Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| Забележка под линия: * Карпократ от Александрия (78-138 г.сл.Хр.)
- О, да! И аз забелязах това веднага щом започнах да търся изображения от онова време! Ама пък намерих нещо толкова интересно, че направо няма да повярвате на очите си!... – възкликна Мария, придавайки си тайнственост. – Но за него после... Обясняват между другото тази прилика със синкретизма, който се появява при прехода от една религия към друга, но мен това не ме удовлетвори и продължих да ровя, затова го намерих това нещо... А междувременно срещнах дори тезата, че когато посветени в орфическите мистерии приемали християнството, те не можели толкова бързо да се откажат от предишните си вярвания, затова изобразявали от една страна Орфей като рибар или като разпънатия на кръст Спасител, а на самия Христос за по-лесно възприемане му придавали черти на Орфей, заобиколен от животни, на добрия пастир... - Ама защо изкарват ранните християни глупаци! – възмути се Магдалена. – Защо не погледнат от друг ъгъл и тогава ще видят очевидното! Ако на изследователите са им трябвали векове, за да преоткрият едва преди стотина години приликата, то онези хора са живели във времена, когато тази приемственост просто им е бодяла очите! Именно заради сходствата! Оттам и синкретизмът, а не защото в новата вяра привнасяли стари схващания!... Какво откри? - Ще стигна и дотам, но, разбира се, ти и тук си права, Маги... Научните обяснения за психологическата приемственост, за непрекъснатата нишка на първообраза в общественото съзнание, наричат го континуалност, за символиката в митологичното съзнание и културните му проявления са интересни, но... Вярно, пълно е с научни понятия и многословни тълкувания, но имам усещането, че зад тях просто се губи същността, остават си нещо като... като правене на словесна акробатика. И всеки се чуди как да отскочи по-надалече, и как да го каже по-умно... И по-научно. А нещата тогава са били къде по-прости! Ранните християни не са теоретизирали, те просто са виждали и са показвали тази прилика както са могли, преди Църквата да им забрани да го правят! Има една доста впечатляваща рисунка от трети век, открита в християнските катакомби в Рим... Осем библейски сцени заобикалят централната, най-важната, на която по всички правила би трябвало да е изобразен Христос. И какво мислите, че представлява? - Орфей? - Голобрад Орфей с лира, облечен в къса дреха и с нашенска, тракийска гугла! Свири под дървета с накацали по тях птици, а хищни и мирни животни заедно го слушат... - А другите рисунки около него? От мистериите ли са? Това ли си открила? - О, не! Имай малко търпение, Маги, сега аз ще те поизмъча... Не, рисунките определено са от Библията! Давид с прашката, Мойсей, та дори самият Исус, който възкресява Лазар!... Изобразен е с по-късо наметало и също голобрад!* Забележка под линия: *Катакомбата Домитила в Рим. - Чудно! Има ли и други подобни изображения? - Има, при това много! От различни места, което пък показва, че не е някаква единична прищявка на нечий ум, смесващ религиите. Че наистина е правено съзнателно, за да се предаде и съответното послание. Мозайките от катакомбите са най-впечатляващи, има една, на която е изобразен Орфей - пак с тракийска гугла и лира, но определено символизиращ Христос... Има една друга, в Равена, Христос там е добрият пастир... Има статуи, барелефи, има и картина, на която Христос и Орфей си подават ръце... Запазени са и ритуални купи, а у нас са били сечени монети с образа на Орфей – каза Мария и млъкна. - Е? Това ли откри? Това си е известно! Това и аз го знам! - Ама не знаеш какво намерих... Вярно, нещо съвсем мъничко е, но... Понякога и дребното камъче може да преобърне колата... - Стига недомлъвки, Мари! Ако искаш, ще ти се извиня, че те прекъсвах. Ето, извинявай... И казвай най-сетне какво си открила! Моля те... - Е, добре – прегърна сестра си Мария. – Нали си ми сестриче, прощавам ти... Най-мистериозен от всичко е един малък предмет с неизвестно предназначение. Мъничък такъв, близо сантиметър на сантиметър и половина, направен от полиран тъмночервен хематит, вдлъбнато гравиран от едната страна. Някои го описват като печат, но ми се струва, че бъркат... Иначе буквите щяха да бъдат огледални, а те не са! Най-вероятно е медальон, носен под дрехите, защото хематитът е мек и трошлив минерал. Изключително интересен екземпляр! И то не само заради самия себе си, но и заради цялата тайнственост, с която е забулен. Първо, не се знае нито къде е намерен, нито от кого е изработен, а има само някаква приблизителна датировка от трети-четвърти век, която е сложена през двайсетте години на миналия век и се обяснява единствено с преплитането на религиите, с прословутия синкретизъм, присъщ на ранното християнство. И второ – както мистериозно се е появил, пак така е изчезнал... - Как изчезнал? Откъде? - От Берлинския музей. За първи път е описан в каталога му през 1909 година... - Чакай, чакай! – подскочи Магдалена. – Но това е малко след като у нас започва кампанията по събиране на исторически находки! Възможно ли е да е бил... - ...откраднат и изнесен от тук, от нашите земи? – довърши въпроса Мария и сама си отговори. – Според мен напълно е възможно! Защото е купен за музея през 1904-а, при това от неизвестен антиквар, без никакви данни... което за точните и педантични немци е много нетипично и е показателно, че е имало нещо нередно. Или поне името на продавача е укрито, което пак навява определени мисли. Странно е това съвпадение във времето - и първата експозиция на музея в София се подготвя точно тогава... - Като бял ден е ясно, че придобивката не е попаднала в Германия по легален път! – измърмори сестра й. – Какво ли се чудя! Само преди месец пак стана скандал - на разпродажба в Лондон, в една много известна търговска къща, помните ли? С онази сребърна тракийска чиния, дето нямала сертификат и била изнесена от някакъв иманяр... Цялата ни страна ще разпродадат парче по парче! - И ако не е бил рисуван и сниман веднъж... – вдигна ръка Мария, сякаш искаше да си вземе обратно думата. – Ако не са му рисували отливките, които също са изчезнали, така и щеше да си отплува към неизвестността този медальон! Кой знае в коя частна колекция е сега... - Или в чии тайни архиви... – не можеше да се успокои Магдалена. - Можем само да гадаем какво точно е станало, Маги. За последно е бил видян към края на войната, когато заедно с най-ценните експонати от музея бил преместен в специален бункер край Берлин. През 1945 година там избухнал пожар, най-вероятно инсцениран, защото редица ценности впоследствие изчезнали... - Ама какво е представлявал всъщност този медальон? Казвай най-сетне! – извика нетърпеливо Магдалена. Сестра й я погледна, понечи да отвърне нещо по-остро, но само поклати глава. - Мъж, разпънат на кръст, както е обичайно да се изобразява Христос, дори клинове има под краката. Но кръстът е увенчан с легнал полумесец и отгоре в дъга са подредени седем звезди. Те според изследователите изобразявали Плеядите и символизирали лирата на Орфей. Кръстът бил знак за главните звезди от съзвездието Орион, което било препратка към Дионис-Загрей, защото в античността то понякога било смятано за съзвездието на Дионис. А полумесецът пък бил символ на някакъв лунен бог, свързан с мистериите в чест на Сабазий – това открих като обяснение!* Както виждате, тракийският мотив е много силно застъпен... Най-странен обаче е надписът, който гласи „орфеос баккикос”, посветеният на Бакхус Орфей! Ето, преписала съм го така, както е бил, а това е самото медальонче, свалих картинката от интернет – подаде на сестра си листата Мария. – Наблягам на факта, че е с гръцки букви, но е изписано неправилно, окончанията са сбъркани и според някои бил на варваризиран гръцки!... В литературата, която намерих за него, западните автори го изписват на латиница, явно си мислят, че така поправят грешката. А оттам вече много неща се губят... „OPФEOC BAKKIKOC”, както е в оригинала, е различно от „Orpheos Bakkikos”, както е поднесено на западните хора, за да могат да го прочетат, не мислите ли? Забележка под линия: *Al.Fol, K.Jordanov, K.Porozhanov, V.Fol “Ancient Thrace” - Ами да! Веднага се губи информацията за произхода! Пак същото, Алекс! – изпъшка Магдалена, като се обърна към него. - Пак неточен превод!... - Да, ама не е само това - продължи Мария. – Много некоректно е описван дори и външният му вид! Освен дето е изчезнал, вече се и преиначава... Докато търсих повече информация за него, видях този медальон на една картинка в зеленикав вариант и с някакви пукнатини, такова било авторското виждане на издателя... А хематитът, който се асоциира с кръвта*, никога не може да изглежда така - ако се пукне, ще се счупи! Имах такава гривна и знам какво говоря. Пък и цветът му варира от тъмночервено до черно, но не и в зелено. Кръвта, от друга страна, е самият живот... Забележка под линия: * haima /гр./ - кръв - Май наистина някой има интерес някои неща да не изплуват на повърхността... – каза Александър, като се пресегна към листа. - А границата между недобросъвестност, немарливост и преднамереност е много тънка. И вече не би трябвало да се изненадваме. Но има нещо в тези обяснения, което ме смущава. Ти, Мари, го каза в началото и то е много важно: ако гледаме само фигурата, ще я определим еднозначно като разпнатия Христос. Затова ми звучи доста пресилено еквилибристиката със съзвездията. Нито Лирата, нито Орион са намесени тук, защото имаме един Христос, съвсем недвусмислено назован Орфей, а в надписа е споменат и Бакхус, което е директно насочване към посветителските мистерии... И не е необходимо допълнително чрез звездите да се дублира тази информация върху и без това малкото пространство. Значи трябва да имат друго послание, добавящо нов смисъл. Затова се сещам за символиката на седемте сфери, която се заражда още в древността въз основа на това, че известните звезди са били седем, и които звездни сфери според гностиците са седемте небеса, през които душата трябва да премине след смъртта, за да се възкачи до Бога. Така смисълът на изображението става следният: Христос, посветен като Орфей в мистериите, и който като него знае Пътя! И още нещо, което подкрепя тезата ми. Вече няма как да се направи въглероден анализ, няма как да се уточни възрастта на медальона, но това изображение категорично не може да бъде от трети-четвърти век! - Защо? Ах!... Заради кръста ли? – ахна Магдалена. – Вярно, сещам се, че той се появява в християнското изкуство много по-късно! Май беше през шести или седми век... - Точно така! – усмихна й се одобрително Александър. - Чак през седми век разпятието от вид римско наказание, налагано на неримски граждани, се превръща от позорен инструмент за мъчение в символ на изкуплението. И изобщо в символ на християнството. Освен това тук виждаме един полугол Христос със свити крака, а така той започва да се изобразява много по-късно, едва някъде към дванайсети век. Дотогава са го представяли все облечен и в строго изпъната поза... При това тук го виждаме голобрад, както е обаче при ранните християни. - Но какво излиза тогава, Алекс? Щом е от по-късен период... Междувременно през девети век вече официално е била въведена нашата азбука, кирилицата... Това може да обясни и „сбъркания” надпис. И дори си мисля, че едва ли е бил сгрешен, може би нарочно като окончание е използвана нашата буква „С”! - Да, възможно е. Ако беше само надписът, бих могъл да приема, че е ранен, защото още преди въвеждането на кирилицата българите са си служили с „варваризиран” вариант на гръцката азбука! Но стилът на самото изображение наистина предполага едно по-късно време. Това заключение ни кара да определим с голяма вероятност и мястото, където е могъл да бъде изработен този медальон. Защото в цяла Европа има само един регион, където са се провеждали орфически мистерии, а същевременно е била разпространена и кирилицата. Това са Родопите. - Но ако за първите векове е било естествено все още да смесват религиите, то хиляда години по-късно да се появи такова изображение... – замислено произнесе Магдалена, разглеждайки картинката, после тръсна решително глава. - Това значи само едно, тайната е било упорито и непрекъснато пазена, така мисля! Имало е хора, които са знаели и са я пазили... Имало е памет!... Някъде срещнах следното твърдение: всички ереси са тръгнали от тук, от нашите земи... От България. И ако това тайно знание, пазено у нас, е било ерес според Църквата, главата си залагам, че за други е било памет за първоизвора... За пребиваването тук на самия Учител!... - Всички май си заложихме главите... Защото и Митко каза нещо подобно... – обади се Мария. – Помните ли, преди да загине, той ни накара да се замислим върху въпроса защо точно към християните от Родопите са били толкова жестоки поробителите... Какво са търсили по тези чукари, при положение че земята в равнините е много по-плодородна? Защо никъде другаде – нито в страната ни, нито в Европа, не са потурчвали с такава стръв християнското население? Никъде другаде по земите ни няма помаци, насила помохамеданчени... Сякаш целта им е била да се изличи всичко, да се затрие всичко, което може да има някаква памет за миналото! Камък върху камък да не остане от Перперикон... А ето, и Митко вече го няма... – натъжи се тя, а Магдалена се пресегна и я прегърна. - Да, мили мои, така е – сложи големите си длани върху момичешките ръце Александър. - Имали сме самочувствието, че сме най-близо до извора, който трябвало да бъде пресушен, и турците точно това са направили... Били сме едни от първите европейски християни. Църкви се строят тук още през трети-четвърти век, още преди Римската империя официално да въведе християнството... Тук са идвали и апостолите... И макар да имам едно наум за дейността му, трябва да отбележа, че апостол Павел също е идвал. Отправяйки своето послание към филипяните, той със сигурност не говори за малкото и никому неизвестно македонско градче Филипи, а за известния в античността блестящ Филипопол, нашия сегашен Пловдив! Намериха се вече достатъчно доказателства и за това. Защото именно нашият Филипопол е на голяма плавателна река, както е описан в Деянията на апостолите, и защото именно там епископ е бил апостол Ерм, за когото вече ви споменах... - Оня, дето написал „Пастирът”? - Дето героят танцувал край кулата с девойките? – засмяха се едновременно близначките. - Същият. И Павел изрично го поздравява в това свое писмо... И пак тук, на нашите земи, се създава църковна организация, която обаче още на Втория вселенски събор в Константинопол е обявена за еретическа... Дори има изгорени заради ерес около тридесетина души! - Кога става това? – попита Мария. - Към края на четвърти век. - Но тогава... Получава се странно съвпадение... – повдигна рамене тя. - Като ми разказваше за Перперикон, Елена спомена, че горе-долу по това време той западнал. После отново се съвзел, за да стане блестящ няколко века по-късно по времето на цар Иван Александър... - Може да са си изпатили заради вярата, която поддържали, и която наложеният в Никея канон отричал... Така или иначе, през девети век цар Борис не се е заел с покръстването на някакви си езически племена, както го учат нашите деца по учебниците, и както насилствено е протичала християнизацията в цяла западна Европа по онова време. Не, той е целял не друго, а уеднаквяване с канона, като можел да избира между Рим и Константинопол... Защото точно тук не само е било разпространено, но се е оказало и много жилаво арианството, точно заради което се свикал Никейският събор. Пак оттук по-късно тръгват и богомилите, заради които в Европа се разпространява най-омразната за Църквата ерес – тази на катарите. Ние наистина сме били земя на еретици. - И защо? – попита Мария. - Дали защото сме знаели истината?... - Мисля, че си права, знаели сме я... – отвърна Александър. - Така че този медальон най-вероятно е принадлежал на някой такъв наш „еретик”. - И е бил пазен като зеницата на окото... Да се съхрани векове, и да изчезне в наше време тъй мистериозно!... – въздъхна Магдалена. – Какъв малшанс! - Тя и плочката, дето я изрових, изчезна... Така и не успях повече да се добера до нея! – огорчи се на свой ред сестра й. - Само ако можех сега отново да я докосна поне за мъничко! Сега, след като научих нещичко за тракийския орфизъм... Щях да съм подготвена, щях да разбера по-добре какво виждам. А не както стана първия път. Жалко... - Но пък вече сме горе-долу подготвени да се върнем там, в рудника. Не е ли тъй, Алекс? – обърна се към него Магдалена. - Не сте казали на никого къде отиваме, нали? - Не, не... – едновременно отвърнаха близначките. – Дори и нашите не знаят. - По-добре да не ги тревожим, ще им се обадим, като стигнем. А може и да не тръгнем утре, може пък да си останем тук. Нека Николай да си каже думата, той е специалистът, той е отговорникът по сигурността... И каквото каже, това ще стане, така да знаете! Защото намери ли основания да го отложим, хич няма да ви слушаме. Колкото и да протестирате – закани им се шеговито с пръст Александър, макар в гласа му да нямаше никаква задявка. Момичетата се понамръщиха, но не възразиха. Мария погледна към часовника над камината, възкликна с недоумение колко бързо е изтекло времето, а Николай още никакъв го няма, и се пресегна към телефона си. По време на разговора няколко пъти възкликна одобрително, а накрая дори радостно се разсмя, прати му въздушни целувки и се обърна към тях цялата грейнала. - Скоро ще бъде тук, идва вече... И да знаете, утре пътуваме! Той сам ще ви го каже, като дойде, но и аз бързам да ви съобщя добрата новина... - Да не са се отказали от нас? – подскочи Магдалена. - Изглежда, наистина са се отказали. - Ха! Ами то трябваше да се очаква! Нали убиха професорката, отмъкнаха плочката, какво още да искат! - Така е. Твърде дребни риби сме, а и какво толкова сме направили, че да ни вървят по петите... Заради моите видения ли? - А онези двамата, Мари? Сянката и Японеца? Тях дали са ги хванали? - Него нямало в какво да го обвинят, тъй каза Ники, а нея... Открили са коя е, но тя междувременно си била заминала. Още с първия полет за Италия на другия ден. - Хубаво, де... Ама откъде са толкова сигурни, че Японеца... Ами ако пак ни се лепне? – продължи да се съмнява Магдалена. - Няма. Под наблюдение е. И изобщо не показва да има интерес към нас, запрашил е някъде към северна България. Габриела пък си седи в хотела, нещо била болна... Така че, Алекс, утре пътуваме за Родопите! – тържествено се обърна към него Мария. – А Ники е намерил и карта! От един негов познат. - Карта на рудника ли? - Да. Светът наистина е ужасно малък! Били заедно в пещерняшкия клуб, а момчето било от онзи край... Знаело за рудника и малко след като Ники напуснал, уредило експедиция, за да го картографират. Така че, освен всичко друго, сме подготвени и практически! – въодушевлението на Мария беше заразително. Радостна, че вижда сестра си отново така живнала, Магдалена заяви, че това трябва да се отпразнува, смени диска и пусна бърз рок, усилвайки до крайност звука. Двете затанцуваха пред камината, а движенията на гъвкавите им тела по омагьосващ начин повтаряха танца на пламъците. Александър обаче не споделяше приповдигнатото им настроение. И докато слагаше още цепеници в огъня, една вертикална черта бе прорязала челото му... Габриела боледуваше изключително рядко, почти никак... Габриела изпрати по електронната поща последния си отчет до Ордена и застина с невиждащ поглед пред призрачно проблясващия в полумрака на стаята екран. Донесенията й бяха перфектни, всички детайли бяха внимателно огледани и съответно описани, проведените срещи бяха резултатни. В отговор бе получила само похвали. Тя обаче не изпитваше никакво удовлетворение. Канеше се тепърва да извърши нещо, което можеше да й коства едва ли не линч от събратята й в Ордена... Иначе бе изпълнила исканото от нея, за да си остане Тайната скрита, тъй както е било векове наред, когато само избрани са имали достъп до нея и до Извора... Знанието за него бе опазено сред жестоки гонения и напук на инквизиторските клади, бе съхранено чрез знаци тук и там – в картина, в елемент от катедрала, в трубадурски стих... Бе грижливо обвито с непрозирното було на обета за мълчание, задължителен за тайните общества... Тя самата също щеше да влезе скоро в кръга на малцината избрани и да получи шанса да пие от самия Извор водата на вечния живот. Бе се справила успешно с възложената й задача, бе предприела в тази връзка действия, които бяха в посоката, начертана от Ордена – за укрепване на мира и хармонията, за опазване на Тайната. Но както бе казал Супериорът, имаше намеса на различни интереси и срещата й с онзи мъж бе живо доказателство за големината на нечии апетити. Беше се досетила кой е нейният помощник. Реакцията му на въпросите й беше красноречива. Вярно, не знаеше кои точно са мощните му покровители, но вече не се съмняваше, че принадлежи към организация, свързана с Църквата. Това за нея нямаше никакво значение. Когато гонеше своите интереси, можеше да стане ортак с всекиго, който й носеше полза, самата тя служеше на определени сили... А този бе добър не само в леглото, той някак неусетно за нея самата я накара да сподели с него най-съкровените си тайни, след което тя се почувства значително по-добре. Беше я изслушал със съпричастие, беше намерил най-точните думи, които легнаха като балсам върху раните й... Беше я окуражил, че постъпва правилно, а сделката, която й предложи, изглеждаше благоприятна и за двамата. Тя не си правеше никакви илюзии за своя мимолетен партньор, съзнаваше опасността и риска да загуби много повече, отколкото той щеше да спечели, но крайният резултат от тази авантюра я устройваше. Александър трябваше да си го получи!... Освен всичко друго, знаеше и как да се пази. И както преди три години се бе измъкнала от страната под носа на полицията, така и сега се изплъзна от евентуалното внимание към нейната персона. Не й беше за пръв път да променя външния си вид с перука, грим и цветни лещи, а пък и онзи й помогна, изглежда разполагаше със сведения, че е възможно да я следят. Съставиха заедно план, той изкопа отнякъде едно момиче с нейната фигура и двете си размениха местата, като тя предварително бе повикала лекар в стаята си и успешно го бе залъгала с някакви измислени оплаквания. После посрещна „камериерката”, даде й инструкции каква храна да поръчва от румсървиса, докато момичето в продължение на няколко дни щеше да играе ролята на „болната Габриела”, преоблече се с нейната униформа, за да не я засекат камерите как излиза от стаята си, и напусна благополучно хотела. Пристигна в Кърджали с твърдата убеденост, че никой не я е проследил. Настани се под чуждо име, срещна се и с хората на онзи. Създадената от него организация я впечатли. Зададе си някои въпроси – като откъде имаше той всичките тези средства и хора на разположение, но в крайна сметка това не я засягаше, щом най-накрая щеше да се осъществи онова, за което жадуваше вече от толкова време... Беше наясно и с цената, която трябваше да плати. Нищо нямаше да е същото след това, което щеше да стане с нейно съдействие. И както навремето я бяха изгонили от Братството, тъй щяха да я изхвърлят и от Ордена. Там всичко се знаеше... Може би дори тайната й не беше за тях чак такава тайна... Може би подозираха кому се бе посветила, но й бяха дали шанс, защото не само на думи декларираха подкрепата си за светлината у всекиго, а наистина толерираха всеки търсещ. В това отношение обаче Габриела не си правеше никакви илюзии. Имаше още една много съществена причина да я привлекат, освен приобщаването на поредната заблудена душа прогледнала за своите заблуди... Тя бе перспективна. Бе богата, умна, съобразителна, а освен всичко друго, досега бе спазвала точно и стриктно правилата, което говореше добре за нея. жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|