Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - А защо са го наричали богохулник?
- Е, как иначе да нарекат човек, който въстава срещу такива свещени за евреите неща като съботата, постенето, че и срещу самия им старозаветен бог, като при това си позволява да прилага някакви невиждани дотогава методи на лечение, които по своята ефективност приличат на магия. Използвал е дори някакви странни думи, които звучели като заклинание... Споменати са от Марко. В евангелието му. - Какви думи? Помниш ли ги? – обърна се към него Магдалена. - Да. Той връща от смъртта едно дванайсетгодишно момиче с фразата „Талита куми!”, а един глухоням изцелява, произнасяйки думата „еффата”. И двата израза звучали за присъстващите странно, неразбираемо и необикновено. Никой не трябвало да научи за това, което бил сторил и казал. Марко пише, че най-строго заръчал на присъстващите да не разказват никому какво са видели и чули. - Ама са го разказвали! - Е, да, щом е стигнало до нас... Може да е имало и други изцеления, за които наистина нищо да не се знае. Най-странното в случая не е това, а съвсем друго. Тълкувателите на Библията твърдят, че тези думи били на арамейски, а някои казват, че били на стар сирийски... Но това са все езици, говорими по онова време и известни на хората, сред които е проповядвал. Защо тогава не са разбрали точно тези изрази, ами ги превеждат по подразбиране? - Хм... Някакви магьоснически заклинания? Или пък да е говорил на тра... на друг език? - Досещам се какво мислиш... – каза Александър, погледна я с усмивка, кимна и продължи. - До нас е стигнало и друго сведение, от римския философ Целз, живял през втори век*. Според него преди да почне да проповядва, Исус в младежките си години бил избягал в Египет, където работел като надничар и същевременно изучавал магьосничество, тъй като по онова време египтяните били много сведущи в магията. Забележка под линия: *Трудовете му не са запазени, но критичните му размисли срещу християнството са известни главно от книгата на християнския теолог от трети век Ориген „Contra Celsum”. - Магията!... Магия може и на други места да се изучи... – промърмори от задната седалка Мария. – Елена ми разправяше колко е била разпространена из целия античен свят. Че и по нашите земи. Траките да не би да са били по-несведущи? - Да – подкрепи я сестра й, - именно! Ама знаете ли... Все пак мисля, че по-важното в това сведение е друго. Важното е, че се споменава възможността някъде да е бил обучен в тези умения. Откъде иначе у един прост дърводелец всичките тези знания, нали? - Прави сте, момичета! Макар че дали е бил дърводелец, е спорен въпрос... Целз наистина разказвал за египетските чудотворци - как можели да изгонват демони от обладани, да извикват души на умрели, да показват скъпи ястия, които не съществуват... Но това са все факирски номера, които мнозина владеели и предлагали на публиката срещу заплащане. А той не е бил такъв площаден магьосник, той наистина е лекувал. И всеки път наблягал на силата на вярата, която хората трябвало да имат. Учите психология, душици, няма как да не знаете колко е голямо значението на самовнушението... Пък и неговото учение било твърде различно от тогавашните египетски вярвания, които все пак са били добре познати. То покорявало хората не само с посланието си. Било е нещо ново. Те не били чували дотогава такива думи! Изрично се споменава този факт в евангелията. - А защо казвали, че развращава народа? - Той нарушавал Мойсеевия закон, който имал твърди предписания за поведение... като тези за съботата, за безквасния хляб, и още куп други... Закон, който не познавал прошката и налагал жестокост в отношенията между хората. Исус отрекъл такива разпоредби като „око за око, зъб за зъб”, призовавал да обичат не само ближния си, но и враговете, имал съвсем ново отношение към жените и направо им казвал, че идва да им даде нови закони. А те били за любов и прошка... Апропо, именно жените са го следвали безрезервно и дори са го подкрепяли финансово... - Някъде наистина трябва да е бил обучен, иначе просто няма начин да се появи ей така, от нищото, и да почне да проповядва. И да стане толкова харизматична личност, че да поведе след себе си тълпите... – каза замислено Магдалена. - Имай предвид още нещо - обърна се към нея Александър. - Евреите тогава от доста време живеели с месиански очаквания. И с апокалиптично съзнание. - Какво ще рече това? - Според техните пророци трябвало най-сетне да настъпи моментът, когато щял да се появи мъж достоен и облечен във власт, дадена му по правото на кръвта от Давидовия род. И който мъж трябвало да освободи всички евреи, въздавайки справедливост. Окончателна, заслужена и най-последна справедливост преди свършека на света, който наближавал... Затова мнозина са се възползвали, присвоявайки си тази роля. - Така ли? Кои? - О, месии и чудотворци да искаш! И преди идването на Христос, и след него... Имало например месии, които не само прокламирали ролята си на спасители на еврейския народ от римското владичество, но и усилено действали в тази насока. Като Симон Бар Кохба, например. - Бар... кой? - Кохба. Името му означавало „Син на звездата”. Той станал предводител на въстание сто години след смъртта на Христос и отначало успехът му бил тъй зашеметяващ, че евреите го приели като истинския Месия, който дошъл, за да ги поведе срещу римляните, защото Исус бил безславно разпънат на кръста, а народът бил все така поробен... Този Бар Кохба изгонил легиона от Йерусалим и освободил Юдея, обявил се за спасител на евреите и дори сякъл монети с името си. Но резултатът бил с възможно най-трагичните последици. Императорът пратил армия, която разгромила не само въстаниците, но опожарила града, избила равините и ликвидирала страната на евреите за близо две хиляди години, принуждавайки мнозина да изберат бягството... - И затова са навсякъде по света... И за всичко са на топа на устата! Теории за конспирации, световни заговори, че дори ги обвиняват за разпъването на Христос... Не знам, може и сами да са си виновни, нали имат още славата на лихвари. Но трябва да призная, винаги съм се учудвала на издръжливостта им при тази тяхна съдба. И на песните им... Чували ли сте колко са... коя е по-подходящата дума? Жизнени? Темпераментни? - Да, не може да им се отрече, евреите са много музикални – съгласи се Александър. – А пък тяхната Кабала е толкова мистична, че заради нея също са ги преследвали. Но и тя, и това злощастно завършило за тях въстание са от по-късен период, а аз исках да ви разкажа за един съвременник на Исус, когото мнозина мислели за черен магьосник. Така му и казвали - Симон Мага, или Влъхва, а той сам себе си наричал Син Божи. - Пак ли Симон? Странно... Ама за този май съм чувала... - Бил обучен в Египет и бил почитан като бог в Самария, защото умеел да минава през огъня цял и невредим, да ходи по жарава, да отхвърля веригите, с които го овързвали, да лети по въздуха, да възкресява мъртъвци... С него ходела една красива жена, Елена, за която се разправяло, че била блудница, но той казвал, че тя въплъщава божествената Мъдрост... Проповядвал живот в сладострастие, знаел заклинания и баяния за любов и власт над духовете. И когато също се кръстил, възникнала опасността да стане съперник на самия Христос, който вече бил разпънат на кръста, и да увлече след себе си християните. На това обаче се възпротивили апостолите Петър и Павел, от които той уж искал да си купи посвещаването със Светия Дух. И Симон Влъхва трябвало да влезе в единоборство с другия Симон, със самия апостол Петър. И бил жестоко унизен и победен... При демонстрацията на своите умения, които трябвало да направи пред император Нерон, той паднал от една камбанария, защото врагът му се оказал по-силен в омагьосването, отнел му силата и му попречил на полета. Така Симон Влъхва се разбил не само в камъните на паважа, но и в името на противника си... Защото Петър значи камък, а нали това име апостолът бил получил лично от Исус... Това е накратко приказката за този чародей, за когото се спори дали е действителна личност или литературен персонаж, но дори измислен, появата му е симптоматична... Църковните отци например твърдят, че от него почнали всички ереси. - Много прилича на приказките за двубоя между белия вълшебник и черния магьосник, не намирате ли? – обади се Мария от задната седалка. - Но защо наричаш апостола вълшебник? – попита, бърчейки чело сестра й, сякаш се опитваше да напипа някаква изплъзваща се мисъл. - Ами щом е бил Христов ученик, как да го нарека иначе? Нали Исус самолично ги обучавал да гонят бесове, да лекуват и ги пращал сред народа да правят чудеса в негово име!... - О, Алекс, сетих се! – плесна изведнъж с ръце Магдалена и се завъртя радостно към него. - Сетих се най-сетне откъде ми е познато всичко това! От училище, от „Фауст”!... Мари, помниш ли? – обърна се назад тя. – Учихме как се бил зародил този образ, преди още да бъде използван от Гьоте... - О, да! Историята за черния магьосник, който имал черен пес и бил сключил сделка с дявола... – отвърна сестра й. - Именно! – въодушевено продължи момичето. - Това бил един доста разпространен сюжет, който тръгнал всъщност точно от историята на този Симон! Но ние не го наричахме Влъхва, а само Мага... - То е същото – кимна Александър. - Влъхва на старославянски значи жрец, магьосник, гадател, мъдрец... - Сещам се още, че в Германия той бил много на мода през Средновековието, говорело се, че знаел тайната на безсмъртието и вечната младост... Дори образът му оказал влияние върху един лекар, философ и учен от шестнайсети век, Корнелиус Агрипа. Този Агрипа фон Нетесхайм имал славата на магьосник и също бил следван неотлъчно от голямо черно куче! За малко да го хванат и да го изгорят на кладата, въпреки че на никого не бил навредил, дори се застъпвал за обвинените във вещерство... - Ето, мили мои момичета, мили мои нереализирани вещици - позасмя се Александър. - Виждате ли какво е станало? Със загиването на Симон Мага загива и страхопочитанието към магьосниците. Една цяла велика епоха, епохата на магията си отива! И идва времето на чудесата, но само в името Христово. Те се познавали по това, че за тях не били необходими всичките онези приспособления, влизащи в арсенала на магьосниците. Те трябвало да стават само с Божията сила. В резултат на гореща вяра и молитва... Така действали и фетишизираните мощи, към които постоянно имало върволица от поклонници... Иначе чудесата се смятали за направени с помощта на демоните и извършителите им били жестоко преследвани. - Когато Мари беше на косъм от смъртта, аз се молих на Светата майка... И мисля, че ме чу... Тя, или някаква друга сила, без значение... Но ти пак разказваш приказки, Алекс! Този път за велики магьосници!... – изпъшка Магдалена. – Че и нас набъркваш! Вещици сме били! - Самият Исус приживе е бил обвинен, че е магьосник... А защо се съмняваш в съществуването им, таралежче? Собствената ти сестра онзи ден показа какво може... Пък и ти!... Колко пъти си сънувала това, което ще стане? - Различно е. Аз не влияя върху събитията!... Не мога да ги предизвиквам или контролирам... - Защо да е различно? Нима виденията на Мария могат да бъдат обяснени с научни формули? А твоите сънища? Били са времена, когато на тези явления се е гледало като на нещо напълно естествено, като на знаци, пращани от боговете... Хората са живеели по друг начин, по-близо до природата и до нейните сили, разбирали са езика й, говорели са с нея. Какво чудно има тогава, че на някои от тях тя е поверявала тайните си? И че са владеели умения, които ние отдавна сме изгубили?... - Алекс е прав, Маги! – обади се и Мария. – Не обичам да говоря за Братството, още по-малко за хората, с които ме събра съдбата... Чувствам се като предателка, че ги напуснах. Но така трябваше. Знаете, заради Габриела, която търсеше само отмъщение... и най-вече заради Ники... Но не крия, че понякога ми липсва онази сила, с която се зареждахме там... Сама се уверих, че това го има наистина, Маги! Има го, повярвай! - Вярвам... Вярвам ви и на двамата! И с очите си видях как Габриела фучеше като някаква черна магьосница. По-лошото е, че тя наистина се мислеше за такава. Не ме разбирайте накриво, не се съмнявам. Просто ми е чудно как всичко се е променило с времето... А че е възможно чрез силата на мисълта и на желанието си да задействаш сили, и да отключиш събития, добри или лоши – в това съм си отдавна убедена, още от случката с Мари... Ако не вярваш в чудеса, те няма и да ти се случат!... Но ти каза, Алекс, че имало тогава и други чудотворци, изпълняващи ролята на месии - кой още? - А, да!... Имало един Аполоний от Тиана. Живял през втори век и чудесата му били толкова славни, че според някои дори затъмнявали с величието си извършеното от Христос. - Ами! - Да, така е било! Има описание на живота му, има книги, писани за него, които дори били забранени с приемането на християнството. Заради чародействата, които демонстрирал, мнозина изпадали във вероотстъпничество и пожелавали да следват примера му, защото силата на магията му била действена, а чудесата на Христос били запазени само в преданията и вече не се проявявали в реални събития... Е, вярно, че този Аполоний не бил евреин, а езичник, но той е толкова интересна фигура, че ми се ще да ви разкажа и за него. За това, как един човек може да манипулира съзнанието на тълпата, използвайки славата си. - Какво е направил? - Можел е много неща. Живял е стотина години, бил е къде ли не, изучил е какво ли не – като почнеш от философията на питагорейците и тайните лечебни рецепти на жреците от храма на Асклепий в Егея, та стигнеш до чудесата, вършени от финикийските жреци и халдейската магия на Вавилон... Дори жреците на Орфей от остров Лесбос го допуснали до тайнствата си... Хранел се само с плодове и растения, носел дрехи, изтъкани само от растителни влакна, ходел бос и изобщо не се подстригвал. Предсказвал бедствия, предричал точното време на смъртта, изработвал защитни талисмани срещу врагове и нападения, срещу силата на стихиите... Царе и царици го канели в дворците си и търсели благоразположението му. Но най-известната му постъпка не било някое свръхчудо, а една грандиозна демонстрация на силата, която притежава тълпата, и начина да я канализираш в исканата от тебе посока. - Значи е бил добър психолог? О-о-о, и какво е направил „колегата”? – засмяха се едновременно близначките. – Точно ни предстои да изучаваме Гюстав Льо Бон и неговата „Психология на тълпите" – каза Мария. - И Серж Московичи! Аз пък имам да правя реферат за него и за теорията му... Не е зле да научим нещо предварително – допълни Магдалена и се обърна очаквателно към Александър. - Е, не съм спец по въпроса... Но всички знаят колко страшно става, когато тълпата поглъща личността. Човек дори се изненадва после на какво е бил способен, казва си, че сам не се е познавал... Все едно в него е живеел някакъв Минотавър, който изскача от лабиринта и иска да руши, да разкъсва... Вместо отделната, съзнателна и отговорна личност на сцената излиза една многолика, но безлична и страховита хидра - безсъзнателната и ръководена от инстинкти тълпа, в която са пуснати на воля хиляди Минотаври... И когато сред нея се намери някой, способен да й бъде лидер, се пръква едно толкова кръвожадно чудовище, че никакъв юнак от приказките не може да му излезе насреща. Аполоний от Тиана със сигурност е знаел това. Знаел е как да впрегне яростта на тези Минотаври чрез умелото си слово, за да внуши на всеки отделен човек идеята си... - Като масовата психоза при речите на Хитлер, или Сталин? - Да. Той обещал на гражданите в Ефес, че ще ликвидира чумната епидемия, която била нападнала града. И повел целия събрал се народ към театъра, където имало статуя на техния бог-покровител. А там седял един нещастен сляп просяк. От онези, които винаги се навъртали наоколо с надеждата да получат милостиня. Аполоний наредил на ефесяните да го обкръжат и да го пребият с камъни. Разбира се, те били безкрайно шокирани, дори възмутени, и отказали. Били свикнали в храма да дават своята лепта на нуждаещите се, за да умилостивят така бога си, а с камъни пребивали само престъпниците... Но той продължил да ги насъсква, като им твърдял, че под сърцераздирателния облик на просяка всъщност се крие зъл дух, който им бил пратил тази напаст. И все по-разпалено ги подкокоросвал да не слушат молбите на уплашения човек, а по-скоро да го нападнат, за да се види кой е най-смелият сред тях, и кой милее най-много за града си. Защото наистина е трудно да бъде хвърлен първият камък. И Аполоний успял. Намерил се един, който решил, че думите на чудотвореца се отнасят точно за него, че той е най-храбрият. Другите, като видели, че някой се е осмелил, последвали примера му. Камъните полетели към нещастния човек. Все повече и все по-силно. Дори сред хвърлящите настъпило нещо като опиянение... - Ужасно!... – изпъшка Мария. - Дори им се сторило, че след първия камък просякът изведнъж прогледнал и започнал да ги облива с огън от очите си. Това окончателно ги убедило, че чудотворецът не ги е излъгал и наистина имат пред себе си демон... И когато се образувала такава грамада, че изцяло затрупала нещастния слепец, Аполоний накарал хората да я раздигнат и да видят що за звяр са утрепали. А там, под камъните, лежал премазан трупът на невиждана дотогава твар. От нейната паст бълвала пяна като от бясно куче. И като повярвали, че със съвместни усилия са победили „демона на чумата”, ефесяните наистина се почувствали по-добре и колкото и да е странно, обстановката в града не след дълго се нормализирала. - Защо да е странно? – каза Магдалена. – Ако ми се беше паднало да говоря за този случай, бих го обяснила така: от психологическа гледна точка те всъщност са дали отдушник на емоциите си, на подтисканото от нормите желание за насилие, което се породило в тях заради безпомощното им състояние. Задръжките им са били свалени от един безскрупулен, но доста проницателен човек, който може би предварително добре е бил преценил обстановката. Може би дори въобще не е ставало въпрос за чума... И който им предложил удачен заместител за пренасочване на реакциите им. Нали сте чували за онези чучела в някои японски фирми, върху които служителите изливали яда си срещу шефа? Точно това направил и Аполоний. Но не изключвам възможността с речите си да е хипнотизирал в някаква степен хората. Сигурно е бил добър оратор... И тъй, те извършили кърваво жертвоприношение, което изживели като съвместен катарзис. То ги сплотило и премахнало вътрешните противоречия, които винаги съществуват в едно общество в криза... - Ама как може да сте тъй безчувствени... – обади се отново Мария с разтреперан глас. – Маги, ти чуваш ли се? - Защо? – обърна се назад Магдалена и това, което видя, я уплаши. Лицето на сестра й бе бледо, а очите й бяха широко отворени и втренчени в някаква точка напред. Но от думите й стана ясно, че май се бе върнала назад във времето и като че ли виждаше политналите към самата нея камъни. Не плачеше, не викаше, а само шепнеше с някакъв почти безцветен глас, който все повече заглъхваше. - От първия удар дори не те заболява много... Той е плах, уцелва те някъде по бедрото и все още ти се струва, че всичко ще се размине... Но следва втори, после и трети, четвърти... Все по-начесто, все по-силно... Изведнъж осъзнаваш, че това е краят... Сърцето ти се е понесло нанякъде и пулсира из цялото ти тяло, сякаш е кухо. Един камък те е ударил по главата и тя започва да кънти като камбана, разцепил ти е кожата... Кръвта се стича по лицето ти, влиза в очите, заслепява те... Влиза в устата, отворена за безгласен вик... Мъчиш се да я изтриеш, но друг камък не ти дава, улучил те е в корема и те е оставил без дъх... Присвиваш се от болка... Още удари – в лицето, в тила, по гърба... Колко солена и лепкава е кръвта!... Ако паднеш, с тебе е свършено. Озърташ се, с последна надежда за милост... Но няма къде да им избягаш, те са около теб, обръчът се свива, очите им горят, устата им изригват крясъци... Ударите замъгляват съзнанието ти, едвам се крепиш прав... Олюляваш се... Падаш... Свиваш се на земята с ръце върху главата... Камъните се сипят отвсякъде, не можеш да се предпазиш от тях, колкото и да се мъчиш... Премазват ти пръстите, чупят ти костите... Чуваш ги как изпукват, нещо в главата ти избухва с ярка светлина, почти ослепяваш от нея... А ударите те блъскат... блъскат... блъскат... Цялото ти тяло се тресе от тях, цялото ти тяло е една болка, една кървава пихтия, в която се давиш, дъх не ти стига от тази болка... Плуваш в кръв, но вече дори и нея не виждаш, вече не чуваш... Александър се бе озърнал назад още в началото, при първите думи на Мария, бе видял плашещата белота на лицето й и бе започнал да търси къде да отбие, но пътят бе тесен и с много завои. Най-сетне отпред се показа прав участък и дори имаше малко заведение. Той спря колата и отвори вратите. Магдалена, която през цялото това време стискаше ръцете на сестра си и се опитваше да я успокои, изхвърча като тапа. Двамата подхванаха момичето и се запътиха към една от масите. Тя едвам ходеше, сякаш беше наистина пребита... - Какво стана, Мари? Пак ли видение? – попита Магдалена, изплашена и стресната от случващото се. - По-добре ли си? – настани я внимателно на стола Александър и даде знак на продавачката да донесе вода. Те седнаха от двете страни на Мария, която все още трудно си поемаше дъх и не можеше дори думица да изкара от себе си. Държаха й ръцете и от време на време й разхлаждаха челото с вода. - Не, не беше точно видение... – най-сетне успя да промълви момичето. Отметна падналата върху очите й коса и се озърна, сякаш все още очакваше отнякъде град от камъни. - Като че ли се озовах там, на мястото на този просяк. Исках да си представя какво е преживял, започнах го като на игра, а после... После стана наистина страшно. Имах чувството, че самата аз съм се върнала във времето... и ме пребиват с камъни... - Защо си правиш такива експерименти? - Не знам какво ми стана, Маги. Сякаш някаква ръка ме сграбчи и ме запокити нанякъде... Чакайте! Не ви ли мирише на изгоряло? – озърна се отново тя, но вече със съвсем друг поглед. Магдалена въздъхна с облекчение. - Изкара ми ангелите! По-добре си вече, нали? - Аз – да, но... Нещо става! Някъде има пожар!... Във въздуха се долавяше странен мирис на затоплена смола, горящи стърготини и някаква тънка лютива жилка. Нещо едновременно упойващо, навяващо мисли за приятна вечер пред камината, и плашещо със своята неуместност тук, насред пътя. - Има... – кимна Александър. – Някъде там трябва да е... – посочи той напред по пътя. – Може би ще успеем да минем, ако побързаме... И тъй като Мария ги увери, че с нея повече няма да имат проблеми, качиха се и потеглиха. Димът ставаше все по-гъст, след няколко завоя навлязоха в пушек, плътен като почти непрогледна мъгла. Не можеха да се движат дори със запалени фарове, а колите едвам пъплеха. Отляво гореше гората. Огънят приближаваше, между стволовете на боровете се виждаха червени проблясъци, а някъде издълбоко грееше като изригнал вулкан пламтящо огнено зарево. Някои отбиваха и спираха, а имаше ентусиасти, които вадеха пожарогасителите си и се втурваха нататък, към изригналия ад. Момичетата в един глас се развикаха също да спрат. Щом излязоха, димът ги задави. Той лютеше на очите, на гърлото, набиваше се в носа като някаква лепкава слуз. Те тревожно се взряха в премятащите се огнени езици, плъзнали по храсталаците горе на склона. Задименото небе се бе прихлупило над тях като сивкаво оранжев покров, през който едвам се процеждаха лъчите на слънцето, а то самото бе избледняло и някак болно. От близкото село долетя камбанен звън, към който се прибави и воят на общинската сирена. - Излиза вятър – каза Александър, който вече бе успял да се въоръжи с пожарогасителя си. – Ще прехвърли огъня към съседните масиви... Ще видя какво може да се помогне... Момичета, влизайте в колата и не ме чакайте! Маги, карай към селото, ще се видим там! жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|