Приключения във форум театър

интеркултура

В основите на театър на потиснатите може да открием педагогиката на потиснатите от Паоло Фрейр. Боал среща Фрейр през 1973 г., един велик бразилски педагог, все още не много известен в Европа. Те работя заедно по един проект за ограмотяване (ALFIN) в Перу, и двамата изгнанници от Бразилия, заради режима, който е държал в затвора и двамата, а Боал е бил и измъчван. И двамата са били освободени от затвора при условие, че ще напуснат страната. Именно по време на този проект Боал за първи път поставя основите на техниките, които позволяват взаимодействие с публиката. Частично това е било вдъхновено от педагогическите методи на Фрейр. Основава се на изследване на място на представите за действителността в една общност и последващото им дешифриране. Хората се сдобиват с по-голями права чрез критичното изследване, като заемат възприемат активни гледища от предишните неоспорвани истини чрез диалог и евристика. Обучението е създаването и реконструиране на знания и съзнание, а не натрупване на понятия. Боал обединява дидактическите средства на Фрейр с артистичните средства на конвенционалния театър, като по този начин получава двойна цел – естетичен проект и обществена дейност.

Хората ще се научат да реагират критично,, като оспорват “ общоприетите” културни, социални и политически истини, които правят потисничеството възможно. В Театър на потиснатите Боал превежда на естетичния език на театъра, възможността да пренастроиш съдбата си, като се създават инструменти за намаляване на потисничеството чрез евристичен, а не директивен процес. Първото потисничество, към което се отправя предизвикателство е физическото потисничество. Да осъзнаеш механичното си. Това е възможно да се постигне в значителна степен чрез диалог и сблъсък с “Другостта” , на което се гледа като на нещо значително. Ролята на жокера е да направи този диалог възможен, а не да го направлява. Неговото/нейното отношение е преди всичко евристично, като по този начин ни напомня за ролята на обучителя според Фрейр. Той/тя никога не се налага, никога не критикува, не превръща в доктрина, винаги уважава предложенията на участниците, дава възможност да се продължава напред, но не избира посоката. Като Курого в театър Кабуки, казва Боал, жокерът играе на сцената като отстранява препятствията. И не само физическите препятствия се отстраняват, то и невидимите. Жокерът изяснява посланията, насърчава участието на всички, създава защитени пространства, където могат да се развият “китайски кризи” и да ни изведат към нови мащаби, той действително е обучител, в етимологичния смисъл на думата: човек който съпровожда някого до ново местоположение. В това пътешествие всички участници се променят и се научават, че могат да променят света.
Използване на Форум Театър за развиване на емоционална грамотност

Театър Форум Кимру е образователна фондация, създадена през 1993 г. Ние с колежката ми Ана, които я създадохме, бяхме бивши учители съответно по драма и по изкуства, и бяхме изгубили всякакви илюзии за системата. След като се разбрахме, че искаме да създадем художествен проект, който да създава възможности за местни неработещи младежи, ние попаднахме на едно обучение по Форум театър в Лондон, с Ейдриън Джексън. Убедихме местната служба по образованието да плати, за да отидем, и като много други, бяхме заразени от крастата на форума.

В началото работата, представена от нашите млади доброволци, беше фокусирана върху здравни въпроси – “секс, наркотици и рок енд рол”. Обаче скоро започна да ни се изяснява, че въпреки че представленията чудесно пасват към учебната програма, и определено са забавни за учениците, вероятно не предизвиквахме промени нито в живота на децата и младежите, с които работехме, нито в системата, която според нас не правеше нищо за тях. Спряхме, замислихме се и разбрахме, че проблемите /безопасен секс, злоупотреба с наркотици и т.н./ всъщност не са истинския проблем. Искахме да работим с причината, не със следствието. Ниско самочувствие, липса на прозрение, недостатъчно разбиране и отричане на емоционабната страна бяха причинните фактори за тези модели на самоунищожение. Наблюдавахме все повече случаи на самоувреждане, депресия, хранителни разстройства, злоупотреба с дрога и др., и работата ни с пациенти на службите за душевно здраве се увеличаваше.

Девизът на нашата нова мисия:”Театър форум Кимру възприема уникален, холистичен подход към емоционалното обучение, по смел, творчески и достъпен начин” стана наше знаме. Това беше много по-честно, но неизбежно причини объркване сред нашите потоци на финансиране: ние вече не пасвахме идеално към калъпа. Започнахме да преговаряме с училищата да правим проекти с учениците, които да им позволяват да изследват вътрешния си живот и емоциите, които преживяват,, особено тези, които влияеха отрицателно на тяхното мислене и поведение. Скоро обаче бяхме канализирани към така наречените не-ангажирани ученици, и се озовахме отново в познат финансиращ поток, но загубили честността си. Отново ни разпределиха в кутия, отново се прегрупирахме.

Популярността на бестселъра на Дениъл Гоулман “Емоционална интелигентност” много подпомогна усилията ни и ни даде необходимия “влекач”. В резултат сами започнахме да си търсим финансиране и предприехме серия от проекти за емоционална грамотност. Тази работа продължава и се развива, както и нейното разпространение чрез образователна програма в Уелс и по-нататък – в програмата за обучение ECU-net в Европа и програмата Грундвиг.

Ние бяхме опознали силата на техниките на Форум Театър за работа с емоционални проблеми и ги комбинирахме с други техники, които, изглежда, се свързваха добре. Използваните техники се развиха с времето и включват уникална смес от кръгови дейности, интерактивни игри, преходен анализ, дейности за насърчаване на диалога, упражнения по активно слушане, техники на вниманието /не можеш да учиш, ако не присъстваш/ и технология на откритото пространство. Върнахме се също така към това, което смятаме, че е истинския дух на форум театъра и на самия Аугусто Боал, като оставяме “проблемите” и материала за сесиите да възникват от самата група, и с внимателно слушане на споделените истории, възниква същността на сесиите.

Като се фокусира върху взаимоотношенията, работата обхваща три области: моето отношение към мен, моето отношение към теб и моето отношение към моя свят. Както и смесицата от техники, спомената по-горе, съдържанието на форум театър се прилага така.

Моето отношение към мен: начална и крайна точка на всички уъркшопове и се прави в кръг. Както красноречиво твърди Харисън Оует /Технология на отвореното пространство/ , кръговете са “геометрия на пълнота, включване и цялост. В кръговете се случват особени неща, както добре знае всяка местна група.” Театърът на образите е особено ефективен тук. Отделните образи позволяват на хората да разкрият нещо от вътрешния си свят: чувства, стойности, отношение, мотивация, смисъл, страхове, стремежи и т.н. Създаденото пространство за споделяне и размисъл насърчава изследването и разбирането на това, което ме насърчава, и след това доколко то е подобно или различно за другите. Разбира се, това, което ние /като фасилитатори/ скоро разбираме, е че повече неща ни сближават, отколкото разделят от другите. Външната история може да е много различна, но вътрешната дръпва съзвучна и често усетена със сърцето струна. Нещо се случва, когато всички заедно сме свидетели на това.

Втората област, в която се фокусираме, е “Моето отношение към тебе”: тази работа надраства кръга и се изследва чрез по-сложни образи и форум театър. Работата включва разглеждане на междуличностните отношения, разбирането на последиците от нашето мислене и чувства върху поведението ни към другите, изследването на конфликти и т.н. Това “огледало” отново ни напомня какво споделяме и битките, които сме водили или водим. Заедно сме по-находчиви и подтикваме себе си и един друг да спечелим, да прозрем какво представляват вредните видове мислене, да намерим начин да ги премахнем и с това да увеличим своя потенциал. Форум театър може да е нещо като забавен кадър, или по-точно казано “разширяващ сегашното”. Той създава пространството, от което можем да избираме да отговаряме, а не да реагираме. Репетиционната техника на Боал “спри, мисли” помага и в работата за емоционална грамотност. Тя ни позволява да зачитаме /обратно на да не зачитаме/ и осветява частта от секундата, когато мислите, думите и действията често могат да съвпаднат в рептилната реакция да се бориш или да бягаш. “Спри, мисли” може да се разшири до “спри, мисли, чувствай”, и отново да осветли взаимодействието между чувства, мисли и действия. Както казва самият Боал:

“Театърът… човешкото качество, което позволява на човек да се наблюдава в действие, в дейност…позволява му да си представя варианти на действието, да изследва алтернативи. Човек се вижда в действието на виждането, в действието на действието, в действието на чувството, в действието на мисленето. Чувства как чувства, мисли как мисли.”

Като трето можем да изследваме “Моето отношение към моя свят”. Често пъти най-интересни са тези уъркшопове, когато се случва нещо друго, когато цялото е по-голямо от сбора на частите. Когато се получава истинско общуване и общността е съпреживяване, а не понятие. С това съпреживяване идва и разбирането за нашата обща човечност и взаимовръзка. Въпреки културните ни разлики, които обогатяват работата, идва един момент, когато всички ставаме едно. С това идва и емпатичното познание, че това, което се случва с теб, влияе и върху мен, и обратното. Светът, в който живеем, наистина е малък.

С подчертаването на активното гражданско съзнание е нужно да потвърдим връзката между емоции и мотивация /и едното, и другото произлиза от латинския корен на “движа се”/. Ако не сме готови да се ангажираме с емоции, от къде може да дойде мотивацията на хората да се активират? И отново, Форум театър работи толкова добре: “Театърът е форма на знанието: той трябва и може да бъде средство за промяна на обществото. Театърът може да ни помогне да изградим бъдещето си, вместо просто да го чакаме.” /Боал/

В този аспект на работата понякога се задейства правният театър. Ако подтисничеството, което изпитва героят в пиесата е политика или липса на политика, тогава имаме правен театър. Действително, ние създадохме пиеси на правния театър с много групи по цял Уелс и след това ги отнасяхме до местните създатели на политиката, или, в четири случая досега, ги отнесохме до правителството на Уелс. Освен това създадохме “открити пространства”, наречени агора, в които низовите групи, с които работим, се събират с политици, бюрократи, комисии, местни съветници, мениджъри и т.н. Агората е било пространството извън форума в Древна Гърция /по-късно Сенатът в Рим/, където политиците са влизали в диалог с гражданите, /агор е също така уелската дума за отворен/. Връщайки се отново в емоционалната сфера, често пъти истинската сила на пиесата е в нейния ефект върху зрителите /в случая тези с повече власт/. Възможно е да се усети осезаема емпатия в залата, докато се разиграва историята. В този момент изглежда, се заражда най-голямата надежда за промяна. Нашият опит показва, че когато се изпусне момента и спомените избледнеят, сърцата на законодателите се връщат там, където са си били, и политиката отново става кабинетно упражнение, където главата и сърцето са разделени.

Макар че тук в Уелс сме все още на ранен етап, напоследък един уелски областен съвет ни възложи активно да работим сами с техните жители, за да могат те вярно да представят своите истории и проблеми пред съвета. Промяната се случи в този ден, когато служителите на областта се видяха отразени и признаха своето подтисничество, и това мен, например, ме насърчава!

Промяна на гледната точка

Обаче парите бяха добри, не достатъчно добри, за да наемем повече от трима актьори и един режисьор, и си помислихме, че можем да създадем нещо, с което да помогнем на младите хора да разберат, че могат да си изберат професия, да открият с какво искат да се занимават в живота, без да им се оказва външен натиск.

Заедно създадохме три сценки. В първата, едно 14 годишно момиче, което работи като келнерка през уикенда, е тормозено от шефа си, а многострадалната й колежка не й помага. Във втората момичето се прибира у дома, при самотната си майка, която потайно изразява отчаяната си нужда дъщеря й да остане в училище и да успее в учението. Младото момиче обаче усеща, че не там е силата й.

/ Схемата, предлагана от проекта, беше за хора със “средни до ниски възможности”, които са склонни да напуснат училище на 16 години, и им посочваше по-“професионални” пътища за квалификация./

В тази напрегната сцена, която се разиграва в хола, на гости олюлявайки се влиза вуйчото, леко пийнал след поредното неуспешно интервю за работа. Малко над трийсетте, безработен десет от тях, хаплив, песимистичен и апатичен. Съветът на този псевдо-патриарх към момичето е да не се мъчи да учи, да има амбиции или стремежи, защото я чака разочарование. Най-добрата стратегия е да се приеме безработицата като начин на живот, защото за такива като нас няма работа.
Последната сценка представляваше разговор за професията в училище с един неспособен и несъчувствен съветник, и майката, която не й позволява да каже и дума.

Аз бях в странното положение поред да играя тримата главни потисници – шефът, вуйчото и съветникът по въпроса за професията, и същевременно да съм Жокер на форума. Беше случай на подтискам подтискам точка излизам подтискам подтискам тя добре ли се справи стоп подтискам подтискам и т.н. Получи се нещо като ритъм, който публиката изглежда възприе, аз да влизам и излизам от образа, и намесата на гадния потисник да се редува с подкрепящия Жокер.

Играехме пред публика от ученици, които не бяха преживявали Форум театър, и вероятно никой не ги беше питал за мнението им. Така че тук, като играехме по два пъти на ден в продължение на четири седмици, аз отблизо опознах чудесната реакция, когато обяснявате, че “ние отново ще изиграем пиесата и този път вие, всеки един от вас, които седите и гледате, може да извика стоп, да се качи на сцената и да заеме мястото на героя и да се опита да промени разказа, да се съпротивлява на подтисничеството, да освободи нашия герой.” В този момент, въпреки че аз вече съм обяснил процедурата в началото, те я чуват и се променят. Без напълно да вярват на думите ми, те отварят уста, оглеждат се отново, и започват да се смеят с нервната възбуда на бебето, открило първия си инструмент. Този инструмент е съзнанието, че имат властта да променят нещата, нещо, на което образованието им е забравило да ги научи.

Един ден посетихме едно специално училище. По странната логика на образователните органи в това училище се учеха хора със сериозни недъзи, с неспособност да учат и ученици с проблеми с душевното здраве. Училището, макар и по никой начин не неприятно, създаваше усещането за институционална апатия, разнасяна с миризмата на дизинфектант. Бяха забравили за нашето пристигане и се започна задкулисна суматоха да накарат класовете да присъстват, докато благообразният главен учител ни даряваше с нетрепваща усмивка. Подготвихме се с помощта на няколко от момчетата, чието обучение, изглежда, беше изоставено, и те просто “се мотаеха” из училището. Забелязах едно от момчетата. Косата му беше огнено червена, а кожата му толкова бяла, че дори акнето, която я покриваше, не можеше да я зачерви, а едното му око беше подуто и посиняло. Имах впечатлението, че е някой, който за краткия си живот е преживял огромна болка и страдание, и предполагам, гледайки старите му очи, че не грешах.

Публиката беше докарана в залата от всички посоки от равнодушни обслужващи, чиито тела казваха, че искат да са някъде, където и да е, другаде. Публиката беше сбирщина: най-отпред младежи с проблеми на душевното здраве, които изглежда бяха единствените, които проявяваха някакво любопитство. После зад тях, разпръснати в странно съзвездие, нито един стол или количка сочещ в една и съща посока, млади хора, изкривени в странни и напрегнати пози от церебрална пареза. Картината не беше и тиха и безмълвна. Имаше вълни от конвулсии, тежко дишане и понякога неразбираеми /за мене/ крясъци. Обслужващите бяха поставили някои в такива позиции, че те не можеха да обърнат глава и да гледат.

Какво правехме тук? Повечето, ако не и всички тези младежи никога нямаше да имат професия, а ето ни нас, размахваме под носовете им предизвикателството да имат избор, какъвто никога не би им се наложило да правят. Да им раздаваме бележници и кредитни карти би било жестока шега. Останалите актьори бяха много неуверени, но аз счетох, че си заслужава, даже и ако се отнася до един човек от публиката, и останахме.

Никой нямаше предложение за първата сцена, затова преминахме на втората. Сега вуйчото беше подтисникът, за когото никой нямаше отговор. Почти във всеки случай той беше малтретиран с различна степен на насилие, което, за радост на младите хора, ние придружавахме с изобилни действия в забавен кадър. Накрая, обаче, макар и през въображаемата пощенска кутия, той винаги печелеше спора, тъй като по това време на това място икономиката беше зле и нямаше свястна работа. Той беше прав за това. Още по-прав беше с апатичната си стойка пред тази публика. Така че когато бледият младеж, когото бях забелязал по-рано, каза стоп, аз обясних правилото за насилието и се подготвих за няколко каскади с падане. Той се качи на сцената, нежно ме хвана за ръката и ме помоли да седна с него на канапето. Седнахме, и той ми каза, със съчувствие, което никога няма да забравя, никога да не се предавам. Твърдата маска на моя герой падна…той стана човек и аз станах човек в този момент. Забелязах, че е тихо, обърнах се към публиката и не видях нито един човек с увреждане. Всички те бяха интелигентни, съчувстващи същества, напълно осъзнали /знаещи заедно/ в този момент, че и аз съм бил пречупен като тях, но като тях притежавам безкрайна сила, която стана видима, усетена, едва когато външната ми твърдост се наруши от доброта. После това изчезна.

Усетих, че една завеса от невежество се беше повдигнала, за да открие фундаменталната реалност. След това попитах другите актьори дали са видели това, което видях аз. Те се съгласиха, че са се трогнали от този момент, но не са получили някакво чудодейно разместване на усещането си. Когато се подготвяхме да си вървим, бях обзет от тъга, имах чувството, че някакси изоставям тези човешки същества да се крият зад прозрачната илюзия на малоценността. Сега като си спомням, си мисля, че това е било арогантно от моя страна. Сега вече знам, че небето е винаги синьо, даже и зад облаците: все още има големи черни облаци, които закриват гледката ми в повечето посоки.

След десет години Жокерство аз отново се връщам към това прозрение. То ми напомня, макар че признавам – недостатъчно, че естетическото пространство, създадено от ТП, може да бъде врящо гърне на промяната, задвижена не само от политически или психологически прозрения, или тъй да се каже, дневен ред, а от простото и искрено изискване дадена ситуация да се усети по различен начин, да се предадеш пред щастливото откритие под формата на публика, осигурено в отговор на това изискване. Това щастливо откритие не зависи от Жокера /то често се случва въпреки него/, но безпристрастността помага, и тя не бива да се бърка с безразличие. Аз страстно желая да стигна до корена на проблема…това е фразата, която използвам най-често и най-искрено…”Какъв е коренът на проблема?” Разбира се, аз обикновено знам рационално какъв е той, но никога не изоставям надеждата, че някой ще извика стоп, ще се качи на сцената и с действие ще ми го “покаже”, както направи онзи младеж със насиненото око.
Айуан Бриок, Уелс
Да се обърнем към бъдещето, като използваме Форум Театър
MJC е младежки център за изкуствата в Монлюкон, централна Франция. Целевата група на MJC са младежи в неравностойно положение от околностите, и се намира посред един, така да се каже, “чувствителен” град.

Ние възнамеряваме, чрез уъркшопове на форум театър, да помагаме на младежи между 13 и 18 години със социални и семейни затруднения, синове и дъщери на работници – имигранти, хора от центрове за настаняване и други, които, по редица причини, напускат училище или не могат да се интегрират в обществото.

Младежите, които виждаме ежедневно, често имат проблеми с общуването, идентичността, както и социални проблеми. Те имат проблем с интегрирането в социалната среда и не могат да си представят бъдещето или да правят планове за него. Техните трудности в училище и проблемите им с грамотността им пречат да изразяват себе си, освен чрез насилие или пасивно. Когато в живота им се въведе форум театър, те ще могат да се изразяват свободно и без опасност. Няма да има обществена оценка.

Форум театър може да им помогне да утвърдят своята идентичност и да изследват своите ценности, идеи и желания. Ще им помогне да осъзнаят факта, че това, което говорят и идеите им имат стойност за подобряване на тяхната среда.

Чрез Форум Театър очакваме да им върнем увереността в себе си и да им помогнем да намерят мястото си в обществото, от което вече няма да се чувстват изключени. Те ще могат да разсъждават върху специфичните си проблеми, и ще променят своя начин на мислене. Тогава ще може да се осъществи един истински обмен между младежите и обществото, което досега не е можело да комуникира с тях. С нетърпение очакваме да създадем нова, динамична инициатива в Монлюкон, която ще има истинско и положително въздействие върху нашата местна общност.
Сандрин Дермюл, Сесил Дюро, MJC, Франция
Форум Театър в контекста на една мулти-етническа общност
“Възглед от другата страна за етническото разбирателство и мира за младежта в Южна Сърбия” и една местна инициатива съвместно с Червения кръст за Община Палилула, интеграцията на ромските деца, децата, изселени от Косово и Метохия и местни деца от Белград.

През деветдесетте години в Южна Сърбия, в Косово и Метохия, имаше непрекъснати битки, етническо прочистване, а през 1999 г. насилието ескалира, и Сърбия и Черна гора бяха бомбардирани от силите на САЩ и НАТО. След цялото това насилие беше решено, че сърбите и албанците трябва да живеят заедно в независимо Косово, но те продължиха да си живеят поотделно, повече от всякога. Проектът “Възглед от другата страна” не отиде в Косово, понеже щеше да е невъзможно да се работи, тъй като всеки, който желаеше да мине през Косово, трябваше да има военен ескорт от ООН. Проектът се изпълни в три града, близо до границата с Косово: Вранье, Буяновац и Прешево. Буяновац и Прешево са градове със смесено население – сърби и албанци. Двата града, които са много близо до Косово, са в постоянна критична ситуация, тъй като винаги има възможност за насилие, което може да ескалира в Сърбия. Вранъе е град, в който има голям процент роми, и сърби. Обикновено тези групи не комуникират помежду си, и живеят физически разделени в града. Например, когато влезете в Прешево, на входа на града, там има сръбски къщи и училище, а след това има нещо като граница с отделен вход към албанската част на града. На тази граница по всяко време има въоръжени войници, които пазят.

Първият ни проблем беше дали да работим на две отделни групи, и после бавно да ги интегрираме, или да започнем направо със смесени групи. Следващият въпрос беше как да ги интегрираме в една група, след като между говорещите албански и говорещите сръбски има голяма езикова бариера. Въпреки че всички те живеят на сръбска територия, те не можеха да комуникират помежду си, дори да искаха. За работата се нуждаехме от преводач и тъй като имаше двама фасилитатори от Косово, те работеха понякога с албански-говорещата група. Групата, говореща сръбски, работеше със сръбски фасилитатори.

Ние решихме, че тази първа бариера може да се превъзмогне, като всяка група направи представяне чрез Театър на образите. Сръбската група посети галерията на албанската група, и обратно. Участниците завършиха с колективен образ, където фасилитаторите и координаторите бяха посетители. Това беше въведение към следващата среща, когато за първи път щяха да бъдат една голяма група. Фасилитаторите бяха изненадани, защото всички участници показаха интерес да работят заедно в една група.

Това беше най-логичният подход, но винаги има страх от неочакваното и трябва да се направи необходимото за създаване на безопасна атмосфера за работа. Дори участниците в уъркшоповете осъзнаваха ситуацията. Те вероятно чувстваха нужда да направят нещо за атмосферата, която обграждаше живота им в техните градове. Фактът, че група хора идват да работят с тях и използват театъра като техника, беше истинска новост за тях. Сърбия е доста централизирана около столицата Белград и другите големи градове, и когато напуснете тази градска среда, няма обезпечаване за общински проекти, и почти няма обществен живот. Младежите имат училища и кафенета. Ако живеят в смесени градове, те не ходят в същите училища, и дори ако се познават от тези отделни групи, те не биха се поздравили на улицата.

Един от проблемите, който създаваше предразсъдъци в сръбската група, беше, че хората от албанската група знаят сръбски, но не искат да го говорят. Обаче за някои от тях това беше вярно в началото, но след известно време те започнаха да комуникират, както могат. Те започнаха да се учат взаимно на думи по време на почивките, и наистина започнаха да общуват. Трудно беше, защото от страна на някои родители имаше обществено неодобрение към такъв тип поведение.

По време на проекта нещата започнаха да се пораздвижват, поне се поздравяваха и някои се сприятелиха. През целия период на проекта се опитвахме да превъзмогнем проблема с интеграцията. Освен това открихме, че има три нива на езиково развитие, първо с участниците, после с публиката, и накрая с фасилитаторите.

Толкова е тъжно, че животът на тези млади хора до голяма степен се ръководи от текущата политика, и атмосферата в уъркшоповете рязко се промени след инцидента с насилие в Косово през март 2004 г. Това беше етническо прочистване на сърби от косовските села. Почти цялото християнско сръбско наследство беше изгорено, черкви от 15 век. После имаше протести по цяла Сърбия и три джамии бяха изгорени. Хората бяха бесни. Първата среща на групите след този инцидент протече в много странна атмосфера. Беше напрегната и някак си истерична. На тези младежи им е трудно да не се влияят от това, което ги заобикаля, защото живеят в страх от ескалация на насилието и винаги се плашат от такива инциденти. Вероятно за по-възрастните хора, които не се стараят да променят нещата и да направят живота по-добър, им е достатъчно да мислят, че другата страна е зла, лоша. Резултатът е пълно прекъсване на общуването. То спира. Никакво смесване с другата страна.

В съответствие с тези средства, целите на модерната социална и проблемна педагогика, която представлява използването на процеса на обучение/научаване като импулс за социална промяна, в центъра на която е субективността учещия, който трябва да бъде съпровождан в неговото/нейното откриване/ построяване на света.

Рикардо Маса, професор в Университета Бикока в Милано, опита да направи един много обогатяващ експеримент със студентите в курса си по Формативни науки. Те избраха, анализираха и представиха една пиеса по хорова режисура. Професорът стана жокер, за да улесни общуването и да обезпечи демократичност и разрешаване на възникващите конфликти. Той нито веднъж не зае централна позиция. Те имаха възможност активно да преживеят плурализма и заедно да изградят представите за света, като всеки един от тях даваше и получаваше. Това трябваше да ги подготви да бъдат педагози, способни да изживеят постоянната природа на промяна и размяна на процеса на учене и преподаване.

Ивана Бадолато, една от авторите на това есе, предложи в своята дипломна работа за магистър, форумът като част от официалната учебна програма по преподаване за учители. Както в смисъл на реципрочност с учениците, така и за разрешаване на проблемите с потисничество свързано с институционалните структури, при които се провежда образованието. Узаконяването на тази практика би било истинска революция в образованието. Основния принос на форума към образованието е, както ние считаме, в две насоки. Той помага прилагането на сила в образователен контекст и подпомага изграждането на пространство за възможностите за пожизнено обучение. То помага, чрез форум техниките, които стимулират правилно както дясното така и лявото полукълбо на мозъка, да се отстраняват преградите пред постоянния процес на създаване на един свят, който всички ние продължаваме да правим и да преправяме, когато не сме потиснати.

Затова, нашето последно предложение към старите и нови дейци на форум театъра е да се опитат да развият силно сътрудничество между практиките на Форум театъра в Европа, интеркултурните средства, експерименталните педагогически методи и другите социално ориентирани театрални техники . това ще усили възможността за създаване на по-голяма основа, на една нова, открита, между дисциплинарна територия, пространство за култивиране на личен и обществен растеж на свободата, демокрацията и творчеството.
Ивана Бадолато, Ливия Бацу

Associazione Interculturale $Roma Porto Franco” Италия