син на един чужд Бог? Макар намерението му да служи на единния Отец на всички, бе искрено и всеотдайно, дали не е бил разбран неправилно?... Присви го коремът от притеснение, а същевременно усети и толкова неистов глад, какъвто не бе изпитвал през цялото време на отшелничеството си. Чак му причерня пред очите... Тогава внезапно чу глас като тътен: - Ако си Божий Син, заповядай на тия камъни да станат хлябове!* Забележка под линия: *Тук и по-надолу някои от репликите са по Евангелие от Матея, гл.4. Озърна се, но в здрачевината на пещерата нямаше никого. Дали така му се бе сторило? Илия ли му говореше? Или бе дело на някого, който го предизвикваше да постъпи противно на убежденията си, подлагайки го на съблазънта на тщеславието? - Писано е: „Не само с хляб живее човек – отвърна с ясен глас Лъчистоокия, изправяйки се и вдигайки високо глава, - а с всяко слово, което излиза от Божиите уста!” Защото мъдростта му е изначална, но само този, който има уши да слуша, я чува със сърцето си! А аз съм син човешки и нищо човешко не ми е чуждо! Но искам да чувам и следвам словата на Отца си като верен негов син! Още несвършил, почувства необикновен световъртеж и хлад под лъжичката, сякаш пропадаше в бездна. И тогава усети как мощни криле го подхващат и в миг го пренасят над планини и морета, връщайки го обратно в земите на народа му. Пред очите му падна пелена. Разтърка ги и видя себе си да стои на покрива на Храма, а под краката му беше Святият град. Височината бе главозамайваща. Издигнат на върха на хълм, който се спускаше стремглаво в бездънна пропаст, Храмът се извисяваше над долината с внушителните си размери и погледнат отдолу, изглеждаше така, сякаш бялата му грамада бе построена в самите небеса*. Забележка под линия: *Преди 2000 години Йерусалим се е разполагал югоизточно от съвременното си местоположение, на хълм край дълбока клисура, като с времето градът е бил многократно разрушаван и построяван наново, така че теренът почти се е изравнил. - Ти знаеш добре Писанията – протръби отново гръмовният глас. – Ако наистина искаш да си Божи Син, хвърли се долу, защото е писано: „Ще заповяда Господ на ангелите си за тебе и на ръце ще те дигнат, да не би да удариш о камък ногата си”. Не беше ли това гласът на онзи, който изкушаваше всеки човек да прояви най-лошото в себе си, за да има после причина да го накаже? Онзи, който бе създал материалния свят и така си бе присвоил славата на Творец, Господ на силите, а бе само един низвергнат Княз... Онзи, за когото отдавна подозираше, че бе само един демиург, както казваха елините, един лъжлив бог... Разбра, че същинското му изпитание тепърва започва. Трябваше да победи демоните, които по волята на самозванеца с падането им на земята се настаняваха да живеят в човешката душа още от раждането й. - Писано е още: „Да не изпитваш Господа, твоя Бог!” – отвърна веднага Лъчистоокия. – Защото милостта му е безгранична, но само който има очи да гледа, я вижда със сърцето си и не очаква повече, а дава всичко от себе си на слабите и унижените! А който дава на тях, дава Нему! И отново цялата картина на мига се смени. Без никакъв преход, като със замахването на магическа пръчка той се бе озовал на върха на една много висока планина, откъдето пред взора му се откриха ширнали се царства в цялата им слава и богатство. - Всичко това ще ти дам! – извика гласът. – И още власт, и още богатства, ако паднеш на колене и ми се поклониш! Ако само на мене служиш! Защото Аз съм Бог и други освен Мене няма! Аз съм Всичко! И разбра тогава Лъчистоокия, че самият Сатана го изпитва, защото в жестокостта си демиургът, провъзгласил себе си за бог, бе точно това за хората. - Махни се от мене, който и да си ти! – извика той. - Вярно, писано е: “На Господа твоя Бог да се покланяш, и само Нему да служиш”, но тези думи не са за тебе! Защото ти сееш само раздори, болести и нетърпимост! Що за бог-съдник си ти, който наказваш сурово и унищожаваш всеки, дръзнал да не се подчини на едноличните ти закони? Не беше ли ти, който прокле потомството на първата жена само защото тя пожела да й се отвори духовният взор и да бъдат хората като богове, знаещи добро и зло? Не беше ли ти, който изсипа огън и жупел над главите им, прати им потоп, възцари сред тях братоубийства и омраза, суетни щения и жажда за власт, горделивост и пренебрежение към другия, по-слабия?... И като гледат от тебе, те искат все да главенстват, и всеки да е по-пръв и по-горен от брата си... Затова ти казвам – ти, който си Князът на тоя свят, ти се правиш на Бог, но си бог-ревнител, бог злонамерен и завистлив! Бог сляп и глух! Бог, чиято наслада е в кръвта.... Ти нямаш власт над мен, защото аз знам, че съм син от Отца си, който е предвечен и предсъществуващ, тъй както и всички хора са негови чеда, а не твои! И не техен цар, а техен Учител искам да бъда! Затова се отвръщам от тебе и търся моя Бог, който със създаването ми е пратил в мене и духа си! И вярвам, че ще го намеря там, където има мъдрост и състрадание, милост и прошка! Защото моят Бог е Любовта! – завърши Лъчистоокия с ясен глас и с пълното съзнание, че предизвиква гнева на демиурга. В последвалото мълчание се дочу отначало нечовешки стон, който бързо премина в смразяващ вой, придружен от трясък. Сякаш всички диви зверове и всички гръмотевици нададоха едновременно тръбен звук. Той започна яростно да се възвисява, а небето се раздра от мощна светкавица, чиито пипала плъзнаха във всички посоки. Стигнал почти до нетърпимост, воят внезапно прекъсна с писък, сякаш бе запокитен в бездната. А мълнията като гигантска стрела се изви и прониза земята. И настъпи тишина, благодатна и някак песенна... Бурята бе стихнала също тъй внезапно, както бе почнала... Лъчистоокия се огледа. Нощта бе покрила света с кадифеното си наметало и тъмнината би трябвало да е непрогледна, но ставаше нещо странно. Въздухът в пещерата започна да трепти, изпълвайки се с почти неземно сияние. Сякаш криле на ангели разпръскваха мрака, в който пречистеният въздух ухаеше все по-силно на росни треви и рози. Дали това беше знак, че е преминал изпитанието? Как така светеше всичко – и скалите, и дрехите му?... И откъде бе дошъл ароматът на тези омайни цветя тук, насред планината?... Той почувства спокойствие и умиротворение, изпълващи го тъй, както един съд се пълни догоре с живителна течност. Изпита непознато дотогава усещане, че всичко в света е в съвършена, пълна хармония и той самият е част от нея. Всичко имаше своя дълбок смисъл и всичко, което ставаше, бе необходимо. И неговото място в Божия план бе предопределено отдавна, много отдавна… Не случайно го нарекоха тук Лъчистоокия, както не случайно носеше и рожденото име Йешуа, Спасител... Пътят му бе правилен и той трябваше просто да го извърви, за да стане също като онзи Орфей син на земята и звездните небеса... ************ Четвърта глава - А имало ли го е наистина? Като историческа личност, имам предвид... Нещо все пак е накарало арианите да вярват, че Исус Христос е бил човек, роден като всички други, нали? – попита изведнъж Магдалена. - Хубав въпрос, Маги... – отвърна Александър, но не й отговори веднага, съсредоточен в изпреварването на един голям камион с безалкохолни. Пътят към морето бе доста натоварен, непрекъснато се образуваха колони почти като сахарски керван и нямаше нищо чудно в това няколко коли да се движат в плътен пакет, затова и тъмният форд си бе позволил да се приближи малко повече. Никой от тримата обаче така и не бе забелязал, че ги следва. Мария придремваше на задната седалка, Александър си гледаше пътя, а Магдалена още от тръгването им рано сутринта непрекъснато се връщаше в мислите си към преживяното на Перперикон, в рудника, и най-вече на Исусов връх, като по странен начин се чувстваше обсебена от неизразимата с думи магия на това място. В очакване на отговор тя измърмори нещо по адрес на тираджиите и се обърна към приятеля си. - Знаеш ли – продължи след малко той – колко много богословски спорове са се водили за богочовешката същност на Христос! И колко учения са били заклеймени като еретични, защото са си позволили по-различно мнение от догмата на Църквата? - Досещам се... Ама все пак сме двайсет и първи век, Алекс – какво непорочно зачатие, какъв слязъл от небето дух, какви пет лева!... И не ме интересува какво казват поповете, искам да знам имало ли го е наистина този човек! Искам да си го представя... А ти, Мари, не искаш ли? – обърна се тя към задната седалка. – Хей! Събуди се, поспаливке, откакто сме тръгнали не сме ти чули гласа! - Аз не спя, само си седя така, със затворени очи... Исках да си припомня един сън от тази нощ. Беше странен. Отначало някакъв бик ме преследваше... Бягах от него, но после нещата някак се обърнаха и аз вече не се страхувах. Знаех, че ако го пресрещна, ще мога да го хвана за рогата и да го прескоча... - И успя ли? - Не знам, събудих се... Странното е, че не бях самата себе си. - Защо? Случва се понякога в сънищата... И каква беше? - Един младеж... Строен, с дълга тъмна коса. Но някак не бях съвсем него, просто бях в кожата му, знаех какво чувства... А самата аз в същото време гледах някак отстрани, като водеща на някакъв ритуал... Беше топло, миришеше на море, цветя и тамян, и вървяха процесии от също такива младежи, и девойки с разголени гърди, и всички пееха странно омагьосващи химни... - Ха! Фройд би казал, че подсъзнанието ти праща сигнал... Скрита транссексуалност... - Глупости! – намръщи се Мария. – Най-вероятно означава, че са ме впечатлили разказите на Елена. За мистериите... И ме чака проблем, към който трябва да се изправя лице в лице, за да го реша... И да преосмисля себе си. Ама не в онзи, фройдисткия план... - Може и така да е... Не се сърди, Мари, не исках да те засегна. Знаеш, и аз сънувам неща, които... Плашат ме понякога тия сънища. А най-лошото е, че не винаги ги разбирам. Чак след време... - А ти пък защо се сети за Исус Христос, Маги? Още ли си мислиш за онзи връх? - Не ми излиза от главата. Има някаква магия на това място. На Переприкон и около него... Не ти ли се струва? - Има нещо, права си. И настина е чудно, че чак до седемнайсети век там се е запазила вярата на арианите... - А пък и онова, в пещерата... Онова твое видение, Мари... Не може да е случайно! Алекс – обърна се отново Магдалена към приятеля си, - ти още в София почна да ми говориш едни странни неща... Струва ми се, че никак, ама наистина никак не е случайно всичко, което става. Сякаш се приближаваме към някаква тайна... Не съм ли права? Имало ли го е наистина Исус? - И двете ли се интересувате? Да не досадим на Мария? - И двете, и двете – отвърнаха му момичетата в един глас. - Хубаво... Щом искате да ви кажа какво знам, слушайте. С името Христос го споменава например не някой друг, а самият Тацит. Пише, че се подвизавал в Юдея и бил осъден на смърт от прокуратора Пилат Понтийски по времето на император Тиберий. Нарича учението му мерзко суеверие, възприето по-късно и от Рим, който бил склонен да почита всичко ужасно или срамно... - Но какво ужасно, срамно и мерзко има в християнството?! – учуди се Магдалена. - Тогава християнството е имало най-различни форми и течения, съпровождани от най-невероятни слухове. Кой знае дали след толкова време говорим за едно и също християнство... А пък и самите евреи от онова време били първите гонители на християните, още преди римляните. След смъртта на Христос твърдели, че той бил магьосник и богохулник, който увличал след себе си народа, но нито за миг не се усъмнили в съществуването му. Дори е упоменат в Талмуда... - Ами! И какво пише там за него? - Че в навечерието на празника Песах, най-големия еврейски празник, човек на име Иисус Назарянин бил повесен. Преди самото събитие четиридесет дни из града вървял глашатай, който казвал, че въпросният Йешуа Ханoцери, така му викали тогава на староеврейски, ще бъде убит с камъни, защото се занимавал с магьосничество, съблазнявал Израиля и отпаднал от правата вяра. И приканвал всеки, който може да каже нещо в негово оправдание, да дойде и да го стори. И тъй като не било представено нищо, присъдата била изпълнена. - Но защо никой не се застъпил за него, нали бил излекувал толкова хора! – възмути се Магдалена. - Точно в това бил проблемът. Доколкото знам, Талмудът изрично забранявал на евреите да бъдат лекувани от еретици, дори и съвсем малко живот да им оставал. Освен това и в евангелията се споменава как книжниците го нападали заради съмненията, че изцерява с помощта на дяволските сили. Може би всеки се страхувал да не бъде също обвинен във връзки с бесовете... жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|