Пурпурна есен – I част



бет2/78
Дата12.07.2016
өлшемі5.6 Mb.
#194438
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   78
Глава на StiLin

Луната вече се скриваше зад далечните планини, когато Зигур се събуди. Не чувстваше ръката си. Откъсна парче от плаща си и се превърза. Раната бе спряла да кърви и бе хванала коричка от съсирена кръв. Но все пак бе изгубил доста кръв. Когато се изправи му прималя и падна отново на тревата. Трябваше да се добере някак до Даная. Трябваше да се види с Джоррам...

Минутите се редяха бавно, като че бяха от олово. Когато отново се събуди източният хоризонт бе почнал да избледнява. Скоро щеше да съмне. Отново се опита да стане. Този път успя да се задържи на крака. Тръгна бавно през гората. Нямаше да има сили да лети. Чувстваше се щастлив, че не бе отишъл по-далече със силоските. Поне бе близо до Даная.

Вече няколко часа вървеше. Слънцето бавно се издигаше над света. Бе стигнал до някакъв селски път към града.

– Към града ли сте, господине?

Зигур се обърна стреснато. Не бе чул приближаващата каруца. От нея му се пулеше мършав старец.

– Към града съм. – Промълви едва и се опита да се усмихне.

– Да ви закарам ако искате. Нещо не ви е добре като гледам.

– Ще съм ти безкрайно благодарен.

– Качвайте се тогава.

Елфът се качи с явно усилие в каруцата и се излегна удобно върху ароматното сено, което старецът караше. Съвсем скоро отново се унесе в неспокоен сън.

Силно разтърсване го изтръгна от кошмара.

– Пристигнахме, господине.

– Къде съм? – попита елфът.

– В Даная, господине. Хей там е дворецът на кралицата.

– Много ти благодаря, човече. – почти добродушна усмивка се застоя за няколко секунди на устните на Зигур. – Благодаря ти!

Слезе от каруцата и се запъти към близката кръчма. Срещата с Джоррам бе чак на другия ден. Имаше време за някоя – друга кана греяно вино с билки.

* * * * *

Глава на Tais

Бурята, започнала късния следобед, се бе развихрила щом нощта се спусна и сякаш продължаваше да набира скорост. Беззвездното небе бе съвършеният декор за танцът на светлините, съпътстващ природната стихия. За кратко време поройният дъжд образува кални реки по улиците на данайската столица. Покривите лъщяха на светлините на фенерите, а леко поклащащите се черни води на залива изглеждаха зловещо в моментите на проблясващите светкавици. Грохотът на гръмотевиците се смесваше с пронизителният вой на вятъра в сърцераздирателна симфония.

Вече четвърт час Зигур стоеше стаен в сенките в подножието на малката кула срещу храма на Халид. Бе загубил представа за времето, вперил поглед в прозореца към покоите на Първосвещеника, откъдето потрепваше меката светлина на запалени свещи. Нещо го тревожеше и това определено не бе времето. Нямаше конкретна причина за безпокойство и все пак...

Присви очи. Не трябваше да се поддава на подобни нездрави емоции. Не се заблуждаваше за причината – копнежът по Таис го влудяваше и го правеше неспокоен и особено нетърпелив. Спомни си празните очи на силоските и се изсмя. Погледът му заблестя възбудено и почти не чувстваше тъпата болка в ръката си. Настоението му ескалира в синхрон с падналата наблизо гръмотевица. Прикова прозореца на Първосвещеника и устните му наподобиха усмивка. „Да видим какво си намислил, Джоррам, приятелю...”

Усещането за силата й го блъсна в момента, в който пристъпи през прозореца и Зигур изстина. Тя бе с гръб към него. Джоррам вдигна очи от чашата, която й подаваше. Зигур реагира инстинсктивно – вдигна ръка към нея и запрати мощна енергийна вълна към елфата. Успя да забележи любопитството в погледа на Първосвещеника. „И твоят ред ще дойде, проклетнико... ” Мисълта му се загуби в гнева и изненадата. Елфата погълна енергията дори без да се обърне. Зигур реши да не губи време и се хвърли към прозореца, но сякаш се блъсна в стена.

– Забравяш, че позна равнините, Зигур – дълбокият, леко рязък, до болка познат глас го закова на място. Дишаше тежко, а ранената му ръка пулсираше. Бе безсмислено да се противи – тя бе права – нямаше достатъчно сили, за да я победи. Прогонен в равнините, бе загубил голяма част от мощта си, но все пак бе оцелял. Малцина оцеляваха. Всъщност, Зигур не познаваше друг.

– Какво правиш тук? Какво искате от мен? – гласът му излезе тих и съскащ.

Изаара се обърна и сериозното й лице с удивително правилни черти върна стотици спомени от дните му в Легиона. Джоррам отпи от чашата си мълчаливо, наблюдавайки безизходицата му.

– Нима си мислиш, че сме престанали да се интересуваме от своите? – огледа съдържанието на чашата си и без да вдига поглед продължи – Твърде силен си, дори и след наказанието, за да си позволим сляпо доверие. – погледна го – Наблюдавахме те, Зигур... Тихо, из сенките... Знаем повече неща за животът ти, отколкото ти самият би искал да знаеш. – замълча за момент и добави по-тихо – Знаем и за бърлогата ти в Селения...

Зигур не реагира, но Джоррам се наклони напред, внимателно следейки разговора им.

– Какво искате? – повтори още по-тихо елфът.

– Тебе.


Няколко мига в стаята се възцари тишина. Първосвещеникът заоглежда везните на свещениците си, сякаш ги броеше, а Зигур гледаше елфата с празен поглед. После се изсмя. Погледна сериозното й лице и продължи истерично да се смее.

– Мене? Искали мене... – закашля се в смеха си – Нали точно вие ме прогонихте? Сега искате мене? – не спираше да се залива от смях пред невъзмутимият й поглед и мръщещият се Джоррам.

Изаара изчака смехът му да стихне, след което го погледна в очите.

– Древните раси са се събудили и вече безчинстват. Дори тук – в Даная... На Легионът е нужен всеки един от нас – доближи везните, замълча за момент и прокара нежно ръка по раменете им, заклащайки ги до постигане на равновесие – Готови сме да върнем предишната ти сила и да те излекуваме от умбрийската вещица, ако положиш отново клетвата за вярност.

Зигур мълчеше. Отиде до масичката с каната и си наля чаша вино. Изпи я на един дъх. Толкова време бе чакал този момент. Моментът да стане нужен на своите, да го молят да се върне, а сега изпитваше единствено празнота. И колебание. Мисълта за Таис и нейните ласки, за устните й, го стегна през гърдите и силна болка в слабините го прониза. Той си пое дълбоко въздух. Вдигна очи към Изаара. Елфата го гледаше с любопитство.

– Тя те зове? – каза го по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. – Подчинила е не само волята, но и тялото ти – погледът й бе загрижен – Не бива да се оставяш на властта й колкото и блаженство да ти носят кратките мигове, които ти дарява.

Доближи се до него. Взе празната чаша от ръцето му и го погледна в очите.

– Можеш да бъдеш могъщ! Знаеш колко могъщ можеш да бъдеш! Нима гордостта ти е дотолкова потъпкана от нагона? Онази гордост, онази непокорност, поради която бе прокуден? Поради която оцеля през равнините?

Зигур затвори очи. Противоречиви чувства бушуваха в него и го разкъсваха. Погледна Джоррам с изпепеляващ поглед. „Проклет да си, задето ми причиняваш това... Таис, живот мой... Не, по-добре да не мисля за нея сега... Таис, ще се върна... Древните...”

Концентрира се, за да възвърне самообладанието си. Изаара го познаваше твърде добре, за да сгреши в преценката си да дойде за него. „Аз съм един от тях... Отново... Имат нужда от мен...” Обърна се към елфата със спокоен глас:

– Кога тръгваме?

Изаара леко се усмихна, остави своята чаша с недокоснатата в нея течност.

– Веднага. Трябва ни време да възстановим силите ти и най-вече – да те спасим от жрицата, а после... – погледът й проблесна – После ще се впуснем в лов на древни...

Изаара се поклони на Джоррам пред изуменият поглед на Зигур. Елфът гледаше Първосвещеника студено.

– Надявам се да ми простиш, приятелю. Направих това, което бе най-доброто за теб. След време ще го разбереш.

Зигур задържа погледа си на Първосвещеника, после мълчаливо последва Изаара.



* * * * *

Глава на Jaar

Събуди се от възмутения глас на Морвен:

– ... никакво приличие. Как може да се разхождат така! И стига си ги гледал с този влажен поглед. – сопна се тя на Берик.

Ти’сейн се намръщи, недоволен от себе си. Не бе усетил, кога вратата към покоите на раджата се бе отворила и две от наложниците му бяха излязли, за да му донесат ароматна вода. И естествено бяха привлякли вниманието на вече будния Отряд. Напоследък му се бе струпало твърде много, силите и издръжливостта му постоянно бяха изложени на изпитание и през последните няколко часа сън изцяло бе забравил за предпазливостта. Притъпените му възприятия и отчасти сигурността, която усещаше в палата на раджата и в крайна сметка можеше да се окаже измамна, бяха приспали инстинктите и рефлексите му.

Принцът стана от миндера, разпилявайки няколко шарени възглавници по пода и видя Шестокракия, който все още се излежаваше отсреща, отправил замислен, че дори и замечтан поглед след двете голи жени. Самра наистина избираше най-доброто и Ти’сейн напълно разбираше Берик и Призовника. Усмихна се, когато забеляза начумереното лице на Морвен, цялото почервеняло от гняв. “Или свян.”, развеселен си помисли Принцът, но бързо го отхвърли, виждайки промяната в израза й, когато раджата също се появи.

Младият владетел на Джендин отново бе омотал бежовия чаршаф около кръста си и съвсем небрежно влезе в преддверието, очаквайки да види само Ти’сейн. Морвен го гледаше със зяпнали очи и видимо се наслаждаваше на мускулестите му ръце и гърди. Бе ред на Берик да я изгледа изпод вежди, изкривил устни в недоволна гримаса.

– Принце, не ми казаха, че водиш гости.

– Привети, Самра. – отвърна му Ти’сейн и го поправи: – Това не са гости, а новите ти Ловци. – посочи Морвен и Берик. – Той може да ловува и през нощта. А този там е много способен Призовник, който съм сигурен, че ще се докаже на Арената.

Раджата бе впечатлен. Принцът му носеше много повече, от това, което бе поискал. Подозираше какво се крие под превръзката на окото на единия мъж, който го гледаше с недоверие. Драконовата люспа можеше да превърне добрия боец в Ловец, който да преследва и залавя изчадията на пустинята през нощта. Тъмнината в пустошта също криеше своите опасности, но някои чудовища се оказваха лесна плячка. И поредното зрелище за Арената, ако не бяха прекалено опасни, за да ги оставят живи.

Призовниците бяха на почит в Джендин. Не само защото предлагаха нови предизвикателства на Арената за хора и създания на пустинята, но и защото способностите им бяха рядко срещани. А и представляваха важна част от армията на града-държава.

Около час по-късно в палата бе настанало голямо раздвижване заради предстоящата експедиция, която по настояване на Принца щеше да потегли веднага. Отрядът, който също щеше да пътува с тях, правеше не особено успешни опити по езда на камила, забравяйки поне за малко всички странности на екзотичния град.

През това време Ти’сейн спореше със Самра, и двамата седнали с кръстосани крака на една малка масичка. Плитки подноси с хляб, сирена, ядки и сочни плодове бяха оставени за закуска. Бокалите от тъмно сребро, покрити с инкрустации, се бяха запотили от студените напитки, които Принцът не можеше да разпознае. Определяше вкуса като на изворна вода със силен аромат на лимон и леко напомняне за алкохол.

Отпи за пореден път, за да навлажни гърлото си, което пресъхваше постоянно от знойната жега, проникваща дори сред хладните каменни стени на палата.

– Настоявам да се откажеш от тази налудничава идея, Самра. Имаш представа за опасностите от пътуването. А и Джендин не може да остане без владетел, дори за кратко. Освен това някой трябва да напомня на жреците, че свещениците на Халид не са желани по тези земи.

– Има кой да се грижи за града. А жреците са достатъчно зависими от мен, за да си позволят да забравят веднъж дадено ... предупреждение. – “Всъщност заповед.”, помисли си Ти’сейн, докато раджата продължаваше да упорства: – Омръзнал ми е еднообразният живот в палата. И не мисли, че съм беззащитен глупак, който си въобразява, че само властта може да го задържи на трона. Дуелите при оспорване на властта не са рядкост...

Ти’сейн се възползва от кратката пауза на раджата:

– И все пак необходимо ли е да търсиш разнообразие толкова близо до смъртта. Знам, че желанието ти не е каприз, но въпреки това съм против.

– Защо си мисля, че ме подценяваш, Ти’сейн? – Самра присви черните си очи и изгледа изпитателно мъжа срещу себе си. – А и какво подтиква теб, Принце, – наблегна на титлата му, – да изоставиш собствените си владения и да се впуснеш в тази авантюра из пясъците на Неа?

– Нуждата. Сигурността на Тиен’хара. Едно наследство, което не принадлежи на мен. И един завет. Ако не го последвам, оставам нищо повече от жалък бунтовник, възползвал се от слабостта и нестабилността в Херцогство Озикс. Мога да си позволя смъртта, но не и това.

Самра мълча известно време, задълбочен в казаното от мъжа със сребристите очи и в собствените си мисли. Мъдрост имаше в този човек, реши Ти’сейн. И много импулсивност. Решението да тръгне с експедицията бе произлязло именно от нея. Но той не искаше да поеме отговорността и за него. За краткото време, през което се познаваха, двамата се бяха сближили и Принцът нямаше право да го въвлича в опасното си начинание. Осъзнаваше, че не знае цената, която сам трябва да плати, а какво оставаше за околните. Раджата нямаше пряка връзка нито с делата му, нито с жертвите, които той правеше и причиняваше.

– Освен това, – продължи той, – повечето от вождовете на племената, с които се предполага да поддържам някакви макар и нестабилни съюзи, не са ме виждали никога. Посещението дори на част от тях ще бъде в полза за Джендин, а всеки владетел е длъжен да мисли за поданиците и земите си.

– Стига, Самра. – прекъсна го Ти’сейн и каза саркастично: – Не са ми нужни увъртания за задължения и народолюбие. Ясно ми е защо искаш да дойдеш и премисляйки предимствата, съм на път да се съглася. Но имам едно условие.

Раджата отпи от сребърния бокал и развеселен погледна Принца над ръба на чашата. На свой ред му отвърна с ирония:

– Кой говорел за капризи. Сигурен съм, че отново ще става дума за необходимостта. Нека чуем, но преди това ми се иска да разбера какви предимства намираш в моята компания по време на експедицията. Освен, че ще трябва да ме пазиш, докато аз следя действията ти.

– Явно не си ме разбрал достатъчно добре. – хладно отговори Ти’сейн. – Дори да следиш действията ми, едва ли много от тях ще ти станат ясни. И мисля, че няма смисъл да споменавам намесата като възможност. Може да дойдеш, няма как да те спра, – тонът му стана по-мек, – но все пак аз знам пътя. И аз водя, въпреки привидностите, които другите ще виждат. Затова държа да пътуваме възможно най-бързо и да яздим и през нощта, доколкото животните могат да издържат. – остана доволен, че все пак първо каза искането си, а след това премина към въпроса, поставен му от раджата: – Колкото до защитата ти... Именно в това е предимството на твоето присъствие. Както и в присъствието на най-добрите ти водачи, Ловци и заклинатели.

В усмивката на Принца нямаше и намек за арогантност, насмешка или доволство. Самра остана объркан от противоречието с предизвикателните му думи. Мъжът насреща изглежда можеше да мени отношението и държанието си във всеки един момент, което правеше общуването с него, особено сегашния им разговор, ако не трудно, то поне изискващо предпазливост. У Ти’сейн не можеше да се предвиди нито реакция... Или всъщност можеше – винаги спокоен и винаги уверен. А раджата често се чудеше какво се върти в главата госта му. Преценяващият му поглед не остана незабелязан, но Прининцът не се смути. Седеше срещу него на един замах разстояние и замислено предъвкваше кашуто, поднесено леко запържено и осолено.

– Наистина не би било добре, ако отсъствам по дълго от Джендин. Камилите са издръжливи животни, a гърбиците им са по-удобни за спане от конското седло. Познавачите на пустинята могат да ни водят на смени и ще се опитаме да сменим животните в първия лагер на пустинници, които ни приемат за свои гости.

– Радвам се, че стигнахме до взаимно решение. – Ти’сейн кимна към раджата, след което допи разхладителната си напитка и се изправи. – Самра, някой път трябва да ми кажеш какво слагате в тези напитки – освежават и разхлаждат въпреки жегата.

Докато владетелят на Джендин се опитваше да осмисли неочакваната реплика на Принца, той отново смени темата:

– Но сега ще те оставя да се подготвиш за пътуването, тръгваме след час. – той му припомни собствените му разпореждания и излезе от стаята, оставяйки ефирната завеса от рисувана коприна да се поклаща бавно на лекото течение, охлаждащо палата.

В малкия двор на камиларника, далеч от случайни погледи и любопитни слуги, се бе събрала малка тълпа, която се суетеше около натоварените животни. Малката порта в отвесната светла скала, която на това място представляваше крепостната стена на палата, водеше към кратък тунел, излизащ извън циркуса на града. Самра му бе обяснил, че навремето този път се е използвал за незабелязано влизане и излизане на тайни съюзници и пратеници, както и на “неофициални”, както сам се изрази, посещения на чуждестранни принцеси. Няколко раджи са се опитвали да избягат след открито оспорване на властта им, но тъй като висшите военни и заклинатели знаят за прохода, скоро ги е застигала смъртта, вместо спасението.

Бяха избрали този изход от града, за да не се знаят подробности относно бройката и личността на съпътстващите ги хора. След няколко дни слуховете щяха да плъзнат, но двамата с раджата се надяваха, че ще отнеме още малко време на евентуалните шпиони да разберат подробности за експедицията им. Самра бе убеден, че в Джендин има “пратеници” на пустинните племена, които душеха наоколо и предаваха информация на вождовете.

Въпреки че раджата нямаше открити врагове, сравнително потайното им потегляне щеше да осигури на него и наместниците му повече време, преди някой да се задейства срещу тях. Алчността за власт също присъстваше в Джендин, но не бе такава движеща сила, както в дворцовия живот на северозапад. Но пък в обществото се срещаха множество банди и подземни организации със свои цели, често анархични, които биха се възползвали от положението.

Шестокракия замислено почесваше врата на камилата и често се размърдваше неспокойно на импровизираното седло, което представляваше мекото одеало на жълти и червени ивици, метнато между гърбицата и шията й. Морвен се поклащаше наляво-надясно и държеше здраво юздите, опитвайки се да изглежда сериозна в очите на наблюдаващите я Ловци. В същото време Берик подскачаше около своето животно и проклинаше всичко – смотаната си спътница, смахнатите хора, които прикрито му се присмиваха. Проклинаше и деня, в който бе последвал Джонатан Кейдж. Неуспешните му опити да яхне камилата привлякоха вниманието и на Ти’сейн, който до тогава изучаваше заклинателите.

Лилавите тюрбани и обиците със скъпоценни камъни, висящи от ушите им, привличаха погледа. Ръцете им бях скрити сред диплите на тъмносините им одежди. Някой държаха къси тояжки, покрити с изписани или резбовани йероглифи. Дисагите им бяха издути в прочудливи форми и Принцът се зачуди какви ли предмети има вътре.

За разлика от Ловците, Ти’сейн не скри усмивката си и дори поздрави Берик, когато успя да се задържи на гърба на камилата. Кафявият му панталон и сивата риза вече бяха покрити с прахоляк. Дръжката на меча го ръгаше в ребрата, но той не смееше да се помръдне, за да закачи ножницата някъде по висящите от дисагите въжета. Макар и неумело, Морвен подкара животното си към него и вместо да подхвърли нещо заядливо, му помогна да свали оръжието си от колана и го закрепи в багажа му. Едва тогава сякаш се осъзна и този път не пропусна да му каже:

– Защо мъжете поне веднъж не можете да се оправите без нас?! – след което завъртя очи към безоблачното небе и се върна на мястото си.

Самра се появи, пременен в бежово и синьо. Кърпа в същите цветове бе прихваната на главата му с черна лента, покрита със златни дискове. Черният ятаган със златни украшения по дръжката не бе само ритуален атрибут, съпътствaщ заминаването им, но и опасно оръжие в ръката му. Няколко тежки златни пръстена, по които също имаше непознати за Принца писания, завършваха украсата и придаваха сила към осанката на раджата.

Четирима слуги, една от които бе жена, го последваха. Ти’сейн не се съмняваше, че из дългите им наметала са скрити ками, които ще използват опитно, ако възникне опастност за раджата.

Техните животни бяха натоварени с няколко навеса със спускащи се платнища, както и други практични принадлежности за кратките им пренощувания в пустинята. Останалата част от багажа бе при Ловците, които вече се подреждаха зад Самра и Ти’сейн. Заклинателите ги наобиколиха, оставяйки вътре само слугинята. Принцът се изненада, тъй като предполагаше, че тя е само наложница, а не телохранител на раджата. Отрядът не бе много сигурен къде точно трябва да се вмести в малката процесия и се опита да стигне до мъжа със сребристите очи, който ги бе довел в това забравено от Халид място.

Ти’сейн се надяваше, че богът наистина го е забравил. Но не и Джоррам. Доста свещеници на Халид се бяха опитали да се доберат до Джендин, но жреците и храмовата им гвардия се бяха погрижили това да не се случи. Едва ли някой би могъл да оцелее сам в пустинята, но въпреки това част от тях се бяха опитали да навлязат в земите на Пустинниците. И макар че биваха прогонени, някои се връщаха, достигайки собствената си смърт. Но вниманието на Джоррам и подчинените му не можеше да се сравнява с това на Халид.

Все пак Принцът очакваше нова среща с Първосвещеника, но не искаше да предвижда изхода й. Това бе едно от нещата, за които не бе сигурен, следвайки замислите си. Първосвещеникът бе твърде ценен, но същевременно представляваше непосредствена заплаха за него. Което беше напълно разбираемо, имайки предвид тази част от историята, която бе известна на Джоррам и пречупена през призмата на измамната религия.

Принцът често съжаляваше хората с прекалена доверчивост, които се оставяха вярванията в несъществуващи богове да променят живота им, но понякога сам се улавяше в предоверяване към някого. Маговете например. Или раджата. “Анара Бодар”, премина също през ума му, но Ти’сейн отхвърли точно това име. Кралицата следваше собствените си интереси и тези на Даная, но от срещите си с нея и от това, което бе чувал преди това, той бе убеден, че тази жена не е способна да предаде или измами своите съюзници. Доверието бе важна ценност за нея и тя не би я прегазила с лека ръка. Това бе и една от причините да се съгласи за среща и преговори с Херцог Озикс, въпреки че се досещаше до какво биха довели те. И то не му харесваше особено, но от друга страна ситуацията можеше да се промени, преди този момент да настъпи.

Ти’сейн насочи мислите си към предстоящата експедиция. Заклинателите бяха пропуснали само Шестокракия и един от тях вече разговаряше с него. Призователят несъмнено представляваше интерес за тях. А и той не изглеждаше особено притеснен от вниманието, което бе насочено към него.

Върволицата от камили се движеше бавно в тунела. Скални ръбове бяха надвиснали над главите им като открито предупреждение. Нямаше никаква влага във въздуха, а прахоляка, който вдигаха животните, правеше дишането още по-трудно. Заклинателите осветяваха пътя им, а един от опитните Ловци се оглеждаше за следи. Изходът на тунела не се затваряше и понякога същества на пустинята или шайки от племената използваха далечния му край за убежище.

Няколкото остри завои, по които бяха минали до сега, можеха да останат незабелязани при иначе слабата светлина на факлите. А и вътрешната част на вратата при палата бе добре замаскирана. Ти’сейн още веднъж огледа стените на прохода и остана впечатлен – наподобяваше естествена пещера. Раджата му разказа за магьосник от Изтока, владеещ силите на Земята, който някога, много отдавна се е появил в Джендин и е прокопал тунела.

След още няколко завоя проходът започна леко да се разширява. Таванът обаче остана почти все така нисък. Водачът им даде знак да спрат и заклинателите угасиха магическото сияние, потапяйки групата в прашлясъл сумрак. Някъде отпред бе изхода, през който ги достигаха няколко слънчеви лъча. Светлината сякаш бледнееше, но все пак ясно се виждаха прашинките, завихрени в хладния въздух.

Чу някакъв приглушен звук от разпукване и когато отново потеглиха, Принцът видя сгърчено тяло. Кафяви люспи покриваха част от него, а от таза и крайниците му висяха прогнили дрипи. Жълти криви зъби стърчаха от затворената уста на съществото. Гъста жълтеникава кръв бликаше от раната във врата му. Капки от нея се стичаха и по дългото закривено острие на ятагана, който водачът им все още държеше в ръка. Ловецът промърмори тихо: “Сънят винаги може да се окаже последен.” и побърза да излезе навън, за да почисти оръжието си в пясъка.

Раджата се приближи до Ти’сейн и му разясни:

– Диваци. Често се движат и на глутници. Обикновено спят през деня и си търсят удобно скривалище. Рядко се осмеляват да се приближат толкова близо до Джендин, но понякога се губят сред дюните. Най-вероятно ще срещнем още по пътя си. Нямат по-особени способности, но се пази от кръвта им – отровна е.

Принцът само кимна и посегна към манерката с вода. Нямаше и четвърт час откакто бяха навлезли в пустинята и гърлото му вече гореше. И дереше от прахоляка и фините песъчинки, които небесносинята му кърпа, завързана през устата, не можеше да задържи.

Жегата изсмукваше последните капчици влага, които бяха останали в тялото му. Яздеше замаян в знойния пек и сякаш съзнанието му се бе залутало из еднообразните дюни. Като в просъница си припомни как камънаците на пустошта след града бяха преминали в пясъчна пустиня и пътуването стана непоносимо.

Слънцето прежуряше, изсушавайки и без това вече напуканите му устни. “И кожа”, имаше чувството той, посягайки лениво да се почеше. Ситни песъчинки се загнездваха в кожата му и го дразнеха. Не търпеше и тънките ленени дрехи, с които бе облечен. Голямата кърпа, омотана около главата му, го предпазваше от изгарящите лъчи, но въпреки това Ти’сейн не можеше да събере мислите си.

Усещаше и близостта на камъка, тежестта му в платнената кесия на колана си. Можеше да посегне към него и поне да раздвижи въздуха около групата, но волята му надделяваше. Достатъчно сила му бе необходима, за да удържа мощта на Окото, не искаше да губи още от нея.

Когато спряха за почивка и опънаха големите навеси, Принцът се просна под сянката и бавно се върна към реалността. Последните няколко часа бяха минали като мъчително бълнуване. Отпи бавно от кожения мех, който му подаде един от Ловците. И те не понасяха много леко пътуването, но все пак се държаха. Раджата също се бе излегнал в другия край под сянката на платнището, а заклинателите се поклащаха бавно в транс, който явно ги откъсваше от нетърпимите условия.

Ти’сейн погледна към Отряда. Ако и той изглеждаше токова зле като тях... И със стихията на Въздуха, която постоянно напираше да се изсипе през Окото и през него самия. Звездата на Тиен’хара бе далеч, предстояха им още много дни път, а Принцът не можеше да съхрани силите си.

Когато мислите му станаха по-ясни и свързани, Ти’сейн насочи блуждаещия си поглед към земята, към безкрайния пясък. “Земята!”, изведнъж проблесна в ума му и той по-скоро изпълзя изпод навеса. Пустинята си бе все така неприветлива и неблагоприятна, но сега той я възприемаше по различен начин. Поне докато потеглеха и отново се изгубеше в размазаните си бълнувания.

Загреба шепа пясък и го остави да се процеди между пръстите му. Откачи платнената кесията с Окото от колана си и го извади отвътре. Ако бе обикновен камък, щеше да пречупва болезнено жълтеникавия цвят на околността. Но вместо това той запазваше своята прозрачност и бе хладък в дланта му.

Напълни кесията донякъде с пясък, върна камъка обратно и го засипа с още от кръвта на пустинята. Кръвта на Земята. Окачи я обратно на колана си и се изправи. Тежестта на Въздуха значително намаля, почти не усещаше бушуващите сили, които Окото носеше чрез себе си.

Огледа еднообразния пейзаж и въздъхна облекчено, изпълвайки дробовете си със сухия въздух. Закашля се и бързо се върна под сянката, където отново надигна меха, този път докато утоли жаждата си. След малко поеха отново на път, който го върна към мъчителното състояние на унес. Поне вече не трябваше да се съпротивлява на силите на Окото.

Първосвещеникът медитираше в покоите си, когато някакво сътресение го извади от единението и съзиданието, които го обгръщаха. Хармонията с камъка на Земята, която скоро бе постигнал, връзките, възникнали несъзнателно, бяха нарушени. Необясним дисбаланс проникваше през всички прегради, които бе поставил. Като далечен и едва уловим дразнител, който сякаш същевременно се натрапва постоянно. Имаше чувството за слабо течение, за тих полъх. С ъгълчето на окото си забеляза раздвижване на въздуха и бързо извърна поглед. Но единственото, което видя, бе нетрепващия пламък на петте свещи.

Бавно се изправи и угаси свещите с рязък замах на ръката. Дръпна тежките масленозелени завеси, пропускайки ярката слънчева светлина и разтвори широко високите прозорци. Лятото бе в разгара си, но във въздуха витаеше усещането за приближаване към края. Сякаш пръстите на есента вече нежно милваха мислите, успокоявайки ги със скорошното си идване.

Топъл лек ветрец влезе в стаята, но кожата му настръхна, изплъзвайки се от самоконтрола и сливането на духа и тялото, постигнати след медитацията. Вятърът продължаваше вихрения си танц около него, завличайки го все повече към... “Към къде?!”, запита се той, осъзнавайки, че всъщност вятърът си е все същия прохладен бриз от данайския бяг. Джоррам вдигна ръка към лицето си с дланта нагоре и между разтворените му пръсти се появи синкаво сияние, което придоби формата на кълбо. Препускащи образи се появиха в ума на Първосвещеника. Не успяваше да възприеме всичко, запазваше се само общата картина.

Търсеше Принца и го намери на място, където не очакваше да го види толкова скоро. При цялото раздвижване около Тиен’хара напоследък, Джоррам не бе предполагал, че Ти’сейн ще поеме по пътя към светилището. Или към каквото всъщност водеше. Свещениците се концентрираха към центъра на континента, но щеше да мине още доста време преди да се съберат напълно. И да нанесат съкрушителен удар. Трябваше да следи Принца често. Където и да го отведеше знанието на Джоррам, двамата щяха да се срещнат. И може би всичко щеше да приключи още преди да е започнало.

Слънцето залязваше зад далечните дюни, отнасяйки със себе си последния за деня огън в пустинята. Небето бе придобилоразмит оранжев цвят, като море от нереален пясък. И някъде в другия му край се виждаше брегът на нощта, като спасителна приливна вълна…

Мислите тежко се провлачваха в ума на Ти’сейн, който вече не осъзнаваше безсмислиците на бълнуването си. Като в просъница наблюдаваше сивкавия сумрак, спускащ се над пустинята и съзнанието му бавно започна да се прояснява с настъпването на вечерта. Захладня и мракът му донесе избавление. Нещо, което никога не би очаквал.

Един от Ловците и раджата се приближиха към него.

– Добре ли си? – попита го Самра, който привикваше към непоносимата жега през деня.

– Вече да. – отвърна му Принцът. – Нощта май е прекрасно място в пустинята.

Ловецът изумтя и промърмори:

– Невежа.

Раджата бързо заговори, за да останат думите на другия нечути:

– Ще спрем за два часа. Нужна ни е почивка, а и е по-подходящо да пътуваме след това.

Не му се спореше, а и изглежда Самра имаше право. Ловецът закима и хвърли неразгадаем поглед към Ти’сейн, който само каза:

– Добре.

Свлече се от гърба на камилата и извади от дисагите си пакет с храна. Сякаш изведнъж си припомни, че през целия ден не бе ял нищо, и сега му се искаше да компенсира.

Нямаше особено разнообразие. Малко бяха храните, които можеха да издържат на убийствената жега. Хляб, пушено месо с вече съмнителен вкус и сушени плодове. И цял мех с вода, която му се струваше по-вкусна и от тиен’харско вино.

Взе синьо-зеленото одеало, което му служеше за седло и се изтегна на него. Сложи ръка под главата си, намести се удобно и се загледа в потъмняващото небе, което въпреки мрака, запазваше тъмносиния си оттенък.

Замисли се за селенита, за странното момиче при кралица Анара. Имаше нещо в него, някакво странно равновесие и същевременно противоречие. Сили от различно естесто бе усетил при посещението й, сили, свързани с Очите. Малко от спомените на кръвта засягаха селенитите. А в днешно време се знаеше още по-малко за тях. Някога приемани като нещо обичайно, сега те представляваха мистични същества с неразгадаеми, или поне неразгадаеми сили. “И характери”, реши Ти’сейн, припомняйки си отново девойката от лунни лъчи. “Хората често говорят за капризите и игрите на съдбата, но дали всъщност нямат предвид луната?”

Принцът се загледа в изгряващата луна, която все още не грееше с … “Красивата си светлина.”, бе единственото вярно определение, което му хрумна. “Красива и толкова чужда”. Поне за него.

Сиво-синкавото кълбо се издигаше по тъмния небосклон, приковало погледа на Ти’сейн. Зави му се свят, сякаш се бе изправил рязко. Заоблените дюни бяха заменени от високи каменни стени с песъчлив цвят. Принцът се луташе из улиците на непознат град, сградите го притискаха от двете му страни, а насреща му се изпречваха вихрушки от злато и пясък. Надпреварваше се с времето, с луната, която сякаш препускаше по нощното небе, преминавайки от една фаза в друга. Тихо шумолене на хартия и спирали от магическа светлина го обръщаха…

Светът около него отново се завъртя, връщайки го в постелята му насред пустинята. Беше му трудно да си поеме дъх. Случваше му се за втори път, а не намираше никакво обяснение за измамните образи, които му се явяваха. “А са толкова реални!”

Постепенно се унесе в дрямка и неусетно се уви плътно с одеалото от камилска вълна.

Събуди се треперещ от студ. За миг не успя да възприеме силното усещане, противоречащо си с горещината на пустинята, която бе изпитвал до сега. Огледа се и се увери, че все още е на същото място. Но пясъкът в дланта му бе леден и изпращаше допълнителни тръпки по тялото му.

Ловците тихо събираха импровизирания им лагер и будеха останалите. Студения блясък на звездите и необезпокояваните лунни лъчи бяха единствената светлина, която ги съпътстваше и когато тръгваха.

Вместо да го използва за седло, Ти’сейн се бе загърнал с одеалото си и се чудеше на невъзможния студ. Макар и да не бе очаквал чак убийствената жега в пустинята, предвидиливо бе взел само тънки дрехи.

Тежкото кафяво наметало на раджата се стелеше в причудлива форма по гърбицата на камилата. Самра забави хода на своето животно и изчака Принца да го настигне. След като се изравниха, Ти’сейн го попита:

– Какво е това ненормално място? Първосе опитва да те убие с жега, а после със студ! – успя да потисне тракането на зъбите си.

Раджата се засмя и го потупа по рамото:

– Това е пустинята, приятелю. Някои неща за нея се научават едва, когато я опознаеш от близо. Тя е като скрита страст.

Очите на Ти’сейн се разшириха от недоумение, но реши да не изказва мнението си.

Знанието за пътя, който следваха, бе като поредица от видения, откраднати от чужд разум. Усещания за посока се появяваха най-неочаквано и тогава той не можеше да се отърве от чувството за придърпване. Имаше смътни спомени как през деня е обяснявал на Ловците, накъде трябва да продължат, но едва сега, когато отново даде насоките си, се замисли как се ориенитраха сред безкрая и еднообразието на пясъчните дюни. Скоро забеляза как един от тях се приближи до Заклинателите, които си размениха няколко бързи реплики. Този с най-отнесен израз на лицето извади от дисагите сложен уред от бронзови ленти, които бяха извити в пресичащи се кръгове и дъги.

Ловецът пое внимателно плетеницата от тънки метални пластинки и протегна ръце към небето. Повъртя уреда известно време, мърморейки си тихо, както имаха навика да правят Ловците, след която го върна на заклинателите. Отиде начело на групата, каза нещо на досегашния им водач и зае мястото му. Другият изостана и след малко Ти’сейн забеляза клюмналата му глава, която се поклащаше в ритъм с крачките на камилата.

След полубезсъзнателното си състояние през деня и няколкото часа сън през почивката, Принцът не можеше да заспи. Освен това студът продължаваше да го смразява, а той виждаше сняг вместо пясъка, облян от ледената светлина на нощните светила.

Час преди изгрев отново спряха за почивка. Привечер и призори беше най-удачно, защото тогава бяха малкото часове поносимо време. Сякаш пустинята се смиляваше над неудачните пътници и жегата и студа се сливаха в желана благодат. Диваците ги нападнаха изненадващо по време на дрямката им. Нахвърлиха се срещу тях с неразбираеми викове и крясъци, които разбудиха лагера. Наложницата на раджата застана плътно до него и хвърли камата си по първото създание, което успя да се промъкне на опасна близост от Самра. Самият той бързо извади ятагана си и повали още няколко противника, преди Ловците да се организират, образувайки кръг около господаря си.

Ти’сейн измъкна единия си кинжал от гърдите на поваления дивак като внимаваше да не се докосне до жълтеникавата кръв. Усети съвсем слабо раздвижване на въздуха зад себе си и отскочи в последния момент, преди закривеното и нащърбено острие на ръждясалия меч да го съсече в гръб. Уродливото лице на другия дивак се изкриви в гримаса на разочарование и той издаде някакви нечленоразделни звуци, хвърляйки се отново в атака. Единият кинжал пресрещна и блокира дъгата, която мечът описваше, а другия полетя ниско, към корема на изгърбеното същество. За миг Принцът се усъмни, че ръката му няма да издържи на натиска, но след това ранения дивак се просна на пясъка, нанизвайки се докрай на острието. Ти’сейн го изрита силно в главата и обърна омекналото му тяло с крак, за да извади кинжала си. По дръжката му обачесе стичаше мазната жълта отрова и той се отказа.

Берик и Морвен се сражваха рамо до рамо, посрещайки по трима-четирима противници. Изливаха гнева си с всеки замах на мечовете. Главата на един дивак отхвръкна сред фонтан от кръв, която оплиска Берик и той се хвана за лицето. Изръмжа от болка и отстъпи крачка назад. Погледът му се замъгляваше и не можеше да се концентрира. Към Морвен настъпваха две от прегърбените създания. Лиги се стичаха по грозните им лица, а в очите им се четеше първичния поглед на хищника. Тя раздвижи пръстите на свободната си ръка и остриетата на мечовете им се изкривиха още повече до неузнаваеми форми.

– Дори и металът не им е наред на тези нещастници. – ядосано каза тя, вдигайки меча си, за да ги посрещне. Чудовищата не се отказваха и я нападнаха с начупените си остриета.

Шестимата заклинатели бха застанали също в кръг, встрани от този на Ловците, и засипваха нападателите с лъчи и кълба от разноцветна магична светлина. Ти’сейн не можеше да усети източника на тяхната сила, нито начинът, по който създаваха магиите си.

Двама диваци се промъкваха към Шестокракия, който се бе вглъбил в призоваването на още и още от ситните мушици, събиращи се на облаци по лицата на нападателите. Принцът ги видя навреме и се впусна към тях. Единственият му кинжал полетя с невероятна точност и се заби в гърлото на дивака. Клокочещият звук привлече вниманието на Призовника, но той не успя да избегне напълно ударът на другия си протвник и мечът му отвори дълга рана в горната част на ръката му.

Дивакът замахваше отново към зашеметения Призовател и Ти’сейн се хвърли върху изгърбеното създание, събаряйки го на земята. Двамата се претърколиха в пясъка и чудовището се оказа върху Принца. Наведе озъбената си муцуна и се опита да захапе врата на Принца, докато се опитваше да извади сребристите му очи с дългите си нокти.

С една ръка удържаше главата на дивака, стиснал я здраво под брадичката, а с другата бранеше очите си. Тежестта на противника го притискаше плътно към земята и не му позволяваше да се движи. Със свободната си ръка Ти’сейн го удряше по хълбока, по гърба, по ръцете, но без успех. В момента, в който усукваше съсредоточените си мисли около снопове светлина, тежестта върху му намаля и създанието се свлече от него безжизнено. От черния ятаган на раджата капеше жълта кръв и той каза:

– Не е хубаво да си пазиш силите чак толкова, Принце. Ще ти бъдат излишни в смъртта.

Самра се отдалечи, бършейки оръжието си в парцала, който откъсна от дрипите на мъртвия дивак. Принцът се изправи, изтръска пясъка от дрехите си и отиде да потърси кинжалите си.

През деня навлязоха в земите на първите племена, които щяха да срещнат по пътя си. Ти’сейн явно привикваше към жегата, защото мислите му вече не се разтапяха в знойния пек, макар да течаха забавено зад сребристите му очи, които сякаш запазваха измамното усещане за хладина.

Дюните постепенно ставаха по високи, оформяйки плитки криволичещи проходи. Пясъчните им хребети хвърляха макар и незначителна сянка, която правеше пътуването малко по-поносимо. Появиха се и издължени кактуси със зелени месести стволове, покрити с тънки бодли, които изглеждаха като прозрачни те бели коси на старец. Ниско по земята се стелеха и малки туфички болезнено избеляла зеленина, по която тук таме се забелязваха розови, сини и жълти цветчета, които разнообразяваха светлите тонове на пустинята.

Намериха следи от глутницата, която ги бе нападнала сутринта, но Ловците прецениха, че няма опасност от засади или други атаки. Групата продължаваше равномерно, а няколко от познавачите на пустинята бяха избързали напред на разузнаване. Скоро щяха да навлязат в земите на първите племена по пътя им. Отрядът нервно се оглеждаше, но не забелязваше нищо тревожно. Освен безкрайно продължаващите високи дюни и криволичещите пътеки между тях. С рехавата и сякаш болнава растителност, изглеждаха като лабиринт. Или като добре поддържана градина, създадена от нечие извратено, “може би дори божествено съзнание”.

От няколко часа слънцето се бе издигнало високо в небето. Пътниците бързо се отърсиха от ленивостта, която ги бе обхванала, виждайки намръщените лица, надничащи изпод ниско спуснатите гугли. От едната страна на пътеката, по която вървяха, се издигаше особено висока и голяма дюна. На върха й бе застанал отряд от конници, с готови за хвърляне къси копия.

Морвен и Берик се размърдаха на импровизираните си седла и посегнаха към ножниците. Раджата им махна с ръка и заповяда да продължат напред, все едно нищо не се е случило. Въпреки това Ти’сейн и заклинателите останаха нащрек, без обаче да го показват. Краткото време, през което Пустинниците ги наблюдаваха, се стори цяла вечност на Принца. Всеки миг можеха да ги нападнат, а не се знаеше колко от тях се бяха скрили от другата страна.

След като отминаха, пътниците се отпуснаха и раджата се приближи до Ти’сейн:

– Присъствието ни не е желано тук. И все пак ни пропуснаха да минем. Дано го сторят и на връщане.

– Явно не държат на споразуменията, пратени по вестоносците ти, Самра.

– Съгласили са се само от страх. Случвало се е армията на Джендин да излезе в пустинята и да удари някое от племената, което е зачестило твърде много с набезите си.

– В крайна сметка не знаем, какво ще ни очаква напред, въпреки отговорите, някои от които достатъчно красноречиви. – Принцът си припомни окървавените глави на пратениците, които някои от две-три племена изпратиха.

– Ако се стигне до ситуация на преговори...

– Естествено, че ще те оставя ти да ги водиш. Не съм глупак, Самра.

– Убеден съм в това, Ти’сейн. Но все пак не се подлъгвай и не пренебрегвай силите, които владееш. Иначе може и да се окажат безполезни. – каза раджата и избърза напред.

Натякваше му го за втори път, но пък той не разбираше нищо. Само оценяваше действията му като страниен наблюдател, претегляйки ги със собствните с разбирания и познания. Още два пъти имаха подобни срещи с други племена, на последната Пустинниците дори ги гледаха с открита враждебност. Групата отново не им обърна внимание и продължи необезпокоявана по пътя си. Надвечер камилите забавиха крачка. Двете кратки почивки предишната нощ не можеха да компенсират претоварването им. Около час след залез слънце, когато въздухът осезаемо ставаше студен, пристигнаха в лагера на първото племе, с което имаха по-близък контакт.

Посрещнаха ги неочаквано радушно, имайки предвид срещите им през деня. Веднага изпразниха една малка шатра от кожи на тъмни и светли ивици, чиито цветове бяха избеляли от слънцето, за да може единият заклинател да се погрижи за треската на Шестокракия. Раната на призовника беше дълбока и въпреки че спряха кръвта, по обяд цялото му тяло гореше. Жегата съвсем отслабваше силите му и той бе загубил съзнание. Съвзе се едва, когато слънцето се скри и захладня. Но не спираше да бълнува и да трепери от студ.

Мъжете от племето бързо се разотидоха по своите си работа, но жените и децата, които рядко виждаха чужденци, и то толкова различни, непрекъснато ги наблюдаваха и се навъртаха около тях. След скромната вечеря, която приготвиха специално за гостите си, повечето Пустинници се събраха в единия край на лагера и се веселиха.

След няколко бойни танца, една дълга легенда за произхода на племето и много песни, повечето то тях се разотидоха. Самра се оттегли в палатката на вожда, където изтъргува уморените камили за нови и заздрави съюза си с доброжелателните пустинници. Остаха да пренощуват в лагера им, а на сутринта отново потеглиха още преди пустинята да бе прибрала отново студа. Умореният заклинател, който цяла нощ бе стоял край Шестокакия, сега дремеше на камилата, а други двама наблюдаваха призовника, също потънал в сън. Треската бе отминала и раната бе малко по-добре, не без помощта на стритите семената, които шаманът на племето им беше дал.

Ти’сейн отново се зачуди за отношението и уважението на заклинателите към Шестокракия и колко бързо го бяха приели. Но мислите му скоро изгубиха посоката си, защото жегата отново се спускаше над тях, опитвайки се да ги притисне под задушаващата си хватка.

* * *

Капитан Вълиз стоеше на носа на кораба си и бе зареял поглед в далечината, където морето и небето се сливаха в безкрайния път на моряка. Вече много дни плаваха покрай селенските брегове, скрити на изток в невидимата мъгла на разстоянието.



Флотата им бе намаляла почти наполовина след появата на Бялата дама, както говореха моряците. Корабите, които обърнаха курса, щяха да се върнат във Варгас. Предпочитаха да пренебрегнат заповедите на Управлението и Херцога, вместо да продължат към първоначалната им цел, подплашени от мистериозна смърт и глупаво суеверие. Личното мнение на Вълиз бе, че става дума за саботаж. Затова и посрещна радушно решението на извънредния съвет. Всеки сам трябваше да реши, дали да продължи. Той бе сред капитаните, които го сториха. И за пореден път остана доволен от избора си на екипаж. Някои от останалите имаха проблеми с моряците си, прекалено уплашени, за да се замислят за последиците от неподчинението.

Въпреки че това му бе спестено, той наблюдаваше внимателно хората си. Ако бе прав в своето предположение, “Бялата дама” можеше да се появи отново. А предатели на борда нямаше да търпи. Нито щеше да се откаже като други. Блокадата на Херцогство Озикс щеше да донесе много облаги на тези, които акостират на островите южно от там. Прекратяването на търговията за известно време не можеше да се сравни с придобиването на запуснатите селенски корабостроителници, които не са използвани от присъединяването на островите към Херцогството.

Вятъртъ продължаваше да брули лицето на капитана, но той не му обърна внимаие. Докато изпълваше платната и ги носеше към целта им, той бе добре дошъл.

* * *


Астар седеше в тъмната шатра, осветявана единствено от дебелите свещи, разпръснати из схлупения купол от промазан плат. Дългият му жезъл бе подпрян от другата страна на сгъваемата маса, на която пишеше писмо на Принца. Перото изглеждаше смешно малко и крехко в силните му ръце. Очите му съсредоточено следваха върха на перото, който оставяше тънки чертички и извивки, рисуващи буквите.

Преди известно време жриците бяха напуснали земите на Тиен’хара и задачата на Боеца-маг бе приключила. Сега отново беше на поход, водейки войниците неизвестно на къде. Неизвестно за тях самите, а и за Ти’сейн, надяваше се той. Не се оплакваха – вече бяха свикнали с постоянното придвижване нанякъде. Предпочитаха неудобствата, които пътуванията създаваха, отколкото раните и осакатяванията в битка. И смъртта, разбира се.

Бе получил вест от Корвейл, че Принцът е заминал след ожесточена битка при столицата. Носели се слухове, че е отишъл в Херцогство Озикс да подчини Магистратите, но Астар не им се доверяваше. Все още ярко си спомняше разказа на Ти’сейн за Неа. И за целта, която се намирала все по-близо. Отчасти му се доверяваше, но най-вероятно не предполагаше, че Боецът-маг знае повече, отколкото показва. И че има връзка със събитията, до които щяха да доведат действията му. Поне така го чувстваше Астар в смесената си кръв.

* * *


Цял ден пътуваха през нечии земи, но нито веднъж не потърсиха лагер на някое от племената. Ти’сейн настояваше да бързат, а и Ловците се съгласяваха, че няма смисъл да губят времето и силите си. Няколко вожда не останаха безразлични към присъствието им и въпреки скоростта, с коятосе придвижваха, пътуваха заедно с тях за час-два. Или по-рано, ако достигаха негласната граница на територията си. Почти през цялото време яздеха белите си коне до камилата на Самра и не спираха да разговарят. След всяка среща, раджата оставаше доволен и с блажено изражение поглаждаше дългите си мустаци. А Принцът само въздъхваше леко, притваряше очи и за пореден път се опитваше да прогони жегата поне от разума си.

Някъде след обед, в най-големия пек, дюната пред тях изригна. Сред потоците пясък, понесли се към небето, се разгънаха дълги месести израстъци, които пулсираха с всяко движение и размахване. Тъмнокафеникава кожа покриваше мощните мускули, които ги поддържаха и движеха, но не бе достатъчно дебела и се виждаха всичките им потрепвания и деформации.

Пясъчната вълна погълна първите няколко Ловци, които яздеха начело на групата. Пипалата пометоха още няколко, преди всички да изврнат камилите си и да поемат назад. Чудовището пое след тях на шестте си крака, покрити с тъмнозелена рехава козина, под която прозираше кафявата кожа. Краката започваха от гърба на създанието, от където се развяваха и дългите му пипала, свличащи пясък от двете страни на бягащите.

Камилите не можеха да се справят с течащия в краката им пясък и все повече забавяха хода си. Ревът на чудовището най-накрая събуди дълбоко заспалия Призовател и той се опули срещу огромното шестокрако създание, което ги преследваше. Една забравена болка от не съвсем успешно призоваване го прониза. Явно споменът бе съхранил някаква магическа утайка, която сега се проявяваше. Раната на ръката му гореше, а дюните и небето се въртяха пред очите му, докато не се сляха в тъмата на безсъзнанието.

Заклинателите започнаха да се поклащат в транс, а Ти’сейн посегна с мислите си към лъчите светлина, течащи зад сребристите му очи. Беше изостанал заедно с тях, а Ловците дърпаха камилата на Самра, следван плътно от слугите си телохранители. За тях по-важна беше безопасността на раджата, отколкото извратения трофей, който ги преследваше.

Чудовището събра краката под тялото си и изведнъж се оттласна, изригвайки пясък зад себе си. Полетя към заклинателите, но тъкмо преди да се стовари върху тях, те в унисон вдигнаха събраните си длани към него и кърваво-червен клин се заби в безформената му глава, отмятайки я назад. Съществото падна на пясъка, претърколи се и отново размаха яростно пипалата си. Камилите изнемогваха, Ловците се спряха и скочиха на земята с извадени ятагани. Стискаха здраво костените дръжки на оръжията си и започнаха да секат дългите пулсиращи израстъци, които се опитваха да ги онесат.

Ти’сейн събра мислите си със светлината и малка ярка звезда проблесна пред лицето му, преди да се понесе към главата на чудовището. Порази го в едно от четирите очи, разположени неравномерно. Оглушителното ръмжене, причинено от болката, и едно неориентирано размахано пипало, го повалиха на земята.

Потоци от пясък започнаха да описват дъги във въздуха, стоварвайки се със страшна сила върху туловището на пустинното изчадие. Магическият удар не бе успял да преодолее засилената му вътрешна защита и сега заклинателите се опитваха да го спрат по друг начин. Един от тях тихо прошепна:

– Пустинята е с нас.

Пясъкът около чудовището се завихри, образувайки все по-дълбок конус, който го завличаше в прегръдката на пустинята. Но то се усети навреме и се изтегли със здравите си пипала. Докато тялото му бе във въздуха, Ти’сейн се съсредоточи и очите му заблестяха. Лъчи от светлина се увиха около кафявите израстъци, пристягайки здраво мощните мускули, и то увисна за няколко мига над земята. Няколко Ловеца се хвърлиха под него и посрещнаха падащото му тяло, освободило се от магическите стеги, с размахани ятагани и копия, отскачайки в последния момент.

Принцът насочи мислите си, обгърнати в светлина, към съзнанието на чудовището, за да го обърка, да засили болката, да го демотивира. Но не отрки нищо, на което да повлияе. Дори животинското бе някак променено, инстинктите – заместени с жестокост и кръвожадност. Нещо много отблъскващо, като мазно петно, което го облива, го накара да се отдръпне. В този миг заклинателите нанесоха съкрушителния си удар, изпращайки жълто-розова спирала, пречупена през странен предмет – като грозд от кристални кълба, във врата на чудовището. Последни викове на агония разтърсиха околността, а после само пипалата продължиха да пулсират отслабващо.

Бяха изгубили една четвърт от Ловците, а няколко се поклащаха изтощени от раните и горещината. Шестокракия отново се бе влошил и говореше несвързано, въпреки че нямаше треска. Всички яздеха мълчаливо, тихият ужас, който ги обзе едва след битката, още се четеше по лицата им.

Слънцето вече клонеше към заник, стремящо се към огнената прегръдка с пустинята в далечината. Всички бяха изтощени, напрежението си казваше своето и още щом последните лъчи се скриха зад вече студенеещите дюни, спряха за почивка.

Самра се настани под своя навес, а наложницата му спусна страничните платнища и влезе при него да почисти драскотините, които бе получил в битката с чудовището и да го... успокои.

Принцът бе забелязал раджата едва след като победиха и се тогава се обезпокои от струйките кръв, които се стичаха по мургавото му лице. Оказа се, че не бяха нищо сериозн, а Ти’сейн остана впечатлен от купчината окървавени пипала, виещи се в агония около краката на Самра.

Един от Ловците се приближи към него и го върна към настоящето с думите си:

– Из опасни земи ни водиш, чужденецо. Дано си заслужава. Накъде ще ни изпрати знанието ти сега?

Принцът указа посоката, в която трябваше да поемат след почивката, и преди мъжът да се е отдалечил, го попита:

– Пътеводната светлина на звездите е позната и на север. Но как се ориенирате в тази пустош през деня?

– Танцът на пясъците ни нашепва пътя и води стъпките ни. Стига да знаем къде искаме да ни отведе. – усмихна се Ловецът насреща му и забърза към камилите, за да помогне на заклинателите да свалят Шестокракия.

Нощта премина без произшествия. Пътуваха смълчани, плътно загърнати в дебели одеала и наметала. Сякаш с всяка нощ студът се засилваше, което обаче въобще не се отразяваше на горещината.

Сутринта стигнаха да малък оазис, обграден от жизнена растителност. Широките листа на палмите хвърляха благодатна светлина, а водата правеше въздуха по-лесен за дишане. Около бреговете на малкото езерце се бяха разположили група пустинници, спящи в утринния хлад. Няколко от тях стояха на пост сред гъстите храсталаци и изскочиха от там малко преди пътниците да достигнат оазиса. Ръцете им бяха на дръжките на късите саби, а погледите им проучващо се местеха от човек на човек, оглеждайки ги предизвикателно.

Самра прошепна на ухото на Принца:

– Тези са странстваща група воини. Не знаят нищо за нас.

Един от Ловците вече разговаряше с Пустинниците, помагайки си с енергични жестове. Езикът беше съвсем различен и напълно непознат за Ти’сейн. След няколко минути постовете им хвърлиха последен критичен поглед и им махнаха да се приближат. Другите воини се разбудиха и наставаха от постелките си. Двете групи се смесиха и след бързата закуска уморените пътници задрямаха покрай прохладните води на оазиса, от който бяха попълнили запасите си от вода.

Когато се събудиха от засилващата се жега, Пустинницте вече събираха скромния си лагер. Сбодуваха се с Ловците на неразбираемия за Ти’сейн език и продължиха своето странстване. Малко след това и тяхната група пое по своя път.

Няколко часа след обяд Шестокракия най-накрая се събуди и поиска вода. Един от заклинателите посегна към меха, закачен за въжетата, придържащи багажа, и застина на място. Реакцията му бе останала незабелязана, заради по принцип плавните им движения.

С празния мех в ръка, той обиколи и другите камили, а след това отиде при Самра и Ти’сейн, които лениво обсъждаха политически игри.

– Пустинниците са пробили меховете ни. Водата е почти на привършване.

Ловците пресипваха малкото останала вода в големите си манерки, а заклинателя даде остатъците от два меха на Шестокракия. Бе категоричен, че Призователя се нуждае от нея и няма да позволи отново да изпадне в безсъзнание.

– Но как не сме забелязали? – попита Принцът.

Ловецът срещу него смръщи вежди и тъмното му чело, събирало огъня на пустинята с години, се набръчка:

– Пробили са малки дупчици, така че водата да се стича по краката на камилите. И да привърши точно сега, когато не можем да се върнем обратно, а лагерът на следващото племе, е на още половин ден път. Проклети да са!

Самра чу разговора им, приближи се и каза:

– Няма смисъл да се връщаме. Продължаваме напред и нека милостта на пустинята ни закриля.

Не намери логика в думите на раджата, но си замълча. И вместо да му оговори, опита да преглътне и да прочисти сухотата в гърлото си. Не успя. Но и не надигна манерката.

Ловците отново бяха поели напред и очертанията им се размиваха леко в знойния въздух. Ти’сейн ги последва, а пустинята бавно и неотменно изсмукваше последните капчици влага от телата им.

* * * * *



Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   78




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет