Пурпурна есен – I част

Стоеше на прозореца и наблюдаваше безлюдния площад пред хана. Мракът бавно отстъпваше на студеното есенно утро. Таис загърна плътно около раменете си шалът, който Мелана й бе дала. Нямаше търпение за потеглят към топия юг. „Само Ян да побързаше с оседлаването на конете и провизиите...”

Двата дни прекарани в Огнедъб й стигаха, за да закопнее за Даная. Спомни си учудването, когато трябваше да изчакат при портите на града на короната влизащи, за да им бъде издаден пропуск. Представиха се за данайски търговци – нещо, което се потвърждаваше от обеклото и акцента им, и не се наложи да минават през обстоен преглед на багажа, какъвто се „полагаше” на всеки пристигащ северняк. Побързаха да намерят хана на Гарас, който не дочакал въпросите им, се впусна да разказва как воеводата Ларк с цялата си войска е потеглил извън столицата, неизвестно накъде, и как още на следващия ден Огнедъб е бил превзет от „продажния дебел Таргас”, както го нарече ханджията. В града се носеха само слухове за страха на Таргас от завръщането на Ларк, както и от неизвестността около местоположението на последния.

Два дни Таис се нагледа на объркани и напрегнати лица; лица на хора, живеещи в несигурност. Веднага писа за събитията на Гиса – остави я сама да прецени дали да алармира Съвета и да уведоми ли комита. Нейната цел бе друга. Гарас потвърди, че две седмици преди нея Ерис е била в Огнедъб, а после е потеглила на юг. Няколко дни преди да пристигнат с Ян, в хана бяха дошли и две черни жрици, с които успя да поговори веднъж. Не знаеше задачата на черните, дадена им от Съвета, но и не я интересуваше. Искаше само да разбере подробности за Ерис от жрицата, срещнала се с нея в нощта преди да напусне Огнедъб. Мелана се ангажира да я открие, но за това й трябваше ден време. Таис нямаше избор – трябваше да изчака.

На втората нощ жената на ханджията дойде в стаята й с млада жена на около двадесет години. Жрицата изглеждаше притеснена и не смееше да вдигне очи към Първата. Отговаряше кратко на въпросите как се е срещнала с Ерис и накъде е потеглила последната, но не научи нищо ново. След което жрицата сама се впусна в обяснения за задачата, дадена й от Ерис. Таис мълчаливо я слушаше. Учуди се, че Ерис е проявила интерес към политиката на западните воеводства, а после разбра и причината за притеснението на младата жена пред нея – бяха се провалили.

След като разбрали, че черните сестри не могат да дойдат достатъчно бързо за Събора, двете жрици в Огнедъб решили да изпълнят сами задачата. Като резултат, едната от тях била заловена от воеводата Ларк и до нощта на завземанито на столицата от Таргас, била държана в тъмницата му. Таис се намръщи, а жената пред нея побърза да уточни, че от това все пак имало полза. Оглеждайки по-специалните обитатели на отделното тъмнично крило, първият генерал на Таргас Севас приближил пленената жрица и тя решила да опита с Гласа. За щастие, генералът поддал, а нощ по-късно бил вече подвластен. Тук младата жена завърши разказа си и Таис се замисли над обратите на съдбата. Помълча известно време, а после нареди на жрицата да уведоми незабавно Съвета за Севас, след което я отпрати.

Леден полъх на вятъра я върна в реалността. На площада двама мъже сваляха уличните фенери един по един, за да ги гасят. Мислено благодари на Ерис за посоката. Есента настъпваше тук, на север, с твърде бързо и предпочиташе да хване последните топли дни на юг, в Даная.

Вратата се отвори и влезе Ян, увит в тежко наметало. Хвърли й кос поглед, взе багажа и приближи.

– Таис, време е...

– Да вървим – кимна жрицата.

– Нещо не е наред ли, Даня? – Едниня Наблюдател потупа по рамото другарката си и се вгледа в планинския проход под тях. От новопостроената им наблюдателница се откриваше гледка на километри напред по лъкатушещия път и именно в тях бе вперила зор другата. – Кервана напредва спокойно както виждам, утре сигурно ще излезе от прохода..

– Да, но преди малко от кервана се отдели конник и бърза напред. – Първата проследи с изострения си поглед пътя и забеляза също миниатюрната фигурка, която се приближаваше бързо към най-стръмната част от пътуването си.

– Стръмнините ще го забавят малко, но като гледам колко бърза, сигурно нощем най-късно ще е на платото.

– Ще кажа на Верик да ги предупреди, както за кервана, така и за конника.

– Ще е добре да го направи, да.

* * *

Врания жребец, който си бе позволила да купи преди да влезе в прохода, протестираше от време на време с звучно пръхтене, за това, че го кара да се катери по такива неудобни места. Животното очевидно притежаваше характер, но поне не бе инатливо и следваше послушно новата си господарка. Тя от своя страна се стараеше да намира по-леки пътеки за него, доколкото това бе възможно в стръмнините, които, бяха й казали, бяха последния праг преди навлизането на платото. Привечер, когато планинския вятър отново донесе малко прохлада след силните слънчеви лъчи, които я бяха надзиравали цял ден, тя премина и последното стъпало към платото и яхна нетърпеливо жребеца. Напред пътя бе почти гладък и стабилно утъпкан и тя предполагаше, че е съвсем близо до изхода на прохода. Позволи си да пришпори животното, но когато излезе на платото гледката неволно я накара да дръпне юздите и да спре толкова рязко, че то се изправи на задните си крака и изпротестира шумно.

Изпръхтяването на недоволния кон я извадиха от вцепенението й и я върнаха към действителността. Тя потегли в тръс към крепостта, а ума й още бе зает с грандиозната гледка.. Дали това бе видение за бъдещето или спомен от миналото? Била ли е тук преди? Нямаше време да си отговори на този въпрос – сиянието на все по-близката звезда я разсея. Когато каза на първия стражеви пост, че е вестител за Принца на Тиен'хара я пуснаха без повече въпроси към крепостта, а там вече я очакваха.

* * *

Вестителя предупреди Брет за пристигането на конника в ранния следобяд. Той изпрати вестоносеца да предупреди и Велиан за пристигащия керван и прати негов заместник при Наблюдателите. Нямаше вест от Ти'сейн вече четвърти ден, което не го безпокоеше много, тъй като вече беше започнал да привиква към разходките на Принца. Безпокояха го повече жриците на Умбра, сновящи из крепостта, които изглежда бяха доста по-притеснени и изнервени от отсъствието му. Брет изпрати поръчение на едната от Наблюдателите в крепостта да хвърля по едно око на изхода от прохода и да го извести при появята на конника.

За миг конника се скри от погледа му, изминавайки последните метри по лъкатушещия път към входа на крепостта. След няколко мига, когато трябваше да се появи вече на портата, изведнъж меката бяла светлина, с която звездата на Тиен'хара огряваше всичко наоколо се усили неимоверно и Брет изненадан обърна взор към нея и прикри бързо с ръка лицето си. Знамето на древната държава грееше като малко слънце. То задържа тази яркост за няколко мига, след което бързо се върна в предишната си интензивност. Изненаданите възгласи на войниците наоколо почти прикриха влизането на конника, но типично конските звуци припомниха на Брет защо бе слязъл в двора.

Ако не беше все още толкова впечатлен от държанието на звездата над крепостта, може би щеше да покаже някакво удивление от това, че конника се оказа жена. При това доста хубава. Наметалото й наистина бе тъмночервено, както и кърпата, с която бе овързала косата си. Не можеше да види цвета й, кърпата я покриваше напълно, но кожата на лицето й бе светла, почти млечно бяла под светлината на звездата, а очите й бяха вперени в нея. Когато Брет се приближи и погали по муцуната коня, жената сведе поглед и пъстрите й очи се впериха в него.

– Ако всеки път ме посрещате така, ще ми хареса да идвам тук.. – Жената слезе бързо от седлото, а Брет успя да скрие усмивката си. Бе висока за повечето жени, които беше виждал, висока почти колкото него самия.

– По каква работа сте в Тиен'хара? – деловия му тон прозвуча сериозно и жената му отговори бързо, докато сваляше дисагите от гърба на коня.

– Нося вест за Принца на Тиен'хара.

– Каква вест?

Жената се усмихна и го погледна в очите.

– Вие не сте Принца на Тиен'хара.

Думите й прозвучаха като констатация, но Брет се почувства длъжен да потвърди.

– Това е вярно. Принц Ти'сейн в момента не е в крепостта, но аз съм Брет, генерал на Тиен'хара и ще му предам новините когато се върне.

– Щом не сте принца, не мога да ви предам вестта. Трябва да я предам лично. Той скоро ли ще се върне?

– Ами.. Трудно е да се каже.

– Дали тогава ще мога да го почакам тук, в крепостта? Или в града?

Брет смръщи вежди, но гостенката му бе вперила отново поглед в звездата и не забеляза това.

– Чий вестоносец сте? Откъде носите вест? – въпроса му отново привлече вниманието й.

– От Силосия.

Брет отстъпи изненадано няколко крачки назад, а жената, виждайки това, се усмихна с широка, ослепителна усмивка.

– Няма да ви изям.. още. В момента съм сита. – след което се засмя силно. За момент Брет застина в мълчание и по страните му сякаш се плъзнаха издайническа руменина, а в следващия в очите му заиграха игриви пламъчета и той се присъедини към смеха.

– Не приличате на силосийка.

– А трябва ли? Аз съм само пратеник. Та.. Какво решихте за престоя ми, генерале?

– По-добре да останете в крепостта. Така ще можете да предадете вестта си веднага щом Принца се върне. Но.. – той замълча за миг, а мислите му препускаха с бясна скорост. Жената повдигна една от изящно оформените си вежди.

– Но?

– По-добре да не споменавате откъде идвате. – Брет погледна за миг назад, към високите каменни стени на крепостта. – В Тиен'хара в момента се намира посланничество от Умбра. Не бихме искали с никой от гостите ни да се случи.. нещо.

– Прав сте, разбира се..

– И ще трябва да оставите оръжието си при мен. Все пак при последната среща на Тиен'хара със Силосия загубите и от двете страни не бяха малко.

Жената посегна бързо към колана си и след миг подаде на Брет кинжала и сабята, които досега бяха висяли там.

– Сега вече може ли да ми покажете покоите, които ще ми определите? Малко съм уморена..

– Разбира се, елате.

Брет махна на единя от конярите и той пое животното, с което бе пристигнала жената. Генерала я въведе в крепостта и се упъти към една от готовите стаи, намиращи се възможно най-далече от покоите на жриците. Стаята, която й даде бе обзаведена прилично и разбира се, по изрична заповед на Ти'сейн, с голямо огледало. Жената подхвърли дисагите и навитото одеало върху леглото, погледна през малкия прозорец, след това през вратата към неголямата баня и кимна на генерала. Той почти беше излязъл, когато се сепна и се обърна.

– Не казахте как ви е името?

– Арабела. Арабела Далин. – жената се усмихна и му затвори вратата под носа, а след това се чу ясно щракването на пуснатото резе. Брет постоя замълчан малко пред затворената врата, след това тръгна замислено по коридора. Имаше нещо в новодошлата, което го караше да се чувства странно и той не можеше да определи какво.

* * *

Постоя малко на бойницата, а после по упътванията на прислугата тръгна да търси генерал Брет. Почти стигнала салона, който й бяха посочили в нея се блъсна някакъв замислен мъж и се извини набързо. Арабела му кимна, а после влезе в залата. За миг се вгледа в многобройните отражения в огледалата покрили стените, а после се упъти към Брет, който очевидно закусваше в компанията на три изискано облечени жени. Жрици, поправи се наум Арабела, когато жените вдигнаха поглед към нея, а очите им се разшириха изненадано. Тя се усмихна широко и почти хищно, поклони се леко и се обърна към мъжа.

– Генерал Брет, дали ще мога да ви прекъсна закуската?

Брет бързо се извини на жриците и стана чевръсто от масата. Поведе я вън от стаята, а този път жриците не изпратиха с поглед излизащите, а се вгледаха мълчаливо една в друга.

– Какъв е проблема, госпожице Арабела?

– Ами като за начало малко по-битов проблем – с кого точно трябва да говоря за да имам топла вода в банята? Вчера бях доста изморена, но все пак пътя си е път и ..

– Разбирам. Ще изпратя малко по-късно едно от момичетата, които се грижат за стаите. Нещо друго?

– Ами, как стои въпроса с напускането на крепостта? Бих искала да разгледам строящата се столица.. освен ако не е някакъв проблем?

– Никакъв. Вие сте наша гостенка, не затворничка.

– Тогава благодаря много и ще ви оставя да продължите закуската си с умбрийките.

Тя се усмихна и тръгна по коридора, от който беше дошла, а Брет отново остана загледан след нея. Хищната усмивка, която бе хвърлила на жриците го бе оставила безмълвен и той дори не смееше да пита как се е досетила, че това са именно те. За силосите се разказваха всякакви истории, от кървави до ужасяващи, а тази жена, дори да не приличаше на силосийка, определено изглеждаше.. опасна.

* * *

На сутринта повтори ритуала си, като този път почти не се обърка в коридорите на крепостта. Когато слънцето изгря помоли да оседлаят коня й и излезе на платото. Бе преполовила пътя до Ерисея, когато забеляза тъмна точица в небето. Напипа сребристата свирка от амулета си и я допря до устните си. Звук не се чу, но тя остана загледана в небето. След един-два мига точката започна да се приближава бързо и не след дълго сокола се приближи достатъчно за да кацне на ръката й. Ноктите му се забиха за миг в червената кърпа, която Арабела бе увила около ръката си, а след това крилата му се прибраха спокойно. Тя извади посланието от малкия кожен калъф на крака му и отвърза пръстена, който бе привързан за крака му. След като затъкна и двете придобивки в пояса си, погали птицата по главата, поговори и малко и я пусна да лети отново. Извади посланието, прочете го внимателно няколко пъти, след което го накъса на ситни парченца, които бяха поети от вятъра, а тя самата пришпори коня обратно към крепостта.

Небето започваше да се заоблачава и предвещаваше дъжд.

Прибра се в стаята си и седна на масичката за писане. Извади пръстена с прозрачен камък от пояса си и се загледа в него. През главата й минаха ситно изписаните редове в бележката от Дъщерята. След няколко минути го сложи на пръста си. Камъкът заблестя във всичките цветове на дъгата, а след това започна да потъмнява докато не стана катранено-черен. Арабела затвори очи и успокои мислите си. Усещаше няколко тихи, но не можеше да определи къде са. След десетина минути взиране в мрака, отвори очи и разтърка слепоочията си. Щеше да отнеме повече от един опит очевидно.

Към полунощ вече можеше да усети смътно пръстена, който беше носен от не-тиха, може би някъде на север, но бе твърде уморена за да продължи с опитите. Свали пръстена и понечи да го изчисти от допира си по начина описан от Наследницата, но се отказа и го завърза към поредната брънка на амулета си, както беше черен. Унесе в блажен сън, изпълнен с тъмни коридори и студен огън. На сутринта постоя малко на бойницата, а после побърза да използва временното спиране на лекия дъжд за да излезе на платото и да извика Бакри. Отпрати го с отговора й за Дъщерята, а после се върна крепостта. Дъжда бе започнал да ръми, а мрачното време й напомняше за обърканите сънища. С тъга погледна към строящия се град – толкова й се искаше да го разгледа, а дъждовното време й бе попречило.

* * * * *

Глава на Jaar

Стъпките на камилите тихо оттекваха в нощта. Не се чуваха никакви други звуци, освен песента на пясъка и шумоленето от разместването му. Сякаш смълчаната пустиня и надвисналата студена луна отнемаха живота на околността. Вече не се срещаше никаква растителност, дори най-ниските и изсушени тревички. Само цветя от лунна светлина, отразена от лъскавите песъчинки. Другите дремеха по седлата, но Ти’сейн не можеше да затвори очи. Всеки път щом спуснеше клепачи пред сребристия му взор се завръщаше онази непонятна тъмнина, която бе усетил като присъствие само преди часове. Не можеше да се пребори с усещането, че се опитваше да му препречи пътя към светлината вътре в самия него... А всичко бе само спомен, нежелан спомен, от който не можеше да се освободи.

Не бяха успели да сменят животните при племето край оазиса и трябваше да спрат за по-продължителна почивка. Хората също бяха уморени, въпреки че Ловците не го показваха. Заклинателите също, но те може би наистина преодоляваха умората чрез магическия транс, в който често изпадаха, независимо дали използваха способностите си. Замисли се в какво точно се крие силата им, каква е същността на магиите им. Светлината, балансът, земните стихии, лунното въздействие – бяха му познати или поне бе чувал за тях. Но от къде произтичаше източникът им при мъжете с тъмносините роби и лилавите тюрбани...

Предполагаше, че в другите части на Неа всичко се различава от познатия му свят. Поне ако вяраше на книгите, а той бе склнен да го стори. Но тук, на юг, сякаш се намираше в съвсем различен свят. Трудно си представяше, че е възможно светилището да се намира някъде в тази чужда земя. Не заради пустинята... Едва сега осъзнаваше, че Балансът сякаш няма влияние по тези места. А въпреки това присъстваше, но някак странно, на заден план. Сякаш се проявяваше само за него. Бе се излегнал на синьо-зеленото си одеало и следващ препускащите си мисли, бързо се унесе в дрямка, която скоро премина в спокоен сън.

Пустинята отново бе станала по-скоро пясъчна равнина, отколкото сухо море от развълнувани дюни. Въпреки това околността му се виждаше все така еднообразна и скучна, както до сега. Напредваха със сравнително постоянна скорост, навлизайки в по-малко познати дори за Ловците земи. Бяха оставили последното им известно племе зад гърба си и въпреки уверението на Ти’сейн, че краят на пътуването е близо, несигурност обхвана Ловците. Попълниха запасите си с вода при оазиса, но не знаеха, дали ще е достатъчна. Нито дали ще намерят друг източник на вода, ако се окаже, че не е.

След сравнително дългия сън нямаше и следа от мрачните спомени за битката със съществото, нападналого в шатрата. Неизяснените въпроси оставаха, но Принцът се отказа да търси отговорите им. “Поне засега.”, реши той. Пясъкът около тях се размърда. Подадоха се издължени, подобни на човешки глави, последвани от пропорционално тяло, с плоски костни израстъци на гърба. Скулите и страните на съществата също представляваха изпъкнали повърхностни костни образувания, по които бе опъната кожата на черепа. Зелените им очи, силно хлътнали, ги наблюдаваха с преценяващ поглед. В тях се четеше разумът на интелигентни същества.

Бежови костни гребени стърчака странично и от ръцете им, държащи бойни секири с къси дръжки. Пясъкът, в който се бяха укривали, все още се стичаше между трите преплетени, но все пак отделни части, които представляваха всеки крак. Плътта им бе с песъчливия цвят на пустинята, а светлосиви къси туники покриваха относително човешки изглеждащите им тела. Стъписването от засадата премина бързо и Ловците и Заклинтелите се подредиха в два концентрични кръга, за да посрещнат обкръжилите ги нападатели. Превъзхождаха ги твърде много по численост, но стояха неподвижно и продължаваха да ги гледат със зелените си очи.

– Искаме само него. – проговори с дълбок глас един от тях и посочи към центъра на групата. Не се разбра, кого точно има предвид – Ти’сейн, Самра или Шестокракия, защото Ловците вече хвърляха късите си копия, опитвайки се да пробият естествената костна броня на съществата. Наложницата на раджата изтича до една от камилите и измъкна боен арбалет от дисагите. Не му остана време да се зачуди защо жената използваше оръжие, което се среща само на север. Тежките му стрели по-скоро надробяваха костите, поваляйки всеки уцелен противник.

Съществата вече затягаха обръча около тях, принуждавайки Ловците да скъсят разстоянието помежду си. Няколко от тях паднаха покосени от брадвите с широки остриета. Берик и Морвен размахваха мечовете си заедно с ятаганите на другите, но нямаха достаъчно свобода на движенията. Виждайки, че е безполезна, жената се отдръпна навътре в кръга, давайки малко простор на боеца, и насочи вниманието си към металните оръжия, които сечаха безпощадно. Загубилите брадвите си не спираха устрема си и използваха израстъците по ръцете за отбиване, а кокалестите си пръсти – за мушкане. Още няколко Ловци се строполиха на пясъка, последни стонове на болка се изтръгваха от гърдите им, звучейки като викове на агония, сравнени с мълчаливата смърт на враговете им.

Ти’сейн се концентрираше и сребристите му очи засилваха блясъка си. Спирали от нагъната светлина разпръсваха по няколко същества, строполяващи се безжизнени в краката на другите противници, заемащи местата им. Масиран фронт от магически вълни ги засипа, но цветните форми се разляха по телата им, стичайки се в пясъка, без да им навреди. Вадички от разтопен пясък потекоха в краката им.

Брадва полетя към центъра на кръга, който бавно се разпокъсваше. Един от слугите на Самра се хвърли на пътя й, за да предпази господаря си и отлетя няколко крачки назад от силата на удара. Оцелелите двама слуги пронизваха с копия настъпващите нападатели. Шум от пляскащи криле разцепи особената тишина на битката. Шестокракия призоваваше още и още черни птици, които хищно кълвяха нападателите им. Тракането на клюновете им се сливаше със звънтенето на ятагани, посрещащи бойните брадви. Заклинателите се бяха събрали около един чувал и загребваха с шепи цветните стъкъла, които го изпълваха. Разноцветно сияние обгръщаше свитите им длани, а те с невиждащи, загледани отвъд пустинята очи хвърляха магическите заряди, които, срещайки плът, се разпукваха като смъртоносни пролетни цветове.

Възпряха устрема на нападателите си и малкото оцелели се затичаха с големи подскоци далеч от тях. Повечето Ловци лежаха мъртви на земята, а пустинята жадно поглъщаше кръвта им. Другите двама слуги на раджата сщо бяха загинали. Двама от Заклинателите бяха ранени, от гърба на единия стърчеше част от острието и дръжката на брадва. Не можеше да продължи пътуването... За миг Ти’сейн почувства вина, че е останал незасегнат. Но бързо отхвърли глупавата мисъл – знаеше, че е спасил възможно най-много хора. Самра и Шестокракия се приближиха до него и разтревожено попитаха:

– Ранен си. Можеш ли да слезеш сам от камилата?

Едва тогава Принцът усети тъпата приглушена болка в ръката. Драскотините по рамото му от предишната вечер явно се бяха оказали по-сериозни, защото почти не чувстваше ръката си, в която бе останал счупен костен израстък. Смъкна се от камилата, залитна, но Призователят вече бе на земята и го подкрепи. Не се бавиха много, защото слънцето припичаше все така силно и изгарящо, а и се опасяваха от ново нападение. Не бяха сигурни дали наблизо няма още от Рагените, както оцелелите Ловци ги наричаха. Досега ги били срещали само по един.

Петимата заклинатели обкръжиха силно намалялата група и продължиха по пътя си. Върху тюрбаните си бяха сложили кафяви кожени ленти, от които висяха големи кехлибарени капки на челата им. Камъните сякаш пулсираха леко, в синхрон с поклащането на изпадналите в транс мъже. Според думите им щяха да отблъскват и заблуждават полуразумни и диви създания на пустинята, които имаха магическа нишка в себе си.

Малко след залез спряха за почивка. Не направиха никакъв лагер, а и без това единият навес бе останал сред въргалящите се в пясъка трупове на хора, камили и пустинни изчадия след последната битка. Загърнаха се плътно са наметалата и “седлата” на загиналите и легнаха върху своите си одеала. Въпреки студената прегръдка на нощната пустиня, всички бързо заспаха, прекалено уморени и напрегнати от изминалия ден. Въртяха се неспокойно, сънищата им бяха смущавани от внезапни кошмари, които ги будеха за кратко.

Принцът се бе отказал от бързането и щяха да останат на лагер за цялата нощ. Имаха нужда от почивката, а и той започваше все повече да се замисля за наближаващия край на пътуването им. Мрачни мисли за поражение и смърт. “Смъртта вече ни споходи; дано дадените жертви бъдат достатъчни...” Посред нощ се разбудиха от силни, болезнено ниски звуци. Пясъкът около тях се движеше във виещи се линии, сякаш под него се криеха размахани пипала.

– Не отново! – изръмжа Берик, посягайки към ножницата с меча.

Оказаха се буболечки – кафяви бръмбари, големи колкото малец, издаващи променливи скърцащи звуци, които се засилваха. Сякаш нечии хищни нокти дращеха в главата на Ти’сейн. Дори Заклинателите не издържаха и се хванаха за слепоочията, опитвайки се да потиснат режещата болка. Четиримата оцелели ловци с мъка се придвижваха до дисагите на камилите си и извадиха малки дървени кутийки. Съдържаха някаква изсушена и ронена билка с остър мирис, коят те разпръснаха около разгънатите одеала. Болезнените звуци постепенно намаляха и накрая съвсем замряха. Изнервените заклинатели отидоха да проверят багажа си, а другите облекчено се отпуснаха в поредните тревожни сънища.

* * *

Преди да се захване с нея, Първосвещеникът реши да нагледа Ти’сейн. Когато меката синкава светлина озари ръката му, той видя намалялата им групичка, яздеща камилите си през пустинята. Принцът не се спираше пред нищо, дори след ожесточената битка предишния ден, от която той бе уловил само далечни, болезнени усещания и видения. Пътят, по който Ти’сейн напредваше, отново изникна ярко в ума му. Изведнъж Джоррам потръпна от усещането за надвиснала като лошо предчувствие сянка. И осъзна, че много скоро Принцът ще стигне целта си. Изненадата и объркването от неочаквания извод го принудиха да потърси опора върху бюрото си. Бързо се съвзе и гняв замени обзелото го за миг безсилие. Ядно стисна юмрук и синьото кълбо се стопи.

Нямаше да стигне навреме. Дори и с ндегето. Бе пропуснал момента и сега не можеше да попречи на Ти’сейн, каквото и да си бе наумил. И където и да го отведеше собственото му знание. Ръката му стисна някакъв лист хартия, лежащ на тежкия дървен плот под нея, и го смачка бавно. Щеше да следи Принца, всяка негова стъпка до достигането на крайната цел. Нямаше да позволи положението да му се изплъзне, въпреки че не знаеше как би могъл да попречи на Ти’сейн... Но преди това трябваше да се успокои, да прогони обзелия го гняв. Изправи се бавно и се запъти към стаята, която предпочиташе за медитация.

* * *

– Никога не сме идвали толкова далеч на юг. Не и в тази посока. Дори не сме чували за ... това. – не можа да намери подходящата дума и посочи пред тях Ловецът.

От тази страна склонът не бе толкова висок. Малко след подножието му златистите пясъци преминаваха в сивкави дюни, простиращи се до хоризонта. Няколко изсъхнали, разкривени и почернели като след пожар дървета протягаха към тях мъртвешките си ръце. Самата пустиня изглеждаше някак мъртва, повече отколкото може да бъде.

– Продължаваме... нали, Принце? – Самра се бе приближил до него и го гледаше с очакване. Едва ли смяташе, че Ти’сейн ще се откаже толкова лесно, но все пак искаше да разбере.

– Да. Ловците са смутени, но предполагам ще се справят.

– Наблюдателен си. – усмихна му се раджата. – Рядко ги виждам такива. Но и те като теб не са хора, които се отказват лесно от поставените им задачи.

– Дори от такива, които сами си налагат? – ъгълчето на устата му се вдигна леко нагоре. Принцът махна с ръка: – Няма смисъл да се бавим, горещината няма да премине.

До сега не бе виждал Заклинателите толкова превъзбудени и жизнени. Въртяха се на камилските гърбове и постоянно се оглеждаха. И те като Ловците намираха непознатото място за странно.

Прекрачиха размитата граница между злато и олово и навлязоха в сивкавата пустош. Въздухът ставаше все по тежък и труден за дишане. Камилите забавиха ход, допълнително затруднени от неправилните каменни плочки, разпръснати върху пясъка. Главите на ездачите им оклюмаха. Принцът досега не бе виждал Ловците в такова състояние.

Една от камилите издаде тих звук на болка и краката й се подгънаха. Преди да се строполи на земята, Заклинателят успя да свлече от гърба й, претърколи се по пясъка и избегна черните пламъци, обхванали дисагите. Животното се гърчеше в агония, а от платнените торби, разпадащи се на прах и пепел, се заизвиваха осаждени клони от различни дървета. Всичко свърши за мигове, а мъжете в тъмносините роби само се спогледаха, разменяйки си неразгадаемо послание. Ти’сейн нямаше представа, какво е било предназначението на изгорелите дървета, но Заклинателите не изглеждаха обезпокоени от самата загуба. А по-скоро от начинът, по който бе настъпила.

Скоро ловците казаха, че пясъците са спрели своя танц – нещо, което досега са смятали за невъзможно, и пустинята вече е спряла да им нашепва пътищата, по които трябва да следват. Принцът се замисли за миг, припомняйки си знанието на Джоррам. Засега нямаше да променят посоката си, а Ловците го успокоиха, че могат да следват нстоящата поне още няколко часа, без да се отклоняват много.

Усещаше пулсиращи болки в раненото си рамо и ръка. Силите му бяха намалели след използването на Окото предишния ден. Обградилите ги нападатели бяха твъде много и дори не се замисли, посягайки към кожената кесия, пълна с пясък. След битката раджата бе престанал да му натяква за преценяването на опасността и собствените способности. Черната пелена на спомена за срещата му със съществото, което се опита да го убие край оазиса, се бе завърнала отново и го потискаше допълнително. Мракът се сгъстяваше все повече зад сребристите му очи, докато Ти’сейн осъзна, че този път тъмното присъствие е реално.

На следващата дюна стоеше висока и слаба фигура, загърната плътно в черно наметало със спусната качулка, от чиято нощ надничаха две синкави светлини. Виждаха се само босите ходила на човека, завършващи с дълги пръсти, и тясните крака над глезена, продължаващи в диплите на дрехата му. Тъмнината се стовари върху Принца с изненадваща сила. Две черни магически стрели полетяха към групата и пронизаха водещите Ловци. Последва ги сфера от мрак, която започна да се дели във въздуха, но бе отклонена от защитното заклинание на мъжете с лилавите тюрбани. Ти’сейн не можеше да преодолее черната мрежа, която обхващаше съзнанието му и му пречеше да достигне светлината. С невиждащ поглед заопипва по колана си, опитвайки се да намери кесията с Окото.

Шестокракия призова двукрако гущероподобно същество, което се опита да достигне високата слаба фигура. Бе възпряно от разклонена черна мълния, по чиито краища припукваха тъмнозелени искри. То изчезна, а малките светлинки изведнъж обхванаха тялото на Призовника. Той отклонивниманието си от битката и създаде ято светли птички, които поглъщаха изгарящите го искри.

Най-сетне пръстите му трескаво развързаха кожената торбичка и Принцът стисна здраво Окото на въздуха. Между пръстите му се сипеха тънки струйки пясък, както вече се процеждаше и светлената през преградата от тъмнина. Дъжд от ярки звезди обсипа противника, но той не помръдна от мястото си. Незасегнат махна с ръка и плътта на мъртвите Ловци започна да се отделя от костите им. Два скелета се изправиха от кървавите останки и клатушкайки се нападнаха. Берик и Морвен посрещнаха ударите на късите им копия, които им бяха принадлежали приживе. Два ятагана и една кама се присъединиха към тях.

Заклинателите стояха вцепенени на гърба на камилите си и поддържаха защитното заклинание. Поредната черна сфера увисна във въздуха и се разпръсна, но един тях не издържа на магическия й удар и се строполи безжизнен на земята. Вертикална вълна от нагъната светлина пое към черния магьосник срещу тях. Той протегна ръката си, покрита с чисто бяла кожа, и въздухът се изправи, спирайки да пречупва светлината. Слугата на Самра падна намушкан от единия скелет. Черепът на другия бе натрошен от тежка стрела от арбалет, но той прдължаваше да отбива ударите на Ловците.

Усещаше самото присъствие на противника си. Ставаше все по тъмно, набирайки сила от смъртта наоколо. Ти’сейн раздвижи светлината, завихряйки въздуха. Невъзможни форми и движения се заредиха около тях, създадени от постоянно променящото се пречупване. Вятърът се засили, поемайки и пясъка в лудия си танц. Очите на Принца засветиха силно в опита му да призове стихията на въздуха. До сега винаги бе използвал камъка, за да засили собствените си способности, но сега осъществяваше обратната връзка, която изискваше цялата му концентрация.

Пясъчните вихри замъглиха зрението му и погълнаха черната фигура. Групата им продължи бавно, а окото на бурята се придвижваше заедно с тях. Скоро стискащата ръка на тъмнината освободи Ти’сейн и той остави ветровете да затихнат.

Слънцето клонеше към залез и жегата бе станала малко по-поносима. Еднообразният мъртвешки пейзаж на сивата пустиня не се бе променил от срещата с магьосника насам, но Принцът не възразяваше. Усещаше слабостта, която заплашваше да го обземе. Твърде дълго бе носил Окото без да може да се слее със светлината на знамето на Тиен’хара. А и обратната връзка, която си позволи да създаде – макар и за кратко му отне достатъчно много сили. Сили, които може би щяха да се окажат решаващите в наближаващия момент.

Ти’сейн яздеше мълчаливо, освободен от тъмно присъстие или прегради, но някаква сянка все още замъгляваше взора му. Сякаш самите земи се опитваха да му попречат, да го объркат, да го отклонят от пътя. Посоката нямаше да се промени до края – вече го знаеше със сигурност. Двамата ловци някак успяваха да я следват, като често се съветваха със Заклинателите, които от своя страна наблюдаваха залязващото слънце.

Още не се бе спуснало толкова ниско, но в далечината се видя златиста ивица, която ставаше все по-голяма. Камилите запристъпваха енергично и скоро Ти’сейн разбра към какво се приближаваха – пустинята, такава, каквато трябваше да бъде. Ловците вече чуваха шепота й, а сянката в полезрението на Принца се свиваше и когато прекосиха размитата граница между мъртвешки сивите и благородно златните пясъци, изчезна съвсем. Обзе го усещане на ведрина и блясъкът в сребристите му очи се появи. Усещаше прехода като завръщане – дълго очаквано и изтерзано завръщане в човешкия свят. Едва сега осъзна колко му е тежало пътуването през изминалия ден.

Мислите му отново се преплитаха със светлината вътре в него – чисти, ясни, предупреждаващи. Не бе подготвен. Въпреки всичко, случило се досега, въпреки дългия път, който следваше от години насам. Прекосяването на пустинята му струваше твърде много... Бе предвидил подобен развой на събитията, но не бе сигурен, дали ще получи втори шанс. Звездите заизгряваха по тъмнеещия небосклон. “Но не и тази, която ме дарява със силата на Светлината...” Настоя да продължат, още няколко часа и щяха да пристигнат.

Пълната луна се бе издигнала високо над тях, осветявайки пътя им. Камилите пристъпваха бавно, прекалено уморени да се подчиняват на ездачите си, които се поклащаха на гърбовете им полуунесени. Ти’сейн, обаче, бе буден и сребристият му поглед, засилващ сиянието си, постоянно обхождаше местността. Видя я пръв – тъмна ниска постройка в далечината. Заклинателите се оживиха, а раджата се доближи до него и каза:

– Е, Ти’сейн, най-сетне намери това, което търсеше. Да видим къде си ни отвел.

Сградата имаше формата на петоъгълник, като в средата на всяка стена две колони със свод над тях образуваха врати към вътрешността. Отвън бе изградена от ронливи каменни блокове със светъл цвят. Тревога и същевременно облекчение обзеха Принца, когато пристъпи върху застлания с бели и лилави плочи под. Това не бе светилището от спомените му. От спомените на предците му. Разочарованието се промъкваше в душата му, но той бързо го прогони. Имаше нещо особено в мястото, Балансът тук бе особено силен.

Мислите му бяха прекъснати от влезлите Заклинатели. След тях вървяха Самра и Шестокракия, любопитно оглеждащи голямото помещение.

– Принце? – обърна се питайки към него Призовникът.

– Не знам. Оставете ме да поразгледам, да почувствам... Но първо донесете огледалото.

Мъжете с лилавите тюрбани се върнаха след малко, понесли дисагите си на рамо. Единият от тях тихо промърмори нещо за “предпазители за древните артефакти”, но Ти’сейн не му обърна внимание. Очите му не се откъсваха от огледалото, което Заклинателите вадеха от един чувал. Помнеше това огледало – рамката му предстваляваше две окръжности от усукани сребърни нишки, кръстосани под ъгъл. Кристалната му повърхност отразяваше лунния лъч, проникващ през тавана в далечния край на залата.

Огледалото бе принадлежало на кралете на Тиен’хара. Някога то е стояло в древното светилище на Баланса, позволявайки им бързо да се прехвърлят там за среща с останалите от Споразумението. Някога, във времена отдавна отминали... А до сега се е намирало в Джендин и Заклинателите бяха избрали точно него, след като ги бе помолил да вземат огледало със себе си. Шестокракия се почувства неловко и излезе навън, за да помогне на другите с разтоварването на камилите и правенето на лагера. Мъжете в тъмносини роби огледаха помещението, но не намериха нищо интересно и следвани от Самра слязоха в подземието. Едва тогава Ти’сейн отмести поглед от огледалото.

В центъра на залата бе издигнат малък петоъгълен олтар. Под него започваха тесни стъпала, водещи към тъмните подземия. Въпреки че на входовете между колоните в стените липсваха стени, по лилаво-белия под нямаше нито песъчинка. Въздухът бе лек за дишане, а усещането за Баланса – почти осезаемо. Сложна каменна плетеница образуваше тавана, пропускаше само един лунен лъч. Орнаментите изглеждаха като непозната писменост, носеща своето послание.

* * *

Принцът едва ли знаеше къде се намира. Но Джоррам усещаше приливът на Баланса, можеше да се пресегне и да го докосне, да загребе с пълни шепи от хармонизиращата му сила. Халид все още обсипваше това място със своята благодат. Пъхна пръстите си на другата ръка в сънкавото кълбо и започна да създава сложно заклинание.

* * *

Видя статуите в петте ъгъла на залата. Приближи се до най-близката и в каменния овал на лицето позна графиня Перска. Ерис. Високата, изящно изваяна фигура стоеше с гордо вдигната глава, мъдрост и самоувереност се четяха в безжизнените й очи. Прекоси помещението и се спря пред друга статуя, също издигната на постамент от сив камък. Драгън, в цялото си величие и мощ, бе съпрал четирите си лапи близо една до друга, а крилата му висяха отпуснати на гърба. Ти’сейн не бе виждал древния съюзник на Тиен’хара в различна от човешката му форма. Спомените на кръвта и статуята се сляха в едно, засилвайки представата му за мъртвия дракон. Голяма глава бе леко приведена, сякаш заострените уши се заслушваха в повелите на Баланса. Третата статуя се оказа отново на жена. Или Принцът поне така предположи. Плътно забулена фигура, силоска навярно. Камъкът пресъздаваше по невероятно реалистичен начин ефирността и в същото време непроницаемостта на свещените й воали.

В четвъртъта статуя Ти’сейн видя последния крал на Тиен’хара... Ярки спомени имаше за неговата личност и събитията около него преди раждането на сина му. Безстрастен израз на лицето, широки рамене и гърди, стъпил здраво на земята. Къде бе сгрешил, питаше се Ти’сейн. И дали той ще успее да извърши пропуснатото... Като в унес извади Окото на въздуха от кесията, която се изплъзна от пръстите му и пясъкът се разпиля по лилавите и белите плочки. Неосезаем полъх го разнесе без следа... Стигна и до дъното на залата. Млад мъж с отнсен поглед стоеше несигурно на постамента, сякаш готов всеки миг да се отдели от камъка в краката му. Нещо в чертите на лицето му се строиха познати. Бледо подобие на далечна прилика, по-скоро някаква объркана връзка... “Селенит”, помисли си Принцът и си спомни за обърканата девойка, която за пръв път бе видял в покоите на кралица Анара.

Статуите бяха така майсторски изваяни, че изглеждаха като истински, живи същества. Всеки бе протегнал ръка с отворена шепа нагоре, по свой, неповторим и различен от другите начин. Жест на очакване, дори изискване, отколкото на молба или просене. Лъчът от пълната луна, пропуснат през плетеницата на тавана, попадаше в шепата на селенита. Каменната му фигура бе обкръжена от неземното лунно сияние – синьо-зеленикава, преливаща в жълто и кърваво, а понякога и сребристо светлина. И всичко в един единствен нереално красив цвят.

Чувство за опасност изтръгна Принца от невероятната гледка. Усещаше Баланса през заобикалящата го светлина, колкото и малко да бе тя. Натрупваше се някъде над него, надвиснал като прикрит капан във вековна гора. Погледът му бързо пробяга през сребристия диск, поставен на олтара и се насочи към тавана. Купол от рехава лилава светлина се сгъстяваше и спускаше все по-надолу. В мига, в който го видя, той се осовбоди от невидимата ръка, която го придържаше близо до каменната плетеница и започна да се свива около него.

Ти’сейн спря да върти малката прозрачна сфера в ръката си и се пресегна към лъчите светлина, преплитащи се в съзнанието му. Усещаше свободния Баланс около себе си, светлината, макар и прикрита в мрака, която носеше със самото си ествество. Принцът се обкръжи с кръгова вълна от пречупена светлина, която само той можеше да възприеме в привидната тъма. Двете вълни се срещнаха, сляха се в едно цяло, като допълващи се късчета Баланс и се разсеяха безобидно.

Ударът, обаче, успя да рефлектира върху вътрешните сетива на Ти’сейн и той остана зашеметен. Нови силни притоци на Баланс го засипваха, но той не успяваше да им се противопостави навреме. “Джоррам!”, бе убеден той, докато се опитваше да достигне другия край на залата. Пътуването бе отнело голяма част от силите му, изненадата и естеството на вилнеещите магии допълнително го затрудняваха. Не бе открил точно това, което търсеше, но имаше неща за мястото, които знаеше, че трябва да разбере. Но не и тук, не и сега...

Силите го напускаха бързо, изтичаха като буен водопад. Не се и опитваше да ги спре. Насочи мислите си към древното огледало, видя отражението си в него, а после в онзи кратък миг на сливане на отражение и тяло, Ти’сейн затърси така познатото му огледало в покоите му в крепостта. Нещо плахо докосна светлината, в която се бе превърнал, но след кратко колебание се отдръпна. Преди да е успял да достигне огледалото си обаче, някое много по-силно и могъщо проявление на светлината го придърпа...

Звездата над Тиен’хара посрещна своя господар и слуга с ярката си прегръдка.

* * *

Остави синкавото кълбо да се стопи и остана неподвижен в мрака. Някакво ново и неясно усещане, важно послание се опитваше да си проправи път из съзнанието му... Джоррам не знаеше защо го стори, защо пощади Принца на Тиен’хара. Накрая можеше да погуби живота, да угаси светлината му... Но не го направи. Не трепна, не помръдна от мястото си. Балансът се вихреше в самата му същност, плискаше се като необятен океан. После и това отшумя, оставяйки само величественото си ехо и кънтящите в тишината думи на Първосвещеника: