Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| И като наближи онзи празник Песах, за който се готвеше от самото начало, той дойде във Витания, щото знаеше, че това ще бъде последната им среща. Остана една седмица в дома им, и двамата не можеха да си се нарадват... Марта, която от самото начало не бе много съгласна с постъпките на Лазар и с идеята да дойдат при нея в Юдея, се залиса по домакинството, като не пропускаше да я упрекне, че в нищо не й помагала, а само стояла до мъжа си и слушала в захлас приказките му или търчала подире му, и какво щяло да стане, ако всяка жена тъй си забравяла задълженията! И защо не погледнела от нея как тя се грижи за мъжа си... Все още не бе им простила потресението, което бе преживяла покрай „смъртта” на Лазар, защото мислеше, че всичко това би могло да не се случи, ако Йешуа като добър приятел се бе намесил по-рано. А и не предполагаше какво има още да става...
И тъй Марта недоволстваше от нея и от мъжа й всеки ден. Накрая дори се обърна към него с яден упрек, че хич го не е грижа, дето тя сам-сама върти домакинството в къщата и трябвало да каже на жена си да работи повече. Май за нея и двамата бяха просто едни безделници, които бяха объркали и нейния живот, и живота на Лазар, който им се бе повел по ума... А Йешуа само кротко я погледна и й отговори благо: ”Ех, Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, и много си работна, но едно е потребно и Мария знае кой е по-добрият дял...” Споменът извика отново сълзи в очите на Мария Магдалина... ...А шест дни преди Песах Йешуа се отби за последно във Витания. Тя вече знаеше какво го очаква... И от огромната мъка просто място не можеше да си намери. Беше ходила по-рано през деня при Никодим, на когото имаше доверие, и му бе известила решението си да извърши прилюдно помазване, защото скоро щеше да изгуби светлината на живота си... Той имаше миро, също обичаше Йешуа, и й бе дал безвъзмездно литър чист, скъпоценен нард. Бяха се събрали с Лазар и учениците в дома на Симон, на когото викаха Прокажения. Бе му излязло такова име не само заради сипаничевото лице, а и заради честите му разправии с фарисеите, които го бяха нарочили за богоотстъпник. А Симон бе също фарисеин и приятел на Никодим... Когато тя влезе в стаята с разпуснати коси и алабастровия съд в ръце, Той я погледна и разбра всичко. Остави я да постъпи тъй, както си бе наумила. Тя се наведе и плачейки, изми краката му. Отри ги внимателно с косите си. Целуваше и милваше най-любимите нозе, забравила, че не са сами в стаята... После започна да втрива ароматното масло в кожата, докосвайки нежно с пръсти напуканите от ходене места. Сълзите й се смесваха с капките скъпоценна течност, а благоуханието изпълваше цялата къща... И всяко нейно движение бе бременно с ласка и нежност, тъй както и тя бе непразна вече от него... А някои от учениците започнаха да се възмущават, че се хаби толкова скъпо миро, вместо да се продаде и парите да се раздадат на сиромасите, но Йешуа вдигна ръка и ги спря с думите, че тя знае какво прави, защото го подготвя за погребение... Краят неотвратимо приближаваше... Десета глава Габриела още веднъж огледа отвън главния вход на рудника, после се приближи и плъзна ръка по гладката входна стена. Странен беше този рудник. Галериите имаха правилна закръглена форма, камъните бяха като полирани от кирките на древните, а шарките напомняха килим. Беше сякаш специално създаден да играе ролята на идеална мишеловка. Привличаше погледите, мамеше с тайните си... Обърна се и кимна доволно. Примамката беше налице, а че всичко това е клопка - не се забелязваше. Момчетата добре си бяха свършили работата. - И все пак, къде са експлозивите? – попита. Вече беше инспектирала пътеката и прилежащия район, дори бе разгърнала много внимателно близките шубраци, за да види не се ли крие там нещо подозрително, някоя навеждаща следа. Отстрани тя изглеждаше като стриктен шеф, който иска за последно самолично да провери дали няма някъде заспал човек или ранено животно... Заниманието беше уморително, тъй като се стараеше самата тя да не оставя и най-малкия белег за присъствието си. Погледът й търсеше отместен камък или прясно изровена пръст, някое несъответствие, което можеше да събуди подозрения, но всичко изглеждаше напълно естествено. Момчетата, които й бе дал онзи, разбираха от сапьорно дело и резултатът бе налице. Показаха й местата на дупките. Бяха така добре маскирани отвън със същия по цвят и структура материал, че който не знаеше къде да търси, изобщо нямаше да ги забележи. Входът на рудника си изглеждаше цял и непокътнат, мозаечната структура на камъка никъде не нарушаваше шарката си... Габриела одобри работата им, нареди да свалят всички опасващи района жълти ленти и да се оттеглят в укритието, където трябваше да изчакат идването на жертвите. Онзи я бе предупредил, че имат навика да се оглеждат, а и тя самата знаеше колко наблюдателен бе Александър... Поседя малко пред входа, предвкусвайки това, което скоро щеше да се разиграе тук, после тръгна бавно надолу по изровения от скорошния порой път. Стигна до бариерата, която бяха сложили преди няколко дни, и саморъчно свали от нея всички предупредителни надписи, забраняващи минаването поради взривни работи. Искаше да си достави и това малко удоволствие... Хвърли ги в багажника на колата си, огледа се и остана доволна от мирната тишина, която цареше наоколо. Качи се, запали двигателя и полека подкара към една полянка встрани от шосето, където я скри сред дърветата, после се изкатери до предварително избраното място на отсрещния склон. Там за нея също бе подготвен бивак, нещо като овчарски заслон. Настани се удобно и извади бинокъла. Оттук имаше добър поглед към цялата околност, оттук можеше и да дебне, без да бъде забелязана, и да подаде навреме сигнал за приближаването на мишките към капана. Нагласи обектива и плъзна поглед надолу. Виещият се между хълмовете път не бе натоварен. Туристите се стичаха главно към Перперикон, насам рядко се появяваше друг освен местните, а пък и те вече заобикаляха това място със стадата си. В околността се знаеше за забраната поради предстоящото разработване на находището. От време на време долу изтрополяваше някоя и друга каруца със сено, изпърпорваше някоя и друга стара таратайка, с която селяните ходеха на нивите си или на пазар в града, после отново всичко затихваше... Слънцето вече напичаше, сенките на облаците бягаха по прегорялата от жегите трева, птичките се събираха на ята, готвейки се за предстоящото отлитане... Мир и спокойствие царяха наоколо. Габриела се усмихна. Съмненията бяха се стопили, нейният Господар не бе я изоставил... Усещането, че контролира изцяло ситуацията, и че от една нейна дума зависи нечий живот, я преизпълни с тонизиращо чувство. Беше по-хубаво и от секса... И щеше да става още по-хубаво. Беше допълнила плана на онзи. Беше проявила инициатива и вярна на себе си, бе приготвила на жертвите си още една изненада... - Този кръст с точките, дето го видях върху иконата с арианите... – изпъшка Магдалена, протягайки ръка през отворения прозорец на колата. Денят не беше от най-горещите, дори въздухът направо си беше прохладен, но тя чувстваше как страните й горят от напрежение. Наближаваха рудника, ала мислите й все се връщаха към видяното върху телевизионния екран. - Просто не ми излиза от ума онази картина! Плътно скупчени отци, изрисувани в онзи иконографски стил, при който телата стават някак безплътни, а очите изпъкват и направо прогарят зрителите... И всичките до един – с епитрахили, а на епитрахилите... Кръстът с четирите точки! Мислиш ли, Алекс, че наистина са владеели тайното знание, кодирано в него? И кодът да е бил известен само на единици посветени? - Напълно е възможно – отвърна Александър. Хвърли поглед към нея и се позасмя на вълнението й. – Мислиш в правилната посока, Маги. Защото този кръст с точките се среща после не само по нашите земи, както например го има върху разни оброчни плочки чак до деветнайсети век в Странджанския край*. Забележка под линия: * „The mystery of life”, Nadezhda Teneva, National Ethnographic Museum. Среща се и сред катарските символи, а по-късно се появява и при розенкройцерите. Не случайно е изобразен дори върху портрета на основателя на ордена, онзи, на когото се приписва най-първата им творба, „Химичната сватба на Кристиян Розенкройц”*. Един по-голям диагонален кръст в горния десен ъгъл, като точките са във формата на рози, и два по-малки в левия ъгъл. Символите са били от огромно значение в този орден. Както и във всеки друг... Забележка под линия: * Йохан Валентин Андрее (1586-1654)- германски лутерански пастор, философ и мистик. „Братството на розата и кръста”, Кристофър Макинтош, „Мириам”, стр.89. - Колко странно!... – плесна с ръце момичето. - Да се появи върху кратерите като част от посветителски ритуал, да го има върху някои православни икони и оброчни дарове, да се съхрани при катарите, които са преки приемници на нашите богомили, да премине после и в символиката на таен орден! Матрицата на лабиринта... И тайната на безсмъртието... - Пропускаш нещо много важно. Началото е поставено още при мистериите на Орфей, а Исус е негов приемник... Нали помниш, Маги? Траките са вярвали в безсмъртието на душата, в нейното прераждане. Същите убеждения са споделяли орфиците, гностиците, катарите, розенкройцерите... Всички те са вярвали в пътуването на душите. - Да, но християнството го отрича! Дори го заклеймява като ерес! - Точно така – кимна Александър. - Твърди се, че в Библията не се говори за прераждане. - Но аз четох някъде, че е била прочистена от всички такива съмнителни текстове на един от съборите. Май беше петият... - Нима те учудва този факт? Дори и в Корана се казва, че Библията е била преписвана многократно от свещениците в угода на царете... - О, не се и съмнявам! Свещениците навсякъде и във всички времена си преследват интересите. Видяхме вече как са съставили Новия завет... - Да, защото и те са хора, а човешката природа не се е променила откакто свят светува. Нито сме станали по-умни, нито по-добри, само трупаме знания и технически умения. Но въпреки това в Библията все нещичко е останало. Имай предвид, че тогава, в онези времена, схващането за пътуващата след смъртта душа е било много разпространено. И макар че за евреите да не е имало ад и рай, а само шеол – място, където душите отивали след смъртта, някои от тези безплътни сенки са могли да излизат дори и оттам... Защото ако не беше тъй, нямаше в евангелията хората да задават въпроса кой е Йоан Кръстител, дали не е самият Илия, който бил дошъл да ги спаси... - Прероденият пророк Илия, който имал да дойде? Не им ли казваше това и Исус? - Да, точно тъй им отговаря... Че Илия вече бил дошъл, но не го били познали. И добавя онова негово знаменито изречение: „който има уши да слуша, нека слуша”. - Звучи като обръщение към посветени... - Не „като”, ами си е направо тъй! Иначе нямаше да им говори все с притчи... И още нещо. В евангелията на Марко и Матей е казано, че когато Исус питал учениците си за кого го мисли народът, те му отговаряли, че някои го смятат за възкръсналия Йоан, други за същия тоя Илия, трети за Еремия*... Въобще - за някого от старозаветните им пророци. Е, и това ако не е намек за прераждане, как да го обясним по друг начин?! Забележка под линия: * Марк. 8:27, Мат. 11:13, 16:13, 17:10 - Със словесни еквилибристики – засмя се Магдалена. – Начела съм се на такива в различните канонични тълкования! - Да – засмя се и Александър. – Но ти си права в едно, не е много разумно да търсим доказателства за прераждането в Библията, тъй като тази идея в основата си противоречи на християнството. Такова, каквото го е въвел Павел. - Ти май пак се заяждаш с него... - И да е имало нещо, всичко е изчистено! – възмутено тропна с отворена длан по волана Александър. - Но все пак... Чакай, извадил съм си какво е казал Ориген... Виж в предния джоб на лаптопа – кимна той към задната седалка. Тя се пресегна, бръкна в куфарчето и извади един лист, но преди да го прочете, възкликна: - Чакай... Имаше нещо покрай него, покрай този Ориген... Знам, че е бил много начетен, много известен богослов от трети век, един от отците... Но имаше и нещо друго, някакво неблагополучие... - Другото е, че е бил осъден въпреки целия си принос към богословската мисъл! - Ах, да! - А на Петия вселенски събор, това станало в средата на шести век, дори е анатемосан посмъртно. И то точно заради тези му идеи. Но защо да се чудим? Църквата не се е церемонила много-много с тези, които обявявала за богохулници, сещам се дори за един невероятен процес, най-скандалния случай в криминалните хроники на Ватикана! - Заради онзи изфабрикуван документ, Константиновия дар, ли? - Не. Свързан е с Формоза Портуенски, изключително интересна фигура, дори Паисий Хилендарски пише за него в своята История Славяноболгарская. Той бил мисионер, пратеник на Рим по нашите земи, когато през девети век цар Борис решил да покръсти народа според канона и трябвало да направи избор между западната и източно-православната църкви. Царят бил толкова впечатлен от него, че го нарочил за български архиепископ и дори поставил ултиматум на папата – или епископ Формоза, или никой друг! Папа Николай I отказал... - Защо? - Не е известно поради какви причини. Изглежда много недалновидно от негова страна, нали? Рим е можел да приобщи към владенията си още една католическа държава, при това доста силна. Знаеш, тогава сме били значителен фактор на Балканите, а и две трети от населението ни вече било християнско... Но слушай нататък, нататък става още по-загадъчно! – вдигна ръка Александър да предвари въпросите на Магдалена, която показваше явни признаци на нетърпение. - След време Формоза е избран за папа, умира скоро след това при странни обстоятелства, а седем месеца по-късно се разиграва тъй нареченият „Синод на мъртвеца”. Папа Стефан VII нарежда предшественикът му да бъде съден по всички правила. Изкопават тленните останки на горкия Формоза, обличат го в папски одежди, без да забравят дори папската тиара, слагат го на папски трон в църквата и започва най-мистериозният съдебен процес! С истерични обвинения и осъдителна присъда да му бъдат отрязани трите пръста, с които давал благословията си като папа... - За какво го съдили, не разбрах? – прекъсна го тя. - И това остава забулено в тайна някъде във Ватиканските архиви. Знае се, че му били предявени обвинения в най-злостно богохулство, а всичките ми опити да открия нещо по-конкретно удариха на камък. Но потулването на информация също дава информация. Само ще допълня, че е прекарал две години тук, обикалял по земите ни, дори участвал в строежа на базиликата в Плиска, която тогава била най-голямата църква в Европа, и какво е научил тук... - Ама, Алекс... – не издържа момичето. - Какво се получава?! Всеки, свързан по някакъв начин със земите ни, е обявен за еретик, богохулник, едва ли не изчадие адово!... Човек направо може да получи национален комплекс! Все ние сме виновни за цялото зло, дори ни набедиха, че сме искали да убием папата... - Като заговорихме за добро и зло... Я по-добре в тази връзка прочети какво е казал Ориген! - Ах, да! – сети се Магдалена, че стиска в ръка лист, а още не бе го погледнала. Вдигна го и зачете: - „Ако човек иска да узнае, защо душата един път се подчинява на доброто, а друг път на злото, трябва да търси причината в живот, който предшества сегашния. Всеки от нас бърза към съвършенството през поредица от различни животи. Ние сме задължени постоянно да водим нови и по-добри животи, било то на земята, било то в други светове. Отдаването ни на Господа, което ни пречиства от всяко зло, означава края на прераждането ни“. Забележително! Звучи като... като... Ама съвсем като текст за кармата! Но какво излиза тогава, Алекс? И Ориген, и Климент Александрийски са вярвали в прераждането?! И колко ли още от ранните отци... - Защо се учудваш? Има достатъчно сведения, че ранните християни, и особено гностиците, наистина са вярвали в прераждането. Казах ти вече, тази идея е стара колкото света, макар и някои изследователи да се стремят да я омаловажат и да отрекат ранното й зараждане. Най-често я обявяват за индийска, но там тя се появява в зародиш едва в „Упанишадите”, някъде през седми век преди Христа, а това е доста след основаването от Орфей на първите мистерии. Защото и в най-старите им творения, във „Ведите”, идеята за реинкарнацията все още не е лансирана. А всъщност тя възниква още при шаманизма! И приема на различни места различни тълкувания... Видяхме вече как е пуснала корени при орфизма... - Имаше нещо странно в тази връзка... При Йоан, помниш ли? Чудото със сляпородения... - О, да, добре се сещаш! От епизода с излекуването на сляпородения става ясно, че на евреите все пак не им е била чужда дори идеята за кармата! Макар и под друг вид... Защо иначе ще питат Исус дали недъгът на онзи нещастник е наказание за неговите собствени грехове или за греховете на родителите му? Точно така го питат: „кой е съгрешил”!*... Забележка под линия: * Йоан. 9:1 - Тогава откъде идва цялата тази съпротива, защо прераждането е тъй яростно отхвърляно от християнството? Нали и Христос възкръсва!... - Това е коренно различно, Маги, би трябвало вече да знаеш... – с лек укор я погледна Александър. - Според християнските представи, наложени от Павел, душата я очаква не прераждане, а всеобщ съд, Страшният съд, и възкресение в същото тяло, но само ако е била благочестива приживе. - Което ще рече: послушна, смирена, разкаяна, покаяна, и какво ли още не... Ха! Какви глупости! Наистина, чудесен начин да държиш хората през целия им живот в подчинение, като им промиваш мозъците и ги плашиш със Съдния ден! И да печелиш същевременно от това, като им продаваш индулгенции за изкупление от греховете, защото и съвременният поклоннически туризъм е един вид търговия с индулгенции!... И да твърдиш, че само Църквата разполагала с пътя към спасението... - Нали затова и богомилите, и катарите са били тъй жестоко преследвани! Как да манипулираш човек, който не се нуждае от посредници за контакта му с Бога, който вярва, че тялото е затвор за душата, защото целият материален свят е сътворен от силите на злото, и че със смъртта се постига нейното освобождение? Защото тя се връща там, откъдето е тръгнала. Както учил още Орфей!... За такъв човек Страшният съд изобщо не е страшен, той не се плаши от пъкъла и от вечното пребиваване в адските пламъци... За него адът е на земята. - Знаеш ли, Алекс, и аз бих казала, че адът е вътре, във всеки един от нас... Не говоря за истинските злодеи, говоря за нас, обикновените хора! През целия си живот човек трябва да се бори с онова чудовище, което се спотайва някъде дълбоко в него. И което го кара да завижда, да прави мръсотии на колегите си, да съди другите, все едно е безгрешен, да смята, че съдбата го е ощетила за сметка на успелите, че все някой друг му е крив и му пречи... Тогава къде е спасението, как можеш да избягаш от себе си? И от малкото си Минотавърче? - Никак. Единственият път е в познанието. И в търсенето. На истината, на пътя към Бога, на светлото вътре в теб самия. Затова и изповядваната от богомилите вяра е била толкова опасна. И преследвана. Защото е религия на търсенето, на духовното усъвършенстване, а не на догмата. Била е определяна от Църквата като „манихейска” ерес, но от съвременна гледна точка това не е издържано, а пък и тъй наричали всяко учение, което трябвало да бъде забранено и преследвано. Имало приет закон срещу манихейството... А пък самото учение на Мани възниква през трети век в Сирия и повтаря в някаква степен идеите на Заратустра, но комбинирани с гностицизъм и дори с будизъм, а както видяхме, орфизмът и будизмът имат допирни точки... Манихейството наистина е имало своето влияние и своето тълкувание за строежа на мирозданието, за позицията на човека в света, владян от двете сили – на Доброто и на Злото, с които се разпореждали Бог и Князът на Мрака, но далеч не е било толкова определящо за тези еретични течения - на богомилството, а и на породеното от него катарство. Апропо, сега на Запад, и особено във Франция, се е подела една кампания за омаловажаване на богомилството като основна причина за появата на катарите... - Какво? – не издържа тя. - Пак ли искат някои да си присвоят нещо наше?! Ама това е... Това си е пладнешки обир! - Не, не, Маги... Дай да разграничаваме нещата. Има сега засилен туристически интерес към катарите, към тяхната крепост Монсегюр, към трагичната съдба на онези над сто души, изгорени в един ден на кладите... И всички, които правят пари от това, пресяват фактите, за да извлекат максимума. Затварят си очите за явното, макар че дори топонимията говори за друго. Недалеч от самия Монсегюр има една планина, носеща името Бугара, защото там в края на десети век се заселили български богомили... Сериозните изследователи обаче не могат да кажат на черното бяло и да не проследят корените на катарската ерес, заради която възниква Инквизицията, и заради която е организиран Четвъртият кръстоносен поход, поел не на изток, към Светите места, а на запад*... Когато християни воюват срещу християни за „чистотата на вярата”, и когато е произнесена знаменитата фраза „Избийте всички. Бог ще познае своето”. Забележка под линия: *Албигойският кръстоносен поход започва през 1209 г. и трае 20 години. Крепостта Монсегюр след дълга съпротива окончателно пада през 1244 г. - Ух, настръхвам... Кой го е казал? - Когато вече трябвало да нападат града, предводителят на кръстоносците все пак имал някакви угризения, че могат да пострадат и невинни хора, непричастни към катарското движение. Тогава попитал как да отличат едните от другите. И от устата на папа Инокентий III излезли тези забележителни думи. Това било и бойното кръщение на Инквизицията, и отприщване на най-голямото мракобесие. А в началото на този повратен за цяла Европа момент стои богомилството, което възниква у нас през Х век като учение с ясно изразени местни корени. Не е продължение нито на павликянството, нито на масалианството, нито на манихейството – все ранни ереси, дошли от изток... Богомилството си е наше, наша запазена марка, тъй да се каже... - Като киселото мляко ли? – засмя се Магдалена. - Горе-долу... Някой си Назарий, епископ от Конкорецо, към края на дванайсети век недвусмислено заявява в един апокриф, че „тайната” на еретиците е донесена от България. А пък и в архивите на Инквизицията има достатъчно документи, които свидетелстват за българския произход на тази ерес. Затова в много западни езици съответната дума за българин, например бугр, означавала именно еретик. И често се използвала като ругателство, като дефиниция за лош човек. Дори и сега. - Знам! – недоволно промърмори тя. – Пак ние сме лошите... - Е, как няма да сме!... Сред всички еретици нашите богомили били най-радикалните. Материалният свят според тях бил сътворен от Сатанаил, първороден син на Височайшия Отец, който не могъл сам да оживи човека, затова по негова молба Бог вдъхнал на творението му божествено дихание. Ето ги пак двете съставки – божествената, небесната и титаничната, дело на Лукавия... Така бил създаден човекът. От черна неблагодарност обаче този Сатанаил решил да подчини на себе си и човешката душа, та затова оттогава хората го почитат като Бог. Поради това богомилите отричали кажи-речи всички църковни догми: и кръщенето, което извършвали само с полагане на ръце или на апокрифната Тайна книга, отричали и причастието, и кръста, който според тях не бивало да се почита, защото не можело на Бог да му се нрави възвеличаването на уреда за мъчения, на който издъхнал синът му. - Напълно логично... - Не признавали възкресението, а за чудесата на Христос казвали, че са само красиви приказки, защото той бил дошъл сред хората като въплътено в земен мъж Слово, както било написано в евангелието на Йоан. Живеели аскетично, нямали нужда от храмове, защото те били в очите им обикновени сгради, не се кланяли и на разните там мощи, защото виждали в тях обикновени останки от мъртъвци, не носещи нищо свято. Дори признавали на жените равни права с мъжете във времена, когато на запад сериозни теолози защитавали тезата, че жената нямала душа! Е, как да не бъде преследвана такава ерес! Как да не тръгне на поход Църквата срещу приемниците им, катарите и албигойците! Знаменателно е обаче, че в самата Италия патарените, както се наричали там последователите им, не били унищожени. И точно оттам тръгва свободната мисъл на Ренесанса... жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|