Пурпурна есен – I част

Първите слънчеви лъчи припълзяха по крайбрежието на Силосия, обляха го, втекоха се към вътрешността и скоро обсипаха Демар с ласкавото си внимание. Храмът на Богинята-Майка първи видя слънцето, първи бе огрят и затоплен от милувката му. Построен в центъра на палата на Великата Майка, на най-високото място в цял Демар, той всеки ден посрещаше и изпращаше небесния господар. Тази сутрин той посрещна и земната си господарка.

Великата Майка, смъртната наместничка на самата Богиня, влезе в храма и се поклони към кръглия олтар и величествената статуя зад него. Дали защото годините започваха вече да тежат на Майката и зрението й започваше да отслабва, или защото Дъщерята бе полегнала съвсем близо до статуята, в сянката на олтара, но тя не забеляза Наследницата, докато последната не я чу и се изправи бързо.

– Майко!

– Обзалагам се, че би се ти харесало да е така.. При положение, че от повече от седмица страниш от мен, а знаеш, че трябва да поговорим!

– За какво има да говорим така спешно, Сумая? За твоите опити да ме представиш като пълна глупачка? Собствената ми дъщеря! Да ме учи как да слушам Богинята..

– А слушаш ли Богинята, майко? Или просто те е обзел страх, че Екстенара приближава, а Първата ти се изплъзва?

Двете жени се изправиха една срещу друга пред лицето на Богинята си. Сега, когато воалите им бяха смъкнати можеше да се види колко много си приличат. Лицето на Дъщерята носеше още вкуса на младостта, но ако предвидим, че тези лъскаво-черни коси ще станат стоманеносиви след тридесетина години, край големите зелени очи и виненочервените устни по кожата ще се вплетат изящни паяжини от ситни бръчици, то все едно, че гледаме Майката. Застанали една срещу друга, в почти еднаква стойка и с един и същи силен поглед вперен в съперницата отсреща, само дрехите отличаваха, че не са образ на една и съща жена.

– Нима си мислиш, че ме е страх да отдам смъртта си на Богинята, както съм правила с целия си живот? – гласът на майката бе като парче лед в тишината.

– Какво ми оставяш да мисля като изпращаш три гнезда ндегета насред лагер жрици? Три гнезда! Заради НЕЯ!

– Вречената е тази, която трябва да критикува военните ми решения, не ти.

– Вречената ти е по-страхлива от слугинчето, което ми бърше полите на влизане в палата! Не би изказала гласно противоречие с теб, дори и да й кажеш, че нощта е ден, а умбрийките – най-близките ни приятели.. Макар че тя сигурно вече е убедена в последното..

– Какво искаш да кажеш с това? – почти изсъска Майката. – Че е предателка? Една Вречена!

– Искам да кажа, че те е предала с малодушието си и заради това сега три гнезда с ндегета са загубени, както и мъжете и воините и магьосничките с тях.. – мълчанието на майката й я накара да продължи – Сигурно вече си получила рапорта от сраженията. Пълен разгром! Даже повече от това – жриците са успели да пленят птици! Къде ти беше ума, майко?

– Мисля само и единствено за благополучието на Силосия, Сумая.. – може би чувството за вина смекчи гласа на Великата Майка – И се надявам някой ден, може би скоро, и ти да мислиш за него, както аз сега. Първожрицата ни трябва, но още повече ни трябват пътищата на запад.. А главната цел на този.. отряд бе да се присъедини към войските на Магистратите за да потушат бунта в херцогството.

– Нещо, което направи почти толкова успешно, колкото да залови Първата.. А доколкото разбирам тези.. Магистрати в момента не са нищо повече от жаби, които си надскачат гьола.. Защо въобще се занимаваш с тях? След тази открита конфронтация с Умбра сега най-вероятно ще ни трябват всичките сили тук. А колкото до Първожрицата.. Малко ли тихи имаш из континента, че да не й хванеш дирите и да я прибереш тихо и чисто, както предишния път?

– Изглежда моята шпионска паяжина е като разкъсана рибарска мрежа пред твоите информатори. Може би трябва на теб да оставя да заловиш Първожрицата?

– Може би ако го направя ще имаш повече вяра в съветите ми?

Очите на Великата Майка се отместиха от зачервеното от ярост лице на Наследницата върху каменния облик на Богинята. Дъщерята тръгна с бързи и гневни крачки към входа на храма, но вече почти излязла се спря.

– Винаги съм знаела, че ме обвиняваш за смъртта на перфектната Шаная, но мисля, че е време да разбереш, че не аз бях онази, която отрови Хаид. Моля се на Богинята, най-накрая да го приемеш. – шепотът й разтърси Майката повече отколкото всичките гневни слова досега. Тя се обърна бързо, но дъщеря й вече беше излязла. Силите й изведнъж я напуснаха и тя се облегна немощно на спираловидния олтар. Скоро, по един или друг начин, щеше да се съедини с Богинята си.

* * * * *

Глава на Jaar

Малко след изгрев вече бе станал и се бръснеше пред кръглото огледало, закачено над легена с хладка вода, който пажът му бе донесъл преди да го събуди. От години се бръснеше сам, не позволяваше на никой да държи острие толкова близо до гърлото му. В началото съветът на баща му се виждаше повече от параноичен, но с всеки разкрит шпионин, с всеки съюз на Магистрати зад гърба му, Озмънд се бе убедил, колко полезни неща е научил. А на пръв поглед – толкова прозаични.

Един благородник, който винаги го подкрепяше и заставаше на негова страна, бе намерил смъртта си по този толкова глупав начин няколко месеца преди Лунните острови да станат притежание на Херцогството. И той да загуби семейството си. Колко по-лесно щеше да бъде, ако тогава се бе отказал от живота си. Напълно и окончателно. Но не бе го направил. И сега не съжаляваше, въпреки всичкото време на самосъжаление, което бе прекарал в незаинтересованост и откъсване от света.

Бе дошъл моментът на осъзнаване, на избавяне от скръбта, която сам поддържаше жива и погубваща. Сега се завръщаше. Завръщаше се, но загубил толкова много от самия себе си. Нямаше да позволи на Магистратите да му отнемат и малкото, което му бе останало...

Вратата се удари в стената и пажът връхлетя в стаичката-гардероб. Херцогът си припомни онази злополучна нощ, когато животът му пое в друга посока след преврата.

– Лейди Сайхе се върна. Язди огромен крилат звяр! – очите на момчето бяха разширени от почуда, уплаха и... възхищение.

– Какви ги говориш? – обърна се към него Озмънд, докато бършеше набързо лицето си с влажна кърпа. Магьосницата наистина беше чужденка със своите си странности, а и не рядко магиите й будеха почуда в озикския двор. “Но чак пък звяр?”, помисли си Озикс, докато закопчаваше ризата си, която се изпъна по големия му корем. Вече излизаше от покоите си, а младият паж подтичваше след него, когато се сети, че се е забравил жилетката и го изпрати да му я донесе.

Бързаше към кабинета и се чудеше какви ли вести му носи Сайхе. Дали бе открила Куция. И какво бе научила. Пажът го настигна, Херцогът облече и тъмнозелената си жилетка и изведнъж се сепна: “Как, по Халид, се е върнала толкова бързо?!”

Вратата към кабинета му бе открехната, той я бутна с цяло тяло и видя синята коприна и мургавата кожа по тялото на магьосницата. Отдавна бе привикнал към външността й и вече не се впечатляваше така, както останалите мъже. Но признаваше пред себе си, че това бе една от причините, да я приеме в Херцогството. И да я направи свой доверен съветник.

– Какво правиш тук, Сайхе? Не трябваше ли... – гласът му ставаше все по-обвинителен, по студен, но магьосницата не се помръдна от мястото си до прозореца, а само го прикова с бадемовите си очи. Прийска й се да му каже нещо рязко, но вместо това заби пръст в стъклото и обясни:

– Дойдох с това. И намерих Куция.

Замълча, докато Херцогът се поклащаше и надничаше през прозореца. Изсумтя, когато видя изражението му.

– Хайде, Озикс, недей и ти. Знам, че малко хора са виждали ндегетата на Силосия, но то не е нищо повече от птица.

– Голяма птица, искаш да кажеш. – поправи я той и се обърна към нея, гледайки я с ужас. – И ти си яздила това?!

– Естествено. Иначе сега нямаше да знаеш това, което искаш. – “Нито пък това, което аз исках.”, продължи мислено тя. – Няма да повярваш къде открих Куция.

Погледът на Херцога се зарея в нищото и той отнесено я попита:

– Кой? – Не каза нищо повече. Въпросът бе повече от ясен. Нямаше смисъл да увърта, въпреки че искаше да отложи отговорът си колкото е възможно повече. Преди мълчанието да надвисне помежду им, тя заговори:

– Мориан. Единствено това име успях да науча. Но не очаквах да се добера дори до него.

– Мориан... – замислено повтори Озмънд, но пажът прекъсна разговора им с думите:

– Херцог Озикс, закъснявате за съвещанието с Капитаните!

Той размърда натежалото си тяло и забърза тромаво към вратата. Бяха постигнали крехко разбирателство със Съветника и срещите им вече не бяха толкова официални. Но днес той сам бе пожелал да се срешне с Капитаните, а не бе разумно да си играе с тяхното търпение.

На следващата сутрин Херцогът отново беше в кабинета си, този път удобно разположен в мекото кресло. Въртеше листа с писмото от кралицата и обмисляше посланието, което Сайхе му бе предала. Да отиде възможно по-скоро в Бодар... И да се споразумеят с Ти’сейн. До сега съзнателно не бе мислил по въпроса, може би защото знаеше, какво ще реши. Анара имаше право – ако въобще съществуваше някаква възможност да си върне владенията бързо, то това бе Принцът. Човекът, който овладя половината Херцогство за една нощ, можеше да му даде другата половина.

Цената си заслужаваше, колкото и тежка загуба да е. Трябваше да обмисли срещата им внимателно, както и планът, който щеше да предложи на Ти’сейн. Ако той се съгласеше, Озмънд искаше да знае какви ще ги върши във владенията му. След тежките загуби и полуопустошените северни части на Южната провинция недоволството в Херцогството със сигурност бе нарастнало. А блокадата на търговските пътища от запад и юг утежняваха полежението на Магистратите. Съюзът с Тиен’хара щеше да остане незабелязан за по-голямата част от народа, притеснен от съвсем различни грижи. А колкото и да съжаляваше за това, Принцът може би има право. Никой не се е разбунтувал срещу властта му, никой не е възроптал срещу напълно непознатия човек, който управлява сега.

Бе получил писмо от един от малко останалите му верни Магистрати. Озвира му пишеше, че Председателят на Съвета на деветимата е представил бягстовото му като доброволна абдикация, действие на страхливец, неспособен да се изправи пред опасността. След избирането на новите Върховни магистрати, до един неутрални или лоялни към Озгар, управлението на страната, която въпреки всичко все още бе Херцогство, окончателно е минало в техните ръце по силата на закона.

“Но по силата на кръвта скоро това ще се промени”, закани се Озмънд и очите му се присвиха, почти изгубвайки се в пълното му лице.

На съвещанието предишния ден обсъждаха вестта за погрома на Арсис. Макар и да съжаляваше за трудностите, които се изправяха пред Данайската кралица, Херцогът веднага се възползва от трагичната вест и напълно убеди Капитаните, че овладяването на южните морета, закрилата на озикските пристанища, както и корабостроителниците на Лунните острови са от първостепенна важност пред тази неясна заплаха, застрашаваща търговската им територия и пътища.

Подробности за нападателите липсваха, но Херцогът не виждаше коя страна може да има полза от нападението. Капитаните пък бяха убедени, че не са пирати – нито една банда не била способна на такава организация и масирана атака. Но изводите бяха едни – западните морета се превръщаха в опасен район.

Херцогът изпъшка силно, надигайки се от креслото и остави писмото да падне безшумно на бюрото. Анара искаше да го види, но вестите, които му донесе Сайхе, имаха предимство. Кралицата можеше да почака няколко дни, а и той все още не бе сигурен, че ще се качи на силоската птица, с която Сайхе му предлагаше да го отведе в Бодар.

Заслиза по широките стъпала към първия етаж на двореца. Големи платна с изрисувани бойни и ловни сцени висяха от двете страни на парадното стълбище. Тежките им рамки с позлата отразяваха лъчите на късното лятно слънце, чийто лъчи проникваха през големия прозорец на тавана. Озмънд погледна нагоре към безоблачното небе и си представи как полита в синевата...

Усети се, че е спрял на средата на стълбището и побърза да стигне до долу. Повървя малко по просторнитекоридори, които сякаш заемаха половината дворец. Стигна до висока мраморна арка, която го изведе в големия парк.

Зеленината му напомняше за тихото идилично кътче, където често ходеше със семейството си. Въпреки че краят на лятото приближаваше, тревата бе свежа и зелена. Градинарите си вършеха работата съвестно и храстите бяха подкастрени и оформени в причудливи форми. Херцогът бързо премина по виещите се алеи, покрити със ситни червеникави камъчета и остави орнаментните лехи с пъстри цветя зад гърба си.

Скоро стигна стара дървена беседка, забравена от повечето хора в двореца, която се губеше между могъщите стволове на прастарите дървета, скупчени около нея. Ниските им клони се преплитаха по покрива й. Предлагаше невероятна гледка към цял Ерн и равното повърхност на моркската шир отвъд. Тишината го обгърна, и той за миг престана да мисли за всичко. Чуваше само пойните птички и лекият бриз в клоните на дърветата – като спасителни звуци, избавящи го от забравата.

Болезнените спомени, които това място му носеше заедно с насладата от изгледа, сега бяха заменени от мрачна увереност. “Мориан. Благородничка от селенския двор. Какво обще може да има тя с Херцогството и с държавните дела?”, питаше се той. “Толкова много години...” Но не се изненадваше много, че заговорите и интригите се плетяха под носа на самия крал Марсел. Отдавна се говореше, че той е само кукла в ръцете на някой друг. Владетелят в сянка на Селения.

Не вярваше тази благородничка да стои зад всичко това, ако въобще беше истина. По-скоро някоя амбициозна млада жена, която дълго време опитва да се домогне до повече власт. Да откъсне по-голяма част от питата. И може и да бе успяла с годините. Не знаеше нищо повече. Дори в началото не я свърза с името, което Сайхе му каза.

Селения... Столицата бе далеч, а и се криеха много опасности в кралския двор при задържалото се с десетилетия положение. Не вярваше на слуховете, че култът към луната се е възродил и селенитите са се завърнали, но събитията в последно време го караха да се замисли. Щеше да прати Сайхе. Отново нея. Като посланик на Херцога, който иска да обърне внимание на невидимата заплаха, идваща от морето. И да помоли за съдействие.

Третият ден от завръщането на Сайхе бавно вървеше към своя край. Почивката, която поиска и бе напълно заслужена, скоро също приключваше. Магьосницата се бе оттеглила в най-пустото крило на двореца и прекарваше повечето време в сън. Озрил, младият паж, му докладва, че е излизала до Ерн на няколко пъти, но бързо се връщала. Имаше нещо, което тя премълча. Държанието й се промени, макар и едва забележимо и затова Озмънд заповяда на момчето да я наблюдава. Имаше й доверие, но беше предпазлив. Или по-скоро любопитен. Още от самото начало тя се бе отдала изцяло на новия си пост. Може би сега най-сетне бе дошъл и моментът, в който тя ще помисли и за себе си.

Вестта дойде съвсем неочаквано. И бе напълно противоречива. Силоси бяха участвали в поредното нападение над Тиен’хара. Въпреки силното им присъстве във войската на Магистратите, са били победени. А някъде по същото време е имало набези на силоси и в Херцогството, малко на изток от крепостта-столица на древната държава.

Озмънд бе сигурен в източника си, който му бе пратил известието, но въпреки това не проумяваше смисъла. Но каквото и да означаваше всичко това, никак не му харесваше. Ако Магистратите си осигурят външна продкрепа, изтощителната “обсада”, на която бавно и сигурно ги подлагаше, можеше да се окаже не така успешна. Или пък Силосия искаше да се възползва от положението...

До сега не бе известил Умбра за действията си, но бе сигурен, че те знаят всичко. Или почти всичко. Не знаеха за Сайхе – при посещенията на жрици в Озгария винаги я бе пращал някъде. Обичаше да има скрит коз в ръкава си. И да не зависи напълно от някого.

Още когато баща му бе владетел, жриците го вербуваха за свой агент. Тогава се съгласи, виждайки ценен съюзник в тях и не сгреши в преценката си. Понякога прекаляваха, но той си позволяваше да им се противопоставя. Рядко се възползваха от връзката им, а и разстоянието им пречеше да упражняват строг контрол. Херцогството не представляваше такъв интерес за тях, но те обичаха да се врат навсякъде. Досега. С появата на силосите, той очакваше намесата им. Но отново не смяташе да им праща вест.

Херцогството се превръщаше във врящ казан с неясно съдържание. И ако Умбра го разбъркаше, за него оставаше само да се върне на трон. Но засега не можеше да разчита на тяхната подкрепа. А и не нямаше да моли за нея, защото искаше да запази независимостта на владенията си.

– Върви, Сайхе, върви. И се пази. – изпращаше я с тези думи Херцогът и потупа голямата птица, по скоро, за да успокои себе си, отколкото ндегето.

Магьосницата се загърна по-плътно в зелено-белите си копринени шалове, доколкото това бе възможно, защото те оставяха голяма част от мургавата й кожа, изложена на ветровете. Протегна ръка към главата на животното и остави невидими потоци магическа енергия да се понесат към нея. Нежни, галещи малките бели пера по тила й. Усети как силните мускули се напрегнаха под краката й и ндегето запристъпва бързо по свежата трева на обширната поляна в парка на двореца. Херцог Озикс отскочи от пътя на птицата и се загледа след нея. Скоро краката, завършващи с дълги извити нокти, се отлепиха от земята и големите бели криле разпориха въздуха с мощни махове. Издигаше се все по-високо, отнасяйки магьосницата към огнените багри на залеза.

Скоро оранжевото премина в нощно синьо-черно; нито едно облаче не се виждаше по небето. Освен малкото бяло петно, летящо бързо на югоизток. Скоро изгря и почти пълната луна и обля мургавата кожа на магьосницата със сребърните си лъчи. Меката светлина сякаш се плъзна по тялото й, което я отрази, запазвайки само потайните й отблясъци. Вече прелиташе над селенските брегове. Скоро щеше да достигне и столицата. Новата задача я очакваше. Новата и може би последната. Наближаваше времето, когато ще поеме по собствения си, изоставен преди толкова години, път. Трябваше само да изчака Принца. Кога ли най-сетне щеше да я потърси?

Видя града в далечината. Внушителният палат, идеален кръг от масивни сиви скали, които поемаха лунната светлина и сияеха меко с тоновете й, бе разположен в центъра на града. Рзличните квартали се бяха подреждали неправилно около него, образувайки неправилна елипса. На равни разстояния по крепостните стени се издигаха ниски кръгли кули, бдящи над откритото поле отвъд последните къщи.

Скоро различи тълпите, които обграждаха кръглия дворец. Като черни ята гарвани, полетели към луната. Шумът от битка достигна до нея през воя на вятъра. Ярки магически фигури проблясваха в нощта, сипейки се по кръглите стени на двореца. Малко преди да достигнат плоския покрив, застиваха над каменните плочи, сякаш задържани в късове безвремие. Сниши ндегето, като се придържаше възможно най-далеч от увисналите магии. По размиващите се краища на разноцветните светлини припукваха точките, съдържащи заклинанието.

Кралските гвардейци се опитваха да отблъснат напиращите тълпи. Разярените граждани размахваха вили, разнообразни копия и други остриета с дръжки, които тряваше да минат за мечове или някакво тяхно подобие. Защитниците на двореца отстъпваха бавно навътре в сградата, оставяйки телата на своите да бъдат стъпкани от настъпващите маси.

Сайхе различи няколко жреци на Халид, които си проправяха път сред множеството, размахващо всевъзможните оръжия, и скоро се изгубиха в двореца. Лъчи от вихреща се лунна светлина обсипаха нападателите. Някои от тях просто изчезваха в нищото, други захвърляха оръжията си и се разбягваха панически. От няколко места магьосницата усети контраударните заклинания. Широката улица, обточваща палата, се превърна в кървава сцена на недоволството.

Сградите под нея се разтърсиха няколко пъти от мощни заклинания. Спрялото време ниско над покрива се разплете със съскане и магиите се стовариха отведнъж върху двореца, разрушавайки поне четвърт от идеалния кръг, който до преди малко бе представлявал той. Последни отчаяни групички гвардейци се биеха във вътрешните дворове, останали незасипани от каменните отломки и погубващите заклинания.

Магьосницата едва сега осъзна ставащото пред погледа й. Не вярваше на очите си и в същото време ужасено си представяше възстаналата Академия. Мислите й бързо се завърнаха към настоящето, а вниманието й бе привлечено от една особена смърт. Капитанът на гвардейците рухна в кръглия шадраван, до чиито парапет бе прикривал гърба си. Противникът му издърпа дългото си копие от гърдите му, разкъсвайки още повече плътта му. Река от светла кръв изпълни фонтана. Лунен лъч попадна върху мъртвия капитан и той изчезна.

Магьосницата си припомни лунните магии от преди малко и тихо прошепна:

– Не е възможно! Нима и селенитите са се завърнали?

Трябваше да разбере повече. А и не бе възможно да потърси лейди Мориан, ако въобще бе оцеляла. “И ако преживее размириците”, помисли си Сайхе, след което се запита: “А дали тя не стои зад всичко това?”

Видя как съсичат поредния гвардеец. На униформата си имаше нашивки на старши лейтенант – следващият по ранг след капитана. Ударът не й се стори смъртоносен, въпреки многото кръв. Имаше някаква надежда.

Заспуска се устремно с Голямата птица и доволно отбеляза, че вътрешният двор бе достатъчно просторен. Стисна лявата си ръка в юмрук и между пръстите й се появиха зеленикави мълнии. Разпръсна ги над сражаващите се и се плъзна по тялото на ндегето. Накара го да я хване с краката си и когато прелетяха над ранения старши лейтенант, тя протегна ръце и го издърпа. Мъжът изкрещя от болка, а Сайхе имаше чувството, че ще го изпусне всеки миг.

Не обичаше да го прави, но насочиследващото заклинание към себе си. Мускулите й се стегнаха, кожата се изпъна, а магьосницата изви гръб в почтни невъзможна дъга и остави мъжа върху Голямата птица. Силна болка прониза гръбнака й и единственото, което можа да направи, преди да загуби съзнание в здрвата придържаща хватка на птицата, бе, да й каже да полети високо. И да ги отведе далеч.

* * *

Часовете, дните се нижеха в сумрака. Еднообразието не им правеше впечатление – бяха свикнали с него преди векове. Танх се “размърда” и огнените потоци в тялото на сфинкса сякаш запулсираха по активно. Някакво малко пламъче бавно и несигурно се приближаваше към тях. Пламъче, огърнало нечия душа.

Откри цялата мощ, която съдържаше в духа му. Всичкият огън, спотайващ се в магическото му тяло. Помете търсещата жрица със собствената й стихия и я прогони далеч.

За миг реши, че е обезумял. Че няма да се овладее и ще се погуби сам. Невидимите и неосезаемите стеги връщаха силните изблици на магия и щяха да го убият. Не само него, но и Алаир.

Потоците от лед се усукаха успокоително около него и мигът на слабост премина. Какво правеше жрица на Умбра в крепостта? Защо Ти’сейн я бе допуснал? Трябваше да говори с Принца... Дано само го посетеше скоро.

Времето неусетно се оттичаше край нея, следвайки кристалния звън на изворната вода из мрачните тунели на пещерата. Опитваше се да почувства как водата тече из мрачните вени на земята, търсейки път навън... към повърхността... към голямата река Рая, препускаща волно надолу... към Бодар... към Джони...

Ланис отвори очи и измъкна пръсти от водата. Унесеният й поглед се плъзна наоколо, сякаш не можеше да осъзнае как се е озовала тук. Взря се във все още яркия пламък на факлата и светлината на огъня се промъкна в зениците й и разпръсна сенките в мислите й. А сред тях внезапно изплува едно познато лице, което първо я накара да се усмихне, а след това блясъкът в очите й печално повяхна. Ланис се усмихна накриво, тръсна глава, взе факлата и потъна в коридора, по който бе дошла.

Стъпалата й несъзнавано намираха своя път, докато умът й бродеше из криволичещия мъглив лабиринт от спомени за миналото. Спомени за времето, когато скиташе сама, опитвайки се да избяга от призрачно-горящия лик на баща си, от задушаващия я ужас, от самата нея... Път, който минаваше през дълги нощи, в които вълшебните думи на разказвачите едва бяха заглушавали разкъсващия глас на реалността... Път, огряван от унасящата, понякога приласкаваща, понякога смразяваща светлина на гладната Луна...

Стъпка след стъпка... крачеше през коридорите на замъка.... скиташе из витите тунели на спомените си... към тъмните очи, които бяха събудили спомена за близост... към гласа, съживяващ светове, в които тя беше щастлива... пък макар и нереална...

Ласкавите лъчи на предутринната луна я повикаха и девойката последва зова им. Погледът й сънливо се плъзна към каменния парапет на терасата и след това се удави в очите, повикали я сред хаоса от спомени, преплетените в живия възел на земната и водната сила.

– Май няма отърване от теб, Америл! – усмихна се Лунел.

Лека усмивка плъзна по лицето му. С наболата си брада и разрошени коси той изглеждаше точно така, както когато го бе срещнала за пръв път.

– Как ме намери? – попита го тя.

Леко учудване се промъкна в очите му.

– Ти ме повика – каза меко той. Недоверието й го развесели. – Седях си в един миризлив хан в източна Даная, броях миговете живот, отпуснати ми от Мориан, и внезапно те чух да ме викаш.

Усмивката не слизаше от лицето му, но в очите му имаше повече любопитство, отколкото веселие.

– Как го направи, Лунел? – попита я тихо той. – И защо ме накара да дойда тук? Що за проклето място е това? – постепенно в очите му се появи лек намек за неувереност. – Едва усещам Луна.

Гледаше го унесено и се опияняваше от силата си. Чувстваше безсилието и тревогата, които Америл напразно се опитваше да прикрие зад самоуверено безразличие. "Моят любим селенит", помисли си тя, сетила се внезапно за думите на Джоррам. В този миг усети приближаването на Данил и се усмихна нежно.

– Не знам, дали ще ми повярваш, Амо, но идея си нямам, как и защо го правя. Но не се и съмнявам, че може и да имам полза от теб.

– Какво става тук? – прозвуча в този момент гласът на Данил зад нея.

– Имаме гости, Неро – отвърна Лунел, без да се обръща. Видя как Америл посегна към оръжието си и се усмихна широко.

– Не мисля, че е добра идея, Амо.

Приближи се грациозно до него и постави внимателно длан върху ръката му.

– Мисля, че ще се наложи да останеш тук, приятелю...

Очите й не се откъсваха от лицето му. Времето се протегна лениво около тримата селенийци... Небето над високи върхове на планината започна срамежливо да порозовява.

– Какви ги вършиш, Ланис? – гласът на Данил звучеше по-скоро уморено, отколкото тревожно. Тя не се обърна. Америл се опитваше да разчете унесено-нежния израз на лицето й. Накрая се усмихна доволно и ръката му се отпусна.

– Да видим, какво ще излезе от всичко това – каза той самоуверено. Хвана внимателно девойката под ръка и я поведе към коридора. Ухили се нагло на Данил, докато минаваше покрай него.

– И в качеството си на какъв съм тук? – попита той девойката. Тя обърна лъчезарно усмихнатото си лице към него и отстъпи леко назад.

– На пленник, разбира се! – промълви тя. Преди да се усети, Америл чу нежно-копринения звук на острие, разсичащо въдуха, и почувства хладна ласка на врата си.

– Не се съмнявам, че в Дара разполагат с достатъчно килии в подземията – съобщи Данил и го поведе напред.