Пурпурна есен – I част

Нарамил голяма платнена торба, Ти’сейн обикаляше в килерите и избите на крепостта. На дъното й вече се намираше малка изящна кутия, покрита с умбрийска дърворезба, в която бе прибрал шепа скъпоценни камъни от северните мини на Тиен’хара. До нея кротко лежаха две бутилки тежко вино, подходящо за идващите студове.

“В Джендин едва ли настъпва зимата, обаче”, сети се Принцът, но поправи избора си. Раджата щеше да хареса виното. Прибра няколко малки пакетчета с подправки от Триумвирата, както и по–голяма кесия лешници. После се отправи към кухните и прибра няколко изпечени сладкиша, представяйки си с усмивка насладата на лицето на Самра. Развеселяваше го и фактът, че обикновени за него самия неща, се считаха за деликатеси в други краища на света.

Разклати торбата, замисли се малко и реши да вземе още две бутилки вино. Излезе на двора, облян в златиста слънчева светлина, загубила част от досегашната си топлина. Бяха приготвили коня му и той се метна на седлото, осъзнавайки че, колкото и да не я обичаше, ездата бе започнала да му липсва. Може би защото му напомняше за дните, когато всичко бе толкова по–просто и той обикаляше Даная или Озикс с тази или онази група Магове. Но вече прехвърли тридесетте, а и не можеше да избяга от предопределението си на владетел на Тиен’хара. Освен всичко останало, не го и искаше. Но намираше за приятни редките мигове, когато се връщаше в спомените си.

Есенният вятър развяваше дългата му черна коса, докато той препускаше по платото. Скоро върховете на запад щяха да потънат в покрова на облаците, а проходите на изток да станат непроходими. Проливните есенни дъждове, стихващата част на силоските пороища, даваха живот на бързи и стръмни потоци, проправящи своя път сред скалите, потопявайки пътеки, убежища и пещери в мократа си прегръдка. Където бе останала някаква земя, тя се превръщаше в лепкава кал, в непроходима преграда за всякакви пътници. А после щяха да дойдат дълбоките снегове...

Единствено проход Тагоя оставаше частично проходим след средата на октомври. Но всеки тръгнал през него, поемаше рисковете на това пътуване. Лавините не бяха рядко явление, а и планината ставаше коварна под снежната покривка. Своеобразната изолация на двете провинции на Херцогството, която бе продължавала почти половин година, малко или много изискваше автономността на северните градове. А тя се бе оказала от изключителна полза за възраждането на Тиен’хара.

Ти’сейн не змяташе да отнема тази самостоятелност на Управниците. Както Велиан имаше Ерисея, всеки друг имаше своите малки или по–големи градове. Принцът само насочваше с жест и намек. Останалото се основаваше на стабилната връзка между справедлив владетел и закрилник и задоволен народ, запазващ своята свобода и лична идентичност.

Навлезе сред първите сгради на Ерисея и дръпна юздите. Конят почти спря, давайки му възможност да се ориентира в разрастващия се лабиринт от нови, непознати улици, все още незаградени дворове и площади, затрупани със строителни материали. Приближи малка работилница с обширна прилежаща градина. Или по–скоро в такава щеше да се превърне разкаляният парцел, отделен с разнищващо се въже.

Омота юздите около набързо скования коневръз и закрачи по пътеката от червени планински камъни. От едноетажната сграда се разнасяха слаби аромати на свежест и пролетни цветя. Преди да е пристъпил през отворената врата, една от Уханните го посрещна с думите:

– Принце! Добре дошъл в скромната ни обител. Поръчката ви бе изпълнена. – енергично заговори тя и го поведе настойчиво към големия овален тезгях, зад който стоеше друга жена, също облечена в шарени дрехи, контрастиращи със същевременно строгата кройка.

– Принце! – въодушевено го посрещна и тя. – Ветровете и звездата на Тиен’хара са най–фините и многозначителни аромати, които сме създавали някога. Носят в себе си неповторимата атмосфера на страната, съчетавайки мрачната ефирна красота на крепостта със... – Ти’сейн остави думите да отлитат покрай него и с разсеян поглед обходи приемната на работилницата. Две Уханни подреждаха ароматични свещи на един рафт, подбирайки пасваща на цветовете им декорация. Едната дълга стена на помещението пък представляваше сложна дървена конструкция от полици в различна форма и цвят, на които бяха поставени десетки малки стъкленици с още по–причудливи форми. Никога не бе смятал правенето на парфюми с помощта на Светлината за смислено начинание, но ако Велиан успееше да направи от Ерисея това, за което си мечтаеше, този магазин ще бъде изключително доходоносен за крепостта. Тъй като Уханните, както Лечителките и Наблюдателите, носеха Светлината в кръвта си, свързваща ги пряко с Принца.

Жената завърши поетично звучащата си тирада с извинението:

– За съжаление времето бе твърде малко и не успяхме да изработим подобаващи стъкленици за тези прелестни ухания. Затова се видяхме принудени да прибегнем до простата и класическа форма на идеална сфера за мъжкия вариант и четирилъча звезда – за женския.

Ти’сейн прибра двете стъкленици, които тя постави на тезгяха и й благодари.

– Но, Принце, моля ви, ние сме ви благодарни, че ни осигурихте това прекрасно място. За пръв път Уханните получават възможност да разгърнем своята дейсност. Напролет ще засадим градината с... Но това всъщност не е интересно за вас, предполагам. – вежливо се усмихна тя и повика друга от жените да го съпроводи до вратата.

Докато яздеше обратно към крепостта, Ти’сейн още веднъж изброи наум всички подаръци, които бе приготвил за раджата. Знаеше, че никога няма да са достатъчни, не и след всичко, което той направи за него, независимо, че експедицията не го доведе до очакваното място.

Бе известил Брет за посещението си в Джендин. Преди два дни бе видял отново раджата в огледалото. Искрено се радваше, че Самра се е завърнал невредим от пустинята. Чувстваше се длъжен да отиде при него, да го увери, че и с него всичко е наред. Провери за последен път документите на бюрото си, чието подреждане му бе отнело целия ден. Оставяше такъв хаос напоследък... “След като се върна, наистина ще потърся иконом”, зарече се той и на видно място остави бележка до Велиан, в която искаше доклад за някои неща, относно отбраната на Ерисея, включително и докъде бе стигнало прокопаването на тунела към крепостта.

Качи се в покоите си по вътрешната вита стълба и прибра парфюмите в голямата торба, която преметна през рамо. Отражението на сребристите му очи го пое и го пренесе в преддверието на покоите на раджата, които по това време бяха пусти. Излезе в коридора и скоро срещна няколко слуги, които разпознавайки го по цвета на очите, поеха торбата от ръцете му и го поведоха към трапезарията, където господарят им бе събрал няколко приятеля на вечеря.

– Ти’сейн! – изрева Самра, когато го видя на прага на помещението, чиито стени преставляваха изрисувани колонади, откриващи панорамна гледка към града, на чието “дъно” вече бе паднал непрогледен мрак. Малко от огнената течност, в която се плискаха кубчета лед, се разля от ниската кристална чаша, когато раджата я остави с тропот на масата, за да посрещне Принца.

Вечерта мина в оживени разговори за севера, от който се интересуваха гостите, както и за подвизите на Самра в пустинята, за които все пак се бе разчуло в града. Причина за това всъщност се оказали пратеници на някои от племената, дошли да сключат съюз с Джендин.

Силните напитки и прнебрегваната умора си казаха своето и Ти’сейн не се възпротиви на предложението на раджата да пренощува в двореца. Настаниха го в богато обзаведени покои с високи куполи и резбовани паравани, разделяи отделните стаи. Ти’сейн лежеше блажено отпуснат на ниското легло, заспивайки заедно със заспиващия град, ширнал се пред очите му. Отблясъците по медните покриви от нощните клади на арената и огньовете, осветяващи улиците, продължиха да играят в съзнанието му, съпровождайки цветните сънища.

Събудиха го нежните звуци на лира. Мързеливо се размърда в огромното легло и успя да се повдигне глава от меката примамлива възглавница. Изненада се, разпознавайки Лидия – наложницата на раджата, която ги съпътстваше в експедицията в пустинята, да седи на кръглата табуретка и леко да подръпва струните.

– Добро утро, Принце! – поздрави го раджата и дръпна намачкания копринен чаршаф. Явено остана изненадан, виждайки, че Ти’сейн е спал с панталона си. Смешни му се струваха притесненията на северняците. – Хайде, ставай, мързеливецо. Слънцето вече измина половината път до пладне.

В началото реши, че не е чул добре думите на раджата. Или Самра наистина бе в добро настроение, което го радваше. Искаше да получи някои отговори и много се надяваше, че няма да му бъдат спестени, ако някой ги знаеше изобщо.

Якият мъж подръпна тънък черен мустак и продължи:

– Предстои представление на Арената, организирано специално за теб.

– За мен?! – невярващо рече Принцът, но вече обличаше светлосивия ленен халат. Не искаше Самра да изпуска забавлението си заради него.

В ложата на раджата им поднесоха плодове, прясно изпечени питки с мед и орехи, както и странна смесица от мляко и растителни сокове. Ти’сейн разсеяно наблюдаваше кървавата битка, развиваща се сред лабиринта от скали и дървета, разхвърлни по Арената. Не бе привърженик на зрелищата, но просто проявяваше учтивост към домакина си.

Усети как някой се приближава зад него и рязко се извърна. Не очакваше някакви опасности тук, в сърцето на Джендин, но рядко се избавяше от навиците и дълго градените си рефлекси. Морвен му се усмихна вяло и приклекна отстрани до покрития с шарени възглавнички стол.

– Отведете ме от тук! – прошепна тя, следейки с поглед раджата. – Не издържам повече сред тези диваци.

Принцът й подаде един портокал и с равен глас попита:

– Какво се е случило?

– Нищо. – кратко каза тя. – Или по–скоро всичко. Мъжете тук са непоносими отвратителни, мустакати, лъщящи, мургави ... същества. – Наблягайки на последното определение, тя най–сетне намери подходящата дума. Като си спомня какви глупости съм дрънкала на Берик, само защото съм си нямала представа от живота тук.

Гледаше го с тъжния си отчаян поглед, който обаче го развесели. Някак бе сигурен, че двамата с воина продължават да се заяждат при всеки удобен случай. След като Ти’сейн запази мълчание, Морвен продължи:

– Те просто нямат срам. Гледат те, сякаш те събличат с поглед! Позволяват си някакви ласки, когато на мен ми иде да ги изкормя!... – лицето й започваше да почервенява и тя изскърца със зъби: – Защо ми причинявате това?

– Кое по–точно? – попита Принцът и завъртя очи към Самра. – Това ли? – допълни той и се ухили.

Морвен хвана здраво облегалката на стола му, нактите й се впиха болезнено в дървото. Ти’сейн усети как остриетата на кинжалите се усукаха около ръцете му, хладката им плоска част плътно притисната в кожата му.

– Проклети да сте всички мъже. – процеди Морвен и напусна ложата.

Този кратък разговор го накара да се замисли и реши да попита раджата:

– Самра, как се чувства моят Призовател тук?

Оформена черна вежда се вдигна към мургавото чело:

– Искаш да кажеш моят Призовател. – настоя той.

– Всъщност ничии не е. – поправи се Ти’сейн, останал не особено доволен от реакцията на раджата. Изслуша уверенията му, че Шестокракия е много доволен от живота си в Джендин.

Представлението завърши с впечатляващата смърт на двете биещи се чудовища. Разноцветни светлини от разпадащи се магически защити и отиващ си живот окъпаха дъното на циркуса и Арената утихна.

– Знаеш ли, – заговори отново Самра. – след като се сблъскахме с какви ли не изчадия в пустинята, битките тук ми станаха безинтересни. Замислям се дали преустроя Арената...

Ти’сейн му разказа накратко за залите, в които се изнасяха концерти за благородниците в Даная и Селения и на раджата явно му допадна идеята. Въображението му се развихри и тръгвайки от музиката, той заговори за танцьори, инсценирани битки и магически илюминации.

След обяд, докато се разхождаха из градините на двореца, Ти’сейн най–сетне зададе въпроса, койот го измъчваше от доста време насам:

– Самра, какво можеш да ми кажеш за Петоъгълника?

– В смисъл? – недоумяваше раджата.

Принцът замълча и наведе глава, минавайки под отрупан с големи розови цветове клон. Цъфнали магнолиеви дръвчета, олеандри и дъхави акации изпълваха всичките му сетива...

– Петоъгълникът се оказа не това, което търсех. Но крие тайни, които, най–малкото, ми е любопитно да разгадая. А може и да се окаже много по–важен, отколкото предполагам. Стига само да знаех нещо повече...

Раджата забави крачка и се обърна към него, отново посягайки към засукания си мустак.

– Заклинателите се оказаха прави... – провлачи той и забърза отново напред. Ти’сейн го последва, очакващ с внимание следващите му думи. – Единственото, което може би ще хвърли повече светлина върху отговорите, които търсиш, е Петоъгълния свитък. – Виждайки недоумението в погледа на Принца, той продължи: – Магьосническа му работа. И аз не бях чувал за него до завръщането ми след скорошните ни приключения в пустинята. Всъщност и заклинателите не знаят много. Освен, че има необичайната петоъгълна форма. И е свързан с някакви пророчества, които те не разбират. Те смятат, че...

Споменаването на пророчества явно привлече вниманието на Ти’сейн, защото той го прекъсна, питайки:

– Къде е този свитък?

– Бях забравил, че обичаш важните разговори да се провеждат по същество. – поклати глава Самра. – Библиотеката в Марашна е най–голямата в цяла Неа. В нея се пазят прочути свитъци и дрвни оригинали. Според заклинателите, там има и магическо хранилище, където е събрана всевъзможна литература, свързана с тяхното изкуство. Съзнавам, че следата е нищожна, но...

– Цял живот вървя по следи, тънки като паяжина, Самра. – каза Ти’сейн и потърка ръка, която все още бе стегната в спиралата на извитите кинжали. – Никога не съм чувал за Марашна...

– Има много неща в Неа, за които не си чувал и за които едва ли ще чуеш до краяна живота си. – загадъчно се усмихна раджата. – Това е нашата родина. Но не му е сега времето да те омайвам с приказки. Марашна бе вторият по големина град в падишахство Неа.

– Падишахство? – неразбиращо попита Принцът.

– Това сега няма значение. От много поколения насам продължава съревнованието между Джендин и Марашна. Помня времената, когато се опитваха да ни приобщят към владенията на Падишаха. Това наложи някои... сенчести действия, които, мисля, ще са ти от полза; поне на теб. – допълни накрая Самра. –Веднъж ми каза, че можеш да пътуваш през всяко едно огледало?

– Да, стига да имам представа къде се намира.

– Това е лесно. Ще се прехвърлиш в дома на шпионите ми в Марашна. Те ще те упътят към библиотеката и ще ти окажат съдействие. Помни само едно – не споменавай по никакъв повод Джендин. Ако те питат от къде си – просто кажи, че си пристигнал през Абкан. Това ще е достатъчно.

– Благодаря ти, Самра! Кога...

– Понякога се чудя дали търпението не е просто умело поставена маска при теб. – подхвърли раджата, очаквайки с интерес отговора на Принца.

– Истината е отвъд очите. Всичко останало са маски. – контрира Ти’сейн и се взря със сребристия си поглед в черните очи на приятеля си, на човекът, когото смяташе за такъв.

– Утре сутрин, Ти’сейн. Утре сутрин. А нека тази вечер продължиш да бъдеш мой гост.

Жегата продължаваше да бъде безмилостна и по равните улици на Марашна. Малки облачета прахоляк се вдигаха от жълтеникавите камъни, когато някоя камила или каруца, теглена от жилави мулета, преминеше покрай него. Високите градски стени не успяваха да спрат напиращата пустиня и по ъглите се събираха купчинки пясък.

Ти’сейн поспря под сянката на един каменен мост, свързващ плоските покриви на къщите от двете страни на улицата, за да си припомни указанията, дадени му от шпионите на раджата.

Марашна се бе оказал огромен, по–голям дори от Даная. Разраствал се с вековете около непресъхващ оазис, градъбе своеобразна перла в пустинята. Високи квадратни каменни сгради с гладки стени в песъчлив цвят образуваха проходите на правите, широки улици. Градини с палми, кипариси и други непознати растения заемаха част от всеки покрив, а прави каменни мостове със стилни орнаменти ги свързваха в плетеница от нови улици.

Принцът се чувстваше изгубен сред глъчката на непознатия език. Докато в Джендин говореха на странна смесица от силоски древен тиен’харски, тук той не разбираше нито дума. Вървеше на сляпо през просторни площади, на които се извисяваха квадратни колони, изрисувани в синьо, кафяво и жълто – монолитни паметници на незнайни събития.

Мина покрай поредната стражева кула, идентична с всички останали, пръснати из града и по защитните стени. Ваярите – владетелите на града, подсигуряваха както отбраната на Марашна, дори при боеве по улиците, така и спокойствието на жителите в ежедневните им занимания. Стъпаловидно–спираловидното съоръжение се извисяваше над околните сгради, на върха му проблясваше бледа пурпурна светлина. Стражи с извити лъкове и мрачни погледи обикаляха по терасите, а в няколко ниши Ти’сейн успя да различи малки балисти. Бяха му обяснили, че във всяка кула има и по един зехар.

Вървя известно време покрай брега на оазиса. Мургави хора се заглеждаха за кратко в странния му външен вид, но бързо го отминаваха, загубвайки интерес. Мъжете бяха облечени предимно в къси бели поли с разноцветни колани, а жените – в някакво подобие на рокли с голи гърбове и дълги цепки, подчертаващи стройните им фигури. Острите черти на лицата им придаваха леко враждебен вид, с който все още не можеше да свикне.

Най–сетне стигна площада, под който се намираше библиотеката. Огромните врати от позлатено дърво бяха разтворени върху жълтите плочи на паважа, откривайки широки стъпала, потъващи в недрата на града.

– Добре дошъл, чужденецо. – заговори го на познатия език стар мъж с посивяващи коси, разпилени по голите му рамене. – Какво те води в библиотеката на Марашна?

– Търся познание, уважаеми. – опита се да бъде вежлив Принцът.

Застаряващия библиотекар свъси почти изскубаните си вежди и посочи с плавен жест спускащите се стъпала.

– Намерил си подходящото място. Вътре ще те упътят. – поясни той и го остави отново сам.

Ти’сейн стигна първите зали, пълни с високи рафтове от светло дърво, на които бяха подредени стотици, хиляди подвързани с кожа книги. Ярки бели огньове горяха в мангалите по стените, осветявайки с блясъка си огромните помещения. Нареди се на къса опашка, образувала се пред триъгълното писалище на превит от старост мъж. Голата му глава, както на повечето от мъжете в Марашна, бе обхваната от плетеница от белези.

– С какво мога да бъда полезен, чужденецо. – попита с изненадващо силен глас старецът, когато дойде неговият ред.

– Търся един свитък. Един по–... особен свитък. – разясни Принцът без да знае какъв отговор да очаква.

– Разбирам. – отвърна библиотекарят и излезе иззад писалището. – Последвай ме. – каза му той и се отправи към един от изходите на залата. Вълна от недоволно мърморене се разнесе зад гърба на Ти’сейн, но друг мъж в кафявата роба на библиотекар веднага застана зад писалището и посрещна следващия човек.

Слязоха доста нива надолу. Водачът му на няколко пъти се спря и заговори различни хора на непознатия език. Вече се придвижваха из сравнително широки коридори, в чиито стени бяха издълбани кръгли канали за навитите на рула свитъци и пергаменти. Приближиха едно друго триъгълно писалище и библиотекарят отново се обърна към него:

– От какво по–точно се интересуваш?

– Петоъгълният свитък.

Отговорът му бе посрещнат от ледено мълчание. Застанаха пред писалището и старецът заръча на мъжа в кафява роба:

– Повикай сей’хаянна. – Ти’сейн не разбра нищо от думите му и зачака търпеливо с него.

Скоро се появиха две млади жени с бели кожи и също така чисто бели коси прибрани на кок и пристегнати със златни верижки. Зелените им очи го приковаха и те закрачиха към него. Златни гривни от цели пластини подрънкваха на ръцете им, стигайки чак до лактите. Пристъпваха тихо, меките им сандали, пристегнати с дълги кожени каишки, губещи се под дългите им тесни поли на шарки в охра и жълтеникаво сиво. Коприната започна да шумоли с поклащането на грациозните им тела, следвано от потрепването на дългите златни верижки, спускащи се свободно като обици от ушите им.

Глухият звук се усили и му заприлича на стичащ се пясък. Изведнъж си спомни за видението в пустинята и това го накара да стисне ръка в юмрук около Окото. Спирали златиста светлина полетяха към него и той се хвърли зад триъгълното писалище. По–младият библиотекар измъкна закривен кинжал от гънките на робата си и опита да го намушка в гърдите, но Ти’сейн парира удара му с ръка. Усуканите остриета на собстените му кинжали отблъснаха чуждото оръжие и със силен ритник в коляното той повали противника си.

Все още стискайки Окото, удари с юмрук празното пространство, делящо го от сей’хаянна и невидима вълна ги отблъна назад. Възползва се от краткото затишие и побягна из библиотеката, слизайки все по–надолу. Коридорите се стесняваха, светлината намаляваше, а той не знаеше накъде се е отправил. Тичащи стъпки оттекваха в тишината зад него и Принцът продължи напред. След известно време установи, че само собствените му стъпки кънтят в малките кръгли зали, които прекосяваше.

Забави крачка и се огледа. Нищо не разбираше от писанията по стените, а бе загубил представа за местоположението си. Звук на шумоляща хартия го притисна от всички страни, точно както във видението. Ти’сейн се остави на спомените за една илюзия да го водят и изпадна в мрачен унес. На няколко пъти разби тежки обковани врати със звезди от светлина и невъзмутимо прекрачваше останките им от натрошено дърво и огънато желязо.

Влезе в поредната кръгла зала, която обаче нямаше изход. Вида на стъкленото сандъче, поставено на обикновена маса в средата на помещението, го извади от транса и той се надвеси над него. Пожълтяла, напукана хартия, огъната от времето и тежестта на пророчеството, което носеше, лежеше върху тапицирания в червено кадифе под на кутията. Ти’сейн обходи с поглед петте ъгъла на свитъка, опитвайки се да намери началото на написаното. Буквите бяха странно закривени, допълнителни чертички и точки го затрудняваха да прочете целия текст. Успя да различи един пасаж и тихо го произнесе на глас:

Пълна луна на селенита влияе,

Сребрист поглед във въздуха сияе.

Жрица обгръщат пламъци разтопени,

Драконови криле във вода потопени,

Забулената земя живота създава

И небесният огън прокобен изгрява.

Едва доловимо свистене го накара да се обърне, но бе твърде късно. Двете сей’хаянна стояха на прага, а златен магически диск се вряза в рамото му и нетърпима болка избухна в цялото му тяло. Лицето му се изкриви в гримаса и той запрати искрящи лъчи свтлина към двете жени. Зелен огън претопи магията му...

Колони от пясък започнаха да се сипят около него и не му позволяваха да помръдне от мястото си. Трепкащата решетка не пропускаше и звездите, които се появяваха с проблясъци на сребристите му очи. Сей’хаянна се приближаваха с невъзмутимо изражение на лицата; само често повдигащите се гърди в млечно зелените бюстиета издаваха полаганите от тях усилия.

Принцът посегна зад тила си и бързо вплете Окото в тъмните си кичури. Единият ръкав на сивата му туника се спусна, оголвайки ръката с усукания около нея кинжал и той се престори, че опитва да го освободи. Жените прегърнаха пясъчната клетка, напяващи тихо, докато Ти’сейн пропадаше сред безкрайни дюни.

Събуди се сред пълен мрак. Лежеше на твърд каменен под. Не усещаше нито болка, нито... Всъщност не усещаше нищо. Изправи се бавно, внимавайки да не удари главата си в евентуално ниския таван, но такъв не успя да докосне дори с протегнати ръце. Проучи стените ръб по ръб, но не откри и намек за врата. Дали го бяха зазидали?

След няколко часа обаче се чу стържене на камък о камък и някъде наблизо прозвуча леден глас:

– Отвън има храна и вода. Имаш четвърт час.

Отново обиколи стените на килията си и този път откри малък отвор, колкото дасе промуши през него и се озова в подобно помещение. Намери и празната кофа, оставена в единия ъгъл на втората стичка.

След като се нахрани, се върна обратно в килията си, чиито отвор изчезна с преместването на няколко камъка. Светлината мъждукаше слабо отвъд очите му, а нямаше никакъв друг неин източник. Окото безсилно се бе притаило в косите му и той не смееше да се докосне до него. Силите му не бяха много, а то щеше да ги поиска. Тях и още много, каквитоТи’сейн не притежаваше.

Започна да усеща някакво наслагване на магическа енергия, но естеството й бе рзлично от Баланса, от Светлината, която познаваше. Подозираше, че щом го държат жив, значи се приготвят за разпит. Искаха да си осигурят безопасност, а може би и метод за принуда.

Когато му носеха следащото ядене, Принцът усети лек полъх. Някъде на високия таван сигурно имаше отвор, през който влизаше свеж въздух и с отварянето на врата ставаше слабо течение.

Едва на третия ден, поне както ги броеше той, Ти’сейн се сети за изход. Изход, който можеше сам да си осигури. Взе Окото на Въздуха в двете си ръце и седна с кръстосани крака на пода. Зачака времето за вечеря. Чу познатото стържене и краткия полъх се плъзна по кожата му. Тогава той се пресегна през прозрачната кристална сфера и улови повея в хватката на волята си.

Засилваше го със силата й, въртеше го в камъка и когато го освободи, неконтролируеми въздушни потоци се развилняха в малката килия. Стените се разтресоха и камъни западаха от тавана. Принцът се понесе бавно нагоре, а пулсиращият въздух разшири малката шахта за проветряване, сипейки още скални отломъци.

Скоро видя и дневната светлина. Очите му възвърнаха сребристия си блясък и той се появи на улицата сред дъжд от жълти плочи. Разтревожени хора се щураха в паника по улицата и той използва объркването им, за да се изкачи по една външна стълба на близката сграда. Претича през няколко градини, пустинни растения оставяха дългите си бодли в него. Подмина няколко хоризонтални прозореца, докато намери това, което търсеше. Вмъкна се безшумно в странно обзаведена стая, озарена от лъчите на залязващото слънце. Сливайки се с отражението си, той забеляза колко зле изглеждаше в разкъсаната туника и със сплъстената си коса.

Раджата също не пропусна да отбележи този факт, както и съсипания абкански килим пред огледалото, от което се появи Ти’сейн. Разказа му накратко за преживяното, след което Самра го остави в отпускащите и благоухани прегръдки на водата в плиткия каменен басейн в дадените му покои.

На сутринта, преди да си замине, Принцът попита приятеля си:

– Самра, защо ми помагаш?

Раджата явно остана изненадан от подобен въпрос, който по принцип не би трябвало да се задава.

– Някой ден Марашна или друга опасност ще застрашат Джендин и тя ще има нужда от могъщия си приятел. Но ще те излъжа, ако ти кажа, че това е единствената причина. Дори мир да цари, докато аз съм владетел на Джендин, за което искрено се надявам, познанството ми с теб и всичките му последствия са достатъчна отплата, ако мога така неправилно да се изразя. Съюзът с Пустинниците, съкровищата на Петоъгълника, Арената, която ще бъде преобразена... Ако продължа да изброявам, ще видиш, че съм ти задължен с още много. – засмя се той.

– Няма задължения между нас, раджа. – поклони му се Ти’сейн. – Само приятелство. И протегната приятелска ръка. Нека изгревът озари твоя доми твоя град.

– Нека пустинята те закриля, приятелю. – на свой ред му се поклоно Самра и се загледа в размиващите се в огледалото очертания на Принца.

* * * * *