Николай Слатински


III.10. Икономически потенциал



бет14/25
Дата12.07.2016
өлшемі1.9 Mb.
#195216
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   25

III.10. Икономически потенциал

Светът не познава мащаби на срутване на такава огромна индустрия, както в Русия. Дали заради извънземни или задгранични сили, собствена глупост или олигархическа алчност – вече е слаба утеха да се намери кой е най-виновният. По-важното е отсега нататък накъде. Quo vadis, Русия?

Русия наследи 60% от населението и 76% от територията на СССР[116]. Тя е първа по територия с 1/8 от земната суша (1.8 пъти повече от САЩ), шеста по население с 2.5% от световното (след Китай, Индия, САЩ, Индонезия и Бразилия), с 4% от военните разходи и 6% от въоръжените сили; с 38 хил. км морски и 20 хил. км сухопътни граници, с 11 часови пояса.

През 1990 г. БВП на СССР, по паритет на покупателната способност на рублата, бе равен на 1 150 млрд. дол. и СССР заемаше трето място в света, отстъпвайки само на САЩ[117]. През 1992 г. Русия получи 60% от съветския БВП, който пък бе 50-60% от този на САЩ, т.е. Русия тръгна по самостоятелния и независим път с 30-36% от БВП на САЩ. С разтварянето на ножицата между БВП на Русия (намаляващ непрекъснато) и този САЩ (нарастващ постоянно), сега БВП на Русия е на равнището до 9% от американския. Така Русия отиде на 16-о място в света, пропускайки пред себе си Индия, Бразилия, Индонезия, Мексико, Южна Корея[118]. През 1991 г. БВП на глава от населението за Русия е бил 3 220 дол. или 80% от средносветовното равнище и 14.5% от нивото на САЩ, което означава, че страната е била съизмерима с Унгария, Венецуела, Аржентина, Уругвай, Бразилия. През 1997 г. този показател е 2 740 дол. – едва 53% от средносветовния и 9.5% от нивото на САЩ и това нарежда Русия на 102 място в света (от 209 страни и територии) и я прави съизмерима с Албания, Доминиканска Република, Перу, Парагвай. По средногодишен темп на приръста на този показател тя е на 196-о място в света![119]

От 1991 г. до 1998 г. обемът на промишленото производство в Русия се срина с 68%, докато при Великата депресия в САЩ (1929-1932 г.) сривът е с “цели” 46%[120]. За 1990-1997 г. делът на Русия в световния БВП падна от 3.7% до 1.7%, в световното промишлено производство – от 4.6% до 1.8%[121]. Селскостопанското производство за 1995 г. е 54% от равнището през 1990 г. Рой Медведев пише: “Дори в годините на Отечествената война инфлацията никога не е стигала равнището на 1993-1994 г., а спадът на производството в страната през 1993-1994 г. беше много по-голям, отколкото през 1943-1944 година”[122]. И. Гундаров прави печалния извод, че "вместо курс към построяване на цивилизовано общество, векторът на реформите се е обърнал в посока на цивилизационния регрес", а “скоростта на антицивилизационните процеси е толкова голяма, че не гарантира спиране на регреса на стадия на развития феодализъм"[123].

За да си възвърне БВП от времето на РСФСР, на Русия ще са нужни поне 15 години[124]. Дори да напрегне всичките си сили и радикално да промени сегашния икономически модел, като държи средногодишен ръст от 5-8%, нейният дял от световния БВП към 2015 г. ще бъде до 1.8-2.0%.


Табл. III.2. Дял в световния БВП в %, в постоянни цени от 1995 г., в долари - по паритетна покупателна сила на националните валути[125].

Държави

1950

1990

2000

2015

Развити страни на Запада

62.8

57.1

52.4

44.6

САЩ

29.8

21.5

20.7

18.0

Западна Европа

26.7

23.2

20.7

17.2

Китай

4.8

7.0

12.6

16.3

Япония

3.0

8.9

7.7

6.3

Бивш СССР

6.7

5.6





Русия

4.2

3.4

1.5

1.8

Русия пое като свой целия външен дълг на бившия СССР. Общият ù външен дълг по западни оценки към септември 1998 г. е 155 млрд. дол. Външните дългове на руските банки освен това са 30 млрд. дол. и търговските дългове на други руски компании са 25 млрд. дол.[126]

Преките чуждестранни инвестиции в Русия са нищожни: под 1% от световните - през 1998 г. те са около 2 млрд. дол. от общо 644 млрд. дол. в целия свят; напр. Полша е привлякла 5.5 млрд. дол., а Китай - над 40 млрд. дол. Както “Financial Times” писа: “Между 1947 и 1990 г. Западът изразходва над 10 трлн. дол., според сегашната инфлация, за нуждите на отбраната си срещу бившия Съветски съюз. Ако нещата се влошат безвъзвратно, Западът може да бъде принуден отново да изразходва подобни суми. При това положение да се изразява тревога поради възможността да бъдат прахосани няколко милиарда долара е направо абсурдно. В началото на 90-те години Западът имаше за кратко време шанса да помогне на Русия да се превърне в нормална демократична страна. Този шанс обаче бе пропуснат от политици и бюрократи с манталитет на обикновени счетоводители. И може би никога повече няма да се повтори. Но ако се повтори, Западът няма да заслужава такъв късмет.”[127]

Русия има законно основание да претендира за място в Парижкия клуб, тъй като освен длъжник, тя е един от гоемите кредитори на страни от Третия свят и от ОНД – на нея самата ù дължат над 120 млрд. дол.[128], по други данни – над 150 млрд. дол.[129] Надеждата Русия да получи нещо значимо от тези огромни пари е минимална, защото Западът няма никакъв интерес да сътрудничи на Русия в събирането на тези задължения - чужди пари, чужди проблеми.

Незаконното бягство на капитали от Русия стига апокалиптични мащаби. Според Института за икономика при РАН и Центъра за изследване на международните икономически отношения при Университета в Западно Онтарио, до 70 млрд. дол. са изчезнали само за 1992-1993 г. Други институции също сочат смайващи числа. Economist Intelligence Unit (EIU) от британската групировка “Икономист” твърди, че през 1992-1996 г. от Русия са изтекли 60.9 млрд. дол. Институтът за международни финанси, Вашингтон, изчислявайки сумата на "чистите заеми, отпуснати в чужбина", отчита така невръзващите се "грешки и пропуски": 10.7 млрд. дол. през 1992 г., 10.3 млрд. дол. през 1993 г., 10.6 млрд. дол. през 1994 г., 3.8 млрд. дол. през 1995 г., 38.5 млрд. дол. през 1996 г., или общо за 1992-1996 г. 73.9 млрд. дол. Световната банка пресмята "необяснимия остатък" на 88.7 млрд. дол. за приблизително същия период и това превишава от 2 до 4 пъти руските заеми от международните финансови институции[130]. Има още по-сурови оценки - че общото бягство на капитали през 1994-1998 г. е над 140 млрд. дол. и понастоящем то е повече от 15 млрд. дол. на година. Външният министър Евгений Примаков заяви, че ежегодно до 20 млрд. дол. напускат нелегално Русия[131]. Източници от американското разузнаване твърдят за “US News and World Report”, че от края на СССР поне 350 млрд. дол. са напуснали страната и една трета от тях са се утаили в САЩ[132].

Може ли Русия да затвори тези страшни пробойни? Цитираният вече директор на центъра за международни изследвания на ИСКРАН Ан. Уткин пише: “В годините на Великата депресия президентът Рузвелт бе принуден да "замрази" банковата система, да въведе средства за държавно регулиране, за да съхрани доларите в страната. При сходни обстоятелства гордите Британия и Франция отказаха да изплащат международните си дългове (говорим само за демократични страни). И най-убеденият западен демократ, вън от всяко съмнение, ще затвори националните граници, ако през тях износът на капитал е значително повече от вноса, което води към неизбежно изтощаване на финансовата система със съпътстващ крах на социалните устои на финала.”[133]



III.11. Шокове без терапия

В Русия има висока степен на консенсус за грешките, допуснати от изпълняващия длъжността (и.д.) премиер Егор Гайдар при шоковата терапия – Русия е с криминална икономика и заради “гайдаровата” реформа. За нея знаменитият Георгий Арбатов пише: “Подготвена в бързина, зад затворени врати, от малка групичка слабо известни второразрядни икономисти”. "Реформата" на Гайдар – продължава той, - няма нищо общо с демокрацията или демократическите промени. Политиката на Гайдар – е най-лошото от това, което някога е било изобретено[134]. А неговият не по-малко знаменит син Алексей Арбатов твърди, че резултатът от гласуването на кандидатурата на Гайдар в парламента, бил публично обвързан от Запада с отпускането на поредния транш[135].

Русия е най-мащабният механизъм, съществувал някога за трансфер на национални богатства в частни ръце. Александър Неклеса нарича подобна икономика “трофейна”, salvage economy – т.е. повтарящо се потребление и преразпределение на по-рано създадени ценности[136]. Както пише професорът от Мичиганския университет Владимир Шлапентох: “Руската постомунистическа бюрокрация мутира в гигантска мрежа от продавачи на държавни услуги, а самата бюрократична мрежа дистрибутира привилегии към икономическата олигархия. Политическите кланове, които са най-големите продавачи на държавни отстъпки, са създали тесни връзки със “своята” олигархия.”[137] Допълня го Стивън Холмс: “Действащият в съвременна Русия обществен договор може да се охарактеризира като обмен на неподотчетна на обществото власт срещу необлагаемо с данъци богатство. Разбира се, това е договор между "елитите", тъмна сделка между "свои" в политиката и икономиката, така наречена криминално-номенклатурна симбиоза.”[138] В Русия държавата остана в ръцете на все същата прослойка - номенклатурата. Но както казва Поел Карп, "Колкото и да се говори, че и "номенклатурната демокрация е все пак демокрация!", ние знаем, че това е демокрация за номенклатурата."[139]

Не е далеч от истината Ли С. Волоски (специалист по международните въпроси в знаменития Съвет по международни отношения), твърдейки, че “Контрола върху руския добив на нефт държат здраво в ръцете си мошеници, плутократи, които по обема на производствените фондове превъзхождат най-крупните картели на латиноамериканските наркобарони. Най-крупните нефтени компании в Русия не се отличават много от полукриминалните групировки, игнориращи международните норми на правово водене на бизнеса.”[140] Той предлага с руските олигарси да се отнасят като с парии. “Международният капитал трябва да стане недостъпен за подконтролните им компании. Те не трябва да получават никаква подкрепа от федералните агенции – такива като Експортно-импортната банка на САЩ. Вашингтон, Уолстрийт и Лондон не само са длъжни да престанат да оказват вежлив прием на олигарсите и да им предоставят престижни зали за срещи, от които те така се нуждаят, за да се почувстват в законно положение, но и, очевидно, да прекратят да им издават визи за влизане на Запад с каквито и да било цели. Олигарсите са длъжни да останат в положението си на парии докато не започнат да се държат другояче или докато Путин отново не национализира намиращите се под контрола на мошениците нефтени компании на страната. В тази извънредна ситуация САЩ и международните организации, владеещи значителни пакети от акциите на тези компании, трябва всячески да поощряват и да поддържат новата национализация и приватизация, разглеждайки всеки конкретен случай.”[141]

Джордж Сорос пише: “Най-напред бе открадната собствеността на държавата, а после, когато държавата сама по себе си стана ценна като източник на легитимност, тя също бе открадната.”[142] Несъмнено, повечето олигарси, впили се като кърлежи в Русия, са най-голямата заплаха за нея. Те контролират основните средства за масова информация и превръщат водещи журналисти в политически убийци – насъскват ги и оттук нататък – тежко и горко на този, който е попаднал на мушката им. Преди президентските избори през 1996 г., олигарсите се обединиха през м. февруари в Давос и подкрепиха с открито писмо Елцин. Чрез своите банки те му осигуриха толкова средства за кампанията, колкото бяха необходими, че и повече. Така Елцин бе реанимиран физически и политически, Кремъл се превърна за четири години в мавзолей, зад гърба на чиято мумия (или с нейно знание?) олигарсите и Семейството се разпореждаха безсрамно с материалните блага и моралните терзания на руския народ, вземаха решения зад гърба на този народ и ги налагаха на Правителството и Думата[143]. Двама от тях, макар за кратко, дори бяха получили високи постове: Владимир Потанин – заместник министър-председател, а Борис Березовский – заместник-секретар на Съвета за национална сигурност и по-късно, изпълнителен секретар на ОНД!

Сериозен принос към грабежа на националното богатство, бе офертата на Владимир Потанин към федералното правителство – банките (на олигарсите) да отпускат кредити на правителството срещу дялове в промишлени предприятия. Елегантна схема. Кабинетът определя специални, “упълномощени” банки да обслужват бюджета, проекти и програми на федерално и регионално ниво, насочвайки към тях огромни средства. Сетне тези банки му отпускат с тях кредити, срещу които получават акции в най-апетитни парчета от безценната промишлена баница[144].

Странно, че народ, изригнал през октомври 1917 г., съзерцава вяло грабежа на национално богатство. Дори “прозрачната сделка” по продажбата на 25% от телекомуникационната компания “Связьинвест”, най-голямата продадена някога държавна собственост[145], прилича на измама, организирана с участието на властта. Търгът бе спечелен срещу 1.875 млрд. дол. от консорциум-офшорка “Mustcom Ltd.”, регистриран в Кипър от “ОНЭКСИМбанк” на олигарха Вл. Потанин. В играта са още руската “Ренесанс-Капитал”, инвестиционният фонд “Quantum Fund” на Дж. Сорос (Сорос твърди, че печели парите си на Запад, а ги харчи на Изток, но само с 1% от ударите си в Русия, може да създаде още десетина фондации “Отворено общество”), първоначалният консултант на руското правителството по сделката “Deutsche Morgan Grenfell” (шефът ù е брат на собственика на “Ренесанс-Капитал”)[146]. Най-мразеният елцинов любимец Анатолий Чубайс и група правителствени чиновници бяха обвинени (скандалът “Съюз на писателите”), че са получили по 80 хил. дол. за написване на несъществуваща история на приватизацията в Русия, а парите е дала фирма, контролирана от… “ОНЭКСИМбанк”. Нищо чудно - други двама олигарси – Борис Березовски и Владимир Гусински бяха бесни, изиграни при сделката[147].

На 17.08.1998 г. Русия изпадна в кошмарен финансов колапс. Преди него имаше поредица от събития, малки капки, които щяха неминуемо да препълнят чашата. Структурните деформации, които се натрупваха в руската икономика не можеха да не доведат до срив на руския валутен и фондов пазар, още повече след срива и заразния ефект на азиатските финансови пазари и падащите цени на нефта и газа. Младият 35-годишен премиер Сергей Кириенко наивно, без знанието на Елцин (?), посегна на "Газпром” с идея да блокира сметките и имуществото му заради дължими данъци и да върне в държавни ръци дела акции, даден за доверително управление на Рем Вяхирев. Кириенко не можа да намери общ език с най-големите нефтени и газови компании, обвинили заедно кабинета, че под натиска на МВФ провежда политика, водеща до тежки социални последствия през следващите месеци[148]. Но непосредственият импулс за черния 17 август бе писъмцето на Сорос във “Financial Times” от 13 август с предложението да се наложи в Русия валутен борд.

Централната банка на Русия не можа да удържи курса на рублата, резервите ù паднаха до 15 млрд. дол., със скорост на стопяването 1 млрд. дол. на седмица. Стигна се до фактическа девалвация на рублата с 35%. Правителството суспендира за 90 дни плащанията по външния дълг, извършвани от банките и предприятията (но не и от държавата) и реструктурира пазара на ценни книжа, превръщайки краткосрочните съкровищни бонове (ГКО) в 3-5 годишни дългове (банките на олигарсите бяха инвестирали средно по 35% в ГКО и понесоха тежък удар от тази операция[149]). Централната банка помогна при ликвидните проблеми на 12 (политически най-здраво защитени) банки. Правителството на Кириенко бе уволнено и премиер отново стана Виктор Черномирдин. МВФ и Световната банка отпуснаха го-о-ляма глътка въздух – съвместен пакет от 22.6 млрд. дол. за подпомагане на руското правителство[150]. Сериозни загуби при руската криза претърпяха американските банки и инвестициони фирми – близо 6 млрд. дол. Самият “Quantum Fund” на Сорос загуби 2 млрд. дол.[151]

Този финансов трилър е още по-разтърсващ, при условие, че Русия е ресурсно най-богатата държава – ресурсният ù потенциал се оценява на 340-380 трлн. дол.; тя разполага с 28-30% от минералните ресурси и е единствената икономика, можеща да работи в автономен режим като ресурсно обезпечаване, докато зависимостта на Япония от чужди енергоресурси е 82%, на Германия и Франция – 50-52%, на САЩ – 23%. Ресурсното богатство на глава от населението в Русия е 2 пъти повече, отколкото в САЩ, 6 пъти – отколкото в Германия, 22 пъти – отколкото в Япония[152]. Министърът на външните работи Игор Иванов нарича Русия “велика енергетическа държава”.[153]

Русия владее 13% от световните прогнозни запаси от нефт, 28% - от газ, 43% - от въглища. Тя е на първо място в света по добив на природен газ (28% от световния добив), на второ – по добив на кафяви въглища (14%), картофи, мляко; на трето - по добив на нефт (11%), като пред нея са САЩ и Саудитска Арабия); на четвърто – по производство на стомана, чугун, електроенергия[154].

Огромната роля на суровините (45% от износа, до 70% от валутната печалба; нефтът и газът носят 40% от постъпленията в бюджета и 50% от валутната печалба[155]) е нож с две остриета за Русия. Вярно, че се осигурява гарантирано постъпление на валута, но държавата е прекалено зависима от световните цени и конюнктура. Перестроечният плам на М.Горбачов поутихна порядъчно, когато през 1986 г. СССР бе връхлетян от трикратно падане на цената на нефта. То трябваше да се компенсира с трескаво търсене на заеми – не напразно за последните години от съществуването на СССР неговият външен дълг е нараснал повече от два пъти – от 40 на 97 млрд. дол.[156]


Табл. III.3. Структура на руския експорт, %[157]




1997 г.

1998 г.

Общо

100.0

100.0

Енергоресурси

53.8

48.1

Продкция от метали

16.1

17.5

Машини и оборудване

7.7

9.7

Химическа продукция

3.7

3.0

Дървопреработвателна продукция

3.1

3.4

Други

15.6

18.3

Фактите говорят категорично за превръщането на Русия в суровинен придатък на западните икономики. Русия не е приета в Световната търговска организация, където заедно с Естония и Латвия са вече и държави от ОНД с такива “развити” икономики като Киргизстан и Грузия; там са и Бангладеш, Гвинея, Соломоновите острови. Все така съществуват ограничения за доставка в Русия на стоки на високите технологии, на изчислителна техника. Вредом, в ЕС, САЩ, Канада, Мексико, Бразилия, Чили, Турция, Индонезия, Тайланд, Тайван, Южна Корея - се възбуждат антидъмпингови процедури срещу руските стоки[158]. От дискриминационни мерки Русия губи ежегодно между 500-1000 млн. дол. като преки експортни загуби и пропуснати ползи[159]. Зад паравана на официалните декларации за партньорство стоят суровите реалности на егоистичния свят, където печалбата, възвращаемостта на инвестициите, зоните на присъствие и влияние са водещи мотивационни импулси.

В САЩ е в сила поправката Джексън-Веник от Закона за търговията, приет през 1974 г. Това е разделът “Свобода на емиграцията и търговията между Изтока и Запада”, според който “всички стоки от страни, нямащи пазарна икономика, не могат да получават свобода от дискриминация, т.е така наречения “режим на най-голямо благоприятстване”, и тези страни не могат да разчитат на кредити и кредитни гаранции от правителството на САЩ… в случай, че създават административни пречки на свободата за емигриране.” За Китай тази поправка не е влизала в сила, защото при намека за това през 1979 г. Дън Сяопин предлага на САЩ да им изпраща по 10 млн. китайци годишно[160].

Опасни размери взема емиграцията от Русия – особено на сивото вещество, а това е държава, която разполага(ше) с 12% от всички учени в света[161]. От всеки 100 най-талантливи руски учени в естествените науки, поне половината живее и работи постоянно зад граница; сред водещите математици процентът е 75%. След 1990 г. от родината са си заминали около 40% от добрите физици-теоретици и 12% от физиците-експериментатори[162]. Оттокът на учени на възраст 31-45 г. зад граница ежегодно е 70-90 хил. През 1980 г. в Русия имаше повече от 3 млн. специалисти, заети в науката, сега те са по-малко от 1 млн. и броят им продължава да се топи[163]. Този стремеж за емиграция е разбираем. В Русия държавните разходи за наука падат постоянно като дял от БВП: 1991 г. – 1.85%, 1992 г. – 0.94%, 1993 г. – 0.91%, 1994 г. – 0.66%, 1995 г. – 0.54%. Докато за Германия и САЩ делът за 1995 г. е бил съответно, 2.8% и 2.6% от БВП[164].

Дирейки истината за Русия, може, съзнателно или случайно, да се открият добри приближения до нея. Има частица истина в следния тезис: “В Русия така и не се установява частна собственост върху земята. Няма независими прослойки, а личността се загубва под тежестта на държавната власт и контрола на административния апарат. Руската държава става основният икономически агент и най-големият предприемач в икономиката, а обществото остава пасивно по принуда. Руските реформи си останаха “перманентно незавършени” и като резултат в Русия трайно се настанява модел на клиентелистки, държавнополитически капитализъм, в който пазарните отношения изпълняват изцяло подчинени функции и служат за легитимиране на спечелените финансови позиции.”[165] Но частица от истината си е само частица от истината. Силно опростяване е да се търсят причините за руските неуспехи и недостатъци само по една или две оси - Европа-Азия и власт-собственост. Къде остава корективът на външните въздействия, геополитическите интереси, неизпълнените обещания на Запада след края на Студената война? Нима е конструктивен и морален стремежът да бъде поддържана Русия в насипно състояние на евтин суровинен придатък? Русия е това, което е заради себе си (преди всичко), но и заради другите, особено заради развитите държави и САЩ.

Европейският съюз е най-важният търговско-икономически партньор на Русия. На него се падат 34% от руската търговия - повече отколкото на страните от ОНД – 22%. Русия заема пето място по импорт и шесто по експрот във външната търговия на ЕС. Но пазарът на ЕС е открит за Русия главно в областта на суровините – руският нефт удовлетворява 16% от нуждите на ЕС, а руският газ - 20%. В останалите направления има сериозни прегради и дискриминация, 13 антидъмпингови процедури и това носи загуби на Русия от 300 млн. дол. в година. Така антидъмпинговите мита, игнориращи конкуретни достойнства на Русия правят руските стоки непродаваеми[166]. Фактическата забрана за достъп на руски стоки до пазара на високите технологии[167], ограниченията за доставки в Русия на водещи технологии на основата на национални списъци на стоки с "двойна употреба"; използването на стандарти и технически прегради, процедури, изпитания и сертификации, не само усложняват, но в редица случаи правят невъзможни нормалните икономически отношения между ЕС и Русия[168]. И все пак председателят на Европейската комисия Романо Проди заявява: “Русия е страната, в която си струва да влагате парите си”. По повод тревогите на Русия от разширяването на ЕС със страни от Централна и Източна Европа, ЕС предлага друга гледна точка: пред Русия ще се ширне огромен общ пазар от 500 млн. души от Естония до Португалия с един търговски режим! По време на преговорите в края на май 2000 г. между РФ и ЕС, президентът Путин настоя ЕС да продължи режима на преференции за Русия не само със статута ù на “пазарна икономика”, но и като развиваща се страна. За разлика от САЩ, ЕС вече прилага към Русия статута на най-облагодетелствана нация[169].

Русия даже в това насипно състояние, има какво да предложи на световно равнище. Отлично развита е авиокосмическата промишленост. Русия е лидер в услугите с изстрелване на спътници с ракети-носители “Протон”, “Союз”, “Молния”, “Зенит”, “Циклон”, “Космос” и последните им модификации. ЕС се интересува от съвместна програма за създаване на глобална система за навигация и от други космически проекти. Русия има шансове и в електронната техника. Групата руски компании “Эльбрус” смята, че разработеният от тях процесор Е2К по технически решения и основни характеристики превъзхожда най-мощния западен процесор “Мерсед”, който “Интел” планира да пусне на пазара, а неговите аналози “Пентиум III” отстъпват на Е2К по скорост от 3 до 5 пъти. Силно развито в Русия е разработването на нейрокомпютри, които могат да извършат революция в информационната сфера[170].

Броят на ползващите Интернет в Русия е нараснал от 600 хил. през 1997 г. до над 1 млн. в 1999 г. Но това е скъпа услуга, скъпа е и компютърната техника. Прогнозите дават надежда, че през 2000 г. потребителите на Интернет в Русия ще достигнат 1.85 млн. Души[171]. В същото време с тежък физически и неквалифициран труд се занимават 50% от работещите. Производителността на труда в Русия е 10 пъти по-ниска отколкото във водещите държави[172]. Ако според специализирани институции на ООН по социалните проблеми, часовото заплащане под 3 дол. е пределно и по-ниско от него изтласква работника зад праговата черта на жизнедейността му, в Русия то е 1 рубла[173]. Много силно в Русия е разслоението между богатите и бедните. Докато в САЩ съотношението между богатите и бедните слоеве е 10:1, в Русия то е 40:1[174].




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   25




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет