Слово на омразата д-р Ива Пушкарова

10. Слово на омразата

д-р Ива Пушкарова

Свободата на словото е сред присъщите ценности на съвременната демокрация, традиционно интерпретирано като условие за съществуването й, същностна нейна характеристика и проява. Поривът към свободно слово, неизменно свързано със свободата на мисълта и действието, вдъхновява отхвърлянето на потиснически режими навсякъде по света след епохата на Просвещението.

Поради голямата му обществена ценност, свободното слово е въздигнато в основно право на човека, конституционно и международноправно защитено срещу ограничения, които накърняват словесната изява на личността⁶⁹. Поради високия нормативен ранг на правото на свободно слово то може да бъде ограничавано само от закон, в допустими от Конституцията граници и за защита на ценности, които Конституцията цени относително по-високо от него. Забраната ,,не отказва защита на многообразието на мнения, които могат да се окажат противопоставени”, тъй като ,,правото свободно да се изразява и разпространява мнение има за своя предпоставка ценността на конкуренцията на идеи”⁷⁰. Забраната произхожда от необходимостта да се защитят права, които някои изказвания могат да засегнат, когато съдържанието на последните не ,,съставлява принос за създаването на демократични мнения или демократична воля”⁷¹.

Сред хипотезите на слово, което се намира извън обхвата на конституционната защита, се намират изказвания, насочени към разпалване на вражда (чл. 39, ал. 2 от КРБ). Според тълкуването, което Конституционният съд дава на разпоредбата, това е реч, насочена против интересите на социални групи, определени според защитен признак. Тази реч противоречи на общочовешката ценност на търпимостта, чиято всеобхватност и предимство пред свободата на словото произтичат от прокламирането й в Преамбюла на Конституцията. Забраната за враждебно слово е подкрепено и с конституционна забрана за сдружаване с цел разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда (чл. 44, ал. 2).

В рамките на конституционната забрана за враждебно слово по чл. 39, ал. 2 се намират всички международноправни указания към държавата да осигури законова защита срещу:

- проповядване на национална, расова или религиозна омраза, която подбужда към дискриминация, враждебност или насилие (чл. 20.2 от МПГПП);

- разпространение на идеи на основата на расово превъзходство или омраза, подбуждане към расова дискриминация, както и всички актове на насилие или подбуждане към такива актове против която и да било раса или група лица от друг цвят на кожата или етнически произход (чл. 4 от МКПВФРД);

- публич­но под­буж­да­не към на­си­лие или ом­ра­за, на­со­че­но сре­щу група лица или член на та­ка­ва гру­па, опре­де­ле­на по от­но­ше­ние на ра­са, цвят на ко­жа­та, религия, произ­ход, на­цио­нал­на или ет­ни­ческа при­над­леж­ност, както и публич­но разпространение или раз­да­ва­не на до­ку­мен­ти, сним­ки или дру­ги ма­те­риали с такова съдържание; публич­но оправ­да­ва­не, отри­ча­не или гру­бо ома­ло­ва­жа­ва­не на престъпления на ге­но­цид, престъпле­ния сре­щу чо­ве­чест­во­то и воен­ни престъпле­ния, или на престъпле­нията, опре­де­ле­ни в член 6 от Хартата на Международния военен трибу­нал в Нюрнберг, на­со­че­но сре­щу описаната категория лица, ко­га­то действието е из­вър­ше­но по на­чин, кой­то мо­же да под­тик­не към на­си­лие или ом­ра­за сре­щу та­ка­ва гру­па или член на та­ка­ва гру­па (чл. 1 а-г от РР 2008/913/ПВР);

- прякото и публично подстрекателство към извършване на геноцид (чл. 3 от Конвенцията на ООН за преследване и наказване на престъплението геноцид);

Анализът на международноправните източници и международната юриспруденция показва разлика в признаването и защитата срещу отрицателно слово според характера на засегнатия с него интерес и степента на засягане.

Прегледът на чуждестранните правни системи разкрива универсално признаване на общественоопасния характер на слово, насочено към предизвикване на насилие или престъпление, но отвъд това консенсусът се разпада и държавите предлагат разнообразие от търпяни и преследвани форми на изразяване. Повечето наказателни закони, под натиска на международното право и главно в изпълнение на ангажиментите на държавите по МКПВФРД, преследват проповядването на омраза на един или повече признаци на различие, най-често срещаните от които са расизмът и свързаните с него етнически произход, народност и националност. Повечето закони изискват публичност на изпълнителното деяние (Австрия, Белгия, Гърция, Естония, Италия, Казакхстан, Кипър, Литва, Лихтенщайн, Русия, Словакия, Хърватия), или предвиждат публичността като квалифициращо обстоятелство (Армения).

В съответствие с тези положения се намира и българското национално законодателство. Абсолютно забранените форми на изразяване са криминализирани, а срещу останалите е предвидена гражданскоправна и административноправна защита по ЗЗДиск. Такива са форми на враждебно слово, които не са предвидени като форми на изпълнително деяние на престъпни състави, или враждебни изрази, свързани с признаци на различие, които не са защитени от НК, а от гражданското и административното антидискриминационно законодателство. Малозначителните деяния, осъществяващи формално състав на престъпно враждебно слово, но разкриващи пренебрежима обществена опасност, доколкото такива бъдат установени, не водят до наказателна отговорност поради прилагането на чл. 9, ал. 2 от НК, но винаги следва да се изследват от гледище на деликтната и административната отговорност.

2. Враждебното слово като престъпление

2.1. Проповядване и подбуждане

Българският Наказателен кодекс познава две основни форми на враждебно слово – проповядване и подбуждане.

,,Като целенасочена информационна дейност, проповядването въздейства върху съзнанието на адресатите си, не само когато се възприема непосредствено - при устната реч..., но и посредством излагането и публикуването в интернет пространството на статии, картини, символи, плакати, клипове, призиви и пр.’’⁷⁷. Отношението на третите лица, адресати на проповедта, към съдържанието на информацията към началото на изпълнителното деяние е без правно значение. Те може да са благосклонни, неутрални или отхвърлящи проповядваните послания. За квалификацията на извършеното като проповядване по който е да е от изброените текстове е без значение дали в резултат на проповядването или независимо от него тези лица формират или не формират отношение към проповядваното, тъй като дейността по престъпно проповядване е формална. Връзката между това отношение и проповедта ще се вземе предвид при индивидуализацията на отговорността⁷⁸.

От обективна страна е съществено, че към началото на изпълнителното деяние никое от адресираните лица няма съответното дискриминационно или враждебно отношение, отношение на омраза или намерение да оправдава, отрича или омаловажава международно престъпление. В резултат на подбуждането никое от тях не формира такива субективни представи. В този смисъл подбуждането е опит към подбудителство, обявен за самостоятелно престъпление⁸⁰. Равнището на обществена опасност, която оправдава наказателноправната намеса на държавата, се достига със самия факт на враждебното говорене. Подбуждането ще прерастне в подбудителство, ако поне един от адресатите на враждебното слово формира умисъл за извършване на престъпление на основата на възникналото като последица от подбуждането дискриминационно или враждебно отношение или умисъл за престъпление по чл. 419а, ал. 1⁸¹.

В зависимост от публичността на посланието и умисъла на дееца в рамките на общото понятие за подбуждане се обособява самостоятелният институт на явното подбуждане. При него изявлението, в което се изразява подбуждането, е извършено по начин, който го прави достъпно за неограничен кръг адресати, а деецът действа винаги само с пряк умисъл (при обикновеното подбуждане той може да действа и с евентуален). Такава хипотеза на враждебно слово се преследва като самостоятелно престъпление, ако е предвидена специална разпоредба в Особената част. Такава е нормата на чл. 416, ал. 3, която забранява явното и пряко подбуждане към геноцид.

Прповядването и подбуждането са форми на изпълнителното деяние на престъпления на просто извършване. Съответните състави са довършени с първия акт, който обективира противоправна мотивираща дейност, упражнявана върху другиго. Поради това към тях не е възможен опит.

Изчерпателният преглед на наказателноправния режим на враждебното слово следва да отчете и приложимостта на защитата срещу явно подбуждане към престъпление чрез проповед пред множество (чл. 320 от НК), когато се подбужда към престъпление с дискриминационен мотив, и приложимостта на общия институт на подбудителството, когато подбудителят чрез слово е мотивирал другиго да извърши дискриминационно мотивирано престъпление.

2.2. Оправдаване, отричане или грубо омаловажаване

Към подбуждането и проповядването като традиционни форми на враждебното слово, през 2011 г. в изпълнение на ангажименти по РР 2008/913/ПВР бяха добавени и три нови: оправдаване, отричане или грубо омаловажаване на извършено престъпление против мира и човечеството (чл. 419а, ал. 1). И трите са насочени към формиране у адресата на изявлението на представи, различни от укор, относно проява, квалифицирана като международно престъпление с влязла в сила осъдителна присъда на национален или международен съд. Тези представи могат да бъдат позитивни и да са свързани с отношение на одобрение и съгласие с извършеното, а могат да бъдат и неутрални и да са свързани с отношение на безразличие.

Трите форми са съвместими, като извършването на повече от една се отразява на индивидуализацията на наказателната отговорност. Сама по себе си никоя от трите форми не е достатъчна, за да обуслови необходимост от наказателна репресия. За разлика от подбуждането и проповядването, тези форми са престъпни, когато са резултатни. Съставомерният резултат е възникване на ,,опасност да се упражни насилие или да се създаде омраза срещу отделни лица или групи от хора, обединени по раса, цвят на кожата, религия, произход, национална или етническа принадлежност” (чл. 419а).

Когато враждебното слово е негодно да предизвика такъв резултат, извършеното може да се обсъжда като нарушение по ЗЗДиск.

3. От враждебно слово към престъпления с дискриминационен мотив

Обществената опасност на престъпните форми на враждебно слово се изразява в това, че те създават на общо основание предпоставки за създаване, разпространение и затвърждаване на стереотипи и предразсъдъци, годни да породят или да изострят социално напрежение и конфликти. Такова говорене съдейства за възникване на среда на нетолерантност, която благоприятства престъпления с дискриминационен мотив. Това положение се потвърждава например от фактическите констатации на съда по конкретно дело, в което деецът извършва насилие в обстановката на групово нанасяни расови оскърбления на пострадалия от страна на компанията, в която се намира извършителят⁸². Според съда ,,нанасянето на ударите с бокс в главата на пострадалия ... от подсъдимия ... при установената по безспорен начин обстановка на отправяне на обиди и псувни по повод негроидната раса на първия от всички лица от компанията може да е продиктувано единствено от солидаризиране с подобно грубо и агресивно неприемане на тази раса, при което деянието и в този случай е съставомерно по [чл. 162]”⁸³.

При извършване на престъпление с дискриминационен мотив, придружаващото го враждебно слово не представлява самостоятелно посегателство, а обстоятелство, обективиращо дискриминационния умисъл. Така например, при тълкуване на състава на чл. 162, съдът изрично отбелязва, че ,,отправянето на псувни и обидни думи, свързани с негроидната раса на пострадалия, не е елемент от престъпния състав, но установяването на такива само доказва съставомерния мотив - “поради неговата раса”⁸⁴. Според съда ,,от подробния анализ на събраните доказателства, се установява, че преди да нанесе ударите на свидетеля..., подсъдимият го псувал и го наричал “негър” и “циганин””, поради което ,,не може да има никакво съмнение, че ... е нанесъл ударите с бокс на пострадалия именно заради негроидната му раса” ⁸⁵.

В рамките на европейското право само РР 208/913/ПВР задължава държавите-членки на ЕС да преследват наказателно форми на дискриминационно поведение, изразяващи се във враждебно говорене по признаците раса, цвят на кожата, произход, религия или убеждения, национална или етническа принадлежност, както и да задължат съдебната си власт да третира расистките и ксенофобските мотиви като квалифициращи обстоятелства за някои престъпления.

Европейските директиви срещу дискриминация не съдържат указания към наказателната юрисдикция на държавите, но техните определения за тормоз и подбуждане към дискриминация се доближават до явленията, описани от РРБРК. Поради това е вероятно процесът на криминализация да засегне и явления от предмета на директивите, особено при връзка с признаци за био-културен произход (раса, етнос, националност и пр.).