Просто да бъдеш Борислав Русанов
жүктеу/скачать 0.53 Mb.
|
| действителността такава, каквато е, поражда конфликта, а също и страха. Но страхът възниква винаги във връзка с работата на мисълта, а тя пък от своя страна е свързана с процеса, наречен “време”. Страхът никога не е страх от настоящето. В настоящето, при посрещането на непосредствения факт лице в лице, очи в очи - страх няма. Страхът се появява едва, когато възникне мисълта, която базирайки се на паметта, на натрупания опит и знания, се придвижва напред в бъдещето и създава една евентуална действителност, която застрашава нашата безопасност, нашия комфорт. И това е, което ни плаши. И това е, което нарушава мира, хармонията вътре в нас и ни изпълва с безпокойство. Да речем: сега България е в тежка икономическа, политическа, духовна криза. Едва свързваме двата края. Цените непрестанно растат. Заплатите остават същите. Спада жизненият стандарт. „От нийде взорът надежда не види." Страната отива към разпад, към пълна разруха. Всичко в държавата ни е деструктивно, разрушително. Нещата, ако направим съпоставка с миналото, вървят от зле на все по и по-зле. И възниква въпросът: ами ако всичко това продължава, какво ще правим след някоя и друга година; как, възможно ли ще бъде въобще да живеем, ще имаме ли средства за съществуване, средства, с които да задоволим своите непосредствени жизнени нужди? Няма ли да обречем децата си на глад? Ами, ако ни се роди още едно дете, какво ще правим? Ако жена ми забременее, няма ли да бъдем поставени пред един невъзможен избор, пред една невъзможна за приемане реалност? От една страна е икономическата невъзможност да изхранваме още едно дете, а от друга - невъзможността за аборт поради морални съображения. Ето по какъв начин умът постоянно е обременен със страх, защото, както вече казах, умът живее във времето, а страхът е негов продукт. И това е един постоянен конфликт вътре в нас - от една страна желанието ни за психологическа безопасност, а от друга - невъзможността да я постигнем, защото самото това желание за психологическа безопасност поражда и противоположното - страхът, че ще я загубим, че ще бъде разрушена, че ще станем уязвими. Но уязвими сме само евентуално в бъдещето - никога сега. Ето защо въпросът е: можем ли да живеем в този свят без страх, което означава да сложим край на мисълта, която поражда психологическото време?
В последно време в нашето общество много се говори и пише против насилието. Дори се провеждат концерти под надслов: „Не на агресията", но така или иначе това ни най-малко не помага и агресията властва в живота ни и тя ще властва дотогава, докато я има вътре в нас, защото истина е, че каквито и външни мерки да предприемаме, каквито и идеи да възприемаме и да следваме, дори и да издигнем принципа за ненасилие в култ, дори да го превърнем в държавна религия, всички тези мерки ще бъдат козметични и те ще доведат до периферни промени, но не и до промени по същество - човешката природа ще си остане все така агресивна, а щом тя е такава, на базата на външните мерки, които се вземат, можем да станем по-лицемерни, но не и по-малко агресивни. И всичко това се дължи на факта, че човек не познава достатъчно добре себе си, не познава своето същество в дълбочина, а само неговата периферия. Ние сме повърхностни същества и това ни пречи да видим, че дълбоко вътре в нас цари мир, спокойствие, тишина, невинност, доброта, ненасилие, хармония и нежна радост. Но това може да се открие само когато успеем да се абстрахираме от проблемите си, от мислите си и се отпуснем в себе си и колкото е по-дълбоко отпускането, релаксацията ни, толкова повече мир, светлина и любов ще струи от нас и тогава, и единствено тогава ще разберем какво е това чудно състояние, което е породило идеала за ненасилие. И само по този начин ненасилието може да влезе в живота ни. Не ние да се опитваме да си го наложим отвън, да искаме да станем неагресивни, да започнем да си внушаваме, че в нас няма никакво насилие. Не! Това е погрешен подход. Ненасилието, както и всяко истинско нещо, не може да бъде създадено. То просто е. То е липса на насилие. Ние просто трябва да достигнем до него. Само да си представим - в периферията на нашето същество е насилието. Когато сме повърхностни, то е част от нас, ние се отъждествяваме с него, ние сме изпълнени с насилие; но когато слезем в дълбините на нашето същество, там насилие не съществува - има само мир, тишина, любов, доволство, блаженство, пълнота. Изпитали веднъж това блаженство, ние го превръщаме в идеал, който трябва да постигнем. По този начин създаваме двойствеността, която отравя живота ни. А цялата работа е в това, че няма нищо за постигане - ние сме! Тогава има ли смисъл да постигаме това, което вече сме - своята пълнота, своята цялостност. Но ние не сме медитативни и затова се чувстваме разпокъсани, разбалансирани, непълни. Това поражда стремежа, желанието, агресията (включително и сексуалната, защото тя също е плод на непознаване на дълбоката човешка природа, в която ти не се чувстваш нито мъж, нито жена. Умът ти не е сексуален (затова няма и влечение към другия пол). Ти си цялостно човешко същество. Щастието и нещастието съществуват само във връзка с времето. Защо? Кога чувстваш, че си щастлив? Какво означава да си щастлив? Не ли това, че в предишен момент на съществуването си се чувствал празен, опустошен, лишен от вдъхновение и любов, а сега е точно обратното... И ти, сравнявайки, казваш, че си щастлив. Но твоето щастие възниква само на фона на миналото ти нещастие, т.е. обусловено е от времето. Можеш да кажеш: „Сега съм щастлив", но само във връзка с това, че „преди бях нещастен". Ето защо щастието не може да се осъзнава. Ако ти осъзнаваш душевното си състояние като щастие, това го правиш само в сравнение с предишното си душевно състояние, т.е. то е в рамките на времето и като такова не може да бъде абсолютно, истинско щастие, а само относително. Истинското щастие съществува извън рамките на времето, във вечното сега. То е постоянно, ново и свежо, преживяване и състояние, върху което не е полепнал прахът на миналото. Което ти не можеш да назовеш, защото в мига, в който го назовеш, в мига, в който кажеш: „Аз съм щастлив", времето се е промъкнало отново и е потушило пламъка на чистото съществуване. Само спокойният ум може да познава Истината. Само умът, който е сложил край на времето, на пространството, на движението. Само умът, който е тук и сега. Тези три величини - време, пространство и движение са тясно свързани помежду си. Когато в ума оживее времето, заедно с него възниква и пространството, и движението от една времева точка до друга, от една психологическа пространствена точка до друга - това е процесът на промяна, на ставане. В тази точка, в настоящия момент ти си тук и сега, ти си - не ментално, а екзистенциално, но в ума възниква движение подбудено от наличието на време и пространство, от желанието, и ти пожелаваш да се придвижиш до определена точка, да станеш нещо различно от това, което си. И оттук раздвояването и разминаването с Реалността, която е винаги тук и сега. И ти си винаги тук и сега (екзистенциално), но с мисълта си или с неспокойния си ум (умът, в който е възникнало времево-пространственото движение) ти винаги си в някаква друга точка, която обаче е илюзорна, т.е. умствена, а не реална, т.е. екзистенциална. Ето защо твърдя, че умът е този, който поражда илюзията, разбира се, когато е неспокоен, т.е. изпълнен с мечти, копнежи и надежди за нещо по-добро от това, което е, и че само спокойният ум е този, който познава Истината, която е вечно нова. Истината не може да бъде позната един път завинаги. Тя не е крайна точка. Никога не можеш да кажеш: „Аз познах Истината". Тя се познава във всеки момент и затова не може да се догматизира. Спокойният ум само отразява Истината, прави възможно Тя да се огледа в него, но не я измисля, не я създава... Измисля я и я създава само неспокойният ум и точно този процес поражда илюзията, която ти смяташ за Реалност. Трябва добре да се разбере, да се осъзнае – движението на ума от минало към бъдеще и обратно не е нищо друго освен бягство от самия себе си, бягство от Реалността. Най-важното е да виждаш нещата такива, каквито са, без образите и виденията от миналото, паметта, опитът, да се промъкват между твоя взор и тях, между теб и тях. И едно такова видение, прямо, непосредствено, без изкривяването, идващо от привнасянето на миналото, е медитация. И това е нещо удивително - да подхождаш към нещата и да действаш не от определена позиция, гледна точка, предразсъдък, идеология, вяра, догма, учение, свещено писание, авторитет, национална и религиозна принадлежност, рутината на опита, а с едно чисто и девствено съзнание, способно да възприема (без проекции от миналото) това, което е тук и сега. И в тази първичност и простота на възприятието се крие истинската мъдрост, любов и красота. Но е необходимо да престанем да гледаме настоящето през призмата на миналия опит. Когато наблюдаваш нещо с изключителен интерес, с пълно внимание, тогава има само наблюдение, но не и наблюдател. Ти си притаил дъх, погълнат изцяло от това, което наблюдаваш, мисълта ти е спряла да функционира. Ти си изцяло потопен в настоящето и желаеш да проникнеш в същината на това, което наблюдаваш. Но в следващия момент (а това става, когато интензивността на твоето внимание отслабне пропорционално на твоята заинтересованост) в главата ти се пораждат асоциации, ти свързваш наблюдавания обект с минали преживявания, опит, а това вече означава край на действителното възприятие. Да проследим внимателно процеса - видяното задейства нещо сходно от натрупаното в склада на ума – паметта. Паметта задейства мисълта, а тя поражда наблюдателя. Обръщам специално внимание на факта, че наблюдател в настоящия момент не съществува, защото не съществува неговата майка - мисълта, която пък от своя страна е дете на времето - тя идва от миналото. Затова винаги, когато съществува този придатък на мисълта, наречен наблюдател, възприятието е деформирано, защото се получава наслагване на образа на това, което вече е било, върху това, което е. При това положение чисто възприятие не може да има. Ние сме постоянно безпокойни. От какво е породена тази липса на покой у нас? Не е ли тя рожба на страховете, които са ни обладали, рожба на страха от утрешния ден, на страха от предстоящето, на несигурността, на неувереността в собствените сили, на липсата на доверие в съществуването? И ако е така, това не означава ли, че страхът не е нещо изначално, нещо, с което се раждаме и умираме, нещо извън времето, а е дете, което има за родители мисълта и времето - мисълта, която е създала т.нар. психологическо време и се придвижва от миналото към бъдещето и обратно? Ето защо краят на мисълта е край на страха. Един от основните ни страхове е страхът да не бъдеш, страхът да бъдеш никой, да нямаш битие. Но и този страх също е породен от мисълта. И кой всъщност се страхува от това, че ще бъде никой? Не е ли този фиктивен „аз" - измислица или творение на мисълта? Ето защо смъртта на мисълта е смърт и за „аз"-а, а заедно с него и на изолираното и фрагментарно съществуване, което носи само болка и страдание и затова е разрушително. Днес вали дъжд и казваме, че времето е лошо, което означава, че възприятието ни не е чисто, то е деформирано от нашия минал опит, от нашата преценка „за" и „против", от нашия избор. Ние не възприемаме факта такъв, какъвто е, същността на явлението, дъжда, а го поглеждаме обременени от вчерашния опит - времето е било слънчево, топло, приятно, следователно хубаво и сравнявайки днешното време с това, което е било вчера, казваме, че е лошо. Но това - дали е лошо или не, е наша субективна преценка - преценка, която зависи от нашия минал опит, от сравнението между минало и настояще, което правим от липсата на свежест и невинност на ума, на девственост на възприятието. Ако светът съществуваше, но без човека, ако съществуваха дърветата, реките, птиците, звездите, океаните, животните, тази прекрасна растителност, но го нямаше човекът, тогава всичко щеше да си бъде такова, каквото е - нито добро, нито лошо. То всъщност е, но в обремененото от опит, традиция, култура, образование съзнание на човека се пречупва като „зло" и „добро", като „красиво" и „грозно" и т.н., т.е. сравнява се, съпоставя се, преценява се, класифицира се, но всичко това идва от миналото и убива свежестта на нашето възприятие и ние преждевременно се превръщаме в старци, губим радостта от живота, възхищението от чудото, наречено „живот", възторжеността и обожанието, които откриваме в детските очи, ставаме апатични, нечувствителни, безразлични. И страшна е не биологическата, а психологическата старост - млади сме биологически, а нищо вече не ни носи радост, животът ни се обезсмисля и едва ли не започваме да очакваме (ако не ни е страх от неизвестното) смъртта като спасение от скуката. факт е, че с времето човек е станал по-интелигентен, по-рафиниран, образован, културен, но не и по-щастлив. Дори може би точно обратното - колкото повече се подобрява, улеснява човешкият живот външно, технологически, колкото повече информация натрупва човешкото съзнание, минал опит, история, в толкова по-голяма степен нараства вътрешната разруха на човека и ако не се промени това, човечеството ще достигне до самоубийство, защото ние живеем самоубийствено и ако продължаваме да живеем по същия начин, изходът може да бъде само един. Ето защо се нуждаем от ново училище, от ново образование, от коренно различен подход към реалността. Няма друга алтернатива - човекът трябва да се промени и това е единствената надежда за спасение! Усилието предполага наличието на воля. Волята е плод на желанието, а желанието идва от „его"-то. Наличието на „его" предполага фрагментарност, деформация на действителността, болестно състояние. Когато (при правенето на нещо) действаш с усилие, действаш ти, „его"-то, частта, а не Цялото и това е причината твоето действие да не е цялостно. И обратно - когато действието ти е безусилно, то не е продукт на Волята, на личното ти желание, на „его"-то, а идва от цялото и затова е цялостно! Ето защо няма по-голяма глупост от това да се дават различни техники за медитация, да се прави медитация. Да се прави медитация означава да се прояви усилие. А кой ще го прояви това усилие? - Разбира се „его"-то. Но това е пълна глупост. Ако има усилие, ако има „его", желание, воля - няма цялостност, няма медитация... Медитацията е липса на всякакво усилие. Медитацията е цялостност. Няма „его", няма вършител. Това е просто състояние на чисто съществуване, на необусловеност. Ето защо, ако медитацията ти изисква усилие - захвърли я. Безсмислено е. Степента на осъзнаване е недостатъчна. И помни - когато си готов, тя сама ще дойде при теб и ще ти се отдаде. Няма нужда да се бориш с нея. Няма нужда да я насилваш. Няма нужда да я правиш. Тя просто се случва. Без усилие. Без труд. Без тренинг. Ако я тренираш, ще се получи някакво изкуствено подобие, но нима изкуственото цвете има аромата на естественото? Медитацията не е въпрос на техника, а въпрос на осъзнаване. Желанието поражда страдание. Мисля, че този факт е ясен. Ти желаеш да притежаващ нещо, да получиш признание, да се домогнеш до власт, да натрупаш богатство, да станеш известен, да се ожениш за красива жена, да притежаваш различни дарби и способности, с които да впечатляваш хората, с една дума - да постигнеш нещо, но не успяваш, а заедно с неуспеха идва болката и разочарованието. Така че е ясно - желанието поражда страдание и колкото по-силно е то, толкова по-силно е след това и страданието. Веднага, разбира се, някой би оспорил: „Да, но желанието, освен страдание, може да донесе и радост, когато се осъществи. Удовлетворението на желанието носи радост." Разбира се и това е вярно, но ако сме по-далновидни ще разберем, че тази радост, която ни носи удовлетвореното желание, е мимолетна. Много скоро тя отлита, защото е мотивирана, целенасочена, обвързана с времето. А нас ни интересува дали съществува радост извън времето, вечна, която не се ражда и затова не умира, която винаги съществува независимо от нас, от нашите въжделения и желания. Радост без мотив, която не е плод на постигането на някаква цел. И не е ли желанието пречка тази радост да остане скрита, непозната за нас? Всъщност кое поражда желанието? Не е ли то плод на влиянията, на които ежедневно сме подложени, на идеологическата пропаганда, на това, че комшията си купил хубава кола, че натрупал огромно богатство и може да си позволи лукса да живее в разкош? Не е ли желанието плод на сравнението (а то е винаги във връзка с времето, с натрупванията в тази част на нашия ум, която се нарича памет), на завистта? Или желанието възниква в резултат на нашето неудовлетворение от настоящето или точно обратното —то е бягство от настоящето? Съществува ли желанието в настоящето или неговите корени винаги са в миналото, а клоните му в бъдещето? Можем ли да твърдим, че желанието е настояще, т.е. нещо истинско, или е илюзия, т.е. минало или бъдеще? Мисля че, ако сме достатъчно проницателни, ще разберем, че желанието (говоря за психологическото, а не за биологическото желание, което е нужда) винаги се корени в миналото, винаги идва от нашата памет. И доколкото ние не сме се научили да умираме психологически всеки миг, дотолкова желанията обуславят нашето поведение и живот. А това чисто и просто означава, че не сме свободни, а значи и щастливи, защото щастието не може да бъде обусловено от нещо, от някого. Щастието е такъв изключителен феномен, който изисква пълна свобода. Пълната свобода е почвата за неговото развитие и разцвет. Недоволството поражда желанието за промяна. Но какво поражда недоволството? Безусловно, това е сравнението. Сравняваш своето сегашно душевно състояние с предишно, което е било по-радостно, вдъхновено, възвишено, изпълнено с любов; сравняваш сегашната си банкова сметка с миналогодишната, която е била по-тлъста; сравняваш миналогодишните си професионални успехи със сегашните неудачи. Или пък съпоставяш себе си с другите - с тяхната възвишеност на духа, с техните милиони и положение в обществото, с тяхната слава и известност на фона, на който ти се чувстваш нищожен, незначителен. И понеже не можеш да се примириш с тази незначителност, недоволстваш и желаеш промяна. Започваш да копираш определен начин на живот и да търсиш успеха, реализацията в дадена област или направление. И в основата на целия този процес е егоистичното, разделящо, войнствено (агресивно) желание за доминиране, за себеизтъкване, за власт. Какво означава да желаеш да се реализираш (независимо в каква сфера - мирска, религиозна)? Не е ли това желанието да изпишеш собственото си „аз" със златни букви, така че то да стане видимо за всички и да прикове тяхното внимание, да ги хипнотизира? Но това „аз" е точно това, което ни разделя и ни настройва един срещу други, прави ни врагове. То превръща живота ни в ад. То е, което казва: „Адът - това са другите." Но въпросът е - без него животът ни би ли могъл да се превърне в рай, но не в този рай, църковния - измислица на човешкия ум, а в рай, в който постоянно да чувстваш не различието, а единството на всичко съществуващо? В основата на познавателния процес е интересът. Когато нещо много силно те интересува, то поглъща цялото ти внимание, цялото ти същество, дъхът ти спира, а заедно с него и мисълта, и твоето „аз", формирано от нея, престава да съществува... В този миг има познание, но няма познаващ. А истинското познание е възможно само тогава, когато няма познаващ и само тогава, когато съществува такъв изключителен интерес - интерес към това, което е, към всичко, което се случва отвътре и отвън, към всяко едно явление от живота, към съществуването като цяло. Ако ти го имаш - познаваш, ако ти липсва - каквото и да правиш, каквито и църкви да посещаваш, каквито и книги да четеш, на който и Бог да се кланяш, да умоляваш - нищо няма да се получи - невъзможно е, защото ти липсва основното, същественото - интересът. Бъди честен пред себе си и си задай въпроса: „Съществува ли у мен истински интерес към Реалността, т.е. към това, което е, или всичко това има за мотив славата, величието, властта на авторитета, който снема скрижали свише?" Но ако твоят интерес е мотивиран, той вече е деформиран, т.е. безполезен, вреден, разрушителен. Искай да познаеш това, което е, но не за да... а просто да познаеш, без за да... Защото, ако има „за да", помни, че няма познание - истинско, цялостно. Безусловно ни липсва простота. И колкото по-култивиран е нашият ум, толкова по-обременен със знания и информация е, толкова по-сложен е. Трупането на знания поражда хитроумието, а хитроумието вече е деформация на ума. Ерудицията е излишна сложност, която ни пречи да виждаме и общуваме с нещата директно; която ни пречи да се докоснем до първичната простота. Когато говоря за простота, това не означава, че човек трябва да живее с набедрена превръзка, в пещера, без да притежава нищо. Не! Това е само външно изражение на една идея, на нещо, което може да ти липсва вътрешно. А животът стана прекалено сложен. С развитието на науката, изкуството, техниката, образованието, на средствата за масово осведомяване, човешкият живот, а заедно с него и човешкият ум, станаха много, прекалено сложни. И ние все повече губим свежестта си, първичната радост от чистото съществуване, защото постоянно ни залива отвсякъде информация - зрителна, слухова, а това уморява неимоверно много нашите сетива, обременява нашия ум. А може би най-тежкото бреме е бремето от миналия опит, от натрупаните знания. Все едно да гледаш света не направо с очите си, а с очила. И колкото е по-голям опитът, интелектуалният багаж, който толкова много се цени днес, толкова по-голям е диоптърът (може би не случайно много по-често от обикновения човек интелектуалците, ерудитите носят очила. Те са може би най-нещастните хора, защото са лишени от непосредственост, спонтанност. Те са като парникови цветя - красиви, но лишени от жизненост, от аромат). Като че ли има само едно спасение - да се научи човек да умира за миналото, да умира за всеки отминал миг и в тази постоянна психологическа смърт да открие неподправения живот. Често сме се удивлявали на детската жизнерадост - децата се радват от нищо, ей просто така, и са изпълнени с енергия. Леко им е на душата, защото не са обременени с опит и знания, притежават душевна простота, безгрижни са, нямат проблеми... Но колкото повече растат, колкото повече нараства жизненият им опит, толкова повече се губи тяхната непосредственост и жизнерадост, докато станат зрели, улегнали, делови хора, сериозни и навъсени като градоносни облаци. И ето го парадоксът - като дете, животът ти е бил всекидневен празник, а като възрастен - всекидневният празник се е превърнал в сив, скучен, монотонен делник. Човек трябва да достигне до състояние на безнадеждност - всички илюзии, породени от ума, трябва да отпаднат - всички надежди, мечти за по-добро бъдеще, за ставане, за трансформация - и всичко това се случва не защото си си го поставил за цел, а защото е плод на наблюдението, в което липсва наблюдател, а значи и избор, цензор, съдия, пъдар, полицай, осъждане или одобрение - всички те са деца на миналото и нямат място в настоящето, деформират го и като че ли затова са възникнали и нашите полицейски общества - постоянно живеем с мисълта, че някой ни дебне зад ъгъла, не сме спокойни, свободни, постоянно сме под заплаха, зависими от цензора, от съдията, когото сами сме създали, който е вътре в нас. А ако се освободим от него, дали качеството на нашия живот няма да се промени, дали обществото, в което живеем, няма да се промени из основи, защото обществото това сме ние. И когато говоря, че е необходимо да се достигне до състояние на пълна безнадеждност (обратно на това, което толкова векове са ни набивали в главите - че „надеждата крепи човека") това не означава, че трябва да се изпълним с отчаяние. Ако продължаваме да живеем и мислим по стария образец, в смисъл - аз трябва да стана нещо или да постигна нещо, аз имам идеал, който трябва да реализирам, да бъда такъв или онакъв —тогава съвсем естествено е при такава целеустременост, когато безнадеждността се превърне в цел, да има култивиране, потискане и отчаяние в крайна сметка, защото отчаянието възниква само тогава, когато си очаквал нещо, а то не се е реализирало - ти си се надявал да постигнеш състояние на безнадеждност - ето го абсурда - не е възможно да се надяваш за безнадеждност - безнадеждността не е плод на очакването, а на осъзнаването; тя не е цел, а само следствие от осъзнаването. Всички цели са фалшиви, защото остават в рамките на познатото. Те са просто проекция на това, което сме натрупали. Затова една цел, колкото и възвишена да е, е само едно умопостроение. Тя не може да роди нищо ново, нищо автентично, а ражда само илюзия. И много хора се хранят и живеят с илюзии. Но аз казвам: „Край на илюзиите! Искам да живея с реалността. Не да бягам от нея с помощта на идеала, на това, което трябва да бъде, а да живея с това, което е, защото, както казва Кришнамурти, „истината е това, което е, а не реакция на това, което е." Това произведение е един огромен въпрос, с който аз питам себе си - възможно ли е да се живее по такъв начин, без това да се превръща в умозрителна теория, в наръчник за живота; възможно ли е по този начин да се роди ново съзнание в човека, а значи и ново човечество? Или просто това е една от поредните илюзии? А вие как мислите? Не бленувам ли нещо непостижимо, невъзможно? Не съм ли в духовен аспект един съвременен Дон Кихот? Животът ще покаже... Но това, което написах, е едно предизвикателство към хората, а и към мен самия. Моят подход към Истината не е сантиментален. Аз не съм романтик, идеалист, нито материалист, не съм християнин, мюсюлманин, будист, нито какъвто и да е! Аз съм просто едно човешко същество цялото устремено към Истината. Искам да видя това, което е, а не това, което ми се иска, или са ми казали, или съм прочел. Интересува ме екзистенциалната, а не интелектуалната истина. Затова съм реалист - не живея нито с предпоставени тези, нито с напразни химери, нито с измислените от хората богове и религии... Те са удобна ниша за убежище, но не и за истинския търсач и познавач на живота. Това, което написах тук, е едно огромно облекчение - облекчение от огромния товар на авторитета - както външен, така и вътрешен. То дава свобода на човешкия дух и една необозрима перспектива и живот, изпълнен с вечно откривателство. Това е зов към хората да не живеят механично по установени правила и догми, приети като аксиоми, а да се пробудят и да превърнат живота си в едно непрестанно творчество, защото няма граници за човешкия дух! Не желая да подвеждам никого (нито себе си, нито другите), приемайки истината на вяра, като предпоставена теза, затова призовавам: Нека да се вглеждаме и да виждаме не децата на нашите страхове и мечтите, които те са породили, а просто това, което е. И в това няма никакви фокуси, никакви магии, никакви мистерии, никакви посредници между нас и Реалността. Ние не сме нещо отделно от нея, така че не се нуждаем от посредници - те са само пречка, която ни отдалечава от Релността, която ни пречи да я възприемем със собствените си очи и сърца. И няма нужда да правим нищо, за да познаем това, което е, защото то просто е и ние просто трябва да бъдем - това е цялата мистерия и философия на живота - ПРОСТО ДА БЪДЕМ! В нашия живот съществува огромно разминаване между това, което сме, и начинът, по който се представяме пред другите; между това, което мислим и чувстваме вътре в себе си, и това, което говорим или действията ни пред другите. Ние сме като двуликия Янус - имаме едно лице за пред самите себе си и красива маска за пред другите. И каква е причината за тази двойственост, която рано-рано ни превръща в невротици (толкова много потиснати неща има у нас, че всички сме потенциални пациенти на психиатрите!) Не е ли причината в това, че даваме дан на обществото, на общественото мнение, което е проектирано вътре в нас под формата на нравствен закон, коректив или цензор, който във всеки момент осъжда или одобрява нашите мисли, чувства, желания, действия, думи, като ни казва, че това е хубаво, а това не е, че това е добро, а онова - лошо! Този цензор е плод на хилядолетния човешки опит, но ако ние искаме да видим и да познаем себе си, нещата и явленията такива, каквито са, е необходимо да пристъпваме и да се вглеждаме в тях без този цензор, който постоянно ни тормози със своите преценки за нещата. Но за да възприемем едно явление такова, каквото е, е необходимо директно да се докоснем до същността му, без каквато и да била цензора, пък макар тя да е плод на хилядолетен опит. Достатъчно е просто да гледаме факта изцяло с желание да го разберем -всички други натрупвания, напластявания, под формата на спомени, знания, опит, традиция, са излишни и се явяват само като пречка за истинското разбиране. А аз твърдя, че животът не трябва да бъде променен, а само разбран. И това е достатъчно! Не бягството от факта, а внимателното му наблюдение (наблюдение, при което наблюдателят отсъства) изявява същността (не само същността на факта, а същността въобще), която сама по себе си е действие, немотивирано и необусловено и затова цялостно, завършено. Опитът възниква само тогава, когато има разделение между наблюдателя и обекта на наблюдение. Образът на това, което наблюдаваме, се отпечатва в нашето съзнание под формата на спомен за изживения опит, под формата на памет, която обуславя начина ни на мислене, на действие, на възприятие. И това се получава винаги, когато вниманието ни не е достатъчно интензивно и цялостно. Тогава възниква тази двойственост между наблюдаващият и наблюдаваното, която е един потенциален конфликт. И винаги, когато сме частични, фрагментарни, а значи недостатъчно внимателни, т.е. заинтересовани, пребиваваме в състояние на конфликт, защото тогава съществува наличие на „аз", а то от своя страна е създание на времето, на натрупването на спомени, на знания, на думи, на символи, на образи - с една дума на жизнен опит, който ни вкарва в определени рамки, в определени шаблони на мислене и поведение, т.е. обуславя ни, ограничава ни, кара ни да пребиваваме в състояние на конфликт и да страдаме. Когато се срещаме или сблъскваме с нещата (в зависимост от нашето отношение - положително или отрицателно) и те оставят своя отпечатък вътре в нас, това със сигурност означава, че все още сме подвластни на карма, че все още живеем в кръга от причинно-следствени връзки, тъй като сме обусловени от нашите минали впечатления, фиксирани в нас като памет. Когато буйният вятър на желанието отсъства, морето на твоя ум е тихо и спокойно, повърхността му е гладка, ненабраздена от умствени вълни. Няма „его", няма „аз", няма воля за власт и за могъщество. И само в това отсъствие (без усилие и без насилие) се ражда истинското смирение и се чува Гласът на Истинското Присъствие. Вярно е, че желанието е коренът на злото (независимо дали това е желание да натрупаш богатство, да разполагаш с власт или желанието да познаеш Бога), но когато попаднем в неговия вихър, е много трудно да излезем невредими оттам. То не може да се изкорени. Може само да се осъзнава. И в процеса на това всекидневно и моментно осъзнаване се стапя и изчезва. И тогава се озоваваме във великата и неизмерима Тишина, която твори вселени. Обикновено нашата любов се основава на паметта. Макар и да е възникнала в настоящето, нейното продължение идва от миналото. Споменът за първата среща, за първия поглед, за първата целувка, за приятните преживявания, свързани с образа на любимия човек - всички тези неща сгряват сърцето ни, моделират нашата любов и се явяват своеобразен стимул за нея. Но ако споменът избледнее, заедно с него си отива и любовта. А истинска любов ли е тази, която идва и си отива? Истински пламък ли е този, който угасва и оставя след себе си пепел? Не е ли възможно да има такава любов, която да е един вечен пламък, едно вечно горене, любов, която да не е продукт на ума, т.е. на паметта; която да не идва от миналото, а да е вечно настояще; любов, която да не се нуждае от мотивация и стимулиране; любов, която да не е създадена и затова да няма нужда и да не може да се култивира? Но такава любов не може да бъде егоистична, ориентирана само към един човек. Това не може да бъде обектна любов. Тя може да докосва всички и всички могат да се ползват от нея. Тя е подобна на аромата, на благоуханието на едно цвете. Цветето не благоухае специално за някого, нито пък го е грижа дали някой ще оцени благоуханието му - то просто благоухае (това му е в природата) и всеки може да се наслади на благоуханието му. То не смята, че прави нещо значително, нещо кой знае какво си, не се възгордява от това, не си казва: „Аз благоухая чудесно" - за него всичко това е просто съществуване. То благоухае просто съществувайки. И аз се питам - не може ли и човек да бъде като това цвете - просто съществувайки да обича? Любовта да бъде неизменен атрибут на човешкото съществуване, нещо изначално дадено, а не нещо, което трябва да придобиваме, да облагородяваме, да култивираме? Аз смятам, че ако любовта не ни е присъща, ако не е качество на самото съществуване, то тогава положението е безнадеждно. В алхимия не вярвам - обикновеният метал може да се позлати, но не и да се превърне в злато. Ние можем да създадем някаква жалка имитация на любовта, дреха на любовта, но не и самата любов, а само неин заместител. Това, което е вечно, не може да се създаде. То е. И не разбирайки това, се чудим защо любовта (или това, което наричаме любов) ни носи болка, тъга, ревност, разочарование, излъгани надежди, страх и ни кара да се чувстваме ограничени така, сякаш се намираме в затвор. Но всичко това е несъвместимо с любовта. Всичко това няма нищо общо с любовта - с любовта, с която откриваш за пръв път вкуса на истинския живот, на свободата и щастието, неизмерими и изумителни. Но ние сме свикнали да обичаме някого, нещо, заради нещо... А трябва просто да обичаме и то без „трябва". Любовта да бъде естествена, непринудена, спонтанна, подобна на дишането, необусловена от миналото, нито пък центрирана, ориентирана от обект към друг обект или към бъдещето. Любовта е истинска, когато липсва мотивация, когато липсва „обичам, защото...", а има просто и само любов, неизмислена и несътворена и поради това без възможност да бъде унищожена.
Смята се, че молитвата е опит посредством силната емоция да излезеш извън или отвъд рамките на собственото „аз", докато медитацията е опит да навлезеш в дълбините на собственото „аз". Но и едното, и другото твърдение са неверни, Молитвата е плод на твоята обусловеност, на паметта и мисълта. Тя идва от известното, а е адресирана до неизвестното. Между известното и неизвестното няма допирни точки. Ти си приел на вяра съществуването на Бог и това според теб, не се нуждае от доказателства - то е аксиома. И му се молиш, но твоята молитва само утвърждава и продължава съществуването на твоето „аз". Ето защо молитвата е безпредметна - тя просто поддържа съществуването на известното, а чрез известното никога не може да стане разкритие на неизвестното, измеримото не може да измери неизмеримото; това, което протича във времето, не може да докосне Вечното. Относно второто твърдение - медитацията не е самовглъбяване или навлизане в себе си, а забравяне на себе си. Това е състояние, при което липсва памет, помнене на „аза", липсва мисъл и мислещ, следователно липсва този фокус, който се възприема като „аз", а има само чисто, необусловено съществуване. В основата на всички религиозни учения лежи страхът. „Страхът от Бога е началото на мъдростта." Въпросът обаче е, след като най-висшето състояние на съществуването е любовта, възможно ли е любовта да възникне на базата на страха, възможно ли е страхът да роди любовта или да бъде подтик за раждането на любовта? Дали наистина е любов това, което възниква от страха? И семето на страха може ли да бъде друг плод освен страх? Или страхът (говоря за психологическия страх) е нещо присъщо за човека, нещо, с което се раждаме, нещо, което стимулира нашия духовен растеж, нещо, което независимо дали ни харесва това или не, е необходимост? Възможно ли е цветето на любовта да не покълва и израства върху почвата на страха? Възможно ли е любовта от начало до край да бъде само любов и нищо друго? Не е ли само имитация на любов това чувство, което е предизвикано от страха? Аз мисля, че ако въобще съществува любовта, тя не би трябвало да изкласява от страха, защото можем ли да назовем любов, това чувство, което се ражда пред угрозата от смъртна опасност, когато са опрели дулото на пистолет о челото ти? Тогава истинска любов ли е чувството, което изпитваш към палача, или страхопочитание, угодничество, само и само, за да се спасиш, ти си готов да заблудиш дори и себе си, че обичаш, че ще обикнеш, стига да ти бъде помилван животът. И всички религии, макар да говорят за любов, стигат само дотук - до страхопочитанието, до угодничеството. В основата на всяка религия е страхът. Страхът е родил религиите. Но аз мисля, че религиозното съзнание е нещо много повече. Аз мисля, че религиозното съзнание е любов и че само любовта може да роди любов! Не ни трябват нито нови, нито стари религии. Не ни трябват нито нови, нито стари символи на вярата. Те са за страхливците. Това, което ни е необходимо, е религиозно съзнание, което има за основа любовта. И само то може да разреши всичките ни проблеми. И само то може да спаси човечеството от гибел. Но то е открито единствено за истинските търсачи на Истината, за смелите духом. Всъщност какво търсим ние в религията? Не търсим ли упование, утешение, закрила, защита, покровителство, сигурност, убежище? И не е ли всяка една доктрина ниша, в която, за удобство, се укриваме от Истината? С какво са пълни нашите кандилници? - Със страх. С какво са пълни нашите свещени книги? - Със страх. С какво са пълни нашите храмове? - Със страхливци. Защо коленичим, защо се кръстим, защо се молим, защо пеем химни? - Колкото и да ни е неприятно и неизгодно да си го признаем - защото се страхуваме. И ние всъщност не търсим Бога, не търсим Истината, защото там, където присъства страхът, няма търсене, а има бягство -- бягство от себе си, бягство от Истината, бягство от Реалността. Всичките ни богове, всичките ни молитви са породени от нашите страхове, всичките ни надежди, всичките ни мечти са само облекла на нашите страхове. И вярваме не защото обичаме, а защото не познаваме и се страхуваме от мистерията, тайнствеността на непознатото. В непознатото няма сигурност, няма гаранция, няма уют. То не може да бъде убежище, удобна ниша. Навлизането в непознатото е риск, опасност и затова е нужна смелост, дързост, искреност на стремежа до готовност за себеотречение – неща, без които откривателството става невъзможно. Ако сърцето ти не прелива от любов, а е изпълнено със страх, тогава има ли въобще някакъв смисъл да пееш химни на Бога? Кого ще излъжеш? - Не е ли само любовта достойна за песен? Но ние възпяваме не нашата любов, а нашите страхове и литургиите ни се превръщат в опела на любовта, на живота, на всичко прекрасно и истинско, което може да разцъфти вътре в нас. Религията ражда само хилави деца, откърмени с млякото на нашите страхове, докато религиозното съзнание, за което говоря и което е плод на любовта, ражда гигантите на Духа.
Ние сме потопени в любовта, в любовта, която е Бог. Не е истина, че любовта е само в началото, че тя е само първоизточник. Не! Тя е и в началото и в края. Тя е винаги тук и сега, защото любовта е вечната субстанция. И когато казвам, че сме постоянно потопени в любовта, не използвам просто красива фигура на речта, а констатирам една реалност, която съм почувствал, опитал, преживял. Друг е въпросът, че ние „вода газим, а жадни ходим, че живеем в любовта, а копнеем за любов и причината е, че сърцата ни са окаменели, че са станали херметически затворени и непропускливи по отношение водите на любовта, поради нашия егоизъм. Чудото на живота - Любовта - ни се разкрива във всеки момент, но ние сме слепи да го видим, защото гледаме самосебе си. Егоизмът е слепота, душевна слепота, която ни лишава от светлината на любовта - единственото нещо, заради което си струва човек да живее. Човек живее с илюзията, че умът е способен да познае Истината, но това е голяма заблуда. Умът е вечна неудовлетвореност. Неговата способност да измисля все нови и нови въпроси е много по-голяма от способността му да намира отговори. И колкото повече отговори изнамира той, толкова повече и повече въпроси възникват и така до безкрай или може би до мъдрото прозрение на Сократ: „Аз знам, че нищо не знам." То е много истинно, защото истинската природа на ума не е знанието, а незнанието, не е вярата, а съмнението. Необходимо е да се мине през всичко това, да се осъзнае, да се разбере, че умът, такъв какъвто е - вечно търсещ, вечно неудовлетворен, не може да познае Истината, не може да удовлетвори нашата жажда - търсейки Истината с ума си, все едно пием, за да утолим жаждата си, солена морска вода. И колкото повече пием, толкова повече ожадняваме. Докато прозрем всичко това - това напразно, безполезно и безсмислено усилие, и просто безпомощно вдигнем рамене и кажем като Сократ: „Аз знам, че нищо не знам." Едва тогава, пребивавайки в това състояние на незнание, на невежество, на невинност, ние ставаме открити за Реалното, Неизвестното и Неизмеримото и тогава всички въпроси автоматично отпадат, защото те идват да запълнят някаква празнота, която е зейнала в нас в резултат на нашата частичност, фрагментарност. Но всичко това може да се случи само тогава, когато умът е станал тих, спокоен, безмълвен, защото, осъзнал собственото си безсилие и неспособност, не очаква, не се надява, не търси. И в това състояние на утихване, получено не благодарение на някаква практика, а на осъзнаване, се ражда Великото и Неизмеримото. Щастливият човек е удовлетворен, доволен. Щастието е доволство. Но болшинството от нас живеят в постоянно неудовлетворение, недоволство, което ги подтиква към постоянно търсене, към постоянен стремеж за познание на Реалността. И това търсене, този стремеж към познание на Реалността може да бъде прекратен само тогава, когато влезем в досег с нея и пребъдваме в нея. Тогава чувстваме пълнотата на съществуването. Не ни липсва нищо. Цялостни сме. Не се стремим към нищо. Удовлетворени сме. Не търсим. Не желаем. И осъзнаваме, че стремежът ни към познание е бил само плод на нашата неудовлетвореност, породена от нашата фрагментарност, от липсата на пълнота, на щастие. Но Реалността, Истината е пълнота, щастие. Познаването на Истината е познаване на Щастието, на Любовта. При такова разкритие всички търсения, стремежи, ламтежи стават безпредметни, защото само бедният търси, само бедният се стреми, само бедният ламти за нещо повече. А след такова разкритие ти си се обогатил с възможно най-голямото богатство - пълнотата на съществуването - отвъд което нищо повече не може да се желае. Истината е Щастие и Любов! Как няма да са алчни хората? Защо са алчни? Какво представлява алчността? Не е ли тя недоимък, душевна непълноценност, чувство за празнота, чувството, че ти липсва нещо? И не се ли явява алчността - стремежът да придобиваш, да натрупваш, да притежаваш, да се обогатяваш - компенсационен механизъм, чрез който се стремиш да запълниш празнотата в теб, да допълниш своята частичност, да заместиш или да забравиш липсата на чувството, че си едно с всичко съществуващо, че животът ти е пълнокръвен, пълноценен, пълен, цялостен? Но, докато не започнем да чувстваме пълнотата на Битието вътре в себе си, нашият живот ще бъде повърхностен, ограничен, деформиращ, неудачен, изпълнен с горест, алчност, ламтеж, недоволство, неудовлетвореност, копнежи, надежди, мечти, желания, а значи и илюзии, защото нищо, което придобиваш, не може да замени това, което не се придобива, а само може да се осъзнае, да се почувства - пълнотата на Битието - и да се живее с него. Защо постоянно търсим убежище, закрила, покров, покровителство? - защото пребиваваме в състояние на страх. Животът ни е изпълнен със страх. И вместо нашето съществуване да е любов, то е страх. А защо се страхуваме? - Не е ли затова, че сме частични, фрагментарни, отделени от цялото Битие и изправени настръхнали срещу него. Докато се чувстваме като част, като частица, докато не станем едно с цялото съществуване, така че да не сме нещо отделно от него - постоянно ще пребиваваме в състояние на страх, ще бъдем агресивно настроени, защото агресията е вид страх, а страхът - фрагментарност. Ако бяхме цялостни, ако чувствахме пулса на цялото Битие да отеква в сърцата ни, нима щеше въобще да остане място за страх. Та от кого щеше да се страхуваш? Страхът е конкретен - страхуваш се от нещо, от някого, но ако ти си всичко, ако ти си Цялото, няма какво да ти противостои и затова няма от какво да се страхуваш. Частичността е болестно състояние, целостта е здраве. Частичността е страх, целостта - любов. Ето защо страхът и любовта винаги се разминават. Между тях не може да се осъществи среща, защото те съществуват в различни измерения на Реалността. Страхът съществува в света на фрагментите и той е атрибут на его-съзнанието, а любовта е отвъд ограниченията и фрагментарността на его-съзнанието. Затова е вярно твърдението, че любовта изключва всеки страх, както и обратното - че наличието на страх указва за отсъствието на любов. Тишината е майка на всички добродетели. Тишината е благодат, която ражда и светлината, и любовта, и чувството, че си едно с всичко съществуващо, и добротата, и смирението, и всичко истинско, което мисълта не може да култивира. Тишината - велика и неизмерима - е основа, фундамент. Тя е Бог. Човек не трябва да бяга от реалността, а трябва да прониква в нея, да я познава такава, каквато е. Но човешкият ум е свикнал да бяга. Той се намира в състояние на постоянно бягство, така че то (бягството) става по-важно от самия факт, от това, което го е породило. Да вземем скръбта, отчаянието, болката, унинието. Те са наше ежедневие, нали? Знаем ли какво представляват те в действителност, какво ги поражда или никога не си задаваме тези въпроси, а предпочитаме да избегнем срещата си с тях. Но колкото повече се опитваме да избягаме, толкова повече се натъкваме на тях. Търсим спасение в религията, алкохола, наркотиците, секса, книгите... Но спасение няма. Те постоянно ни преследват. Те постоянно, като зъл демон, се изправят на пътя ни. А ние се страхуваме да минем през тях. Страхът е, който ни пречи да разберем, че те са само безплътни сенки, че нямат реално съществуване... Ако ти не бягаш от тъгата, от скръбта, от болката, от самотата, от унилостта, а се задълбочиш в нея, навлезеш в нея, тогава ще разбереш, че това е само една въздушна кула, нещо, което няма основа, няма същност и затова е фалшиво, илюзорно... Но въпреки това ние живеем с него. За нас то е една реалност, от която се опитваме да избягаме, а не да познаем, и точно това е причината да го възприемаме като реалност. Ако не бяхме толкова повърхностни, толкова страхливи, тогава щяхме да гледаме очи в очи това, което е, и това щеше да ни даде възможност да разграничим истинското от привидното, реалното от въображаемото. Тогава щяхме да разберем, че скръбта е само форма, зад която няма реално съдържание; че тя е подобна на халюцинация, плод или дете на едно фантазно, разстроено съзнание. В мига, обаче, в който пристъпим към нея без страх, с ясно и будно съзнание, тогава халюцинацията изчезва така, сякаш никога не е и съществувала. Или по друг начин да го обясня - тъгата е като глава лук. Ако решиш да достигнеш до същността на лука, ще започнеш да го белиш и най-накрая удивен ще откриеш, че не остава нищо. Обелките, люспите на лука са махнати, но под тях няма нищо. Същото е и с тъгата, скръбта, и т.н. Ако се задълбочиш, ако започнеш да разкриваш тяхната  същност, удивен ще откриеш, че такава няма. И тогава настъпва освобождението. И това е краят на скръбта.
Какво е необходимо, за да постигнеш успех в обществото, да се издигнеш, да получиш положение, име, звание, да станеш министър, президент и т.н. И въобще - трябва ли да търсиш подобен успех, подобно признание? Диренето на успех не действа ли разрушително върху личността и върху обществото? Кой постига успех? Не е ли успехът привилегия на силния, на властолюбивия, агресивния, енергичния, користолюбивия, амбициозния, в крайна сметка - на силно егоистичния човек? Нали само този тип човек е борбен, конкурентоспособен? И нали точно тази огромна амбиция, желание за власт, за положение и за признание е движещият мотив в поведението на подобен тип хора и точно сблъсъкът на подобни амбиции, борбата за надмощие на едно его над друго его поражда този обществен ад, в който сме принудени да живеем - това общество, изпълнено с алчност, лицемерие, агресия и насилие... Но като че ли няма как - ако искаш да си на върха, трябва да си много амбициозен (на първо място), а след това и борбен, конкурентоспособен, агресивен, дори жесток. Но целта оправдава средствата, нали така? Въпреки хаоса на разрушението и труповете, които оставяш след себе си, въпреки разделението и противопоставянето, защото борбата за първенство не води до нищо друго... И така - този човек постига успех, но успех ли е в действителност неговият успех? Първо - такъв тип човек е постоянно напрегнат. Неговият ум не може да бъде тих, медитативен. А само тихият и медитативен ум дава възможност на щастието да посети човека. Обаче, ако ти си егоистичен, изпълнен с множество желания, с огромна амбиция да постигнеш успех в каквато и да е сфера, мислиш ли, че това би могло да донесе покой на ума ти и да го направи медитативен? Напротив - все по-голяма и по-голяма лудница ще става в главата ти, все повече и повече мисли ще пораждат и ще подклаждат този хаос, който ще се проектира и навън в обществото и ще превръща не само твоя живот, но и животът на другите в ад. Така че, когато всичко това бъде действително видяно, се слага край на този разрушителен процес, край на разрушителните амбиции и преследването на успеха. Човекът, който е осъзнал всичко това и се е освободил от всякакво желание за издигане, за име, положение и т.н. дори с риск да се превърне в аутсайдер, е успял човек - не в смисъл, че ще получи обществено признание (макар че и това не е изключено), а защото е станал открит за щастието, за любовта и мира. А иначе какъв е смисълът да си Наполеон, Цезар, Хитлер, да си велик завоевател и диктатор, да властваш над целия свят, но да ти липсват мира, щастието и любовта. Тогава и целият свят да се прекланя пред теб, да те боготвори, дълбоко в себе си ти ще съзнаваш, че си велик, но велик неудачник, нещастник. И хората може да мислят, че си успял, но няма да могат да те излъжат; няма да могат да заглушат гласа вътре в теб, който постоянно ще ти нашепва: „Провалих се, провалих се, провалих се..." Да обичаш някого или нещо, пък било то и Бог, означава, че все още си фрагментарен, защото любовта към някого или нещо изхожда от един фрагмент, от една отделност към друга - тя е непълна, частична, фрагментарна и тази любов не може да задоволи твоята истинска потребност. Да обичаш някого или нещо означава, че тази любов трябва да се поражда от някакъв център, от „его" и да е насочена към друг център или „его". А цялостният човек не може да обича. Той е любов. В него няма център, няма „его". Той е любов и затова няма нужда от свръхего, което да обича и на което да се моли, няма нужда от т.н. Бог, измислен от хората като опорна точка и представляващ проекция на нашата фрагментарност, на нашето „его", което се нуждае от покровителство и закрила в своята самоизолация и затова измисля свръхегото наречено Бог. Но Бог съществува като отделна реалност само във фрагментарното съзнание. В цялостното съзнание, в съзнанието на пробудения човек няма място за отделна реалност, няма място за такъв Бог, няма място за „аз" и „ти” , а всичко е едно. И това единство, тази цялостност, ако искаш, можеш да я наречеш Бог. Другото е плод на фрагментарното възприятие на Реалността, на „его"-съзнанието, което в действителност е фикция и което си играе постоянно да измисля начини за преодоляване или превъзмогване на своята фрагментарност. Молитвата е една от тези игри на „его"-то. Истината е, че не може да се изпитва любов към нещо или дори към всичко съществуващо. Може да има само любов, която не е към нещо или към някого, а любов, която съдържа в себе си всичко съществуващо. Това може да се прозре само когато липсва съзнанието за отделност, обособеност, когато липсва чувството за „аз". Тогава само идва любовта, която не е лична или надличностна, която не е низша или висша, човешка или божествена, а е просто ЛЮБОВ, която не се нуждае от никакво определение и която не би могла и да се определи . Къде е Истината? Кой е истинският път? Кой е истинският бог? Не е ли този, в когото вярваш? Истината не е ли това, в което вярваш? За да отговорим на тези въпроси, може би трябва да изясним едно понятие - „егрегор". Какво представлява егрегорът? - Мислите, желанията, представите, вярванията на последователите, поклонниците, учениците на един религиозен водач - Буда, Кришна, Мойсей, Мохамед, Христос и т.н. - свързани с него, образуват колективна (групова) енергия или мисъл - форма (представа), която се нарича „егрегор". Но тази мисьл-форма не е нещо отвлечено, не е някаква измислица, която няма нищо общо с Реалността, а напротив - колкото повече хора я създават, вярват в нея и й се уповават, колкото повече хора интензивно мислят за нея, толкова повече тя придобива плътност и жизнена сила, толкова повече се превръща в реален фактор, който взема дейно, активно участие в живота на вярващите и създаващите я и им влияе. Така че егрегорът е един много сложен феномен - от една страна възниква на базата на реален обект - лице (Буда, Кришна, Христос и т.н.), в същото време е сбор от субективни представи, но тази колективна субективна представа наречена „егрегор" е обективно или реално-действаща сила в живота на тези, които я създават чрез силата на мисълта, волята, желанията, мечтите, представите и вярванията си. Егрегорът се превръща в сила - закрилник, покровител, с която може да се взаимодейства, с която може да се влиза в общение. Ти можеш да задаваш въпроси, адресирани до тази колективна енергия, до егрегора и да получаваш отговори на сън или наяве. Много често егрегорите са във враждебни отношения помежду си - примерно мюсюлманският егрегор по отношение на християнския, както и обратно. Разбира се, отделните егрегори от своя страна може да са съставени от отделни по-малки егрегори, които дори в рамките на цялото също могат да воюват помежду си. Да речем - християнският егрегор си има подразделения - православен, католически, протестантски, който пък от своя страна си има свои подразделения, но по принцип това са различни аспекти на един и същ егрегор - този на Христос, създаден от различните представи и вярвания на хората за него през различните времена и епохи. Така че егрегорът не е константа - нещо постоянно и веднъж завинаги дадено, а той постоянно търпи промени и развитие и представлява една жива същност, на която дават душа тези, които я създават и пресъздават във всеки един миг. И тя съществува дотогава, докато има хора, които я поддържат с мисълта си. Един подобен поглед върху нещата изяснява защо всички са прави и са прави действително в рамките на своята обусловеност, на своя егрегор, от който получават отговори на зададените въпроси. Да речем, ако ти принадлежиш и си във връзка с християнския егрегор и попиташ за съдбата на някой отстъпник от християнската вяра, която ти изповядваш, или за съдбата на Мохамед, съвсем в реда на нещата ще бъде да видиш на сън или в будно състояние Мохамед или отстъпника (противоречащия на правата вяра) в ада, предаден на вечни мъки, докато неговите последователи ще го видят на всяка цена в рая, в небесна слава, сред ангели, с ореол и т.н., което ни навежда на мисълта, че всички тези отговори са обусловени от нашите предварителни очаквания, от егрегора, в чието поле на влияние сме попаднали. Ако зададеш въпроса - кой е истинският бог? - ще получиш очаквания отговор - ако си християнин - това ще бъде Христос, ако си кришнар - това ще бъде Кришна и т.н. Ако зададеш въпроса - има ли прераждане или не? - ако си ортодоксален християнин ще получиш отрицателен отговор, а ако си индуист - положителен. Но всичките тези отговори, колкото и удовлетворяващи, успокояващи или вдъхновяващи да са, няма да дойдат от Висшата Реалност, а ще са плод на твоята обусловеност в рамките на егрегора, който си си избрал и към който принадлежиш. Дори, ако си прекомерно отдаден на този езрегор, с негова помощ, благодарение на твоята вяра и отдаденост, ще можеш да вършиш чудеса, но все таки Истината ще ти убягва, колкото и красива да ти изглежда истината, която ще ти се разкрива. За да се докоснеш до Върховното, до Реалността такава, каквато е, трябва да се освободиш от всички егрегори, от всякакви влияния, да минеш отвъд тях и тогава... може би... Разбира се, че това не е лесно. Човек толкова е свикнал да търси закрила, покровителство, сигурност, да се уповава на нещо, че един подобен подход изглежда страшен, дори безумен. Но ако човек е достатъчно проницателен и може да види фалша на всичко това - на упованието, на сигурността - тогава заедно с виждането ще дойде и отхвърлянето, и освобождението от товара на егрегорния авторитет, на който си бил подвластен и който си създавал с мислите си . Само когато човек е свободен от представи за нещата (даже и за себе си), от вярвания, идеологии, предпоставени тези, очаквания, надежди, страхове, от цялата тази създадена и затова фалшива структура на „аза", само тогава може да се докосне до Реалността! Егрегорията дава отпечатък или окраска дори и на преживяванията на границата на смъртта (при кома), при които, в зависимост от това, съзнателно или несъзнателно, към кой егрегор си принадлежал, ти получаваш видения, в които наред с реалните елементи, които ги изграждат, има и егрегориални, които придават специфичен оттенък, за което много често дори не е необходимо да си бил сериозно вярващ т.е. съзнателно и целенасочено да си бил подвластен на определен егрегор, а просто несъзнателно да си попивал влиянията на определената егрегориална среда, в която си живял. За пример - в България един обикновен човек, който не ходи на черква или ходи само, когато всички ходят (по големите християнски празници), ако изпадне в кома, няма да му се яви Кришна или някой от неговите приближени, а Христос, Богородица или някой ангел. И това видение ще дойде от колективно подсъзнателното на българския народ, от християнския егрегор, на когото силно подвластна е България. Трябва да се разбере, че до голяма степен нашето следсмъртно съществуване е проекция на нашите вярвания, страхове, очаквания, надежди, представи, влияния, които сме поели съзнателно или несъзнателно, на аурата, която сме си изградили, тъй като пък аурата би могла да се възприеме като егрегор на нашата личност за разлика от егрегора на група от хора, които имат една и съща цел и стремежи и работят в едно направление. В хода на тези мисли може да се отбележи, че егрегор създават не само религиозните организации, а има и семеен егрегор, и професионален, и национален. За единството и силата на един народ е много важно изповядването на една религия, т.е. да има припокриване между националния и религиозния егрегор. Затова и църквата в България от самото си създаване до днес е водила упорита борба с идеи и религиозни формирования различни от православните (и така е било не само в България и в това има резон, тъй като представете си каква ще бъде егрегориалната същност на един народ, която е формирана от различни егрегори, които са враждебно настроени един към друг - красноречив пример за това е Индия). По същия начин стои въпросът и с тъй наречения „личностен егрегор" - той трябва да бъде монолитен - или християнски, или мюсюлмански, или будистки, или индуистки или някакъв друг, но не и някаква амалгама (съвкупност) от всички тези (тъй като това би могло да доведе до психиатрия), или най-добрият, но и най-труден вариант - да минеш отвъд всички егрегори, да се освободиш от тях. Но това е много смела и решителна крачка, която изисква изключителна зрелост и духовна сила и ще бъде съпроводена със съпротива от страна на различните егрегори, чиито услуги си ползвал някога. Знам, че това, което пиша, ще скандализира различните духовни общности. Но аз се чувствам задължен да излагам Истината такава, каквато ми се разкрива, такава, каквато чувствам дълбоко в сърцето си, колкото и неудобна и неприемлива за някого да е тя. Не искам да създавам нова религия, нито пък ме интересуват вярванията на хората. Интересува ме единствено Истината, защото „няма религия по-висша от Истината". За мен в абсолютния смисъл на думата има една Истина, която е просто Истина и не се нуждае от определение. Тя не е православна, католическа, протестантска, християнска, мюсюлманска, индуистка, будистка, даосистка и т.н. В този смисъл чувствам своето призвание да сваля от Истината всички була (колкото и красиви да са), с които са я накичили хората, и да им я покажа такава, каквато е. В повечето случаи вярващият контактува с егрегора, а не с Реалността, която стои зад него (да речем Исус Христос), или пък има преплитане на реални и егрегориални елементи дотолкова, доколкото нашето подсъзнание не е изчистено от тях. В повечето случаи отговорите на нашите въпроси идват не от Божеството, към което ги отправяме, а от неговия егрегор, който до голяма степен е автономен, без това да означава, че евентуалният отговор, който ще ни се даде, ще бъде грешен или пък ще се разминава с евентуалния отговор, който би ни дала личността, към която отправяме молитвите или въпросите си. Но, разбира се, в определени случаи егрегориалният отговор ще се разминава с реалния или ще се припокрива с него, но непълно, с частични отклонения. Отговорът на въпроса, който сме задали, може да идва и от Божеството, към което сме адресирали нашия въпрос, но, преминавайки през егрегориалната среда, да претърпява корекции, промени, деформации, така че да бъде много трудно да се разграничи чистият, първичният отговор от егрегориалните наслагвания. Така че, според мен, егрегорията е може би най-фината илюзия и точно поради това най-трудно човек може да се освободи от нея по пътя си към Истината. За да бъда по-правилно разбран, ще илюстрирам казаното с пример: ако започна да произнасям често (имал съм такива периоди) молитвата „Отче наш", ще се свържа с всички хора, които я произнасят и са я произнасяли, с техните представи за нещата, опитности и преживявания, ще се докосна (макар и несъзнателно) до банката от видения, които са имали, ще получа определени внушения, изхождащи от тяхното мисловно поле. Когато след подобна практика получа определено видение, по всяка вероятност то няма да е нещо ново - несрещано и непознато, а типично, често повтарящо се видение - видение мостра, или пък комбинация от т. нар. “видение мостра” и други видения от тази информационна банка. И колкото повече се отдалечаваме във времето от епохата, в която е живял Христос, колкото повече е казвана молитвата „Отче наш", толкова по-малка е вероятността нашето видение да бъде оригинално, автентично, свежо, ново, непосредствено... жүктеу/скачать 0.53 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|