Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - О, вярно... Само на Родопите коренни българи изповядват исляма, навсякъде другаде из страната мюсюлманите са си натурални турци...
- Ето, виждате ли? Само тук има помаци, а пък Перперикон е сринат до основи... Струва си да се помисли и върху това... Но сега наистина нямам възможност да говоря повече! Моля да ме извините... – каза той и се обърна към събралата се вече група. Благодариха му и се върнаха при другите, за да чуят докрай разказа за славното минало на крепостта, за нейните защитници, за трагичната им гибел и за последвалата разруха и забрава... - ... и тогава, след дългата обсада, продължила няколко месеца, турските нашественици открили начин как да сломят съпротивата – довършваше разказа си младият екскурзовод пред една вече доста голяма тълпа от слушатели. - Послужили си с хитрост. Довели едно магаре, държали го цял ден само на солена вода, докато то направо пощръкляло от жажда, след което го пуснали. Животинчето било местно, познавало околността и веднага се насочило към най-близката бистра вода, за да се напие. Така издало откъде се захранвал водопроводът на крепостта. Турците го разбили и оставили защитниците на сухо. След няколко седмици крепостта изчерпала всичките си запаси, хората вече припадали от обезводняване и силите им намалели. Тогава с една последна ожесточена атака нападателите съкрушили отбраната. Плячкосали и сринали до основи всичко - дворците, базиликите, светилищата... Нямали никаква милост към победените - тези, които не успели да избият, откарали в робство. Мястото, което било средище на кипящ живот близо три хиляди години, което било осветено първо от тракийски ритуали, а после и от християнската духовност, опустяло. Повече тук, на този хълм, никой не се заселил... А местните продължават да вярват, че тук все още бродят духовете на убитите. Ето под тази кула бяха намерени скелети със следи от саблено посичане... – посочи с ръка младежът към разрушените останки на някога внушителната отбранителна постройка. Магдалена потръпна и се прислони към Александър, сякаш търсейки защита от призрачните сенки на миналото. Погледна към сестра си и като я видя леко пребледняла, подръпна го да си тръгват. Тримата се отделиха и поеха надолу по пътеката, виеща се през гъстата дъбова гора и излизаща право на паркинга. От средата на туристите се измъкна полека онзи същият мъж и тръгна след тях... Габриела завърза синята кърпа в небрежен възел върху шапката, приближи се към огледалото и хвърли поглед върху отражението си. Остана доволна от впечатлението за артистичност и лекия намек за бохемни наклонности, който бе постигнала с нанизите черни мъниста и ефирно развяващите се няколко ката поли на роклята й от най-фин лен, комбиниран с черни дантели, падащи на свободни дипли около стройното й тяло. Нахлупи прозирната шапка, пооправи фльонгата, кацнала като синя пеперуда върху периферията, и излезе от хотелската стая със самочувствието, че нейният обет й дава криле. Отиваше на среща, при която трябваше да изглежда леко отнесена, не твърде умна, но пък естествена и предразполагаща към откровения. Институтът по тракология заемаше няколко помещения в приземния етаж на стара сграда зад царския дворец с вход откъм „Московска”. Още с прекрачването на прага разбра, че за работещите тук монтирането дори на най-евтиния климатик би бил непостижим лукс. Въздухът бе прашен и спарен... Огледа се и с почуда отбеляза, че в този институт хората май бяха лишени не само от модерна техника, те май не разполагаха дори и с прилични кабинети... Освен счетоводството, завряно в нещо като килер, и късо коридорче, водещо към библиотеката, видя още само една стая, която бе предоставена на директора. Едва сега почна да разбира защо по телефона й бяха казали да изчака във фоайето. Но там нямаше никого и Габриела надзърна в единствения кабинет, който видя. Малката стая бе почти изпълнена от едно старо и олющено бюро, отрупано цялото с папки и купища хартии, а останалото пространство се поделяше между също толкова стар излинял диван и масичка пред него, но затова пък върху нея се бе намерило място за бръмчащ вентилатор, удивително нов за тази обстановка. Беше си договорила среща с една от сътрудничките, към която я бяха насочили от Ордена като най-добрата специалистка, и на която в предварителния разговор тя се бе представила като посредник на голяма международна фондация за закрила на културното наследство. Жената бе увлечена в разгорещен разговор с шефа си, но като я видя, пъргаво стана и с извинителна усмивка се насочи към нея. Беше с прошарена коса, събрана в кок, висока и с едър кокал, но с удивително младежко излъчване въпреки годините си. След запознанството и размяната на задължителните взаимни любезности, Габриела най-сетне се озова отново в полутъмното фоайе, където двете се разположиха на масивните кожени кресла, също толкова изтъркани и стари както всичко тук*... Беше си подготвила едно кратко експозе за целите на фондацията, за различните начини на взаимодействие и за подготовката на необходимите за дарението формуляри. Разбраха се доста бързо какви документи е необходимо да бъдат изготвени от тяхна страна и Габриела премина към същинската цел на визитата си. Започна малко по-отдалече. Бе видяла закачените по стената плакати със снимки на Панагюрското златно съкровище**, пътуващо по цял свят и известно повече другаде, отколкото по родните земи, тъй като почти не се задържаше в България, и реши да започне с него. Попита с наивен тон къде е то сега, след което изрази тревогата си за съдбата на много други невъзвратимо загубени ценности, разрушени или изнесени от иманярите. Спомена един-два случая, за които бе научила от пресата, възмути се от вандалщината, с която се отнасяха някои собственици на строежи, когато се натъкнеха на древни руини, възхити се като контрапункт от самоотвержената работа на археолозите и учените, работещи за мизерните държавни заплати, после с няколко въпроса предразположи жената да се впусне в разказ за нейните изследвания в областта на тракийския орфизъм. Забележка под линия: *Описанието само отчасти отговаря на истинското и е по-скоро продиктувано от драматургични съображения. Забележка под линия: **Тракийско съкровище от IV в.пр.н.е. с изключителна художествена и историческа стойност, открито през 1949 г. и съдържащо девет златни съда с общо тегло 6,1 кг. И когато в обясненията си тя стигна до въпроса за мистериалните практики на траките, Габриела зададе най-сетне своя въпрос, заради който бе дошла. - Разбрах, че при едни други мистерии, тези на Дионис, е имало някакви обредни ритуали на посвещаване. Били изобразявани върху съдовете за вино, наричани кратери... Та, на обратната страна на всеки такъв кратер имало някаква ритуална сцена, имало загърнати в мантии фигури на младежи... - Не на всеки! – сряза я малко изненадващо професорката. - Може би, аз все пак не съм специалист... Имам само любителски интереси. Но видях, че на повечето от тях наистина има такива... - Къде пък ги видяхте? – пак я прекъсна събеседничката й. - В един стар албум. Беше за античната рисувана керамика в България. Там пишеше, че това било обичайна сцена за обратната страна на кратерите. - Е, и? Какво по-точно ви интересува? - Едни символи. Видях ги върху малките кръгли плочки, които младежите държат в ръцете си. Забелязах, че ги подават на учителя си... Поне моето впечатление бе такова, че са един вид ученици и учител... Ако се вземе предвид композицията на сцената... Или може би ги получават от него? - Това най-вероятно са обредни хлебчета. Както знаете и в нашата народна традиция има стар обичай при различни случаи да се приготвят краваи, пити, козунаци... Подобни питки се пекат по Коледа, когато се раздават на коледарите, по Гергьовден... и по други празници също... - Но какво означава този кръст с четирите точки? Ето, така изглеждаше на рисунката... – извади лист от чантата си Габриела и начерта фигурата. - За всеки празник символите са различни. Най-добре ги знаят бабите по селата. Ако отидете там, ще видите, че например при помен на близък се приготвя един специален вид пита, върху която изминалото от смъртта му време се отбелязва с една ето такава линия... – жената взе химикалката и върху същия лист, където бе кръстът, нарисува това, за което говореше. - Прилича на буквата омега – отбеляза Габриела, изигравайки доволство от сполучливата си забележка, но всъщност наистина бе доволна от изводите, които бе почнала да си прави. - Да, на три месеца тя изглежда така, като с коремчето си обхваща само една четвърт от цялата пита. На шест месеца вече е обхванала половината, на девет нараства ето така, на три четвърти... И когато се прави помен на първата година, тази линия вече минава по целия край и изпълва цялата окръжност... - посегна още веднъж към листа професорката, за да илюстрира думите си, после премина към друг вид обреден хляб. Надраска още фигури, впусна се в обяснения и за други обичаи, които Габриела изслуша само от любезност. Към темата за кръста с четирите точки така и не се върнаха... Най-сетне тя реши да я прекъсне, разтопи се в благодарности и се приготви да си тръгва. Беше й станало ясно, че нейната събеседничка избяга от точния отговор не защото криеше нещо. По една или друга причина символиката на кръста от кратерите бе останала извън полезрението на учените траколози... И тя можеше с чиста съвест да пристъпи към изготвянето на първия си доклад до Ордена за сполучливо изпълнената първа стъпка от заданието си. Николай благодари и затвори телефона. Реши, че за един ден е събрал достатъчно информация и включи скайпа. Като човек, чиято професия бе свързана с най-новото в областта на компютрите, Александър не бе пропуснал да сложи на лаптопа си карта за безжична връзка с интернет. Той отговори почти веднага, лицето му изпълни екрана, а Николай се почуди къде ли се намират в момента, тъй като зад него имаше някакво непонятно съоръжение... - Как сте? Къде сте? – побърза да попита, обезпокоен, че не вижда Мария. Картината бързо се промени, явно тримата се нагласиха по-удобно. От двете страни на Александър сега надничаха усмихнатите близначки и Николай се смути, че все още се случва да не ги разпознае веднага, но в следващия миг със сърцето си усети коя от двете е неговата любима и й се усмихна. - На един връх сме, нарича се Исусов... – силно извика Мария заради вятъра, който непрекъснато ги брулеше. - Как? Нищо не се чува... - Исусов! – повтори тя, като в същото време написа името по чата и му го прати. - Аха... И какво правите там? Нали щяхте да пътувате за морето! - Утре... Тук стават интересни неща! Ники, имам много да ти разказвам, но като се върна... - Какво е това зад вас? - Телевизионна кула! Чакай, ще ти покажем и гледката, фантастична е! – извика тя, а Александър завъртя камерата така, че да се види околността. – Виждаш ли колко е хубаво тук?... А ти какво направи? Успя ли да научиш повече за Кръстанов? И говори спокойно, ние те чуваме добре. Пък аз те и виждам много добре, а ти мен? Липсвам ли ти, Ники? – затрупа го с въпроси Мария и му прати въздушна целувка веднага щом камерата отново бе въдворена на мястото си. А той пак се смути, защото коравото ченге вътре в него се разтопи като пчелен восък, изпълвайки го с усещане за мекота и медена сладост... Беше го помолила да събере по своите канали информация за мистериозната смърт на Иван Кръстанов - археолога, привлякъл вниманието към Перперикон преди около двайсет и пет години, и починал скоро след това при странни обстоятелства. Всеки, идващ на разкопките рано или късно научаваше тази история. Мария също чу за откритията, направени от него, и за тайнственото изчезване на огромния каменен саркофаг, тежащ три тона, за който се разправяше, че бил вдигнат с хеликоптер, и че най-вероятно това било дело на секретните служби или на военните, защото хората били с униформи и дори се чувала руска реч... Доколко това беше истина, и доколко местна легенда, зародила се от малобройните и потулвани факти - никой не знаеше със сигурност. Но след всичко, което й се случи, Мария инстинктивно чувстваше, че трябва да се разровят миналите събития, ако искат да се доберат до истината за ставащото с тях самите. Нещо витаеше около Перперикон... - Не е много това, което научих, но с този човек наистина са се случили странни неща* – започна разказа си Николай, като се стараеше да говори на тримата, но виждаше само Мария. - За него се знае удивително малко. Първо, бил е кръгъл сирак, израснал по домове и интернати в Русе, после следвал археология в Софийския университет. Тогава сираците ги приемали с предимство, пък и държавата им помагала със стипендии... Завършил с отличие, върнал се в Русе, започнал работа в музея – изобщо с нищо не се проявявал, никъде не ходел, по барове и заведения не излизал, никакви по-близки връзки нямал!... С две думи - странен и затворен човек. Но много четял и все по библиотеките се ровел. Така минали няколко години, и тогава той изведнъж подал молба да го преместят в Кърджали. Без никаква причина, което е и вторият странен факт. Русе винаги си е бил културен център, богат град с богата история и с много възможности... Докато районът на Източните Родопи бил от изоставащите, а Кърджали изобщо не е бил това, което виждате сега. Нито пък по онова време толкова се е говорело и шумяло за траките. Само шепа археолози си копаели тук-там по малко и шепа учени си пишели трудовете, от които само специалистите се интересували... Не забравяйте, че всичко става преди двайсет и пет години, когато сме били кажи-речи шестнайсетата република на Съветския съюз... Забележка под линия: *Използвани са факти от живота на археолога Иван Балкански. - И какво от това? - По някакъв начин, но все пак се е отразявало... Къде ти, да имаме толкова древна история, току виж сме си въобразили нещо!... Вижте само какъв бум настъпи веднага след промените, особено през последните години! Археолозите са като пощурели, като олимпийски състезатели са! Няма лято без някакво голямо разкритие! Ту златна маска на тракийски цар, ту трон с фалос на 6-7 хиляди години... - А, значи си чул за последната находка на Професора! – зарадва се Мария. - Чух, разбира се. И го видях по новините... За вашия Професор много се говори и пише напоследък, освен дето му лепнаха и прякора Индиана Джоунс... Дори казаха, че бил станал тамплиер... Ама то много малко това неговото тронче, бе! По-скоро прилича на светилник, пък той говореше нещо за някаква йерогамия и някаква велика богиня... Смееш ми се, Мари, ама преди да се запалиш по археологията, май и ти не беше чувала за тях... - Не ти се смея, а ти се радвам, Никенце... Пък туй глинено тронче може да се окаже по-ценно от разни други златни предмети, не всичко се измерва в пари... - Тъй, де... – стана изведнъж сериозен Николай, за да прикрие истинските си чувства. – Слушайте нататък... Тогава, в края на седемдесетте, когато Иван Кръстанов дошъл в Кърджали, нито се е говорело за Перперикон, нито някой се е занимавал с него. Той постъпил в музея, където имало още двама-трима сътрудника, и пак заживял по старому – без контакти, без никакви прояви... Странял от колегите си и не ходел с тях по обектите... Но много се ровел из архивите на музея и често обикалял сам из околностите. Имал някаква голяма карирана тетрадка, в която непрекъснато си водел бележки, правел снимки и рисунки. И не се разделял с нея, все я носел със себе си. Никой не знае какво е имало в нея... Това продължило около година, когато един ден отишъл при директора и му поискал хора за разкопки. Директорът, естествено, се зарадвал, защото новият му сътрудник до този момент с нищо не се бил проявил, а пък внезапната му инициатива означавала от друга страна и усвояване на отпуснати средства. Дал му работници и те започнали да копаят под негово ръководство на хълма, където бил скалният град... Прекъснали за малко, докато отмине зимата, и веднага със запролетяването, още през март, продължили отново. Тогава пък се случила и топла пролет... Някъде в началото на лятото той се натъкнал на гробовете... - Саркофага? – едновременно плеснаха с ръце близначките. - Настина ли са го изнесли с хеликоптер? - Никой от колегите, с които говорех, не можа да каже нищо със сигурност. Имало е наистина саркофаг, имало е някакви кости в гробовете – но къде е отишло всичко това – един дявол знае. Може все още да стои някъде на склад, в някой държавен резерв... Но слушайте, стигам до най-странния момент. Почти веднага след тези разкрития Кръстанов започнал да се оплаква от неразположение. Казвал, че го боли главата, очите му били все зачервени... Предполагал, че е от преумората и работата на открито... Но имал и ниска температура, при това някак странна – ту я имал, ту я нямал. А той бил млад човек, към четиридесетте, дотогава бил як като бик, от нищо не боледувал. И въпреки оплакванията си ходел непрекъснато на разкопките, дори понякога спял там... Това продължило през цялото лято, да е било летен грип, отдавна да е бил минал... Директорът, като разбрал, че от доста време е болен, помолил лекаря, който отговарял за археолозите, да иде при него и там, на място, да го прегледа, защото онзи бил чешит и сам нямало да иде до поликлиниката... Тогава към всяка експедиция имало такъв прикрепен към нея доктор... Та той отишъл горе, внимателно го прегледал, но не открил нищо. Питал го дори дали не е бил ухапван от змия, но Кръстанов отрекъл. И тогава докторът настоял и право от разкопките го закарал в болницата, където му направили снимка на белия дроб, но той бил чист, така че отпаднали всякакви съмнения за някаква пневмония. Прегледали му също и сърцето. Нищо не открили... А малко по-късно, в началото на есента, година след като се захванал с Перперикон, Кръстанов починал. - Странно... – намръщи се Мария. - Как станало това? - Нямало го една седмица. Никой нищо не знаел за него, не се бил обаждал, че ще отсъства и директорът пратил хазяина му да провери как е. Пропуснах да кажа, че си бил наел квартира, дори я обзавел не зле. При тогавашните възможности на музейните работници това си е бил доста голям разход, но всички решили, че сигурно е имал намерение да се установи трайно в Кърджали... Никого обаче не канел на гости... И хазяинът, като влязъл, го открил мъртъв. Съдебният лекар постановил, че е умрял от инфаркт, аутопсия не е била правена... - А тетрадката? - Тетрадката изчезнала. Никаква следа от нея! И домът му бил заключен, когато го намерили... - Но аз чух, че в хранилището на музея имало някакви архиви! Един познат, Митко екскурзовода – видяхме го днес, се ровил из тях и открил някакви стари записи! И саркофагът бил нарисуван, или сниман... Да нямаш предвид тях, Ники? – попита Мария. - Не, не... Това са си техни архиви, други записки, правени от самия директор. Като шеф той се е интересувал от работата на подчинения си, ходел също на разкопките и си отбелязвал най-важното. Но тетрадката на Кръстанов просто се е изпарила! Сетили се за нея, търсили я, но напразно. Предположили, че може да я е забравил някъде сред скалите, но като се вземе предвид що за човек е бил, и как не се разделял с нея, това направо е невъзможно! - Ти каза, че онзи лекар го разпитвал дали не бил ухапван от змия... Трябва да е забелязал нещо съмнително, някакви симптоми на отравяне... – каза Александър. – Защо не са му направили аутопсия? - Друг е установил смъртта, не онзи лекар, който се е съмнявал. А и Кръстанов не е имал близки, които да я поискат. - Странно... - Да, отвсякъде! - А не можем ли да издирим някои от тези хора, за които говореше, тъй и тъй сме в Кърджали... – предложи Александър и момичетата единодушно закимаха, изразявайки одобрението си. - Няма кого да търсите. Нито лекарите, нито директорът са още живи. - Ама как, и тях ли?... – ахна Мария. - Не, нищо подозрително няма, били са все възрастни хора. Поне така ми казаха колегите, с които разговарях. Питах и баща ми дали не е чувал случайно за тази история... Знаете, тогава е работел в Държавна сигурност... И той се сети за нещо много интересно. Не е във връзка с нашия човек, но ми прозвуча доста странно, затова ще ви го разкажа. Точно по това време – в началото на осемдесетте - се бил забелязал някакъв повишен интерес към определени антики. Все свързани с погребения – разни там урни, статуетки... И което е най-странното, след проведените разследвания установили, че този интерес не идвал от средите на иманярите, които традиционно се насочвали към по-скъпи и по-атрактивни находки. Предимно монети, златни и сребърни предмети като бижута, чинии и други подобни... - Може някой иманяр-интелектуалец да се е бил появил... – предположи Мария. - Или самите археолози да са ги заделяли тези урни... – обади се Магдалена и беше възнаградена моментално с неодобрителен поглед от сестра си. - Не, не! Баща ми беше категоричен. Заедно с колегите организирали наблюдение на територията на страната, следели много внимателно какво става по музеите, разследвали каналите за износ на антики и отхвърлили тази възможност. Дори самите археолози им помагали в това разследване, а също и някои от иманярите, тъй като и сред тях имали агенти... И установили, че интересът идвал някак отгоре, ама не съвсем. Някак отгоре, и отстрани - не от ръководните среди, а от техни приближени... И тази активност се забелязвала в определени райони, а каналите водели все към Мюнхен... Но щом излизали извън границата, тези предмети просто изчезвали вдън земя. Не се появявали повече никъде за разлика от другите изнесени находки. Нито на търгове, нито в мрежата за търговия с антиквариат. - Някой богат и потаен колекционер тогава? Някой, който да ги е изкупувал от личен интерес? - И тази вероятност била проверена. Нашите имали много добри отношения с колегите от Източна Германия, те пък имали свои хора в Западна Германия – но никъде нищо. Пълно и мистериозно изчезване!... Като в черна дупка, или в някакъв тайник... Най-странното е, че както внезапно избухнал, така внезапно и прекъснал този интерес, така че разработките по тази линия били преустановени, а после пък настъпили промените, сменило се цялото управление на апарата... В крайна сметка нищо не се открило, и нищо повече не се разбрало за цялата тази странна афера... - Както със саркофага... – помръкна Мария. - Всичко изчезнало – човекът, тетрадката, антиките... – резюмира и Магдалена. - Съжалявам, това е, което успях да науча. При това имах късмет, че намерих онзи оперативен работник, който е отговарял за кърджалийския музей тогава – от него научих историята на Кръстанов. Човекът отдавна е на пенсия, но много добре си спомняше всичко, защото именно тази мистериозност на случилото се го впечатлила. А иначе в управлението знаеха съвсем малко, почти нищо... - Благодаря ти много, Ники! Ти как си? Какво ще правиш тази вечер? - Имам още доста работа, Мари... А тук е такава жега. При вас както виждам е по-прохладно, на този връх добре вее... Исусов връх, а? Виж ти!... Качили сте се май съвсем до Бога... Поговориха си още малко, после прекъснаха връзката. Момичетата поискаха да поостанат, за да се насладят на залеза. Помолиха Александър да пусне някаква музика, нещо подходящо за случая. Оказа се, че има в лаптопа си дори родопски песни и те в един глас избраха да чуят „Излел е Дельо хайдутин”, но когато се разнесе гласът на Валя Балканска, Мария стана и отиде досами отвесния скат, седна и зарея поглед. Очите й се бяха навлажнили. Странна и необяснима тъга я бе изпълнила, стискайки я за гърлото... Дали заради всичко, което й се бе случило, дали заради раздялата с любимия, дали заради някакво предчувствие – и тя самата не можеше да каже, но усещаше как в нея напира нещо, неизразимо с думи... Магдалена дойде при сестра си, прегърна я и двете се загледаха в ширналия се пред тях простор, огряван от залязващото зад гърба им слънце. А песента се рееше над хълмовете, сливайки се с тяхната вечност, и пращайки към небесата своето послание за любов, саможертва и волен дух... жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|