Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| Кратерът отново бе обърнат с по-интересната си рисунка към зрителите. Виждаха се голи сатири с тирсове и седнала менада с тимпан в ръцете, но сестрите много повече се интересуваха от задната страна, където пак със заничане и много усърдие успяха да видят двама загърнати с мантии младежи. Но и тук ги нямаше онези плочки с кръста и четирите точки. Следващият кратер им предложи пак сцена с танцуващи сатири и менади. Имаше пак тимпан, рог с вино, много гроздове, много бръшлян, венци, тирсове... Този път фигурите отзад бяха три, а между тях се виждаше и някакъв кръгъл предмет, но само с една точка.
Момичетата бяха разочаровани. Бяха очаквали след Созопол да направят в софийския музей някакво още по-голямо откритие, а кратери повече нямаше. За всеки случай извадиха фотоапарата и успяха да щракнат един-два кадъра, преди разпоредителят да се приближи и да им направи забележка. Тръгнаха нататък с усещането, че нищо по-значимо няма да видят, но че все пак са длъжни да завършат обиколката си. И докато Магдалена просто се наслаждаваше на изложеното и бе отишла доста напред, сестра й най-старателно прочиташе всяка една от табелките. - О! – възкликна изведнъж Мария, наведена над някаква яйцевидна ваза с много високо и тънко гърло. – Тук пише, че този лекит е намерен в некропола на Аполония и върху него са изобразени Елевзинските тържества! - Това са Деметра и дъщеря й Персефона, нали? – върна се назад сестра й и се вгледа в рисунката. – О, виж само с каква любов е прегърнала дъщеря си!... А другите около тях кои са? - Както са изредени, трябва да са Дионис, Триптолем, който е син на Деметра и бил научил хората как да отглеждат житото, после идват Хермес и младият бог Якхус. Този последният води церемонията по посвещаването в мистериите. Затова носи и факла. Смятан е за преродения Загрей. - Този пък кой е? - Орфическо божество – отвърна Мария с леко превъзходство в гласа. - Загрей бил малкият син на Персефона и Зевс, но ревнивата Хера пратила титаните да го унищожат докато си играел. Детето безуспешно се опитвало да избяга, приемайки различни образи, а те го настигнали, точно когато се бил превърнал в бик. - Почнала си и ти да говориш като Елена! Говориш за бикове, сънуваш бикове... – малко троснато каза Магдалена. - И какво станало с този? - Разкъсали го – понамръщи се сестра й, но продължи. – Разкъсали го на части и ги разпръснали по земята, като някои от тях изяли печени или сурови... - Уф! - Зевс не успял да се намеси навреме. Той поразил с мълния онези злосторници, после поръчал на Аполон да събере всичко, което останало от сина му. И като му донесли сърцето, то още биело. Погълнал го и го възродил... - Как го възродил? Разказвай, де, защо млъкна? – зачуди се Магдалена, увлечена от разказа и забравяйки предишната си забележка. - Според едни - дал живот на Дионис, като оплодил Семела веднага след поглъщането на сърцето, според други – накарал я нея да го погълне... - От Елена ли научи всичко това? - Че от кого другиго... Тя ми каза още, че ритуалите в тези мистерии представлявали тълкуване на мита за страданието или непризнаването на божеството. Затова дни на скръб се редували с дни на веселие, дори на разпуснатост. Разигравали се и страстите на бога. - Защо ми звучи познато? - Правиш паралел с Христовите страсти ли? – хвърли изпитателен поглед към сестра си Мария. - Само аз ли виждам приликата с орфическите мистерии? Синът на върховния бог е преследван, погубен, възкресен... А пък и ти самата ми каза, че който бил посветен, се надявал след смъртта си да има жребий, различен от онзи на непосветените, и да пребивава във вечно блаженство... Замести онова погълнато сърце с „дух”, думичката „посветен” - с „вярващ”, и ще се получи интересен паралел! Та нали и Христос е проповядвал кръщение с Дух, влизане в Божието Царство, спасение на душите и вечен живот в блаженство, но само за тези, които приемат учението му и пазят вярата! - Гледай да не те чуят онези, дето са ни по петите – засмя се Мария. – Ще им се прииска да върнат времето назад и да те изгорят като еретичка! - Ти сети ли се от време на време да гледаш дали Японеца не е пак някъде наоколо? – сниши глас Магдалена и се озърна. - Няма го, не съм го забравила! – прошепна сестра й, като също обходи с поглед залата. Знаеха вече от Николай името на своя преследвач, но предпочитаха да го наричат така заради хватката, която им беше приложил. - Сигурна ли си? - Сега ще проверим. Остани тук. Ще вляза в онази зала – кимна с глава към една странична врата Мария. - А ти гледай дали някой ще ме последва. - Какво е това там? - Пишеше, че е Лапидариум. Видях някакви камъни вътре... - Добре – кимна с глава Магдалена и тръгна бавно покрай витрините, като държеше под око ъгъла отдясно на входа, към който се запъти сестра й. Нямаше много посетители. И макар основното помещение на музея да представляваше една голяма зала с куполообразен покрив, заради различните стендове видимостта не беше добра. Затова тя бавно се премести към онази част, откъдето вратата към Лапидариума се виждаше добре и като си даваше вид, че разглежда експонатите, наблюдаваше внимателно дали някой няма да последва Мария. Времето минаваше и нищо не се случваше. Момичето започна да се притеснява. Не можеше твърде дълго да стои на едно място, щеше да събуди подозрение у разпоредителите... Не стига, че след като правиха снимки, един от тях непрекъснато се въртеше наоколо и ги държеше под око, за да не се пробват пак, а сега и този неин „интерес” към една определена витрина... Даде си сметка, че двете не само привличат вниманието заради приликата си, но и поведението им е съмнително. А пък и тази нейна бинтована ръка... Дали не си мислеха, че крие нещо под превръзката? Като огледа още веднъж посетителите и не забеляза нищо, което да я притесни, Магдалена реши да отиде при Мария и да я извика, за да си ходят вече. Влезе в страничната зала и я затърси с очи. В първия момент й се стори, че сестра й просто се е изпарила. Нито се виждаше, нито се чуваше. Помещението бе голямо и добре осветено заради остъклената външна стена, но бе така препълнено с плътно допрени една до друга каменни плочи, колони, саркофази и положени един върху друг късове от фризове и портици, че приличаше по-скоро на омагьосана пещера. Само един тесен проход лъкатушеше между внушителните грамади, обикаляйки около струпаните в средата като остров блокове. Там част от храм на Фортуна напомняше за преходността - както на хората, така и на боговете. - Мари, къде си? – тихо я повика тя, колебаейки се в коя посока да поеме. В отговор дочу името си, изречено с приглушен глас някъде отляво. Втурна се натам и я видя. Беше се отпуснала на колене пред една голяма стела, с ръце върху нея и със сълзи в очите. Белизната на лицето й изплаши Магдалена. Никога нямаше да свикне с тези нейни състояния, никога!... Огледа се да потърси помощ, но залата бе празна. Наоколо имаше само камъни... - Момичетата бяха шокирани! Щом разбраха кой ни е по петите... Да ти призная, приятелю, аз също – привърши разказа си за пътуването им Александър. - И аз - не по-малко. Тази организация... – започна Николай и извади цигара, почука с нея по масата, за да я направи по-твърда, повъртя я в пръстите си, но се въздържа да я запали. Беше обещал на Мария да ги намали. – Трябваше да науча някои неща за тях, за да си дам сметка колко е сериозно положението. И срещу какво се изправяме. - Мислех, че в наше време дейността на тази Конгрегация най-вече се свежда до контрол над католическите служители – там монаси, свещеници... - Де да беше така... Двамата бяха седнали в „Арките” в очакване на момичетата. Това интернет кафене беше собственост на Александър, беше свързано с много спомени и вече няколко години бе любимо място за срещи както на компанията на близначките, така и на техните приятели. Вечерта плавно преминаваше в свежа нощ. Бурята бе измила града, бе прочистила въздуха и след сахарските жеги се дишаше толкова леко, че хората с радост изключваха климатиците, където ги имаше, и отваряха широко прозорците. - Какво знаеш за Инквизицията? Наричам я тъй по навик, другото е твърде тромаво. А и дали смяната на името е променила много същността? - Кой знае... Май не твърде много – отвърна Николай. - В самото начало функциите й били възложени на Ордена на доминиканците. Била създадена главно за борба с ересите, но впоследствие процесът набрал не само скорост, но и мащаб. Трибуналите на вярата се множали, а когато еретиците, които трябвало да бъдат разкривани и осъждани, били общо взето ликвидирани, вниманието се пренасочило. В Испания, например, под заплахата от предаване на Инквизицията всички евреи, които не пожелали да приемат християнството, били прогонени от страната. Това станало през петнайсети-шестнайсти век... Така с настъпването на Ренесанса, а после и на Реформацията били припознати като особено опасни нов вид врагове. - Вещиците? – позасмя се Александър. – Скоро нарекох момичетата малки нереализирани вещици... - О, не, друго имах предвид. За лова на вещици пък въобще не ми се говори, това е друга голяма тема! Всички знаем колко лесно е ставало нарочването... И как никой не е бил застрахован, че няма заради завист, ревност или бог знае още какво да го посочат с пръст и да го обвинят във вещерство, вредителство и магии. - Така е. Покрай „черните магьосници” са били изгорени хиляди хора със свръх развита сензитивност. С лечителски способности, с познания за природата, с качества, на които сега се възхищаваме... Като тези на Мария, например. Знаеш ли... - Мария, ако живееше тогава, щеше да се озове право на кладата! – някак троснато го прекъсна Николай. - И не само заради виденията си! Как само се беше увлякла... Как се беше обвързала с онези!... - Е, те не бяха точно магьосници, там, в онова тяхно Братство... – погледна го внимателно Александър. - А какви? - запали най-сетне цигарата си събеседникът му. - „Посветени”, както сами се наричаха? Посветени в какво – да призовават някаква си Сила чрез групов секс?! Ритуален бил!... Еросът и Логосът се били срещали!... Хм! - Още не можеш да го забравиш, Ники. Недей, гледай напред – сложи той длан върху ръката на приятеля си. – Ще изгубиш Мария, ако не прекрачиш през това. А помни ми думата, някой ден ще разбереш по-добре от какво се е отказала заради теб!... - Хм – Николай изсмука с мощни вдишвания цигарата до половината, после решително издуха дима и я загаси, размазвайки остатъка в пепелника. – Прав си, това е минало... Знам, трябва да престана да реагирам така, но... Още ми е пред очите как я видях в прегръдките на онзи, как му беше името... Рамагор, върховният им жрец... - Да. Забелязах, че или не говориш на тази тема, или наистина реагираш болезнено на всичко, свързано дори косвено с магии, „посветени” и всякакви тайни общества... А всъщност нищо кой знае какво не е станало, Ники! Дори още не бяхте заедно тогава. Приеми нещата така: Мария просто разви там още повече сетивата си, а от това печели и връзката ви! - Лесно е да се каже... Но ти си прав, избягвам темата... – отвърна Николай, замълча за малко, вперил поглед през отворения прозорец в къса обагрено в червено небе, който просветваше като зарево над отсрещните сгради, и вече с предишния равен тон продължи. – Наистина, преди малко имах предвид не вещиците, а хората на научната мисъл. Защото Инквизицията припознала и в тях новите си врагове. Всякакви хора със свободни възгледи, които също застрашавали с идеите си Църквата. Те също трябвало да бъдат издирвани, разобличавани, наказвани. И до наши дни е тъй, макар и в смекчен вариант... - Да, Мария спомена, че на латински думата „инквизиция” означавала разследване, а пък „инквизитор” направо можело да се преведе като преследвач, шпионин... - Много точно! И като всяко разузнаване, това също е развило необходимата за тези дейности структура, дори се е превърнало в най-доброто, в най-хитрото! Разузнаване, което е най-консервативната организация, и което не се спира пред нищо, което може да купи всекиго и всичко... Ръководи се от префект, който е с чин кардинал и е подчинен директно на папата. Този префект има двама помощници, пак кардинали, които отговарят съответно за външното разузнаване и контраразузнаването. - Охо! Виж ти... – усмихна се Александър, доволен от връщането на Николай към предишната деловитост. Нямаше нищо против да се запознае с устройството на тази институция, всявала смразяващ страх във вените на хората векове наред. - Мари, сестричке! Хайде, стани, моля те... – повтори Магдалена, приклекнала до сестра си, като я милваше леко по ръцете, страните и косата. Бе толкова потресена от вида на Мария, че забрави за своята задача да следи входа и кой влиза през него. Никоя от двете не забеляза слабата жена на неопределена възраст - същата, която бе закусвала недалеч от тях в крайпътното заведение... Тя като книжна мишка пъргаво се шмугна в залата с камъните и побърза да се притули някъде отзад, край един саркофаг. Извади мобилния си апарат, включи го на запис и го закрепи отгоре. В ръцете й се появи бележник, тя бързо нахвърли някаква скица и надраска няколко думи, надавайки ухо към разговора на сестрите. За случайния взор не представляваше никакъв интерес, дотолкова приличаше на отнесен научен работник - потънала в мислите си, обсебена цялата от древния паметник пред нея. - Плочата… - тихо промълви най-сетне Мария, но в тишината всяка дума отекваше в празното помещение. - Те я изтърваха там, в прохода… Онези мъже с факлите, и кръстовете на гърдите… Някъде навътре в рудника нещо започна да се срутва, някой извика... Те я оставиха и се втурнаха на помощ... Магдалена въздъхна с облекчение. Въпреки, че видимо бе потресена от преживяното, сестра й явно бе успяла да надмогне силата на видението си и се връщаше бавно към реалността. Докато говореше, цветът на лицето й започна да се възстановява, а в гласа й се появи предишната звучност. - Другарите им ги викаха... – продължи тя без да се изправя. Седнали прегърнати на пода, момичетата гледаха към каменното надгробие като към някакъв олтар. - Бяха се запътили натам, към дъното на рудника, но нещо им попречи... Там, в дъното, трябваше да скрият златото, и свитъците, и книгите... Много свитъци, стари и нови, пазени през вековете, съхранили много важни знания.... В крепостта е имало скрипториум. Имало е хора, заети с преписване, украсяване и подвързване на книги, имало е много книги... Били са времена на разцвет и могъщество, но изведнъж всичко свършило. Нахлули ордите на мюсюлманите... О, Маги... – разхлипа се пак Мария. - Учили сме как идват, учили сме как турците завзели земите ни, но да го почувстваш с кожата си, е толкова страшно!... Те рушат, изтребват, погубват всичко, що е постигнато. Тези пълчища са блъвналият ад... Самият ад, Маги... Магдалена прегърна по-силно сестра си и усети как трепери с цялото си тяло. Започна отново да се безпокои за нея, но гласът на Мария започна постепенно да укрепва, изпълвайки се със сдържана ярост. - А онези мъже в рудника, май бяха монаси, трябваше да съхранят светлината, поне частица от нея... Трябваше да я скрият от нашествениците, от онези прииждащи като огнен прилив орди... С цената на всичко! С цената на живота си трябваше да успеят, трябваше да съхранят знанието за миналото величие... Да запазят светините от мръсните ръце на онези, които горяха къщите им! Които раздираха плътта на жените им, разсичаха с ятагани децата им!... И набучваха на кол всеки, който не предаваше вярата! Христовата вяра... И те оставиха за миг плочата, за да помогнат на другарите си, които викаха за помощ някъде оттам, от дъното... Оставиха я, и повече не се върнаха! Никой не се върна... Камъните им прерязаха пътя. Това е плочата… - прошепна Мария, избърса почти пресъхналите си сълзи и погали надписа, но не се помръдна от мястото си. Магдалена най-сетне обърна внимание на камъка, който така бе въздействал на сестра й. Не разбираше от древни надгробия, но семплата му красота я накара също като нея да допре ръце до студената повърхност и да се замисли. Някой бе отдал последна почит някому... Някой бе скърбял и не бе искал да приеме раздялата, отхвърляйки с цялата си душа загубата на близките. Някой сръчен каменоделец бе изпълнил желанието му, изчуквайки с длетото си най-отгоре в двата ъгъла стилизирани смокинови листа, подаващи се от извит като вълнa и спираловидно засукан троен вихър. После следваше триъгълна арка над голям кръг или може би слънце, от което прорастваха два лозови листа, наполовина превърнали се в гроздове. И нямаше нужда човек да познава погребалната символика, за да долови вкопаното в камъка внушение едновременно за преходност и вечност... Магдалена се загледа по-внимателно в издълбаните букви. Малки бръшлянови листенца разделяха думите, които до една бяха четливи. Пощаден от времето, надписът бе учудващо цял, без отчупени или изличени места. Може би наистина паметникът е бил пазен и съхраняван някъде... - Мария... Ма...рилина... ет... – засрича тя. - Мариус... „Четвърти” ли трябва да е това? Стус... Ан... И пак има римско число. Трета? Трети?... Не разбирам... - Не, не четеш правилно! – скочи на крака Мария, последвана от сестра си. - Думата продължава от единия върху другия ред, тогава не са имали тирета за пренос. Това след Мариус не е римско четири, а са буквите „иу”, което се чете „ю”. Получава се Юстус... - Добре, чакай пак да се пробвам, да видим какво ще се получи! Значи така: „Мария Марилина ет Мариус Юстус... ан... три... мариусага... Топус. Либерис. Суис. Ен. Ел. Е.” - Точно така. - Ах! Не може да бъде! Дали е това, което си мисля? Мария Марилина?! Възможно ли е… - Да... Казвам ти, това е плочата, която криеха в рудника – упорито повтори Мария, прокарвайки внимателно пръсти по нея. Магдалена видя оня блясък на непреклонност в очите й, който много добре познаваше, и разбра, че вече нищо няма да я накара да промени мнението си. Тя знаеше... M A R I A * M A R Y L L I N A * E T M A R I V S * I V S T V S * A N * III M A R I V S A G A THOPVS * LIBERIS S V I S * N * L * E * Момичетата се заеха да огледат по-добре епитафията и целия паметник от всички страни. Освен една странна хоризонтална черта върху римското III, чието предназначение им убягваше, нищо друго не забелязаха, което да им даде допълнителна информация. Нямаше дори пояснителна табелка, само някакъв инвентарен номер, надраскан с тъмна боя в горния десен ъгъл. - Я да направим няколко снимки! Тук никой не пази... – реши се бързо Магдалена, като се огледа и си извади телефона. - Давай, докато не е влязъл някой! - Защо да пазят, нали оттук нищо не може да се открадне – засмя се Мария, но също се огледа преди да насочи фотоапарата към надписа. Сестрите бяха доволни, забравили всичко на света. Не само че досадните охранители бяха останали в голямата зала и те на спокойствие заснеха плочата, но и малкото посетители на музея не проявяваха интерес към тази част от сбирката. Златните и сребърни съкровища бяха къде по-привлекателни от някакви си камънаци... След като направиха достатъчно кадри от различен ъгъл, от близо и от далеч, и след като сами се заснеха на фона на откритието си, те отново се съсредоточиха върху текста. - Добре... – бавно започна Магдалена, минавайки с пръсти по буквите. - Това, че е наречена Марилина, не ме смущава, дори напротив... И ти знаеш защо, нали? - Мисля, че си права, едно и също е. Много добре помня как на село, като не ни различаваха, викаха на всяка от нас Марилинчето. А като ги попита защо ни преиначават имената, как ти отговориха? - Че така било прието по техния край... Така викали на... - Ето, виждаш ли! - Има и още нещо, Мари... Точно днес, преди да излезем, търсих по сайтовете какво има за нея... Знаеш ли на какво попаднах? Няма да повярваш! - На какво? - Не му обърнах внимание, а ето че не е било случайно!... - Казвай, де, Маги! - В един немски икуменически лексикон на светиите открих, че е отбелязана още и с името Marlene! – с олимпийско тържество в гласа заяви момичето. - Да не би да става въпрос за тези, които могат да празнуват на 22 юли имен ден? За производните имена? - Не, не беше направено на този принцип. Страницата беше посветена само на нея, на Мария Магдалина. Не на именниците, за тях имаше друг сайт в същия календар! - Хубаво... Макар, че някакъв си съвременен лексикон не може да бъде доказателство... - Доказателството е пред нас! - Мен ли убеждаваш или себе си? – малко троснато погледна Мария. Магдалена тъкмо щеше да отвърне, че не някой друг, а именно Мария в началото е била скептично настроена, и че те двамата с Александър трябвало да положат усилия, за да я накарат да повярва във връзката на Исус с нашите земи, а оттам и възможността Мария Магдалина да е била погребана тук, когато вратата на Лапидариума изненадващо се отвори и вътре нахлу група шумни туристи, водени от енергична екскурзоводка. Близначките с неудоволствие се отдръпнаха, тъй като тя ги поведе право към тяхното място. След няколко уводни думи на английски жената се впусна да говори за значението на надписите по камъните, които бивали надгробни, посветителни и почетни, както и вдълбани върху милиарни колони, отбелязващи разстоянието по римските пътища. Като свърши с общите приказки, насочи вниманието на притихналите си слушатели точно върху „тяхната” плоча. Момичетата се заслушаха. ...Била направена през първи век от новата ера, била открита край сегашното село Гиген на река Дунав, където в провинция Мизия се намирало древното римско селище Улпия Ескус, процъфтявало през първите векове на нашата ера... Била сложена „с голямо неудоволствие”, както гласял надписът, от някой си Мариус Агатопус, римски гражданин от източните провинции, за неговите деца Мария Марилина и Мариус Юстус, починали на три годинки... Близначките разочаровано се спогледаха. Нещо не се връзваше… Но поне разбраха как се разшифроваха тайнствените инициали N.L.E. Беше закодиран израз за скръбта на бащата, за неговото „голямо неудоволствие”... Тихо заобиколиха по пътеката, извиваща се между експонатите, и като попарени напуснаха музея. Малко преди тях бе излязла и онази жена с вид на научен работник, която с интерес се бе вслушвала в разговора им. Така и не я забелязаха. Изобщо бяха забравили да се оглеждат и да внимават дали някой не ги проследява… - Наистина са в крак с времето, защо ги обвиняваш в консерватизъм? Какво по-точно вършат сега? – попита Александър след като изслуша Николай, който му бе разказал накратко историята на онази Конгрегация. - Ами каквото и всички останали от бранша! Шпионството си има неписани правила още от най-дълбока древност. Външното се занимава както с политическо разузнаване, така и с икономически шпионаж, и със събиране на информация от културно и историческо естество. Знаят всичко за всяка от страните – партии, правителства, опозиции... Знаят къде какви находки са направени, какви ценности са открити... Отделно имат отдел за борба с агентурното проникване, и отдел за външно контраразузнаване. - Това не е ли едно и също? - Не. Първите снасят информация за подготвяните агенти - за всички онези, които предстои да бъдат внедрени отвън в средите им. А другите пък се занимават със следене на служителите отвътре, на всичките служители в цялото това направление. Дали пък някой от тях не е вербуван. - Хм, наистина сериозно пипат. Тогава трябва да имат и доста голям персонал? - Сравнително... Общо във външното разузнаване са заети около 200-300 души. Ако не са и повече, защото колегата ми сподели стари данни, от времето на следването ни в Академията. Говоря ти само за щатните служители! Без агентите и помощниците им по места! жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|