Пурпурна есен – I част

Мракът беше навсякъде. Жизненият ромон на подземните води отекваше в съзнанието му, в самата му безтелесна същност. Беше навсякъде – безкраен мрак, в който здраво се преплитаха водната и земната сила. Тъмнината сякаш живееше свой собствен живот, който го зовеше неудържимо. Изведнъж в тъмнината като блуждаеща светулка се появи малка, нежна светлинка. Опита се да я улови в шепата си, но веднага осъзна, че няма длан, в която да я приюти. Познаваше я... Искаше да я извика, а не разполагаше с глас, с който да я назове. Застигна го силно безпокойство Нещо там не беше наред.

Джони отвори внезапно очи и се изправи рязко в леглото си. Извърна глава към прозореца, но там липсваше познатият силует на лунното момиче. Само голямото светло лице месечина щедро и донякъде тревожно изливаше светлината си в стаята му. “Какви ги вършиш пак, Ланис?”, помисли си тревожно той. Отпусна се тежко назад, но сънят отказваше да се завърне. Стисна клепачи, но тъмнината зад тях бе прогонена от властното сияние на лунната сила. Накрая не издържа. Изправи се, облече се набързо и напусна покоите си.

Прислугата едва се бе разшавала из коридорите на Бодарския замък и няколкото девойчета, с които се размина, с любопитство се извърнаха след него. Използва случая, за да нареди да му донесат кафе се отправи към библиотеката.

Бавните му стъпки глъхнеха в мекия килим. Отпусна се на облечения в тъмна кожа стол до бюрото и разсеяно подреди няколко писма.

– Не можеш да спиш, а Джонатан...

Гласът го стресна и той се взря напрегнато в сенките на библиотеката. Сред тях бавно изплува силуетът на граф Дориан. Стопанинът на Замъка Бодар се приближи до бюрото, а ясните му очи се усмихнаха леко на Съветника на кралицата. Лицето му изглеждаше уморено, сякаш Дориан изобщо не бе мигнал през нощта. “И вероятно е точно така”, помисли си Джони.

– Май и теб те е подминал сънят тази нощ, Дориан – отбеляза той и се облегна удобно назад. – Има ли вести за мен?

Светлите очи на Дориан проблеснаха развълнувано за миг. Той се отпусна на стола срещу Кейдж. Извади едно писмо и го метна през бюрото.

– Брионелите се съгласиха. – каза бавно той. – Старият се дръпна за момент, както се и очакваше. Идеята да се сроди с Юрански не му допадна първоначално, но после премисли. Предполагам, че херцогинята го е убедила. Умна жена е Неара. Вече са получили съгласието и на Илай.

В този момент вратата на библиотеката се отвори и една прислужница внесе поръчаната от Джони закуска. Докато двамата изчакаха мълчаливо момичето да напусне, Джони наблюдаваше внимателно умореното лице на събеседника си.

– Какво те тревожи, Дориан? – попита той, когато отново останаха сами. Графът вдигна ръце замислено и след това тежко ги отпусна отново върху махагоновите облегалки на стола.

– Мислиш ли, че това ще подейства, Джонатан? – попита мъжът срещу него след известен размисъл.

– А ти мислиш ли, че единствено сватби са ми на ума? – върна му Джони ухилено въпроса.

Дориан, обаче, не се усмихна насреща. Пресегна се бавно и взе голямата сгрята чаша, оставена пред него на бюрото. Вдигна я към лицето си, взря се в черното кафе и силният му аромат нахлу в ноздрите му.

– Какво си намислил, Джонатан? На мен това сродяване на Юрански с Брионелите ми изглежда твърде рисковано.

– Всичко е рисковано, Дориан. Илай винаги е бил риск. Вярно, че се кротна, след като единственото му дете бе поверено на грижите на графиня Елиана, но ти сам ми каза, че сега отново е надигнал глава.

– А момичето? – попита тревожно Дориан. – Елиана се привърза към нея. Аз също. Не искам да й се случи нещо лошо. А и за мен тя е още почти дете.

Джони се усмихна.

– Миела доста се е разхубавила. Нима мислиш, че Каст Брионел е лоша партия за нея?

– Не, – лицето на Дориан едва-едва се проясни в усмивка. – Всъщност Елиана също е във възторг от идеята. Но ме плаши това, което не ми казваш.

Лицето на Джони стана сериозно, сякаш сянка внезапно се спусна над него. Студена вълна се разля в сините му очи.

– Нямам намерение да наранявам деца, Дориан, – отбеляза бавно той. – Но мисля, че е крайно време да усмирим рода на Юрански. Бързо и тихомълком. Вчера Анара изпрати покани до него и до братовчедка му. До две седмици трябва да дойдат в Бодар. Дръж хората си нащрек, но кротко. Не искам да знае, че подозираме каквото и да е.

– Нима ще поливаш брака си с кръв, Джонатан? – гласът на Дориан придоби горчивина.

– Никой не знае за брака, освен ти и графинята. И засега положението ще остане такова. Но ще вдигаме сватбата на младите – усмихна се накриво Кейдж и откъсна няколко зърна грозде от оставената пред него купа. – Дориан, нямам намерение да ползвам нож, където мога да усмиря с въже. Но ако все пак трябва да се лее кръв, графе, ще се постарая това да е кръвта на Юрански, а не на Бодар.

Джони се изправи внезапно от мястото си и се доближи до прозореца. Небето вече започваше да просветлява, но Луната все още сияеше сред няколко по-ярки звези. Отново го застигна неясно чувство за тревога. Пое си дълбоко въздух и се постара да отпъди мисълта за лунното момиче от ума си.

– Ела... – нежният глас я примамваше из бездънните мрачни коридори под крепостта. – Ела....

Трудно отличаваше вълшебния женски глас от кристалния ромон на подземния извор. Замаяните й сетива едва долавяха сухия звук на стъпките на босите й ходила по камъните. Водите искряха и разпращаха танцуващи отблясъци по стените на пещерата и те сякаш оживяваха. Зави й се свят...

– Ела... – гласът омайваше. Присви очи и през мрежата на полусплетените си ресници забеляза как отблясъците започнаха да се събират и постепенно оформиха водния силует на девойка. Деликатна, искрящо прозрачна ръка пречупи блуждаещите светлини и наоколо се разляха разноцветни лъчи.

– Дара ... – отговориха на неизречения въпрос прозрачните устни на девойката, но гласът сякаш идваше от недрата на самата пещера. – А ти какво търсиш тук, дете на луната? – ръката се протегна към Лунел и тя сведе поглед към гърдите си. Около нея като мъгла се завихряше перлено сияние, което сякаш извираше от сърцето й. Дара се усмихна и Лунел почувства как тъмата край нея започна да се приближава и да я притиска.

– Ще останеш ли с мен, лунно момиче? – кристалният глас се обви като змия около нея и Лунел усети как се унася. Мракът се сгъсти.

“Бягай!”

Гласът на Джоррам изплющя като камшик в съненото й съзнание. Ланис отвори рязко очи. Вдигна ръка към гърдите си, сякаш опитвайки се да успокои тревожния ритъм на сърцето си. Беше в леглото си. След като напусна подземията с Данил и Ваяр, ги бе оставила и се бе отправила към стаята си, за да обмисли на спокойствие думите Америл. И неусетно в ума си бе последвала примамливия зов на крепостта.

“Но какво всъщност беше това?”, заблъскаха се обърканите й мисли. В този миг усети Америл и рязко извърна лице към вратата. След малко той влезе небрежно в стаята. Дясната му скула бе украсена с прясно кървяща тънка резка. Кръв имаше и по ръцете и дрехите му. Забеляза погледа й и се усмихна студено.

– Да беше оставила нормален нож, а не онези потрошени стъкларии. Стана голяма цапаница. Но момчето, което донесе храната, ще оживее... – хвърли поглед през рамо, към все още отворената зад него врата. – Което не може да се каже за войника пред стаята ти.

Ланис не продума. Гледаше унесено към Америл и балансираше на ръба, делящ я от решението, което знаеше, че ще вземе от мига, в който той попадна в Дара.

– Защо ти трябваше да го убиваш? – запита накрая тя. Гласът й беше далечен и чужд. Америл сви безгрижно рамене.

– Искаше ми се да е Данил, но след като той не беше тук, трябваше да се задоволя с наличното. – Направи няколко крачки към нея, но спря, когато видя разлялото се наоколо лунно сияние. Доволна усмивка плъзна по лицето му, когато светлината погали кожата му. Няколко лунни лъча се отделиха, сплетоха се насред полета си, плъзнаха се като копринена панделка около врата му и се стегнаха. Усмивката на Америл стана по-широка.

– Знаеш много добре, че моята сила е блокирана тук, Лунел. – ръката му се плъзна нежно по блестящото въже. – Но знаеш също така, че колкото и да се изкушаваш, няма да стегнеш възела докрай.

Панделката се опъна и примката леко се затегна.

– Играй си, мило, щом те радва, но побързай. – думите излизаха все по-трудно от побеляващите му устни. – Ще трябва да тръгваме, преди да са открили младежа. Иначе Данил ще ни последва и ще трябва да го уб... – бялата коприна се впи във врата му и го заглуши. Сякаш след цяла вечност възелът се стопи и въздухът нахлу рязко в дробовете на Америл. Сиянието около Лунел започна да помръква. Тя доближи мъжа и вдигна поглед към очите му. Блестящите й черни коси се разделиха около бледото й лице.

– Ще изпълниш обещанието си, нали? – попита тя, опитвайки се да надзърне в зениците му.

– Вярваш ли ми? – усмихна се той.

– Ни най-малко. – отвърна Лунел. Протегна ръка и се опита да избърше внимателно кръвта по лицето на Америл. – Но знам, че ще ми помогнеш, Амо.

Ръката му се стрелна нагоре и сграбчи китката й, оставяйки тъмни следи по бялата кожа.

– Когато напуснем това място, аз пак ще съм по-силен... знаеш и това, нали?

Черният, студен безкрай в зениците й спокойно се усмихна.

– Зависи какво наричаш сила, Америл. – С рязък жест издърпа ръката си. – И ще съм ти благодарна, ако не се държиш като касапин... поне докато сме заедно.

Лунел се приближи до прозореца. Опря ръце в каменния перваз и сведе глава. Притвори очи и се опита да намери спокойното сияние на Данил. В сплетените в невидима мрежа вени на земя и вода се вля нежно-сребрист поток лунна светлина. Ставаше все по-лесно. Когато го откри, той също я усети и девойката почувства как у него се надигна тревога. Мрежата на трите сили се стегна рязко около него.

Лунел отвори очи. Америл стоеше до нея край прозореца и изпитателно я наблюдаваше.

– Впечатлен съм – прошепна той.

– Да тръгваме – отвърна студено Лунел и го хвана за ръка. – Данил е силен и това надали ще го удържи дълго. А не искам да проливаш повече кръв.

Смехът му потъна в косите й когато той я прегърна. След миг стаята опустя.

“Спри”, крещеше сякаш цялото му съзнание, но не можеше да я достигне. Отпусна се безсилно в креслото. Ваяр стоеше срещу него и го наблюдаваше изумено.

– Какво става Неро?

Поклати глава. Мрежата, сковала го на мястото му, се впиваше все по-дълбоко в него.

– Не ме закачай известно време – каза той спокойно на Ваяр и затвори очи. Скоро започна да ги различава – сложна плетеница от изумрудено зелени и езерно сини нишки, сякаш оживели от трепкащата сред тях лунна светлина. Почти можеше да почувства в нея унесено-усмихнатата колебливост на Ланис. Вля в среброто собствената си сили и лунните нишки започнаха да наедряват и да стават все по-видими. Напрежението ороси челото му. Внезапно плетеницата на Земя и Вода се разкъса и освободи сребърната мрежа, която на свой ред постепенно започна да гасне.

Данил отвори очи. Ваяр не бе помръднал от мястото си. Беше приседнал на бюрото си, докато разказваше на събеседника си за проблемите с разбойниците по Северния път в последния месец. Все още държеше чашата с вино в ръката си, но сякаш бе забравил за нея.

– Всичко наред ли е? – попита той.

Данил поклати глава.

– Не... нищо не е наред. – Обърна поглед към ярките пламъци в камината. – Лана вече не е в Дара.

В този миг вратата рязко се отвори и в кабинета влезе един войник. Тъмните му очи горяха, а бледите му устни гневно потрепваха.

– Пленникът е избягал, милорд. Почти е заклал Ромен със строшена бутилка и е взел ключовете от него. Момчето е загубило много кръв. В момента претърсват замъка.

Данил стисна клепачи и притисна слепоочия с пръсти. “Защо, Ланис? Къде си мислиш, че отиваш?” Гневът му заплашваше да разкъса удобната риза на самообладанието му.

– Няма да го намерите – каза бавно той и се изправи от мястото си. – Вече е далече от Дара.

* * * * *

Глава на Jaar

Безпокойството не ги напускаше от няколко дни насам. Малко след разтърсващата поява на жрицата, Алаир усети познато, но почти забравено присъствие. Родствено, силно, то преодоляваше пластовете скала, които деляха залата-затвор от крепостта над тях.

Душите им бяха свързани, слети в едно и същевременно запазили идентичността си. Танх усети почти веднага промяната у ледената си половинка и долови част от нейните преживявания.

Бе минало толкова време, толкова много години, десетилетия, дори векове... преди да напусне пустините, да остави зад гърба си Ха’Неа – земята на Древните. И сега родственик бе дошъл в столицата. Не можеше да определи от кой клан е, не и при въртопът от сили, витаещи около крепостта – огънят на Танх, звездата, жриците, всички онези потомци на Светлината...

– Смяташ ли, че са се пробудили? – попита я най-сетне Танх. Досега я бе оставил “насаме” с мислите и догадките й.

– Не зная. Беше наистина отдавна... Но нима е дошло времето?

– Дори вече е късно. – Принцът напредва въпреки всичко. – огънят припламна раздразнено.

– А какво въобще цели той? Можем ли да бъдем сигурни? Жриците... – започна Алаир, но замълча още преди да бъде прекъсната. Разговаряха на глас за разнообразие, въпреки че мислите докосваха ума на другия далеч преди думите да са оттекнали глухо в тишината.

– Жриците са опасни. Може да объркат всичко. . Но така или иначе бъдещето никога не е било сигурно; няма и да бъде.

Мълчанието завладя пещерата. Не обичайната тишина на мислите им, а тежък застой без изход. Потоците от огън и лед спряха преплитащото си движение и тялото на сфинкса заприлича на статуя от огромни скъпоценни камъни.

– Всичко е прекалено сложно. Няма да се откаже така лесно, а и скоро ще се изплъзне от насоките ни. Ако вече не го е сторил. – отново заговори Танх. – Може би не трябваше да му даваме камъка, въпреки традицията. – Традиция по-силна от закон – дори когато Окото на въздуха е било положено в гнездото си в древния олтар на Баланса, то е принадлежало на краля на Тиен’хара. – Но това бе единствената ни надежда за свобода.

– Вече има още една. – промълви тихо Алаир и синкавопрозрачния лед в крилатото тяло на сфинкса помръкна – забравена сянка се раздвижи под повърхността и тя докосна съзнанието на другата Древна: “Намери ме!”

Излезе побеснял от малката зала, където се срещна с жриците за следобедния им чай. Бяха го посрещнали с открити упреци – как е могъл да закъснее толкова, а и да ги посети в този си вид. И въобще не отчитаха, че вината си беше тяхна.

Сутринта настояваха да тренира с Щитовете им. След като му загубиха половин час в убеждаване, той се съгласи. И отложи упражненията с Отрядите, заради прищявката им. По време на обяда, който пропусна, той работеше в кабинета си – крепостта имаше все повече и все по-невъзможни нужди. Страхуваше се, че скоро няма да се справя с чисто практическото управление на крепостта. А Ти’сейн бе твърдо против развиването на бюрокрация в столицата... “Но ще се наложи да се примири с положението и да склони да назначим поне някой иконом.”, мислеше си той.

След като проведе и обучението с Отрядите, той се присъедини към тях – вярно, със закъснение, но... А Сивена му се сопна за външния вид. Разрошената и невързана коса, няколкодневната брада, която не бе намерил време да обръсне, пръските по панталона от студената вода, с която се изми преди да си смени ризата. И още и още, но той бе престанал да я слуша.

Напоследък жрицата ставаше все по-раздразнителна и трудно поносима. Постоянно мрънкаше за нещо и не можеше да си намери място. И няколко пъти го разпитва за изчезналия Принц – бе му омръзнало да повтаря едно и също, нищо не знаеше... Нищо, което трябваше да знае.

През цялото време Юла безучастно следеше разговора, ако можеше да се нарече така, докато Черис не се опомни и не смени темата. Заговориха за прекрасните чайове на Тиен’хара и как не били много популярни в другите страни. Брет определено скучаеше, но нямаше нищо против – Сивена изглеждаше да се е успокоила. Но скоро избухна отново – тихият, пагубен гняв на жрица.

Дори не разбра какво я прихвана този път. Не издържа на потока й от думи и демонстративно си излезе. Идваше му да тресне вратата, но се въздържа...Погледна през един от прозорците и прокле наум лошото време. Омръзна му – от жриците, от дъждовете, от плахите слуги от селата, които наскоро бе назначил... Всеки път, когато го срещнеха по коридорите, му се кланяха и казваха с почти разтреперан глас: “Милорд.” Никакъв лорд не беше той. Не искаше и да бъде. Воин на светлината бе неговото призвание.

“Воин. Като Каверън...”, мина през ума му, докато с бавна крачка се придвижваше из крепостта. Даде си малко почивка – безцелно обикаляше древните коридори. Бяха си изяснили положението. И Брет се успокои напълно, че Принцът не го е излъгал. Не, че го очакваше от приятеля си, но... Двамата с Каверън дори започнаха да се сближават.

Минаваше покрай стаята, която бе предоставил на силоската пратеница. Неусетно, несъзнателно бе стигнал противоположния край на крепостта – далеч от жриците, далеч от кабинета му, далеч от всичко. Поспря се, припомняйки си за първия път, когато я видя – още задъхана от пътя, с коси скрити в кърпа, а пъстрите й очи светеха с опасен блясък.

Подмина вратата, но отново се спря. Очите й го бяха приковали, не му даваха да диша, да мисли, да действа. Имаше нещо тайнствено и мрачно в Арабела Далин. Тъмночервеното наметало, с което я видя за първи път... Предчувствие за трагично събитие го накара да потръпне.

Поклати глава и се върна. Почука тихичко на вратата, която скоро се отвори. Арабела стоеше пред него – висока, изящна... Премести поглед по правите черти на бялото й лице, от двете му страни се спускаше косата й като червеникавокафява коприна.

– Желаете ли да се разходите навън? – попита я той. Сети се, че все още не е посещавала строящия се град. – Може би да разгледате Ерисея?

Жената го изгледа по-продължително от приемливото, след което отговори:

– С удоволствие.

Вървяха един до друг под отслабващия дъжд. Между тях се бе настанило онова приятно мълчание, което само близки хора могат да постигнат. Никой не продумваше и дума, всеки вглъбен в собствените си мисли. Брет не спираше да се възхищава на походката, на несъзнателните й жестове...

Изведнъж се осъзна. Не познаваше жената до себе си. Силоска при това. Имаше нещо у нея, нещо, което го притесняваше. Но и пленяваше. Мислите му го тревожеха и за да ги прогони, се обърна към нея:

– Не приличате на силоска. – и той самият не знаеше, защо го каза.

Арабела забави малко крачка и обърна поглед към него без да вдига глава.

– А от къде знаете как изглеждат силоските? – усмихна се за кратко тя, но вместо веселие Брет видя само мрак в очите й.

Продължиха да разговарят, навлизайки в строящия се град. Повечето улици все още не бяха павирани и дъждът от последните няколко дни бе превърнал тънкият слой пръст в гъста кал. Велиан бе решил, че трябва да се прокопаят и канавки... Потърсиха младия благородник, Брет искаше да ги запознае. След всичко, което й каза за него и внушителния, макар и незавършен град, който строеше, Арабела спомена на няколко пъти, че й е любопитно да види този човек. “По-добре, че не го открихме. Какво щях да му кажа?”, запита се Воинът, представяйки си глупавата ситуация.

Отидоха на един от големите площади, около които Велиан смяташе да разположи магазините и дюкяните в града. Но сега на него се бе разположил на лагерът керванът на Свободните търговци, пристигнал преди няколко дни. Най-заможните бяха приели гостоприемството на младия благородник, оставяйки другите да продават стоките, донесени освен поръчките на Принца и Велиан. Бяха се появили и няколко сергии, на които тиен’харци продаваха вино, тестени изделия и готвена храна. Особено се ослаждаха на чужденците и приходите на предприемчивите си заслужаваха стоенето под дъжда.

Приближиха към шатрите на Свободните търговци, в които те излагаха стоката си. Арабела не изглеждаше много заинтересована от предлаганото, но постоянно поглеждаше към една от сергиите. Дори попита Воина какво продават там, въпреки че бе очевидно. Ароматите на прясно изпечените сладкиши и гевреци се носеше в свежия въздух. Дъждът бе спрял, но те вече бяха обиколили целия град.

Брет не искаше да се връщат. По време на разходката бе забравил за всичките си грижи, за всичките си отговорности. Никога не се оплакваше, никога не бягаше от тях. Но бе толкова хубаво да си почине, макар и за кратко. Всъщност бе забравил за всичко, освен за жената до себе си. Очароваше го по необясним начин, всеки нейн поглед го караше да се изгуби.

Приближиха сергията и Воинът извади шепа монети на продавача, след което взе един от печените сладкиши. Подаде го на Арабела, която го изгледа с интерес, но скоро се отказа и внимателно си отчупи малко парче. Пръстите, с които държеше усуканото многолистно тесто, белите зъби, с които най-напред изяждаше бадемите и стафидите, прашинките бяла захар, едва забележими по светлото й лице... За първи път жената до него бе изгубила притаеното, хищническото в погледа и осанката си. Посегна инстинктивно да я погали, но се овладя навреме и вместо това приглади косата си, разрошена от лек повей на вятъра.

Скоро мигът отмина, Арабела махна трохите от ръцете си и двамата поеха обатно към крепостта. Малко преди да достигнат портите, тя изведнъж се спря и зарея поглед към Централната кула. Мракът около нея сякаш се сгъсти. “Или е илюзия от издължаващите се сенки?”, запита се Брет и забързано я последва. Тя вече бе няколко крачки напред и вървеше устремено през двора, забравила за разходката, забравила и за него.
* * * * *

Глава на Atealein

Тиха музика се носеше из покоите на Дъщерята-Наследница, а нежен женски глас къдреше думите на песента. Напевите бяха протяжни, думите почти слети и само внезапните извивки на певицата означаваха къде свършват фразите. Гласът бе дълбок и мек и с лекота оплакваше любовта, която съдбата й бе отнела, а Богинята – забранила. Дъщерята я слушаше и поклащаше глава замислено, докато една от прислужничките й прибираше косата, а друга – рисуваше с къна ръцете й.

Бяха минали почти десет дни от вечерта, когато се сбогува с Доверената си. През това време нееднократно се видя с майка си, за да обсъждат жените, които Сумая й бе препоръчала. Едната се оказа, че е твърде млада, другата – твърде стара, третата се оказа, че е благословена и не би било редно да й се възлага допълнителна тежест.. Бе започнала да подозира, че цялата тази взискателност майка й прилагаше единствено към нейните предложения, защото предишната Вречена не отговаряше дори на половината от тях. Лицето на Дъщерята се смръщи при мисълта за предишната Вречена. Слава на Богинята, една от избраничките й се бе оказала подходяща, при това съгласна да поеме отговорността за новия си пост.

Исра Хайрия бе една от Висшите Командващи на Силвиев проток. Произхождаше от добро семейство с традиции в редиците на военните. Бе с няколко години по-възрастна от Сумая, имаше пет деца, като най-голямото й момиче още не бе започнало да се забулва. За нея се говореше, че подбирала мъжете си по бойните им умения и винаги ги взимала в битка. Също така се разказваше, че при едно от пиратските нападения, които й се наложило да отблъсква, един от нападателите успял да я бичува през лицето. Сумая бе виждала лицето й сега – белегът, минаващ напряко през лявата буза към носа и завършващ в основата на челото, бе притеснителен и придаваше на строгото и сериозно лице на жената допълнителна застрашителност и сила. Ала Дъщерята също така бе приказвала с Исра и знаеше, че тя е интелигентна и добре образована жена, с която е приятно да се общува. Даже вътрешно се радваше, че майка й избра точно нея.

Или поне се радваше, докато преди два дни не разбра от нея, че мисли да подложи Исра на изпитанието на кръвта преди да я приеме като Вречена. Вече бе наредила залавянето на необходимата за ритуала жрица на Умбра и изправяше Сумая пред свършен факт – избраницата й или ще оцелее след изпитанието и ще стане Вречена или ще полудее, както останалите провалили се. "Това е толкова нечестно! Нима смее да твърди, че е изправила своята Вречена пред изпитанието? Ха!" Изненада я донякъде готовността, с която Исра се съгласи да се подложи. По обяд бе получила бележка от Майката, че жрицата е доставена и ритуала ще се проведе именно тази нощ.

Прислужничката, която й рисуваше ръцете бе приключила и сега им вееше с едно кръгло ветрило за да изсъхне къната по-бързо. Другата, която трябваше да прибере косата й бе отдавна готова и само чакаше знак от господарката си, за да й донесе огледало да се погледне. Цялата й коса бе сресана и прибрана стегнато в дупата¹, но когато прислужницата понечи да закачи воала към шапката, Дъщерята й махна с ръка. В храма на Богинята нямаше нужда от було, а до двореца щеше да я закара покрит паланкин. Тя все пак взе воала в ръка и се заметна с него, по-скоро от навик, отколкото от нужда, докато се качи в носилката. Ритуала щеше да се проведе призори, както й беше казала майка й, но я викаше още в полунощ..

Когато се качи в храма видя, че на кръглата площатка бе само Великата Майка. Каменния олтар бе покрит с червена покривка и почти приличаше на съвсем обикновенна маса. В кръг около краищата на масата бяха подредени различни по големина съдини съдържащи, както предположи по миризмата, различни билки. В центъра стоеше големия каменен бокал, който се използваше при всички ритуали, включително и Екстенара. Майка й наклони леко глава в знак на вежлив поздрав, а Сумая остави воала й да се смъкне и й се поклони дълбоко, както на нея, така и на статуята на Богинята, която гледаше през рамото й.

– Защо ме повика толкова рано? Нали каза, че изпитанието ще се проведе чак призори?

– Защото е време да започна да ти предавам тези знания, в крайна сметка дори и да не на тази Екстенара, някой ден ще ти се наложи да поемеш тази отговорност пред Богинята. По-добре да започнем отсега.

Великата Майка се завъртя около масата и полите й се оплетоха около глезените й.

– Тази нощ ще ти кажа малко, колкото да те наведа на някои мисли и да ти покажа как се прави на практика. Как би описала времето в момента? – дъщеря й се сепна за момент, след това започна бързо да говори.

– Топло е, все още е топло като през деня.

– След като знаеш това предположи защо ще проведем ритуала призори?

– Тогава е най-студено?

– Кръвта на жриците на Умбра е естествено свързана с огъня. Когато правиш напитка с кръвта им трябва да се стараеш да поддържаш баланса в нея, иначе този, на който я даваш може да пострада.

– Как?

Дъщерята замълча за няколко мига. Поне за това историите, които бе чувала се оказаха верни.

– Продължавай с описанието..

– Ами.. Въздухът е сух, ветровете.. – тя наплюнчи пръст и го дигна високо, а после се завъртя между осемте големи колони, които държаха купола на храма – .. идват от юг. И май се усилват.

Докато тя приказваше Майката обикаляше масата и й изреждаше билките, наредени на нея.

– Щом е сух ще имаме нужда от повече вода.. – тя загреба с шепа една от билките, после добави още щипка от друга – Ветровете ще са силни, значи няма да добавяме нищо.. А луната?

– Първа четвърт. – Майката посипа няколко увехнали цветни листенца в бокала и една перла – А земята? Как да опиша земята?

– Няма нужда да описваш земята. Земята не се мени, тя е неимоверно силна винаги, уравновесява и поглъща всичко, което й дадем. Земята ние внасяме с тези подправки, – тя посочи последната групичка съдинки – които винаги се слагат в една и съща комбинация и най-вече чрез камъните.

– Камъните?

– Винаги трябва да използваш каменен бокал, каменен съд, в който да събираш подправките за напитката и в последствие да размесваш с кръвта на жрицата. Стъклото обезсилва питието, метала засилва някой от другите елементи и води до дисбаланс, дървото също..

Майката разбърка с пръст съдържанието на бокала и кимна на дъщерята.

– Нареди на стражите да доведат жрицата.

Дъщерята излезе бързо от храма и самото й появяване размърда стражата, която седеше при стълбите. Тя забеляза, че бъдещата Вречена е долу и чака да я повикат, но също така забеляза с изумление, че наоколо бе притихнало и само шушукането на вятъра нарушаваше тишината. Колко часа бяха изминали откакто бе дошла не можеше да гадае, бе напълно изгубила представа за времето. Тя се върна в храма, а стражите започнаха да изкачват стълбите, носейки жрицата.

– Не ми каза кога се прилага тази съставка – Дъщерята посочи една от съдинките, а Майката кимна доволно.

– Ще ти кажа после, когато жрицата и стражите си тръгнат. Рецептата е тайна предавата от единствено от Великата Майка на Дъщерята-Наследница, когато наближи времето едната да се оттегли, а другата да поеме щафетата.

– А ако нещо ти се беше случило преди да направиш това?

– Има и други начини да я научиш. Знанието се предава чрез кръвта.. както и много други неща.

Стражите най-накрая въведоха жрицата. Лицето й бе открито, но имаше превръзка както на очите, така и на устата. Майката извади един от кинжалите си с едната ръка, а с другата повдигна леко превръзката на очите на умбрийката. Отдолу блесна полудял от уплаха поглед, който трескаво обиколи присъстващите и оглеждайки покрития каменен олтар и статуята жрицата започна да скимти през превръзката на устата си и да се опитва да се отскубне от стражите. Великата Майка впери властния си поглед в нея и допря кинжала до гърлото й. Жената сякаш се превърна в каменна статуя. Може би дори не дишаше.

– Дръж се прилично и може и да преживееш тази нощ. Не ме слушай и ще умреш веднага. – Майката добави на стражите без да премества погледа си от този на жрицата – Отвържете й едната ръка. Лявата.

Докато две от жените я държаха здраво, третата започна да отвързва ръката й, а четвъртата я държеше. Жрицата все още като че не дишаше, но не се възпротиви и ръката й се протегна напред послушно под ръководството на жената.

– Добро момиче. – кинжала на Майката за секунда се дръпна от шията на жрицата и преряза китката й. Тя изскимтя и понечи да се дръпне, но стражничките я удържаха. Каменният бокал бе подложен веднага под тънката струйка кръв и нито капка не бе пропиляна. Докато Дъщерята наблюдаваше с нескрит интерес действията на майка си, четвъртата жена се приближи с превръзка, с която овърза внимателно раната, когато Великата Майка й даде знак. След това жрицата бе отведена.

– Защо не я уби?

– Може да ни потрябва в следващите дни. Винаги е от полза да държиш някоя от тях наблизо.

– А сега, когато добави кръвта й.. питието готово ли е?

– Не още.. – Майката продължаваше да разбърква сместа. – В зависимост от предназначението на този етап се прилагат още неща. В нашия случай – това е твоя и моя кръв.

Майката взе кинжала, с който преди малко бе пробола жрицата, и решително го прекара през дланта си, на която си личаха доста белези. Дъщерята пое и на свой ред изтиска тънка струйка в тъмночервената течност.

– Ако се добави преди тази на жрицата, огъня в нея я прогаря и въздействието се губи. Добавена след това, съставките вече са внесли необходимото равновесие. Последната съставка се слага, ако човека, който ще пие притежава магическа дарба.

– Исра няма. Тя е воин.

– Исра има.. Но е слаба и се е проявила късно. Затова е воин, а не обучена магьосница. Но въпреки че е слаба – трябва да се сложи. Иначе смъртта й е сигурна. – Майката взе една щипка от прахообразното вещество и я посипа върху кървавото питие. – Сега вече може да извикаш Хайрия. Питието е готово.

Дъщерята се появи отново на входа на храма и при този повторен знак чакащата жена се затича нагоре по стълбите. Майката я посрещна и й подаде каменния бокал, а с окървавената си ръка, досега разбърквала сместа, изписа знака на Богинята върху челото й.

– Пиеш това по своя воля и ако е волята на Богинята, когато се събудиш, ще знаеш правилните думи. Думите на кръвта.

– Да бъде волята на Богинята – бе краткия отговор на Исра, която надигна смело бокала и го изпи до дъно. Почти успя да го подаде на Майката, когато краката й изневериха, а после и съзнанието и тя припадна. Майката прихвана чевръсто бокала и го положи в средата на олтара, докато Дъщерята наблюдаваше нерешително припадналата жена. Великата Майка я побутна към изхода на олтара.

– Остави я тук. Хладния камък ще й помогне, ако е такава волята на Богинята. Имаш нужда от сън. Отиди да спиш.

Дъщерята започна да слиза унесено по стълбите и без сили полегна на възглавниците в паланкина. Да спи след такова събитие? Каква лудост.

Предложението от страна на генерал Брет за разходка в строящата се столица, изненада приятно Арабела и единственото, което я накара да се замисли, преди да приеме, бе някакво вътрешно напрежение, което не можеше да определи точно. Чаровния тиен'харец обаче се оказа повече от приятна компания и скоро под леките пръски на непрестанния за последните дни дъжд, тя се усети, че искрено се забавлява, за пръв път.. от отдавна. Привечер, прибирайки се в крепостта, тя сякаш бе забравила за тревожните сънища и неясни усещания, които я вълнуваха. Докато не прекрачи входа.

Повика сякаш й зашлеви шамар, толкова чист и ясен беше. Той остави всичко наоколо в мъгла и единственото, което видаше бе пътя към него. Единственото, което знаеше бе, че трябва да разбере откъде идва. Тя се спря за миг, след което се забърза напред, а влизайки в крепостта даже се затича. Някаква малка част от съзнанието й напомни, че Брет е след нея, но останалата част го игнорира като нещо маловажно. Тя тичаше през коридорите, взимаше завои, в един трескав маратон из непознат лабиринт, който Арабела скоро се усети, че не беше толкова непознат – същите тези коридори бе бродила из сънищата си през последните дни. Осъзнавайки това тя забави ход, но продължи по пътя на повика. Осветените коридори прерастнаха в сумрачни, а после в абсолютно тъмни и неосветени. Това не я спря.

Тя вървеше уверено в мрака и той се увиваше около стъпките й като наметало, докато не спря в края на тунела. Бе дошла където я бяха повикали и усещаше безкрайно отчетливо присъствието от другата страна на каменната стена. Тя вдигна ръка и я поднесе към преградата, а очите й засветиха със всичките цветове на дъгата и.. се спря. Пръстите й бяха на няколко милиметра от повърхостта, но не напреднаха с нито един за няколкото минути, през които Арабела просто стоеше и сякаш се взираше в мрака с пъстроцветните си очи. Тогава тя примига, сиянието изчезна, а ръката й се дръпна от стената точно толкова уверено и бързо, колкото бе поднесена натам.

Запробива си път наобратно през лабиринта от коридори, унесена и вглъбена в себе си. Стигайки до стаята си, почти пропусна да забележи генерала, който бе застанал срещу вратата с кърпата й за коса в ръце. Арабела я погледна и сепнато вдигна ръка към главата си – дългата й тъмночервена коса се бе разпиляла и се къдреше на вълни по раменете й. Брет спря да подпира стената и се усмихна леко, но очите му останаха сериозни.

– Така се забързахте, че си изпуснахте кърпата.. Къде бяхте? – той й я подаде, а когато тя се протегна, за да я вземе, ръцете им се докоснаха. За един кратък миг пред очите й мина светлинна вихрушка изпълнена със повече образи, емоции, гласове и усещания, които можеше да възприеме. Тя се дръпна бързо и в удивения поглед на мъжа пред себе си разбра, че и той е усетил нещо подобно.

– Аз.. аз.. се изгубих.. стана ми лошо.. разбирате.. – тя се шмугна в стаята си и затвори бързо вратата зад себе си, а загубилия ума и дума Брет само успя да й кимне. Ако преди малко следвайки странния повик от подземието бе забравила за генерала, то сега единственото, за което можеше да мисли бе неговото лице и усещането, когато се докоснаха. Притвори очи и се спусна леко опряла гръб във вратата, без сили и след малко заспа така, седнала на пода.

* * * * *