Пурпурна есен – I част

Нощта бавно се спускаше над столицата и завиваше неспокойните й улици с плътното си тъмно покривало. Шумната глъчка постепенно се стопяваше сред привидната самота на големия град и отстъпваше на среднощните шепоти и пиянските крясъци из крайморските кръчми. Мъглявата светлина, разпръсквана сякаш неохотно от старите фенери, придаваше някаква призрачна осанка на сградите, като че духове се бяха надигнали из града – като че бяха прегърнали къщите му и настояваха, че е техен по право.

Не бяха далеч от истината, помисли си раздразнено Джоррам, докато мълчаливо наблюдаваше тъмното лице на Даная през един от големите филигранни прозорци високо горе, в покоите на Първосвещеника. Отпусна се уморено в креслото си и си наля още малко от горещото вино. Главата му пулсираше бясно. Внимателно отметна коса назад – челото му изпротестира буйно срещу движението – и остави погледа си да се рее към тъмния таван на помещението.

От няколко дни напразно се опитваше да възстанови порядъка в града. За удивително кратко време отсъствието на кралицата бе породило вълна от безнаказани престъпления. Внимателното крепеното равновесие сред разнообразното население на морската столица просто се сриваше, без кралския авторитет на Анара, който го бе поддържал по–рано. Разбира се, намираха се достатъчно скрити из тълпата подстрекатели, които дори и без знанието на владетелите си гледаха да мътят водите просто за всеки случай, но това обикновено бе в границите на очакваното, а сега размириците вече ставаха повод за притеснение.

Даная винаги бе била основната твърдина на халидския култ и въпреки изкушението да използва неуредиците в столицата за собствена изгода, Джоррам не можеше да позволи нещата да излязат съвсем извън контрол. Хората недоволстваха от липсата на обичаната си кралица. Надигаха се гласове, че не е редно знатните сватби да се провеждат в Бодар, наместо в Даная. Не чак толкова отдавна придобили важния си столичен статус, жителите на морския град лесно се даваха на наранената си гордост.

Разбира се, това не беше основният проблем. Без твърдата ръка на кралицата и на Кейдж по–едрите търговци започваха да стават твърде смели и да заобикалят закона. Хазната имаше резерви да се справи с ефектите от това, но разходите по празненствата в Бодар и възстановяването на нормалния живот в Арсис бяха изтощили държавата допълнително. Администрацията в Даная нямаше кралския авторитет и не успяваше да се справи нито с търговците, нито със собствената си книжнина. Елитната част от стражата бе потеглила с Джони в охрана на кралицата и внезапно поелите несвойствени отговорности по–нисши стражници не успяваха да поддържат реда в столицата.

Свещениците на Халид се радваха на уважението на гражданите, макар че потънал в сенките на храма си, Джоррам никога не бе бил обект на особено голяма народна любов. Досега не се беше налагало да я има. Все пак халидските жреци бяха добре приети навсякъде из града, но дори и тяхната намеса не винаги успяваше да спомогне за потушаването на неуредиците, а и голяма част от подчинените си Първосвещеникът се налагаше да разпраща вън от Даная, където проблемите ставаха все повече и повече. Селения се изплъзваше от контрола му, а той усещаше как времето вече го притиска в гърба. В самата столица дори административните задачи на храма се оказваха трудност за останалите малцина свещеници. Трябваше да успокои някак нещата тук и да заздрави последната си останала сигурна локация – центърът на цялата църква трябваше да остане непокътнат, каквото и да се случеше с плановете му навън.

Обичаната си кралица… Мислите му прескочиха отново назад. Някои неща оставаха необясними. Погледната за момент отвън, обстановката не изглеждаше никак естествена. Данайските крале и преди бяха напускали столицата, самата Анара също. Народът обичаше и уважаваше владетелката си и й вярваше, което правеше тези бунтове из столицата още по–необясними. Намалялото влияние на жреците също будеше притеснение. Загледан в пръснатите извивки по крилата на прозорците, Джоррам все още отказваше да приеме отговора, който бденията и докоснатата му от Бога кръв му шепнеха отдавна. Хаосът поглъщаше всичко. Проявленията му бяха навсякъде, дори в безредиците по улиците. Знаеше, че нещо е на път да се случи твърде скоро, усещаше го с цялото си същество. Балансът рухваше, а той си позволяваше да продължава да играе игрите на останалите Пазители…

Стаята внезапно засия в тиха зелена светлина и юмрукът му конвулсивно се сви върху гърдите. Усещаше веригите на Земя около сърцето си. Силата му се подчиняваше, но и го мамеше към себе си. Толкова лесно… Камъкът зовеше с мрачния си упойващ зов и отнемаше мислите му, увиваше ги в могъщите си лиани и ги водеше надалеч, към обърканите картини от покварения дом на Очите. Лунното сърце пееше студената си песен към останалите сили и всяка секунда Първосвещеникът трябваше да устоява на волята си да се подчини на дълбокия есенен глас на Земя.

Пое си внимателно дъх и с известно нежелание отблъсна Силата надалеч, къпейки се в бледите й следи. Светлината бавно се стопи в пода на стаята. Главата му тежеше от упойващата миризма на земната плът. Наложи си да се съсредоточи…

Трябваше да изчака още малко. Една грешна стъпка сега и рискуваше да изпусне всяка възможност да събере Камъните в дверите на Халидовия дом. И междувременно трябваше да попречи на хаотичните пипала на Силите да разрушат крехкото си равновесие докрай. Поне тук, в Даная. Усещаше развълнуваните отсенки по границите на кралството, бунтуващи се някъде из чувствата му под зелената призма на земното було в мислите му. Трябваше някак да съсредоточи силата на Баланса поне в столицата… трябваше някак…

Очите му отведнъж просветнаха изненадано и една мисъл внезапно изплува в умореното му съзнание. Остана загледан за миг в тъмнината, после кимна отсечено сякаш на себе си и запали внимателно свещта на бюрото си. Ръката му бързо заигра по хартията.

Една прокламация за увеличения пограничен контрол по данайските пристанища, за засилването на охраната над кралската двойка в сърцето на държавата, нещо за неспокойни съседи – сигурен бе, че ще успеят да го доснадят, така че хората да свикнат малко по малко с мисълта столицата да се премести в Бодар. Прегледа още веднъж писмото и поклати доволно глава. Нямаше да стане толкова лесно, но планът можеше и да успее. Нарочно бе избрал по–официален тон, за да привлече вниманието на Анара. Не можеше да си позволи повече забавяне, а идеята може би щеше да му осигури и необходимата помощ за действията на изток.

Докато размишляваше, продължи да пише на друг лист, но усещаше, че губи концентрация. Не успяваше да се съсредоточи дори в анализа на състоянието в столицата, който искаше да изложи на кралицата. За пореден път се разминаваше със съня, а времето напредваше. Чувстваше се ужасно изморен. Не можеше да си позволи да се разсея точно в най–важния момент, а фактът, че продължаваше да не знае почти нищо за напредъка на Ти’сейн, допълнително го притесняваше. Още в младостта му се беше наложило да научи основния принцип на бойното поле – независимо дали ставаше дума за политически дела, военни или свръхестествени – изчакаш ли твърде много, просто губиш.

Джоррам се усмихна на себе си и остави листа настрана. Ръката му уморено потърка слепоочията, после се отпусна върху бюрото. Погледът му се спря на селенийски печат и Първосвещеникът любопитно разчупи восъка. Очите му пробягаха по редовете, спряха се за миг на подписа, просветнаха весело, после се върнаха с тревога нагоре. Прочете няколко пъти думите, за да се увери, че не греши. Дълбоки бръчки прорязаха умореното му лице и той поглади замислено наболата си брада, загледан неподвижно в прозореца на отсрещната стена.

Морето изливаше своята белоснежна бяс върху скалите под крепостта на храма на Халид. Соленият вятър биеше по изгладения от времето камък и поглъщаше в себе си крясъците на чайките, добавяйки тяхната сила към своята мощ. Скалите далеч долу сякаш постоянно се скриваха и изплуваха от водовъртежа морска пяна.

Мислите бясно се завъртяха през главата му. Налагаше се да разбере повече. Неизвестното местоположение на камъка точно в този момент беше риск, който не можеше да си позволи. За момент се изкуши да прояви повече самоувереност, но отхвърли мисълта. Главоболия с Умбра бяха последното, което му трябваше. А Първожрицата трябваше да му разкрие какво се беше случило. Трескаво се замисли как да привлече интереса й. Ако разбереше, че той няма нищо общо с отвличането на Окото, рискуваше тя да потърси камъка на своя глава. Трябваше да бъде достатъчно неутрален… Не биваше да показва, че губи контрол. Изпрати едно мислено проклятие към Врод и игричките му. Беше се надявал източниците му да се се заблудили за убийството, но сега вече нямаше съмнение. И пак селенити! Само това му липсваше.

Затвори за миг очи и си пое дъх. После се обърна отсечено и за пореден път хвана перото.

Скъпа херцогиньо,

Мисля ще се съгласите, че ситуацията налага разговор на четири очи. След няколко дни ще бъда в Бодар. Уверен съм, че ще се видим там.

Искрено Ваш…

Сгъна внимателно писмото и замислено издърпа шнурчето. Когато прислужникът дойде, Джоррам разсеяно подпечата първия лист и го връчи на момчето, след което нареди:

– Изпратете го по най–бързия начин до кралицата. После извикайте пратеника, който е донесъл това – извади селенийското писмо и показа печата на младежа. – Каретата ми нека е готова за след няколко часа. Заминавам отново за Бодар. Изпратете и за Аратен. Това е, тичай.

Първосвещеникът се загледа по стълбите след момчето, после погледът му отново се отклони към прозореца и морето. „Би ли могла да не дойдеш, Кларис?”. Притеснението продължаваше да го гложди. Нямаше място за грешки.

– Отнеси го на господарката си. Вярвам знаеш как да я намериш – меко каза на пратеника, който тихо бе почукал на вратата. После мъжът кимна и без да каже дума повече бързо заслиза надолу по стълбите.

Джоррам си пое дълбоко дъх и извади още няколко листа от бюрото. Трябваше да се подготви и за последната среща – наместникът на Анара в Даная не беше човек, с който можеше да се разбереш лесно, но двамата бяха намерили донякъде общ език с мисълта да установят все някакъв ред в града. Не очакваше гордият брадат мъж да притича веднага и вероятно имаше време да проучи последните доклади за състоянието на града и дори да успокои тялото си с малко медитация.

Дъждът украси с леките си почуквания шума на прибоя и в стаята нахлу свеж въздух. Тъмнината се схлупи над догарящата свещ, а Джоррам въздъхна уморено.

Мислите му вече бягаха към Бодар и срещата с кралицата.

Поглади разсеяно гривата на коня и завърза несръчно поводите му за една от клонките по близките храсти. Животното го изгледа безизразно, после сведе глава и започна миролюбиво да пасе оскъдната тревица.

Мъжът развърза дисагите си и извади парчето изсушено месо, което беше останало там. Денят преваляше, а още не се виждаше крепостта, за която му бяха разказали селяните отвъд хълмовете. Май трябваше да продължи и утре. Изплю се ядно на земята и удари с крак. После се усмихна. Нямаше защо да бърза.

Внимателно и с неуверени движения запали малък огън. Чувстваше се странно и ръцете не му се подчиняваха съвсем. Това също го ядосваше, но се надяваше скоро да мине. Трябваше да го очаква. Поне това – да. Умът му се проясняваше по–бавно, спомените се завръщаха на късове, забиваха се в съзнанието му като големи ледени айсберги от откровения и събуждаха заспалия му гняв.

Образите от Докосването му замъгляваха всичко останало в огнения си водовъртеж. Безсмислени картини се рояха все по–бързо и все по–бързо и той трябваше да си поема дъх, за да не му се завие свят. Но дори през водовъртежа можеше да улови нишките на чуждата воля, да се хване за тях здраво и някак да запази здравия си разсъдък. Те щяха да го доведат до жадуваното отмъщение. Тук. Сега. Още един леден спомен изплува неканен в огненото море на мислите му и зъбите му изскърцаха бясно.

Изведнъж усети, че е извадил острието от канията му и кокалчетата му бяха побелели от яростното стискане. Опита да се успокои. Клекна и внимателно постели коженото покривало под себе си. С отсъстващ поглед разбърка въглените сред пламъците и се уви в наметалото си. Мислите му се върнаха назад към града, после бавно се размиха и го оставиха в чернотата на нощта.

Не знаеше какво да очаква, когато прекрачи до първите къщи. Всичко това му изглеждаше толкова непознато и странно, пълно с този дребен, дребен живот. Чувстваше се объркан. Спомените му бяха оплетени, разкъсани, но нещо му шепнеше, че тези същества не са истински хора, че той самият не е истински, че нещо огромно липсва, но не можеше да разбере какво. Ледените айсберги още не бяха започнали да обземат нестройния му ум. Несъзнателният шепот го объркваше още повече и го хващаше яд на слабостта му.

Реши да следва тълпата. Мълчеше и се ослушваше. Седна в една страноприемница и кимна на въпросителния поглед на съдържателя. Нямаше представа какво иска другият, но когато му донесоха чаша с топло греяно вино, всичко сякаш си дойде по местата. Отпи внимателно и се заслуша в разговорите на останалите посетители.

Говореха за управниците си, за някакви Магистрати и някой друг – някакъв херцог, – който всъщност не бил от тях, а по–скоро срещу тях, но не всички, и може би щял да се завърне, или били глупости, а хората изглежда говореха с добро за него, освен някои, които… обърка се да следи мислите на всички, които упорито говореха един през друг. Явно се разбираха, но той нищо не разбираше и намусено надигна отново чашата с виното.

– Халид да благослови стария Херцог, казвам аз, Кане. Умориха го, живота му изпиха – завърши тирадата си един от селяните и хлопна своята кана с пиво на масата горчиво.

Мъжът обърна рязко глава към него и виното се разля по дрехата му, а дробовете му се задавиха с горещата течност. Кашляйки и проклинайки, той бутна стола си назад и изведнъж се озова пред стареца, който гледаше удивено към него.

– Хали.. – гласът му излезе на пресекулки, необработен и дрезгав. Изведнъж осъзна, че изглежда жалък. Гневът му разцъфна и ръцете му сграбчиха яростно яката на човечеца – Халид. Търся храм.. храма на Халид – наложи си да прозвучи властно.

Наоколо хората бяха наставали и го бяха обградили заплашително. Старецът го изгледа внимателно, след което посегна да махне ръцете му от ризата си. Мъжът се стегна, после се отказа и остави пръстите си да се отдръпнат от тялото на другия.

– По–спокойно, синко – рече старецът – Не си от тук, а? Че защо ще ти е притрябвал храм на Халид? Да не си решил жрец да ставаш – погледна го насмешливо, а няколко гласа наоколо се разсмяха. Мъжът изръмжа и се огледа нетърпеливо и мрачно – Не се дърпай, остави. Няма значение. Има един далече в Озгария. Но ако мен питаш, тръгни на запад, към Даная. Там са големите храмове. И най–големият е там, на брега на морето.

Мъжът отвори уста да отговори нещо, но зад него се разнесе шум. Изведнъж всички млъкнаха и склониха почтително глава, къде с желание, къде без. Някои коленичиха. Обърна се и видя неколцина души, които току що бяха влезли в стаята. Най–предният беше набит, с късо подстригана коса и суровото му изражение сякаш се подкопаваше от злобно извитите ъгълчета на устата му. Коварните очи пробягаха по единствения непоклонил се в помещението и мъжът побърза да сведе глава. Ханджията се приближи и се прокашля смутено, триейки потното си чело с мръсна кърпа:

– Господарю Озгар… заповядайте, седнете – и продължи да мърмори някакви любезности. Магистратът се разположи на голямата маса, от която няколко парцаливи пияници бяха набързо изритани, и посочи на останалите да седнат до него. Глъчката бавно се възстанови на по–тих глас, а мъжът използва момента и бързо излезе от кръчмата.

Огледа внимателно покрайнините на града, докато накрая откри каквото търсеше. Човекът насреща му избра по–як кон – когато докосна челото му, усети огъня в животното. Усмихна се по детински на един внезапно изскочил в ума му спомен. Обичаше да язди. Тръсна глава и остави човека да си вземе от златните монети в кесията му. Не знаеше дали го лъжат, но не беше толкова важно. Разпита за пътя напред, после се метна на седлото и препусна смело на запад. Храмът щеше да го чака. А там… Усмивката му се изкриви и вятърът забръска по изпитите му страни.

Сутринта го завари още свит около останките от огъня. Разроши гривата на животното и докосна муцуната му, после двамата продължиха напред по пътя, който се стесняваше сред зачестилите горички. Беше вече обяд, когато хребетите пред него най–после разкриха своето каменно съкровище и крепостта Файлиен, сърцето на херцогството Ондрар, изведнъж се изправи с цялото си великолепие пред очите му. Пое си възбудено дъх, стисна яростно поводите и заби петите си в хълбоците на коня, който изцвили възмутено и препусна напред. Денят беше необичайно топъл, но с приближаването му към крепостта свежо хладно чувство за ефирна мощ бавно се настани в ума му. Изведнъж се спря, погледна объркано към крепостта, после затвори очи. Прокара ръка през непокорните черни кичури. Чувството нарасна и полъхът на вятъра неспокойно обгърна тялото му. Мислите внезапно се наместиха в главата му и мъжът тихо промърмори:

– Чуй Въздуха, странниче. Разрови Земята в нозете си… – гласът му постепенно заглъхна, докато споменът за думите се стопи, тъй леко, както се беше появил – Чуй Въздуха… – после се засмя доволно. Ако завъртеше главата си, можеше да усети полъха на Силата. Само леко, после пак изчезваше… но тя властваше на това място. Сама, свободна от възела на Баланса. Възбудата изправи косата му. Той беше слаб! Слаб беше, щом Силите се изплъзваха от алчната му хватка. И щеше да си получи заслуженото. О, да…

Стисна яростно зъби и нетърпеливо подкара отново животното. Напред крепостта го очакваше с хладното си спокойствие.

Вълните развълнувано галеха скалите далеч надолу под нея. Босите й крака блестяха меко като кехлибар на червената светлина, която умиращото слънце пръскаше уморено над морето. Очите й попиваха златото на слънчевата пътека по морската гръд, загледани сякаш на сляпо напред, към безкрайния хоризонт и края на света.

С топла въздишка аленият кръг се стопи зад тъмните води и здрачът изведнъж погълна брега в студената си паст. Кожата й настръхна от внезапния студ и жената придърпа припряно вълнената дреха около раменете си. Гърдите й трепнаха, когато си пое дълбоко дъх и се засмя облекчено. Бавно се изправи и остави дрехата да се свлече на скалистата земя. Роклята й сияеше в бяло из празната тъмнина на вечерта. Вятърът поде светлите й коси и се заигра безсърдечно с тях, разпиля ги из въздуха, сякаш се подиграваше на жената.

Тя не го забелязваше. Усмивката й се стопи и сериозно изражение, примесено с уплах и копнеж се загнезди в обърканите й синьозелени очи. Водите пееха. Леки вълни неуморно набраздиха морската повърхност и поеха устрема на студения вятър. Морето изведнъж започна да й изглежда ужасно могъщо и вечно, вълните я мамеха в своите обятия. Върни се, пееха, там, откъдето всички идваме. Ела при нас. Очите на девойката се бяха впили в морската плът.

– Искаш ме! – засмя се тя внезапно, после прехапа устни и прошепна – Искаш, искаш!

После се обърна и побягна бързо назад по скалите. Тишината се спусна по петите й на морския бряг и само мрачната песен на морето остана да мокри крайбрежния въздух. Вятърът мълчаливо пое изоставената дреха и я развя над вълните, запрати я далеч навътре, където слънцето отдавна бе потънало в черните води.

Чак когато стигна до селото, жената забави хода си и опита задъхано да успокои разтуптяното си сърце. Огледа се объркано наоколо. Хората бързаха да се прибират по къщите си, неколцина влачеха дългите навити рибарски мрежи след себе си и с пъшкане се тътрузеха напред.

Девойката се примъкна предпазливо към една от по–големите къщи. Стъмваше се и се нуждаеше от подслон. С учудване призна пред себе си, че я е страх. Чувстваше се не на себе си, непозната, не разбираше нищо от това място. Притисна се до стената и затвори очи. Мислите й се завъртяха в цветен водовъртеж, зави й се свят. Трябваше да е силна сега. Ядоса се на себе си. Толкова много неща й изглеждаха странно. Различни и не както трябва. Дори тялото й… дори тялото й сякаш не се подчиняваше, но не разбираше как и защо. Чувстваше се много объркана. Само един ясен светъл фар стоеше непоколебим в ума й – той щеше да си плати, щеше да страда, тъй както тя бе страдала и щеше.. щеше… щеше да я прегърне. Да я прегърне. Зари лицето си в дланите и тихо захлипа, прехапала устни.

Мина сякаш много време в мрака. Студеният въздух хапеше навлажнената й кожа. Дишането й бавно се успокои и само по някое самотно сподавено хлипане караше пълните й гърди да подскачат. После вратата внезапно се отвори пред нея и нощта се озари от светлина. Жената се приведе бързо в сенките.

– Да, господарке – дочу ведър женски глас. – За нас ще бъде чест.

– Нека Майката ви закриля, Риля, теб и семейството ти – гласът на другата жена бе дълбок и криеше в себе си някакви резки нотки, сякаш облечени в кадифе.

– Нека Майката бди над пътя ви, господарке – жената сведе очи към земята. Събеседничката й кимна отсечено, после се обърна и пое към коня си, където я очакваше огромен мъж, чиито очи внимателно опипваха сенките по къщата. Погледът му сякаш за миг се спря върху бегълката, нещо присветна в очите му, после той отново отклони очи и подаде сбруята на жената. Тя се обърна и лунните лъчи огряха лицето й.

Усети как сърцето й подскочи и бързо сподави ахването си. Въздухът изведнъж се озари от някакво пурпурно сияние пред очите й и кожата й пламна. Умът й се проясни.

– Огън, огън – зашепна възбудено жената, притворила очи, докато сиянието угасна тъй както се беше появило и чувството се стопи бързо в ума й. Пред къщата мъжът и господарката, както я беше нарекла домакинята, се качиха на конете си и препуснаха напред в тъмната нощ. Изведнъж я обзе спокойствие и дъхът й се успокои. Мислите й отново се впуснаха към безпорядъка и тя отчаяно се опита да задържи видението пред очите си.

– Огън – прошепна още веднъж – от десницата му. Огън, Въздух… в неговата ръка. – поклати объркано глава. Изтупа праха от ръцете си и се изправи, изглаждайки полите на роклята си. После си пое дълбоко дъх, мина отпред и почука на вратата.

Посрещна я светлина. Тъмен силует се изправи пред нея и ахна изненадано.

– Аз… – гласът й потъна дрезгаво в гърлото. Тя сведе очи и започна отново. – Търся подслон.

Жената пред нея я изгледа изпитателно. Очите й се спряха на мокрите страни на странната гостенка и на праха по роклята, където коленете й бяха се отъркали в мръсната земя. Тя все така стоеше на вратата й със сведени очи. Изглеждаше уплашена и малко тъжна. Жената взе решение и се усмихна:

– Заповядай, момиче. Хайде, влез при огнището. Ще ти постелим тук. Аз съм Риля.

Непознатата вдигна бързо поглед и по очите й пробягаха светли петна. На лицето й грейна по детски доволна усмивка и тя прошепна:

– Ще се стопля. Благодаря… Риля. – после бързо пристъпи напред и се сви до огъня, внимателно оглеждайки набития мъж, който намусено и упорито търкаше някакво сечиво, приседнал тежко на един пън до огъня и сякаш изобщо не я забелязваше. Малка женска статуетка красеше камината.

– Как е името ти, момиче? – обърна се към нея домакинята, докато оплакваше ръцете си в малкото корито, пълно с изворна вода и посягаше за широката червена кърпа, просната на дървения стол. После отвори някаква ракла и извади голяма шарена черга, която връчи на гостенката. Тя погледна учудено към ръцете си, после погледна нагоре с широко отворени очи и пак ги сведе. Опря колене в пода и започна да разстила чергата.

– Таю…

Думата напусна като придихание устните й и сякаш я уплаши. Ръцете й се защураха да изглаждат чергата.

– Огнената жена? Имаш предвид жрицата? – обърка се Риля. Момичето само я гледаше внимателно – Ами към Цитаделата… как накъде? Към Цитаделата.. – замърмори неуверено жената. Настана неловко мълчание. Огънят тихо бумтеше в камината. Мъжът само изсумтя и продължи да лъска черния метал.

– Таю – повтори Риля – и откъде си, момиче?

Странницата отново вдигна очи и само се усмихна.

– Аз.. аз ще полегна тук. Благодаря… Риля.

После се сгуши на пода и уви внимателно тялото си с чергата. Нощта щеше да успокои ума й и сутринта щеше да е по–добре. Трябваше да е по–добре. А после щеше да тръгне на юг. По следите на огнената жена.

В ума й фарът ярко грееше, а около него мислите й бавно потънаха в безмилостния хаос на Докосването му. Сънят я пое на крехките си рамене, сън без сънища, изпълнен с ярки образи и звуци без смисъл, и дишането й бавно утихна.

Скоро и Риля вдигна замислено поглед в тъмнината и кимна на мъжа си. Двамата тихо станаха и внимателно прескочиха гостенката, минавайки в другата стая. Само огнището остана да крее в тъмната нощ. Навън облаците лениво налазиха по мокрото небе и бавно закриха бледите лунни лъчи. Прозорците потъмняха и сенките в стаята станаха още по–плътни. Замиращите огнени езици очертаха формите на момичето, увито в дебелия китеник. Лицето й за миг потрепна, издължи се, ръцете й се изкривиха, а кожата внезапно попи светлината в мекотата си. После мигът отмина и сенките отново изрисуваха легналата жена, сякаш видението бе просто игра на въображението. Навън вятърът забушува по скалите около селцето и самотен кучешки вой прониза нощта.