Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - Разбрах... Изследвал си Писанията. И те са, които свидетелстват за тебе. Така ли, Йешуа? – сложи ръка върху дланта му тя, отдавна вече бе престанала да се замисля какво й е позволено, и какво не.
- Така... Ако и на мене да не вярват, то на Писанията и на делата ми, извършени според тях, ще повярват. - Ще използваш предречени знамения, ще правиш личби и чудеса, за да те следват? - Така, Мария... – той се обърна към нея, а тя отново потъна цялата в светлината, излизаща от него. - Щото не само идвам да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените… Но ще направя тъй, че писаното за Месията да се сбъдне. И така ще видят свидетелства, че както аз съм в Отца, тъй и Отец е вътре в мене. За да видят, че и те са негови чеда, че Той е във всяко свое творение. И както мен Той е възлюбил, така и тях е възлюбил... - Йешуа, страх ме е, че ще те обвинят в магьосничество или в бяс... - Нека! По-важно е да узнаят, че Този, който ме е пратил, е истинен, и каквото съм чул от Него, това говоря на света. И тогава ще повярват, че Той е вътре във всекиго, където е и Царството Божие... Той, а не Лукавият, Князът на тоя свят, провъзгласил себе си за бог, и когото сега почитат като единствен Господ... Но всеки ще трябва да принесе себе си в жертва, с огън ще се осоли, и всяка жертва със сол ще се осоли... Защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима; баща ще бъде против син, и син против баща; майка против дъщеря, и дъщеря против майка. - Но хората ще казват, че си дошъл да всяваш раздор... И че само, който не намрази и баща, и майка, не може да ти стане ученик... Ще те прогонят, Йешуа... - Нищо... Аз ще им кажа, че моята земна майка ми даде смъртта, а истинската ми майка ме дари с живот. Защото огън идвам да туря на земята, Мария, и колко бих желал да беше вече пламнал! Защото с кръщение чрез огън и дух трябва да се кръстя, и колко ми е мъка, докато се свърши това! - Още повече ме плашиш, Йешуа... Мария се чувстваше така, както никога досега през живота си. Разкъсвана между страха и възторга, тя сякаш бе получила прекрасен дар, бе обвита в неговата искряща, бяла светлина и не искаше никога да излиза от нея... Цялото й тяло бе изтръпнало от огромната любов, която я препълваше и която бе същевременно и болка, и неземна радост... И тази всеобгръщаща любов излизаше от него... Осъзна, че още докато късаше смокините, бе направила своя избор, и че бе дошъл моментът да го заяви. Беше готова да го обича с цялото си сърце и от цялата си душа, с всичкия си разум... и с всичката си сила... - Но ако стане тъй, както казваш, небе и земя по-скоро ще преминат, но не и думите, и споменът за делата ти... А тази мъка от туй, що идва, и която те прави прескръбен, бих искала да я поема върху си... Да те следвам в пътя ти... Да изтрия сянката от челото ти, от погледа ти, да бъда до тебе… - каза тя и с лудо препускащо сърце зачака отговора му. Той дори не я погледна. Хвана отново онази своя пръчка и почна пак да чертае по земята. Появиха се някакви извити линии, свързващи по странен начин точките и върховете на кръста. Получи се фигура с красота, в която имаше нещо омагьосващо. Изглеждаше като рисунка на пещера, която те примамва да влезеш и да извървиш кривулиците към центъра й, където бе кръстът... Не смееше да попита какво означава, но вече някак знаеше, че е важна и крие обещание за бъдеща тайна. Той остави пръчката. - Бъди благословена за тези думи, Мария! – обърна се към нея Йешуа и тя се разтвори в сиянието на очите му, забравяйки къде е, какво е и как тече времето, защото то просто вече не съществуваше. – Бъди благословена за вярата ти в мен, и за готовността ти да тръгнеш с мен! Приемаш ли да станеш Пазителка на туй, на което ще те науча? - Да, Учителю мой! - Ще бъдеш посветена. Ще научиш, че Неизразимият, нашият Отец, е като бездънен кладенец... А Предвечната Мисъл, що пребъдва в Светлината и предшества Всемира, е самата Благодат, самата Утроба на Всемира, която поема семето му, и от която всичко се ражда... И тези две сили, изначалната божествена Мощ, са разделими, но оставащи в Едно. И това Едно е силата, що я има у всеки, силата, що сама се разделя на горно и долно, търси се и се намира. Самопоражда се и се разраства, бидейки едновременно своя майка и свой баща, и сестра, и невеста, и дъщеря, и син на самата себе си, Майка-и-Отец... – Единното, явило се Първоизвор на всемирния кръговрат. И тъй щом те науча, ще те направя жена, що знае всичко във Всемира... Искаш ли? - Да, Учителю мой... - Ще събера ученици, които да обуча, а тебе ще те водя така, че да си наравно с мъжете*. И ще можеш да станеш до века живеещ Дух, както ще правя с мъжете!... И както се правеше туй в светилището - там, отдето идвам... Но трябва на всичко да си готова и всичко, що ще видиш от мене, да срещаш с вяра. Съгласна ли си? Забележка под линия: Евангелие от Тома: 114.Симон Петър им каза: Мария да ни напусне. Жените са незначими за живота. Исус каза: Аз ще я водя така, че да я направя мъж, и да може да стане жив Дух, както правя вас мъжете. Защото всяка жена, сторена като мъж, ще влезе в Небесното Царство. - Да... Учителю мой... - Ще бъдеш моята кула-пазителка... И ще те наричам вече Магдалина... Искаш ли? - Да... Учителю... мой... ************ Седма глава ...Габриела с наслада пое дъх, опиянена от безпомощността на жертвата си. Косата на близначката беше дълга и много удобно се намотаваше като въже около ръката. Така я беше притиснала към земята, че онази не можеше да мръдне. Не беше сигурна коя от двете бе паднала в капана й, но в случая това беше без значение. Тя мразеше еднакво и двете. Стисна по-здраво ножа, изкиска се и с един замах преряза извитата назад шия. Кръвта шурна по същия начин, както при онзи петел, чиято бяла перушина пред очите й бе почервеняла... ...Изведнъж се озова пак там, в Къщата... Все още бе член на Братството... В нозете й подскачаше отрязаната пилешка глава... Тя стоеше боса пред олтара, цялата опръскана със сладостни кървави капки, които като рубини блестяха върху пентаграма от медальона й... Току-що бе отслужила Черна литургия на своя Господар... Наведе се да вдигне принесената в негова чест жертва и да я хвърли в запаления огън, но изведнъж главата отвори клюн, взря се в нея с направо човешки очи и проговори с гласа на Върховния жрец: „Помни: винаги всичко се връща! Всичко се връща тройно!... Спомни си клетвата!...”. ...Габриела извика и с бързо движение я метна в огъня, но стана още по-лошо. С яростно лумване пламъците заиграха, образувайки в сърцевината си фигурата на Рамагор. Върховният простря ръце, излезе от огнището и тръгна бавно към нея, сякаш омагьосвайки я с гласа си: „Когато си получила добро, длъжна си да го върнеш тройно, когато си направила зло, ще ти се върне тройно... Помни това, Герула! И помни още следното: в живота на човека има три велики събития – любов, смърт и въплъщение в ново тяло. Магът командва всичко това! Всичко това... Магът познава съвършената любов! Съвършената любов... Магът може да се върне в същото време и на същото място, където е обичал! Обичал... И ще си спомни миналото - и любовта отново ще пламне. Но за да има Силата за това, трябва да спазва закона, а ти, Герула, го престъпи!... Ти престъпи тройния закон! Ти получи, а не връщаш, не връщаш, не връщаш... Не даваш, а губиш, губиш, губиш!... Ти, Герула, си обречена на пълно разрушение! Разрушение... Обречена! Обречена, обречена...”. ...Гласът отекваше все по-силно в стените на осмоъгълната зала, връщаше се като ехо, гърмеше над главата й като камшични удари, а наоколо в кръг се бяха изправили останалите дванайсет члена на Братството. Облечени в дългите си бели наметала с вдигнати качулки, те пристъпваха бавно към нея, вдигнали в ръка ритуалните ножове, а очите им горяха с прогарящ пламък.... Обръчът се стягаше и Габриела изведнъж разбра, че няма как да се промъкне между тях, защото използваха Силата... Изфуча като котка и се сви на пода, готова за скок. Нямаше да им се даде така лесно, знаеше къде по-силни магии от техните!... Нейният Господар скоро щеше да й се притече на помощ, само трябваше да го повика... Отвори уста да го призове, но с ужас разбра, че е лишена от дар слово... Само някакъв жалък хрипот се процеди през отворената й уста... А обръчът се свиваше, и свиваше... Габриела извика и се събуди, цялата плувнала в пот. Какво бе това? Нима бе възможно краткото преминаване покрай Къщата да бе оказало толкова силно въздействие върху психиката й? Бе се озовала случайно там, когато се въртеше с колата из задръстените малки улички зад Института по тракология и търсеше място за паркиране... Докога споменът за онези дни, когато я отлъчиха от Братството, щеше да вгорчава живота й?! Имаше да решава толкова по-важни задачи, сега ли трябваше да й се присънват отминали неща, които мислеше, че вече е превъзмогнала? За всичко, за всичките й беди са виновни онези двете, близначките Мария и Магдалена!... Едната й взе любовта, другата й взе Силата... Заради тях двете бе преживяла кошмара на отхвърлянето, само заради тях!... Отхвърлена от хората, които беше приела като свое семейство, а те не я разбраха... Отхвърлена от единствения мъж, когото бе обичала в живота си... Бе му предложила себе си и богатството си, което бе спечелила с цената на компромиси, унижения и рисковани постъпки... А той се бе подиграл с нея, предпочитайки едно незряло момиче!... Как да продължи нататък с тази рана? Как?!... Габриела се замисли. Дали имаше нещо, за което можеше да се хване? Какво бе казал още Върховният? Онази формула за задържане на любовта, която им се даваше заедно с клетвата при посвещаването... Да се върнеш в същото време и на същото място, където си обичал... Дали би могла, дали би успяла да премине през кривулиците на времето и прелитайки над коридорите му да се озове там, на онова място в лабиринта на живота си, където бе щастлива? И дали точно това искаше?... Тя отметна завивката и стана. Отиде до прозореца на хотелската стая и се загледа към панорамата. От Хилтън се откриваше прекрасна гледка към склоновете на Витоша и вилната зона в полите на планината, огрени от изгряващото слънце. Колко чужд бе вече за нея този град! И тази страна, и тези хора, които най-много обичаха да мърморят, да се оплакват, да търсят другаде вината за хала си и да критикуват всичко и всички, вечно недоволни от живота си... Нищо не я свързваше със страната, отбелязана само в документите като нейна родина. Нищо не я свързваше с тази земя, където бе страдала, бе преживяла тежко детство, разочароващ брак, смъртна опасност и смазваща любов. Нищо тук не караше сърцето й да трепне нито от възторг, нито от съпричастие. Тя бе друга. Бе над нещата, над този град, разпрострял се в нозете й, над тези жалки хорица... Бе сама за себе си. „Като котките”, усмихна се тя на мисълта си и на възникналия пред очите й образ на черна като нощта котка. Бе постигнала много, бе изградила свой свят... Имаше великолепен дом на брега на океана, имаше фирми и хора, които работеха за нея, имаше членството си в Ордена и негласното обещание да се издигне до върховете на йерархията му... Но защо да се залъгва? Всичко това нямаше значение пред онази дупка, на чийто ръб се бе озовала... Трябваше или да я прескочи, или да се хвърли вътре в нея. Път назад нямаше. Трябваше да се върне тук, на тази проклета земя, за да го разбере... И тази засмукваща я в гравитацията си черна дупка имаше име. Александър... Едва ли някога щеше да му прости унижението, което като вихър я влачеше към неизразимо болезнени дълбини... И защо ли да се заблуждава, че дори ако по чудо се озовеше на същото място и в същото време, когато бе щастлива, щеше да промени нещо? Никога нямаше да го има отново онова щастие! Никога нямаше да е същото! Никога... Защото тя самата бе вече друга. Даде си сметка, че повече от всичко на света желаеше не толкова да си върне любовта му, колкото да види неговото страдание и съжаление за пропуснатия шанс. Искаше да го види пълзящ в краката й, молещ за пощада... Искаше мъст и щеше да си я вземе с цената на всичко! Ако трябва, ще се престори на смирена, разкаяна, молеща... Ще го излъже, за да го удари после още по-жестоко. Той трябваше да си получи заслуженото! Каквото и да й струваше... Каквото и да се случеше с нея, това беше най-важното, това бе смисълът на живота й. Достатъчно! Бе дошъл моментът да прогони Александър и близначките от сънищата си. И тя вече знаеше как. Бе получила знак в отговор на заклинанията си. Господарят й бе пратил помощник. Мъж с вид на счетоводител, но с душа на дявол... а тя надушваше сродните души. Така и не разбра кой точно стои зад него, но той бе разкрил пред нея една чудесна възможност да осъществи замисленото. И щом резултатът от съвместните им действия щеше най-сетне да й донесе жадуваното удовлетворение, имаше ли значение какви бяха мотивите му? Времето, което й бе дал за размисъл, изтичаше... Щеше да съжалява до края на дните си, ако отхвърлеше този толкова сгоден случай. Какви бяха пък сега тия колебания?!... Не биваше да ги допуска, това беше най-прекият път наистина да изневери на себе си, а от там до загубата на личността имаше само една крачка. Винаги досега бе вярвала в себе си, в закрилата, която имаше от най-мощните сили, на които служеше... Винаги може да извърти нещата в своя полза! Близначките трябваше да изчезнат, а Александър трябваше да изпие до дъно горчивата чаша, тъй както я бе изпила тя самата!... За това удоволствие никоя цена не бе прекалено висока. Габриела, наречена някога Герула, отметна халата си и наслаждавайки се на ослепителната голота на своето съвършено тяло, извади куфарчето олтар. Нагласи го на подходящото място и пристъпи към служба. Трябваше да призове Господаря и да измоли неговата защита и подкрепа за това, което й предстоеше... - Алекс, сънувах един сън... Вълшебен сън! – въздъхна Магдалена, отваряйки широко очи. - Тя не е била нито храмова проститутка, нито жрица на Астарта! Знам го, усетих го... - За Мария Магдалина ли говориш? – обърна се към нея той, плъзгайки ръка по извивките на любимото тяло. - Да. Сънувах един двор, по-скоро вътрешна градина. Много приятна и прохладна. И там имаше голямо клонесто дърво, май смокиня... – Тя се сгуши в прегръдката му, опитвайки се да задържи по-дълго настроението от видяната насън картина. - А под него седеше девойка, която беше запленена от думите на един мъж с невероятно сияйни очи... Изумително сияйни... Това беше Той, Алекс!... Ах, обзе ме такъв възторг, направо неописуем, почти екстаз... И тогава изведнъж разбрах! Била е дъщеря на онзи, при когото е ходил Исус в Тир. Някакъв свещенослужител... Срещнали са се случайно, в онази къща, и тя е била много чиста... И пламенна, и възторжена... А Той веднага прозрял в душата й, видял верността, ума, чувствителността й... Така я избрал за своя ученичка. - Има някаква логика, Дели... - Мерси! Само някаква ли? - Ами логично е да има жена в къщата! Както има жена и в леглото ми... Беше я нарекъл с онова интимно име, което използваше само в определени случаи. И с което изразяваше намеренията си. Харесваше й. Беше му хрумнало в най-първата им нощ, а тя се бе учудила тогава как бе налучкал старото й детско прозвище... После бе поискал да я опознае с устни и тя се бе съгласила... И продължаваше всеки път да тръпне, когато започваше любовната игра, защото той умееше да превръща съединението на телата им в пътуване към един свят, в който тя преставаше да съществува като отделна личност, разтваряйки се в него, но и той в нея - сякаш цялата Вселена влизаше в тялото й, пулсираща и избухваща, и вечна - като самия Бог... - Е, добре... - подхвана отново темата Александър малко по-късно. - Щом се отказваме от версията за храмовата проститутка, която... трябва да призная, и на мен не ми харесваше, остава да е била нечия дъщеря, или сестра, или пък млада вдовица... И отново седяха с по чашка кафе на терасата във вилата му, както в онази сутрин, когато бе започнало всичко. Пак с един сън, но този път нейният. Денят се раждаше със свежо утро, въздухът трептеше от птичи трели, а до излизането от дома и втурването към ежедневието имаше още доста време. Двамата ценяха и обичаха миговете след близостта, когато сякаш и мислите им се сливаха и преплитаха, събирайки се като два ручея в един по-голям поток. - Едва ли е била някоя изпаднала беднячка, щом е имала къща... – продължи той. - А почтените жени тогава не са живеели сами, били са все под нечие мъжко попечителство. Освен ако е била толкова богата и независима, че да е живеела като господарка. Защото в евангелията още е казано, че жените ходели след него и му услужвали с имотите си. Може да е била от тези негови заможни почитателки... Едва ли е ходил там, в Тир, без да е било във връзка с мисията му, а нищо без пари не става... Може да е събирал средства. - Алекс! Звучи ми някак несериозно... Исус да е посещавал жена само заради парите й?! Не, не, как ти хрумна... Пък и нали е отричал богатството! И е говорел, че Човешкият син няма къде глава да подслони... - Може да е имал и... други причини. Нали все пак е бил мъж! – подсмихна се той. - Не, невъзможно! – възрази тя, готова да избухне, но забеляза навреме лукавата искрица в очите на Александър. - Нарочно ли ме дразниш? - Не, но преди малко, когато разказваше съня си, долових странен религиозен плам... Бъркам ли? - Сега пък ще ме изкараш някоя фанатичка... Просто бях под влияние на картините, които видях насън. Толкова ярко беше всичко, беше като... като някакво явление!... А очите му наистина излъчваха светлина, ако щеш вярвай! – понацупи се Магдалена, но желанието да сподели с него преживяното надделя. - А тя беше твърде млада, по-млада от мене... И някак трепетно чиста... Но какви са били тогава онези седем бяса, а? Какво е прогонил Исус от нея, какво значи всичко това, Алекс? Не ми се вярва да е била чак пък толкова грешна! На тази млада възраст! Дори и храмова проститутка не може да влачи всичките седем смъртни гряха на гърба си... - Откъде пък ти хрумна, че става въпрос за смъртните грехове? - Ами така го обясняват! - Пак си се ровила из библейските сайтове, какво ли не пише там!... – усмихна се леко снизходително той. - Нали решихме да разсъждаваме със собствените си глави! Учението за греховете възниква много по-късно, Маги. Първоначално през четвърти век са дефинирани осем, отнасящи се само за монасите, които трябвало да живеят праведно и да не се поддават на изкушения, нито на долни страсти. После папа Григорий Велики ги свел до седем, но малко по-различни, а в този си вид, в който ги знаем, те са определени столетие по-късно, чак през седми век. Магдалена недоволно изпъшка и пак се понамръщи. - Добре де... Какво биха могли да означават тогава тези седем бяса, щом не са седемте смъртни гряха? Демони? Болести? Множко са и за едното, и за другото! - Да, наистина... Но ако помислиш, ще видиш, че нещата се връзват – усмихна й се окуражително Александър. - Ако е била дъщеря на жрец, както предполагаш, то напълно е възможно като езичница да е била двойно обременена – и заради себе си, и заради баща си, който е бил служител на чужд култ. Може да му е помагала... Може да е била вречена на някой храм. А като добавим и това, че Тир е носел проклятие върху себе си, и че идолопоклонничеството към Ваал се е смятало от евреите за най-гнусното от всички езически религии, то вече списъкът с прегрешения набъбва осезателно. - Ами ако освен това е напуснала дома си против волята на своя баща? Ако е имала годеник, когото е изоставила? И ако е казала на Исус тайните, които е знаела за онзи храм? Ето че може и да станат седем... - Много неща няма как да ги разберем. Но сънят ти определено ми харесва! Продължавай да четеш Библията, може да видиш насън целия му живот, и дори къде точно е била погребана Мария Магдалина – засмя се той. - Шегуваш се, ама... Ама възниква още един въпрос, Алекс! - Поредното камъче в обувката ли? - Вече станаха толкоз, че едвам ще ходя, ако не ги изтръскам всичките до едно! Ето какво искам да попитам – къде, кога и как е станало това изгонване на бесовете от нея? Евангелистите описват чудесата на Исус най-подробно, дори и най-дребните! Дори и тези, които са се проявили без прякото му участие - като например това, когато една жена, страдаща от кръвотечение, се допряла до дрехата му и се излекувала... А изгонването на цели седем бяса е премълчано! – чак подскочи от негодувание Магдалена. - Права си, умнице моя... Толкова значително събитие от дейността му е споменато само с няколко думи и някак мимоходом, дори без желание! - Не искат да кажат или не знаят как е освободил Мария Магдалина от тях? Защо? Може би двамата са били насаме и не е имало свидетели? Но мъж и жена насаме... – позасмя се тя, припомняйки си миговете отпреди малко. - Какво друго могат да правят, за да искат да са насаме?... - Можем само да предполагаме, но май не си далеч от истината... Както и да е, липсата на информация също е информация! Когато нещо се премълчава, значи не само е важно, но и твърде опасно за основната теза, за догмата... Все пак историята с ходенето на Исус в Тир придобива вече някакъв смисъл, не е ли така? Защо пак се намръщи? Не ти харесва предположението ли? - О, не, не! Друго е... – с посърнал глас отвърна тя, свивайки се обратно на стола. - Алекс, забравихме нещо много важно! Всичките ни разсъждения отиват на вятъра! Казано е, че Мария Магдалина е била от Магдала в Галилея!... И да е ходил в Тир заради храма, Исус едва ли е срещнал там нея... Ах, а така добре се подреждаха нещата! И със сирофиникиянката, и с имената, и с плочата... Усещах го с цялата си същност, че срещата им е станала там! И сънят ми беше толкова истински!... Жалко!... - Чакай, не прибързвай с отхвърлянето на нашата версия! Всъщност, ти знаеш ли какво означава това нейно име? - Знам, че край Галилейското езеро имало град Магдала. Просто някак бях изключила... - И правилно, таралежче мое! – докосна с длан брадичката й Александър, опитвайки се да повдигне духа й. - Защото не жената е назована на него, а точно обратното - градът носи нейното име! Това станало впоследствие, чак три-четири века по-късно. Чак тогава християните от Палестина започнали да приемат, че едно малко рибарско селце близо до град Тиберия е свързано с Мария Магдалина. - Ха! Ето още едно от камъчетата, дето отдавна ми убиваше, но си бях свикнала с него... Името й! Нали двете със сестра ми носим двете му половинки, та веднъж, още като бяхме малки, проверявахме в именника значението им. И докато Мария с вариант Мариам значи любима, желана, възлюбена, то моето се оказа просто название на някакво си село!... И никак не ми се вярваше, че е толкова безсмислено... - Точно така, нали ти казах! – засмя се на възторга й Александър. – Какво си дете още... Но нищо чудно, защото и самите богослови си повтарят старата песен... А при тълкуването на това име се допускат няколко съществени грешки. Първо, ако показваше произход, щеше да има друго окончание - както на староеврейски, така и на старогръцкия коине, на който са били написани оригиналите на евангелията. Например щеше да звучи така: Магдалайос. Второ, на староеврейски думата се е изписвала само със съгласни: МГДЛ. И означавала кула. Така още в древността наричали селищата, които възниквали край някое укрепление... И трето. В съвременен Израел има най-малко десетина населени места със съставката „мигдал” в наименованието си и с някакво определение към нея, например „рибна”. - А къде е било онова село, нейното? – нетърпеливо го прекъсна Магдалена. - Не се знае. Имало е много такива укрепени места и просто не е възможно да се определи за кое от тях става дума в Библията. Пък и земите около езерото са споменати в Евангелията като „Магадански предели” и „Далманутски предели”. жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|