Никол данева
жүктеу/скачать 2.72 Mb.
|
| Забележка под линия: *Пс.22
После му подадоха гъбата, оная, дето Никодим бе уредил да бъде напоена със заръчаната от него смес... Той я пое в себе си с изранените си устни, пророни: „Свърши се!” и издъхна... Мария Магдалина се разрида. Никога няма да преодолее тази болка, никога!... Само едно нещо й е останало, да изпълни заръката му, да опази делото му... Бе предугадил всичко. И гоненията, и неверието, и отчаянието на най-близките... Но не и мъката, от която не успяваше да излезе от сърцето й, защото и делото му напоследък се губеше, преиначено и извратено до неузнаваемост… ...Тогава, в дните след смъртта му, тя се бе озовала в море от мъка, отхвърлена и забравена от онези, на които той искаше да донесе Светлината. Истината някак бе започнала да се изплъзва, потънала в спорове за правилното тълкувание на Учението му... Учениците му се бяха разпилели, а Петър дори вече открито говореше против нея, упрекваше я с долни хули, и разпалено твърдеше, че не можело една жена да знае повече от тях, избраните за апостоли... След онова паметно възкачване на планината Тавор я бе намразил още повече и винеше само нея за укора, който бе получил от Учителя, а и за унижението му, на което тя, една жена, бе станала свидетел... Ах, колко я мразеше, и какви неща говореше за нея, колко била грешна и с помътен разсъдък!... И не само нея окаляха, и името на Иуда бе очернено за вечни времена, и дори самозванци се появиха, както бе предрекъл Йешуа... Мракът около нея, най-посветената и най-доверена негова спътница, бе започнал все по-страшно и все по-неотвратимо да се сгъстява. Назряваше всенароден бунт и опасността тъй бързо нарастваше, че както бе приела само за един следобед да смени името си от Мариам на Мария Магдалина, така прие и съдбата си на бегълка. Това стана дори по-рано, отколкото самият Йешуа предполагаше. Защото и за това я подготвяше, след като разбра, че няма да бъде приета обратно в бащината си къща... Бе почнал да я обучава на онзи чужд език още скоро след сватбата им. А когато разбра, че е непразна, закле я да замине, ако стане опасно за нея и бъдещата им рожба… Да замине за свещената планина Родопа, при тракийското племе беси, там, дето в чудния им Скален Град той бе прекарал няколко дълги и щастливо спокойни години... И където бе сигурен, че жената на Лъчистоокия ще намери подслон и добро отношение, толкова добро, колкото не би могла да получи нийде другаде из пределите на Римската империя. Защото само тази земя бе все още свободна, само там не бе стъпил още кракът на римски легионер, само там фарисеите и лицемерите нямаше да я стигнат... Така и стана. Тук не само пазеха спомена за него. Тук той бе повече от жив в сърцата на хората. Всеки, който се бе срещал с Лъчистоокия, от обикновения пастир до мистагозите, не можеше да забрави нито него самия, нито светлината, излизаща от чудните му очи, дори се разпространяваше мълвата, че самият прероден Орфей бил дошъл да довърши започнатото преди столетия... ...Приеха я с почести и състрадание към мъката й. Настаниха я в Двореца, погрижиха се нищо да не й липсва. След тежкото пътуване с кораб от Тир и попътни придружители, които й бе намерил Лазар, тя бе пристигнала в Скалния Град почти полумъртва от умора и от всичко преживяно. Когато настъпи часът на раждането, посрещнаха и сина й с радост, помагаха й с каквото можеха. Дори й разказаха къде обичал да се разхожда Лъчистоокия... А тя се чудеше как да изрази благодарността си към тези чужди хора, станали й толкова близки. Нямаше други, на които да разчита, нямаше по родните земи край себе си никого… Майката на Йешуа бе вече доста възрастна, не бе издържала на болката и се бе споминала твърде скоро, около брат му Яков се оформяше ново движение, преследвано и оспорвано, а другите му братя и сестри си имаха своите семейства и толкова големи проблеми от страна на властниците, че не искаше да им създава нови с идването и на Неговия син... Синът, който наскоро бе навършил три години и чието име вече бе нанесено в онзи стар свитък от онази стара бронзова кутия, която той й завеща в онази нощ, и която тя пазеше като зеницата на очите си... Синът, който той никога не видя... Тогава, след смъртта на Йешуа, юдеите недолюбваха не само кръвните му роднини, а се заканваха да убият също и Лазар, нали беше един от най-близките му хора, а някои вече предполагаха, че му е помагал повече, отколкото смятаха в началото... Затова заедно с Марта брат й се върна в Тир, тя също отиде за кратко в родния си град. Без да се изненадва откри, че там за нея място вече няма. Бе отдавна прокудена от бащиния си дом заради своето неподчинение на бащината воля, никога нямаше да падне ничком да се извинява, а и не искаше да слуша хулните думи за мъжа си, каквито почваха вече да се говорят. Искаше само да се сбогува, преди да поеме по пътя на изгнанието, ала и това не стана, защото баща й прие Лазар обратно, но пред нея затвори портите на дома, щом разбра, че за нищо от стореното не съжалява и прошка от никого няма да иска... Имаше гордост и спомени, които не можеше да сложи в краката на един нов съпруг, защото нямаше да я оставят така... И когато роди, нарече отрочето Мариус, изпълнявайки волята на Йешуа, защото такова бе едно от последните му желания. Заради всичко онова, на което я бе научил, и което й предстоеше да съхрани след смъртта му, той искаше неговото дете да се казва като майка си. Защото Йешуа знаеше, че ще има син, и кълновете тъй го показаха, онези ечемичени кълнове, които покараха преди пшеничените, и тъй стана ясно, че тя носи под сърцето си момче*... Забележка под линия: *Този метод за определяне пола на плода чрез поливане на два вида семена с урината на бременната жена е описан в древни египетски папируси, като е потвърден и от съвременните учени, въпреки че те все още нямат обяснение за него. Затова и на прощалната вечеря с учениците, когато му оставаше вече толкова малко до последната крачка, бе им обещал, че след него ще дойде Утешителят... Този, който ще обвини света за грях, за правда, и за съдба... Този, който ще бъде самият Дух на истината и ще ги упътва към всяка истина, към всяка правда... И пак само тя знаеше за надеждата му техният син да поеме делото му, ако той самият не ще може да се върне... Малкият растеше умен, лъчезарен и тъй любвеобилен, че тя му викаше галено Юстус, Праведния. Това име според нея му подхождаше повече, а и той самият го произнасяше с детското си гласче като Йусус, от което в сърцето й нахлуваше като жива вода неизличимият спомен за неговата усмивка, неговия глас, неговите очи... А момчето растеше и все повече заприличваше на баща си. Какво ли го чакаше?... Мисълта за малкия накара Мария Магдалина да се огледа като събудена от дълбок сън. Трябваше вече да се връща при детето, но гледката бе наистина божествена... Бе й разказвал за тази бяла грамада и лесно я бе открила, дори нямаше нужда от любезните напътствия на местните. Любимият връх на Йешуа бе станал и за нея предпочитано място, носещо успокоение и умиротворение. Колко бе прав той, когато я учеше, че всеки край е едно ново начало!... И наистина, едно ново решение започна да зрее в нея. Тук мислите й се подреждаха, а вярата и упованието, че след като духът й напусне тялото, ще се събере отново с неговия, се засилваха. А дотогава на нея се падаше гoркият товар да запази нещата такива, каквито той искаше да бъдат видени и чути от хората, и да се погрижи синът му да израсне такъв, какъвто го искаше баща му. Нали затова я наричаше своя кула-пазителка... Него, своя най-възлюбен, не можа да опази, но Учението му ще съхрани и ще предаде нататък, като сигнален огън от охранителна кула... Ще разкаже за него в книга, та нали тя единствена от учениците му знаеше най-много, дори Лазар не бе посветен докрай, а Иуда вече не бе между живите!... А пък Петър след онова ходене до планината я намрази повече от всичко... Но колко бе трудна задачата й! Самият Йешуа говореше на хората с притчи, за да го разберат, затова ще трябва и тя много да внимава какво ще пише, добре, че онзи човек, дето го бе намерил Никодим, и който поразително приличаше на Йешуа, спази уговорката и замина много надалеч, след като се бе показал на учениците... Ах, ако това се разбере някога, ще бъде ужасно... Не бива да заподозрат, че нарочно е изпълнявал пророчествата, не бива! Та нали са били изречени, за да се сбъднат! И има ли значение дали умишлено е постъпвал според тях, жертвайки себе си, или са ставали по Божията воля? И дали първото не бе по-ценно, защото бе в следствие на свободния избор на човека, а не по нечия прищявка, пък била тя и божествена?... И какво ли ще стане, ако се разбере как Йешуа го бе постигнал в действителност?! Ще избуят бурени на съмнения и охулвания, ще плъзне омраза като змийска отрова в сърцата, ще се разлее отричане, погибелно като мътен прилив... И след като го разпнаха на кръста, крещейки с ярост, че искат върху себе си кръвта му, ще го сринат и със земята, и ще го окалят, както окаляха Иуда! Вместо да видят величието на саможертвата му... Ще го окалят и оклеветят с най-черни думи, без дори да се замислят за подвига му! Ще го нарекат измамник и лъжец... и безумец, обзет от бяс... Жалки, жалки душици... А вече имаше и все повече самозванци. Наскоро дочу, че се бил появил някой си Савел от Тарс... Той пък се хвалел, че самият възкръснал Христос му се бил явил във видение и поради това бил избран от самия Господ да продължи делото му!... И какви само неща говореше за него, неверни и сбъркани... Колко добре познаваше хората Йешуа и не се изненадваше от нищо, но и колко го болеше, че от него чакат най-вече личби, вместо да го припознаят по делата му, дето ги вършеше от любов и милост! Защо не могат да оценят божествената искра вътре в някого, ако не го виждат като Бог? Защо?! Има ли по-голямо величие от това, бидейки човек, да погинеш за хората?!... И все го наричаха Син Божи, а той все им отвръщаше, че е просто човек... Говореше им за Бога като за свой Отец, но правеше туй, за да разберат, че както той, така и те самите са Божии чеда... Пред очите на Мария Магдалина отново изникна една от любимите й картини – той говори на хората, а те го слушат с блеснали очи и един на друг си предават известието, че сам Господ бил слязъл на земята... Тя се замисли. И колкото повече си спомняше тълпите, стичащи се да го зърнат, треперещите ръце, посягащи да пипнат дрехата му, очите на излекуваните и малките деца, тичащи към него, толкова повече в нея укрепваше и набираше сила едно решение. А дали всъщност няма да е по-умно заради Словото му да подкрепи идеята, че наистина е бил въплътеният в човешко тяло Божи дух? Онзи Павел, колкото и да бе хитър и лукав, никак не бе глупав... Защото колко бе прав Йешуа: имат уши, а не чуват, имат очи, а не виждат, и не видят ли знамения и личби, няма да повярват... и не видят ли пратения от Бога Месия, тъй както бе предизвестено за него в Писанията, няма да повярват... Нали затова им говореше с притчи, затова дори и на учениците си не каза всичко! Тях искаше да предпази, а нея да съхрани, защото можеше да жертва само себе си и никой друг не биваше да пострада... Освен Иуда, който толкова го обичаше и толкова му бе предан, че знаейки на какво се обрича, сам бе направил избора си... Горкият Иуда, който бе постъпил тъй, както бе писано за предателя, дори и шепата дребни сребърни монети поиска, с които почти нищо не можеше да се купи, толкова бе нищожна тази сума... И целувка му даде, въпреки че всички го вече познаваха и не бе нужно някой да го посочва, нали Йешуа вече се не криеше, щото бе дошло времето му... И с парите после направи точно туй, което бе писано, хвърли ги в Храма, право под нозете на първосвещениците и старейшините... И чрез Никодим уредиха с тях да се купи онази нива, дето й излезе името „кръвна”, защото и такова пророчество имало... Но мъката на Иуда бе тъй голяма, че не издържа и се обеси... Ах, сърцето й се обливаше в кръв само при мисълта за очернянето и заклеймяването на най-добрия му другар, но за него не бива, не бива да казва истината! Иначе всичко ще се разкрие! А Йешуа страдаше и все го наричаше на всеослушание приятел*, за да му засвидетелства най-дълбоката си признателност за това, което Иуда имаше да направи... Забележка под линия: * Мат. 26:50 Толкова често му викаше друже!... На последната вечеря им каза, че един от тях, дванайсетте негови ученици, е син на погибелта и ще го предаде, защото така е било предречено в Писанието... Дори им заяви, че никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите*... Йоан. *15:13 И каза им още, че им говори тези думи, та когато стане, да повярват, но им даде и нова заповед, да се обичат един другиго, както той ги бе възлюбил... Как го не разбраха тогава, нима и те чуваха само туй, което искаха?! А бе тъй лесно да се досетят какво всъщност направи Иуда... Та нима би могъл Той, който тъй добре познаваше хората, да привлече за свой ученик един подлец и сребролюбец, че да му повери и касата! Колко пъти им повтаряше, че всичко става, за да се изпълнят пророчествата!... Как го не разбраха... Мария Магдалина тежко въздъхна. Ще трябва да представи най-верния приятел като най-черен предател... Може би ще трябва да намекне, че Иуда си е бил алчен, че е крадял от даровете... И дори от общата каса... Ах, Иуда, Иуда... И за да не бъде всичко напразно, наистина ще укрепи вярата в божествения произход на Йешуа, но няма да споменава повече от необходимото... Така ще бъде по-сигурно, така ще повярват и в Него, и в жертвата му, и във великото Слово, което той донесе чрез себе си... Толкова се гордееше с нея, че е умна, че може да пише и чете... Ще използва ума си! Ще се постарае да разкаже така за величието на саможертвата му, че да стигне до сърцата на хората. Щом искат такава вяра, ще им даде храна за нея!... И за възкресението на Лазар ще напише подробно и убедително, тъй добре се бе получило всичко... И за срещата му с Йоан Кръстителя, който бе първият, прозрял истината за него и неговата посветеност... И за дългия му нощен разговор с фарисеина Никодим ще разкаже, който дойде в дома им във Витания с думите, че никой не може да прави такива чудеса, ако не е с него Бог. Бе повярвал веднага в Йешуа и той го посвети в тайните на Божието Царство, след което този мъдър и смел човек прегърна учението му, бранеше го от първосвещениците, помагаше и на нея, даде й миро, за да го помаже, свали го от кръста, а после донесе смирна и алое за погребението му... И не се побоя да застане до тях в най-страшните мигове, и използваше за това високопоставеното си положение. Застъпи се дори пред Пилат за Йешуа, а после й разказа как е протекъл разпитът... И другото покрай подготовката на възкресението му направи, което обаче ще трябва да си остане запечатана навеки тайна... Но тя ще започне разказа си по-отдалеч, още от сватбата им... ************ Девета глава Габриела смени няколко тоалета, преди да се спре на една малко обличана от нея рокля от черно копринено кадифе. Беше твърде скромна за вкуса й - семпла, доста затворена, но затова пък подчертаваше добре всички прелестни извивки и форми на тялото й. С матовите си проблясъци, преминаващи изкусително в мамещи тъмни сенки където трябваше, тази рокля по един много пленителен начин излъчваше едновременно стилен сексапил, подканящо желание за близост, но и резервираност, и аристократично достойнство. Габриела търсеше точно такова внушение. При последната й среща с Александър преди три години не бе успяла да го съблазни. Прозирната й дреха тогава не бе го възбудила, дори и тогава, когато я бе смъкнала от себе си в решаващия момент... Сега щеше да наблегне на видимата промяна в себе си към „по-добро”. Коприненото кадифе много сполучливо нашепваше за душевна нежност, романтика, мекота и какво ли още не, все неща от този сорт. Все качества, които Габриела не притежаваше и никога нямаше да притежава, но знаеше, че той цени тези лигавщини, както ги определяше за себе си, и дори ги боготвори в онази малка никаквица. Затова сега щеше чрез целия си външен вид да му покаже, че и тя самата не пада по-долу от нея, запазвайки при това всичката жар на страстта, с която умееше да се люби. Замисли се дали да прикрепи някъде по дрехата или в косата синята си кърпа, но този аксесоар отвличаше вниманието, никак не подхождаше на търсения имидж, и Габриела доста бързо я прибра на мястото й. Освен всичко друго, щеше да й напомня на кого се е врекла, да я подсеща за Господаря, на когото не биваше да изневерява, а точно сега не желаеше, дори се страхуваше да признае пред самата себе си, че заради този мъж е готова да загърби увлечението си по сатанизма... Още по-категорично пъдеше подло прокрадващата се мисъл, че е възможно да се откаже и от желанието си за мъст, стига Александър да отвърнеше на чувствата й. Тя бе започнала най-ненадейно и упорито да се промъква още от сутринта, като змийче в тревата, и дебнеше мига, в който да я клъвне... Не биваше, не биваше да забравя, че разкаянието й щеше да бъде само една добре изиграна роля, нищо повече, не биваше да се вживява в нея!... Хвърли доволен поглед към огледалото, отбелязвайки почти несъзнателно, че то послушно отразява лицето й, красиво както винаги. Онзи сън бе само нищо незначещ кошмар. Бе оползотворила яда си от него, зареждайки се с убедителна настойчивост, която бе накарала Александър да приеме предложението й за среща. Естествено, той бе пожелал това да стане ако не при него, в „Арките”, то поне на неутрална територия, но тя го искаше тук, при себе си. И бе успяла да се наложи. Всеки момент мъжът, който от години обсебваше сърцето й, щеше да прекрачи прага на луксозния хотелски апартамент, в който този път тя, Габриела, щеше да диктува условията. С шесто чувство предусети появата му и отвори вратата преди още той да бе застанал на прага й. Усмихна му се с добре отрепетираната усмивка на влюбена съпруга, посрещаща мъжа си след дълга раздяла. - Лекс, скъпи... - Здравей, Габриела. Не мислех, че пак ще се срещнем. Последния път каза друго... Кой вятър те довя в родината? - Не си много любезен... По-добре влез... Разполагай се. Ще пийнеш ли нещо? – насочи се тя към бара. Погледът, с който Александър й отвърна, бе повече от красноречив. Тя се насили весело да се разсмее докато наливаше в две чаши прясно изцеден портокалов сок с лед. Когато бяха заедно често го пиеха. Сега тя мразеше всичко, свързано с портокалите... Демонстративно надигна своята чаша, отмятайки назад лебедовата си шия и присвивайки очи от удоволствие. Знаеше, че изглежда добре. Тогава, в онази злополучна нощ, при последната им среща, също бе изглеждала секси... И когато бе разбрала, че го губи, бе приспала вниманието му, бе му предложила кафе, в което имаше и още нещо... Бе приложила всичките си знания и умения, придобити в Братството, за да му причини душевно и физическо страдание, и бе тъй преуспяла в това си начинание, че се бяха разделили като непримирими врагове. - Не бой се, Лекс! – подбутна тя към него другата чаша. – Не съм ти сипала от моите любовни отвари, не ги правя вече... Ако знаеш колко съм съжалявала! Как съм искала да върна времето назад и да не те... Да не ти причинявам онова, което... - Остави сега миналото, Габриела! – отмести той сока, като я гледаше право в очите. – Защо ме извика? Какво толкова важно искаше да ми кажеш? - Хващаш веднага бика за рогата, така ли, Лекс? Наистина очаквах малко повече... топлота... Беше толкова мил навремето... Какво да направя, как да се извиня тъй, че да... да простиш... и да забравиш... – пресегна се тя и сложи длан върху ръката му, като се чудеше от кое я боли повече: от неговото нежелание да направи насрещната крачка или от насилието, което упражняваше върху себе си, извинявайки се и молейки по начин, който й беше неприсъщ. И този портокалов сок, дето се насили да го изпие!... Той измъкна ръката си. - Остави, не сме вече същите. Пътищата ни се разделиха отдавна, нима не си го разбрала? И не искам да ти давам повод за илюзии. Дори да ти простя - път назад няма, Габриела! Казах ти го тогава, казвам ти го и сега. - Все тъй категоричен... - Е? Това ли беше? Ако си ме извикала, за да чуеш от мен какво мисля за прошката, ще те успокоя. Пазя за теб само добрите спомени, за другото се старая да не се сещам. Не ти желая злото, няма да ти търся сметка за онова, което стана... Доволна ли си? – надигна се той, но все пак не бързаше да си ходи. Стоеше изправен пред нея и я гледаше изпитателно. - Не съвсем. – Тя умишлено остана на мястото си, но в позата на тялото й се появи нещо котешко, грациозно, ласкателно и същевременно хищно. - Може би ако ми дадеш шанс да ти докажа, че наистина съм вече друга... Че мога да съм ти от полза... - И как да ти го дам този шанс? - Просто ме допусни отново до себе си! Някоя и друга среща в някое кафене, съвсем без ангажименти... Колкото да не съм го била всичкия тоя път напразно. Скоро си заминавам, а пък толкова исках да прекарам малко време с теб!... Нищо повече. Няма да съжаляваш. - Какво се опитваш да кажеш? Че си дошла от Америка само заради няколкото срещи на кафе с мен? Хайде, Габриела, да не се лъжем! – заби той пронизващ поглед в нея, с който недвусмислено намекваше, че знае повече за целта на пребиваването й в България. Тя изтръпна. Знаеше ли нещо? - Всъщност... наистина си имах и друга работа, но не тя ме накара да се върна тук. Тръгнах главно заради теб. Ти беше причината... Още с пристигането си те потърсих - нямаше те... Казаха, че си бил на морето със... с приятелката си. Тя как е? – насили се да се усмихне любезно Габриела. – Как е сестра й, Мария? Бях се привързала към нея... - Добре са, и двете са добре. - Магдалена знае ли, че си при мен сега? - Не, и няма нищо за знаене. Между нас с теб нищо не е станало. - Но нещо може и да стане... Нещо може и да се случи, Лекс, ако... Ако не се вслушаш в молбата ми. - Намек за заплаха ли долавям? А бях ти повярвал, че си се променила!... - Не е заплаха, поне не от мен... Наистина съм друг човек, мога да ти го докажа! Ако това ти говори нещо... – извади тя от плиткото деколте с форма на лодка верижката с кръста и розичката. Пусна медальона отгоре върху гърдите си и рубините проблеснаха върху тъмното кадифе. – Знаеш ли какво е? - Да не си станала розенкройцер?! - Браво, позна. Все тъй начетен и осведомен... Щом си чувал за тях, сигурно знаеш, че точно в този Орден не приемат всекиго. Някой трябва да гарантира за теб, за добродетелите ти... Да се докажеш... - Не очаквах, че ти... Не беше ли се увлякла по разни черни магии? - Минали работи! Няма голяма полза да си ортак с дявола! – засмя се още по-звънливо Габриела. И за да наблегне върху чистите си намерения отпи от неговата чаша, която той така и не бе докоснал. В душата й полека се зараждаше надеждата, че може би не всичко е загубено. Онова змийче все пак бе успяло да я клъвне... Александър видимо се заинтересува от членството й и макар да се бе изправил и поотдалечил от нея, бе се насочил не към изхода, а в право противоположната посока. Облегнат на прозоречната рамка, силуетът му се очертаваше на фона на предвечерното небе. Привлечена като от магнит, тя полека се изправи. Змийчето бе издебнало сгоден момент, бе вкарало в нея отровата на предателската мисъл, че може и да не дири възмездие за Александър... И само един много тънък разчет я възпря да не се хвърли на врата му и да не впие веднага устни в неговите. - Все пак премълчаваш нещо. Каза, че нещо щяло да се случи. Пак те питам: за какво намекна преди малко? Какво може да се случи? - Неприятност. Голяма неприятност. Има хора, които... Не знам в какво сте се забъркали, но има някой, който се интересува от вас. - Откъде знаеш? – рязко попита Александър и тръгна към нея. Хвана я здраво за раменете, приближи лицето си към нейното и дори леко я раздруса. – Отговори! Тя не се възпротиви. Клепките й се притвориха. Устните й се извиха в усмивката на Мона Лиза, успя да придаде загадъчност и на гласа си. жүктеу/скачать 2.72 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|