Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| - Кой е бил любимият ученик ли?... Аз ще ви кажа кой е любимият ученик! – прекъсна приятеля си Магдалена, а той я загледа учуден, защото едва сега забеляза, че целите й страни бяха вече мокри от сълзи. – Любимият ученик е една жена, съчетала в себе си еротичното, духовното и интелектуалното! Една жена, изпълнена със страст и преданост, със смелост и най-чиста човечност! Жена, без която нямаше да го има и християнството, защото именно тя донася вестта за възкресението!... Къде са били мъжете тогава, в онези тежки мигове?! И в четирите евангелия край кръста има някаква тълпа... Обичайните сеирджии! И няколко жени, изброени са поименно... И нито един от апостолите!
- Разбягали са се като... Като уплашени мишоци! – малко рязко реагира и Николай. - Нали?! Няма ги учениците, нито един от тях!... Покрили са се като... Но една жена, една истинска жена, е била до него! Мария Магдалина е била там, под кръста!... И към нея са били отправени последните му думи... Към нея, към тринайсетия апостол... – избърса очи Магдалена, меко, но с уверено движение отблъсна ласката на Александър и се надигна. – Ще ида да се поизмия. Не знам какво ми стана, обикновено Мари се вживява по-дълбоко... Тя се запъти към тоалетните, а компанията притихна за кратко, проследявайки я как се отдалечава, след което заговориха почти едновременно, почти не успявайки да се изслушат. - Доста присърце го е взела... – поклати глава Александър. - Май живеете с това... Наистина добре сте се сработили! – възкликна Николай. - Мария откри кръста с точките... - А ти, Алекс, направи връзката с лабиринта и гностиците... – не му остана длъжна тя. - Намерихте плочата в музея, преобърнахте представите ми за епиграфията и новозаветните текстове... – продължи Николай. - Без мен, Алекс и Маги... Те са спецовете там... - А ти, Мари, ни запозна с мистериите и тракийския орфизъм, и направи възможен паралела между Орфей и Христос. Жалко, че не можа да я чуеш, Ники! – похвали я Александър, а тя се усмихна на двамата и се прислони отново към приятеля си. - Нищо... Аз му разказах най-важното. - А за ОРФЕОС ВАККIКОС? За онзи медальон разказа ли му? Показа ли му снимката? - Разбира се... Но знаете ли, имам чувството, че вървим подир някакъв мираж. Всичко, до което се докоснем, изчезва, разтваря се, изтича като пясък между пръстите!... - Е, плочата поне е на сигурно място – възрази Николай. – А вие имате и своето тълкувание... - Което, ако не бъде подкрепено с още доказателства, просто увисва! Кой ще ми повярва на това, което видях?! Кой?... - Не, не, Мария... Самата плоча носи върху себе си доста информация, която не е разтълкувана все още. Дай пак снимката – посочи Александър към хендито й, а тя я извади на екрана и му го подаде. Той увеличи един фрагмент от образа и сложи апаратчето обратно на масата. – Виждате ли ето тази черта тук? - Чертата над тройката ли? – попита Николай. – Защо? Нали някои изписват така римските цифри. - Прието е впоследствие, и то само при ръкописни текстове. Самите римляни обаче не са слагали чертата за украса. Употребявали я, когато трябвало да променят числената стойност на съответната буква. Така означавали умножение по хиляда. - Но защо тук, в този текст? Какво има за смятане тук? По-скоро ми се струва странна подредбата на думите... – възрази Мария. - Това е камък, върху който всяка резка трябва предварително да бъде добре обмислена, не можеш да изтриеш сбърканото като с гума... Значи всичко в този надпис има някакъв смисъл – от подбора на буквите, до тяхното разположение. А тази черта е издълбана нарочно! - Дали не е някаква пукнатина? – засъмнява се Николай, разглеждайки отблизо образа на екрана. - Не, не е пукнатина, специално проверих! Веднага я забелязах и я опипах с пръсти – беше равна и някак... някак си стоеше точно на мястото, ако ме разбирате... Виждате ли как са една над друга тройката от годинките на Мариус и четворката от първите две букви на името Юстус? Мислите ли, че случайно са разположени тъй? Вижте колко място има наоколо... И дали са разделени от тази черта или напротив - обединени, свързани? Какво може да обедини три и четири? - Първото, което ми хрумва, като гледам подредбата им, е да ги умножа и да получа дванайсет. Или да ги събера и да получа седем. - И аз тъй помислих, Никенце – усмихна му се тя. - Тогава още не са имали десетична система, дванайсет е било много важно число, дванайсет са били месеците, но и апостолите... А седем е дори още по-пълно със смисъл, видяхме вече! Седемте небеса, седемте коридора на лабиринта... - Може би не сте далеч от истината – кимна с глава Александър. – Може би така са искали да предадат информация, че тя е била една от посветените. Наистина е странно... Другото, което ми хрумна, е да пресметна стойността на буквите. Вярно, че този тип надгробни хронограми се появяват по-късно, но нищо не ми пречеше да опитам, и... - Извинявай, хронограма не беше ли нещо друго? – попита Николай. - Покрай другото, така са се наричали и надписи, направени с латински букви, при които сборът от числените им стойности дава някаква дата. - Виж ти! Това е интересно... И какво се получава тук? - Лесно е за пресмятане. По четири букви M и L, това прави общо 4200. Плюс шест букви V, значи добавяме още 30. После преброяваме единичките... И ето ви го резултата! Без чертата – 4238. Ако се вземе и тя предвид, тройката става 3000, и тогава се получава 7235. - По кое летоброене обаче? – зачуди се Мария. - Римското, местното? И какво трябва да означава? - Знам ли... - Ако изобщо е заложен някакъв смисъл!... – скептично поклати глава Николай. - Едва ли някога ще разберем. Дали е било нещо, свързано с хората от плочата? Или пък някакво указание, може би... - За какво? - Знам ли – повтори Александър, свивайки рамене. - Второто пришествие, идването на Утешителя, за който споменава Йоан в края на евангелието си... Или някаква дата от сътворението на света?... Имало е различни изчисления, според едни от тях Христос се бил родил в 5508-та година, но други... Той не успя да довърши, тъй като в този момент върху тях връхлетя Магдалена. Беше ококорена от възбуда и ръкомахаше. - Просто няма да повярвате какво ми се случи!... Видях кръста с точките! - Какво? Къде?! – подскочи Мария, готова да хукне. - Някой го е разгадал, така ли? - Не, не!... Вътре имаше телевизор, вървеше „Вяра и общество”, а водещият говореше точно за арианите и Сердикийския събор! Излизах от тоалетната... И като погледнах към екрана, точно показваха някаква икона, някакво старо изображение на епископите... Всичките до един - с онези ленти, преметнати през врата... – погледна тя въпросително към Александър. - Епитрахили* – подсказа й той. - Да, и върху всички епитрахили - кръстове с по четири точки! Забележка под линия: * Тясна дълга лента, преметната през врата и стигаща почти до пода, носена при богослужение от свещениците. При православието върху нея обикновено са извезани кръстове. - Някак обясниха ли го? - Не, изобщо не стана дума! Изгледах предаването до края, но повече нищо... Говориха си за събора, който бил свикан тук двайсетина години след Никейския, и къде бил проведен, и как вероятната базилика била на две трети унищожена от багерите, защото някой-си решил там да си вдигне къща... Ама... Защо се бавим още тук?! – огледа ги тя с пламнали очи и дори подръпна сестра си. – Какво чакаме, да ни изпревари ли някой? Да ни измъкне скритото изпод носа с някой багер ли? Хайде, Мари... Хайде, Алекс, да тръгваме!... Ники, хайде... Ставайте! Магдалена още веднъж побутна Мария и се запъти към колата. Александър се позасмя на нейната припряност, но не възрази на подканата. Нетърпението й бе заразително, във въздуха витаеше предчувствие за спотаена някъде наблизо тайна. Но и на опасност. Двамата мъже внимателно огледаха за последно паркинга, хората, преминаващите коли. Всичко бе спокойно... Предстоеше им още доста път и никой не знаеше какво ги чака на дъното на стария рудник, но и четиримата бяха изпълнени с желание да се впуснат час по-скоро в приключението. Бяха сигурни, че си заслужава. ************ Девето явление Мария Магдалина се усмихна. Спомените от сватбата и от онези все още щастливи и спокойни дни нахлуха, сякаш това се бе случило вчера... ...Йешуа бе решил да направят тържеството в малкото градче Кана, в дома на техен по-заможен роднина. Хем беше удобно за майка му и за неговите най-близки да дойдат, хем нямаше много да се разчуе... Тя, като млада съпруга, тогава все още не бе напълно наясно с цялата дълбочина на замисленото от него и едва по-късно разбра, че всичко, което правеше, бе с цел да я предпази от охулвания и нападки... И като знаеше какво го чака, той бе пожелал не само сватбата им да мине без много шум, но и да посвети тези няколко дни изцяло на младата си жена. След това Мария Магдалина щеше да замине с Марта и Лазар за Витания, където брат й бе придобил на изгодна цена една стара къща, а Йешуа щеше да тръгне с учениците си из Галилея и на всички да проповядва своето Слово. Тъй беше според законите на народа му, и тъй постъпи той, за да можеше да стане равви, защото мъж, който не бе женен, нямаше право да бъде учител, какво ли знаеше такъв мъж… Тогава, в Кана, стана нещо, на което тя много се смя, а той не искаше да се разгласява, но ето че сега можеше да го използва в книгата си, можеше да разкаже за първото му чудо, първото му знамение, макар че... Е, не беше точно чудо. Тържеството бе планирано малко и скромно, но се събра повече народ, отколкото мислеха, дойдоха и учениците. По едно време майка му се обади, че виното свършило и недоволно го смъмри, че вместо вино трябвало да пият вече вода. И искаше от сина си да прати слугите за ново. А Мария Магдалина знаеше от Лазар, че бе донесъл, и каза това тихичко на Йешуа, нали седеше до нея на празничната трапеза, и никой друг не я чу. Бе много хубаво вино, от бащината им винарна, с което брат й искаше да ги изненада и поздрави за сватбата. Като младоженец, почитащ гостите си, мъжът й се зарадва и веднага скочи сам да провери, но със смях заяви, че отивал да напълни делвите с вода, нали тъй бе заръчала майка му... И стана наистина добра изненада, защото никой не бе забелязал кога Лазар го бе налял в онези големи каменни делви, всички мислеха, че Йешуа наистина ще ги гощава с вода! И като ги отвориха, видяха ги напълнени по „чудодеен” начин!... Да, той наистина имаше невероятен усет към шегата. Пак я разсмя, когато й разказа за срещата си с една жена край един свещен кладенец нейде из Самария. Хората за него бяха навсякъде еднакви, гледаше накриво на разприте между отделните земи и говореше за учението си както на Авраамовите потомци, така и на всички други – както на юдеи, така и на езичници, както на богатите и властните, така и на презрените и онеправданите, дори и на онези, дето някои им викаха ам ха-арец, и ги смятаха за паплач... Та веднъж, нейде из околностите на град Сихар, бил останал сам. Учениците му тъкмо се били отдалечили към близкото село да вземат нещо за хапване, когато при кладенеца пристигнала една жена и от дума на дума Йешуа, който пък бе и още младоженец тогава, я изненадал с предложението да й покаже как може да влезе в Божието Царство и как утробата й да стане вечен извор на жива вода. Естествено, за тази цел жената трябваше да доведе съпруга си, за да ги научи на някои работи, които ставаха само между мъж и жена, но тя така се бе сащисала, горката, че май не бе го разбрала за какво й говори, нарекла го Христос, и пророк... И отърчала към селото с възвестието, че срещнала Месията... След това бе продължил неуморно да ходи из цяла Галилея, из Декаполис оттатък река Йордан, и дори из Юдея, когато идваше да я види във Витания на път за Йерусалим... И навсякъде бе помагал на болните и падналите духом. И навсякъде хората така се удивляваха на уменията му, на любовта, извираща от сърцето му, и на сиянието, струящо от очите му, че все повече го мислеха за слязъл от небето бог. И вече сами го търсеха. А когато наближи краят му, реши да отиде в Тир, да измоли опрощение за непокорното й напускане на дома, искаше да е сигурен, че ще има кой да се погрижи за нея след смъртта му, ала не познаваше добре баща й, откъде да знае, че ще срещне там само твърдата му непреклонност... И за да я предпази от хули, постарал се бе тогава никой да не узнае за тази среща, но бил причакан пред дома им от една бедна женица, една сирофиникиянка от техния квартал, чието дете било болно... Така славата му вървеше пред него и всички говореха за появата на предречения от Писанията Месия, който говорел така чудно, както никой досега... Тъй вървяха близо три години нещата, и планът му се сбъдваше, но и властниците бяха силно обезпокоени. Ала тъй като времето за последната крачка все още не бе дошло, той много се пазеше да не издаде предварително замисъла си. И внимаваше много, говореше на хората с притчи, а като правеше заклинания, не искаше да има много свидетели и заръчваше им на никого да не казват що са видели и чули, щото думите му звучаха непонятно, и някои можеха да го обвинят, че сам Велзевул говори чрез устата му... Но остава ли нещо скрито?... Бе й разказал как излекувал дъщерята на Яир, началника на една синагога, намираща се на отвъдната страна на Галилейско море. Завършил накрая със заклинанието „тали та куми”, а тези, които били там, се чудели що за език е това. Същото се случило и с един глухоням из декаполските предели, на когото върнал слуха, за него използвал думите „еф фата”, пак някакво баене... И двата пъти заръчвал никому да не казват какво са видели, и всеки път хората не могли да опазят тайната. Твърде много се чудеха как го прави, и един на друг разказваха какво са видели... Май няма да е добре да споменава в книгата си за тези заклинания, току-виж го обвинили в магьосничество... Дано и Петър, който е бил там, да не се изпусне... Ама какъвто е бърз на приказките си... И започнаха мнозина да го одумват, като разправяха, че не бил никакъв Месия, тъй като богохулствал... Че не спазвал съботата и постите, а ядял и пиел вино, и говорел срещу кваса на фарисеите, и срещу самия закон на Мойсей... Че изцелявал и правел чудеса само с помощта на бесовските сили... А времето му вече наближаваше и оставаше съвсем малко до онзи Песах, онзи най-голям празник, за който Йешуа се готвеше от самото начало, оставаше малко повече от половин година... Тогава за всеки правоверен юдей бе предписано да посети Храма в Йерусалим и да отдаде дан на Бога, който чрез Мойсей спасил евреите от робството на Фараона. И всеки даваше тогава своя десятък, и се кълнеше в своя дар, и тъй отвън ставаха праведни, а отвътре оставаха пълни с лицемерие и беззаконие… В Храма щеше да влезе и Йешуа... Какво ли щеше да се случи?... Какво ли щеше да бъде неговото жертвоприношение?... Тогава тя все още не знаеше. И като дойде първият месец на новата година*, когато се правеше равносметка на изминалата, а за Йешуа идваше вече третата година от служението му, и като дойде празникът шатроразпъване, когато се отбелязваше извеждането от пустинята, и всички се радваха, доволни от есенното плодородие, той напусна окончателно Галилея и дойде в Юдея, за да бъде през последните месеци по-близо до нея. За Мария Магдалина настъпиха дни на тръпнещо очакване, тъй като вече го виждаше много по-често. Понякога вървеше подир него заедно с другите жени, които го следваха при обиколките му, друг път той се отбиваше тайно във Витания... Забележка под линия: *Еврейската година започва през есента. Ала сега и страхът от това, което имаше да става, се засилваше у нея с всеки ден, защото все по-често чуваше как юдеите не говореха никак добре за „самопрогласилия” се Месия, и макар да бе против назорейството, щото отхвърляше техния бог, наричаха го с присмех „онзи назорей от Галилея, дето се мисли за пророк”, пък чрез устата му говорел не друг, а Веелзевул, и че изгонвал бесове чрез началника на бесовете, и искаха да го убият... Надигаха се гласове, и все по-често, че трябвало по-скоро да го умъртвят с камъни, както според Мойсеевия закон трябваше да се постъпва с богохулниците, а главните свещеници на съборището вече открито искаха от служителите си да им го доведат, та да го накажат. И ако не бе Никодим, който бе един от тях, наистина щяха да го хванат. Той се бе застъпил за Йешуа, бе им припомнил, че никой не може да бъде осъден преди да бъде изслушан и разбран, и тъй бе успял да го спаси, защото не му бе дошло още времето... И случи се тогава да му доведат една жена, хваната в прелюбодейство. Той седеше на стълбите на Храма* и проповядваше, а Мария Магдалина си бе намерила удобно място на по-горната площадка и слушаше в захлас гласа му. Забележка под линия: * Стълбището на Храма е било много величествено, с широки междинни тераси. Бе запозната с учението му, много по-добре от всички бе запозната, но неговите слова я вълнуваха все тъй силно, както през първия ден, там, под смоковницата в родния й дом... Можеше да ги попива навътре в себе си отново, и отново, и всеки път да се изненадва от силата им, сякаш вдъхната от Бога... А и не искаше да пропуска никоя възможност да бъде близо до него, толкова малко им оставаше да са заедно!... Изведнъж разгневена тълпа нахлу сред притихналото множество. Изблъскаха и хвърлиха в нозете му клетата жена, крещейки, че заради развратното си поведение трябвало да бъде умъртвена с камъни, както повелявал Мойсей, и както му бе редът, водеха със себе си двамата обвинители. Мария Магдалина веднага разбра, че книжниците и фарисеите трябва да ги бяха подучили, така те искаха да накарат Йешуа да прегреши спрямо закона им, за да има в какво да го обвинят. Но той не им отговори, а се наведе и почна да пише нещо с пръст по земята. От мястото си тя много добре виждаше какво чертае той... и изтръпна. Беше сигурен начин да го обвинят в призоваване на бесовски сили, само ако разберяха за какво ставаше дума!... И да го пребият с камъни заедно с тази клетница... Върху плочите изникваше онази омагьосваща фигура, която й бе нарисувал при първата им среща, онзи кръст, от който, сякаш клони от дърво, поникваха извитите кръгообразни линии. Защо го правеше? Кой щеше да го разбере? Изпитваше ли ги? Или се надяваше да има край него някой, който щеше да схване посланието на рисунката му? Някой, посветен като него... И нищо като не стана, а те продължиха да настояват за решението му, той се изправи и бавно им рече, който е напълно безгрешен, пръв да хвърли камък по нещастницата. И като каза това, отново седна и пак се залови с фигурата. Повтаряше очертанията й, сякаш очаквайки, че чудото ще стане и някой ще я разпознае... И хората се смутиха, задето бе тъй спокоен и уверен, че няма сред тях безгрешен... А най-първите, тия, дето бяха до него и виждаха, че чертае тази фигура, загледаха се в нея и в нейната хармония... Започнаха да се озъртат и един по един да спират с крясъците си. Онези, с налетите с кръв очи, дето бяха довели прелюбодейката, също се отдръпнаха, и като видяха, че никой не вдига камък срещу нея, полека се разотидоха. А той вдигна глава, усмихна се на жената и я попита къде са й обвинителите. Примряла от страх, тя се бе захлупила на земята, но се огледа и видя, че е останала сама... Та тъй, като нямаше кой да я осъди, Йешуа я отпрати с думите, че също не може да я осъжда, но да внимава и да не съгрешава повече... И като ги видя отново да се събират, рече им още: ето, аз и Отец сме едно, и вие сте също богове, познайте истината, и тя ще ви направи свободни! И каза им, че неговото учение, ще им даде вечен живот, и който го опази, няма да види смърт до века... И че тази истина е чул от Бога, който е не само негов Отец, но и техен, на всички хора, и че всички, които се отвръщат от Него, са от баща дявола и желаят да вършат похотите на баща си... И много още неща им каза, пък те се възмутиха, наскачаха и искаха още там да го убият с камъни заради богохулство. Така той трябваше пак да бяга от тях, защото часът му още не бе дошъл. И като се спаси, щото мина през задния изход, видя, че им е нужно някакво още по-голямо чудо от тези, дето бе правил, за да се вслушат в думите му и да повярват, че силата му е от Бога, а и те го носят в душите си... Тогава си поговори с Лазар и му даде нещо да изпие, което го направи като болен. Знаеше от траките какви ли не цярове, можеше да лекува какви ли не болести, но туй, което бяха двамата замислили, беше си наистина опасно, и брат й наистина можеше да пострада... Горката Марта не бе посветена в замисъла им и много плачеше, а тя самата, за да не се издаде, също скърбеше. Наречената й сестра все повече настояваше, че щом Лазар е изоставил всичко, за да следва Йешуа, то и той трябвало съответно да се погрижи повече за него. И да дойдел веднага да го излекува, както правел с другите... Пратиха му известие и Йешуа наистина дойде. Престоя в дома им два дни, и като видя, че на Лазар му понася отварата, каза, че е само заспал и болестта му не е смъртоносна, взе учениците и се отдалечи. И като се мина малко време, рече им ясно, че Лазар е умрял, та да не се съмнява никой в туй, що имаше да извърши. Върнаха се във Витания, където Мария Магдалина вече се бе постарала да подреди нещата…Бе предложила помощта си на съкрушената Марта, бе я отменила в подготовката на погребението, като пови „умрелия” си брат тъй, че да не се задуши… Бе му скрила дори вода и малко храна в пещерата, дето го положиха, за да не му стане наистина нещо... А Марта, като разбра, че Йешуа е наблизо, отърча веднага при него и почна силно да го упреква, че не е излекувал навреме приятеля си. Той я успокои, че ще го събуди, но тя все не вярваше. Мария Магдалина също отиде при него, но тайно, и като научи от нея, че всичко е направено, както се бяха разбрали, каза й да продължи със скръбта си. Тя много плака и пред хората пламенно го замоли да възкреси брат й. Не беше трудно, щото се страхуваше за брат си, а се страхуваше още и за Йешуа, вече знаеше какво й предстои на нея самата... А Йешуа толкова се вживя, че също се просълзи, а хората го не разбраха... Дали и той не си бе представил как тя ще тъжи за него, когато настъпи часът му? Щото възкресението не бе на плътта, но на душата... И като го гледаха, говореха: „Виж, колко е обичал приятеля си!”, пък никой не си зададе въпроса, защо тогава го е оставил да умре! Наистина имаше направо чуден усет за шегите, ама и невярващите пък сами си ги просеха!... И отидоха до пещерата, чийто вход бе притулен с камък, а всички стояха наоколо и чакаха да видят какво ще стане. Йешуа им каза да го отвалят, пък Марта, като продължаваше да не вярва, се развика, че Лазар сигурно вече смърди, щото е от четири дни в гроба. Мария Магдалина усети, че я напушва смях, но трябваше да стои там със скръбно лице и да продължава да плаче. Той започна леко да се дразни от недосетливата й сестра. Упрекна я за неверието й, после силно извика на Лазар да дойде, за да може „заспалият” да го чуе добре, щото иначе и чудо нямаше да стане, ако се окажеше, че случайно наистина бе заспал... И когато „покойникът” излезе, тъй както си беше повит в савана, и с лице, забрадено с кърпа, събраните като един ахнаха. Пък беше се и понамазал с нещо... Някои дори дотолкова се уплашиха, че презглава се втурнаха да бягат. А Мария Магдалина падна на земята, и хлипайки от неудържим смях и облекчение, се захлупи по очи, пък всички мислеха, че плаче... Но твърде скоро вече наистина не й беше до смях. Първосвещеникът Кайафа открито бе започнал да се заканва, че този смутител на спокойствието трябва да бъде хванат и убит, щото иначе римляните щели да се намесят и тогава целият народ щял много да пострада. И главните свещеници издадоха заповед, който узнае нещо за него, да ги извести, за да го уловят. Мнозина вече го познаваха, та Йешуа трябваше отново да бяга от Юдея... жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|