Пурпурна есен – I част

Сребърният сърп се плъзгаше бавно по мастилено–синьото нощно небе. Луната бавно се отърсваше от тежката сянка на Земя и набираше сила след последното новолуние.

Недалеч от лагера Лунел лежеше на тревата и се взираше през рехавата плетеница от клони над нея. Все по–трудно издържаше хората край себе си. На няколко пъти бе понечила да си тръгне, но все още я задържеше любопитството, разпалило се след първата й среща с Корел. “А и къде да отида”, прошепна тя и се претърколи лениво по корем. Подпря се на лакти и измъкна от окачената на колана й кадифена торбичка една гривна. Тънки сребърни нишки се виеха като змии една около друга. Лунел плъзна показалец по една от тях. Замря, затънала в колебание. “Е, какво пък!”, помисли си накрая девойката и се стопи в мрака.

* * *

Мела вдигна рязко глава когато усети зова. Гласът й бе непознат. При все това, тя бързо се изправи, грабна наметалото и се понесе към бреговете на Галисия.

Черните морските вълни биеха в скалите, оставяйки след себе си искряща пяна. Сияйни бели цветове разпръскваха нежното си ухание в нощта и замайваха ума на Мела. Тя приклекна и протегна ръка към едно цвете, но миг след като връзката му с жилавата черна плетеница от стъбла бе прекъсната, то посивя и умря.

Момичето седеше на един голям заоблен камък близо до ръба и гледаше към морето. Застинала в безмълвно съзерцание, тя приличаше повече на статуя, отколкото на живо същество. Морският бриз не успяваше да раздвижи тежките гладки коси, разпилени по раменете й, и единствено сияйните листенца на втъкнатото в черните кичури цвете леко потрепваха под безплътните му ласки. Бледите й ръце почиваха неподвижно в скута й и Мела забеляза гривната около тънката й китка. Хвърли бърз поглед наоколо, но сетивата й не я бяха подмамили. Бяха сами на брега. Тя приближи към момичето, но само след няколко стъпки лунната сила я блъсна и я остави без дъх. Мела застина на мястото си. “Взела го е”, помисли си тя.

– Нима се боиш от мен, Лунел?

Бавно момичето извърна лице и големите тъмни очи проблеснаха насреща й. Студът се изля през черните зеници и фин скреж покри листенцата на цветовете край нея. Кристалчетата уловиха лунното сияние и заискриха.

– Той е мъртъв – за миг Мела се зачуди дали наистина е чула тихите думи.

– Данил? – попита тя. Лунел само кимна леко.

Мела понечи да каже нещо, но внезапно думите изгубиха смисъла си. Неочакваната новина помете като вълна спокойната й увереност и остави само болка и объркване след себе си. Убийството на Селиал преди време я бе разтърсило, но й бе останала сигурността, че има на кого да разчита. Смъртта на Данил в този момент бе тежък удар за нея. Внезапно се почувства сама и умората натисна раменете й. Далечната студенина в очите на момичето пред нея засилваше отчаянието й.

– Какво се случи, Лунел?

– Америл го уби – тя отмести поглед от лицето на Мела. – И двамата са мъртви – добави след малко тя. – Случи се тук. На този бряг. Дойдохме за лунния камък, но Америл ни е намери ... и...

Гласът й затихна и последните й думи бяха погълнати от шума на вълните. Кристалчетата скреж се стопиха, а по лицето на момичето се затъркаляха сълзи. Устните й потрепериха, но тя се овладя.

– Сега какво, Мела? Загубих Данил, за да получа това – тя протегна ръка и бледата светлина, струяща от кожата й, се плъзна по гладката повърхност на лунния камък. – Какво да го правя?

Камъкът беше тъмен, спящ, но Мела усещаше стаената в него сила. Ръцете и започнаха да треперят. Лунното око властно я привличаше и тя не можеше да откъсне поглед от него.

– Ти знаеш, Лунел – прошепнаха пресъхналите й устни. – Знаеш къде да го занесеш.

Тънките пръсти се свиха и след малко камъкът отново изчезна сред тъмните гънки на наметалото.

– А после какво?

Мела се приседна на скалата до себе си и зарея поглед над бучащото море. “А после какво?”, отекна въпросът на момичето в ума й. Нежно усмихнатото лице на Селиал изплува сред замаяните й мисли. “Ще загубим силата й, но ще намерим себе си”, звънна гласът на мъртвата жена.

– Данил не ти ли обясни? – попита Мела. Лунел се замисли, сякаш се опитваше да прерови спомените си. След малко сви нехайно рамене и поклати глава.

– Той искаше да ми обясни много неща, но не му остана време за това. Даде ми някаква книга ... – тънка бръчка проряза челото й. – Но тя е в Бодар. Единственото нещо, което имам от него сега, е гривната, с която те извиках.

– А книгата... у кого е тя? – настоя Мела.

– Предполагам, че е у Джони. Или Анара. Там няма друг, който да се интересува от мен. – тя измъкна цветето от косите си и започна да го върти нехайно между пръстите си. – Е, и Първосвещеникът. – добави тя след кратък размисъл.

Тежка въздишка неволно се изтръгна от Мела. Всяка минута, прекарана край момичето, хвърляше нова грижа върху нея и напрежението започваше да я изнервя и единствено сънливата омая на лунната сила, която се лееше в тялото й, й помагаше да запази спокойствие.

– Изтръгването на камъка от мястото му – мястото, което ти знаеш, – е причината да сме това, което сме сега. Искали сме по–голяма власт над Луна, но насреща сме отдали самите себе си. Копнежът по силата й е неутолим и малко успяват да удържат властта над собствените си души. – тя се взря в празните зеници на Лунел. – Не искаш ли всичко да свърши, Лунел? Да не чуваш вика й, да не усещаш капризния й зов във всяка твоя мисъл? Да не губиш себе си всяка нощ, когато тя надниква в мислите ти? Няма да пътуваш по лунните лъчи, но ще можеш отново да се радваш на допира на земята под нозете си... Да усещаш хората... да разполагаш с чувствата си... с живота си... да имаш деца... Цяла една вселена, която сега е скрита под океан от лунна светлина...

Мела млъкна, но очите й продължаваха да блестят развълнувано. За разлика от нея, Лунел не загуби невъзмутимата си незаинтересованост.

– Земята никога не е ме е губила, Мела – отвърна бавно тя. Изправи се и метна цветето. Белите листенца проблеснаха докато то се носеше надолу към морето. – Има ли много други като теб? – попита тя, взирайки се във вълните.

– Има други. – отвърна Мела. – А дали са много... и един селенит е повече, отколкото е необходимо. Кога ще занесеш лунния камък.

Седефени лъчи се сплетоха край момичето и огряха усмивката й.

– Защо не сега? – каза Лунел и се загуби в мрака. Сянката на Земя мигновено закри следите й.

Останала сама край брега, Мела внезапно осъзна значението на последните думи на лунното момиче. Внезапно я заля страх. Вълнението, запалило блясъка в очите й, бе пометено от съмнение. Вдигна поглед към светлия сърп на Луната и се замисли за всичко, което щеше да загуби. “Няма връщане назад”, каза си тя и изчезна.

Дъхът на есенния вятър шепнеше древни истории в пясъците на пустинята. Той се носеше над посребрените от лунно–звездната светлина гърбове на дюните, спускаше се в черните сенки и затихваше покорно край спящите руини на храма.

Перлени лъчи затанцуваха по пясъка и се преплетоха. Лунел отметна коси назад и се огледа. Навсякъде, докъдето стигаше погледът й, се разстилаха огромните застинали пустинни вълни. Пясък покриваше останките на храма и единствено сърцето й подсказваше, че залата е наблизо. Девойката извади камъка и го вдигна пред себе си. Окото на Луна се събуди и от него се изля сребърна река, която се насочи право към едва забележима пролука сред руините и потъна в нея.

Лунел хвърли поглед към небето. “Поне да беше Пълнолуние”, усмихна се тя. В този миг осъзна, че ако думите на Мела са верни, ще се окаже насред пустинята без път назад.

– Май трябва да се върна – засмя се тихо тя. Усмивката й бавно помръкна. – Само, дето няма при кого да се върна.

Събу непотребните, вече пълни с пясък обувки и се отправи решително към входа на храма.

Тишината, която я посрещна вътре, я погълна. Времето спря край входа и не прекрачи вътре заедно с нея. Лунел пристъпваше в свят, в който не можеше да чуе стъпките на босите си крака, ударите на сърцето си, дъха на устните си. И при все това усещаше властното притегляне на безмълвния зов, носещ се от олтара.

Гнездата на липсващите камъни зееха като рани в каменната плът. Светлината, лееща се от лунния къс в ръцете на девойката, потъваше в центъра на олтара. “Още няколко крачки”, помисли си Лунел. Не разбра кога ги е извървяла. Не помнеше и кога ръката й постави камъка в гнездото му. Очите й бяха заслепени от избухналото сияние. След малко забеляза четири тънки сребърни потока да се стичат към празните гнезда и скоро всяко от тях бе оградено от лунен пръстен. Светлината внезапно угасна и Лунел остана в пълен мрак. Не след дълго очите й свикнаха с тъмнината и тя протегна ръка към лунния камък. Усещаше ясно пулсиращата в него мощ. Плъзна пръст по студените сребърни жилки, прегръщащи гнездата, и усети празните преплетени улеи, които ги свързваха в единна мрежа.

Девойката отстъпи назад, все така без да откъсва поглед от лунния камък. Изглеждаше толкова лесно да направи няколко крачки към него и да го вземе. “Е, ако не ми се умира в пустинята, винаги мога да се върна за него”, усмихна се тя, обърна се и изтича навън.

Застана неподвижно и се засмя, когато вятърът погали страните й. Затвори очи и пое дълбоко въздух, сякаш очакваше да усети аромата на възвърнатата свобода. Но там, зад спуснатите й клепачи, я посрещна светлото невъзмутимо лице на Луна. Отметна бавно глава назад и отвори очи. Лунният сърп се огледа в големите черни зеници. Лунел протегна ръка нагоре и избухна в смях, когато сребърното сияние плъзна по бледата й кожа. “Нищо не се е променило”, помисли си горчиво тя. Усещаше камъка да пулсира като сърце в гърдите на пустинята. Момичето погледна на изток, където небето бе започнало да порозовява. Прегърна лунната светлина и се отправи обратно към земите на Даная.

Кейдж се изправи рязко в леглото си. Внезапно в съня му бе избухнала ярка сребърна светлина, която го събуди. Заслепените му очи напразно се мъчеха да пробият мрака в покоите му. В съзнанието му изплува познатото бледо момичешко лице с големи черни очи. “Какви ги вършиш, Ланис”, промърмори той. И тогава го чу – далечен сребрист зов, който настойчиво го викаше.

Джоррам сгъна внимателно писмото и го остави настрана. Разтърка слепоочия с върховете на пръстите си и затвори очи. Събираха му се твърде много безсънни нощи и тялото му властно предявяваше желанието си за сън. Той загаси свещта и се изправи. В този момент тъмнината избухна в ярка бяла светлина и той политна зашеметен към мястото си. “Лунел”, промърмори удивено той. Усети как Окото на Земя започна да пулсира до сърцето му. Изумрудено зелени лъчи започнаха да танцуват по стените на кабинета и внезапно съзнанието на Първосвещеника усети лунния вик, носещ се откъм храма. Джоррам се усмихна и се облегна уморено. “Първо ги напусна, първо се завърна”, помисли си сънливо той, докато гледаше как светлината на земната сила бавно помръква.

Небето започна да светлее, а блясъкът на звездите избледня. Розовата светлина на утрото погали лицето на Мела. Тя отпусна глава и затвори очи. След като се завърна, реши да остане навън, край ручея в градината и да чака промяната. Искаше да се порадва на последните прегръдки на лунната сила, както и да усети скъсването на връзката. Но не го дочака. “Отказала се е”, помисли си горчиво тя и в този миг се ядоса сама на себе си. Наред с вкуса на разочарованието, бе усетила и ликуващия блясък на облекчението.

Трябваше й малко повече от седмица за да стигне до Първата. Когато тръгна от Тиен'хара тя бе далеч на запад, но с навлизането в Даная, огненото усещане, което следеше чрез пръстена на тихите започна да се приближава. И така докато не стигна до сърцето на Даная – Бодар. Осем дни, изпълнени с размисли и въпроси. С всеки ден, през който се отдалечаваше от крепостта, спомените й изплуваха все по–силно – като сънища, а понякога като дневни миражи – видения за пустинни градове, лица и места, които й бяха познати до болка и имената им й бяха на върха на езика, но не можеше да ги произнесе. Дали бе заради вече напълно изрисуваните знаци по гърба й или заради намаляващото сияние на звездата, не знаеше. Но беше сигурна, че не е случайно и съвсем скоро ще си спомни. Всичко.

Пристигна в града привечер и си намери подслон за през нощта в някаква страноприемница. На следващия ден мислеше да се огледа за някоя от тихите, които през пръстена усещаше, че са в града. Хапна набързо яхнията, която предлагаха в близката страноприемница и докато седеше усети как вълнението от пристигането най–накрая отстъпи място на умората от пътя. Прибра се в отредената стая, провери вратата, разпусна си багажа и косата. Изу ботушите и в момента, в който се отпусна на леглото вече спеше. Спеше и сънуваше. Спеше и си спомняше.

* * *

Тя се обърна и огледа непознатия. Средно висок за човек, с гола глава и набола брада. Вгледа се за няколко мига в очите му и после бавно извърна своите обратно към звездите над тях.

”И ако се съглася, какво би могъл да ми предложиш в замяна?”

”Нещо, което не би отказала.” Гласът му бе мек, като шепота на вятъра над песъчинките. Тя се изправи плавно. Той вдигна поглед към нея очаквайки отговор. Застанал до нея приличаше на недорасло дете, тъй като грациозната й фигура се извисяваше поне две глави над него. Този път не отвърна на погледа му.

”Ще трябва да помисля”, отвърна тя и започна да се спуска по дюната. Ала знаеше, че ще приеме, тъй както той знаеше, че не може да устои..

– Изглеждаш различно. Какво е станало? Не те очаквах толкова скоро..

– Черния кръг.. На някой му просветнало, че не е правилно един от най–силните им воини да се занимава толкова много с хората. Било омърсяващо и низко. Затова ми наредиха да престана..

– И?

– Аз отказах. Откъде накъде ще ми казват кой заслужава вниманието ми и кой не? Докато не ми пречи на задълженията към Черния кръг нямат право и дума да ми кажат, нито да ме помолят, а те се опитаха да ми заповядат – на мен! – тя свали плаща си и започна да се движи нервно из широката шатра, когато спомените за отминалите часове отново надигаха гнева й.

– Това сигурно никак не им е харесало.

– Ха! Обвиниха ме в сквернословие, опит за бунт и лудост. Може би са прави.. за лудостта. Поставиха ми ултиматум, че ако не престана да наблюдавам хората и да се занимавам с тях, ще ме прокудят – тя се усмихна. Бледата й кожа се опъна и лицето й придоби опасен вид – Изпреварих ги. Казах им, че няма да го направя и сама напускам. Може би наистина съм луда, но те си го заслужиха. Ще съжаляват!

– Какви са тези рисунки по гърба ти? – тя протегна дългата си ръка и докосна врата си.

– Белязаха ме. Не посмяха да направят нищо друго. Нито един от тях не би се опитал да се изправи срещу мен до реката на мъртвите, защото знае, подозира, че тя ще отнесе него, не мен. Но се събраха и ме белязаха, заради това, че съм луда, че съм напуснала рода си и съм отхвърлила традициите ни. Нарекоха ме Дагоба–леи, Дагоба–лудата, и ме белязаха! За какви се мислят? Ще си платят прескъпо всички до един – заклех им се. Заклех им се, че от днес ще се молят някой друг да ме отведе в царството на сенките, защото оттук нататък когато чуят за ал–Акрома, Белязаната, това ще означава, че краят им е близо, че идвам за тях!

– Успокой се..

– Спокойна съм! – черните й очи, като бездънни кладенци, се впериха в неговите. – Не се притеснявай за сделката ни. Това няма да попречи на работата ми, уверявам те. – ръцете му проследиха дължината на знаците от основата на черепа й до края на гръбначния й стълб и сякаш пропуснаха последните й думи.

– Ще видя какво мога да направя по въпроса с това белязване..

Когато се събуди сутринта не помнеше съня. Но помнеше всичко останало или поне почти всичко. Образите, които дълго време си бяха търсили място като разбъркан пъзел в главата й, най–накрая се подредиха. Беше си спомнила задачата си, а появяването на татуировките означаваше само, че времето й е дошло отново. Първо да намереше Първата за Дъщерята, а после щеше да потърси и пазителите..

Не й бе трудно да намери две от тихите. Няколко разпиляни случайно драсканици по улиците й подсказаха къде може да ги търси, а те самите бяха достатъчно умни да не задават въпроси, когато видяха пръстена на Дъщерята и информацията, че Първата е в Бодар и носи пръстен на тиха. Трябваха им само още няколко часа докато привлекат още четири тихи в задругата им. Повече време им отне докато разузнаят къде може да е отседнала новопристигналата дама. Не бе в двореца, за тяхно улеснение, но не успяха да открият жена с описанието й и из страноприемниците, а за да намерят в чий дом бе отседнала би отнело повече време отколкото най–вероятно имаха. Богинята обаче беше милостива към тях – още на следващия ден успяха да намерят най–накрая информация къде може да е отседнала, застанаха на пост и зачакаха. Беше късния следобяд, когато тя най–накрая излезе из града. Арабела не можа да сбърка усещането през пръстена, въпреки че тихите не бяха успяли да видят лицето на жената. Придружителя й обаче беше лесно разпознат – Ян Силвърсуорд, който през последните месеци неведнъж бе виждан в компанията на Първата. След като очевидно времето за действие бе настъпило, тихите се разпръснаха сред все още пълните с народ улици и започнаха бавно да следват двойката за да изчакат момента, когато да прекъснат разходката им.

Арабела бе единствената, която е осмели да върви достатъчно близо до двамата, за да ги чуе какво си приказват. Основно защото просто не приличаше на силосийка, но още защото искаше да бъде достатъчно близо до мъжа, за да може да го обезвреди, докато тихите приспиват жрицата. Първата спря да се загледа в някаква сергия, а Арабела видя как Ян спря неловко до нея и нервно се огледа. Пръстите му играеха по ефеса на меча му и си личеше, че е притеснен. Арабела спря на съседната сергия и се загледа в някакви шалове, а очите й мернаха две от тихите, готвещи се да излязат от прикритието на близката пряка. В този миг чу откъслечно разговора между двамата:

– .. ти става? Изглеждаш много напрегнат?

– Това място не ми харесва.

– Магазините?

– Не, тук и сега. Да се махаме. Имам лошо предчувствие.. Прилича ми на Терновион, когато се опитаха да заловят Таис..

Арабела се смръзна. Таис бе умбрийското име на Първата. Ако това не бе тя, то кой беше? Тя се обърна рязко и впери поглед в жрицата. По описание си приличаха и пръстена бе в нея, нима бе възможно да са сбъркали? Рязкото й движение привлече вниманието на жената. Тя се обърна към нея и погледите им се срещнаха. За миг сякаш видя разпознаване в очите й, а в главата й сякаш зазвъняха хиляди камбани. Не бе възможно! Това бе една от тях!

В този момент усети раздвижването на тихите. Очевидно бяха приели действията й като сигнал за атака. За броени секунди ги бяха заобиколили. Ян, предусетил опасността, вече беше извадил меча си в посока на две от тихите, ала жрицата още седеше вперила невярващ поглед в непознатата без да реагира. Арабела извади бързо сабята си и приближавайки се към умбрийката, разсече една от тихите, зад гърба й, а после промуши още две. Последната оцеляла понечи да се оттегли проклинайки предателката, но камата на окопитилата се вече Ерис я настигна. Ян се обърна бързо към непознатата, която им се бе притекла на помощ, все още с изваден меч, но жрицата го спря. Арабела вече прибираше оръжието си и се оглеждаше, а по протежението на улицата се чуваха викове и приближаване на стражи.

– Нямаме време за запознанства сега. Последвайте ни. – Ерис й посочи една от страничните улички и тримата бързо изчезнаха там.

* * * * *

Глава на Lannis

Небето над източните склонове на Терея започна да просветлява. Първите слънчеви лъчи пронизаха разпилените капки утринна роса и разноцветни искри заслепиха очите на Корел. И тази нощ сънят не благоволи да му даде почивка и той вече близо час обикаляше като сянка из лагера. Побъбри малко със сънливите войници, поели предутринния пост, за да разсее поне малко грижите си. А грижи май бе набрал много младият граф в последно време. Нещо не беше наред, но той така и не можеше да открие какво е то. Първо отдаваше объркването си на постоянно глождещото го любопитството, захапало ума му откакто срещна Лунел, но вече не бе така уверен в това. Тайнствеността, обгърнала девойката го увличаше, но тя далеч не завихряше единствения въртоп, поглъщащ вниманието му. Често мислите му се стрелкаха назад, към Дара. В началото обясняваше това с дълготрайната раздяла със сестра си, но дълбоко в себе си съзнаваше, че не е само това. Сякаш някаква сила издърпваше упорито нишките, овързали спомените му за нежното момиче, останало в дома им на север, и нейните спокойни сини очи огряваха мислите му.

Тормозеше го и мисълта за неуспешното покушение, подготвено от херцогиня Лийра Юранска. От време на време отиваше да нагледа овързания Дейв. Младежът трепваше страхливо всеки път щом замисленият поглед на графа се спреше на лицето му. При все това, колкото и да го разпитваха, той не промени историята си и не можа да каже нищо, което да осветли мрака на неизвестността, която ги очакваше зад стените на Греймон.

“Хаос, наистина, но не е само това”, помисли си той и махна с ръка на Каст, който тъкмо излизаше от голямата покрита талига, която служеше за спалня на младото семейство. Херцогът поля обилно лицето си със студена вода, приглади назад тъмните слепнали кичури коса и огледа внимателно лагера. Забеляза поздрава на Томас и се запъти към него.

– Пак ли крачи цяла нощ наоколо, приятелю?

– Сънят бяга от мен, Каст. Но се чудя, защо ти, младоженецо, си напуснал постелята толкова рано.

Каст се разсмя, като продължаваше да оглежда внимателно лагера.

– Не виждам чернокосата ти приятелка – подкачи го той. Томас недоволно сбърчи вежди и точно в този миг я видя. Лунел се появи по някаква едва забележима пътека, извиваща се като змия навътре в гората. Босите нозе на девойката газеха вяло в дебелия килим от листя.

– А, май и тя не е спала – обади се Каст, забелязал уморения сух блясък в очите й и бледността на лицето й. – Чудя се къде ли е била – продължи замислено херцогът, извръщайки се след момичето. Тя ги отмина, без да им обърне внимание и отиде при коня си недалеч от тях. Херцогът откъсна поглед от нея, огледа замислено небето и отбеляза. – Днес чакам вести от Бодар. Надявам се Кейдж да внесе малко яснота.

– Мисля си… – започна Томас, но спря несигурно.

– Какво? – попита нетърпеливо Каст.

– Не се и съмнявам, че Лийра също е научила за неуспеха на Дейв. Щом можем да очакваме вести от Кейдж, вероятно трябва да очакваме… “отговор” и от нея.

Сянка помрачи лицето на младия Брионел.

– Станал съм разсеян. Ще предупредя незабавно стражите да удвоят вниманието си.

– Вече го направих – отбеляза бавно Корел. – Засега не са забелязали нищо обезпокоително.

– Освен нейните изчезвания – промърмори Каст и кимна по посока на Лунел. Девойката бе опряла чело в лъскавата тъмна грива на коня си, а ръцете й разсеяно галеха врата му. Изглеждаше сякаш всеки момент ще заспи права.

– Аз ще имам грижа за нея – твърдо отбеляза Томас, спирайки пронизителния си поглед на лицето на Брионел. – Поне докато пристигне отговор от Кейдж. Тогава ще мислим какво да правим.

Не след дълго пътниците продължиха своя път, който малко преди обяд ги изведе извън сенчестата закрила на гората. Високо пред тях се издигаха върховете на Терея. Там, разположен в стръмните им прегръдки, бе замъкът на Юрански.

Времето беше топло. Въздухът, нагрят от слънцето, лепнеше по запотената кожа на пътниците. Пътуваха в задушната тишина, нарушавана единствено от пръхтенето на животните и трополенето на каруците.

Лунел продължаваше да страни от пътниците. Беше изостанала назад и крачеше бавно по прашния път, а конят й пристъпваше кротко до нея.

– Вестите от Бодар пристигнаха.

Томас не показа, че е чул думите на Каст. Ясните му светли очи продължаваха да се взират в сивите била на Терея.

– Томас – повика го настойчиво Каст. Най–после графът извърна невъзмутимото си лице към него. В ръцете на херцога светлееше малко писмо с тъмен печат, което привлече вниманието му.

– Това ли е – лека усмивка успя да завоюва временно устните му и оживи сериозното лице на младия мъж. Херцогът се извърна назад към Лунел и за пореден път се зачуди какво намира приятелят му в странното момиче. Лицето й беше мрачно и бледо, а тъмните устни сякаш никога не бяха познали жизнерадостната тръпка на щастливата усмивка. В ума му изникна споменът за нежната усмивка на Миела, кротко спяща в прегръдките му. Сянка помрачи чертите на лицето му. Тази сутрин младата жена отново бе изпаднала в едно от странните си състояния. Беше се случило за пръв път преди два дни…

– Каст – стресна го гласът на Корел. Той се отърси от спомена и се обърна към приятеля си.

– Кейдж не я е пращал, Том – каза той. – Не обяснява нищо повече, но е пратил писмо и за нея и настоява да й го предадем – той подаде малкото, внимателно сгънато парче хартия, върху което бе положен печат, непознат за и за двамата. Три вълнообразни линии се открояваха ясно върху тъмносин восък. Томас прокара пръст по грапавата повърхност на печата.

– Странно… мислех, че гербът на Кейдж е различен. За пръв път виждам този знак.

– Гарванът и мечът стояха на печата, положен върху писмото до мен. Това – той остави малкото писмо в дланта на Корел – това беше вътре в него. Както и да е, – заяви решително херцогът – искаш ли ти да й го предадеш?

Томас грижливо прибра писмото и се умисли.

– Значи Кейдж не е споменава нищо друго за нея?

– Очаква я да се върне в Бодар. Смята, че мога да му пратя вест по нея. Аз поне мисля засега да ползвам птиците.

Без да каже и дума, Корел рязко обърна коня и върна назад към Лунел. Брионел видя как приятелят му скочи от седлото и закрачи бавно до мълчаливото девойче.

– Томас изглежда наистина увлечен по тази госпожица Мореа.

Миела се беше приближила до него. Меденорусата й коса блестеше топло под ярките лъчи на слънцето, които вече бяха успели да дарят красивото й лице с нежен загар.

– По–добре ли си, Миела? – попита угрижено Каст. Тя се усмихна меко и подкара кобилата си редом с него.

– Казах ти, че няма от какво да се боиш, Каст. Всичко е наред.

– Не – отсече рязко той. – Не е наред и не мога да не се тревожа. Тези странни промени…

Смехът й го прекъсна. Тя се наклони към него и целуна бузата му.

– Не се тревожи. Каквото и да е, то е прекрасно. Кара ме да се чувствам… жива.

Каст се вгледа в блесналите сиви очи на жена си. Златната светлина на слънчевите лъчи бе прогонила тъмнината от ирисите й и те сияеха щастливо насреща му.

– Корел съвсем правилно ми напомни тази сутрин, че е възможно неуспехът на първия опит да не обезсърчи Лийра. Разбираш ли защо се боя, Миела?

Споменаването на херцогинята отвя въодушевлението от лицето на девойката.

– Корел е прав. И мисля, че зная от какво се боиш. Но не бива – аз не съм отровена, Каст. Чувствам се добре. Просто не съм била у дома толкова дълго време. Колкото повече се приближаваме до Греймон, толкова повече мисля за него. Толкова повече спомени се събуждат. Затова изглеждам ... малко не на себе си от време на време. Не бива да се боиш.

– Не на себе си… – поклати глава той. – Не е само това, Миела. Кожата ти става студена, не чуваш, не виждаш…

– Не е вярно – раздразнено отрече тя. – Виждам и чувам… Само дето са неща, които ти не можеш да видиш и чуеш. Но наистина... не бива да се притесняваш, Каст.

– И това откакто се появи Лунел – продължи мрачно херцогът, глух за увещанията й.

– Тя наистина ме притеснява малко… – колебливо промълви Миела и се обърна крадешком назад. Корел и Лунел продължаваха да ходят мълчаливо един до друг. – Но не от нея идва това. Чувствам го. И все пак в нея има нещо странно. И мисля, че и Корел го усеща. Но не мога да разбера кое е то.

Корел крачеше до Лунел и от време на време поглеждаше към лицето й, но тя упорито се правеше, че не го забелязва. От нея се излъчваше свеж хлад, сякаш момичето бе затворено между невидимите стени на друг, по–студен свят. Томас плесна един нахален комар, впил се нагло във врата му, и погледна угрижено към небето. Тъмни облаци се кълбяха откъм билото на планината и съдейки по бързия им полет към тях, скоро върху им щеше се излее обилен дъжд.

– Май пороят ще ни залее преди да сме се добрали до някоя страноприемница – промърмори Корел и огледа пустите склонове на планината. До вечерта трябваше да стигнат до Ривен и едва тогава щяха да могат да се поотпуснат в меките легла на градската страноприемница.

– Обичам дъжда – отбеляза разсеяно Лунел и Томас не можа да разбере дали говори на него или на коня си. Момичето вдигна глава и изгледа тътнещите облаци и добави умислено: – Тези облаци ще се излеят бързо, а до довечера ще се разкъсат.

– Познаваш облаците? – усмихна се Томас.

– Налага се – отвърна спокойно Лунел и продължи да гледа напред по пътя.

– Има писмо за теб, Лунел – обади се не след дълго Корел. Тя се закова на мястото си и изгледа втренчено малкото бяло квадратче в ръката му.

– Кейдж? – промълви тя.

Корел кимна утвърдително и й подаде писмото. Пръстите й погалиха печата отгоре и нежна усмивка се разля на лицето й, но само след миг бе изместена от объркано притеснение.

– Казали сте му, че съм тук? Кога пристигна това? Казал ли е нещо друго?

– Рядко проявявана бъбривост, Лунел – прекъсна я Корел. – Защо просто не го прочетеш?

– Защото ме е страх – думите сякаш се изплъзнаха от устните й ,преди да е успяла да ги спре. Тя счупи бързо печата и се зачете.

“Не зная защо го направи, но зная, че трябва да се видим и да поговорим. Моля те, ела в Бодар веднага щом получиш това писмо. Няма от какво да се боиш. Тревожа се за теб. Кажи на Каст, че може да те използва, за да прати вест.”

Тя грижливо сгъна писмото и го прибра. Корел почака още малко, но когато видя, че тя няма намерение да продума, пое разговора в свои ръце.

– Не изглеждаш щастлива, Лунел.

– Вероятно защото не съм щастлива, графе.

– Лоши вести?

– Напротив.

Той загуби търпение

– Нямам намерение да стоя и да чакам истината случайно да се разкрие пред мен. Кой те прати тук, госпожице Мореа?

– И какво те кара да мислиш, че аз ще ти разкрия истината, графе?

– Кой те прати тук? – повтори той. Незабавният й отговор го стресна:

– Луната – каза бързо тя и хладният й глас звънна с приятна свежест в тежката жега на следобеда.

– И какво точно иска луната от нас, госпожице? – попита Корел.

– Не зная, графе. Нима това има значение за вас?

Корел рязко се закова на място. Девойката също спря и се обърна към него.

– Нека се изясним, Лунел. Каст се тревожи. Мисли, че си нечий шпионин – не много умел. Бе доволен и щастлив, защото можеше да те следи и да се надява да разберем кой стои зад теб. Само че търпението му се изчерпва. Моето също. А сега и Кейдж започва да се държи загадъчно и не дава обяснения за теб. Искам да знам какво става.

– Аз несъмнено бих проявила съчувствие към сложните чувства и мисли, които те тревожат, графе… Ако имах способността да го направя. А пък аз я нямам.

Внезапно Корел я сграбчи за ръката и я обърна почти грубо към себе си. Лицето му бе сериозно, но тя не трепна под заплахата на искрящо–студения му поглед.

– Това не е игра, Лунел – настойчиво каза той. Решителният израз на лицето му я стресна. Или по–скоро, стресна я споменът за нечии други подобни думи. Плавно разсеяната незаинтересованост в погледа й се смени с печал. Блесна светкавица, последвана от оглушителен гръм. Първите тежки капки дъжд се изсипаха върху им, но двамата продължаваха да стоят неподвижни насред пътя. Водата бързо ги намокри.

– Мисля, че е трябва да продължаваме напред, Корел – усмихна се девойката.

– Чакам отговори, Лунел – отвърна той, без да помръдне от мястото си.

– Не сега. – отвърна тя и внимателно издърпа ръката си. Качи на седлото, но Корел продължаваше да стои неподвижно. Студените капки дъжд бяха слепили черните му коси и мокреха лицето му. За момент му се стори, че в погледа й проблясва нежност, но тя примигна и тъмните й мигли изтриха топлината от ирисите й. Без да продума тя смушка коня и забърза напред към отряда.

* * *

Хладен повей разлюля светлото отражение на Луна в черните води на Бодарското езеро, погали няколко лилии и белите им листенца внезапно се разтвориха в отговор на ласката. Въздухът се насити с упойващ аромат, а вятърът го понесе към замъка.

Джони отвори очи и се взря в мрака на покоите си. Изправи се рязко и погледна към прозореца.

– Ланис!

Тъмният силует, очертан в рамката на прозореца му, беше по–крехък от всякога, сякаш момичето се бе стопило. Страните й бяха хлътнали, а трескаво блестящите й очи изглеждаха огромни. Девойката направи няколко плахи стъпки към него, но спря, преди да е престъпила границата, до която лунната светлина се разливаше върху тъмния килим.

– Какво се е случило, Ланис? – попита Кейдж и бързо се приближи към нея. Тънките й ръце доверчиво се обвиха около врата му, тя притисна лице в гърдите му и раменете й се разтресоха. Кейдж я прегърна успокоително и притисна устни в косите й. Ланис плачеше като дете, а риданията й ставаха все по–силни. Внезапно замлъкна и притеснен Кейдж я отдръпна от себе си. Устните й бяха посинели. Сълзите продължаваха да мокрят лицето й, но болката бе сковала гърдите й и тя не можеше да си поеме дъх.

– Ланис – разтърси я той, а пред очите му, погледът на девойката бавно помръкваше. Той замахна. Звънкият шамар бе последван от рязко поемане на дъх. Тя се отпусна на земята, сви се на кълбо и продължи тихо да плаче. Кейдж приседна до нея и отново я придърпа в прегръдките си.

– Какво има, Ланис? – попита отново той, потупвайки успокоително раменете й.

– Данил – изхлипа най–после тя. Произнасянето на името на селениеца предивзика нов бурен пристъп от ридания.

Кейдж дори не понечи да попита какво се е случило. Болката на момичето му подсказа отговора, а и по всичко личеше, че тя няма да е в състояние да му разкрие повече подробности скоро.

Стояха дълго време така, докато Джони я чакаше да се успокои. Риданията й бавно затихваха.

– Съжалявам за камъка, Джони – промърмори внезапно тя, толкова тихо, че мъжът едва я чу.

– Къде е, Ланис? – попита внимателно той.

– Не ме наричай така!

– Това е името ти.

Тя поклати упорито глава.

– Остави това сега – сдържайки раздразнението си каза той. – Къде е камъкът?

Тя се размърда притеснено, настанявайки се същевременно по–удобно в прегръдките му. Разрошените коси скриха мокрото й лице и заглушиха и без това тихите й думи.

– У Винс… неанеца.

– Но… защо?

– Заплаши да те убие – рязко отдръпна глава и го погледна. – Можеше да го направи, Джони... бях сигурна, че може.. не исках да рискувам... не можех да...

– Тъмните го взели, Ланис, – прекъсна я гневно той – казах ти, че мога да се погрижа за себе си.

Тя отново сведе глава и притихна. След малко бавно се изправи се приближи до широко отворения прозорец.

– Няма връщане назад, Джони – каза тя, гледайки към езерото, което блестеше отвъд тъмните корони на дърветата в парка.

– Има ли начин да го върнеш?

Лунел сви рамене.

– Той е неанец – отбеляза тя без да се обръща. – Сам ще занесе камъка в Неа. Нали това е целта?

– Камъкът трябва да отиде в Храма, а това той не може да направи.

– И какво, като не може да го направи? – невъзмутимо попита тя. Хладното спокойствие, което я обземаше щом лунната сила попиеше в нея, отново се бе завърнало и единствено соленият блясък в тъмните й очи напомняше, че е плакала. – Аз бях там, Кейдж. Оставих Лунния камък.

– Как…

– Не е вярно – каза внимателно Джони. Тя вдигна рязко глава към него. – Стана предната нощ, нали? – тя кимна и любопитно го изгледа. – Така си и помислих. Събудих се от ярка светлина и оттогава ... Викът на храма е по–силен... и почти не стихва.

– Аз нищо не чувам – изненадано промълви момичето. Джони се засмя.

– Нищо странно, Пазителко. Нали си изпълни мисията.

– Но още съм свързана... чувствам Луна, чувствам теб... Вода.. влиянието на Земя... – тя седна на перваза и се наклони назад. Отметна глава назад и луната огря откритото й лице. Ароматът на лилиите се смеси със сребърната омая на небесната сила и заля съзнанието й. Усещаше сребърните нишки да пулсират във вените й, следвайки опиянения плавен ритъм на сърцето й... – нищо не се е променило, Джони – прошепна тихо тя, любувайки се на лунния сърп. Сиянието край нея се усили и тя се стопи в него.

* * *

– Не можа да го оставиш, а?

Едва доловима нотка укор се промъкна в мелодичния спокоен глас на Мела. Лунел дори не се обърна към нея. Извърнала лице срещу силния вятър, тя се усмихваше на морските вълни пред себе си.

– Оставих го, Мела. Камъкът прилепна точно на мястото си. Но нищо.

– Лъжеш – каза спокойно Мела. Лунел най–после извърна лице към нея и се усмихна.

– Не ме интересува дали ми вярваш. Това, което очакваше, не се случи. Явно лунните са натрупали твърде много грехове, за да се надяват на толкова простичко освобождение.

Мела поклати глава. Това не беше възможно. Малкото момиче лъжеше със същата лекота, с която можеше да лъже всеки селенит. Беше скрила камъка някъде и сега... Сякаш прочела мислите й Лунел се засмя.

– Помисли, Мела! За какво ми е да те търся и да ти обяснявам каквото и да е, ако просто бях решила да задържа камъка. Нима ще седиш тук и ще търсиш сложни обяснения, за да избягаш от тежестта на простичката истина? Не проработи, Мела! Камъкът е на мястото си, а ти все още се мяташ като риба в мрежата на Луна. Напразно е всичко. Напразно извадих лунният камък... Данил умря напразно... всичко е загуба на време! – думите звънваха тихо в нощта и се впиваха в съзнанието на Мела. Внезапно осъзна, че момичето й казва истината. Мисълта я преряза безболезнено, оставяйки я празна. Нямаше чувство. Нямаше гняв, огорчение... Нямаше я Селиал, която да се усмихне и да даде някакво обяснение, някакъв съвет. Нямаше го Данил... Нямаше надежда... нямаше болка от липсващата надежда. Мела бе застинала на морския бряг, погълната от безкрая на тази празнина, а около нея привлечени танцуваха лунни лъчи и попиваха в лишеното от съпротива съзнание. Скреж плъзна като искряща дантела по тъмното й наметало. Лицето на жената загуби мекотата си и тъмни сенки се прокраднаха по бледата й кожа.

– Достатъчно – екна резкият глас на Лунел. Внезапно, сякаш понесени от силен вятър лунните лъчи, пленили Мела, се разпиляха. Лунел вдигна ръка и лунните потоци се сплетоха в дебела плитка, която се уви около тънката китка. Тежкият сладък мирис на мед се смеси със соления дъх на морето. Топъл повей на вятъра се изви край двете жени, дърпайки разпилените им коси, и стопи искрящия наоколо скреж. Светлината плавно угасна.

Мела се обърна към Лунел, която стоеше неподвижна, здраво стиснала очи. Лека руменина бе сгряла лицето на момичето, а ръката й беше все така протегната нагоре, сякаш лунното въже все още я дърпа към прегръдките на Луна.

– Лунел – повика я Мела. Ръката бавно се отпусна и девойката отвори очи.

– Какво ще правиш, Мела? – попита тя.

– И аз това искам да знам – усмихна се топло жената. – Мисля, че знам с какво да започна. Щом нищо не е приключило, значи трябва да видим как да го приключим.

Тя се загърна в наметалото си и потръпна. Предстоеше й отново да използва светлината. Обърна се към Лунел, която вече привличаше първите лунни нишки.

– Ами ако... – започна колебливо момичето.

Мела се засмя.

– Винаги е имало "ако", Лунел. Поне дотолкова трябва да си опознала лунната сила. Но мисля, че ще те заведе до желаното от теб място. Само преди това – надявам се да те видя скоро.

Лунел кимна мълчаливо.

– Скоро – подчерта Мела и се изгуби в мрака.

* * *

Тъмната сянка се плъзна по спящите улици на Ривен, сви покрай каменните стени на голямата градска страноприемница и се приближи внимателно до конюшните. Животните усетиха присъствието на непознатия и се размърдаха, което накара стражите, оставени край овързания Дейв, да отместят вниманието си от заровете и да наострят уши.

– Чу ли това? – попита единият. Сянката замръзна на мястото си. За известно време тя се сля с мрака в далечния ъгъл на обора. Сражите се поразмърдаха нервно, но скоро се успокоиха и продължиха играта си. Чу се бързото трополене на търкалящи се зарове и сянката отново се раздвижи.

Дейв се беше отпуснал на земята до гредата, за която беше вързан, и главата му сънливо клюмаше. Дори не усети кога убиецът се приближи зад него. Тънкото острие мълниеносно се заби тила му и той умря без да издаде и звук. Заровете продължаваха да се гонят по дъската.

Убиецът се измъкна от обора и се насочи към задния двор.

За разлика от големия двор пред входа на страноприемницата, малкото оградено място не остана дълго време безлюдно. Томас Корел се появи иззад ъгъла. Трета поредна вечер сънят бягаше от очите му, но пък и умората неумолимо завладяваше омаломощеното му съзнание. Светът около него ту заглъхваше, сякаш покрит с плътен воал, ту внезапно избухваше в ярки цветове и остри звуци, които дразнеха сетивата му. А сега проклетата луна се носеше като самодоволна сребърна усмивка в небето и острият й рог разсичаше съня му, запращайки самият него да скита наоколо. Той спря на място и погледна към стената. Това, което привлече вниманието му, бе голяма стълба. Нямаше нищо необичайно в самата стълба. Странно бе мястото й. Горният край опираше малко под дървения перваз на голям прозорец, където беше стаята, заемана тази вечер от Каст и Миела Брионел. “Малко вероятно е някой от тях да е тръгнал навън”, помисли си той. “Което значи, че някой се кани да влезе вътре”. Огледа се бързо наоколо, но погледът му не можеше да пробие мрака на сенките зад страноприемницата. Разтревожен, той се отправи към стълбата. Внезапно силен удар го запрати към стената. Посегна към оръжието си, но в същия момент видя блясъка на камата, носеща се към гърлото му. Докато свиваше пръсти около дръжката на меча си, си даде сметка, че няма да успее да предотврати удара. Времето край него бавно се разтегли. Чу стенанието на разсечения като коприна въздух. Усети пробождане в ребрата си и видя как очите на политналия към него мъж се разшириха ужасено. Острието на камата премина край главата му и звънна в камъка зад него. Корел сведе поглед и видя окървавеното острие на стрелата, пронизала тялото на неговия нападател. Върхът й бе пробил и собствените му дрехи и се бе плъзнал по ребрата му, но раната не бе дълбока. Той отблъсна мъжа от себе си. Тялото политна назад и луната се отрази в очите на мъртвеца. Корел притисна длан към раната си и в този момент я видя.

В първия миг реши, че умората и стресът от нападението си играят шега със сетивата му. През тъмния двор към него пристъпваше жена, чиято кожа сияеше като перла на лунна светлина.

– Лунел! – възкликна тихо той когато разпозна сериозното бледо лице. Тя спря до него, приклекна и се взря в безжизнените очи на убиеца. Протегна ръка и затвори клепачите му. В този момент Корел забеляза, че стрелата, отнела живота на нападателя му, е изчезнала. Нямаше я и в ръцете на девойката, коленичила до него.

– Лунел – повика я той и й подаде ръка да се изправи. Отметна тежките черни кичури коса, разпилели се пред лицето й, и се взря в бляскавите й очи. Погледът й премина през него и се загуби някъде отвъд времето и мястото, където стоеше той. Раздразнен, той отново извика името й и стисна здраво ръката й, опитвайки се да я придърпа обратно в своя свят. Тя примигна бързо и сякаш едва тогава го видя. Очарователният унес в погледа й бе изместен от хладно внимание.

– Ще съм благодарна, ако мога да си получа обратно ръката, графе.

Пръстите му бяха оставили тъмни следи върху бледата й кожа. Бързо пусна китката й и понечи да промърмори някакво извинение, но се спря.

– Какво направи, Лунел?

– Да не би да ме осъждаш? – иронично се усмихна тя.

– Не, тъмните го взели! Но как го направи? – настойчиво попита той поглеждайки любопитно празните й ръце. Нямаше лък, притесняваше го и изчезналата стрела. Ако не беше болката в гърдите му и трупа в нозете му, щеше да си помисли, че сребърната стрела е била плод на обърканото от безсъние въображение. Но ръката му все още тъмнееше, обляна в собствената му кръв. Внезапно и Лунел я забеляза и се угрижи.

– Ранен ли си?

Постави нежната си длан върху гърдите му и кръвта бързо обагри светлата й кожа. Хладна вълна се разля по тялото на Корел и бързо успокои болката му.

– Магьосница ли си, Лунел? – попита той объркано. Тя се засмя горчиво. Смехът й, тих в началото, се усили и внезапно спря, сякаш прерязан от нощната тишина.

– Вещица – прошепна тихо тя, повече на себе си, отколкото отговаряйки на въпроса му. Устнете й потрепнаха, сякаш се канеше да се разплаче. Корел протегна ръка, за да погали лицето й, но тя рязко се отдръпна. Внезапно яд разпали погледа й.

– На твое място щях да съм по–внимателна, Томас – прошепна задавено тя. Вдигна ръка и той забеляза огромно бяло цвете да сияе в дланта й. – Красиво е, нали? – попита тя. Той пое цветето и мига, в който пръстите му докосна нежният сияещ цвят, той повехна и се разпадна като пепел. – Носят нещастие – каза спокойно момичето, обърна се и се отдалечи.

* * * * *