III.5. Отношението към Русия

III.5. Отношението към Русия

Сочена – но отвън - за евразийска държава, Русия трябва да вижда в това само негативи - изостаналост, ограниченост, ариергард на световния прогрес, чийто авангард е протестантско-католическият Запад. Доста странна е тази протестантско-католическа връзка! Протестантството се асоциира със САЩ и ултралибералния им икономически модел. Католицизмът се приближава все повече до православието - двете религии са по-съзерцателни, романтични и лирични; по-социални, по-състрадателни към слабите, бедните, падналите. Тук не иде реч за чисто религиозни догми, а много повече за ценностната система, която те възпитават у своите народи. Нима испанци и португалци, бразилци и аржентинци са по-близо до яростния американски индивидуалист, отколкото до сантименталния руски мечтател, който постоянно се съмнява, вечно човърка в душата си, търси първопричината за ставащото, страда с болката на ближния?

Точно този проблем “се опитват” да решат мощни геополитически интереси. Очевидно близките години ще бъдат изпълнени с усилията им да приключат с процеса на изтласкване-пропъждане на Русия от същинска Европа, да отнемат правото ù да се смята за страна с европейска идентичност. Ако тази велика държава и велика нещастница бъде натикана в Азия и нейното предверие, тя няма да има достатъчно жизнено пространство и жизнено време, за да се съхрани като единно цяло, няма да издържи на сгъстената атмосфера и ще се пръсне на парчета. Така ще се изпълни “детската мечта” на Зб. Бжежински, споделена в книгата му “Голямата шахматна дъска” - Русия да се превърне в “по-свободен вариант на Руска конфедерация - включваща Европейска Русия, Сибирска република и Далекоизточна република.”[31] Книга, която с антируската си ожесточеност наистина го превръща в злодей за Русия. Ала само за Русия ли, щом тази мащабна личност в рецептата за запазване на уникалната власт на САЩ и дългосрочното ù преобразуване в “добре институционализирано глобално сътрудничество”, следва “трите големи императива на имперската стратегия” от “по-бруталната епоха на империите от древността”: “да се предотврати тайно споразумение между съперниците и да се държат васалите в зависимост по отношение на сигурността; сателитите да бъдат покорни и да се чувстват защитени; да се попречи на обединяването на варварите.”[32]

Империи са се разпадали и нека се разпадат! Но в никакъв случай не бива да се разпадат техните носещи конструкции. В противен случай ще се отпуши неконтролируемо насилие - в свят, в който хиляди етнически групи могат да си поискат своя държавица, както Еритрея, Източен Тимор и Косово. Американски учени вещаят в близките 15-30 години появата на повече от 100 нови държави. Ето един от възможните сценарии за Русия: 1. Разделяне на шест независими държавни образувания: Западна Русия, Урал, Западен Сибир, Източен Сибир, Далечен Изток, северни територии. 2. Получаване на държавна независимост на малките етнически анклави, такива като Татария, Башкирия, Северна Осетия, Чечня. 3. Отделяне на Карелия. 4. Придаване на отделни райони – на Калининградска област, Тува, Бурятия и др. на статус на практически независими автономни образувания[33]. Х. Хусейнов алармира “пишещите” подобни сценарии: Западът трябва да помогне на Русия да запази целостта си, докато бившата империя не се е превърнала в политически Чернобил, заплашващ целия постимпериалистически свят[34]. Ако не бъде овладян òвреме, процесът на свиване на Русия може да породи сили, които напирайки отвътре, ще взривят не само Русия, но и крехката стабилност на днешния свят.

Необходимото условие България да не бъде употребена - доколкото това е възможно – в подобен сценарий е тя да не се радва с детска наивност на всяко поредно обявяване на нова ера в отношенията с някой Голям брат, дружбата с когото е нужна както слънцето и въздуха за всяко (все още) живо българско същество, а да се опитва да обвърже дори запетайките от надутите декларации с определяне на приемлива цена на всеки наш жест, на всяко наше съгласие.

Краят на Студената война, подобно на края на всяка световна война доведе до преразпределяне на зоните на влияние и интереси. Русия е победена и териториалните ù отстъпки са неизбежни. Но поради спецификата си (като мирна, а не разрушителна, водена на бойните полета), Първата Студена война има и малко по-друг, специфичен завършек, така че победителите трябва да се съобразяват с интересите на Русия - защото нейните ресурси, воля, култура, човешки потенциал, военна машина и ядрена мощ - макар и ерозирани, със съпътстващ ги кадрови, финансов и морален колапс, са уникални. Пред велика сила вратата не се захлопва. Защото тя я отваря с ритник. Или изгражда стени. Стените се превръщат в барикади. Рано или късно барикадите ги събарят. И всичко започва отново, в безкрайна спирала. Европа не трябва да обижда и мами Русия, а да се бори с нокти и зъби за нея.

Колкото и да недооценяват Русия, тя владее не малко средства, с които да дестабилизира сегашната европейската система за сигурност: като излезе от международни договори за конвенционалните и ядрените оръжия; като се опита да ускори процесите на реинтеграция в ОНД; като напрегне всички ресурси (исторически, суровинни, политическо влияние, персонални контакти, спецслужби) за създаване на източноправославна (славянска) общност.

Несъмнено Путин е името на новата руска надежда. Но промените – бавно-мъчителни – в поведението на Русия се зародиха по-рано, през 1996 г., с края на ерата на външния министър Андрей Козирев - “Мистър Да” [за разлика от твърдолиция Андрей Громико - “Мистър Нет”]. Тогава външната политика на Русия бе мека, сговорчива, угодлива, проамериканска, без ясно формулирани национални интереси. Дмитри Саймс разказва как Козирев отговаря на молбата на Ричард Никсън да очертае интересите на нова Русия: “Ако вие имате някакви идеи и можете да ни подскажете как да определим нашите национални интереси, ще Ви бъда много благодарен.” По-късно Никсън казва: “Когато бях вицепрезидент, а след това президент, исках всички да знаят, че съм “кучи син” и за американските интереси ще се боря с всички сили. А този, когато Съветският съюз току–що се е разпаднал, когато нова Русия трябва да се защитава и укрепва, иска да покаже на всички какъв чудесен и приятен човек е."[35]

С назначаването на Евгений Примаков за външен министър (януари, 1996 г.- септември, 1998 г.) и за премиер (септември, 1998 г. – май, 1999 г.) започна да се избистря нов, разумен, многовекторен и реалистичен подход (“рационален прагматизъм”) на Русия в международните дела: защита на руските интереси, противопоставяне – в рамките на възможностите на Русия – на еднополюсния свят и на господството на САЩ, търсене на корективи на този модел, при който съгласието е възможно само ако се постигне около позицията на САЩ[36].

Изводът за слабите шансове на Русия да води такава политика е правдив, но прибързан, защото е много повече количествена, а не качествена оценка за обективната реалност. Той е едната гледна точка, истината, но не цялата, защото не са взети под внимание цивилизационните специфики, различията в разбиранията за сигурността, същността и моралните императиви на руското общество, натрупаната през 70-те комунистически години енергия, умножена от стремежа най-сетне да се живее свободно, достойно и съвременно.

Русия е натикана в ъгъла. Тя преживява драматични, тъжни дни, дири начин да изглежда достойно, да се съобразяват с нея. В някакъв смисъл Русия е една много голяма България. Същите процеси, с далеч по-голям мащаб: наложена по външни рецепти реформа, довела обществото до упадък; прекомерно криминализирана икономика; прекалена посредственост и корупция в политическия елит. Но Русия има и други проблеми: загуба на идентичност; свиване до размери отпреди 3-4 века; мятане между Европа и Азия; изостаналост на огромни пространства; деморализирана и силно политизирана армия; практически приватизирани стратегически ресурси; слаби лостове за външно въздействие и като следствие – симулиране на активност и желание да се каже тежката дума, отколкото опит да се направи нещо значимо; министри, които водят политика в услуга на частни компании, вместо да отстояват държавните нитереси. Нова Русия чака своя Франклин Делано Рузвелт, своя генерал Шарл де Гол, своята Маргарет Тачър. Без велики лидери, няма велики дела.

Достатъчно е човек да следи академичните и политическите издания, за да усети как Русия се чувствува в днешно време - изолирана, унижена, охулена. Мнозина политици по света, информационни агенции, медии са възприели глумлив, неуважителен тон към Русия, виждат в нея бившия комунистически агресор, гладната сибирска мечка, мъртво пияния мужик. Винаги готови за внушения отвън, някои български политици с подчертано усърдие участвуват в този хор от недоброжелатели, затварящи очите си пред геополитическите реалности. Даже президентските избори през 2000 г. не накараха Западът да си даде изцяло сметка, че крещящото неуважение към Русия е равносилно на греблото, което в стария виц бледноликият брат настъпва втори път.

Въпреки несъразмерността на европейската и азиатската части на СССР, между тях тогава бе намерен баланс. Сега Русия е изтласкана в северната и североизточната част на Евразия[37] - като кораб, накривен до преобръщане на едната си страна. Геополитическият център на Русия е силно изместен в източна посока, между нея и Запада има двоен “буферен заслон” от нови републики и бивши соцстрани[38]. Иля Могильовкин пресъздава тази драма: "Днешното геополитическо положение на Русия се характеризира със загуба на територии и акватории, загубване на влияние на много задгранични пространства и започнало отслабване на суверенитета на страната на останалите ù територии и акватории. След разрушаването на СССР, територията на страната като цяло намаля с една четвърт. При това европейската част на Русия се превърна практически във вътрешноконтинентална, полуизолирана територия. Крайните участъци на единната ("съветска") система на сухопътни комуникации останаха на територията на новите независими държави. В резултат на това, транспортните, а следователно и икономическите връзки на европейската част на Русия с външния свят (Западна Европа, Северна и Южна Америка, Близкия и Средния Изток, Африка) зависят от транзита през териториите на Естония, Латвия, Литва, Белорусия, Украйна, Казахстан и други страни."[39]

Слаба утеха за накърнения статус е тезата на Ал. Арбатов, че с разпада на СССР Москва спечелила в геополитически план, защото се освободила от непокорната, неверна и бедна периферия[40]. Големият писател Александър Солженицин, също гледа с недоверие към тази периферия и смята, че Русия е допуснала исторически грешки, прониквайки в Закавзакието и Средна Азия. “Време е - пише той, - тези грешки да се коригират. Време е напълно да се изтеглим от Средна Азия и Закавказието. Средна Азия и Азербайджан с пълна страст вървят към мюсюлманския свят. Неизбежно са се определили към него. Мюсюлманският свят расте. Това ще бъде великото явление на 21 век.”[41] Ал. Солженицин многократно предлага Русия да се стреми към единен държавен съюз на трите славянски републики (Русия, Украйна, Беларус) и Казахстан.

У Русия дълго ще горчи споменът за нейната свърхдържавност. Паметта за миналата мощ не ù дава покой, миналото я боли, проектира се върху бъдещето и това прави руската външна политика без настояще. Такава болка се нарича фантомна – тъй, както у човека боли отрязаният вече крак[42]. Д. Фурман съветва: “Трябва да се успокоим и да престанем да заливаме другите с въпроса: “Ти признаваш ли ни за велика държава или не?”[43]

Смята се, че терминът “ближнее зарубежье”, или “близка чужбина” е употребен най-напред от министъра на външните работи А. Козирев на 02.01.1992 г., в статията “Преобразената Русия в новия свят” във в-к “Известия”. По-късно, президентът Б. Елцин предлага признаване от ООН и другите международни организации на особената роля на Русия на територията на бившия СССР при провеждане на миротворчески операции и оказване на хуманитарна помощ в зоните на конфликтите, при защитата на етническите руснаци, в политическото урегулиране с руско посредничество. Идеята е заложена и във военната доктрина от 1993 г. Терминът е деликатен спрямо бившите съветски републики. Но с изключение донякъде на Прибалтика, съхранила паметта за живота извън СССР и отрано отписана от реинтеграционните процеси, другите републики си остават зона на специални интереси на Русия, въпреки силната неохота на Запада да приеме подобен факт. В подписания на 14.09.1995 г. от Б. Елцин декрет, отнасящ се до руската стратегия на територията на бившия СССР, близката чужбина се определя като “приоритетна сфера” за “жизнените интереси” на Русия в областта на “сигурността, икономиката и защитата на руснаците, живеещи зад граница."[44]

След края на СССР, като чужденци в довчерашната си родина, извън пределите на Русия остават 25 млн. руснаци (и рускоезично население). Например, в Украйна руснаците са 11.4 млн., или 22%. в Казахстан - 6.2 млн. и 36%, плюс 30% смесени бракове; в Узбекистан – 1.7 млн. и 8%, в Латвия – 1.2 млн. и 34%, в Киргизстан – 964 хил. и 21.5%, в Естония – 465 хил. и 31%, в Туркменистан – 426 хил и 9.5%, в Литва – 360 хил. и 9%[45]. В повечето държави от ОНД руснаците са безценни кадри в армията и промишлеността, без тях съответната република би колабирала. Повечето републики трудно биха оцелели без връзките си с Русия.

Ситуацията в Прибалтика е илюстрация как се възприема днес състоянието на Русия. И в трите републики рускоезичното население е подложено на тормоз – на мнозинството от него е даден абсурден статут на “неграждани”; руският език е дискриминиран. Създават се бодливи прегради пред интеграцията на руснаците в обществото, те се чувстват чужди, излишни, унижавани, без Русия да може да ги опази от този произвол. Хълцукаща от нервно разстройство за човешките права на други народи, Западна Европа проявява тук лицемерно безразличие. Над 10% от това население вече е напуснало Прибалтика[46].

В свят, в който военната мощ изобщо не е изгубила значението си, малката колкото мушица Естония има териториални претенции към Русия. А през юни 1992 г. моторизирана бригада на дребна Молдова нахлу в приденстровския град Бендери и безнаказано вилня, уби 620 и рани 3 500 руснаци![47]

Милиони хора в бившия СССР страдат духом и телом по загубения СССР. За руския политически елит засилването на реинтеграционните процеси в ОНД е въпрос, ако не на живот и смърт, то на съхраняване на приличен държавен статут. Колкото и “излишна” да изглежда приетата на 15.03.1996 г. от Думата, по инициатива на КПРФ резолюция, анулираща Беловежските споразумения, тя е отражение на свиващата сърцата носталгия, на умората на руския народ от промените, на горчивите спомени за близкото минало, на болките за унизеното достойнство. Поривът за реинтеграция на постсъветското пространство все повече се превръща за Русия в изтезаващо надбягване с времето, от което тя не може да се откаже, защото доразпадането на това пространство ще означава за нея само по-нататъшно маргинализиране и задушаване.

Първите реинтеграционни стъпки в сферата на сигурността бяха през 1992-1993 г.: Споразумение за миротворческите сили (Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Молдова, Русия, Таджикистан, Узбекистан), Договор за колективна сигурност (Армения, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан, Узбекистан), Меморандум за сътрудничество по охраната на външните държавни граници (Казахстан, Киргизстан, Русия, Узбекистан, Таджикистан)[48]. Безспорно най-важен е Договорът за колективна сигурност, подписан на 15.05.1992 г. в Ташкент. По-късно към него се присъединиха Азербайджан и Грузия – под натиска на вътрешни проблеми, а също и Беларус, докато Молдова, Украйна и Туркменистан така и не го подписаха. Договорът влезе в сила след приключването на ратификациите през април 1994 г.

Ташкентският договор носи политически, открит характер и не е насочен към създаване на военен блок. В съответствие с неговия чл. 4 се предвижда “в случай на извършване на акт на агресия срещу което и да е от държавите-участнички, всички останали държави-участнички да ù предоставят необходимата помощ, вкл. военна, а също да окажат подкрепа с намиращите се в тяхно разположение средства по реда на осъществяване на правото на колективна отбрана, в съответствие с чл. 51 на Устава на ООН”. Учреден е Съвет за колективна сигурност, в който влизат президентите, министрите на външните работи и министрите на отбраната на държавите-участнички. В Алма-Ата е приета Концепция за колективна сигурност на ОНД, подписана от Армения, Беларус, Грузия, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. Узбекистан, Грузия и Азербайджан не проявяваха особен интерес към Договора и когато на 20.04.1999 г. неговият срок изтече, те решиха да не подписват документа за продължаването му[49].

Русия продължава да поддържа военно присъствие в някои бивши съветски републики. Тя изобщо не е извеждала войските си от Армения и е под силен натиск да изведе 14-а армия от Приднестровието, Молдова. Руските войски се завърнаха в Грузия с влизането ù в ОНД през 1993 г., когато Ед. Шеварднадзе имаше остра нужда от помощта на Русия при спирането на разрушителната за страната ескалация на конфликтите в Абхазия и Южна Осетия. Въоръжените сили на Туркменистан са под съвместно руско-туркменско командване (в същото време Туркмения е единствената страна от бившия СССР, на която през 1995 г. ООН призна неутрален статут). Казахстан се съгласи през 1996 г. да се създаде обединена военна структура с Русия. Руските погранични войски охраняват границите на Казахстан и Киргизия с Китай и туркменската граница с Иран[50]. Руската 201-а мотострелкова дивизия и група гранични войски на Русия са интегрирани в системата за защита на Таджикистан от външна агресия[51]. Важна роля играе Обединената система за противовъздушна отбрана (създадена през 1995 г. – споразумението не е подписано от Азербайджан и Молдова). Русия, Белорусия, Казахстан, Киргизстан и Армения носят в нейните рамки съвместно бойно дежурство. Към тях ще се присъедини и Таджикистан[52].

Като противодействие на Русия и на суровинно-енергийната зависимост от нея, се кроят планове, подкрепяни главно от САЩ, за интеграция без Русия. Пример е ГУАМ – общност на Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова, прераснал в ГУУАМ с включването на Узбекистан. Създаването на ГУУАМ бе обявено през април 1999 г. във Вашинтгон, по време на тържествата за 50-годишнината на НАТО.

Въпреки кризата, Русия е лидер сред страните от бившия СССР по жизнен стандарт. Отново, този път в условията на демокрация, тя може да бъде локомотивът на модернизацията, който ще изтегли икономиките на другите републики. Но ù липсват сили да обласкае всички и да въздейства в равна степен върху тях. Затова най-напред бе възстановена една малка частица - чрез създаване на съюз между Русия и Беларус. А защо точно Беларус?

Беларус е пътечката, която свързва Русия със Европа, след появата на кордон от държави, отделящи я от континента. Нейният народ е с най-близка (и позагубена) идентичност до руския събрат. Беларус е сред най-развитите постсъветски републики. За 1999 г. само Казахстан я изпреварва по БВП на глава от населението – съответно със 77% и 71% от показателя на Русия. Далеч назад са Грузия - 48%, Украйна - 45%, Узбекистан - 32%, Азербайджан и Туркменистан - по 28%, Армения - 26%, Молдова - 24%, Киргизстан - 18%, Таджикистан - 11%[53]. На Запад много се говори за режима на президента А. Лукашенко, по-малко е известно, че в Доклада за 1999 г. на ООН за качеството на живота в различните държави по ключови показатели – доходи на населението, здравеопазване, образование, очаквана продължителност на живота, Беларус е на 60-о място в света и първа в ОНД[54].

Относително добрата икономика на Беларус се дължи на безплатното потребление на голяма част от идващите от Русия енергийни ресурси и електроенергия. Заедно с Армения (руската помощ за нея е практически безвъзмездна) и Таджикистан, страната е сред републиките в ОНД, чието оцеляване без Русия е много трудно. На другия полюс са Азербайджан, Узбекистан и Туркменистан, които поради природните си ресурси все по-малко зависят икономически от Русия (но Туркменистан засега няма алтернатива за минаващите през Русия газопроводи). Казахстан, Киргизстан, Молдова, Украйна, отчасти Грузия заемат междинно положение – силна зависимост от Русия, но и доста добре диверсифицирани външноикономически връзки[55].

Беларус донякъде експлоатира страха на Русия от изолация, от окончателен разпад на постсъветското пространство. Някои руски политолози твърдят, че с напредването на интеграцията между двете държави, не кучето ще върти опашката, а опашката – кучето[56]. Но Русия наистина е зависима от Беларус – през нея преминават важни железопътни и автомобилни магистрали, въздушни линии, нефтопроводи и газопроводи. В резултат на 70-годишния задружен живот, Беларус е част от руската система за сигурност. Тук бе разгърната най-мощната групировка на въоръжените сили на СССР; създадена е мрежа от летища, складове, пунктове за снабдяване на войските; изграден е първият ешелон на руската противоракетна отбрана - за да се построят аналогични обекти за ранно сигнализиране при ракетни нападения и за противовъздушна отбрана, на Русия ще са нужни 5-6 години и 15-20 трлн. рубли.

Договорът за създаване на Съюзна държава е подписан в Кремъл на 08.12.1999 г. от президентите на Беларус и Русия А. Лукашенко и Б. Елцин. В него е поставена задачата за поетапно създаване на обща държава при съхраняване на националния суверенитет на държавите-участички. На Съюзната държава се поверяват разработването и провеждането на единна икономическа политика, установяването на правовите основи на общия вътрешен пазар, регулирането на стопанската дейност, единната парично-кредитна, валутна, данъчна, инвестиционна и митническо-тарифна политика, функционирането на единни транспортна и енергийна системи, граничната служба и възможно – ръководството на съвместната групировка войски.

За съвместно провеждане от Съюзната държава и държавите-участнички, т.е. в областта на тясна координация на действията без взаимно предаване на суверенните права, са отнесени външната политика, въпросите на отбраната и сигурността, демократичните норми, социалната сфера, развитието на науката, културата, образованието, охраната на околната среда. Призоваването в армията и службата във ВС на държавите-участнички се осъществява на основание на техните конституции, обща армия не се създава. Висш орган на Съюзната държава ще бъде колегиалният Висш държавен съвет, в който ще влязат държавните глави и ръководителите на правителствата и на камарите на парламентите на двете страни. Председател на Съвета на ротационен принцип ще бъде един от държавните глави. Решенията в Съвета ще се вземат на принципа “1 държава-1 глас”. Няма да има президент и вицепрезидент на Съюзната държава – очакваше се, че такива постове ще бъдат създадени за Елцин и Лукашенко. Главните решения ще се приемат от колективен орган. Законодателен орган ще бъде парламентът на Съюзната държава. Едната му палата ще се формира на паритетна основа – чрез делегиране на представители на палатите на парламентите на държавите-участнички, а другата – на общи избори; от Русия ще има 75, а от Беларус – 28 депутати[57].

Ако издържи проверката на времето, Съюзът между Русия и Беларус може да стане пример за интеграция, в духа на процесите в ЕС. Засега чрез него Русия се мъчи да убеди света и бившите републики от СССР, че започва нова тенденция - на консолидиране, на събиране, съвместност и сътрудничество.

Всичко, казано за Русия ще бъде непълноценно и постно, ако в него не е отделено подобаващо място за Украйна. Страната, която нашата система за национална сигурност, нашите действащи политици и всички пишещи и четящи братя тепърва трябва да открият и преосмислят.

Когато бях студент и аспирант в Украйна (гр. Харков, 1975-1979, 1982-1986 г.), два лозунга правеха силно впечатление – “Хай живе самостiйна Украïна!” и “Вперед до перемоги комунiзму!”. Първият от тях е още жив, дори повече от всякога. Във втория просто трябва да се смени “комунизму” на “суверенiтету”.

Украинците твърдят, че центърът на Европа минава през ... Украйна. Този факт неизменно поражда силен ефект – изглежда никой от нас не се е замислял над него. Щом Украйна е доста по на изток от България, то значи ние сме доста по на запад от центъра на нашия континент.

Западът и най-вече САЩ ухажват Украйна силно, а понякога неистово. Украйна е трета, след Израел и Египет, по помощи получавани от САЩ[58]. Участието ù в ученията "Sea Breeze" на НАТО се заплаща от Алианса, докато Русия сама поема разходите си. Украйна отдаде под егидата на НАТО Яворивския полигон като международен учебен център. Тя е с особен приоритет във всеки пореден документ на НАТО, само с нея, освен с Русия НАТО подписа на 09.07.1997 г.специален документ – Харта за партньорство. Целта е разбираема – колкото се може по-силно Украйна да бъде откъсната от Русия. За Русия остава надеждата, че Украйна ще се опомни, ще си даде сметка колко неефективна е политиката на скрита и явна конфронтация с Русия. Засега обаче истината е друга. Отношенията между двете държави са хладни, изпълнени с огорчение от едната и подозрения – от другата страна.

През Украйна минават 90% от руския природен газ за Западна и Централна Европа. Украйна често отнема незаконно газ за своите потребители. Само за периода януари-май, 2000 г. тя е отнела 13 млрд. куб. м. газ на сума от 700 млн. дол.[59] “Газпром” на няколко пъти в периода 1993-1996 г. прекратяваше подаването на газ за Украйна и в някои от случаите се подозираха политически мотиви. В последното си интервю като директор на Службата за външно разузнаване, Евгений Примаков призна, че ведомството му е използвало "всички възможни средства", за да "способства за процеса на реинтеграция"[60].

Украйна е може би най-голямата загуба за Русия. В Киев е родена първата руска държава. Кримският полуостров влиза в състава на Русия, когато Екатерина Велика го отнема от Отоманската империя през 1783 г. Тогава е основан Севастопол (“свещен град” от гръцки). Градът-герой се сражава с безпримерно мъжество през Кримската война (1854-1855 г.) и Отечествената война (1941-1942 г.). Днес в него се разполага уникалната военна база на Черноморския флот. Кримският полуостров и неговите курорти са част от младостта, любовта, романтиката и слънчевите спомени на милиони руснаци.

Полуостровът е предаден на Украинската ССР на 05.02.1954 г., по инициатива на Никита Хрушчов. Решението е оформено с постановление на Президиума на Върховния Съвет на РСФСР "За предаване на Кримска област от състава на РСФСР в състава на Украинската ССР”. На 19.02.1954 г. Президиумът на Върховния съвет на СССР, приема съответния указ. Така - с трансплантиране на плът от Русия на Украйна, съветските ръководители отбелязват 300-годишния юбилей на доброволното присъединяване на Украйна към Русия[61]. Тогава този акт е бил замислен като символ на братската дружба между двата народа и никой не е могъл да си помисли, че някога СССР ще се разпадне и Крим ще стане ябълка на раздора между тях.

Украйна е с територия от 604 хил. кв. км и население - 51.4 млн. Украинците са 37.4 млн. или 73%, руснаците - 11.4 млн., или 22%. В Русия живеят 5 млн. украинци (от общо 6.8 млн. на територията на бившия СССР). В Европа, двете Америки и Австралия живеят още 7 млн. украинци (т. нар. западна диаспора)[62].

Украйна се състои от две, сякаш съвсем различни части:

- Западна, гледаща към Европа и настроена агресивно към Русия; със значително преобладаване на украинците: до 90-96%; украинскоговоряща, т.е. 77% предпочитат да общуват на украински, а 23% - на руски; и

- Източна, взираща се в Русия и отнасяща се с доверие към нея; със слабо преобладаване на украинците – до 51-61%, освен Крим (26% – украинци, 68% - руснаци, другите - главно кримски татари); рускоговоряща, т.е. 81.5% предпочитат да общуват на руски, а 18.5% - на украински.

Населението в Украйна е пъстро: украинскоговорящи украинци – 40%, рускоговорящи украинци - 33%, рускоговорящи руснаци – 21% и украинскоговорящи руснаци – 1%. Останалите са евреи, поляци и др., вкл. 234 хил. българи. Руснаците са разположени главно в прилежащите с Русия региони. Границата на преобладаване на руския език минава по р. Днепър. Централната власт трябва да балансира между двата бряга на Днепър, между “крайните украинци” от Западна Украйна, неутралните украинци от Източна Украйна и руснаците[63]. Регионалните различия в Украйна имат икономическо, културно-езиково и политическо измерение[64]. Властта решава тези нерешими проблеми с административни мерки от “мек” репресивен характер. Руският език е ограничаван, в средните училища руската литература се преподава като чуждестранна. В Украйна да се чувстваш руснак вече означава дискомфорт. Крайно националистични среди говорят за дерусификация - въпреки зрялото, поведение на руснаците, които можеха да дестабилизират страната и да повлияят при изборите за по-рязък курс към интеграция с Русия.

Черноморският флот (ЧФ) е уникално богатство, създадено наистина с усилията на целия съветски народ. Той е стратегически елемент от съветската, а след това – и от руската система за сигурност. ЧФ включваше над 1300 съединения, части и подразделения. Неговата операционна зона обхващаше акваторията на Черно, Азовско и Средиземно морета и част от Атлантическия океан, прикривайки южния фланг на СССР и неговите съюзници. След разпада на СССР обаче, Украйна реши да обяви този флот за свой собствен. Русия не можеше да приеме това абсурдно решение.

С няколко споразумения, след тежки и често прекъсвани преговори, двете страни се договориха за разделяне на Черноморския флот по равно, 50:50; и за временно базиране на руската част от ЧФ в Севастопол под аренда за 20 години с възможност за автоматично продължаване, като разплащането става за сметка на украинския дълг към Русия (6 млрд. дол.)[65]. Тези договорености са фиксирани в подписаните на 28.05.1997 г. от премиерите Виктор Черномирдин и Павел Лазаренко три междуправителствени споразумения за Черноморския флот – за параметрите на разделянето на ЧФ, за статута на пребиваването на руския ЧФ в Украина и за взаимните разплащания, свързани с разделянето на ЧФ и пребиваването на ЧФ на Руската Федерация в Украйна.

Това откри пътя за подписване на 31.05.1997 г. в Киев от президентите Борис Елцин и Леонид Кучма на Договора за дружба, сътрудничество и партньорство, с който двете държави се задължават да уважават териториалната цялост една на друга; подтвърждават ненарушимостта на съществуващите граници; приемат в своите отношения принципите на международното право – на взаимното уважение, на равноправието, на мирното разрешаване на споровете, на неприлагането на сила или заплаха за нейното прилагане. Съгласно Договора не се допуска територията на всяка от страните да се използва в ущърб на сигурността на другата; гарантират се културно-езиковите права на националните малцинства и равните възможности за изучаване на руския език в Украйна и на украинския език в Русия.

Украйнската Върховна Рада ратифицира Договора през януари 1998 г., Думата – през декември 1998 г., а Съветът на Федерацията на РФ – през февруари 1999 г. Съпротивата на Съвета на Федерацията бе преодоляна, след обещанието на Е.Примаков Договорът да влезе в сила, когато Върховната Рада на Украйна ратифицира трите споразумения по Черноморския флот. Радата наистина ги ратифицира и историческият договор най-сетне влезе в сила[66].

Договорът е безпрецедентен. С него Русия прави драматични отстъпки - отказва се от 200-годишния си суверенитет над Кримския полуостров и от града-герой Севастопол, съгласява се на уреждане на проблема с Черноморския флот. За “украинските“ колизии в Русия говори следната хронология.

На 09.09.1996 г. руският Съвет за сигурност заявява: "Русия винаги е разглеждала въпроса за Черноморския флот като част от единната програма за защита на своите законни интереси в Каспийско-Черноморския регион". През октомври 1996 г. Думата приема резолюция, обявяваща, че Севастопол винаги е бил “руски град”, както и Закон за прекратяване разделянето на Черноморския флот, поради “отсъствие на договореност между страните по комплексното урегулиране на проблемите на ЧФ”[67]. През декември 1996 г. Съветът на Федерацията призовава президента Елцин да не води преговори с Украйна относно Черноморския флот дотогава, докато специална комисия не изучи "статута" на Севастопол[68]. През септември 1997 г. командващият ЧФ Виктор Кравченко обещава, че флотът ще направи всичко възможно, “Sea Breeze-97” да бъдат последните учения на НАТО в региона: “Нашата задача е да изтръгнем Украйна от обятията на НАТО". Самият Елцин заявява, что целта е да се осигури участие на Русия в защитата на Украйна[69]. Към тези декларации и изказвания могат да се добавят аналогични по дух становища, на видни политици – не само от типа на Жириновски, но и от мащаба на московския кмет Лужков - че Севастопол е и ще остане руски град[70].