Книга на царете, където е и летописът на българската държавност „Именник на българските кханове

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
70
провинциите от двата бряга на р. Амударя, свързани със столицата Балх (Бактра). Китайците 
наричат противниците си тохарите- черноглави, съществен белег за физическия облик на 
древните кари, по-късно познати като траки. Установена е голяма близост между тохарския, 
тракийския и фригийския език. 
Големият възход на Кушанската империя започва при Канишка (129-153 г.). Царуването му 
съвпада с началото на периода Авитохол (К-Ави-Тохол) от „Именника на българските кханове". 
Преведено, името му означава „владетелят на тохарите", „жизнената сила на издигнатия 
тохарец". „Авитохол" може да се преведе и като „син на сърна". И днес в Памир някои племена 
наричат сърната, кошутата -„ави", а за дете използват думата „тохол". Очевидно става дума за 
вече споменатите вярвания на древните ни предци, че в трудни, съдбовни времена духът на 
праотеца се превъплъщава в образа на елен (сърна), който показва верния път на народа. 
Времето на Канишка е точно датирано от надпис, открит близо Матхура (Мадара, Индия), 
както и от намерената мраморна плоча с неговия образ. Името на първия му съветник било 
Мадара, още една препратка към древните наши земи, където се намирало важно светилище. 
Империята при Канишка достига внушителни размери. Превзети са Афганистан и Пакистан, 
част от Северна и Централна Индия. Все по-често се търсят контакти със сънародниците в 
Джунгария (Североизточен Китай), която тогава е под властта на Китайската империя. Добре е 
да напомним, че в тези стари поселища живеят компактни маси от древни българи, заселили се 
там от времето на цар Тимоти - брат на Савската царица (IX в. пр. н. е.), както и преди това - 
още от III хил. пр. н. е. 
Интересно е, че като кушанци (кучагири) са познати и хефталитите („белите хуни"). В 
китайски източници се споменава, че те предприемали нападения и водили сражения при 
пълнолуние и нарастваща луна, а при намаляваща луна се оттегляли. Старото име на „белите 
хуни" е народът Хуа, обитаващ Турфан. През 153 г. владетелят на Турфан въстанал срещу 
Китайската империя. Той избягал при древните хуни (кимерийци, себери и др.) и потърсил 
помощ от тях. Любопитно е, че от 153 г. 
китайците не говорят за народа Хуа, а изпол-
зват названието Ие-ти-и-ли-до - името на 
владетеля Ефтал (Хефтал) от династията Дуло. 
Важен щрих към това време е победата на 
цар 
Канишка, 
който 
освобождава 
сънародниците си в Джунгария от китайците и 
спира нашествието на тунгузите. Това е 
началото на ново летоброене за древните 
българи, което лежи в основата на „Именника". 
Следва да се отбележи, че през същата 153 
г. част от хуните в Джунгария, прогонени от 
тунгузите, се придвижва към Седморечието 
(около езерото Балхаш), а друг клон - към 
Приуралието и границите с Европа. В 
Седморечието се създава държавата Юе-бан, 
която е част от Кушанската империя. 
Канишка е наследен от сина си Васишка, 
като 
за 
известен 
период 
двамата 
са 
съуправлявали - съществен принцип, използван 
и в Дунавска България, когато на власт е родът 
Дуло. 
По-късно престолът се заема от Хувишка, Канишка II, Васудева I, Канишка III, Васудева II, 
Бакарна. Тези владетели спомагат за развитието на градската среда, занаятите, изграждат се 
храмове, появява се монетосеченето. При тях, както и при предшествениците им от рода Дуло 
царските знаци ще се окажат след това гербове на три български държави - Стара Велика 
България, Дунавска България и Волжка България. Сред знаците се откроява тризъбецът (Ш). 
Възходът на кушанците е последван от поражение Около 225 г. част от империята е 
превзета от персийските Сасаниди. Успешно им се противопоставя единствено населението в 
източните земи. Те се обединяват около нов клон от династията Дуло - Кидар (Чдар). 
Названието на клона произлиза от основателя на династията Кидара, който основава нова 
държава в Балх и успява да овладее територии южно от Хиндукуш. Това са всъщност потомци 
на преселилите се от Балканския полуостров към Индия бриги. През втората половина на IV в. 
кидаритите възстановяват част от Кушанската империя с помощта на „белите хуни" от 
Джунгария. Постепенно обаче кушанците са принудени да се движат на запад, изтласквани от 
китайци, тюрки и др. племена. 
Така стигаме до появата на нашите древни предци в края на IV в. в степите на запад от р. 
Дон. За мнозина хронисти и изследователи това е изненадващо. Тези бели родствени племена, 
идващи от изток, за тях представляват голяма заплаха и затова са „варвари" - хуни, въпреки че 

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
71
са носители на висока материална и духовна култура. 
До нас е стигнало името на един от техните владетели - кхан Баламир, който успява да 
завладее значителни територии между равнините северно от р. Дунав до Средна Азия на изток. 
Интересно е, че името му в превод означава „в чест на Аламир", а това е едно от названията на 
Александър Македонски. Синът на Баламир - Алипи (Улдин), преминава р. Дунав през 378 г. и 
при гр. Дере (Адрианопол) унищожава 30-хилядна ромейска войска. 
През 408 г. Улдин отново минава Дунава и тръгва в нов поход срещу Източната Римска 
империя (Византия). Част от войските му обаче минават на страната на противника и се 
заселват в Мизия (днешна Северна България) и Мала Скития (Добруджа). Така те станали 
„фоедерати" („федерати"). 
Улдин определя за своя резиденция възвишението Куян Тау/Куян-тау (Заешка планина), 
днешната Киевска планина. Непосредствено преди смъртта си той заповядал на надгробната 
могила да бъде поставен тризъбеца - знакът на рода Дуло, познат ни при владетелите на 
Кушанската империя. 
Връщаме се отново на федератите. Прокопий (писал в средата на VI в.) отбелязва, че това 
са наемници, които не са побеждавани от византийците. Давали им големи възнаграждения, за 
да се заселват с родовете си и да пазят границите на Византия. Тяхната първа поява можем да 
открием още във времето преди Улдин. През 393-394 г. ромейският император Теодосий I (379-
395 г.) свиква армия от такива наемници - от Мала Скития, както и множество „хуни от Тракия". 
Федератите се явяват винаги сериозна опасност за своите родственици хуно-българите, 
когато е избухвала война с Византия. Поради тази причина при подписването на мирните 
договори редица следващи владетели на Хунската империя са настоявали ромеите да върнат 
наемниците обратно. 
През 435 г. преговорите се водят от младия кавкхан Атила, по-малък брат на владетеля 
Бледа. Сключен е унизителен за византийците договор. 
Около 444 г. Бледа умира и на престола се възкачва Атила, 
внук на Улдин. Ромеите, начело с император Теодосий II (408-
450 г.), се опитват да се освободят от тежките условия, 
залегнали в договора. Избухва война. Един от нейните поводи 
е, че Византия се опитва да привлече на своя страна древните 
българи акацирите (агачирите), известни още като „хора на 
дърветата", строители на пирамиди (Джукетау). 
Атила печели войната и принуждава ромеите да освободят 
цялата земя между Сингидунум (днешен Белград) до Нове 
(днешен Свищов) на юг от р. Дунав до билото на Хемус (Стара 
планина). Така се полагат основите на българска държава 
южно от р. Дунав. 
На кого принадлежи Атила? Можем ли да твърдим, че 
великият вожд на хуните е българин? Интересен и 
закономерен въпрос. Вече казахме, че той е внук на Улдин и е 
от рода Дуло. В „Именника" при владетелството на Комирсош 
интерес буди употребата на думата „Вихтун" вместо Дуло, в 
смисъл „царски род" („роден от царски род"). Редица историци 
сочат, че от „царски род" са Мунджук и неговият син Атила. 
Известно е и прозвището на великия хунски пълководец - 
Аудан Дуло. Името Атила всъщност е производно на Хефтал 
(Хайтал, Хайтала - арабско произношение в множествено число) - родоначалникът на 
древнобългарското племе „бели хуни". То е идентично със старото име на р. Волга (Итил/Атил), 
чиито кръстници са болгите. Атила се смята за обединител на българските племена ердим, 
бакил (бояндур), себер (савир), харка, утиг, кимер, агачир. Не случайно с него приключва 
последният етап от митичното царуване на Авитохол - 300 г. (153 + 300 = 453 г.) в „Именника". 
Поп Йовчо от Трявна в летописа си, съставен по изгубени днес книги от царската и 
патриаршеската библиотека на Велики Преслав, също включва името на Атила към князете, 
владели нашите земи. 
Какво друго следва да добавим? Името на жена му, която ражда синовете му Елак, Денгизих 
и Ирник е Херка (Харка). Навярно то произлиза от племето харка, свързано с тохарите - най-
многобройното население в Кушанската империя . Още през 448 г. Атила поверява на сина си 
Елак агачирите (източните хуни), които населяват степите на Северен Кавказ. 
През 451 г, три години след подписания мирен договор с ромеите, границите на Хунската 
империя вече достигат до р. Рейн. Атила започва война със Западната Римска империя. В 
началото отпорът, който срещат неговите войски, е слаб, но на помощ идват франки и вестготи. 
Хуните са спрени, но още на следващата година Атила превзема Северна Италия и достига 
Рим. Папа Лъв I успява да го склони да сключи мир. Една година по-късно (453 г.) внезапно хун-
ският вожд умира. 

Древните българи, Шумер и Вавилон 
Владимир Цонев 
72
Гибелта на великия владетел поражда много спорове. Къде е погребан Атила - на запад в 
Панония или на изток - в Украйна? 
В хрониката се казва следното: „Като свързвали още противоположности, те (поданици и 
родственици) изразявали по покойника скръб, примесена с радост. През нощта покрили трупа 
първо със златен, след това със сребърен и най-после с железен капак и тайно го заровили в 
земята. С това искали да докажат, че на най-могъщия цар подхожда всичко: желязото - понеже 
бил покорил народи, златото и среброто - понеже получил украшенията на двете държави 
(империи). Прибавили и оръжия, взети от избити неприятели, скъпоценни видове отличия, чрез 
които се отдава почит и се изтъква царското достойнство... След тези събития както обикновено 
младите биват увличани от жаждата за власт, така и между наследниците на Атила се 
породила борба за царството..." 
Интересни сведения за смъртта и гроба на великия владетел се откриват в 
древнобългарската поема-епос от 882 г. „Сказание за дъщерята на хана", някои от тях 
отбелязани и от известния наш изследовател Г. Костов: 

жүктеу/скачать 4.74 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: