Пурпурна есен – I част

Тя не можеше да докосне китарата си и перцето, с което тъй често бе галила струните, лежеше бездиханно между пръстите й. Тя не можеше да запее и прозореца на стаята й мълчеше ослепял. Тя не можеше да се усмихне и роклята й за танцуване лежеше мъртва върху долния край на леглото. Тя не плачеше.

Ридаеше безмълвно – тъй както подобава на порасналите момичета – и сълзите се стичаха от вътрешната страна на тишината в душата й. Събираха се в морето, наречено Мъка, чийто брегове бяха от спомени, а плитчините от загубено навеки щастие. Нямаше острови в това море, а реките му бяха солени...

Беше загубила представа за времето. Ставаше сутрин, измиваше се, закусваше с останалите, дори отиваше на тренировки заедно с тях. Вечер се прибираше в стаята си и чувстото за празнота и загуба я побъркваше. В нея се беше отворила някаква пукнатина, която дългът и вината не можеха да запълнят, и тя цялата постепено изтичаше през тази пукнатина... усещаше, как угасва и това чувство вместо да я ужасява, я успокояваше.... беше съгласна да умре.

Но нейните посестрими и побратими искаха тя да живее. Една сутрин багатурите Дамяна и Онегавон почукаха на стаята й, изчакаха няколко секунди, пак почукаха и влязоха без да чакат бавещата се от нейна страна покана. Дихание по късно Нила усети погалване по челото от грапавата, мазолеста заради тренировките длан на наставника си... В същия миг Дамяна оправи гънките по одеялото й и седна в десния край на леглото.

– Извинявам се, ако съм ви разтревожила.... Съжалявам, че имам толкова болнав вид... Ей сега ще стана... заслужавам наряд в кухнята... картофи....

– Спокойно, Ниленце, сестричето ми то... лежи! – дланта на Менедем нежно я натисна по челото и тя покорно се отпусна върху възглавницата. Преди да й каже за какво е дошъл, той също седна от лявата й страна, огледално на Дамяна. Погледна я с неговия си, пълен с обич и състрадание поглед. Започна изведнъж, някак от средата на собстените си мисли:

– Заради любовта си към Симон, ти узря телесно и душевно, сестрице. Обичта му беше за теб слънцето и небето, водата и хляба.. Онова, което споделяхте ти даваше криле, Нила... и затова, когато го загуби, ти рухна.

– Така е... тя усети, че миглите й отново натежават от изпълващата ги влага. Онег докосна трепкащите йм връхчета и солени капчици полепнаха по кожата на показалеца му:

– Силата поражда слабост. Симон беше твоята опора и се превърна заради смъртта си в твой воденичен камък... Време е слабостта на свой ред да се превърне в сила!

– Как е възможно това, наставнико – промълви тя и вярата в мъдростта му я накара да отвори за миг очи. Той отново я погали по челото – едновременно като по–голям брат и като родител:

– Пусни мъката си да докосне онямялата ти китара, Нила Мирин. Дай сълзите си на танца, който едва помни полета на стъпалата ти. Обгърни със спомена за Симон песните, които умират в сърцето ти.

Превърни слабостта си в сила, рухването в летене, отчаянието в творчество...

..Защото нямаш друг избор, сестрице.

Нила за момент остана неподвижна, незнаейки се дали да приеме казаното от наставника си просто като думи или като нещо, което може да я излекува в онези дълбини на съществото й, до които не можеха да достигнат и най– изкусите лечебни заклинания. Колебанието й продължи дълго, страшно дълго.

Но изведнъж, насред възцарилата се тишина, се чу шум от отметната завивка и Нила решително се изправи в леглото си. Пристъпи напред, слезе от пружиниращата му повърхност и взе в ръце китарата си.

Онег неволно отмести очи от подопечнната си, облечена само в полупрозрачна нощница, а Дамяна напротив – впи усмихната своя възхитен поглед в младта си посестрима и се облегна назад, оставяйки се на прииждащото чувство.

Гласът на Нила беше отвъд прекрасното:

... Китарата внезапно замлъкна, а младата жена ги погледна с толкова тъжна усмивка, че нещо в сърцето на Онегавон се преобърна. Намери се неспособен да каже каквото й да е – просто стоеше неподвижен и чувствааше как тази горчива чупка на нилените устни го изважда от равновесие. Осъзна, че не притежава достатъчно мъдрост и проникновенност, за да помогне. Потърси подкрепа от Дамяна и тя кимна в знак, че поема щафетата:

– Сестрице – рече бавно и спокойно тя – твоят наставник е умен, но все пак е мъж. Той не може да те разбере, понеже си жена и си по– сложна от него – Дамяна се изправи, пристъпи с мощта и грацията на зряла лъвица и меко взе в свои ръце онемелия инструмент:

– Ние сме дълбоки, Нила, и любовта ни прави още по–бездънни. В началото тя е плитка. Само страст. Хората си мислят, че страстта иде от слабините, но всъщност тя е просто гореща кръв в главата. Прекалено много и твърде много гореща кръв в нечия прекрасна, женска главица. После е болката на сърцето. Тук е истинската обич, Нила, тук е щастието и мъката, светлината и мрака, прииждащи и отлитащи с присъстиевто, предателствата или смъртта на любимия мъж.... ало дори и това не е всичко. Защото най долу е утробата, Нила. Коремът ти плаче, понеже никога няма да почувства вътре в себе си тежестта и зреенето на общия ви плод със Симон. Така ли е, сестрице? И да не отговориш знам че е така...

Нила не отговори веднага. В първия миг думите на Дамяна я накараха да захапе нежната кожа на гърба на дланта си. Чак след това изрече кратко и ясно:

– Никога няма да обикна друг мъж, Дамяна.

– Това е твой избор и право на сърцето ти. Ала майчинството е по–силно от всичко друго на този свят– погали я Дамяна и внимателно притисна главата на девойката към бузата си. Пръстите й докоснаха мократа буза:

– И за да не бъда голословна ще те срещна със жена, която също е загубила любимия си. Въпреки загубата е продължила да се грижи за своето дете, за себе си и за всички останали, към които носи отговорност...

Залата за аудиенци на Бодарския дворец излъчваше неподправено величие. Тя разчиташе не на размерите си, нито на помпозна украса – всичко в нея беше плод на единен замисъл и контурите на огромното помещение се извисяваха изчистени и ясни, така че предназначението на мястото изпъкваше над всеки опит на окото да се запилее към ненужни детайли – понеже нямаше такива. Посетителят първо минаваше през масивна порта, обкована в бронз, който не си знаеше вековете и в същото време блестеше като туко що умито от първия пролетен дъжд слънце. После попадаше в самата зала, която беше поне два пъти по дълга, отколкото широка. Отстрани на централната пътека бяха наредени благородниците и чиновниците, на които Владетелят прехвърляше окончателното оформяне или изпълнение на вече взетото по някакъв въпрос решение. Накрая, в последната трета от дължината си, залата се отделяше пространствено с две колони – мощтни, масивни и без никаква украса по тях – от полиран до съвършенство тъмночервен гранит. В самия край на залата беше подиумът, върху който се извисяваше Тронът, а зад него цялата стена беше от бяло кварцово стъкло, което запращаше безброй ослепяващи игли в зениците на онзи, който се осмелеше да погледне право към своя крал.

В стените имаше ниши и балкончета, от които магове, както и войници с мощни самострели дебнеха тълпата за възможни нападатели срещу свещенната особа. Освен това наколко пъти в своята история Тронът беше показвал, че може да се завърта около оста си, и зад него да се отваря пролука към по долния етаж – а там, точно под залата – се намираше най – мощното и елитно звено от дворцовата охрана...

.... Той приближи до своя суверен и коленичи на лявото си коляно, докосвайки с едноименната си ръка пода пред стъпалото на другия крак. Допря десния си юмрук върху сърцето си и застина така с наведена глава.

– Станете, митнически инспектор Менедем. Имате две минути – говорете – произнесе застаналия прав от дясната страна на трона лорд Джони Кейдж. Без повече подкана Онегавон започна, изричайки нещата, които вече беше споделил с главния пълководец. Самия факт, че ги произнасяше публично представляваше послание към началниците на Менедем.

... Бърз поглед към стоящия от другата страна на трона Илай Юрански разкри на говорещия, че принц–консортът е всичко онова, което се говори за него – тоест че е умен, опасен и решителен човек... Излъчваше някаква собствена, личностна сила и имаше абсолютно непроницаемо лице – Онегавон се запита дали този човек знае за съществуването на ферундалния орден...

Когато свърши, се възцари тишнита, необходима, за да може Суверенът да вземе своето решение. Естествено всичко беше предрешено предварително, но това не пречеше Онегавон да усеща върху себе си едни остър като свредел поглед, поглед на човек, който се опитва да проникне до дъното на душата му.

– Имате ли доказателства, за да обвинявате толкова високопоставено лице, при това ваш началник, митнически инспектор Менедем? – гласът беше на красива жена, на много красива жена. Той вдигна лице и се остави на неясния – заради ослепяващото сияние на огромното кварцово стъкло – силует да го разгледа по–добре. Не си правеше никакви илюзии, че може да му се размине, ако обърка нещата – беше се изправил пред своя суверен и такива подробности като красота, мелодичен глас или нежен женски характер нямаха никакво значение, абсолютно никакво значение за него... Стоеше пред въплътената в плът и кръв воля на самото Небе.

– Да, ваше височесво, имам доказателства. Моля лодр Кейдж да ви ги представи – отвърна Онег. Протоколът забраняваше предаването на вещи или документи от ръката на посетителя директно към владетеля на Даная... – миг по късно мъжът от дясната страна на трона извади няколко листа от папката, облицована с черен плюш и залата неволно зашумя. Обикновенно слуга притичваше острани с необходимите документи – да се намират направо в ръцете на Пълководеца означаваше много.... Началникът на митницата на речното пристанище на Бодар усети, че гърлото му е прекалено пресъхнало, за да може да преглътне... Двама трима от най– соъбразителните му другарчета побързаха да се дръпнат настрани, освобождавайки постененно разширяваща се празнина около него.

Кралицата напарви знак, че иска да говори и церемониал майсторите удариха по пода със жезлите си, възцарявайки мигновенна тишина:

– Приемам документите и обясненията – разснесе се ясният, чист глас на Анара Бодар– Временно да се отстрани от длъжност сър Девърмонт Кестрийдж, да се направи пълна проверка на дейността му, като междувременно се наложи запор на имещуството му и се сложи ръка на частната му кореспонденция.

Второ, Нареждам митнически инспектор Онегавон Лизипс Менедем да бъде освободен временно от длъжност и да се разпредели в свитата на лорд Джони Кейдж като съветник по въпросите от неговата компетентност.....

... Тя направи знак и пълководецът й кимна на церемониалмайсторите. Протоколът отново се задейства като някакакъв невидим, часовников механизъм и отнесе Менедем като камъче в силен поток , освобождавайки мястото му пред подиума за следващия посетител.

Три часа по късно, вече в ранния следобед се състоя втора аудинеция – този път не толкова официална – в кабинета на Джони Кейдж. Стаята беше достатъчно просторна и светла, и побра без затруднение кралицата, нейния пълководец и четиримата ферундали. При влизането й те отново застанаха на едно коляно, но тя усмихнато им нареди да се изправят:

– Изправете се... искам да виждам лицата ви... вие моето също. Хайде изправете се – рече ласкаво тя. В отговор на поканата, изречена с такава мекота, те се изправиха, чудейки се дали да застанат мирно или наистина да се осмелят и да говорят, и да я гледат в лицето.

– Ще ви открия една тайна – усмихна се тя – аз също съм човек като вас.

. Но вие излъчвате толкова... – не се доизказа Нила Мирин...

– Какво? ...величественост? – разкошните очи на кралицата пламнаха във весел смях. После изведнъж стана сериозна – седнете, дами и господа, разкажете ми за себе си, за онова, което няма как да споменете в докладите, които идват веднъж на няколко години– тя ги подкани със широк жест да седнат в отредените за тях столове – да не споменавам, че наученото от тези доклади мога да обсъждам и разисквам само с двама, трима човека....

– Вие знаете всичко за нас, господарке – рече тихо Дамяна.

– Така е, но не познавам самите вас.

– Не разбирам въпроса ви – каза Стожин.

– Той е съвсем прост – отвърна Анара и грациозно седна в креслото на пълководеца си, което той кавалерски и много деликатно намести под нея – защо вярвате в мен толкова силно?

– Искате да кажете, защо сме лоялни към вас и вашия род? – уточни въпроса Онегавон и това предизвика тих, въздържан смях в Джони Кейдж:

– Вие ме предупредихте, че са трудни събеседници – явно винаги действат директно и ти провалят подвеждащите въпроси.

– Очевидно е, че са войни – отвърна кралицата и ги огледа внимателно един по един. После внезапно каза нещо, което никога не бе научавала от тях. Просто не бяха намирали за нужно да го споменават, следователно тя не би могла да го знае:

– Животът е мига, преди промяната да се превърне в разрушение.

Реакцията им беше почти видима. Въпреки усилието да запазят безизразност си пролича, че това просто изречение ги е разстърсило. Стожин дори се осмели да попита:

– Откъде нашата господарка е научила какво пише над.. над...

– Над портата на вашата оръжейна? – повдигна вежда Анара – знам, защото този надпис е там от един век и половина... защото моите кралски предци са гласували доверие на вашия основател – майстор Сков Яркен.

Онегавон поклати глава, изумен, че външен човек помни такива важни неща, маскирани като подробности и прикрити под дебел слой прах, напластен върху древни пергаменти. Каза:

– Ние сме ваши, кралице Анара Бодар.

– Оо, не сте мои! Вие сте на кралството – така, както и аз му принадлежа!

Тя не каза нищо повече и се взря отново в лицата им – можеше почти физически да се усети мощта на волята, прикрита зад погледа на тези нежни, разкошни очи. Тази привидно крехка жена притежаше вроден усет за властта и за нейното личностно налагане над хора, не по малко твърди душевно от нея.... но освен това притежаваше и огромно като морето чувство за отговорност. Онегавон отвърна на погледа й, позволявйки си за миг да пресещне зениците й:

– Знаете ли господарке – повечето хора не умеят да бъдат загрижени за другите, нито благодарни, нито да почувстват дълг дори към близките си. Има разбира се и хора – те са малцина – които никога не забравят своите дългове, своята признателност. За тях всяко нещо се пречупва през така нареченото Гир'ри. Това нещо струва повече от гордостта, повече от силата на волята. Гир'ри винаги е лично, винаги е към конкретен човек – спасителят ти от удавяне, пекарят, който ти дава на версия, родителите ти, бойният ти другар. Това чувство винаги е към конкретен човек, към онези, на които дължиш всичко. В същото време Гир'ри – тази забравена, древна дума – означава неизплащаем дълг.

– Защо ми казвате всичко това – попита спокойно кралица Анара.

– Защото има и една трета категория хора – онези, които могат да изпитват гир'ри към своето кралство... към всички онези, които сутрин стават в тази огромна страна и отиват на своите ниви, работилници или катнори. Всички онези, които разчитат на вас, на вашето чувство за дълг към тях, на това да им осигурите мир, ниски данъци и справедливост в съдебната зала.... а вие и вашите предци притежавате това чувство в себе си – или по скоро то притежвава вас – и затова заслужавате нашата вярност и живот.

Кралица Анара за миг остана мълчалива, потънала в себе си. После простичко рече:

– За мен е чест да ми служите. Заклевам се никога да не ви пращам по тъмни дела, никога не щи ви принудя да опетните честта си, за да изпълните волята ми на всяка цена. Единственото, което искам е вашата вярност.

– Винаги сте я имали, кралице Анара Бодар. Нашия живот и на всички Ферундали е в ръцете ви.

През следващия един час кралицата споделяше с тях информация, разпитваше ги подробно, даваше им наставления и заповеди. Нареди им да не бързат да обявяват пред света съществуването на Белия Орден, но да започнат по места да се представят на херцозите и губернаторите на големите градове. Изиска от тях и да подсилят охраната й в двореца.

Нила Мирин, която вече беше очарована от своята кралица, смирено помоли да бъде зачислена като нейна компаньонка. Анара се усмихна:

– Като моя компаньонка няма да можеш да си носиш открито ферундалния меч, млада госпожице.... но въпреки това ще приема с удоволствие.

– Ще ви защитавам с цената на живота си, кралице – отвърна поривисто Нила и внезапно се смути от самочувствието, с което беше изрекла тези думи. От неудобство се изчерви, при което бялато й лице стана алено като залез. Джони Кейдж също се усмихна, доволен от чистотата на тези хора, от съчетаващата се в тях твърдост и сила с неподправена откритост и невинност. Попита:

– А за Аркип?

– За принца ако може да спрете вниманието си върху багатур Дамяна. Не искам да навлизам в подробности – рече Онегавон – но, последното й дете навърши пет години и беше преместено в друг Приют на Милосърдните. Такава е практиката.... но..... това не премахва болката в душата ти.

Възцари се тишина, в която кралицата се взря за пореден път в широкото, едновременно силно и хармонично, красиво лице на Дамяна. Явно видяното й хареса, защото кимна одобрително:

– Кейдж каза, че искате да сложите и заместник на началника на охраната, сър Конър Бенро.

– Ваша светлост, самият Конър ни помоли за това преди да се срещнем..... той силно се надява, че с наша помощ ще ви убеди да се пазите по добре и да направите някой преустройства на стаите и коридорите в двореца.

– Що за владетел ще бъда, ако се крия от обкръжението си? Макар че съм съгласна да се направят подобрения в охраната. Щом самият Бенро е на ваша страна, значи ще има преустройства.... между другото може да му кажете всичко за вас, което досега сте му спестили като информация.... той е невероято лоялен мъж.

– Самата истина, кралице! – Онегавон преглътна, после събра смелост и каза още нещо – Господарке, може да звучи глупаво, но.....

– Говорете, багатур Менедем!

– Заедно с мен и багатур Дамяна на принц Аркип не може да му се случи абсолютно нищо.... дори и ако инкогнито обикаля града, ваше величество!

– Той ли поиска това от вас?

– Той е вече голям човек, господарке, бил е комита, участвал е във военни съвети...

– Обикалянето инкогнито е лоша игра за покварени владетели... започва невинно и завършва грозно и отвратително...

– Както кажете, кралице! – отвърна смирено помолилият и това накара Анара да попита:

– Къде бихте го завели?

– Пазара, речното пристанище, занаятчийските квартали, казармите и ... да... няколко кръчми – защото е хубаво да види как говорят, мислят, чувстват обикновенните хора, да проумее от какво се вълнуват... Решението е ваше, господарке!

– Ще си помисля по този въпрос, батагур Онегавон и ще ви съобщя решението си – на вас.. и на онзи, който така хитро ви е подтикнал да помолите вместо него..... и между другото, багатур Менедем.... гответе се за стола на началника си в речното пристанище.... Което всъщност означава, че ще прекарвате повечето си време тук, в кабинетите в двореца, под прякото подчинение на лорд Кейдж.

– Както заповяда моят суверен.

– Добре – рече Анара Бодар – свободни сте.

Тя се изправи, при което всеки от четиримата ферундали отново застана на лявото си коляно, поставяйки десниия си юмрук пред сърцето. Кралица Анара се усмихна:

– Достатъчно е да се покланяте, дами и господа. Всъщност от дамите – особено когато са с рокли – очаквам реверанс.

– Както заповядате, кралице – отвърна Онегавон и в последния миг си спомни, че трябва да попита още нещо – между другото Принц–Консортът знае ли за нас?

– Не! Но е херцог и ще трябва да му се представите.

Сиянието ставаше все по–ярко в нощта. Струваше му се толкова неестествена и някак плашеща светлината, нарушаваща изконния мрак. Наближаваше крепостта и плановете му изведнъж се разпиляха като звезден прах от някоя разбита космическа сълза, прекъснала своето съществуване сред посестримите си на небосклона.

След като Носителят бе отвел Сайхе през огледалото, оставяйки след себе си само кристални късчета, Денн бързо бе намерил кралската конюшна. Спотайването в сенките и тъмните ъгли го остави незабелязан и само крясъците на конярите в далечината му подсказаха, че са открили липсващият черен жребец. Не, че имаше някакво значение – магическият двубой нямаше да остане незабелязан.

Безликият бе решил да последва Ти’сейн и магьосницата в Тиен’хара и да довърши започнатото в Бодар. Така можеше да премахне и заплахата за клана си, убивайки Принца. Но с всяка изминала нощ увереността му се разколебаваше, докато сиянието на Звездата над древната крепост не го заля с пълната си мощ и непреодолимост, потискайки го с необятната си енергия. Едва сега Денн осъзна каква сила притежава Носителят в сърцето на владенията си. Не можеше дори да си помисли да му се противопостави при наличието на Звездата.

Приседнал зад купчина камъни, Денн не откъсваше синеокия си взор от нетрепващата концентрация на светлина и сила. Представи си как звездата изгрява над Висящите скали и погубва първичните домове на Древните, съхранили природата, силата и естеството на културата им.

Усети полъх на ознато присъствие и се изправи внимателно, сливайки плаща си с черното наметало на нощта. Конят нервно изпръхтя и трескаво затърси с очи своя ездач. Денн се приближи до крепостната стена, усетил онази пулсираща невидима светлина, която сякаш го изгаряше отвътре, когато бе в близост до Носителя. Този път тя бе значително по–слаба – като при срещата му с онзи объркан човек в пустинята. Светлина, която го зовеше необяснимо.

Един прилеп прелетя в нощта, търсещ спасителен мрак сред ярката светлина, идваща от върха на най–високата кула. Денн махна с ръка, подавайки дългите си сивкави пръсти изпод крайчеца на широкия черен ръкав, и дари животното с вечнаа тъма.

Докато прилепът падаше към земята, Безликият погледна през очите на смъртта, отнасяща блещукащия му живот, и видя едрия мъж, който се разхождаше от другата страна на крепостната стена. Имаше походка на боец, а и няколко стари белега пресичаха иначе гладкото му лице, скривайки се отчасти под късите кичури кестенява коса.

Мъжът излезе от сянката на някоя от кулите и миг преди мъртвото животно да падне под ръба на високата каменна стена, Денн забеляза тъмните татуировки на челото на непознатия. “На ал–Акрома”.

От няколко дни смъртта бе напълнила неговата скръбна чаша, която сега очакваше тялото му, за да го окъпе в мъка, пренасяйки го на някое друго място. Вече бе време да върви. Остави тялото на прилепа сред камъните, изпращайки по мъртвия дух послание за Калитеа. Послание, с което се сбогуваше с любовницата си. Ако някога се срещнеха отново, щяха да са само двама Древни от клана на Безликите.

– Добре дошъл у дома. – посрещна го Чан’тал в Скалата на носталгията.

* * *

Седеше в центъра на кръга от черни свещи и не отделяше поглед от празните очни кухини на черепът, наблюдаващ я безучастно от отсрещния рафт. За миг сякаш в тях проблесна синя светлина – с цвета на очите на Денн.

– Красавец е той. Самата Смърт го е белязала като такъв. – изхрущя гласът на Калитеа в тихата стая. – Може би отдавна бе дошло времето да те освободя истински, но ето, че го стори сам. Благодаря ти този последен жест, макар и сигурно да не осъзнаваш какво значи той за мен.

Защо трябваше да се самозалъгва повече. Бе напуснала Неа, за да търси сестра си. Оставането й в Хипопион... Дългосрочните планове, които уж имаха за цел да помогнат на клана й... Всичко сега й се виждаше безсмислено. Спомената между другото, татуировката на този непознат мъж в крепостта й даваше нова, ясна следа.

– На ал–Акрома. – гробовно каза тя. – Белязаната.

Запита се защо въобще искаше да помогне на Безликите, когато те бяха белязали и прогонили сестра й от домовете им в пустинята. Бе се отрекла от миналото си на Древна, но каза на Денн, че все още се чувства Безлика.

Така както лудостта бе непозната за расата им, така и прогонването на един от клана бе нечувано сред Древните; така и истинската й природа не й позволяваше да се отрече напълно от своята същност. Бе време да се изправи срещу себе си и да последва този знак на смъртта, загърбвайки клана си. Безликите щяха да се оправят и без нея. Още повече след като Денн се завръщаше при тях.

Огледа стаята си на Върховна и откри слабостта, която косвено я бе тласкала отново към рожденната си лоялност – властта.

Събра в една черна кожена торба малкото си лични вещи и забранените магически артефакти, които не трябваше да попадат в ръцете на никой човек. Останалите си притежания скри със заклинание и ги остави на Сеанна. Ако младата магьосница се върнеше някой ден в Академията, щеше да съумее да ги открие.

От години не се бе потапяла в скръбната си чаша. С удоволствие се остави на плискащата се смърт да я пренесе в Ингада. Вярваше на думите на Денн за величието на Звездата, закриляща Тиен’хара и Носителя. Заради слабостта от удоволствието след прехвърлянето искаше да избегне пряката среща с тази неизмерима сила. Освен това й трябваше малко време да помисли. Ездата от Ингада до столицата щеше да й го осигури.

Ефат мачкаше замислено ухото си и подръпваше тежката златна обица. Пръстите му нежно галеха гравирания сокол, разперил крила в безкраен полет. В търсене на ръката, на която да кацне.

След изчезването на Калитеа такава ръка нямаше и сега Ефат се чувстваше по–свободен от всякога. Опасна бе двойната игра, която играеше с Безликата. Но влиянието и подкрепата й му бяха нужни, за да се поддържа раздвоението в сборището. А и Древната бе права, че един открит сблъсък със Силосия не би довел до нищо добро.

Неговите сей’хаянна бяха убедени, че Калитеа си е заминала от Академията. Скромните й покои бяха изоставени поне от седмица. Ефат не знаеше причината за неочакваното изчезване на Върховната, но се надяваше тя да не се завърне в близкия месец. Ако въобще се завърнеше.

Свали обицата и сложи личния си печат върху разтопения червен восък, запечатал заповедта за приготвяне на кораба, който щеше да ги отведе до Демар. Сега оставаше само да подбере силосийските магьосници, който щяха да го придружат.

Мадайр се усмихна доволно. Бе убеден, че Сборището не може да управлява ефективно и с необходимата бързина. И скоро щеше да им го докаже. Не искаше властта – сега притежаваше достатъчно от нея. Правеше го заради Академията, която именно управляваше. Надяваше се само неговият начин да е по–безболезнен от всички планове на Върховните или поне на тази част от тях, които одобряваха открития сблъсък със Силосия.

Единственото, което го тревожеше за момента, бе Губернаторът. Ако не успееше да задържи Стопаните под привидния си контрол... Част от пазачите на Синехия му бяха необходими за това дръзко посещение в силоската столица.

Излезе на терасата, скрита сред надвисналите зъбери на крайморските скали. Отпусна се в плетения люлеещ се стол и разпали полуугасналите въглени на наргилето. Още първото всмукване му донесе вълни на спокойствие, които се разляха по цялото му тяло в унисон с морските талази долу, разбиващи се в отвесния бряг. Какъв избор щеше да направи, ако гражданска война по улиците на Синехия застрашеше плановете му?

Ефат Мадайр, Върховен на Академията в Хипопион, Архонт на сфинксовете–пазачи на Синехия поседя на терасата още дълги часове, докато дебелата сянка на надвисналите скали угаси и последното въгленче на наргилето.

* * *

Отметна качулката на късото наметало, от което се стичаха студени капки есенен дъждец. Вратата на страноприемницата изскърца, когато я притвори, за да възпре нощния хлад, опитващ се да навлезе в малкото помещение, предназначено за приемна. Сайхе разроши късите си червени коси и с доволна усмивка огледа интериора. Бе избрала правилното място за нощуване.

От две седмица замръкваше в разни селца и й беше омръзнало от малки миризливи ханове. Подаде две сребърни тиен’харски монети на младия мъж, който вписваше прав нещо в книгата, разтвотрена пред него на високия тезгях.

– Това е за топлата вана. – уведоми го тя и подаде обикновеното си наметало на притичалото момче.

“Принцът вече сече монети, но не успя да намери дрехи по мой вкус”, мислеше си тя, докато вече я водеха по стълбите към третия етаж, където я въведоха в просторна стая с голямо легло. Подът бе застлан с обикновен данайски килим, а едноцветните завеси бяха от памук. Но въздухът носеше аромата на есенни листа и чисти чаршафи.

След като остана сама, магьосницата измъкна кесията, която Ти’сейн й бе дал преди да напусне крепостта, и я пъхна под възглавницата. Събу червените си боти и седна на леглото, подвила крака под себе си. Не искаше да докосва студения под, но когато четирима едри мъже внесоха голяма вана, последвани от две прислужнички с ведра с топла вода, Сайхе с охота стъпи на чистия килим, който се оказа само хладен.

Вече отпусната в топлите прегръдки на водата и отново оставена сама, магьосницата се зачуди какво по–точно можеше да направи в Даная.

– Най–напред ще си поръчам свястни дрехи. – реши тя, плъзгайки ароматния сапун от магазина на Уханните по ръката си. – После ще си поговоря с тази прислужница.

Не бе очаквала друго. Жриците в крепостта не бяха дали на Ти’сейн никаква информация за Ерис. Единствената й “връзка” към нея бе Сара, която Ти’сейн бе срещал преди месеци в столицата на кралството. Стана й забавно при мисълта и ироничният й смях се разнесе в сумрачната стая...

* * * * *