Георги Хаджиев
ОСНОВИ НА БЕЗВЛАСТИЕТО
АРТИЗДАТ–5, София, април 1992, второ издание
редактор Пламен Цолов
технически редактор Душка Кордова
коректор Венета Пенева
Тази книга е издадена за първи път през 1958 г. в Париж, когато авторът е вече емигрант, преследван от тоталитарния болшевишки режим в България.
Книгата съдържа статии, публикувани в органа на Съюза на българските безвластници в чужбина (СББЧ) “Наш път” в периода 1955-1958 г. и дава представа за едно ново обществено устройство.
ПРОИЗХОД НА БЕЗВЛАСТНИЧЕСКИТЕ ИДЕИ И ДВИЖЕНИЕ
Както властническите, тъй и безвластническите идеи у хората имат естествен произход. Те не са паднали от небето, а идват от живота. Коренят се в природата на човека и се дължат на материални причини, в най-широкия смисъл на това понятие. Те са плод на сложността от условия, сред които човек се ражда, живее, развива, действува или понася действия, твори и консумира блага, учи се, бори се, мечтае, радва се или страда. Човешката природа е единна, но не еднопосочна. Тя е противоречива и сложна. Затова изворите на безвластническите и на властническите идеи, макар да са заложени еднакво в човека са напълно различни.
Инстинктът за самосъхранение и половият инстинкт, пораждащи взаимната борба, която взема различни и многообразни форми, са изворът на властничеството. Историята на човечеството е пълна с проявите на тези два инстинкта. Властническите идеи днес са обобщени в цяла една философия, която поставя институтите над човека, формулите над живота и превръща държавата в култ, а човека в поданик, вещ, автомат.
От тази гледна точка цялата човешка история придобива едно ново и нетрадиционно осветление, различно от даваното във властническите доктрини и държавни училища. От тази гледна точка цялото развитие на човека и на човешкото общество в продължение на хилядолетия е протекло под знака на две начала. От една страна, борба за власт, за завоюване, запазване и разширяване на наследена или придобита власт, за придобиване, запазване и разширяване на привилегии и материални средства, наследени или придобити, но винаги осигуряващи власт на човека над себеподобните; от друга страна, борба за свобода – духовна или материална, религиозна или политическа, икономическа или социална, лична или колективна, борба за защита на социални институции, осигуряващи тази свобода или против тези, които се превръщат в нейни угнетители. Това е борба на отделни личности, на малки или по-големи групи, организации, класи, общества и на цели цивилизации, които често са загивали и изчезвали или са оцелявали, но са понасяли неизбежно нейните последици.
Две тенденции характеризират всички човешки общества от древния Среден Изток до днешно време. Първата е народната, тази на широките маси, които творят, тази на безименните мъдреци, поети, художници, скулптори, архитекти и "законодатели". От нея се раждат обичаите, които са в основата на всички обществени институции като родовата организация, селската община, свободния град. Тя ражда фолклора, мъдростта на вековете и цялата духовна и материална култура, която изменя образа на Земята. От нея именно произхождат безвластническите идеи.
Другата е противонародната, тази на магьосниците, заклинателите, оракулите и жреците, "на знатните люде", на пазителите на законите и военните вождове, обладаващи тайните на оръжието и победата. От нея води началото си всяка властническа идея.
Безвластническата мисъл е продължител на народните традиции, обичайното и естественото право. Властническата мисъл е наследник на правото на силния, на хитрия, на почитателя на закона и е дело на привилегировани малцинства.
Но обичайното право и народните традиции подлежат на остаряване и закостеняване. Нерядко те също се превръщат в отрицание на прогреса, в пречка за развитието на нарасналата духовна култура и на нарасналата нужда от свобода. Тогава идва протестът, бунтът против старото, консервативното, мумифицираното. Този бунт е личен или колективен. Но и бунтовниците не винаги са носители на нещо съществено ново. Едни от тях са за очистването на обичаите и институциите от всички вредни външни влияния, за да им осигурят по-голяма ефикасност в опазване интересите на индивида и обществото. Те се стремят да премахнат всички пречки в пътя на развитието и на свободата, да унищожат заредените форми на власт и затова са революционери. Сред тях се раждат безвластническите идеи. Други искат да реформират старите обичаи и институции, с цел да се освободят напълно от тях, като им наложат собствената власт. Сред тях се намират предтечите на всички хитлеровци и сталиновци.
Безвластието черпи жизнените си сокове от вечните и неугасими стремежи на народите към свобода и независимост, от личния или колективен бунт против всяко потисничество и привилегия, която винаги се превръща в господство. Безвластническата мисъл се корени в бунта, в протеста, в критиката, в отрицанието на старото, отживялото. Нейно олицетворение е сатаната в библейските предания и Прометей в гръцката митология. Нейни носители са сектите от всички времена, които в миналите епохи са типичен израз на духовния бунт. Нейни мъченици са еретиците от всички епохи, изгаряни на клади или живи забивани на колове. Безвластническата мисъл е изразена своеобразно в мирогледа и дейността на богомилите, албигойците, на хуситите и на анабаптистите.
Представители на безвластието са плебеите, които провеждат първата генерална стачка в древния Рим, като напускат града, и отделяйки се от патрициите, престават да обслужват обществения живот, с което принуждават вторите да отстъпят.
Безвластието в историята е представено и в акта на селските въстания против крепостничеството, в дейността на секциите от Великата френска революция, в юлската революция от 1830 г., във февруарската от 1848 г., макар че то още има формата на неосъзнато безвластническо действие. Ние намираме елементи от него и в Парижката комуна, но вече като израз на една тактика, осветлена от идеите на Прудон и Бакунин.
Друг извор на безвластническите идеи е философията на мъдреци от различни епохи, отразили народните стремления: Лао-Тсе от древния Китай, гностикът Карпократ от Александрия, Антифон и Зенон от древна Гърция, а в по-ново време - писатели и мислители като Рабле, Фенелон и Де Боеси, енциклопедистите от 18 век, особено Дидро, и др.
Трети източник на безвластническите идеи е науката с нейните смели достижения и обобщения и постоянни търсения на нови хоризонти.
И все пак всички тези извори не са достатъчни, за да дадат живот на една стройна доктрина за обществено преустройство. Техническият, стопански, материален и духовен напредък от края на 18 и през целия 19 век изведоха на сцената една нова и все по-ясно оформяща и осъзнаваща се класа - пролетариата. Борбите, които тази класа води през цялата първа и началото на втората половина на 19 в. изиграха решителната роля на акушер на безвластническия мироглед.
Първи изразител на безвластническата доктрина през 1793 г. е Уилям Готуин (1756-1836) с книгата си "Изследване на политическата справедливост и нейното влияние върху общата добродетел и щастие". След него е Прудон (1809-1865) с книгата си "Що е собственост", излязла през 1840 г.
Но оформянето на дадени идеи в една доктрина още не е достатъчно за нейното осъществяване. Нужни са организация и движение. Произходът на оформеното безвластническо движение трябва да се търси в Първия интернационал и по-специално в Парижката комуна. Създател, организатор и най-добър изразител на това движение се явява Михаил Бакунин (1814-1876). До него анархизмът е само философска тенденция, повече литературна проява, отколкото непосредствена социална дейност. С Бакунин анархизмът се превръща в социалреволюционно движение и изразява революционен социализъм.
Не на последно място е ролята на теоретиците. Защото безвластието не е лабораторен продукт, но това не значи, че то е плод на самозараждане, че ролята на теоретиците е без значение. Напротив, идеите изпълват човешкото съзнание и се проявяват, но докато не намерят стройна форма и своите дълбоки изразители, тяхното влияние не може да бъде затвърдено.
Други теоретици на безвластието, които са доразвили и обогатили анархистическата мисъл, са Петър Кропоткин (1842-1921), Енрико Малатеста (1853-1932), Елизе Реклю (1830-1905), Карло Кафиеро, Мерлино, Жан Грав, Рикардо Меля, Пиетро Гори, Шарл Малато, Анседмо Лоренцо, Луиджи Фабри, Рудолф Рокер, Пиер Рамю, Кристиян Корнелисен, Макс Нетлау, Джеймс Гийом, Себастиан Фор и др.
* * *
В редица статии ние ще изложим основните елементи, съставляващи идеологията, тактиката и градивната програма на безвластието. Всяка статия в даден брой, макар да съставлява част от общото изложение, ще бъде завършена сама за себе си. Ще бъдат разгледани следните въпроси: свобода, солидарност, равенство, справедливост, свободна инициатива, свободен договор, федерализъм, авторитет, власт, насилие, експлоатация, война, централизъм, държава, собственост, църква, парламент, закон, съд, затвор, полиция, армия, данък, пари, училище и наука, изкуство, печат и радио, организация, стачка, бойкот, саботаж, бунт, въстание и революция, свободна община и федерация, производствена организация, разпределение, различни обединения.
Достарыңызбен бөлісу: |