Пурпурна есен – I част

Прокара ръка по късо подстриганата си черна коса и се усмихна на жрицата срещу себе си. Цяла вечер Юла му хвърляше многозначни погледи и Ка’анел нямаше как да не остане доволен от вниманието, насочено към него. Това доста улесняваше задачата му.

“Все още не обучена жрица”, напомни си той, спускайки “сочните” си устни, както ги бяха наричали не малко жени през годините, върху белите зъби, подредени в идеална усмивка.

Скоро вечерята приключи и Магът чу как Черис лаконично се извинява на Ти’сейн и напусна трапезарията. Когато всички станаха от дългите маси и се запътиха към по–малкия салон за десерта и лекото червено вино, което появилите се отново слугите носеха, Ка’анел забеляза младата жрица да се приближава към него.

“Не бързай толкова, малката.”, каза си той и погледна Ти’сейн. Не, че очакваше друго, но лицето на Принца не трепна. А бе сигурен, че е забелязал всичко – от погледите, които си разменяха цяла вечер с Юла, до напускането на Черис.

Магът се извърна и се запъти бързо към една от галериите, която го отведе извън трапезарията. С ъгълчето на очите си забеляза едва доловимото кимване на Ти’сейн, което можеше да се приеме и за неволно движение при слизането от трите стъпала на подиума, върху който бяха разположени масите.

На следващия ден се засякоха случайно с Принца по коридорите на крепостта и той с усмивка му разказа как Юла за малко да се втурне след него, но бързо се е овладяла, “спъвайки” се във въпросните стъпала.

Следващата вечер Магът прекара в стаята си. Етеран му правеше компания на вечеря. Момчето не бе от най–общителните, но двамата се разбираха добре. А и все пак Ка’анел, с двадесет и петте си години, бе един от най–младите Магове. Разговорът тръгна в посока към жените и се задържа по–продължително на темата. Отново развеселен той се зачуди как винаги се случва така, че независещи едно от друго обстоятелства се обединяваха около настоящата цел на човек.

Седяха отново на вечеря в голямата трапезария на крепостта и отново се гледаха, но този път – по–продължително. Много му се искаше да научи какво се върти в главата на младата жрица, но нямаше как да разбере, ако само се гледаха като срамежливо влюбени деца.

Отново дойде време за десерта, но този път нито Черис, нито Ка’анел понечиха да си тръгнат. Докато се настаняваше на едно от двете кресла пред празната камина в по–малкия салон до трапезарията, Магът се зачуди колко бързо крепостта бе придобила доста по–цивилизован вид – стените бяха облицовани с ламперия от крушова дървесина, а леко протърканите неански килими, явно продадени на втора ръка, бяха в унисон с поизвехтелите дивани и фотьойли, донесени от незнайно къде. А и този готвач, който от скоро започна да глези обитателите на крепостта с десерти всяка вечер.

Въпросният готвач се появи след малко, носейки голям поднос с чаши. Раздавайки напитките на Ти’сейн, Брет и Черис, той поясни на висок глас, че в кафето има добавена рядка синехийска напитка. Принцът вдигна леко вежда и предпазливо отпи от семплата бяла порцеланова чашка.

Не забеляза кога Юла се бе настанила на креслото до него, че даже и поставяше нейната чашка обратно в чинийката, сгънала грациозно пръстите на ръката, с която я държеше.

– Струва ми се, че отскоро сте в крепостта. – каза му мило тя, отпускайки се се удобно на ниската облегалка.

Ка’анел раздвижи раздразнено гърба си от една страна именно заради ниската облегалка, която го ръгаше под лопатките, и от друга задето жената отсреща бе успяла да го изненада.

– Да, така е. И да си призная, останах изненадан да срещна жрици толкова скоро тук.

– Но защо? – престори се на леко засегната Юла и понечи да остави чашата си някъде, но след като не намери къде, просто хвана чинийката с две ръце, заемайки привидно смирена поза.

– Смятах, че на жриците им трябва повече време, за да се намърдат навсякъде. – подхвърли й хапливо той.

Юла се замисли какво да отговори и отпи от силното и горчиво кафеено питие.

– Не подценявайте дъщерите на Умбра. – самодоволно му каза тя.

– Не бих си го позволил. – увери я Ка’анел. – И все пак – какво ви накара да дойдете в Тиен’хара?

– Делата на жриците не ви влизат в работата. – усмихна му се заядливо тя.

– Нима? – изсумтя той. – Добре, да речем, че ще говоря лично с Черис по въпроса. Но тъй като вие все още сте послушница, – натърти той на последната дума, – да разбирам ли, че сте тук, за да довършите своето обучение?

Ръцете на Юла леко потрепериха и тя присви тънките си устни.

– Не само, разбира се. – оправда се набързо тя. – Една жрица никога не бива изпратена само с една задача. – загадъчно прошепна тя, навеждайки се към Ка’анел. Деколтето на роклята й се разтвори, но тя сякаш наистина не осъзнаваше това си “предимство”, реши Магът и каза:

– Но все пак вие още не сте жрица. – не се отказваше той.

– Може би скоро ще се убедите в противното. – намекна му тя и грациозно се изправи от креслото. Пътьом остави полупълната си чаша на един висок скрин от лакирано черно дърво и се запъти към далечния край на салона.

Ка’анел я настигна в галерията и я прихвана за раменете. Небрежно я погали по косите и каза:

– Дали може да се убеждаваме по–скоро? – попита той.

Вече близо седмица пътуваха надолу по реката на път за Арсис. Трите големи платнохода, превозващи подкрепленията за Арсис не бяха нарушили формацията си, въпреки завоите и подводните скали, които се срещаха на някои места.

Херцогиня Юранска измести погледа си от издутото бяло платно на съда зад флагманския кораб, на чиято кърма стоеше в момента. Очите й пробягаха по браздите на водната повърхност, несекващи пенливата си игра. Същите бразди, които бяха съзерцавали с Озмънд по време на обяда по–рано през деня.

Бе много приятен обяд – в единия ъгъл на кърмата, близо до въздушните течения, които нежно бяха разрошвали косата й. Лийра се усмихна, спомняйки си бялата покривка, стояща така нелепо върху ниската бъчва, служила им за маса. И все пак имаше нещо очарователно в идеята на Херцога. Ниските хълмове, стигащи и сега до хоризонта отвъд единия бряг, лекото полюшване на големия кораб, плясъкът на вълните, примигващите очи на Озмънд, седнал срещу слънцето...

Лийра се загледа в купчината сгради на поредното село. Оказа се малко по–голямо, сгушено около полите на разлат хълм. На върха му, на фона на залязващото слънце се очертаваше странната архитектура на някакъв стар храм. От толкова далеч не можеше да е сигурна, но изглеждаше запустял с годините и с кривите изсъхнали дървета, наобиколили го като съсухрени жреци на отдавна изчезнала религия.

Огнено–пурпурните лъчи на заника се отразяваха от розовата му камбанария и къпеха платната на корабите в топлите си багри. Изведнъж селцето й се стори по–приветливо и дори китно, въпреки рибарските колиби покрай брега на реката.

Един бос моряк претича покрай нея и гордо й подвикна:

– Керпротинзанригандониес. Тук съм отраснал. – и се завтече да натяга някакво въже.

В първия миг Херцогинята реши, че не е чула правилно, но после повдигна рамене. “Какво пък, всякакви имена ги има по тези земи.”

Нечие мъчително кашляне или по–скоро задавяне привлече вниманието й. На палубата под нея Озрил, младият паж на Херцога, се бе надвесил над перилата и освобождаваше съдържанието на стомаха си. Ако въобще бе останало нещо там. Пътуването по вода не му се отразяваше никак добре.

Слезе по тесните и стръмни дървени стъпала, скърцащи под леките стъпки на обутите й в кожени пантофки стъпала и отиде при пажа. Погали го по главата, вдигайки дългия перчем от челото му и загрижено го попита:

– Добре ли си?

Младежът преглътна с усилие и само й отговори:

– Вечерята на херцога... Не мога да...

– Няма нищо, аз ще му я занеса. – успокои го тя и го погали още веднъж.

Странно. Бе поръчвала убийствата на толкова хора, дори собственоръчно бе тровила някои от тях, а сега й ставаше жал за едно момче със слаб стомах. Лийра въздъхна дълбоко и затърси вечерята на Херцога.

След като бе пристигнала онази птица на обяд, докато все още пийваха вино на кърмата, Озмънд не бе излизал от каютата си. Херцогиня Юранска не искаше да издава любопитството си, аможе би и тревогата си, пред него, но подносът с храна, който и дадоха, бе идеалното извинение. Тя почука леко на малката врата на каютата му и внимателно я отвори като за малко не се заля с топлата супа и не смеси зеленчуковата с плодовата салата.

Озикс вдигна глава от картата на Херцогството, която бе опитал да разстеле на малката просто скована маса, прикрепена към пода на каютата му. Лийра му се усмихна и недодялано остави подноса, който държеше върху Тиен’хара.

– Все пак не е хубаво да стоиш гладен. – деликатно му каза тя.

Той само махна с ръка и разеяно набоде четвърт кюфте и лист зелена салата на обикновената желязна вилица.

– Корабната кухня не е особено изискана май. – опита се да го развесели Херцогинята, забелязвайки тревожния му поглед.

– Трябва да свиквам. Явно и връщането на властта няма да стане никак изискано. – отговори й той, след като преглътна.

– Лоши вести ли донесоха птиците? – попита тя. – Що за проклятие е да можеш да летиш, да се рееш свободно, виждайки красотите на земята и същевременно ставайки свидетел на толкова много мъка. – вярваше ли си въобще на думите?!

Озикс въздъхна и й обясни кратичко:

– Магистратът на войната е загинал в битките на север. Освен това Озгар е тръгнал да се перчи извън столицата, за да набира още привъженици, а и да напомни на обикновените хорица, че не Херцогът, а той в момента управлява Озикс.

– Какво ще правиш, Озмънд?

Херцогът вдигна отново глава и се вгледа в сивите й очи. Насилена усмивка се появи на устните му и той хвана ръката й.

– Каквото и да е не е твоя грижа. И както изглежда няма да е гражданска война по улиците на столицата.

Лийра се засмя, искрено развеселена от думите му. Смехът й го разведри за мигове, но после тревогите отново натежаха на челото му с бръчките си.

– А дали... – започна неуверено тя. – Дали би те улеснило присъствието на Озгар в столицата? – Херцогът само я изгледа въпросително, затова тя продължи. – Смъртта на някой близък роднина би била неотложна причина за връщането му в Озгария.

– Да, но... – започна Озмънд.

Лийра сложи пръст на устните му и усмихна се отново с опасен блясък в сивите си очи.

– Значи ще бъде сторено. – увери го тя и го целуна по бузата. От розовата камбанария на близкия хълм долетя щастливо звънене.

Преди Озикс да е реагирал издърпа нежно ръката си от неговата и се понесе с грациозна походка, доколкото позволяваше клатушкащия се под, към вратата на каютата.

– Лека вечер, Озмънд. – пожела му тя и добави: – Всичко ще бъде наред.

* * * * *

Глава на cherno_slance

Багатур Дамяна домакинстваше и със спокойни, приятни за окото движения разсипваше на всеки от оскъдната като количество, но силна и питателна храна. Хлапетиите се нахраниха на бърза ръка и с разстърсваща сградата олелия се изнесоха нагоре към учебните работилници и класните стаи. Възрастните – преподаватели, гости или постоянни обитатели ги последваха и в трапезарията стана безлюдно, като изключим шетащите дневални и тримата мъже на масата в най–вътрешния ъгъл.

Самата Дамяна отиде на масата им и се присъедини към компанията им.

– Здравей, Дамяна! Искаш ли да присъстваш на последното изпитание на Ростис и Кинло? – попита Онегавон.

– Иска ли питане? – усмихна се тя – ще посетите Танцуващ Пламък, нали? Само това остана от големите уроци.

– За да завърша обучението си? – Да! – отвърна Ростис и я погледна почти влюбено. Тя обаче се престори, че се му се намръщва:

– Въобще не ми се усмихвай така! Ти си само един глупав посветен боец, който се води по ума на батагур Менедем... Който, ако се върне без теб, ще си има сериозен разговор с мен.

– Недейте така, багатур Дамяна – обаде се Кинло, третият мъж на масата и също със степен на посветен боец – заедно с наставника сме защитени от всичко, освен от самите себе си.

– Тъкмо от това най–много се опасявам – отвърна тя и попита:

– А кога ще започвате?

– Още сега слизаме долу в Тренировъчната Зала. Ще дойдете ли с нас?

Дамяна въздъхна тихичко, докато ги изпращаше с поглед. Сега щяха да се спуснат надолу през тайните проходи, да минат през Залата на Мълчанието, после през Библиотеката и да слязат на нивото, където бяха Оръжейната, Тренировъчната зала и Ферундалната Ковачница... От там имаше само едно завъртане на стълбището, за да се озовеш в дългото тунелно гробище със странични оклонения.. и страничните ниши с рафтове, на чийто полици бяха урните ...

Забави се, колкото да предаде нарежданията си за почистването на трапезарията и подготовката за обедното хранене. След това последва другите трима и се озова при тях точно, когато Онегавон даваше последните си напътствия. Пристъпи безмълвно в обширната и още безлюдна зала, окъпна в ярките и студени светлини на магическите кристали. Седна тихичко на пейката, обхващаща стените на помещението и докосна вътрешните ъгъчета на очите си с върховете на пръстите. Нямаше какво да им каже.

Те седяха на пода в равностранен триъгълник, с подвити нозе. Бяха достатъчно близо, за да може всеки от тях да достигне с ръка раменете на другите двама. Онегавон, който беше млъкнал при появата на Дамяна, продължи:

– Не всичко на този свят може да се обясни. В едно от своите безплътни пътувания Сков Яркен стигнал до пространството на Смъртта, но вместо мигновенно да загине, душата му открила нещо прекрасно...

Танцуващ Пламък.

– Но, наставнико – осмели се да го прекъсне Кинло – как може да има нещо Там. В царството на Смъртта? В отговор Багатурът поклати отрицателно глава и каза:

– Въпросът ти е прекалено разумен, за да има някакъв смисъл от него. Ние възприемаме Танцуващ Пламък като дъщеря на Онази, но това може да е заради несъвършенството на ограничените ни съзнания. За нас онова, което се усеща между тях, е обич, най–нежна обич... но може да е просто хармонията между сили, за които нямаме дори точни имена.

Всъщност няма нужда от друго, освен да дойдете с мен при Танцуващ Пламък. Но трябва да ви кажа две неща, дори и вече да сте ги чували от по–старите войни. Първото е, че ако загазите по време на това пътуване никой в обикновенния свят не може да ви помогне. Сънуващият кошмари може да бъде разтърсен и събуден – но ние няма просто да сънуваме – ние ще отидем и ще се върнем за времето, за което една светкавица не може да свари да падне от небето до земята. И докато в нашия свят мине една секунда, там душата ви ще е подложена на мъки, лудост и смърт в продължение на милиони години – така че не допускайте грешки, защото от вас няма да остане нищо освен една дишаща и трепереща черупка от плът.

– Може ли да попитам нещо – осмели се отново Кинло?

– Вече си почнал – усмихна се батагурът – давай!

– Ако трансът е само неизмеримо кратък миг, как ще осъществим крайната цел на пътуването. Тази да се свържем с някой от нашите отдалечени братя – ферундали.

Ростис помоли да отговори вместо наставника и получи разрешение:

– Мисля че онзи, с когото искам да свържа трябва вече да спи или още по–добре да е в подходящо дълбок транс. Така ли е наставник Менедем?

– Именно! Също така вече трябва да сте наясно, че там, където отиваме, е много трудно да бъдем заедно. Там времето и мерките на пространството не са като тук – нужно е да тръгнем заедно и да се държим заедно, иначе ще трябва да се прибираме поединично. Но ако всичко протече по план ще се свържем с някой от ферундалите в Арсис и в столицата и ще се сме тук преди батагур Дамяна да е примигнала.

– А всъщност как точно става това – попита Ростис – сигурно хиляди пъти съм медитирал и никога не съм усещал близост до някакво пространство на Смъртта?

– Тайната е във ферундалните ни мечове, господа. Те не са само оръжия. Те са и врати... обикновенно е нужно да допреш страницата на оголеното острие на челото си, но днес сме трима. Аз ще докосна с острието на моя меч челото на Кинло, той на Ростис, а последния моето..... в мига, в който кръгът се затвори, ще се озовем при Нея ...

* * *

Първото нещо, което осъзна Ростис беше, че е само присъствие и усещане. Мигновенно осъзна, че няма тяло и е само зрение, слух, осезние, чувстване. Второто нещо, което разбра по някакъв необяснимо бърз начин беше, че по–силно от другарската близост на Кинло и Онегавон усеща прегръщащото присъствие на Танцуващ Пламък. Беше като да те гушне за врата малко, високо смеещо се момиченце – с огромни розови панделки в косите, сложени й от мама. Беше като да те прегърне южният вятър в хамака ти при залез слънце, когато небето затваря пурпурния си клепач, като вихреща се, нежна топлина, дососваща всяка фибра от същността ти, ... беше просто неизразимо, неизразимо...

Намираха се далеч от Танцуващ Пламък – каквото и да значеше всъщност това в заобикалящото ги пространство без разстояния – но чувстваха мекото й, съхранянаващо ги от мигновенна гибел притегляне. Без нея не биха оцелели тук дори миг.

В това място...

Небе без Слънце и Луна , с ярки и огромни като монети, падащи звезди. Тъмно Небе на пустеещи простори, а през него– пикиращи звезди, докосващи топлата и равна повърхност на едно безкрайно море. Море без брегове и вълни, наречено Вечност.

Ето КЪДЕ беше домът на Смъртта.

Тук беше мястото, където безбройни потоци от сразена светлина, водопади от уморени звезди и безплътни души пресичаха равната, нетрепваща повърхност на безкрайното море, наречено Вечност. Те го докосваха в устремния си полет и изчезваха в недрата му, отнасяйки своята мека, ласкава топлина към непрогледната тъмнина на дълбините му.

Морето без брегове и вълни, наречено Вечност.

Дъждопадът от звезди и души, с които Животът целуваше Вечността и чезнеше в тъмното й, равно огледало на изначалната водна шир, съществуваща преди, отвъд и след светлината на деня.

... Защото само звездите имаха души и само хората имаха зведи в себе си... Само звездите и човеците припламваха за последно, оставяйки ярки и светли следи в Небето, което е над Вечността – тази равна и гладка безсърдечност, тази неумолима сестра на изначалния Безкрай.

Тук, в Царството на умиращата в звездопади слаба светлина и тишината на Морето Без Вятър– тук, в средата на пространство без ориентири и краища– тук растеше Единственото Дърво. Корените му стигаха до дъното на Вечността. Стволът му беше гладка, сребърна колона, минаваща с непростимо изящество през съвършенната повърхност на Морето Без Вълни. Клоните му – виещи се спирални пътеки, закачащи с разклонените си вейки цели гроздове Вселени.

Ето КЪДЕ беше домът на Смъртта.

На една от клонките, под едно от златните, сияещи в тъмното листа – имаше шушулчица, изплетена от самата Смърт.

В тази шушулчица, полюляваща се с главата надолу, спеше и сънуваше Танцуващ Пламък. Нейното пашкулче висеше над морето с падащи и потъващи в него звезди и души... Защото само Звездите имаха души и само Душите имаха тела... Преди да се превърнат в безбройни потоци от гмурваща се във вечността, умираща светлина.

Ето къде беше домът на Смъртта.

Тук Смъртта беше в истинския си облик. Тя беше полъхът, раздвижващ клоните на Единственото Дърво, тя набраздяваше нерушимото спокойсвия на огледалната, тъмна повърхност на Вечността. Смъртта беше последното дихание на Вселената, потрепването на пламъка върху свеща, последната точица светлина в очите на Създателя. Тя беше нежният ветрец, шепнещият ураган, милувката на къпещия се във вечен полумрак, течен въздух.

Тя беше господарката на всичкоТук.

Тук спеше и растеше Танцуващ Пламък в своята шушулка, изплетена от Ветрилницата– онази, който вее през тъканта на Безкрая и превръща звездите и създанията му в безбройни потоци от гмуркаща се, победена светлина.

Тук едно прекрасно присъствие спеше в шушулката си, висяща от незнайна клонка на Единственото Дърво. Спеше в пашкулчето си, люлеещо се над морето без брегове и вълни... освен когато Смъртта минаваше над Вечността и набраздяваше повърхността й с пулсиращото си, неизразимо присъствие.

Кинло усещаше как се приближава все повече и повече до това пашкулче, как все по–силно се слива със съхнаняващото живота му притегляне и прегръщане на спящото момиче. Тя му позволяваше да се докосне до неизразимите образи на сънищатата й ...

Някаква частица от него съзнаваше, че пречупва през човешкото си сърце усещаното и възприема като обич между майка и дъщеря една неизразима хармония между сили, които не проумява. Но беше толкова съвършенно, абсолютно чувство.

За него в нейните сънища Смъртта беше всеобхватен облак любов, нежно разклащане клоните на Игразил, инак тъй непоклатимо пронизващ тъмната и равна като леност повърхнина на Вечността със сребърната колона на ствола си.

Смъртта й носеше отклонили се по пътя си надолу гаснещи души, доближаваше ги до шушулката, в която се полюлюваше Тануващ Пламък и ги караше да припламнат за последно в хилядите си цветове на още живи звезди.

Знаеше, че това е повече негова, отколкото нейна мисъл: " Мама е Невидимата Ветрилница, мама е самотна жена, мама е сълзите и смеха, тя е шепота в клоните на Игразил ".

ТЯ Я прегръщала насън и й разказвала за мънички светове, пълни с простосмъртна светлина и лунна тишина. Странни места, където Небето е извито като шепа над теб и целувките му със Земята се наричат дъжд.

Особени места, където се кръстосват пътищата на създания, способни да обичат и мразят, да изпълват със смисъл безграничната Вселена, да събуждат великата й душа и после да я разочароват, и после пак да я възторгнат... отново и отново до безкрай!

Защото точно това правят човеците – карат Вселената да плаче и да се смее.

И Кинло осъзна със цялото си същество – Когато Танцуващ пламък излети с пеперудените си криле– Смъртта ще се вгледа прималяла в цвета на очите й.

В сивите й очи–

Най– топлото сиво на съзиданието–

Побрало безкрайности.

В този миг тримата се докоснаха до златистата сфера, която представляваше пашкулчето на Танцуващ Пламък и нейната любов, и обич ги погълна в необятна бяла светлина.

Наскоро възвърнатата мощ го изпълваше с радост... въпреки всичко друго.

Все още не можеше да се насити на чувството от възродената си сила. На усещането за свобода и ненакърненост. Също така обаче се беше засилило чувството за отегчение и незадоволено любопитство – в това отношение онзи неугледен, строящ се град някак го привличаше със самото си обещание за бъдеще и нови чудеса. Може би затова реши отново да се разходи по улиците му...

Засмя се презрително, когато видя в четири и половина сутринта по голямата част от града будна. Тези хора строяха и създаваха с някакво яростно, безумно настървение, което на него му се виждаше ужасно смешно. Нима не осъзнаваха колко са безсмилени усилията им... Ето, дори къщата на градоначалника на Ерисея излъчваше неясно хало от светлина над ръбовете на високата си, защитена по всеки възможен начин ограда. Нима властта беше за да се съсипваш от работа? Красивият странник само изсумтя пренебрежително и продължи пътя си, излизайки на главния площад.

В ляво се извисяваше над него бялата, назъбена и недовършена грамада на Двореца–Катедрала. От бързане дори бяха използвли магия за поддържащото скеле. На срещоположната страна на площада беше недовършената сграда, в която се помещаваше управлението на бирниците .... много символично, няма що.

В центъра на още непавирания площад се строеше фонтан със сложна конструкция, а по краищата на общирното, равно пространство, съществуващо в завършен вид само в главата на архитекта си, бяха започнали да се правят основите на големи, помпозни къщи. От тук–там подочутото ставаше ясно, че това са бъдещите къщи на най–богатите хора из Даная. Казваше се още, че с парите, дадени от богаташите за тези парцели, можело да се направи една коронация и да остане за кралска сватба.... Очевидно тукашните хора бяха щастливи поне за момента и мечтаеха за вечна стабилност и мир.

Странникът им пожела на ум интересни времена... При неговата мощ такава мисъл беше на границата на проклятието... но тези червей не заслужаваха дори и такъв вид внимание от негова страна... пресече площада и продължи в отрсещната уличка, излизайки пред един от първите, чевръсто появили се златарски работилнички.

Беше мярнал магазинчето миналия път, когато минаваше от тук.

Не се очуди, че вече работи въпреки ранния .... дори би могло да се каже твърде късен час... На небето нямаше дори намек за изгрев, а вече се разнасяше чукане, тракане, викове, мятаха се отблясъци от факли и лампи.... ненормалници, цял град от работливи ненормалници... така че в един ранно отворил златар май нямаше нищо странно... поне по тези места, де.

– Какво ще желае господина – появи се пред него занаятчията, успешно имитирайки онези играчки на пружини, които изскачат от някой по– големи и помпозни часовници. Непознатият махна арогантно с ръка, изисквайки домакънът му да се отмести или да отстъпи навътре, за да може да влезе:

– Господинът желае да разгледа.

Възрастният, дребен човечец хлътна навътре и се засуети, палейки десетки и десетки свещи. Бижутата бяха сложени на огледални поставки, шкафовете бяха олицовани със огледало – и въпреки слабата светлина гостът имаше чувството, че потапя очите си в басейнчета със златисто мляко.

– Прощавйте за слабата светлина – по нататък ще спестя пари за магичски кристал.. Но засега мога само с тези няколко слаби лампи. Дано Господинът може да разгледа на тази...

– Тишина, старче – изсъска непознития, за който мракът не беше никакъв проблем – като е още тъмно защо си отворил?

– Ми аз завършвам едно нещо и сън не ме свърта... да го направя, че да ме пусне от хватката си.

– Не ме интересуват творческите ти терзания. Бърборенетто ти ме дразни.

След последната му забележка се възцари тишина, нарушвана само от кратки въпроси и отговори. Накрая посетителят си хареса един пръстен.

– Господинът за жена ли го взима или за дете.

– За жена с финни пръсти!... Колко?

Непознитият тръшна тежка кесия върху едното блюдо на златарската везничка и почти я счупи:

– Ще взема и други неща. Пръстенът е красив, старче, наистина е красив. Украшението представляваше две преплитащи се спирали от злато и сребро с миниатюрни листенца на роза от изумруди и нефрит. В центъра – по крехка от дихание конструкция от големи колкото трохи даиманти, обазуващи разстваряща се цветна пъпка... Дори гостът си даваше сметка колко любов и старание е вложен в този предмет. Той го задържа за миг пред очите си, после с плавен жест го метна в нажения тигел, където съскаше малка златиста локвичка. Старият майстор извика и се олюля:

– Защо?

– Моля ви вървете си...

– Гониш ли ме? – нещо в гласа на непознатия накара златаря да се скове като мишка пред очите на змия.

– Но...

– Ето, скъпа... това е за теб... и това колие от блодорозови перли също... Не трепери червей, ще ти платя всичко.

– Моля ви, не е само в парите, моля ви...

Странникът погледна за миг домакина си в очитеу сякаш се чудеше дали да го убие или не. Изведнъж се усмихна зловещо:

– Разбира се, че не е само в парите. Но аз ти плащам, и ако откажеш кесията ми ще те провеся през корема върху шпила на сторящия ви се тъп Дворец–Катедала. Ясен ли съм?

– Да господине – отвърна смирено старецът и сълзите покапаха по страните му, когато непознатият в присъп на раздразнение награби със шепи бижутата и ги метна в вече разноцветната , преливаща локвичка от тигела за топене:

– Как мислиш, дали една жена заслужва толкова подаръци?

– Не познавам въпросната дама, господине?

– Значи си... далеч по щастлив от мен... Имаш ли нещо истинско сред тези боклуци или – кълна се в лъчите на мрака – ще те унищожа.

Старецът за миг се поколеба, после страхът от физическо унищожение надделя и от някакво шкафче извади нещо наистина специално. Представляваше бял елфически камък, голям колкото орех и обработен във вид на сърце, обрамчен във фина рамка от сребро и стомана, слети в сплав с помощта на заклинание. Имаше и ажурна като паешка нишка верижка от същия материал. Златарят трепереше само като гледаше предмета:

– Снощи му направих и закопчалката.... всъщност е готов, но исках да го огледам за последно и тази сутрин.

– Как, мизернико, в теб се е озовал истински елфически камък?

– Това е делото на живота ми – отвърна простичко стареца и в гласа му се появи гордост, която проби дори облаците от ужас, който му вдъхваше непознатия.

– Вземам го!

– Кесията ви не го покрива – отвърна златярят, молейки се непознатият да не реши посто да го вземе със сила.

– А това? – странникът метна една по малка кесия и я развърза, при което дузина скъпоценни камъни се търкулнаха върху масата и сякаш напълниха стаята със разноцветни дъги от светлина.

– А сега ще ми го дадеш – казалият това впи очи в домакина си и само със силата на погледа си го пречупи окончателно. Старецът запчна да трепери конвулсивно, но страхът надделя над обичта към сътвореното и ръката му се протегна, отвори и обърна. Непознатият се засмя и с наслаждение впи очи в прекрасното произведение на изкуството:

– Да, това вече е достойно за нея. Съвършенно е... това е нещо повече от украшение – вложил си душата си в него, нали, старче?

– Точно така господине – отвърна златарят и за миг в душата му избухна надеждата, че поне това негово творение няма да го сполети съдбата на другите му неща...

... В този миг Непознатият изрече нещо на непознат език, странни думи, в което се усещаше едновременно копнеж и болка... и метна шедовъра при другите, стапящи се безжалостно неща.

Вещта не изчезна напълно, защото елфическите камъни издържаха на висока температура, а закалената с магия сплав от сребро и стомана за миг се задържа невредима и плуваща върху по–тежкото от нея разстопено злато. В този миг старецът замахна и извади последното си творение, спасявайки го от гибел.

Виковете му се понесеха из все пак още спящия квартал, а странникът с мълниеносно движение докосна главата на стареца и някаква странна сила не позволи на пищящия от болка човек да припадне. Остана прав и изпепеляващото усещане от изгорената ръка раздроби съзнанието му. През безумно дългите мигове на агония, нещо не му даваше да избяга в меките прегръдки на безсъзнанието.

Купувачът досадено въздъхна – крясъците му сигурно бяха вдигнали на крак целия квартал, а местният префект имаше отвратилно настървени патрули. Не че не можеше да ги размаже, но странникът просто не обичаше да привлича излишно внимание върху себе си.

– Тази сутрин ти ми достави невероятно удоволствие и забава, старче и ще те оставя жив. Може и да запазиш проклетото колие.

В пълно противоречие на думите си обаче се пресегна и разтвори изгорената ръка на златаря, предизвиквайки нова вълна писъци, които докараха на лицето му почти презрителна усмивка.

– Стига си пищял, просто все пак ще го взема прокл....

Спря се, защото белият цвят на оформения като сърце елфически камък беше станал кърваво, наситено черевен, винено ален. В белия си обков от още гореща сплав сребро и стомана камъкът дори пулсираше в сърдечен ритъм – едно хипнотично красиво усилване и отслабване на идещата от дълбините му алена светлина.... Странникът колебливо отдръпна ръката си, а после рязко се изправи, излезе и се стопи в тъмината.

* * *

Откри, че не му се ходи никъде – намери рано отворила страноприемница, плати и се строполи безжизнен на евтиното легло. Заспа почти мигновенно и потъна в съня си за едно отдавна загубено място. Видя го по–ясно, отколкото и в най–напрегнатите опити да си го спомни като буден...

Сънят е сетната пътека към твоя роден дом

И силнатта, дълбока памет на злодея

те води по пътеки лъкатушни.

Мрачно тъжни, те –

към детството дълбоко те отвеждат.

... Там където е Огъня, където няма трева, където Небето е искрящо сияние от пурпурен мрак, където Небето е сумрачно сияние, а Земята е съвършенно кристално пространство под нозете ти, където всичко е различно, където е родния му дом.

От където започва всичко, където е началото.

Първото нещо,

което помнеха очите му

бе равнина от кристал, прозрачен като празнота.

Бездна от съвършенно твърдо сияние, върху която може да тичаш, замаяно поглеждайки надолу към нищото под нозете си.

Първото нещо,

което помнеше сърцето му,

беше растежа на Дърветата.

Можеше с ужас и възхита да се взира в сребърните игли, устремяващи се от дъното на кристалната бездна под него. Ярки колони, прииждащи нагоре, за да изригнат във фонтани от твърдо сребро, протегнали се към безграничното Небе над тях. Устремили се нагоре, за да се пръснат в необятни разклонения от устремени във всички посоки бледосинеещи шипове, по дълги от въобръжението му.

Разгръщаха се над него тези изящтни стълбове, тези клони, тези реещи се в лицето на Небето Дървета.... и тогава огнени струйки разцъфваха по милиардите им ефирни клонки от люлееща се в нищото бяла искрящност, по безброните краища на живите сребърни вейки, плуващи в течния синкав въздух.

Покриваха се с листа от цветни пламъци Дърветата, обгръщаха се в алени премени, във виолетови мрежи, в каскади от листа, от пламъци, от огнена красота. И неистовата горещина, милиардите пламъчета–листа довеждаха, предизвикваха, призоваваха Вятъра.

Той идеше и прегръщаше Дърветата, а полюшващите им се върхове галеха лицето на Сумрачното Небе, на Небето от безсветло сияние. Безесенен листопад отронваше сините, алените, черевните, зелените пламъчета–листа. Безесенен листопад под небе, което не познава сезоните, оголваше Дърветата и ги разстапяше в последната неистова прегръдка на отронващите се листенца от огън. Шумоляща буря, нежен ураган оголваше дърветата и те – ограбени и сиротни, се стапяха по– безмълвно от съня на децата, чезнеха с изящество и мекота, сравнима само с космическия им ръст...

Реещи се листа от огън, танцуващи с призования от тях Вятър. Огнени искрици и откликналия им Полъх, огън и отзовалия се Порив на Въздуха... и Накрая оставаше само Вятърът и той донасяше Водата.

Вода, Дъжд, кротко безумие от падащи диаманти, от безброй чувствени докосвания на Земята с мънички мокри пръстчета, крехка и могъща милувка. Вода. Дъжд, танцуващи капчици нежност, спускащи се от прегръдката на усмихващия се под тъмното небе Вятър.

Вода, деликатно прегръщаща Земята, попиваща в нея, потъваща в нея – надолу, към сърцето й, към дъното на вибриращата кристална твърда любов, раждаща космическите Дървета.

Понякога стихиите встъпваха в сблъсък – отвъд титаничното.

Тогава – за да оцелеят – неговият народ се сливаше със стихиите и ставаше едно цяло с тях. Танцуваха заедно с първичните енергий, прехвърляха се от една Сила в друга подобно на мятащи се прашинки...

В такива мигове беше неописуемо.... едновременно помитащо, ужасно и оргаистично....

Тогава Огънят се спускаше от Небето във вид на яростни колони и целуваше Земята с омраза и любов, от която Тя се превръщаше в разстопено огледало от безпомощна, изнемогваща кристална гладкост. В пулсираща, изнасилена стъклена равнина, издъхваща в безумната прегръдка на Огъня, на разгневеното Небе. Огнени струи, вплитащи се в пурпурни спирални вихрушки, близваха прозрачния корем на Земята и изпепеляваха семената на Дърветата в Утробата й, изпаряваха жилките с Вода под съвършенната й повърхност, изтезаваха я и я разплакваха без сълзи.

Докато Водата не се притече на своята по–голяма сестра и не обвие Огъня в хладни целувки, в задържащата хватка на течната си, гъвкава същост... Побеждаваше го с лекота и се разстилаше доволна и могъща върху изгладената от ударите на Огъня Земя. Наедряваше, набъбваше, покриваше всичко...

Докато някое оцеляло семенце не изригне в жажда за живот и не простре тънки като присъствие коренчета, изпивайки морната, ширнала се мокрота върху лицето на неговата родителка....

С Алчност, от която достигаше Небето....

Където Вятърът го пресрещаше и с чудовищен изблик на титанична енергия не изтръгваше клоните му със стонове и грохот, от който вселената се разстърсваше. Набрал мощ, Вятърът помиташе всички стихий за да срещне Планините, коравите гърди на Земята, за да пропадне в километричните проломи, които Тя отваряше пред неговия път, за да се загуби в либиринтите от височини и низини, с които го мамеше и обръщаше силата му срещу самия него...

И която – Останала последна от Победителите – ставаше отново жертва Огъня.

Друг път Стихиите се вплитаха една в друга, отдаваха се една на друга, подсилваха се, усилваха се, танцуваха и се сливаха.

Тогава Земята Вибрираше, а Небето – тъмното Небе, се покриваше в отговор с бягащи извивки от ярко сияние. Тогава необятната кристална повърхност долу и безкрайната тъмна недостъпност над нея танцуваха без да се докосват, влизаха в във взаимни ритъм на споделената си връзка.... и всичко беше само хармония.

Тогава Огънят сам се превръщаше във Вода, горещината в прохлада, Буйството в покой и течно сияние.

Тогава Водата поемаше в себе си падащите вейки на Дърветата и съхраняваше семаната им, отвеждайки ги дълбоко надолу в корема на своята сестра.

А дърветата пускаха Вятъра в себе си и го оставяха да превръща клонките им в струни на космическа арфа, да създават заедно песен, която се носи над смълчаните пространства на кротналите се стихий, над всичко онова, което наричаме реалност.

Тогава Вятърът притискаше с длани Земята и се опитваше да я вземе със себе си, да я поведе във вечно танцуващите си стъпки, да сподели с нея вечно немирното си сърцебиене. Но вдигаше само ефирен прах, носещ се като блестяща и вихрена мъгла, като топла виелица, като полюшващи се облаци от Въздух и Кристални песъчинки.

Ето къде започваше всичко за него. Ето къде беше неговия роден дом.

Беше го загубил и дори връщането на сън караше сърцето му да се обръща наопаки в гнездото на гърдите му....

Но дори и в този миг бе неспособен да отрони дори сълза.

Тъмните елфи не можеха да плачат, защото не познаваха разкаянието.

... И Внезапно сънят му се промени и се озова се на върха на Олтара, постронен от сурова магия и кован като метал мрак. Висока колона, завършваща с тясна площадка, на която неговите палачи долетяха заедно с него – мятащ се в магическия пашкул, с който го бяха овързали.

Там – на тясната и висока площадка, го събориха на колене, приковаха ръцете му към черната повърхност с жестоки заклиная и начертаха около него руните на рухването и поражението. После натъркаха крилете му с пепел от Изгорена Земя и нанесоха рани по гърдите му, кръвта от които покапа върху чуводищтните руни на слабостта и гибелта.

Там – застанали над него, палачите му го попитаха дали осъзнава защо го наказват, а в отговор той сама им се изсмя.

Изчакаха го са спре да се смее и обявиха присъдата му – Прокуден.

Но мълчаха, защото знаеха, че лишен от силата си, той нивга не ще премине Отвъд.... това, което ставаше сега, всъщност беше екзекуция... Ето защо той им се присмиваше.

Отлетяха и го оставиха сам, а той можеше дори от това разстояние да почувства чудовищната мощ на призовавенето, с което себеподобниту примамваха Огъня на Небето, накацали в широк, безопаснно голям кръг около олтара

И той дойде – ослепително бяла колона от светлина, широк сто метра и дълъг от Земята до Небето жезъл от енергия, неизрамим огнен удар, който изпепели сдържащите го заклинания, унищожи го и в същото време го отнесе като прашинка в ураган.

В един единствен, нажежен миг..

Сънят му внезапно стана плитък и накъсан, и се превърна в разочароваща полубудност.

А неудовлетвореността избухна в ярост, когато разбра, че е на път да се събуди заради безрасъден нахалник, опитващи се да съпреживее сънищата му. За такива имаше само един отговор....

Онегавон достигна до Нея, наслади се на топлината от нейната прегръдка и смирено я помоли – да му помогне да докосне спящата душа на Райно – Кроткия Бяс или на Кубер, или на Рея Сусле – багатури в Арсис. Но капризната, усмихната Танцуващ Пламък го захвърли някъде другаде. В ума на същество, което сънуваше някакво неистово пространство.. В първия миг неволният натрапник беше запленен от мрачната, безутешна красота на това място и не успя да си тръгне. В следващия миг – доколкото въбоще на сън има преди, сега и после... вече не можеше... поне не и безпрепятсвено.

Защото Сънят – истинският, Дълбокият Сън прекъсна или свърши и Наблюдаващият внезапно осъзна твърде остро присъствието си в чуждия духовен мир. Понечи възпитано да си тръгне – Съдбата можеше да си играе с всички същества, но нейните капризи не освобождаваха никого от законите на етичността... Затова опита да си тръгне и веднага разбра, че не може.

Защото се намираше насред тъмна равнина, под тъмно небе, без хоризонт и звезди, с нечие задържащо го присъствие зад себе си. Обърна се бавно и видя " домакина " си. Висок, много красив и излъчваш открито презрение и арогантност към неканения в съня му гост. Неволният смутител лекичко се поклони и със свити лакти допря юмрука на дясната си ръка в изпънатата длан на лявата.

На този универсален между войните жест на добра воля и смирение домакинът му само вдигна ръце и ги срещна, вплитайки пръсти един през друг. Простичкото, мълниеносно заклинание подкоси нозете на Онегавон и той се срути хриптейки на тъмната, безлична повърхност под себе си. Получи още и още удари. Магията го ослепи, отне му дъха, слуха и осезанието, загуби усещането за ръцете и нозете си, престана да усеща каквото и да е освен прииждаща на талази слабост и вцепенение.

Мощта на непознатия се впи в него, загриза го, отне му дъха и посегна да прекъсне тънката нишка на живота.

И в този миг – ослепен и лишен от осезание, потопен в океана на смазващатата го смъртоносна сила, в този миг багатурът отвърна на ударите. Волята му избухна, изригна в непреодолима вълна от насилие, надигна се от неугасимото му войнско сърце и проби покрова на напластилия се върху него мрак и слабост. Търсещ лъч от бушуваща Воля, Дух, Непоколебимост – изгарящ лъч енергия изригна от него и разпръсна тъмната мрежа, и се заби в гърдите на противника му. Чу се вик.

Извикаха и двамата – Единият от болка, другият от отприщена ярост. Единият от объркване, другият от разтърсваща енергия и трепет. Трепет в сърцето, трепет в нозете, вибриция в ръцете и гърдите. По–дребниният от двамата се изстреля напред със скоростта на желанието за нанасяне на удар.

И го нанесе. Грубо, за победа, за убиване, за поваляне, за смърт. Тежкият му, разгневен юмрук намери челото на злия красавец и го запрати назад. И още докато падаше го настигна и му нанесе втори и после трети. Яхна го през гърдите и с едната ръка повдигна брадичката му, а другата засили за нанасяне на решаващият удар.

И дори не успя да примигне, когато изпод тялото на врага му изригнаха крилете – огромните, черни отрязъци непроницаема нощ, разгънаха се прекрасните в своето съвършенство тъмни ципести криле и се събряха с плясък на окончателност, обгръщайки го в непробиваемата прегръдка на бушуващата в чуждото съзнание омраза.

Попадна в най– дълбоките и яростни същини на чуждата душа и се озова насред нищото, без посока за падане или опора. Озова се мятан и по нищожен от прашинка насред Кипящия ураган, бушуващите облаци от сурова омраза и гордост, режеща света на агонизаращи, кървави късове. Озова се в самия център на чуждата лудост и разбра, че загива.

И тогава – когато се вкочани от първичния лед на душа, отгледана където няма Слънце и звезди, когато яростта на войнското му сърце спря, победена от чуждия студ – студ на душа родена където няма Пролет и Прошка... в този миг багатурът посегна в самия себе си и даде онова, което му беше останало последно.

Своето спокойствие – знаеше, че загива и смени яростта със спокойствие, напора с усмивка, енергията с дихание... Ако не друго, щеше да умре в най–красивата и неизмерима буря, нераждала се под истинско Небе.

Бурята трепна, Ураганът, носещ го без посока и цел в пространство без очертания и граници, се поколеба за миг и самата Вселена се разстърси.

Отново се усмихна. Този път тъжно, защото умирайки, искаше да сподели с другия онова, което е скрито най– дълбоко в душата на един войн.

Смирението.

Прошката.

Състраданието.

Тъжната усмивка на добрия и силен човек,

усещаш Сърдечния Тътен на Вселената със Всяко Свое Дихание.

Светата Болка.

Бурята изрева в предсмъртен гърч, Ураганът се превърна в объркани тласъци, Студът се превърна в искрящи облаци от ледени кристали, разпръскващи се във всички посоки из това пространство без горе и долу, без близо и далеч...

... и отново стояха един срещу друг, но създанието – защото бататурът вече знаеше, че неговият противник не е човек, а нещо друго – беше паднал на едно коляно, а той беше хванал главата му с две ръце и я притискаше така, щото челата им се допираха със сила едно към друго.

Общият им вик на болка и напрежение отново се разнесе из тъмното, безлично пространство. Онегавон притискаше челото си към това на другия и в един миг, в едно дихание, в едно последно неистово усилие, изпълнено с насилие и братска обич – Сподели...

Сподели острата си осезателност, чувството си за принадлежност към всяка тревичка и същество, към всяка чужда болка и всяка радост, която беше усетил в близък или подмината улична котка, смирението си пред Слънцето сутрин – при изгрев, покоя на мирните хора при идването на Залеза, кротката, нежна топлина да обичаш, да споделяш, да чувстваш какво изпълва сърцата на околните, на тези крехки, несъвършенни, но заслужаващи нашата смирена обич създания.

На всички създания. Защото онзи, който веднъж почувства нерушимата си връзка със Вселената, вече не може да слага егото си като щит между себе си и чуждата болка, чуждите стремежи...

Защото вече няма мое и чуждо, когато си едно със всичко останало под Усмихнатото Небе, окъпано в светлина и Слънце и Луна и Зведи....

Защото ако нямаш сърце, нищо не си.

Защото ако не усещаш Сърдечния Тътен на Вселената със Всяко Свое Дихание.... нищо не си.

Защото ако имаш прошка за даване, трябва да я дадеш на онзи, който те мрази. Понеже, ако го усещаш истински в сърцето си, си неспособен да му отвърнеш с омраза.

Защото обичаш дори онези, които те карат да отвърнеш на ударите им. Ти им прощаваш в мига, в който започва битката.... защото за теб тя вече е свършила.

Защото Животът е река от кръв, минаваща през безлюдните пустини на Вечността... и семенцето на глухарчето е по–прекрасно и от най–величествената Планина, коронована с облаци и наметната със бури.

Защото сме хора и в нас има човечност.

Онегавон задържа опита на другия да се дръпне назад и изкрещя, а викът му се понесе:

– С обич разстърсвам душата ти, братко. Ето ти моята болка, моето състрадание. Споделям с теб всяко свиване на своето сърце... ето ти образа на този просяк, ето ти погледа на това сираче, ето ти жалейната песента на Нила Мирин, ето ти усещането от студ, което усетих в първия си смъртоносно поразен противник, ето ти моето разскаяние, че го сторих... ето ти чувстото за дълг, което усетих в кралица Анара, ето ти моята прошка и обич..... БРАТКООООООООООООО

– НЕ! – другият конвулсивно и безуспешно се изви в дъга назад и очите му се затвориха, опитвайки се да се освободи от изпепеляващия душата му Подарък. От Споделянето на Светата Болка. Непознато чувство минаваше като вятър през образите на всики, които беше погубил и ги събуждаше пред взора на съзнанието му, те го поглеждаха отново и този път той усещаше какво са чувствали в миговете на смъртта си.... Дори не можеше да си представи, че може да има такава болка и слабост... и те са причинени от него... После дойде чувството за загуба, за непоправимост, за вина.... Ален океан от сърдечна болка го помете и го повлече към..... към... към....

Един образ го спря точно преди пълното поражение. Силует, нежен като сън и изящен като бледо сияние, с черти, толкова прекрасни, че не можеха да се осмислят ... Образ, който изригна пред вътрешния му взор и помете всичо останало – гордост, омраза, мощ, слабост, нахлуващите чувства на емпатична свъразност със Вселената, на споделена и осъзната болка, идеща от жертвите му. Един образ, едно чувство, едно изригващо в ореол от желание лице – то израсна пред вътрешния му взор и присъствието му беше толкова силно, че порази и непознатия войн.

Багатур Онегавон само усети, че в душата на другия израства нещо, което е по– силно дори от вече надмогнатата омраза и гордост, и тъмна лудост. Енергия – пурпурно движение към сърцето, желание, томителен стремеж, копнеж по образ, който за миг се очерта в неговото собствено съзнание с такава неистовост, че изпусна своя противник и падна със залитане назад.

Дори не успя да се надигне – тъмното, безлично пространство се пръсна като късове разлитащо се огледало и се озова в предгъдката Й, в успокояващото и люлеещо присъствие на Танцуващ Пламък...

* * *

Отвори очи и няколко секунди не можеше да се ориентира, докато постепенно не различи също така премигващите лица на Кинло и Ростис.... Баха живи и се бяха върнали без него.

Нещо повече – съвзеха се по– бързо от него и вече докладваха, докато той отнесено зяпаше светлините на тавана. Все пак накрая дойде и неговият ред:

– Не може да си представите къкъв късмет сте извадили момчета – да останете без водач в първото си Пътуване, да се свържете сами с търесните ни събратя и да се върнете невредими... Наистина е късмет.

– Така е, но къде се изгубихте вие, наставник Менедем? – попита Ростис и при цялото му уважение и респект в гласа му се прокрадна и нотка недоумение, че толкова могъщ човек като Онегавон може просто да ги загуби и двамата.

– Казах ви вече! Танцуващ Пламък ме свърза с напълно непознато създание, различно и зло.... ТЯ е нещо по–висшо от мен или теб, не мога да й тълкувам постъпките... това, което ние възприемаме като постъпки

– Но какво всъщност стана – попита Дамяна.

– Как да ви кажа..... водих битка и май я загубих... не чувствам никакви поражения, но съм много обръкан.

– От какво, братко... – попита Дамяна.

* * *

Тук имаше малки пътечки , лъкътушещи под короните на добре поддържани ябълки и черници и водещи до изящтни, закънани с декоративни храсти беседки. Стъпките му го водеха без посока и цел и неусетно го изведоха пред една от тези конструкций, потънала в розов аромат и цветове. Огледа се, взирайки се в засадените в привидно безредия цветя, в шарктите на виещата се пътечка, направена от мраморни плочки в пастелни , спокойни тонове.

Не искаше да гази напряко през тази красота и послушно мина на зиг заг разстоянието до централното езеро на двореца. Мина под бледи залезни сенки и пресече мостчета , прескачащи половин метрови поточета ...

Красиво и .... хармонично място.

Застана на западния браг на езерото, с гръб към умиращия залез и с очи, потопени в алената светлина, обливаща лилиите в езерото. Но за пръв път, освен хармония, долавяше в това място и още нещо. Някакво излъчване, което винаги е било тук, но той не го е долавял.

Усещането за чувственост. Чашките на лилиите и нежно носещите се върху спокойната вода равни зелени длани на листате им, крехките стъбълца, аромата на прииждащата сладострастна есенна нощ, синкавата полупрозрачност на въздуха, постепенно изпълван от присъствието на встъпващата във власта си Луна. Недоловимата мелодия на флейта, идеща от колосалната и в същото време ефрина сграда до него, глъхнещи смехове, отблясъци от далечи ярки светлини, славеева песен, разстилаща се върху сърцето му, непоносимо, неистово, задуваващо го усещане за нещо пропуснато и пропускано.

Една мисъл го пробождаше право в гърдите –беше създавал два пъти деца, но те бяха тилн'наари. Заченати между победната двойка в магическо състезание за сила и мощ. Деца, които повече не виждаш, жена, която повече не вкусваш, акт на творчество, в който не преминаваш границата с безумието.... Имаше чувствотво, че ще се пръсне при следващото си дихание.

Чу се копринено пърхнане на криле и славейчето отлетя, оставяки го в тишината и мекото безмълвие на нечий приближаващи се недоловими стъпки. Малка, но силна ръка легна на работо му и гласът на багатур Дамяна се разнесе в притихващия в своя залез свят:

– Не трябва да си толкова обръкан, братко.

– Какво всъщност ми има?

– Ти ми кажи?

– Не знам... но ми липсва...