Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| Но това, което стана при посрещането, го развълнува и изненада много. Тук му се зарадваха като на дългоочакван гост.
- Гайдрус бур... Гайдрус бур... – дочу ги той да шепнат помежду си. По-късно разбра, че означавало сияйно лъчист, блестящо ярък мъж*... Забележка под линия: *Според учените траките не са имали писменост, но са известни отделни думи и изрази, стигнали до нас от тракийски надписи, направени с гръцки или латински букви. „Езикът на траките”, Иван Дуриданов, София, 1976 г. Приеха го с почести, като истински царски син, настаниха го, показаха му Двореца, светилището и дори свещените рудници, където бе забранен достъпът на чужденци. Отдавна, казаха му жреците, имало предсказание, че от далечна земя щял да дойде млад мъж с лъчисти синкави очи, носещ древното послание в сърцето си, и призован да го въплъти в живота... Дадоха му и учител, който да го подготви за посвещаването, защото не бе никак лесно да станеш мист, посветен в мистериите. Процедурата бе сложна, изискваше обучение, самоотричане и преминаване през много изпитания. И ето, моментът на избора бе дошъл. Днес трябваше да заяви дали е готов да ги премине и да стане един от Посветените. Лъчистоокия вдигна поглед към издигналото се вече доста нависоко слънце и прошепна няколко стиха от един орфеев химн, който бе изплувал в съзнанието му: -...Да отклоня от главата си го?рката несправедливост и да смирявам с ума си напора душевен лъжовен, да укротявам в гърди остротата, която ни тласка в кървава битка да встъпим, но смелост дари ми...* Забележка под линия: * Химн на Арес (LXXXVIII). Тук и по-нататък цитатите са по излязлата в Пловдив през 1987г. книга „Орфей. Химни, Аргонавтика”, в чудесния превод от старогръцки на Георги Батаклиев. Даде си сметка, че тези думи прозвучаха като заклинание, и се усмихна. Стана му по-леко. Вятърът бе охладил пламналите му страни и бе пресушил сълзите му. Решението всъщност бе взето отдавна, още край смъртния одър на баща му, и той прогони последните съмнения от сърцето си. Очакваше го среща с един чужд, но любящ всичките си създания бог. Бог умиращ и възкръсващ... Бог, даряващ своя избран Син с дарбата на лечител и прорицател... Изправи се и тръгна надолу по пътечката, към скалния дворец на жреците и към съдбата си на мист... ************ Трета глава Входът на стария рудник не изглеждаше никак впечатляващо. Не особено голяма, заоблена дупка като онези, които децата изриват с лопатките си в пясъчните замъци. Мария се изкатери първа и извика: - Ето го! Това е единият вход. Но има още няколко там - посочи с ръка тя към шубраците встрани. - Трябва да е бил по-висок, сигурно се е затлачил през годините – отбеляза Александър, оглеждайки камъните по земята, след което прекара длан по страничната извивка. – Интересно. Спазили са параболичната форма... - Откъде е паднал върху теб онзи камък? – погледна нагоре Магдалена. – Дали няма пак да се срути нещо? Тримата вдигнаха поглед към върха над пещерата. Нямаше нищо тревожно, но Александър заръча на момичетата да не мърдат никъде и се отправи да пообиколи наоколо. Докато го чакаха, Мария успя да разкаже накратко наученото от Елена. Впечатленията от предния ден все още я владееха с пълна сила... - ... И се предполага – завърши тя, - че в тези ритуали, както и при Елевзинските мистерии, траките са използвали някакви наркотични вещества. Може да са ги горели и да са ги вдишвали като дим. А може да са ги слагали във виното, или пък в обредните питки... - Звучи приемливо, макар на пръв поглед да изглежда, че са се друсали... – засмя се Магдалена. – И аз съм чувала същото. Още шаманите са ги употребявали, за да изпадат в състояния на еуфория. И така да гадаят, или да призовават духовете... - А пък Елена спомена, че може самото зърно, от което са пекли ритуалния хляб, да е имало подобни свойства. Тя чела едно изследване, в което се говорело за един паразит по ръжта, някакво си мораво рогче. Със страшен наркотичен ефект! Съдържало ЛСД, представи си! Ако сдъвчеш такива зърна, получаваш невероятни халюцинации... - А как са яли тогава тази ръж хората? - О-о-о! Това е добър въпрос, Маги! В задълженията на жреците влизало да се грижат за благополучието на племето, защото иначе ги сполетявала жестока участ, и те съхранявали тайната доста добре. Знаели как да опазват посевите. Защото според легендите самата богиня Деметра била научила хората как правилно да отглеждат житото. Но после, с отминаването на езическите времена, това знание се загубило... И тогава почнало страшното. Цели села и градове измирали през Средновековието... Тогава освен чумата и друга една страшна болест се появила, покосявала хиляди, при това в страшни мъки, затова я наричали Адския огън, или още Огъня на свети Антоний. Причинителят бил именно онова мораво рогче по ръжта, но хората дълго време, чак до седемнайсети-осемнайсети век не знаели това... И когато започнала истерията с лова на вещици, хиляди били набедени заради ефекта от летене, който се получавал при ядене на такова зърно. И изгорени... - Е, момичета мои! Тук духове и вещици няма! - прекъсна ги с бодър тон Александър, изскачайки от страничната пътека. - Всичко е чисто! Те се надигнаха насреща му с явно облекчение. Ако още малко се бе забавил, щяха вече да започнат да се притесняват... След разговорите за древните мистерии и не толкова древните клади яркият слънчев ден вече не им се струваше тъй безопасен. А и дали някой наистина не бродеше наоколо? И защо ли би го сторил?... - Не искам да ви плаша, но горе е стоял някой или нещо. Има счупени клонки, а и тревата е смачкана. - Но защо? Какво може да е дирил тук? – възкликна Магдалена. - Може пък да не е бил човек. Я диво прасе, я някоя коза... – отвърна Мария, но с явно съмнение в гласа. – Аз видях само една сянка как се метна бързо встрани... - Е, ще влизаме ли? Не ви ли е страх? Сестрите една през друга го увериха, че щом са с него не се боят от нищо. Нали бяха дошли да изследват пещерата! - Не вярваме да ни чака вътре някой Минотавър... – куражлийски вирна глава Мария. - Пък и нали си имаме нишката на Ариадна! - посочи въжето Магдалена. Въпреки жегата бяха предупредени от Николай като бивш пещерняк да се екипират добре, тъй като под земята температурата щеше да е значително по-ниска. Облякоха якетата, сложиха си гумените ботуши, нахлупиха с въодушевление каските и си помогнаха една на друга със закопчаването им, шегувайки се с вида си. Докато те се чудеха дали приличат повече на зидаро-мазачки, кофражистки или високо-монтажнички, Александър погледна мобилния си телефон. - Наистина няма никакъв сигнал! - Нали?! - възмути се Мария. - Да ги питам аз, защо в рекламите казват, че са покрили цялата страна! - Може пък причината да не е в тях. Ако тук, в тази порода, има нещо, което да служи като естествен заглушител... - Къде, вътре в скалата ли? - Възможно е... Дали пък няма и някаква магнитна аномалия? - Местните казват, че често падали светкавици тук... – промърмори Мария. - Бр-р-р-р! – потрепери шеговито Магдалена. – Ама че място! Само за викане на духове!... - Маги, прекаляваш! Искаш да ми се изправят косите още преди да сме влезли в пещерата ли? Може пък златото да е причината и при буря да привлича електричеството... - Е, скъпи мои момичета – прекъсна ги Александър, - виждам, че сте готови, затова ме чуйте сега добре. Искам ви плътно зад мен. Нито крачка встрани! Никаква самодейност! И никакви разговори на висок глас! – повтори той нарежданията си, въпреки че в колата вече бяха обсъждали как да се държат вътре. – Пак ви напомням, че трябва да пазим тишина. Това не е естествена пещера, това са просто едни стари галерии без подпори, затова може да има нестабилни участъци. И срутвания... Все пак толкова време е минало... И къде ли ми е умът, че съм се повел по вашия!... – измърмори накрая, но върза въжето за дървото пред входа, огледа още веднъж екипировката на спътничките си и влезе пръв. Те, леко стреснати от изблика му, го последваха. Още с първите стъпки въздухът се промени. Лъхна ги влажен хлад. Мария забеляза още в началото някаква ниша встрани от входа и тихичко възкликна: - Вижте, сякаш са започнали да копаят в неправилна посока и са се отказали... Огледаха набързо празната ниша, но вътрешността ги примамваше и продължиха навътре. Скоро входната галерия се разшири и ги изведе в малка зала, откъдето поемаха четири нови галерии. В светлината на фенерите се откроиха сводовете, невероятно правилни и извити като арки. Някак избелели и ръждиво-кафяви при входа, по-навътре скалите бяха придобили по-наситен и ярък оттенък. Червеникавият камък бе нашарен с жилки и изпъстрен с тъмни и светли петна. На места имаше и нещо жълтеникаво. - Страхотно... – прошепна Магдалена. – Като мозайка е. И колко добре е издялано!... Вижте само колко е гладък таванът! Без грапавини или дупки... Мария допря длан до стената. На много места се стичаше вода, но едва ли тази почти полирана повърхност се дължеше на нейната излъскваща сила. Следите от кирките си личаха все още доста добре. Слабите убождания във върховете на пръстите я предупредиха, че отново може да изпадне в едно от онези свои състояния и тя ги отдръпна. Сега не му беше времето... Побърза да догони групата преди да са забелязали забавянето й. Бяха поели по най-левия и най-малък проход. Няколко пъти си чукна главата, провирайки се през една теснина, цамбурна в една локва, ожули си лакътя... Добре, че имаха каски и ботуши... На следващото разклонение отново спряха. - Ако тръгнем пак наляво, най-вероятно ще излезем навън. Предлагам за всеки случай да видим състоянието на изхода. Да имаме резервен вариант. Ако се наложи... – не довърши Александър и ги поведе към слабо проблясващата светлина в дъното на тунела. Тази галерия също бе доста широка. На няколко метра от края й, където стигаше и дневната светлина, до добре запазения вход отново имаше издълбана дупка като наченка на недовършена галерия. - Вижте, как е заоблен таванът! – възкликна Магдалена, надничайки в нишата. – Като купол е! Знаете ли, прилича ми на параклис! И пак се пада вдясно от входа, когато се влиза. Чудно... Сигурно са се молили тук, преди да започнат да копаят... Тя се отдръпна, за да направи място на сестра си. Вътре се побираше само един човек. - Права си, Маги! А забелязвате ли тази вдлъбнатина тук? – посочи Мария долната част на дясната стена, като се измъкна от нишата. – Всичко е гладко, само на това място камъкът е изсечен неправилно. Като поставка е... - Я сложи там нещо, да видим как би изглеждало... – каза Александър, надничайки зад гърба й. Тя изпълни нареждането му и се измъкна. - Наистина трябва да е било място за обреден предмет! - насочи той фотоапарата си към изправения като някакъв култов идол фенер. Вижте само как пасва! - Ама, разбира се! – възкликна Мария. – Сещам се какво ми разказваше Елена! Траките не само са били извънредно умели рудокопачи, като са извличали и оползотворявали най-пълноценно метала от рудата, но са спазвали и редица норми, които, погледнато от наше време, са служели за запазване на околната среда. За тях пещерата била свещено място, утроба на Майката Земя, която почитали. Тя зачевала от Слънцето, има дори една специална пещера наблизо, която се нарича точно така и символизира този акт – при равноденствие слънчевият лъч прониква до дъното и огрява, „осеменява” лоното й... Затова всичко, което расте вътре в земята, като металите например, е нейна рожба, също както ембрионът за майката... Рудните образования растат и съзряват в подземния мрак бавно, много по-бавно, отколкото живите организми. И ако им се даде достатъчно време, могат да се превърнат в най-съвършения метал, така са мислели тогава... - Ами да! – съгласи се Магдалена. – Има логика наистина. За да се извлече от рудата металът, тя трябва да бъде разтопявана в пещи и после кована от ковачи! Значи „рожбата” й още не е съзряла! - Ковачите във всички митологии и култури са обгърнати в мистика – добави и Александър. - Свързвали ги с божественото или окултното, защото те прилагали сили, присъщи на вулканите, на земно-огнената стихия... - Ето! Затова и пещите били схващани като един вид нова, изкуствена утроба... Така ми каза Елена, а тя знае много по въпроса! – продължи Мария. – И щом човекът трябвало да довършва процеса, то и извличането на рудата от недрата на земята се схващало като някаква преждевременна операция, като извличането на ембрион от утробата... И към нея трябвало да се пристъпва след спазване на редица ритуали – пречистване, постене... И молитва - като някакъв вид медитация, или други култови действия за умилостивяване на боговете, чийто гняв можел да им отнеме живота чрез срутване или отровен газ... Рудокопачите навлизали в сакралното пространство на Майката Земя, в най-забранената зона... Влизали в контакт със самото подземно царство! Затова и там, където са били рудниците на траките, е имало и светилища! – горда от наученото, Мария се засмя. Май започваше да се впуска като Елена в дълги научни обяснения... – И обратното. Там, където има светилища, е много вероятно да е имало и рудници... - Добре, мили момичета, има логика във всичко това. А като обикалях отвън, видях, че наблизо има още един вход. Да проверим и него - предложи Александър. Тримата поеха пак вляво и като забелязаха подобна ниша с подобна поставка, почувстваха се като първооткриватели. Решиха, че вече могат да навлязат и по-навътре в рудника. Обърнаха гръб на дневната светлина и тръгнаха към сърцевината му. Представляваше истински лабиринт от събиращи се и разклоняващи се коридори... Жегата в София беше нетърпима. Габриела, която бързо бе привикнала към приятния субтропичен климат на Флорида, омекотен от свежия океански бриз, се почувства още с пристигането си като пъхната в гигантска пещ. Вярно, климатиците спасяваха положението в хотела и в колата, която бе наела, но понякога й се налагаше да излиза на улицата и тогава тя се чудеше какво дишат софиянци в този напечен град, пълен с автомобилни изпарения. Термометърът вече няколко дни показваше 38 градуса на сянка и на тях им оставаше само слабата утеха, че не са в Сандански, Пловдив или Силистра, където живачният стълб упорито стоеше над четиридесетте. Нагретият някъде над сахарските пясъци въздух бе достигнал Балканите и трайно се бе настанил над тях още преди пристигането й. Небето се бе оцъклило като око на умряла риба, а слънцето изпиваше всяка капчица влага и превръщаше тревите в опасни подпалки. Из страната ту тук, ту там пламваха пожари. Някои от които умишлени. Новинарските емисии започваха и завършваха с бедственото положение, с коментари за причините и с констатацията, че цяла България гори, и че по стар български обичай сами сме си виновни за този огнен ад, къде от немарливост, къде от безхаберие, къде от престъпни интереси... Габриела превключи канала, попадна на друг новинарски блок, но на почти същите кадри – огнено зарево, черен дим, стелещ се над планината, пламтящи дървета, овъглени голи стволове... Гледката я тонизира и въодушеви. Разрушителната мощ на огъня й напомни за силата и властта, към които се стремеше. Почувства се заредена с енергията на тази стихия, сякаш нейният господар, Сатаната, й бе спретнал достойно посрещане... Започнаха международните новини, на екрана се появиха кадри от наводненията във Великобритания и тя изключи телевизора. Време беше да поработи. Въпреки часовата смяна заради полета от един континент на друг тя не се чувстваше изморена. Усилените занимания с медитация и контрол над тялото й даваха възможност да черпи енергия като че ли направо от въздуха. Габриела разлисти отново документите от онази жълта папка. Златното минало на свещения град Перперикон беше изумително, предположенията за важността на откритието бяха смайващи, но най-интересното се криеше накрая. В частта, свързана с опазването на природата, се споменаваше златодобивна компания със смесено участие, чакаща разрешение от българското правителство за разработване на огромно находище под Ада тепе, в близост до разкопките... Тя се замисли. Съкращението прпрк, съчетано с тайнствения ормус и със символите за злато и безкрайност, не й даваше мира. Една все още неоформена идея се зароди в съзнанието й. Имаше нужда от още информация... - Перперек, злато, безкрайност... – промърмори тя. – Безкрайност или вечност?... Порови се в електронните издания на българските вестници и си състави още по-пълна картина за ситуацията. Предполагаше се, че в Родопите се крие толкова много от скъпоценния метал, че едва ли не щели да се превърнат в нов Клондайк. Дори май целият хълм Ада тепе бил от злато и печалбите от неговото извличане щяха да бъдат огромни... Дали това бе така, все още не се знаеше със сигурност. Но едно бе ясно. Предлаганата от фирмата технология на открит добив с цианидно излужване щеше да превърне околността в лунен пейзаж, унищожавайки както историческото минало на този край, където почти на всеки хълм се откриваха следи от тракийски светилища, така и тютюнопроизводството, основния поминък. Тамошното население, подкрепяно от шепа природозащитници, организираше протестни митинги, пишеше декларации, но докога ли щяха да удържат положението? Вече се чуваха упреци, че под давлението на партията на турското малцинство, която не давала ход на навлизането на чужди инвестиции, се загърбват интересите на държавата.... Компанията засега отговаряше с дребни благотворителни акции за да печели имидж. Беше асфалтирала една-две улици, беше подарила животоспасяваща апаратура на нуждаеща се болница, участваше активно в разни мероприятия от местно значение... Даваше пресконференции, на които обясняваше колко всичко при нея е изрядно и как щяла да създаде нови работни места... Но май всичко това не бе успяло да наклони везните в нейна полза. И тя се заканваше да сезира Европейския парламент за създаваните спънки, обвинявайки правителството в неспазване на поети задължения... - Перперек, злато, вечност... – повтори отново като заклинание заветните думи, кодирани в бележника на Росен. – Ормус... и безсмъртие? И много злато... Много, много злато... Тънка усмивка изкриви красивите черти на лицето й и запали ледени искри в сините й очи. Какво пък! Имаше шанс завръщането й на родна земя да я направи още по-могъща... И тя вече знаеше каква трябва бъде първата й стъпка. Онези нека си събират подписки и да си пращат петиции, тази пушилка щеше само да й е от полза да извърти играта тъй, както на нея й трябва... А от Ордена също щяха да бъдат доволни, повишението й беше в кърпа вързано. С един удар – два заека. Хем ще увеличи състоянието си, хем ще изпълни предписанията за запазване на Тайната. И после с още по-големи възможности за действие ще си разчисти сметките с Александър... Вдигна телефона и набра необходимия номер, за да задвижи нещата. Бе се научила от Росен да не пропуска нито една възможност... А и неговият бележник сякаш й даваше напътствие какво трябва да предприеме. Имаше всичката власт, която даваха парите, за да осъществи замисленото, а плащаше и твърде големи хонорари на добре подбрани специалисти, обслужващи финансово-правните й дела, за да ги безпокои по всяко време. И да изисква от тях максимума, на който бяха способни. Цялата операция по изкупуването на контролния пакет акции от онази компания, разбунила духовете, щеше да протече мълниеносно и без много шум. И без излишни дири, насочващи към реалния собственик, към нея... Ще трябва да й смени името. Как ли да я нарече? Как се казваше хълмът, откъдето щяха да почнат разработките? Габриела се усмихна. „Ада майнинг” звучеше изключително подходящо. Нека всички си мислят, че е заради географското название, което идваше от турската дума „ада” и означаваше остров*. И само тя щеше да знае скрития смисъл на новото име. Макар и само интонационно, намекът за мястото, обитавано от адските сили, бе много стимулиращ... Забележка под линия: * В случая съзнателно е допусната географска неточност: златоносният хълм Ада тепе наистина е обект на интереси от страна на офшорни компании, но е в близост до Крумовград, а не до Кърджали, където пък се намира тракийският рудник, нападнат на свой ред от иманяри. Тримата бавно напредваха към сърцевината на лабиринта, натъквайки се на все повече непроходими тунели. - Виждате ли това срутване тук? - показа Александър поредния затлачен проход. - Направо е като... изкуствена преграда. И това, да ви кажа, трябва да е било направено нарочно... - Защо мислиш така? – прошепна Магдалена. - Вижте този насип – освети той белезникавата маса. – Не е от свлекли се камъни. - А от какво е? - Ако беше естествено свлачище, парчетата щяха да бъдат с различни размери. И от същата порода. А не са... – наведе се той към почти споените един към друг по-ситни камъни. - Прилича ми на специално натрошен материал, който сякаш е бил изсипан отгоре през комините, за да се образува преграда... Може би затова е с по-различен състав. И вижте формата му. Като изплезен език е... - Защо им е трябвало да прекъсват галериите? – учуди се Магдалена. - Кой знае... Нали са нахлули турците тук през четиринайсети век, може да са искали да опазят от тях тайната на рудниците си. А може да има останало и още злато по-навътре... Трябвало е да се погрижат за него, да го съхранят. Просто не виждам смисъл иначе да прикриват достъпа до един изчерпан рудник! - Ами както разбрахме, не е бил изчерпан... - А това по земята какво е? – тихо попита Мария, насочвайки лъча на фенера си към бялата зърниста шлака под краката им. – Вече няколко пъти го срещаме. - Гуано. Има прилепи - каза Александър и прокара лъч по тавана, спирайки го върху нещо като малка кожена торбичка, виснала от една издатинка. – Ей-го един къде си спи... - Недей, ще го събудиш! – разтревожи се Магдалена. - Няма... Само пазете тишина. Останете тук и ме чакайте да мина малко напред и да видя накъде да продължим. Дали няма пак някое срутване пред нас. Нещо много начесто почнаха да се срещат... Мария реши, че няма да има по-удобен момент. Остави фенера на земята, каза на сестра си да пази тишина, каквото и да види или чуе, и опря пръстите на двете си ръце до влажната стена. Изведнъж сякаш пропадна. Видението я връхлетя мощно и още по-силно... - Хора, наоколо има хора с факли... – зашепна тя. - Много са уплашени... И много бързат... Трябва да свършат нещо, нещо опасно... от което зависи бъдещето... Не тяхното... Не, не... Те са обречени, и го знаят... Отвън има огън. Голям огън. Всичко гори... Кулите! Кулите падат! Стените падат! Хората падат... разкъсани тела, тела, набучени на колове, оковани във вериги... О, боже! Онези идват, нахлуват като пълчища плъхове... Мразят кръстовете... Мачкат ги, трошат ги, огъват ги... О, колко смърт, боже... И разруха, и пепелища, и мирис на изгоряла плът... Колко болка... Мъжете тук бързат... И те носят кръстове, имат големи кръстове върху гърдите си... Няма къде да се върнат, но бързат... Вършат нещо много важно, и го знаят... Нещо крият, носят сандъци... Тежки сандъци... Отиват надолу! Надолу, към дъното... Идват още мъже... Едните светят с факли, другите носят нещо... някаква плоча... Много е тежка, едвам я влачат. Влизат навътре, но нещо ги спира... Викове... Викове отвън... и отвътре... Шум от падащи камъни... Оставят плочата, бягат към виковете, бягат, спъват се... О, боже! Отгоре се изсипват камъни... Угасиха факлите! О-о-о! – извика изведнъж Мария. - Няма път, няма светлина, само мрак... Мрак!... О-о-о! – извика още по-силно тя и се разплака. Магдалена стоеше до нея, вцепенена и изплашена, невярваща на очите си. Не беше виждала сестра си досега в такова състояние. Лицето й побледня и се опъна, очите й бяха широко отворени и вперени в стената, ръцете й натискаха скалата, сякаш искаше да я отмести и да мине през нея. Сякаш самата тя се бе озовала в затрупаната галерия, без въздух и светлина... Така ги завари Александър. жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|