Престъпления с дискриминационен елемент (,,от омраза”) – въведение, преглед, история и същност

5. Престъпления с дискриминационен елемент (,,от омраза”) – въведение, преглед, история и същност

д-р Ива Пушкарова, Петя Попова

Исторически, прояви на насилие и нетолерантност поради признаци, които днес правото защитава, са възниквали при всяка среща на групови идентичности, а някои са дълбоко вградени в идентичността на цели нации. Преследванията на християните в Римската империя, османският геноцид на арменците и асирийците, Холокостът и политиките на расово прочистване на Третия райх, класовите чистки в Съветския съюз, възродителният процес в България, потискането на жените в арабския свят и т.н. Дискриминационните прояви се проследяват статистически едва след втората половина на ХХ век, а чувствителността на държавните политики и законодателството се развива едва през последните му десетилетия.

В сравнителен план липсва общо понятие за дискриминационни престъпления. Различните правни и исторически традиции на държавите обуславя непоследователност, както в подходите и обхвата на престъпните състави, така и в обозначаването на категорията. Тя се дефинира различно, но се отнася до престъпни прояви срещу човек или имот, мотивирани от действителната или предполагаема принадлежност на пострадалия към раса, религия, националност или друг белег.

Англо-американското и канадското право възприемат терминология, описваща емоционалното отношение на дееца (престъпления от омраза или вражда), която е относително нова. Понятието ,,престъпление от омраза” е създадено в края на 80-те години в американската правна литература, за да наблегне на значимостта на субективната страна на категория престъпления, но има повече социологично и криминологично значение. То не е нито особено разпространено, нито достатъчно ясно поради опита да ангажира парадигми от материята на гражданските права и свободи в контекста на криминологията и наказателното право.

В европейския правен контекст това понятие е посрещнато негативно като юридически и научно некоректно, но социално въздействащо обозначение на престъпления, движени от мотиви на предубеденост, предразсъдъци и социалнонежелани пристрастия. За европейските континентални системи са типични понятия като ,,престъпления на нетърпимостта”, ,,престъпления с дискриминационен мотив”. Критерият за разграничение с други категории престъпления не е толкова преживяването на дееца, колкото въздействието на посегателството върху обществените ценности на равенството и търпимостта и тяхното практикуване в общността. Преживяването на дееца, в което конкетно се изразяа дискриминационният мотив, се взема предивд повече като индивидуализиращо отговорността обстоятелство от значение за тежестта и режима на изтърпяване на наказанието.

Типичните извършители на престъпления с дискриминационен мотив също не са водени от омраза, а по-скоро от стремеж да се идентифицират с различие, което субективно свързват с доминиращи позиции, отричайки ценността на всички останали различия²⁷. Типичният деец непрекъснато търси и открива причини за деление между себе си и другите, които да потвърждават превъзходството му и да укрепва жизнената стратегия на повишаване на Аз-ценността му чрез идентифициране с група. Предпочетените групи се радват на неговата привързаност, преувеличено оценностяване и любов, като всичко, което деецът преживява като подценяващо ги, включително конкуренцията на други групи, предизвиква у него незачитане, нетърпимост, гняв, но само понякога и омраза към членовете на тези групи.

В опит да примири възгледи и да постигне разбираемост за национални наказателни системи с различна степен на развитост, ОССЕ създава работна дефиниция за престъпленията с дискриминационен мотив през 2007 г.²⁸ Нейният компромисен характер всъщност я прави негодна за прилагане без сериозно изправително тълкуване. Българският й наказателноправен прочит, който би бил валиден за всички развити европейски правни системи, я преформулира в ,,посегателства срещу личността или собствеността, предметът на които (човек или имущество) е предпочетен от дееца, тъй като е или се намира във връзка с лице, което е действителен или предполагаем носител на защитен от закон признак”.

2. Дискриминационият мотив: понятие и същност

Основната отличителна характеристика на престъплението с дискриминационен елемент са неговите мотиви. Именно те го разграничават от посегателства, които са сходни до него по своята обективна страна.

Мотивът стои в основата на човешкото поведение. Процесът на мотивация на престъпното деяние е елемент от неговия психичен механизъм. Този процес следва престъпното целеполагане (поставяне на цел за изменение на действителността в съответствие с потребностите на дееца) и предхожда вземането на решение за осъществяване на престъплението. Българската теория определя мотивите като ,,вътрешния двигател на човешкото поведение”, който обосновава в представите на извършителя ,,постигането на определена цел от гледна точка на възприетата от него ценностна система”²⁹. Същественото при разбирането и тълкуването на престъпната мотивация е именно произходът й в ценностната система на дееца като съвкупност от негови вярвания, възгледи, нагласи и убеждения, свързани с разбирането му за добро и зло и за същността на междучовешките отношения. В този смисъл всяка трайна или специфична престъпна мотивация при умишлените престъпления е проявление на вид житейска етика.

Престъпната мотивация изразява непосредствената връзка между конкретната потребност, която деецът се стреми да удовлетвори чрез конкретното деяние, самото деяние и онези аспекти от ценностната му система, които правят потребността значима и удовлетворима по избрания от извършителя начин. Мотивът е пряко указание за механизма, по който деецът приспособява действителността към потребността си. В този смисъл мотивът е субективната причина, поради която деецът извършва конкретното деяние и която разкрива конкретно преследваните от него непосредствени цели.

Когато мотивът е признак на състава, той изпълнява същата функция като специалната цел. Разликата е в това, че той е свързан с потребност да се изрази отрицателно отношение на дееца към определена обществена ценност или норма, а не да се постигне конкретно благоприятно изменение в неговата правна или фактическа среда. Дискриминационният мотив изразява незачитане на онези елементи от обществената система, които изискват търпимост и уважение към отделните социални групи.

Мотивът е елемент от субективната страна само на умишлени престъпления. Поради това той е винаги съзнаван. За разлика от специалната цел, която винаги се отразява в съзнанието на дееца със съдържанието, което й придава законът, мотивът може да се изразява в нагласи и убеждения, които деецът субективно да интерпретира в отклонение от формулировката на закона или съдебната практика. Така например користната цел се отразява като стремеж към получаване на имотна облага. Дискриминационият мотив обаче по принцип не се осъзнава като предубедено отрицателно отношение към определена социална група или нейн представител поради техен защитен признак. Мотивът ,,звучи” в съзнанието на дееца например като идеологическо вярване, че тази група е социално малоценна или заплашителна.

По тази причина е некоректна тезата, че мотивът на което и да е престъпление може да бъде несъзнателен. В тази посока следва да се изтъкне и формалният аргумент, че несъзнавани влечения не са част от субективната страна на умишлените престъпления и не биха могли да влияят на наказателната отговорност, която се носи само за съзнателно поведение.

Дискриминационната подбуда израства от стереотипни пристрастия и предразсъдъци. Стереотипът е опростена представа за действителността, приписваща на хората определени характеристики единствено поради принадлежността им към определена група и пренебрегваща индивидуалните им качества. Тази представа не е изградена от личния опит на субекта, а му е внушена от преобладаващата културна общност, към която самият той принадлежи. Поради емоционалната си основа, стереотипите са изключително устойчиви и трудно се поддават на преоценка, тъй като субектът ги интегрира независимо от обективната им основателност, като пренебрегва всяка опровергаваща ги информация³⁰.

Социалноприемливите стереотипи и предразсъдъци улесняват социалното приспособяване и функциониране на човека на основата на ориентиращи споделени вярвания, които съдействат за неговото последователно и конструктивно взаимодействие с околните в определени културни стандарти.

Следователно, при преценката на обществената опасност на престъпленията с дискриминационен мотив следва да се отчита въздействието на конкретното посегателство както върху идентичността, личното достойнство и права на конкретния пострадал, така и върху групата, към която той принадлежи, и всички други групи, уязвими на неравно третиране.

Поради описаните особености дискриминационната подбуда сериозно променя обекта, към който престъплението е насочено. Тъй като пострадалият по необходимост е идентифициран поради принадлежността или съпричастността си към определена група, престъплението придобива допълнителна насоченост срещу тази група с посланието, че то може да бъде насочено срещу нейн произволен представител по друг повод, несвързан с нейната идентичност. Това е послание за генерално отхвърляне на личността поради груповата й принадлежност, което достига до всеки член на групата, независимо от броя на пряко пострадалите лица. Този вид престъпления се отличават по символичния статус на жертвата, която е произволен (заменим) носител на определен признак. Именно поради тези особености, дискриминацията, еволюирала в престъпление, не е инцидент, а етика

Престъпленията с дискриминационен елемент ангажират обществените отношения, свързани с осигуряване на равенство, взаимно уважение и търпимост между хората и зачитане и особена закрила на уязвими общности, идентифицирани на основата на защитен признак. Оттук сред засегнатите социални общности се обуславя групово преживяване за неравнопоставеност пред риска от престъпление, който по начало се носи в относително равна степен от всички членове на обществото³³.

Когато дискриминационната подбуда мотивира престъпление, което по основния си състав не е насочено против равенството и толерантността в обществото, тя разширява неговия непосредствен обект, ако бъде предвидена като елемент на специален състав. Когато не е предвидена като квалифициращ признак, тя разширява конкретния обект на престъплението и следва да бъде преценявана като отегчаващо отговорността обстоятелство. Когато дискриминационната подбуда е очертана в закона чрез защитените признаци, които субектът осъзнава, колкото повече са те, толкова по-всеобхватна е и наказателноправната закрила срещу мотивирано от наличието им посегателство.

Дискриминационните подбуди произхождат от отрицателната емоционално-ценностна интерпретация, която деецът дава на определен описан в закона признак и на неговия носител. На основата именно на тази интерпретация деецът взема решението да извърши престъплението. Дискриминационната подбуда насочва посегателството срещу определен човек или негови права заради неговата действителна или предполагана от дееца идентичност. Признакът е външната изява на тази идентичност. Той е характеристика, заради която нейните носители се самоопределят като група.

Въпреки че различните престъпни състави обхващат различни, частично съвпадащи съвкупности от признаци, като цяло българският наказателен закон изчерпателно включва общо осем признака - народност, раса, етническа принадлежност, национална принадлежност, религия, политически убеждения, социален произход, членствена връзка с политическа, синдикална или друга неправителствена организация (чл. 116, ал. 1, т. 11, чл. 131, ал. 1, т. 12, чл. 162-166, чл. 172, ал. 1 от НК). От тях традиционни и възприети от повечето изброени състави са признаците, свързани с биологичния произход и културно-националното самоопределение (раса, народност, етническа и национална принадлежност), които и в сравнителен план са най-безспорни.

Разпоредбата на чл. 4 от Закона за защита от дискриминация предоставя правна закрила по още единадесет признака, като за изрично неизброените препраща към закон или международен договор, по който България е страна. От разликата между двата списъка следва, че наказателноправното значение на дискриминационна подбуда, основана на признак извън каталога по цитираните по-горе разпоредби от НК, се свежда до това на списък на потенциално отегчаващи отговорността обстоятелства при риск наличието им изобщо да не бъде установено в наказателното производство.

Значението на признаците е различно в различните правни системи и в различни периоди от развитието на обществото в зависимост от динамиката на обществените ценности и взаимодействието между отделните социални групи. Поради това всяка рецепция от чуждестранно законодателство, както и всяко интегриране на международен акт в националната правна система следва да бъде внимателно съобразено с индивидуалните особености на обществото към момента на законодателната интервенция. При формулиране на защитения признак като елемент от престъпен състав, законът следва да избягва формулировки, които затрудняват установяването на признака или разграничаването му от други признаци³⁴. За съжаление, българският законодател се е отклонил от това изискване по отношение на някои признаци.

На първо място, признаците ,,раса”, ,,народност”, ,,етническа принадлежност” и ,,национална принадлежност” се употребяват в различни комбинации и с различно подреждане в различните текстове. Това поставя въпроса за съотношението им, което косвено влияе и на приложното поле и съотношение на съответните състави.

Единствено признакът ,,раса” е използван във всички относими разпоредби на НК. Той обаче не е дефиниран нито в българското право, нито в международното, като различните международни и европейски актове и основаната на тях юриспруденция на ЕСПЧ и СЕО предлагат различни възгледи за съотношението му към признаците народност, националност и етнос³⁵. Анлизът на преплитането на четирите понятия, како и обичайно безкритичният характер на дискриминационната мотивация водят до извод, че расовата дискриминация по начало ще поглъща етническата и дискриминацията по народност и националност в случаи на недиференциран мотив.

В същия ред на мисли ,,расисткият” мотив по смисъла на чл. 116 и чл. 131 от НК и мотивът деянието да бъде извършено ,,поради” расата на пострадалия по смисъла на разпоредбите от Глава Трета на Особената част представляват все мотив за расова дискриминация. Следователно расисткият ще включи и мотивите за неравнопоставеност поради народност, етнос и националност, когато въз основа на тях е извършено убийство или е нанесена средна или тежка телесна повреда. Поради това, дали престъпният състав ще определи мотива като расов или като мотив, породен от раса, етнос, народност или националност, е въпрос на правна техника. Все пак, формулировката е относима към това дали според законодателя мотивът зависи само от представите и предположенията на дееца (чл. 116, 131) или и от действителното наличие на признака у жертвата (чл. 162-166 и чл. 172, ал. 1). Поради това подходът при формулиране на дискриминационния мотив и на признаците, с които той е свързан, в различните състави на престъпления с дискриминационен елемент се нуждае от уеднаквяване, което да улесни непротиворечиво правораздаване.

На второ място, недефинираното въвеждане на непознатите на българското законодателство ,,ксенофобски подбуди’’ в чл. 116, ал. 1, т. 11 и чл. 131, ал. 1, т. 12 следва да се определи като грешка. Този чуждоезичен термин не е определен, нито дори частично изяснен в международния си правен първоизточник – Рамково решение № 2008/913/ПВР на Съвета от 28.11.2008 г. относно борбата с определени форми и прояви на расизъм и ксенофобия чрез наказателното право. Лингвистичният анализ показва, че ксенофобията се отнася до преживяване на отхърляне и неприязън към различието. Както в Рамковото решение, така и в докладите на международните институции по наблюдение на изпълнението на международните антидискриминационни актове, обаче, тя се обсъжда във връзка с расовата дискриминация, без да й се придава самостоятелен характер³⁶. Ксенофобският мотив, въведен в НК като квалифициращ признак само на умишлените убийства и телесни повреди, също е споменат успоредно с расовите подбуди като тяхна алтернатива. При липса на по-ясни указания за тълкуване, следва да се приеме с големи условности, че ксенофобският мотив се отнася до признаците, обхванати от расовия, и онези други признаци на произход и културна самоопределеност, които традиционно се свързват с расата, етноса, националността и народността, но имат правното значение на самостоятелни признаци на неравно третиране – религиозна принадлежност, социален произход (когато например дадена етническа група обитава и определен социален пласт) и пр. Това тълкуване придава на ксенофобския мотив широко съдържание, което би погълнало дискриминационни подбуди по множество признаци.

4. Заключителни бележки

Престъплението с дискриминационен мотив обикновено следва история на дискриминационно отношение, което субектът е проявявал в деяния с по-ниска степен на обществена опасност. Такива са граждански деликти и административни нарушения, с които са нарушени права на граждани поради отрицателно отношение на дееца към техни защитени признаци. От обективна страна те могат да се проявяват в насилие, тормоз или други неправомерни действия или бездействия, които не достигат интензивността напрестъпен състав. Такова минало у дееца е показател, че извършеното дискриминационно престъпление не е инцидент, а проява на по-устойчиви възгледи, които санкциите на гражданското и административното право, доколкото са били приложени, не са успели да овладеят.

Друг важен индикатор за индивидуализация на наказателната отговорност е съдържанието на дискриминационния мотив, който може да е повлиян от множество признаци или и други мотиви. Това нагала да бъде задълбочено анализиран и разграничен от други възможни подбуди на дееца. В повечето случаи, свързани основно с установяване на мотива като отегчаващо обстоятелство, такова усилие е в защита главно на жертвата и на обществения интерес, тъй като ще обуслови завишаване на наказателната отговорност. В редица случаи, обаче, свързани с расистки престъпления, то ще гарантира интересите на подсъдимия срещу осъждане за мним множествен дискриминационен мотив.

Поради отзвука, който всяко дискриминационно посегателство получава в общността, правораздавателната реакция спрямо него има значимо отношение към постигането на целите на генералната превенция. Съдебните актове в тази материя са и инструменти за превенция. Когато са адекватни на закона и обществените потребности, те утвърждават етиката на широкия светоглед пред дискриминационния, и са част култура на толерантност и приемане. Те са и средства за възпитание и информиране, насочващи към опознавателен подход към различието, които възпрепятстват формирането на предразсъдъци.

Поради това е необходимо самата наказателна система да бъде добре информирана и високо чувствителна към дискриминационно мотивираната престъпност.