Николай Слатински

** Б. Клинтън заяви в своето обръщение към нацията на 27.02.2000 г.: “След малко повече от 50 години никоя раса в САЩ няма да има мнозинство.”[44]

Америка дълго време се гордееше, че е плавилен котел, претопяващ народностите в ново национално качество – американец. Според Майкъл Лайнд американската култура вече премина през първите две фази – англо-американска (1789-1861 г.) и евро-американска (1875-1957 г.), за да навлезе, “вървейки към разединение, несходство, мултикултура, етническо и расово разделение”, във фазата на мултикултурната Америка (от 1972 г. и досега)[48]. САЩ се превръщат в мултикултурна държава, в която малцинствата отказват да се претопят, пазят съкровената си идентичност[49], и дори агресивно я бранят от външни въздействия, пишат собствена история, създават собствена култура. С. Хънтингтън твърди, че ако миналото заселниците се чувстваха засегнати, ако не им се разрешава да участват “в хода на събитията”, то сега те се смятат дискриминирани, когато не им е разрешено да стоят настрани от него[50]. Той подчертава факта, че “Бил Клинтън е първият президент, подкрепящ разнородността повече от единството на държавата, която управлява. Етническата идентичност придобива по-голямо значение, сравнена дори с националната идентичност. Ако мултикултурата победи и съгласието по отношение на либералната демокрация се разпадне, САЩ могат да се присъединят към СССР на бунището на историята.”[51]

Артър Шлезинджър пише с тревога за подхранващите предубежденията и пораждащите антагонизъм твърдения на борците за етничност, че образованието има за главна цел да защитава, укрепва, възхвалява и съхранява етническия произход и идентичността, че историята и литературата трябва да се преподават не като интелектуални дисциплини, а като терапии, чиято функция е да повиши себеуважението на малцинствата. В отговор на идеите САЩ да бъдат разделени на ясни и неизменими етнически и расови общности, всяка обучавана да цени своята обособеност от останалите, той (се) пита дали плавилният котел няма да се превърне във Вавилонската кула?[52]

За нарастващото отчуждение между етносите Шлезинджър обаче вини не само малцинствата, но и бялото население. “Не само те трябва да искат асимилация и интеграция, но и ние трябва да искаме асимилация и интеграция също. Бремето страната да бъде обединена лежи също толкова върху самодоволното мнозинство, колкото и върху намусените и негодуващи малцинства.”[53] А колко силно е недоверието, той илюстрира с резултатите от проучване, направено сред жителите на Ню Йорк през 1990 г., съгласно което 60% от чернокожите са склонни да вярват, че правителството прави наркотиците достъпни в техните квартали за да им навреди, а 29% допускат, че вирусът на СПИН е открит от конспиратори-расисти за да ги убият[54]. Шлезинджър смята, че идеологиите, базирани върху идентичността превръщат САЩ в по-сегрегирано общество. “Те правят всичко възможно да обърнат поколението от колежите срещу Европа и традицията на Запада; налагат етноцентрични, афроцентрични и двуезикови учебни програми в обществените училища. Те учат младите хора от малцинствените групи, че западната демократична традиция не е за тях, окуражават малцинствата да гледат на себе си като на жертви. Tе запълниха въздуха с взаимни обвинения и злоба и забележително напреднаха с фрагментацията на американския живот.”[55]

Промяната на акцента от правата на човека към правата на малцинствата, убеждава колко прав е Владимир Легойда, като твърди, че “Днес в опасност нерядко се намират не плурализмът и светският характер на държавата, а религията, религиозните убеждения на индивида, не правата на "унижените и оскърбените", а свободата на мнозинството. Популярна шега рисува портрета на американеца, намиращ се в най-голяма безопасност: чернокожа жена, лезбийка, особенно ако при това е инвалид, изповядващ исляма.”[56]

С намаляване на относителния дял на хората с европейски произход, ще отслабват и връзките на САЩ с Европа. Ред автори виждат бъдеща Америка по-азиатски и/или по-латиноамерикански ориентирана във външната политика. САЩ имат заложена традиция в това отношение. Независимо от силните думи за националните интереси, за единството на нацията и политическия ù елит, в критични моменти видни политици си спомнят за своя етнически произход и за гласа на кръвта, устоял на плавилния котел и заемат позиции в унисон с него. Без значение какъв е самият той, всеки политик ухажва компактните етнически маси от своя електорат и гласува според предпочитанията им. Силно влияние върху политиката на САЩ играят организации, изградени на етническа основа. С. Хънтингтън говори дори за “триумф на интересите на диаспората над националните интереси в американската външна политика”, сочейки многобройни случаи за въздействие на диаспорите върху политиката на САЩ спрямо Гърция, Турция, Закавказието, Македония, Хърватско, Южна Африка, Хаити, Куба, Северна Ирландия, в отношенията между Израел и арабите[57].

В САЩ има над 9 млн. души с полски произход. Полският американски конгрес наводни Вашингтон с над 100 хил. писма в подкрепа на разширяването на Алианса и включването на Полша в него[58]. “Общо с произход от Централна Европа в САЩ са около 20 млн. американци, концентрирани преимуществено в 14 щата, даващи 194 електорални гласа – над две трети от нужните за мнозинство в президентските избори. Повечето от тези щати – като Мичиган, Охайо, Ню Джързи са сред ключовите “бойни полета” на американската политика.”[59] Не е странно, че наложеното през 1996 г. от САЩ решение за разширяване на НАТО бе съобщено на страните-членки в единствената предизборна реч на Бил Клинтън по проблемите на международните отношения, пред експерти по външна политика в центъра “Фишер” в Детройт – район с многобройно население, чиито корени са от Централна Европа и Прибалтика.

Въздействието на чужди държави и институции върху американската политика също е сериозно, а понякога пряко – чрез плащане комуто и колкото трябва. Надпреварата за място в Камарата на представителите струва 1 млн. долара, в Сената – 5 пъти повече. “На американските политици са необходими гласове, пари, известност и те се вслушват в думите на тези, които могат да им ги дадат.”[60] Пак според С. Хънтингтън: “От актьор САЩ все повече се превръщат в сцена. Японските разходи достигат до 150 млн. годишно. Като правителства, изхарчили страхотни суми, за да въздействат на американски правителствени решения, може да се посочат тези на Саудитска Арабия, Канада, Южна Корея, Тайван, Мексико, Израел, Германия, Филипините, а отскоро и на Китай.”[61]

Въпреки растежа и мощта на икономиката, обществото на САЩ си остава силно поляризирано. Под официално определената черта на бедността живеят 35.6 млн. души или 13.3%. Президентът на Фонда за защита на детството Мариан Райт Еделман описва “дикенсов свят, по-близък до оскотяването на Третия свят, отколкото до този на една свръхсила” - 15 млн. деца са под прага на бедността, 10 млн. са лишени от помощи, 13 млн. не се хранят както трябва; всеки ден умират средно 2.7 деца от немотия, 3 - от малтретиране[62], 12 - от огнестрелни рани. Броят на децата, занимаващи се с проституция е 300 хил. В Ню Йорк всяка нощ 20 хил. деца и юноши предлагат “секс за оцеляване”, т.е. проституират срещу храна и подслон. В същото време 0.5% свръх богати хора в САЩ владеят 40% от националното богатство; горните 20% от американците притежават 50% от това богатство, а долните 20% - само 5%[63]. 40 млн. американци са без здравна осигуровка. Лестър Търоу се пита дали Америка има истаблишмънт или олигархия: “Когато журналистите описват латиноамериканските страни, думата, която те неизменно използват за да опишат лидерите им е “олигархия”. Те описват много малка шепа извънредно привилегировани хора, които живеят много добре и планират да продължат да живеят много добре, и на които не им пука изобщо за факта, че останалата част от страната е много зле. Фактически, олигархията вярва, че може да е благополучна даже когато останалата част от страната е неблагополучна. Което е причината тези нации да си остават така неблагополучни. И това е системата, към която ние вървим.”[64]

13 млн. души или 6% от американците злоупотребяват с наркотици[65]. Броят на убийствата на 100 хил. души нараства от 5 през 1960 г. до 8 през 1970 г., 9 през 1978 г., за да приближи 10 през 1991 г. и да намалее до 9 през 1994 г., 8 през 1995 г., 7 през 1997 г. и малко над 6 през 1998 г. В затворите на страната лежат над 1.25 млн. души (над 460 на 100 хиляди; 400 хил. от тях - за престъпления, свързани с наркотици), с приблизително равенство между белите и черните, т.е процентът на затворниците от общия брой на населението при черните е четири път по-голям[66].

Черните, които са 12% от цялото население, съставляват около 60% от арестуваните за грабеж или за убийство, около 40% - за незаконно притежаване и използване на оръжие, за изнасилване и за продажба на наркотици, около 30% - за кражби[67], а частта от тях сред загиналите от куршум американци е 45%. В сравнение с белите, 3 пъти повече черни живеят под чертата на бедността. Всеки четвърти негър на възраст 20-25 г. е бил в затвора[68].

Чернокожите заемат едва 2% от изборните постове. Към средната класа принадлежи всеки трети негър, а при евреите един от всеки четирима не принадлежи на нея. Продължителността на живота на белите мъже е 74 г., на черните – 65 г. Всеки втори негър, достигнал 70-80 години, е сред функционално неграмотните 30 млн. Души[69].

Пада възрастта на престъпниците. Малолетните понякога са много по-опасни от възрастните. Експертите говорят за “появата на ново свръхагресивно поколение”, което не зачита човешкия живот и е готово да убива без причина и угризения. За сенатора Джоузеф Бидън “причините за нарастването на детската престъпност са увеличаващата се употреба на наркотици и лесният достъп на подрастващите до огнестрелно оръжие.”[70] Според “Медикъл джърнъл”, докато навърши 18 години, американското дете е успяло да види по телевизията и в кината около 200 хил. акта на насилие и 40 хил. Убийства[71]. В частни лица има около 200 млн. пушки и пистолети.

В САЩ отчитат т.нар. “индексови” престъпления - осем вида тежки умишлени престъпления, опасни или по своя характер или по честотата и броя си. Четири от тях са свързани с насилие: убийство, изнасилване, нападение при утежняващи обстоятелства (вкл. опит за убийство), грабеж; а четири – с посегателства към собствеността: взлом с цел извършване на тежко престъпление или кражба, кражба, отвличане на моторно превозно средство, палеж.

Броят на тези престъпления се движи по години така: 1960 – 2 014 600; 1980 г. – 13 408 300; 1985 г. – 12 431 400; 1990 г. – 14 475 600; 1991 г. – 14 872 900 – връхната точка, след която започва бавен, но непрекъснат спад; 1992 – 14 438 200; 1993 г. – 14 144 800; 1994 г. – 13 989 500; 1995 г. – 13 862 700; 1996 г. – 13 493 900, 1997 г. – 13 194 600, 1998 г. – 12 475 600 [72].

Убийствата и изнасилванията са съответно: 1995 г. – 21 610 и 97 470; 1996 г. – 19 650 и 96 250; 1997 г. – 18 210 и 96 150; 1998 г. – 16 910 и 93 100.

През 1998 г. е извършвано престъпление на всеки 2.5 секунди; престъпление, свързано с насилие – на всеки 21 сек.; престъпление, свързано със собственост – на всеки 3 сек.; убийство – на всеки 31 мин.; изнасилване - на всеки 6 мин.; грабеж – на всяка 1 мин.; нападение при утежняващи обстоятелства – на всеки 29 сек.; кражба на превозно моторно средство – на всеки 25 сек.; кражба – на всеки 4 сек.; кражба с взлом – на всеки 14 сек. Общо през 1998 г. в борбата с престъпността са извършени 14 528 300 ареста[73].

Смъртното наказание се налага в 38 от 50-те щата, а 80% от американците го поддържат[74]. За периода 1977-1997 г. са изпълнени 432 смъртни присъди.

II.8. Военна мощ

Външната политика и националната сигурност в САЩ е поле на сериозна изява за политици, експерти и учени. Това е област, в която се инвестират сериозни средства, в нея са заети десетки хиляди правителствени чиновници, експерти, политолози. С обхвата на американските интереси и стремежа за контрол над всяка точка върху земното кълбо, наистина американските специалисти по национална сигурност са вече глобални мениджъри[75].

САЩ излизат от Студената война с огромна военна мощ. Според С. Хънтингтън “нуждата да се намери сила, която да служи на американските цели, се заменя от нужда да се намерят цели, за да бъде използвана американската сила.”[76]
Табл. II.5. Военни разходи на САЩ в млн. дол., в текущи цени[77].

Табл. II.6. Военни разходи, млн. дол., в постоянни цени от 1995 г.[78]

Табл. II.7. Военни разходи, % от БВП[79]

От Табл. II.6. се вижда, че световните военни разходи през 1989 г. (цени от 1995 г.) са възлизали на 1 050 млрд. дол., а през 1998 г. – на 696 млрд. дол., т.е. намалели са с 354 млрд. дол., или с 34%. За САЩ военните разходи през 1989 г. са 373.6 млрд. дол. (36% от световните), а през 1998 г. – 251.8 млрд. (отново 36% от световните), т.е. намаляването им е със 121.8 млрд. дол. или с 33%.

През периода 1994-1998 г., световните военни разходи възлизат на 3 611 млрд. дол. (цени 1995 г.), от които на САЩ се падат 1 352.7 млрд, или 37.5%. Далеч зад тях, втора е Япония – 253.4 млрд. дол., или 7%, а трета е Франция с 237.6 млрд. дол., т.е. 6.6% [80]. За 1989-1999 г. САЩ са изразходвали за военни нужди близо 3 140 млрд. дол.

От приведените таблици става ясно, че макар в постоянни цени от 1995 г. военният бюджет на САЩ да намалява, в абсолютните числа на текущите долари и цени той показва стабилизиране и дори обръщане на тенденцията, като се вземе предвид, че бюджетът за 2000 г. е с близо 20 млрд. по-голям от този през 1999 г. При това към тези разходи трябва да се прибави и делът на Пентагона в изплащането на процентите по държавния дълг на САЩ (167 млрд. дол.), изплащането на военните пенсии и пособията на ветераните от войните (56 млрд. дол.), разходите по ликвидацията на последствията от надпреварата във въоръжаването и др. С отчитане на всички пера сумарният военен бюджет достига астрономическа величина – почти 500 млрд. дол.[81]

Към 30.09.1998 г. личният състав на въоръжените сили на територията на САЩ е бил 1 146 959 души, извън нея – 349 871 (главно в Европа - 116 444, и в азиатско-тихоокеанския регион - 95 680, от тях в Япония – 40 364 и Южна Корея – 36 890), общо из целия свят – 1 406 830[88].

Ако числеността на редовните въоръжени сили в света е намаляла след края на Студената война от 28.5 млн. на 23.0 млн. души[89] (с около 20%), то ВС на САЩ са намалели за този период от 2.3 млн. на 1.4 млн. души (с около 40%), а ВС на Русия – от 4.4 млн. (общо за СССР) на 1.8 млн., според данни на МО на Руската Федерация (с около 60%).

Някои от причините, заради които САЩ са разгърнали такава мрежа от бази и военни части в десетки (между 60 и 80) държави са следните:

- Всяка свръхсила с имперски амбиции очевидно минава през етапа на големия размах, на глобалния обсег, на стремежа да присъства навсякъде, да определя за зона на свои стратегически интереси всеки регион на света.

- САЩ са нагледен пример за физическо тяло с огромна маса, което със закъснение във времето “осъзнава”, че във външната среда са настъпили сериозни промени и продължава да се носи напред по инерция.

- В някои случаи за САЩ е по-изгодно да запазят своите военни зад граница, напр. 46 хил. в Япония, 36 хил. в Южна Корея, отколкото да ги приберат у дома или да им изплатят обезщетения, ако ги съкратят. Япония отделя 4 млрд. дол. на година – 70% от разходите за войските на САЩ на нейна земя, а Южна Корея поема ⅓ от тези разходи, като заедно със стойността на инфраструктурата и земята, безплатно предоставяни за използване на американските войски, разходите на Сеул за съвместна отбрана достигат 2.6 млрд. дол. годишно[90].

- При крах на единия полюс от биполярния модел, винаги възникват обширни зони на вакуум и победителят инстинктивно или съзнателно се стреми да се настани в тях, да ги постави под свое влияние и своя воля.

- Главна черта на глобалния икономически модел е стремежът за контрол върху невъзстановимите (особено енергийните) земни ресурси и за безпрепятствено функциониране на снабдяването с тях. Това според САЩ изисква сериозни усилия за глобално присъствие.

Американски бази има в десетки страни - някои от които просперират, в други народът влачи мизерно съществуване. Тези бази априорно не са нито добро, нито зло. Те не са цел, а средство в геополитическата игра и имперската експанзия. Край базите инфраструктурата е отлична. Но освен плюсове има и минуси - там на населението се гледа като на прислуга; рязко пада моралът; проституцията, отчасти и наркоманията процъфтяват; чести са случаите на побоища, убийства и изнасилвания с участие на американски войници.

В Гърция също има бази. Но Гърция е добре икономически не заради базите, а заради милиардите, които Европейският съюз изсипва над нея. Гърция търпи базите, но ги мрази. Или най-малкото – никак не ги обича.

II.9. Производство и търговия с оръжие

Табл. II.10. дава най-успешните износители на основните видове оръжия (танкове, бронирани машини, големи артилерийски системи, самолети, вертолети, кораби, ракети и ракетни системи) за периода 1994-1998 г. по данни на СИПРИ. На първо място без конкуренция са САЩ. През тази петилетка те държат 48% от световния оръжеен пазар. След тях с едва 11% на огромно разстояние е Русия, а трета е Франция с 9%. В челната шестица са другите две постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН – Великобритания с 8% и Китай – 2.5%, плюс Германия – 6%. Великите сили диктуват правилата на геополитическата игра и държат 85% от световния пазар на оръжия.

Да припомним – виж Табл. II.11., че при падането на Берлинската стена през 1989 г. съотношението СССР:САЩ на пазарните дялове на двете държави беше съвсем различно 37%:30%, за да достигне през 1998 г. до 6%(!):56%. Тези цифри са още една подкана към размисъл над екзистенциалните въпроси за смисъла и съдържанието на последните десет години, за същината и последствията от бурния край на Първата Студена война.

САЩ са основен доставчик на оръжия и за нашите южни съседки, като за периода 1994-98 г. те са продали на Гърция оръжия на стойност 2 371 млн. дол., а на Турция – за 3 400 млн. дол. Другият основен доставчик за тези държави е Германия с продажби, съответно за 1 220 и 1 715 млн. дол.[93]

Значимо място в глобалната експазия на САЩ заема американският военно-промишлен комплекс. Той е уникален пример за ориентация в сложните условия след края на Студената война. Ако в световен мащаб продажбите на основните типове въоръжения падат от 123.5 млрд. дол. за периода 1987-1989 г., на 71.3 млрд. дол. за периода 1996-1998 г., или с близо 42% (т.е. с повече от 4/10), то продажбите на САЩ спадат за същите периоди от 37.2 млрд. дол. на 34.5 млрд. дол. едва със 7.5% (с по-малко от 1/10), т.е. практически остават на същото ниво – виж Табл. II.12.
Табл. II.12. Продажби на оръжие (цени от 1990 г.)[94].

Висшето ръководство на държавата улесни адаптацията на ВПК. То винаги е подпомагало военните фирми, но администрацията на Дж. Буш бе първата, която се превърна в истински техен лобист на международната сцена. Заместник-държавният секретар Лорънс Игълбъргър разпространи меморандум, съгласно който дейността на американските посланици се оценява и по това как те поддържат съхраняването на военно-промишлената база на САЩ и какви усилия те полагат за увеличаване на американския експорт на оръжие. Отделът за контрол над въоръженията при Държавния департамент се преименува на Център за военна търговия и това означаваше смяна на акцента - от контрола върху осигуряването на експорта. Военното министерство отпечата рекламен “Каталог на военното оборудване и услугите” с подробно описание на последните образци на военната техника и технологии. На най-високо правителствено равнище бе оказан натиск върху чуждестранни партньори да се ориентират към покупка на американски оръжия. Така президентът Дж. Буш, вицепрезидентът Дан Куейл и министърът на отбраната Ричард Чейни имаха решаващ принос за сключването на контракт за доставка от “General Dynamics” на 236 танка М1-А2 за Кувейт[95]. Скандална е историята за провала на голяма сделка между Франция и Саудитска Арабия през 1994 г. с усилията на държавни чиновници, вкл. хора от ЦРУ. Буквално на масата на преговорите между тези две държави е предотвратено подписването на пакет от контракти за 6 млрд. дол. При срещата си с френския премиер, кралят на Саудитска Арабия отказва да подпише уговорената вече сделка, в която влизат доставка на военни кораби и ракети, военно-строителни работи и огромен дял на “Airbus” (международeн консорциум с френско участие) в модернизацията на държавните авиолинии на Саудитска Арабия. Отказът да бъде подписан контрактът става, след като официални американски лица довеждат до знанието на краля и висшите му чиновници неблаговидни детайли от френската практика при сключване на военно-търговски сделки, включително подкупи на длъжностни лица (смята се, че набавянето на “детайлите” е станало със системата “Ешелон”, за която ще стане дума по-долу). Не след дълго, значителна част от сделката е предадена на американски компании[96].

Виден френски военен деец твърди, че президентът Клинтън е “най-добрият продавач, какъвто някога е имала отбранителната промишленост на САЩ”[97]. А вицепрезидентът Ал Гор не крие, че е въздействал върху Обединените Арабски Емирати (с население 2.3 млн.души) да закупят 80 изтребителя 80 F-16 и в момента, в който сделката за 6 млрд. дол. бе финализирана, той със специално изявление поздрави “Lockheed Martin” и ОАЕ[98].

Правителство на САЩ отпуска кредити за покупка на американско оръжие и осъществява безвъзмездни доставки на оръжия за стратегически союзници или дружествени страни в рамките на Програмата за съдействие на чуждестранните военни доставки. Основни получатели са Израел и Египет[99].

Съществува обаче и друга гледна точка. Както често се случва, тя е на Ноам Чомски: “В деловите среди има ясни изказвания в полза на “системата на Пентагона”, т.е. на един гарантиран от държавата пазар за продукцията и прахосването на модерните технологии, комбиниран с обществено субсидиране на изследванията и развитието. В този случай привържениците на “свещената и неприкосновена частна собственост” нямат нищо против кейнсианските методи на държавната поддръжка на т.нар. “частни” предприятия (предприятията са “частни”, защото печалбите от тях са частни, докато американското общество се принуждава да плаща чрез бюджета цената на изследванията, откритията, развитието, защитата на външните пазари, достъпа до “нашите” суровини и едно ниво на производство, най вече на оръжия, достатъчно да компенсира спада на печалбите в периоди на икономически упадък, “рецесия” или “стагнация” и т.н.) Именно тази система на принудително субсидиране, ръководено от държавата е това, което западните идеологически речи наричат “свободно предприятие”. Компютърната индустрия бе субсидирана от гражданите в началната и експерименталната фаза чрез държавния бюджет. Когато изследователската работа, откритията и развитието отбелязаха съществен прогрес и гарантираха създаването на пазар, тази промишленост бе “изоставена” в ръцете на частни печалбари. Това е така и сега. Когато по-мощните и бързи компютри станат рентабилни, “частната” индустрия ще ги пусне на пазара, след като обществото е изпълнило “дълга си към отечеството”, субсидирайки скъпите начални етапи. Тази система е приложима и за останалите сфери на свръхтехнологиите.”[100]

Фирмите от ВПК не чакаха само държавна подкрепа. Те реагираха бързо на промените със серия от сливания, поглъщания и консолидации, чийто синергетичен ефект усили световното им господство и проникването на нови пазари:

- В началото на 90-те години “Loral” закупи “Ford Aerospace”, “LTV Missiles” и “IBM Federal Systems”; “General Motors Hughes Defense” купи подразделенията по производство на тактически ракети “General Dynamics Missile Systems”; “Martin-Marietta” купи “General Electric Aerospace” и “General Dynamics Space Launch Systems”, a “Lockheed” - аерокосмическия отдел на “General Dynamics Military Aircraft” за 1.5 млрд. дол. и започна да произвежда неговия тактически изтребител F-16; “Northrop” и “Grumann” се сляха през 1993 г. и закупиха “Vought Aircraft”.

- През 1994 г. “Loral” закупи “Unisys Federal Systems”; “Lockheed” и “Martin-Marietta” се обединиха в първия световен военен концерн “Lockheed Marietta” – най-голямата сделка в американската икономика, на сумата от 10 млрд. дол. Най-перспективният и бързорастящ играч на пазара военната електроника “E-Systems” стана собственост на “Raytheon” за 2.3 млрд. дол.[101]

- През 1995 г. “Northrop Grumman” купи “Westinghouse Electronic Systems” за 3.6 млрд. дол.[102]

- През 1996 г. “GM Hughes Defense” закупи “Philips Magnavox Electronic Systems”; “Lockheed Martin” купи заводите за военна електроника на “Loral” за 9.1 млрд. дол. и така достигна продажби на сума до 28 млрд. дол.[103]; а “Boeing” закупи за 3.2 млрд. дол. космическия и воения комплекс “Rockwell Aerospace/Defense”. [104]

- През 1997 г. “Boeing” сключи с “McDonnel Douglas” договор за използване на неговите мощности и работници и срещу 13.3 млрд. дол фактически го погълна, за да се утвърди на второ място във военната индустрия на САЩ с продажби от 14 млрд. дол. “Raytheon” купи “Crysler Technologies”, плати 9.5 млрд. дол. на “General Motors” за “GM Hughes Defense” и 3 млрд. дол. на “Texas Instrument Defense/Electronics” за групата му военни заводи[105]; “Northrop Grumman” се консолидира с “Logicon” и закупи “Inter-National Research Institute”.

От приведените 26 компании в началото на 1990 г., към края на 1998 г. останаха четири: “Lockheed Martin”, “Boeing”, “Northrop Grumman”, “Raytheon”.

Табл. II.14. Регионален/национален для от продажбите на оръжие [вкл. продажби вътре в страната и за експорт] за компаниите, заемащи първите 100 места, 1997 г.[107]

* - Организация за икономическо сътрудничесво и развитие.

За разлика от американската, европейската отбранителна индустрия се приспособява по-трудно към промените. Макар че американският пазар е два пъти по-голям от европейския и в американските оръжейни фирми работят 2.2 млн. души, а в тези от Западна Европа - 1 млн. души, страните от ЕС имат 10 производители на бойни самолети и хеликоптери срещу 5 американски; 10 производители на бронирани машини срещу 2; 7 на бойни кораби срещу 4; 11 на ракети – срещу 4; 4 на танкове – срещу 1[109]. Европа конструира и произвежда 3 нови изтребителя, 3 нови бойни танка и две ядрени противолодъчни подводни лодки, докато САЩ разработва само по един вид от тях. В ЕС фактически няма общ оръжеен пазар; твърде често всяка държава тегли към своите фирми и се стреми те да получат най-добрите поръчки; прекалено много дейности се дублират, дублира се и продукцията; нараства стойността на производството и научните изследвания. В производството на оръжия национализмът е прекалено силен. То е въпрос на патриотична чест и гордост, разглежда се като важен елемент от националната сигурност и символ на националния суверенитет[110]. Ако в САЩ военните предприятия са частни, в много от европейските държавата има солидна собственост.