Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| Мария веднага възприе предположенията. И докато Николай слушаше мълчаливо и съсредоточено, тя кимаше с глава и с възклицания подкрепяше чутото. Магдалена със задоволство отбеляза, че след преживяното в музея сестра й окончателно бе загърбила скептицизма си и я поздрави за това. В изблик на чувства двете се прегърнаха. Сред близначките отново цареше единомислие...
- Имало една девица на име Ависага... – обади се след малко Александър. - Ависага Сунамитката... Тя била доведена на цар Давид да радва дните му и да стопля нощите му, тъй като бил твърде стар и не можел да се сгрее. Царят не я „познал”... - Искаш да кажеш, че си останала девица? – засмя се Магдалена. - Да, оттам и поверието, че ако старец си ляга с млада девойка, ще се подмлади... - Уф, че гадно!... - Гадно, не гадно, ама тя му давала и някакъв „елексир на младостта”, който приготвяла от стрит чесън и лимон... Сигурно е имало ефект, защото след неговата смърт между синовете му Соломон и Адония възникнала разпра заради нея, и заради любовта й. Така тя станала повод единият брат да отстрани другия. - Не разбрах, кой кого? - Е, кой... Разбира се, че хитрият и мъдър Соломон завладял престола, кой друг! А пък тази Ависага се прочула дотолкова, че някои я отъждествяват със Суламит, героинята от Песен на песните. - Ави-сага… Мариу-сага… - произнесе бавно Магдалена, разчленявайки думите. - Наистина звучат сходно! - Има и едно друго име с подобно окончание, на последния мидийски цар, Астиаг, царувал през шести век преди Христа. Така се произнасяло и пишело името му на гръцки, иначе се казвал Иштувегу. Този ти е бил в някаква степен колега, Маги… - Ха, че с какво пък? - Също като теб е бил спохождан от по-особени сънища. Общо взето, изтълкувал ги е правилно, но мерките, които предприел, само довели до изпълнението на пророчествата. Разбрал, че царството му, което тогава било най-голямото и най-непобедимото, щяло да загине. И, което било още по-лошо, заплахата идвала от собствената му дъщеря, красивата Мандана. Затова решил да я омъжи не за някой велик владетел, с когото да се сроди, а за някоя шушумига. Избрал свой подчинен, от когото не очаквал никакви изненади, доверения васал Камбиз. - Май чух това име от Елена. Не беше ли обаче някакъв велик персийски завоевател? Значи Астиаг се е излъгал в него? - Не, не, Мария... Този, за когото говориш, е Камбиз II и наистина е завладял голяма част от североизточна Африка, включително Египет. Той бил син на Кир Велики, който преди него положил началото, като покорил цяла Азия и основал империята на Ахеменидите. А по времето на дядото - първия Камбиз, Персия не била нито могъща, нито независима, защото все още била подчинена на мидийците... - Какво е сънувал онзи Астиаг? – попита нетърпеливо Магдалена. - Всъщност сънищата са били два. Първо видял насън дъщеря си да пишка тъй обилно, че цялата столица се наводнила, а после пък от царската люлка бликнало толкова много вино, че като кърваво море заляло Азия! Затова след втория си пророчески сън Астиаг накарал своя най-доверен сатрап на име Харпаг да убие царския наследник, но той не го послушал. И така се родил Кир Велики, който, както вече ви казах, завладял престола на дядо си. И присъединил царството му към първата в света велика империя, Персийската… - Която пък е била победена по-късно от Александър Велики – допълни Мария и замислено се вгледа в надписа. – Мария, наречена Марилина, и Мариус, наречен Юстус, от рода Мариусага... Възможно ли е? - Напълно! Астиаг… Харпаг… Ависага... Мариусага! Може да бъркам, но според мен „ага” в случая е окончание, а не начало на име! – възкликна сестра й. – И щом гърците произнасяли по този начин съответните чужди имена, то значи... - ...надписът е сложен от говорещи на гръцки хора... - ...но кой знае защо на латински... - ...и името от плочата наистина би трябвало да се чете Мариусага, а не Мариус Агатопус! - Ако ми позволите, ще допълня нещо... – включи се в дуета Александър. – В провинция Мизия официалният език е бил латинският, а в Тракия, на юг от Стара планина – гръцкият. Може би затова са приели, че плочата е от Мизия, където заради северната граница на империята е имало повече римски граждани - бивши легионери, останали там след отбиване на службата. Така и за онзи „Агатопус” най-вероятно са решили, че е бивш войник някъде от Мала Азия поради неримското звучене на името му... Но в нашия прочит името вече показва по-конкретен произход - някъде от онези краища, от земите край Палестина и малко на изток от нея, там, където са живели мидо-персите... Като прибавим и епизода със сирофиникиянката, който вероятно се е разиграл в квартал с подобно население, можем да предположим... Той не успя да довърши, защото близначките скочиха, плеснаха се възторжено по ръцете, после пак седнаха и като се огледаха, снишиха глас, но заради възбудата шепотът им бе също тъй звънък и отчетлив. - Тя е била там, наистина тя! В онази къща в Тир! – каза Магдалена и веднага се огледа. Наоколо нямаше съмнителни хора. Повечето посетители бяха шумни тийнейджъри, по-голямата част - заклети геймъри. Бяха заети със себе си и с виртуалния свят, в който живееха. Само онова маце до прозореца в другия край на залата с отегчен вид допиваше бавно поредния сок, разлиствайки поредното списание. Погледна си часовника, очевидно реши, че няма смисъл да чака повече и се приготви да става. Но все още се бавеше... - Ходил е в Тир при нея... – повтори Магдалена. - В сирийския квартал! – подхвана Мария. - Сирофини... - Затова е на латински надписът, земите в родината й са били под римско владичество... - А после тя е дошла тук! И е била погребана тук! - На нашите земи, защото тук е бил обучен... - На нашите, затова има Исусов връх! Това е нейната плоча! - И плочата е била свещена... Затова са я криели, пренасяли, пазели... - Трябва да идем пак в Родопите! - Да влезем пак в рудника, където... - ...са доказателствата... - ...и скритото... - ...на дъното... - Чакайте, чакайте... – вдигна ръце Николай. – Укротете топката... Но като че ли им каза точно обратното. Сякаш наля масло в огъня, което избухна пред лицето му, заплашвайки да го опърли. Александър се облегна назад, скръстил ръце и смеейки се на смущението на приятеля си. Когато близначките бяха вече скочили, готови едва ли не в същия този момент да хукнат към Родопите, той се притече на помощ на приятеля си. - Добре, Николай. Май ще трябва наистина да отидем дотам, съгласен ли си? - Какво друго ни остава... Като чуха това, момичетата млъкнаха и седнаха по местата си, вперили блеснали погледи в мъжете. След кратко съвещание решиха през уикенда да направят още една експедиция до рудника. Николай, като стар пещерняк, щеше да има грижата за подготовката... - А дотогава имаме да свършим някои важни неща – каза Александър. – Още преди време ми хрумна, че ако е бил тук, на Перперикон, Исус непременно е усвоил и езика, иначе как би бил обучен?... И онези странни думи, които казва на кръста, и които никой не разбира, може да са на тракийски. Знаете ли ги? „Елои, елои, лама сабахтани” в едното евангелие, с малка вариация – в другото... Уж били на старосирийски, а някои дори казват, че били на арамейски... - Чакай малко! – плесна с ръце Магдалена. – Ама как така... Та нали той на този език е проповядвал! Защо се чудят какво им казва? - Чудно наистина, нали? А старосирийският също е бил известен тогава на мнозина... Но кой знае защо никой не го разбира! Започват да гадаят какво искал да им каже преди да издъхне, дали не бил викал Илия на помощ, подиграват му се... Но е факт, че в последния си миг той произнася някакви загадъчни думи! Иначе този факт нямаше да е тъй добросъвестно отразен в евангелията... И тук, мили мои момичета, наблюдаваме интересна ситуация: евангелистите са в потрес какво обяснение да им дадат. Лука бяга по допирателната, като му поставя в устата високопарната фраза, че предавал в ръцете на баща си своя дух, а другите... - Хм, наистина е трудно да си представиш, че умирайки, човек може да произнесе това... – смръщи вежди Магдалена. - А пък ако е бил Божи син – още по-малко. Тогава пък е безсмислено – къде другаде ще иде след смъртта, ако не обратно на небето, при баща си, нали сам им твърди през цялото време, че ще бъде възкресен! Не, не... По-скоро би трябвало, ако е Божи син, да се държи по друг начин, да каже някоя последна мъдрост, някое последно напътствие към хората, заради които е увиснал на кръста... - Явно Лука е усетил че ще нагази в опасни води... Докато Матей и Марко не се церемонят никак и направо взимат онзи начален стих от известния Давидов псалм, с който тълкувателите много обичат да коментират смъртта му. Онзи псалм, в който се говори, че му проболи ръцете и нозете... И превеждат тези думи като „Боже мой, боже мой, защо си ме оставил”*. Забележка под линия: *Пс.22, Марк. 15:34, Мат. 27:46 - Пак няма смисъл, Алекс, не се връзва изобщо с образа му!... Защо ще хленчи така?!... Нонсенс! - Според някои тълкуватели, Маги, псалмите се означавали с първия си стих и било достатъчно да се цитира само той вместо целия текст. Но пък точно там се говори за изоставения от Господа праведник, принуден да понася обиди от неверниците. Така че пак е странно... - Странно, разбира се! Казвам ти, не може Исус така да е хленчил! Да се оплаква, да се вайка и да упреква Бог, че го бил изоставил! - А Йоан какво казва? – попита Мария. - Любимият ученик Йоан твърди, че Исус се е обърнал към него и после към майката, заръчвайки им да се грижат един за друг... В неговото евангелие те стоят под кръста... - Това е по-логично... – прекъсна го още по-нетърпеливо Магдалена. – Разбира се, че последните думи на умиращия трябва да са насочени към най-близките, трябва да са някакъв завет!... Иначе си е пълна глупост! Помислете само, защо в последния си миг Исус ще рецитира старозаветен текст на чужд за всички език, моля ви се?!... И ако, да предположим, наистина е искал да цитира стих от Псалтира, то защо не го е направил така, че да го разберат? Защо не го е казал както си е бил написан и познат на хората, ами ще го превежда, така че да се чудят и маят какво им казва? Защо?!... Защо ще произнася нещо неразбираемо, когато през цялото време, докато е ходил между хората, се е старал да им говори ясно и понятно?! - Наистина няма логика... Пълен нонсенс... Да питам ли Елена? – обади се и Мария, като дори се понадигна, сякаш готова да хукне. – Може да знае още думи на тракийски... - Не, не я забърквай! – възпря я с рязко движение Николай. – Стига ни, че трябва да ви пазим вас двете! - Пък и аз вече поразпитах. Още когато ми дойде идеята – каза Александър. – Имало книги за езика на траките, написани от наши езиковеди. За съжаление, занимавали се повече с лингвистичен анализ и не съдържали пълния речников запас, който бил стигнал до нас. Но някой ми каза и нещо важно. Имало едно издание, библиографска рядкост, с абсолютно всички преведени думи... - Къде е? – подскочи Магдалена. - Стои си в библиотеката на Института по тракология... - Аз ще ида! – вдигна ръка като ученичка Мария, надигайки се отново. – Тъкмо и за Орфей да видя какво имат... - Никъде няма да ходиш сама! – дръпна я още по настоятелно Николай. Тя не му остана длъжна, възмутена от ограниченията. Сестра й, предусетила какво ще последва, се намеси в нейна защита. Атаката й обаче бе насочена към Александър, защото бранеше същевременно и своята свобода. Можели да се грижат за себе си, нямало да ходят някъде сред пущинаци, а щели да бъдат сред хора, и не им ли се привиждали на тях двамата излишни страшила, още повече пък, че дори и Японеца вече се бил отказал да им ходи по петите... И какво като бил от Инквизицията, в наши дни вече всеки можел да си вярва в каквото си иска... Мъжете се видяха в чудо. Градусът отново започна да се покачва. Никой не обръщаше внимание на жената със списанията. Без да изчаква сервитьора, тя се бе изправила малко след началото на разправията и бе тръгнала към бара, където бе платила сметката. И също тъй незабележимо си бе излязла... Но пътем отново бе минала близо до тях, като пак с небрежно движение се бе пресегнала и бе отлепила старата си дъвка от мястото, където я бе закрепила на влизане... ************ Шесто явление - Е, добре, ще ти кажа! – обърна се внезапно тя към него, стискайки смокините, без да забележи стичащия се между пръстите й сок. - Ти ми се довери и аз ще ти отвърна със същото. Възкресението на Херкулес е нещо като... Всъщност... това, което става... това, което хората виждат в храма... Е, това е просто... една хитроумна измама! Те идват, искат чудо, получават го и вярват в него! А има само съчетание от светлини, изпарения и сянката на издиган с помощта на въжета мъж... Уголемена и падаща върху димната завеса сянка... А правят чудото с помощта на огромни огледала от лъсната червена мед. И пушекът е тъй плътен, задето в него сипват специални стрити на прах смески... Едни от тях го карат да прилича досущ на ленена завеса, но други... Има и други, които причиняват помътняване на ума... И така хората виждат точно явлението, която им се разказва от жреците... Това ли чудо искаше да знаеш как става? - Умна си и от една дума разбираш много, макар да си още твърде млада... – усмихна се Йешуа. - Но нещо не разбрах и пак ще те питам, господине – прекъсна го отново с треперещ глас Мариам, боейки се, че ако само за миг спре, няма да може да продължи. - Защо все пак каза, че времето ти идвало? Да не би и на теб да са ти предрекли нещо? - На мен ли? Може и така да се рече, нали и аз съм юдеин... – пак не отговори на въпроса й той. - А пък има много пророчества в Писанието за Израилевия род. А значи и за мен... Ето, например, ще ти кажа едно от тях. На пророк Езекиил е, чрез чиито уста сам Господ провъзгласил как ще освети великото си име, като поръси върху нас чиста вода, за да ни очисти: „...и от всичките ви скверности и от всичките ви идоли ще ви очистя. Ще ви дам ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас, и, като отнема каменното сърце от плътта ви, ще ви дам меко сърце.” Като изрече това, гостенинът внезапно се пресегна, разтвори шепите й и взе една от смокините. Мариам се присети, че не го е поканила да си похапне, седна до него, изсипа плодовете в скута си и обърса длани в полите на роклята. Йешуа кимна с благодарност и отново си взе. - Меко сърце... – промълви тя, разглеждайки един презрял, разпукан плод. Ухаеха просто омайно... - В тези времена на озлобление, мерзост и разврат... Това ли искаш да дадеш на хората, като станеш техен Учител? Меко сърце и светлината, за която така хубаво говори преди малко?... Възможно ли е наистина? Ще я видят ли? - А защо не? Нима не я заслужават? – погледна я той. - Но това е народ разорен и разграбен, казва пророк Исайя, и още: „те всички са вързани в подземия и скрити в тъмници; станали са плячка, и няма избавител”... - Избавител? Нима ти, господине... - побоя се да довърши мисълта си момичето. - Да... Нима не ще е добре да излязат от мрака на подземията си и всеки да обича ближния си като душата си, и като свой брат, каквито сме всички ние пред нашия Отец? Защото носим неговия дух. Дух на любов към слабите и страдащите. Защото всички сме от Бога чада, и Тоя, който е в нас, е по-голям от оногова, който е в света, и който е Князът на тоя свят. И който слуша словото ми и вярва в оногова, който ме е пратил, и обича братята си, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот. А който не обича брата си, пребъдва в смърт... Затова пак ти казвам: ако човек опознае себе си и тъмницата, в която е затворен духът му, той ще познае и Него вътре в душата си. И тогава ще обикне вселената, Бога и хората. - Тъй ли те учиха там, отдето идеш? – попита тя и прехапа устни. Май вече бе прекалено дръзка... - Тъй е учил още един, наречен Орфей... Пял за любовта, и слязъл в подземното царство заради нея, и искал хората да се опознаят и да се обичат, за да познаят и бога в себе си... Защото най-главният Бог, първоначалният и истинният, е самата любов... Йешуа стана, отиде отново при водоскока, и като застана с гръб към нея, загледа се в пръските му. Мариам го следваше с поглед. Стори ли й се или наистина долови в гласа му някакъв трепет? Тя ли го бе ядосала с въпросите си или нещо друго го бе развълнувало? Укори се, че много го разпитва и може би е сбъркала в нещо, но наистина вече не можеше да се спре. - Хубаво говориш за светлината, а сега и за любовта, господине, но... Дали ще те разберат? Сам каза за интереса, важна дума е наистина. Та... каква ще им е облагата на хората от това, да ти повярват? Какво ще получат? - Какво ли? – обърна се той към нея. - Най-хубавото, което го има на света. Божието Царство. Ще им отворя вратите към самото Божие Царство! - А какво е то, и как се влиза там? - Царството на Отца е разстлано върху земята - разпери ръце Йешуа, - но никой човек го не вижда... Или още мога да го оприлича така: като синапено зрънце е, най-малкото от всички семена. Но когато попадне на обработена почва, става голямо растение и подслон за птиците в небето. А за да се подслоним и ние под клоните на това дърво, трябва да изминем пътя към него. И когато вървим, да се научим как да направим така, че да съберем двете в едно... и което е вътрешно, да го сторим като външното, и което е вън, да е като вътрешното, и горното като долното... и когато турим мъжкото и женското в едно, така че мъжкото да не е вече мъжко, нито женското женско... и когато направим подобие на мястото на подобие... да, тогава ще станем Синове Божии и ще влезем в Царството! Тогава ще разберем, че където е началото, там ще е и краят. И ще бъде блажен онзи, който стои в началото, защото е разбрал края, без да е вкусил смърт... Докато той говореше, тя се бе изправила поривисто, а смокините се бяха разпилели под краката й. Сама не разбра как се озова пред него, в сиянието, което сякаш се лееше от погледа му. - Но... как може да стане това? Дали е възможно за всеки да го направи? Не е ли по силите само на един, който е бог, да стигне там, щото то си е Божие? А ти, макар и посветен, ти си... просто човек, Йешуа!... – възкликна тя и отново прехапа устни. Какво й ставаше, беше го нарекла по име... - Понеже казвам и твърдя: Царството Божие е вътре в нас - мога да ви заведа! Трябва само да ми повярвате... – каза той и сложи ръка на рамото й. - Щото аз знам пътя! И който повярва в мен, човешкия син, но въплътен Негов син чрез посвещаването с духа му, и тръгне след мен, като остави и дом, и близки, и се отрече от всичко, що е старо и познато, и забрави глад и жажда, а носи кръста си, ще влезе там и ще има живот вечен! - Аз ти вярвам... Как очите ти сияят само... - А ожаднее ли, да дойде при мен и да пие! И който пие от водата, която ще му дам, той няма да ожаднее до века. И ще стане в него утробата му извор на вода, но която тече в живот вечен! А огладнее ли, да дойде, и ще го нахраня! Защото бащите ни ядоха манна от небето, но пак умряха... А аз съм хлябът на живота, живият хляб, слязъл от небето! И който яде от тоя хляб, ще живее вовеки! Защото хлябът, който аз ще дам, е моята плът, която ще отдам за живота на света... - Плашиш ме... Това ли ще направиш, като казваш: времето ми е дошло? Ще погинеш за света ли? Мариам видимо трепереше. Все така застанала пред него, омагьосана от очите и гласа му, тръпнеща от допира на ръката му върху нейното рамо, тя едва се сдържаше да не го хване отново. - Да погина? – усмихна се някак странно той. – Не, Мария... Аз съм възкресението и животът! И който вярва в мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в мене, няма да умре вовеки. Вярваш ли това? - Вярвам, Йешуа.... Но пак не ми отговори. Ето, аз казах, че ти вярвам... И искам да вървя по твоя път. Да пия от твоята вода и да ям от твоя хляб, но ти на мен се не доверяваш... Криеш нещо... А другите и толкова няма да ти повярват, ако тъй хубаво говориш за вечния живот, пък отиваш към погибел... Хората искат не приказки, а знамения и чудеса... - Казвам ти пак, Мария, не съм срещал друга жена със сърце и душа като твоите, и още тъй умна и схватлива. Веднага разбираш какво ти говоря – и за чудото в храма се досети, и за това, че личби са нужни... Той напълни с вода шепите си, поднесе ги към нея и внимателно се захвана да мие ръцете й. От пръстите му сякаш излезе и я прониза някаква сила, която като стрела се заби право в сърцето й. Тя изтръпна, осъзнавайки, че е готова да последва този човек навсякъде и във всичко... Той задържа дланите й в своите и продължи, гледайки я в очите: - Но ти не познаваш Писанието, за да говориш: хората не искат приказки. Напротив! Те искат да им представят и кажат какво има да стане, да им възвестят нещо, преди да е станало, да им предскажат бъдещето. Те знаят и помнят пророчествата и чакат да се сбъднат. Чакат Помазаника, Месията, царя от Давидовия род... Защото е казано: „И ще бъде Той освещение и камък за препъване и скала за съблазън на двата дома Израилеви, примка и мрежа за жителите иерусалимски.” И още е казано: „Той взе върху си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога.” - Пак ме плашиш, Йешуа... Какво ще рече това? Какво ще стане с тебе? – гледаше го тя, а сълзите вече напираха в нея. Все така, без да пуска ръцете й, той я поведе към пейката и я сложи да седне до себе си. Подхвана брадичката й и повдигна лицето й към своето. - Не се плаши, Мария. Защото е казано още: „С доволство той ще гледа подвига на душата си, чрез познанието, което ще имат за него... Ще види дълговечно потомство, и волята Господня успешно ще се изпълнява чрез неговата ръка.” - От кого е казано това? Звучи по-успокояващо... - От пророк Исайя. И много други неща са изречени, които... – Йешуа млъкна, без да довърши. Пусна я и отново взе в ръка пръчката. Безкрайно смутена и развълнувана, тя го гледаше как повтаря и удебелява линиите на кръста, начертан върху земята. Като свърши това, той вдигна поглед към небето и тихо продължи: - Е, добре, ще чуеш най-сетне и това, което ме питаш! Тези пророчества имат да се сбъдват. И аз ще направя така, че да станат! Щото няма да е достатъчно да гоня бесове от обладани, да карам слепи да проглеждат и немощни да прохождат... Имам силата да правя това, ала и други го могат. Но истина е: този род, ако не види личби и знамения, няма да повярва!... И аз ще им ги дам! – извика внезапно той, обръщайки се отново към нея. В гласа му имаше сила и някаква почти нечовешка решимост... - Но как... И как тъй времето ти идва, Йешуа? Какво все пак има да става? – тревогата я разяждаше отвътре като луга. Сиянието от очите му бе станало тъй силно, че от блясъка им усещаше вътре в сърцето си болка, пареща вече почти до непоносимост. Накъде се бе запътил този човек?... - Колко си упорита, Мария... - усмихна се и кимна Йешуа, сякаш в потвърждение на някаква своя мисъл. - Идва един ден... Важен и значим. Дотогава каквото съм свършил, свършил съм... Ще стане тъй, че посред деня Слънцето ще се скрие в сянка и тъмнина ще падне над света, а звездите ще се видят... - Затъмнение? Кога? – от баща си бе подочула, че тези явления на небесните сили можеха да се узнават и предварително, ако се умилостивят по подходящ начин боговете... - След три години. Точно на Песах... Знам от жреците беси за него, щото те го предрекоха. Още като бях там... И както Йешуа Навин заповядал на Слънцето да спре, а Самуил призовал Господа и Господ пратил гръм и дъжд, и Езекия върнал десет стъпала назад слънчевата сянка... какво ли още биха сторили, ако знаеха, как денят отведнъж ще се превърне в нощ?... Но повече не мога да говоря сега. Каквото си разбрала, разбрала си. Толкоз! – отсече изведнъж той и някаква сянка мина през лицето му. жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|