Пурпурна есен – I част

Възрастният шишко се усмихна почти... снизходително:

– Вие не унищожихте ли един данайски град? По много решителен начин, между другото... Та според вас как ще реагира кралица Анара, когато разбере, че пират със същия " почерк на действие " е ударил и Лунните острови?? И е достатъчно глупав да се опита да ги задържи за база– човечецът внимателно и предпазливо бръкна под куртката си и извади лула.

Помоли за пауза, напълни я и с наслада всмукна може би последните глъдки тютюн в живота си. Сега, когато си беше разкрил лицето на външен човек, неговите хора със сигурност щяха да го убият. Прозрението за този неизбежен факт го изпълни отвътре като надигащия се в белите му дробове сладко–горчив дим. " Само дето така и не знам кои са моите хора. Цял живот бях като малко мишле в лабиринт–играчка от стъклени стени и тунелчета... Страх ме е... усещам тежест в стомаха ".... :

– ... Разберете ме, господин Дорон, за Даная е достатъчно само да си помисли, че нападателят над Лунните острови и убиецът на град Арсис са един и същ човек. Просто за личности като вас полицейските префекти и военните се обединяват незабавно. Може би само открита война между владетелите им би ги накарала да забравят съвместните действия срещу някой като вас.

Винс Дорон вдигна рамене:

– И така да е, само Тиен`хара остава в моя списък с заинтересовани... Ще чакам посланничество от нея в Абкан. Ясен ли съм?

– И как да го предам? – покашля се събеседникът му – в момента моите тайнствени работодатели ме употребяват за последно... никой няма да се свърже с мен, рискувайки опит от ваша страна да проследите веригата от съобщения.... сега аз ясен ли съм– внезапно той се поклони и се надигна– сбогом, господин Дорон. Ако искате нещо... направете го... оставям ви двете карти... от тук нататък сте вие. Той хвърли един последен поглед на пирата и спътниците му и напусна кръчмата.

Половин час по късно Винс ,напускайки пивницата, видя бившия си събеседник да лежи като мъртвопиян между две каци със трушия. Дори от тук можеше да се усети миризмата на разлято и повърнато от просналия се като кукла без конци тип.

"Само дето той напусна кръчмата напълно трезвен." Приближи се до уж заспалия от тежък, алкохолен сън и внимателно го огледа. Видя съвсем малка капчица кръв отзад на тила... и неподправения мирис на " лилавата орхидея ", излъчван от направо миниатюрната раничка. Нещастника беше умрял буквално за секунди, а според степента на вкочаняване от тогава беше минал около половин час. " Със сигурност не са започнали да разговарят за тайни насред двора на кръчмата. Просто е излязъл и някой от просяците до вратата се е оказал наемен убиец ".... извъртя се и ги погледна... дрипави, окъсани, клечащи с часове, та дано някой им подхърли пара за едно евтино пиене. Те можеше да са видели нещо.... ако всичките не изглеждаха като едновременно заспали. Наведнъж... гротескна редичка от ляво и от дясно на вратата на кръчмата– пет, шест човека, натръшкали се непробудно с рамене един на друг или направо на земята.... само дето Винс в един миг разбра, че не спят... между коленете на най– крайния – смешно, дребно същество на не повече от 14 години... се въргаляше празна бутилка.... не искаше дори да помирисва аромата на онова, което е било вътре, преди наивниците да го изпият.

– Смъртта се е вихрела тук тихо и неусетно, разперила невидимите си криле на вечно облекчение.

* * *

В малката стаичка не се беше променило нищо – същатата маса, огледало, неугледен изглед през прозорчето към вътрешния двор. Само столовете бяха повече – цели петнадасет броя, при това в момента бяха заети само три.

Само трима човека присъстваха в стаята – лорд Велиан, ковчежник Дуорн и Силвесър Рамсън.

Останалите дванадесет щяха за започнат да идват всеки момент. Всъщност първият от тях се появи в мига, в който Рамсън разсеяно се почеса по носа, замисляйки се дали да чака повече.

Яхив Ал–Симон, може би най–влиятелният Свободен Търговец в Неа, се чудеше на домакините си, защото мястото за срещата беше повече от необичайно. Беше очаквал поканата да е за Крепостта, или в имението на Велиан, или дори директно в покоите на владетеля Ти`сейн. Вместо това се оказа, че ще говорят за колосални суми, в някаква малка стаичка с почти аскетично обзавеждане.

– Добра среща, господин Велиан. Добра среща господин Дуорн. Добра среща господин Рамсън. Дебелият, хитър и мазен шишко се поклнони леко от кръста , събрал ръце пред гърдите си в затворен кръг. В отговор тримата му домакини се изправиха – нещо всъщност неудобно, понеже пространството между ръбовете на леглата и масичката за хранене беше съвсем минимално. Последваха още поклони, размяна на любезности и застаналият на вратата търговец влезе в помещението, и седна съвсем близо до Силвестър Рамсън, стоящ на свой ред от дясно на лорд Велиан.

След минута дойде и вторият му гост – лейди Хамюери от Умбра, последвана почти незабавно от известния Сардон Одстрет от Даная и господин Обсъл от Озикс. Заради жената домакините станаха, а Яхим само имитира почтителния им поклон, без да си дава труд да става истински.

Пристигнаха сър Хорден от Даная – преди трийсет години беше започнал като наследник на дребен благороднически род около град Бодар. Сега беше толкова богат, че не си знаеше парите... После дойдоха Йегем от Озикс, лейди Маюра от Умбра, морският капитан Естър Бурния, най – големият контрабандист и лихвар за южна Даная: Сорв Гобрин и поклоникът на сребърната луна – сър Терем Харт – явен селенит, чувстваш се неудобно сред натъпканото със защитни заклинания пространсво. За него казваха, че във всяка столица строял огромна зала, чийто стени са облицовани със сребро и таванът се отваря като цвете за лъчите на нощтното светило. Освен това се говореше, че във въздуха висели стотици тангове, чиито пръчици и дискове били направени от планински кистал и сребро, отразяващи и пречупващи във фантастични плетеници лунната светлина, нахлуваща като прилив през разтварящия се покрив ....

Последните двама гости бяха Генри Ай – представител на фантастично богат род от областта около град Периал в Селения и умбрийката Ирем Кувера – далечна сродница на някакъв нагушен с власт и тайни полар в тамошния Съвет.

С пристигането на всеки следващ гост стваше все по ясно защо Велиан е избрал именно това място – обстановката беше само привидно скромна, като същевременно излъчваше деловитост. Цялото място предразполагаха към бързо и непосредствено общуване.

Силвесър огледа обстановката – всички заедно наброяваха петнайсет човека, натъпкани лакът до лакът като на селска седянка – и помоли някой да вдигне голямата като кофа кана с горещо, неанско кафе. Разстла карта на целия континент върху освободената повърхност и започна без предисловия:

– Досега през Тиен хара са минавали два пътя – единият е бил от град Озбанар до подстъпите на възвишенията, на които се намираме в момента, тоест Крепостта и Ерисея. След като са прокопали хълмовете открай до край са започнали да търсят нови находища на метал и минерали на север – в разпръсваща се в три посоки дъга. Така че истинския път юг – север свършва горе долу , където сме застанали в момента– Рамсън огледа лицата на присъстващите дали следят мисълта му или се отегчават и трябва да претупа всъпителната си реч. Видя само съсредоточени лица и това го окуражи да довърши изложението си, както го е запланувал– Вторият път е от Бодар, покрай сегашна Ерисея към пролуката в планините в Северна Неа – пръстът му посочи снижението, намиращо се между възвишенията, на чийто южен край е построен Джендин и сериозният масив, извисяващ се на запад от западната граница на Силосия. Той се пое дъх и продъжли:

– Та значи пътят Бодар – Ерисея минава през тази пролука и отново се качва на север, върви по крайбрежието на Силосия и в един момент извива право нагоре към Демар..... Дотук всичко е ясно, нали?

В отговор дванайсет глави кимнаха почти единодушно. Ясно беше и казаното и подразбиращото се ... Силвестър продължи:

– Това са традиционните пътища на търговия през сушата. Но извън тях остава Севера, който е най – богатата част от континента на желязо, мед, цинк, злато, сребро, митрил, въглища за производството на джендинската гъвкава стомана... онова черно, миризливо течно нещо, с което в град Озгария нощем осветяват улиците.... много неща... Проблемът е, Триумвиратът периодично изпада в гърчовете на гражданските войни и касапници, а до Умбра няма път. По точно имало е , но с падането на предишната Тиен`хара не е имало кой да посмее да мине през него на път за другаде. Когато Херцогсвтото поема контрола над тези земи настилката на пътя вече е била дълги години разграбвана от околните села и градчета. Каквото хората не са могли да вземат, го е довършила природата.... Мисля, че вече сте наясно за какъв проект сме се събрали?... довърши той и огледа за втори път събралите се търговци от всички краища на света.

– И в момента има пътека за мулета между Шитара и Ерисея – рече внезапно Сорв Гобрин. Репликата му накара останалите четиринадесет човека, да се разсмеят така, че малката, уютна стаичка да се разстресе. Реакцията беше предизвикана от факта, че Гобрин, падайки си малко нещо контрабандист, често използаваше горските пътечки и мулета вместо нормалните пътища. Силвестър Рамсън отговори бързо, все още усмихнат:

– Става въпрос за двупосочен път с отводнителни канавки отстрани, с “ легло ” от трамбован пясък и глина, върху което ще има покритие от чакъл с цимент и най– отгоре отгоре – петнадесетсантимерови павета.

– И това от тук до Шитара ? – възкликна Ирем Кувера, умбрийката – и колко ще излезе при такова качество на строежа?

– По шестотин златни данайски лири на километър – отвърна твърдо Отговорникът по строежите – идеята е, като го направим един път да не “ мръдне “ следващите петдесет поколения..... евтини работи няма да правим! Той млъкна, изчаквайки реакцията на гостите си, която естествено не закъсня.

– Но това прави грубо към четиристотин и двайсет хиляди златни лири.... и смятате да поискате тези пари от нас – попита Терем Харт, след което допълни – тоест средно по трийсет и пет хиляди от всеки.

– Не е задължително – един може да вложи повече, друг по– малко.... кой с колкото иска да участва.

– И какво ще получим ние. Какво ще получа ако ви дам трийсет и пет хиляди данайски лири? – попита Яхив от Неа– каква ще е печалбата ми?

– Ако дадете тези пари – ще получите още толкова до шест години– отвърна Дуорн, изпреварвайки отговора на Рамсън. Думите му предизвикаха насмешлива усмивка по устните на дебелия мъж от изтока:

– Това прави по малко от двайсет процента на година – не мислите ли, че е се стискате господин Ковчежник– той погледна мазно Дуор, който спокойно отвърна на погледа му:

– Ми тогава отидете някъде другаде и се опитайде да вложите наведнъж трийсет и пет хиляди златни монети. Вярно е, че сарафите дават по– голяма лихва, но тук говорим за половин милион... а ако ви повикаме за акведуктите може да стане и цял милион... няма къде другаде да завъртите тези пари – те са ви излишъци, трупана с години печалба, която просто заделяте настрани от алъш–вериша... Така ли е, господин Яхив Ал–Симон.

– Прав сте, господин Ковчежник – рече примирено, уж примирено неанецът и подзе – а, как точно смятате да ми удвоите парите, като ще ги вложите в строеж на път?

– По три начина– почеса се по носа Дуорн – първият е, като ви намалим с петнасет процента митата.

– Двадесет и пет– отвърна твърдо сър Хорден – ще си прихващаме заема срещу двадесет и пет процента от начисляваните мита и данъци! Останалите търговци закимаха единодушно и Дуорн, след кратко споглеждане с Велиан и Рамсън се обърна към гостите си:

– Добре.... нека са двадесет и пет – леко намръщено той изгледа трите жени и деветимата мъже пред себе си, преди да продължи:

– Вторият начин е че няма да плащате такса за новопостроения път и дори ще получавате половината приходи от онова, което вземаме за товарните коли на останалите търговци. Но като казвам, че няма да плашате имам предвид, че отново ще си прихващаме.... да не си помисли някой нещо по – сочно.... и има и един трети начин. Но за него ще ви поговори лорд Велиан.

Погледите на една дузина свръхбогати люде се впиха в градоначалника на Ерисея, Първия министър на Тиен`хара. Последният невъзмутимо извади някакъв свитък на масата, и го простря върху териториите на Херцогството:

– Третия начин да си получите парите и още толкова отгоре е обръзнан с този документ. Някой от вас имаха удоволстието да се сблъскат с неговите разпоредби – две всичко на всичко, при това първата не е нищо особено. Ще си позволя да ви го прочета: .... Така... Декрет от Владетеля на Тиен`хара, господар на Светлината и Принц.... Аз, Ти`сейн, заповядвам .... така, тука дата.... и следва: “ Точка първа – наказва се със обесване и конфискация на имуществото онзи, който дава пари срещу разорителна лихва на жител на Тиен`харес, строящ къща в очертанията на Ерисея ” – Велиан се усмихна мило, защото лицата на хората пред него изглеждаха като на хора, глътнали суров калмар – и то не заради точка първа, а заради следващата. Той продължи да ги пържи на бавен огън:

– Това разпореждане всъщност е безсмислено – даването на заем с лихва обикновенно става насаме, пък и никоя от страните не иска да издаде другата. Може да се пробва с подставени лица, за да хванеш емисиря на лихваря... но е мъчна работа... Затова Ти`сейн добави и известната на всички ви втора точка. В известен смисъл тя прави документа уникален: – “ Който получи предложение да вземе заем с лихва и не доложи за това на властите в срок от едно денонощие – се наказва с обесване, а имуществото му се разпределя между съседите. ” Той се усмихна щедро на селениеца Генри Ай, който реагира с недоволно полу оплакване, полу ръмжене:

– Чудя се кой ли ум е подсказал тази дяволска идея на Принцът. Чувал съм , че е благороден човек – на него никога не би му хрумнало да беси собстените си поданници, защото имат нужда от пари. Велиан отвърна:

– Стига сега, бяха обесени всичко на всичко двайсет и шест човека и то за цели четири дни.

– Да но осем от тези хора бяха мои емисари – намръщи се селениецът

– Това е, защото сте упорит като синехийско магаре – апострофира го лордът, предизвиквайки лек смях, падащ като кисел дъжец върху жертвата му – другите си изтеглиха хората и спряха с лихваството още щом разбраха, че сред обикновенните хора ще тръгнат мои подставени лица, да им предлагат заеми.... неизбежно беше хората да се уплашат и да започнат да обаждат за всяко предолжение – дори и от истински лихвари и емисари на лихвари от вашия размер.

Възцари се мълчание, нарушено най– накрая от Яхив:

– Значи ако съберем тези четиристотин и двайсте хиляди данайски лири ще ни разрешите да въртим лихварство в Ерисея? В отговор Велиан се направи на засегнат:

– Обиждате моята лоялност – как да ви разреша нещо, забранено от самия Ти`сейн – начинът по който го каза, самата интонация, подсказваха и подканяха търговеца, да продължи да любопитсва. Яхив обаче не се поддаде и Велиан с усмивка огледа останалите единадесет от дошлите, докато накрая се втренчи в Терем Харт:

– Вие не искате ли да знаете какво имам наум?

– Мислех, че искате сам да ми кажете? – рече селенитът непринудено и накара лорда отново да се усмихне, но този път истински , с ъгълчета на очите си:

– Просто е – Рамсън не може да оползотвори наведнъж всички пари, дадени за строежа. Онази част, която предстои да бъде похарчена по– догодина, може да бъде дадена от името на Хазната на благородниците, търговците и обикновенните хора, строящи усилено в Ерисея. А лихвите ще си ги делим отново по– равно. Съгласни ли сте? Всъщност .... Играете с мен или въобще не играете!

– Какво ще стане, ако ви откажа, лорд Велиан – рече високо Яхив– вие откровенно се опитвате да въртите печалба с нашите пари.

– Ако вие ми откажете – рече Първия министър – ще намеря някой друг да ви замести в Златнатната Дузана, която виждам пред себе си в момента.

– Добре де– махна помирително с ръка неанецът – но аз се питах ако ви дам не трийсет и пет, а седемдесет данайски златни лири ... и тях ли може да ми върнете двойно до шест години.

– Господин Яхив, ако желаете, можем да поемем всичките ви седемдесет и осем хиляди, триста петсесет и четири жълтици, които по тефтер ви се водят излишък, който няма къде вече да вложите, без да предизвикате търговска война с някой от другите седящи около тази маса ... или чакащи да бъдат поканени от мен на вашето място.

Самото подписване протече изключително бързо и гладко – в един момент колебаещите се, дърпащи се от договорка търговци буквално се нахвърлиха върху Дуон и Велиан и започнаха да предлагат повече, отколкото тиен`харци искаха от човек.... накрая, за да няма разпри между гостите, се спряха на по четеридесет хиляди от търговец – за шест години. С печалба от 100 процента, осигурена само и единствено по начин, който Дуорн и Велиан намерят за добър. После извикаха двама нотариуси и няколко Наблюдателки за свидетелки

И изведнъж всичко свърши! Последва пиене на кафе и разпалване на лулите, малко любезности и празни приказки – но всичко беше свършило и то по идеалния начин.... Час по късно, съвсем последен, си тръгна Яхив Ал–Симон, отмъквайки с възхитителна ловкост две порцеланови чашки от сервиза за кафе.

Велиан се протегна и прозя, наблюдавайки с вече разфокусиран поглед как Дуорн прилежно събира дванайсетте договора в прилежна купчина и ги прибира в чантата си. Чу собствения си глас:

– До седмица – две керавните със златото ще започнат да пристигат в Ерисея. Търговците ще бъдат собстеници на златото до портите на града – но въпреки това ще е хубаво да подсилим конвоите им – особено като влязат на наша територия. Дуорн отвърна:

– Какво се иска от мен?

– Обсъди с Брет и Солг колко ще струва сформирането на специални отряди за такива дейности: конвоиране, охрана на трезори и хора.... нещо, което да се казва Зелените Сови или Сивите Тигри ... нали разбираш.... ако трябва всичките ще ги въоръжим с Джендински гъвкави саби и плетени ризници от Терновион.

– Става , господин Първи министре – отвърна Дуорн и нещо в тембъра му събуди мигновенно почти заспалия върху масата лорд:

– Сега какво?.... мислех, че си доволен.... туко що свършихме наистина важна работа.

– Да, така е, но се чудя какво ще е следващото нещо, което ще ви дойде на ум, лорд Велиан... и къде сте решил да спрете?

– Я вземи се поясни, господин Ковчежнио?

– Какво има да се пояснявам.... вашето поведение в първите дни от обявяването пред света на възкръсването на Тиен`хара... е било повече от странно.....

– Не е съвсем така – отвърна Велиан и със вдървена крачка се измъкна към по– широкия ъгъл на стаичката, към вратата. Намери чиста чашка и си наля кафе. Беше студено и горчиво, но за момент му върна бодростта. Щеше да му трябва в предстоящите минути. “ Така си и знаех, Ти`сейн не е казал на Дуорн. На Брет е казал, защото от последния се очаква да ме недолюбва... но на Дуорн не е казал, за да не му пречи да работи с мен. ” ...

– Мислиш какво да кажеш, за да ме излъжеш ли, лорд Велиан?

– Не, разбира се, смятам да ти кажа истината.... какво вече я казах на един друг човек... – остави намека да увисне във въздуха, да се спусне като невидимо наметало върху ума на Ковчежника. “ Точно така – на теб Той не ти казва всичко, лошо , а? ” На глас рече:

– Когато виях Знамето– Звезда над Крепостта, я разпознах мигновенно. Дори не се наложи да правя справка в библиотеката, при изключително скъпите и редки исторически книги. Просто разбрах веднага, кои сте, за какво се борите и какви принципи и идеали носите със себе си. Знаех, че ще победите или умрете, ще задържите тази крепост или ще паднете с нея.... ето защо използвах шпионите си, за да пусна слух, че ще преминете към партизанска война. Че сте някави луди пришълци, нещо като сухоземни пирати, дошли само за да изтребват, плячкосват и разрушват ... и нямате намерение да изоставяте тази земя, въпреки че не ви стиска да се биете открито или да удържате крепости.

– И защо направихте това, ако смея да попитам.

– Защото, драги ми Дуорн – някой хора се паникьосаха и се опитаха да си продадат земята и рудниците.... ако сте поне малко запознат с военното дело значи може да си представите на какво прилича една територия, превърната в “ осигурителна ивица ” от отстъпващава армия– чужденец. Това означават срутени мостове, изгорени селски стопанства, затрупани рудни шахти, колони от бежанци...

– И вие използвахте създадената от самия вас паника в съседите ви, за да им изкупите на безценица земята? В мига, в който ние сме си залагали главите вие сте купували пасища, сечища, водоеми и строителни парцели в градчетата? Нима....

– И рудници, Дуорн. Купих шест рудника – два за желязо, два за мед, един за калай и един за злато. Пък и да не забравяме кариерите за гранит и мрамор.

– Усмихвате ли се, Айвън Велиан? Би трябвало да се срамувате от това, което сте сторили!

– Аз да съм сторил нещо? Не сте прав. Ако бях тръгнал директно да купувам всичко това, то тогава всички щяха да се усъмнят в достоверността на слуховете за предстоящи разорителни, партизански войни в северен Озикс, тоест Тиен`хара... така че всичко беше купено, чрез разни търговци, лихвари, дребни земевладелци, собстевници на стада от говеда и овце..... тоест чрез цяла армия поствавени лица – и недейте да мислите, че ми беше лесно. Да не мислите, че туко така се купуват осемдедет хиляди квадратни километра частна земя? Наложи се да продам онези двайсет хиляди квадратни километра, които имах в южен Озикс. И там не ми беше лесно!

– Но сте се справили, чудесно. Разспространили сте информация, че сте мъртъв. Вашата плачеща, безутешна леля Лариса Кричрън, като единствен ваш наследник, е получила земите ви и веднага е започнала да ги продава. Преддекстът е бил, че иска да подари парите на различни сиропиталища, манастири и тн и съвсем бедна да се отттегли от светския живот в някое планинско светилище.... Колко драматично!

– Беше необходимо – винаги е нужен официален повод, когато вършиш нещо такова. Никой не се усъмнява в мотивите на възрастна жена, излязла от детеродната възраст, ако рухне при вестта за внезапната, мъчителна смърт на последния си жив сродник – на единствения й племенник, заместващ починалите й собствени деца и съпруг...

– Много драматично, признавам... но докато е плачела, леля ви е успяла да вземе добра цена за всяко парченце земя в Херцогството... При това за наистина фантастично кратко време.... И въобще всичко е било направено много бързо и много ловко... Свалям ви шапка, лорде!

– Ще предам похвалата на леля – отвърна студено Велиан и допъли – но и Ти`сейн спечели много от моята алчност. Не знам дали си давате сметка за силата на мълвата.... пуснатия от мен слух стигна до Магистратите и те си направиха грешно плановете. Те до последния момент очакваха, че Крепостта ще бъде напусната и ще се премине към партизанска война. Факта, че ви завариха в крепостта и ви обрградиха в нея, че им позволихте да ви нападнат.... това беше всъщност изненада за тях.

– И така да е, вие сте спечелили повече от мен, Брет, Корвейл.... вие сте просто една алчна лисица. В отговор Велиан изсумтя, почти раздразнен, но не съвсем. Него никой не можеше да раздразни истински:

– Тази алчна лициса си заложи главата и се би заедно с вас. И докато вие сте заложили само своята си глава, то аз.... аз съм четеридесет и седмия поред лорд Велиан. Възприемам се като брънка във верига от поколения, протягаща се назад и напред през вековете... И аз заложих не само себе си но и тази нишка от кръв и име.... заложих я на каузата на Ти`сейн.

– С вашето неповторимо разузнаване вече сте знаели, че силите на Магистратите не са достаъчно да ни смажат!

– Говорите глупости, Дуорн! Един древен мъдрец, велик пълвокодец между другото, го е казал “Битките са опасна работа ”. И е бил прав – никое сражение няма предварително предопределен изход... риск винаги има. И на един аристократ, който мисли с петедест поколения назад и напред във времето му, трябва нещо повече от увереност, за да се откаже от сигурността на скатаването, неутралитета и изчакването от безопасно разстояние.

– И кое е това нещо, което ви убеди да рискувате всичко за Ти`сейн?

– Цвета на очите му!

– Моля? – изуми се Дуорн толкова високо, че се чу сънливото простенване на спящия до тях Силвестър Рамсън. Ковчежникът не обърна внимание на протеста на третия им спътник и повтори високо – шегуваш ли се с мен?

– Не – отвърна съвсем сериозно Велаиан – помисли, Дуорн! Кралските двойки и те са хора – обичат се, правят любов, раждат си повече деца от колкото е нужно за наследяване на короната. Тези деца стават хора за омъжване и оженване .... и не винаги е възможно или удобно да се женят за децата на другите владетели из континента.

– И какво от това ? – попита Дуорн, макар в съзнането му вече да се оформяше предполагаемият отговор. Велиан се усмихна насреща му:

– Питаш ме защо рискувах всичко, което имам, заради Ти`сейн? Отговорът е, защото се надявам някое от моите правнучета или внучки да се роди със сребристи очички.