Пурпурна есен – I част

Застанала на перваза кротко наблюдаваше суетнята в двора на замъка Граон. Вече цяла седмица бе в престолния град на воеводството като специална гостенка. Още не можеше да свикне с мисълта, че младият данайски принц е провъзгласен за воевода на севера, но изненадите не свършваха дотук. Когато остави Алзира в Огнедъб и потегли сама на юг, следвайки свитата на новия воевода, не бе и подозирала, че в тези сурови и забравени от цивилизацията земи, ще попадне на един от най-древните храмове на Богинята-Майка.

Бе яздила няколко дни като се стараеше да следва конната група на около половин ден разстояние, когато смесица от усещания я връхлетя. За миг студения режещ вятър се превърна в топъл бриз, галещ страните й. Каменистата местност, през която преминаваше се изпълни с аромати на пролетни цветя след паднал дъжд, а въздухът заискри от свежест. Усещането я опияни и тя спря коня. Отпусна се на седлото и затвори очи, вдишвайки дълбоко. Потрепна. До слухът й достигна зов. Отвори стреснато очи и се огледа. Нищо. Напрегна слуха си, но не можеше да отличи нищо, различно от обичайните шумове. Отпусна се и тогава го чу отново. Вече бе разбрала – зовът идеше отвътре. Затвори очи и потърси в себе си източника. Чуваше отчетливо ударите на сърцето си. Усещаше кръвта как тече по вените. Усещаше тласъците по артериите. Остана така отпусната и концентрирана и бавно повдигна клепачи. Главата й описа полукръг, когато забеляза сиянието – нежното сияние на изгряващата Луна, толкова привлекателно и блазнещо. Притисна пети към хълбоците на коня в посоката на светлината. Тясна пътека обхождаше каменистото било на хълма. Язди около половин час без да сменя посоката, когато го видя.

Тежките черни колони се извисяваха мрачни и неприветливи, закривайки диска на луната. Бе толкова красиво, че Ерис застина, наблюдавайки със стаен дъх нарастващия лунен ореол над купола на древния храм. Приятното усещане за уют в недружелюбната северна пустош й донесе неописуема радост. Пришпори коня си към самотната постройка в див галоп и тих ужас да не би същият да изчезне като мираж.

Скочи припряно от седлото и завърза юздите за ръбест камък на няколко крачки от портите. Придърпа наметалото плътно около себе си и решително натисна резето. Тежката врата поддаде и с ужасно скърцане заотстъпва педя по педя.

Горещата прегръдка на огъня я посрещна за добре дошла. Ерис остави наметалото да се свлече на каменния под и запристъпва с трепет към вътрешната аула на свещения дом. За миг забрави къде бе и мили спомени я върнаха в родна Умбра. Следваше червените отблясъци по стените до входната арка. Мракът на преддверието рязко отстъпваше на примамливата светлина на десетките огньове, опасващи стените. Светлината бе омекотена от призрачното сияние на отразяващата се Луна в спокойните води на изкуственото езеро в сърцето на ритуалната зала. Обходи с поглед стените. Продълговатите овални сводове на високите прозорци позволяваха на Луна да се къпе в езерото на централната храмова зала при всяка своя фаза. Не бе виждала подобно разположение от век и половина. Прокара длан по леко издигнатите стени на езерото и усети приятната топлина. Усмихна се одобрително – храмът се поддържаше добре. Потопи ръката си в чистата мека вода и настръхна. Усещаше почти неестественото равновесие на стихиите с всяка фибра от тялото си.

– Вървете си! Посетители не са желани!

Гласът, тих и учтив, не заблуждаваше в своята категоричност. Ерис се усмихна. В храмовете на Богинята-Майка случайни гости не бяха добре дошли. Обърна се по посока на гласа – не видя никого, но знаеше, че те са някъде там.

– Името ми е Ерис. Посланик на Съвета съм.

Огромният камък с рубинен цвят на пръстена й захвърля огнени отблясъци в потвърждение на думите й. Мълчанието се проточи твърде дълго, когато друг глас попита:

– Посланик къде?

Ерис се изсмя. Подозрителността бе качество, което високо ценеше, особено из чуждите земи.

– Където ме е пратил Съвета, Айслава. Толкова често ли посрещате свои, че да ги държите на прага? – опита се да звучи възмутено, но номерът не мина.

– Дръж се прилично, Дъще на Огъня, и не забравяй къде се намираш! – гласът, плътен и строг, отекна по базалтовите стени и се оттече в примамливото спокойствие на езерото.

– Простете, Майко – Ерис сведе глава в нисък реверанс, положила дясната ръка на челото си в знака на посветените. Пръстенът засия. – Твърде дълго скитам по света... Но грешите, Айслава, не съм следвала Огъня, а повелите на Майката... Макар и преди доста време. Всъщност, Тя ме повика тук. На това място...

Мълчанието бе нарушено от едва доловими стъпки на боси крака. Обърна се. Различи силует на дребна жена, който приближаваше към нея. Меката светлина от огъня и езерото я осветиха, щом излезе от сенките. Бе облечена в дълга ленена роба в пурпурен цвят, а лицето й бе покрито от гъста мрежа бръчки, през които надничаха две живи сини очи. Косата й, каквато и да бе била на цвят преди, бе приела снежната белота и 0запазила единствено гъстотата си. Дребната фигурка се движеше с особена грация, въпреки годините живот, които носеше на плещите си. Ерис се учуди откъде идваше тази сила на гласа, която сама бе изпитала преди малко, но бремето на Айслава очевидно си казваше думата.

– Повикала те е? – тихо повтори думите й старата жрица, докато внимателно я оглеждаше с леко присвит поглед. Ерис мълчеше. – Ищари, посрещнете гостенката.

Две млади жени, почти деца, притичаха боси с малък леген и кърпа. Ерис приседна на парапета на езерото, докато ищарите освободиха краката й от обувките, измиха ги в горещата вода и внимателно ги избърсаха. Ерис стъпи върху приятно затопления от подземните тръби каменен под. Определено храмът бе добре поддържан. Последва Айслава към подземното ниво, следвана от ищарите.

Чувстваше ги като иглички по стъпалата си. Бе изпила отварата, давана преди пречистването с огън и сега танцуваше върху жаравата. Обичаше състоянието на транс, в което се покоряваше на Огъня. Обичаше силата му, страстите, които будеше у нея, спомените...

Движеше се все по-бързо, следвайки ритъма на ударите по куалето. Едрите мъже около жаравата налагаха опънатата кожа и изпиваха с очи голото й тяло. Краката й сякаш се движеха сами. Айслава бе застанала на издигнатия олтар вперила немигащ поглед в очите на Богинята-Майка. Светещите огромни рубини щяха да дадат знак за надуване на рога, оставен в нозете на Майката. Тялото на Ерис бе плувнало в пот, когато чу дълбокия звук. Изпадна в конвулсии. Мъжете я прихванаха и я потопиха в студената вана. Огънят бе сякаш навсякъде. Образи от миналото изпълниха съзнанието й и болката забушува в синхрон с огнената стихия в нея. Наглата усмивка на Танх. Смразяващият поглед на Алаир. Пълните с желание очи на И’сул. И’сул...

Кръвта й закипя и тя отвори очи. Посрещнаха я ужасените погледи на ищарите и замислените сини очи на Айслава. Погледна към ваната – бе изпарила водата, а камъкът на пръста й хвърляше гневни отблясъци за още. Вълна на сила се надигна у нея. Не можеше повече да стои зад затворените врати, имаше нужда от въздух, от пространство. С рязък жест отблъсна подадената й ръка на младата послушница и хукна навън. Тежката врата на храма й се стори като завеса. Тя тичаше, подгонена от призраците в главата й, тичаше, бягаща от силата на желанията си, от себе си.

Стигна скалите и водна шир в подножието им я предизвика със спокойствието си. Ерис вдигна ръце и закрещя проклятия. Небето се раздвижи и придоби цвят на индиго. Ветрове подеха вълните и скалите се покриха с бяла пяна от връхлитащата ги водна стихия. Притаеният допреди минути залив побесня в синхрон с бурята в самата нея. Светкавици зашариха дантели по надвисналите облаци и тътенът й даде нови сили. Едри капки дъжд заблъскаха по каменистата земя. Ручеи се застичаха по извивките на тялото й. Не бе предизвиквала никога такава буря. Вложи всичките си сили, за да забрави....

Намериха я след час припаднала върху същите онези скали...

– Ти си Избраната, нали? – гласът на Айславата бе уморен. Подаде й чаша с някаква течност – Пийни, ще се почувстваш по-добре...

Ерис се надигна от леглото. Чувстваше се ужасно отпаднала и мускулите по цялото тяло я боляха. Отпи глътка и се закашля. Отварата миришеше ужасно.

– Пий, пий... – ръката на Айслава беше твърде силна, за можеше да й се противопостави в това състояние. Задави се, но бе успяла да погълне половината от течността. Усети как напитката затопли мускулите й и се почувства освежена.

– Колко време съм спала?

– Днес е четвъртия ден. Имаше треска. Бълнуваше...

Ерис с усилие седна на леглото и придърпа леката бяла роба метната в единия му край. Навлече я със стон – ленът бе станал прекалено груб за изтерзаното й тяло. Поседя няколко минути, опитвайки се да запази равновесие и стана решително. Не успя да направи и две крачки. Залитна и се подпря на прозореца, облегната на ръката на Айслана. Погледна навън и очите й се разшириха.

– Това не са ли...?!

– Ндегета, да.

– Но... – Ерис не знаеше как да продължи. Силоски птици толкова на север?! И все пак, съществуването на храма на Богинята-Майка точно по тези земи, бе не по-малко абсурдно. Придвижи се до леглото, подкрепяна от Айслана.

– Дълго е за обяснение, – старата жрица махна пренебрежително с ръка, а после се вгледа в очите й – но ти не ми отговори... Ти ли си Избраната?

Ерис кимна – нямаше сили за повече.

– Предположих го, след като видях силата на Огъня у теб, а после и бурята... Из целия север няма и наполовина толкова силни жрици, а съм виждала доста... – помълча малко. Странно, но на Ерис й се стори, че Айсава е притеснена. – Пък и бълнуванията...

Ерис се намръщи, но нищо не каза и старата жрица продължи.

– Не зная дали знаеш, но ние съхраняваме кръвните линии... Разбрах, че си направила Жертвата...

Ерис стана още по-мрачна.

– Дъщеря. Сама го предложих на Айслава на храма, където отраснах, а и където се завърнах след... Тиен’хара... Помолих те да направят подбора, за да ги даря с чиста кръвна линия... Роди се дъщеря, но не ме разпитвай повече – единственото, което зная е, че е последвала Пътя на Огъня... Дори името й не разбрах...

Старата жрица се наведе над лицето й и почти прошепна.

– Но можеш да проследиш поколенията... Да срещнеш наследника си... Твоята кръв. – очите на Айслава горяха – Ще ти помогна. Това ще бъде моят дар към теб, Избрана.

Ерис погледна малката каменна плочка на медальона, който Айсава й даде при напускането на храма. Символи, които не познаваше я покриваха, изписани около глава на сова. Бе попитала как ще разбере, но отговорът „Ще разбереш!”, остави само още неизречени въпроси. Стисна медалиона между дланите си.

Глъчката се усили и забързани стъпки я накараха да се обърне към вратата. Аркип със замах нахлу в стаята леко поруменял от студа навън.

– Графиньо, водя ви изненада – засмяно отстъпи встрани и зад него засия усмихнатото красиво лице на Таис.

– Ах... – Ерис възкликна от изненадата и от парещата болка между дланите си. Медалионът падна на пода, нажежен до бяло и няколко чифта очи се приковаха в камъка.

* * * * *

Глава на Jaar

Погледът му бавно се плъзгаше по редовете, изписани със закръгленото силоско писмо. Вдигане на вежда от изненада, наблюдавайки внимателно жената отсреща, но тя не даде израз да е доловила жеста му. Някои думи разбра по смисъл, но едно определено нещо му направи впечатление:

– Доверена... Значи не сте само вестител на Дъщерята? – бяха първите му думи, след като остави писмото настрана.

– Не съм казала, че съм само вестител… – отвърна Арабела без да довърши мисълта си.

Принцът я погледна със сребристите си очи, които едва забележимо засилиха слабото си сияние и студена усмивка се появи на лицето му. Мълчанието, сякаш увиснало между двамата продължи повече от приетото и Ти’сейн побърза да продължи разговора, настоявайки все пак да разбере нещо повече:

– А тогава сте и...?

– Аз съм много неща, милорд, но освен вестител съм и Доверена на Дъщерята.

– Моля ви, не мисля, че е уместно да ме наричате "милорд", когато вие самата сте доверена на Наследницата на Силосия. – въпреки че не го показа, Ти’сейн се впечатли от отговора й. “Много неща... И едно от тях ли е мракът в кръвта ти?”, искаше му се да я попита, но вместо това изслуша отговора й.

– Това би била твърде голяма фамилиарност, според мен. Но както желаете. Вие сте домакинът в тази крепост. Как бихте искали да ви наричам тогава, Принце?

– Никога не са ми допадали официалностите. В крайна сметка – какво значение има? Оставям решението на вас. Но, предполагам няма да разговаряме отново. Навярно скоро ще напуснете крепостта с отговора на писмото?

– Всъщност тук ми хареса много, имате доста атрактивни – Арабела се извърна и стрелна с поглед Брет – местни забележителности. Мислех да поостана известно време, а и не съм сигурна, че бих приела да съм ваша вестителка. Нали разбирате, обичаи... Богинята не би одобрила.

Завъртането на очите й не остана незабелязано за Ти’сейн, който въпросително изгледа Брет. Воинът стоеше в другия край на залата и разсеяно проследяваше отраженията, наслояващи се едно върху друго. “Поредното общество, залъгвано от сляпи вярвания” – едва се сдържа да не изсумти, чувайки за религията, но все пак само каза иронично:

– Одобрението на Богинята не ме засяга. Но ще се съобразя с вашите вярвания.

Опасен блясък просветна в очите й и Арабела отвърна рязко:

– Пустинния вятър също не засяга пясъчните дюни и въпреки това те се менят под силата му дори без да подозират.

– А могат ли да подозират какво се крие зад вятъра... – някак отнесено каза той. – Чия ръка замахва, за да го създаде...

– Ако вярвате, че има ръка, която указва посоката на вятъра, то вие сте по-набожен от мен човек, Принце. – изглежда се бе поуспокоила малко тя.

– Ако набожността е това, което ни различава от дюните, тогава да, набожен съм. – изсумтя той и се усмихна насреща й. – Уверявам ви, че зад Вятъра винаги стои нечия ръка. Но мисълта ми бе, че нищо не е случайно, винаги се крият нечии интереси.

– Една прашинка не може да обозре цялата дюна, на която принадлежи, какво остава да разбере вятъра или да стигне до ръката, която го движи, ако има такава. Тя не товари съществуването си с въпроси, които не е ясно дали имат отговор. За разлика от хората.

– За разлика от хора като мен, да... – провлачи Ти’сейн. – Скромността явно не е присъща на прашинки като моята личност, или поне така съдя по думите ви.

– Въобще не съм споменавала нищо за скромност, Принце.

– По-скоро за придаване на важност. – Не изглеждаше засегнат от думите й, но въпреки това Брет нервно запристъпва от крак на крак и разтревожено следеше размяната им на реплики.

– И за това не съм говорила. – може би с намек за неразбиране поясни тя.

– О, нима? – попита я развеселен той и продължи: – Явно културите ни се различават доста една от друга. Тиен'хара ще се радва на вашето присъствие. Бих искал да науча повече за Силосия, особено след като поставихме началото на доброжелателни връзки между страните ни.

Ти’сейн бе убеден, че жриците ще се очароват от гостенката в крепостта. “Ще прекарат още по-интересно остатъка от времето си тук ”, помисли си с доволство той.

– За мен ще бъде чест да разширя кръгозора ви на изток по време на престоя си.

– А за мен чест, да ви покажа забележителностите на Тиен'хара. Но нека спрем дотук с въпросите на честта. Брет, нали ще изпратиш Доверената? – с настоятелен поглед подкани той приятеля си и след това се обърна отново към Арабела за довиждане: – Не бих искал да ви задържам повече. Желая ви лек ден.

Намаляването на деня започваше да става осезаемо. След еднта седмица, пракарана на юг в пустинята, Ти’сейн намираше прояманата дори за твърде бърза. Започна да се стъмва сравнително рано, а той имаше още толкова работа. Остатъка от следобеда се бе занимавал с документите, които, въпреки намесата и отсяването им от страна на Брет, бяха отрупали писалището му.

Въртеше в ръка високия сребърен бокал и отпиваше разсеяно от превъзходното тиенхарско червено вино. Отдавна бе загубил концентрацията си върху книжата, пръснати по полираното дърво. Бе се отнесъл с мислите си и осъзна, че с периферното си зрение все още вижда знойните пясъци на пустинята. Напрегнатото пътуване му бе направило силно впечатление, което сега му бе трудно да потисне. Сякаш всеки момент щеше да усети сухият въздух да навлиза в дробовете му, да изтръгва бързо и неумолимо влагата от тялото му.

Поклати глава и отпи отново от виното, най-вече за да се убеди, че в чашата има някаква течност. Нямаше смисъл повече да се занимава с чиновническата работа. Също както на приятеля му тя не допадаше на Принца. Брет отново бе споменал нещо за иконом. Все пак щеше да се окаже прав. Крепостта се оживи дори прекалено много и възникваха все повече необходимости.

Остави чашата на тъмното лакирано дърво малко по-рязко и тя се заклати леко. За миг реши, че ще олее всичко с вино, но преди да посегне да я задържи, тя застана стабилно. “Равновесието е разклатено. С всеки ден запазването му става все по-несигурно.” По скоро проблясък, отколкото мисъл премина през разума му...

Взе тъмносиньо-сивия халат, преметнат на облегалката на креслото за гости и го облече с доволно мързеливо изражение. Достави му удоволствие да усети чистата мека тъкан, с която да предпази тялото си от лекия вечерен хлад, който ранната есен носеше със себе си. “Нормално време, между жега и студ...”, усмихна се той и излезе навън.

Отдавна не се бе разхождал извън крепостта. Разкаляната земя, лекия нощен ветрец, който го караше да потръпва, засилващото се сияние на звездата, силуетът на строящия се град... Всичко бе ... правилно; по един много особен начин – сякаш завинаги щеше да остане такова, в този привиден мир и хармония, в тази идиличност, идеалистичност дори. Замисли се, този път забравяйки собстените си цели и дългове, замисли си се за хората – в крепостта и в Ерисея, за тези по земите на север от платото. Обикновените хора, за които той беше поредният владетел. Тях не ги интересуваха неговите дела. Колко от тях щяха да усетят разликата, ако в крайна сметка успееше?

Навлезе след строящите се къщи. Сравнително малки с големи вътрешни дворове, които сега представляваха разкаляни парчета земя, отрупани със строителни материали и отломки. Велиан искаше да построи колкото се може повече сгради до настъпването на зимата. Бъдеите собственици щяха да решат дали да си разширяват къщите, или вместо това да си запазят малките паркове. По разкаляните улици цареше оживление – всякакви хора, но предимно работници, бързаха нанякъде. Бе време за вечеря, а и лятото сякаш се бе оттеглило със залеза и никой не искаше да остава навън. Пък и не се знаеше кога отново ще се излее поредния порой.

Остана изненадан да види светещи прозорци. Не знаеше, че някои вече са се нанели. Въпреки че сградите все още имаха суров вид, а градът не бе особено уреден, хората не пропускаха новите възможности. И, естествено, търговията вече бе започнала. И въпреки това на този етап Ти’сейн виждаше в Ерисея само едно голямо село без домашните животни. “Но пък имаше достатъчно коне и камили.”, развесели се той.

Спря се пред един нисък, но набит мъж на средна възрат, който лакираше някакви дълги дъски пред дома си. Вътре се виждаше жена му, която шеташе в почти празната стая и явно приготвяше вечеря. Личеше си, че идват от близките села. Принцът се зачуди какъв град би се получил с такива разнообразни жители. Но това бе грижа на Велиан.

– Добър вечер. – поздрави го той. – Предполагам отскоро сте тук.

Мъжът продължи заниманието си и не вдигна глава от светлото дърво в краката си. Потопи четката в сместа от восъци и смоли и продължи да маже дъската.

– От скоро. Както всички тук. Избягахме с жената от Херцогството малко преди войниците на Магистратите да се развилнеят по селата. – езикът му бе обикновен, но не и просташки и той не се притесняваше да говори пред непознатия. – Решихме, че тук животът ще бъде малко по-спокоен.

– А нападенията над крепостта не ви ли притесняват? – попита го Ти’сейн и колкото и странно да бе за него самия, напрегнато очакваше отговора на мъжа.

– Не му е лесно и на този принц, но засега не сме пострадали. Пък и тук е хубаво, градът ни харесва. Искаме да отворим дюкян с жената. Дърводелството ми се отдва, а тя... – човечецът се поспря, чувайки смеха на непознатия. Най-сетне вдигна глава към него и с леко намръщено лице огледа облеклото му. Погледът му се спря на засмяното лице и сребристите очи, весело проблясващи в тъмния сумрак. Пребледня, изпусна четката и запелтечи:

– Принце... Аз... Простете... Не съм искал...

Ти’сейн удържа смеха си и махна с ръка. Наведе се, вдигна четката от калта и я подаде на уплашения мъж. После го потупа по рамото и му каза:

– Хайде, приятелю, успокой се. Не съм чак толкова страшен, колкото говорят хората.

– Не, никой не е говорил такива неща. – каза човечецът, позволявайки си плаха усмивка.

– Разбира се. – отвърна му Принцът. – Хайде, отивай да вечеряш, яденето ще изстине. – подкани го той и се обърна към жената, която стоеше неподвижно в рамката на вратата и не смееше да каже нищо. – Желая ви приятна вечер, госпожо.

Не можеше да си обясни защо, но приповдигнатото настроение не го напускаше. Спря се пред сергиите на Свободните търговци и заразглежда различни питиета. Бе му хрумнало, че ако бившите озикски благородници оценяха качествата на напитките от Неа, може да увеличи приходите в крепостта-столица и в Ерисея; специално тази търговия смяташе да минава само от там. Подаде малката кесия със сребърници на мургавия търговец, който говореше доста завалено, и му каза да достави на сутринта запечатаните делви в крепостта.

Стигна до края на платото и полукръглия площад, отвъд който някога щеше да се строи дворец. Но това Велиан го бе оставил за най-накрая. Принцът разпита няколко войника, които кръстосваха празното за сега пространство. Само голямата шатра, закриваща входа на тунела се виждаше съвсем близо до ръба на отвесните скали.

Ти’сейн влезе в една от големите къщи около площада и завари младия благородник на една голяма маса с архитекта и главния строител на Ерисея, както и други негови доверени хора. Още от вратата каза:

– Залезът е прекрасен тази вечер. Ще ми позволите ли да се присъединя към вас за вечеря?

Велиан веднага го покани и каза на един от прислужниците, застанали до стената, да донесе стол за Принца. Разговорите на масата се оживиха още повече, но през повечето време Ти’сейн само слушаше и наблюдаваше. Младият мъж, който постоянно се доказваше от първото нападение насам, наистина бе способен и заслужаваше поста си. Бе се отдал на начинанието си и увличаше и другите. Или поне успяваше да приложи техните способности.

Поговори малко с него за плановете му за Ерисея и спомена, че търси иконом за крепостта. Благородникът му обеща да подбере най-подходящия човек и стана да го изпрати, когато Принцът благодари за вечерята и се сбогува с другите.

Ситни капчици напояваха дългата му коса, но Ти’сейн не им обръщаше внимание. Бе погълнат от мислите си. Трябваше да се научи да се доверява на околните, въпреки че събитията в последно време говореха точно обратното. Разбираше, че вече не може да се справя сам с всичко. Ще се доверява, ще рискува и ще избягва да греши в преценките си. Или поне ще опита...

Прибра се в крепостта и въпреки че бе станало късно, се отправи към стаята на Каверън. Влезе без да чука и видя Щитът, седнал на земята, който си подхвърляше камата с отмерени движения и всеки път я улавяше за острието.

– Готов ли си? – попита го Ти’сейн.

Другият мъж се сепна, изпусна камата и тя одраска леко потрепващата му ръка. Тънка струйка светла кръв потече по кожата му и няколко капки обагриха светлия бежов килим, сливайки се с червените цветя, разпръснати по него. “Живи цветя на объркване и страх сред изкуствени, тъкани от нечия ръка.”, помисли си Принцът. Вече знаеше какъв ще е отговорът на Щита, още преди да го е чул. “Какво заплиташ, Таис? Защо измъчваш човека?” Но жрицата сигурно бе на стотици километри и едва ли би му отговорила, дори да беше в крепостта.

– Не мога, Ти’сейн. – тихо промълви Каверън. – Връзката е здрава, клетвите – прекалено силни. Не мога... – повтори той и наведе глава.

– Нали знаеш какво означава това, Каверън? – със студен и равен глас го попита Прнцът.

– Да. Още утре заминавам и повече няма да ме видиш.

– Лъгал си през цялото това време. Сега ще се върнеш при нея и ще й разкажеш всичко, което иска да знае и си успял да научиш. Върви тогава... – дори и слабото му желание за доверие се бе изпарило.

– Грешиш, Принце. Дори не зная къде е Таис. И нямам желание да я срещам.

Мислите запрепускаха зад сребристите очи на Ти’сейн, тънки лъчи светлина се запреплитаха с тях и той в крайна сметка реши да опита:

– Утре заминаваш, да. Но по поръчка на Тиен’хара.

Щитът го погледна очудено и само попита:

– Къде?

– Силосия. – бе лаконичният отговор на Принца, който побърза да напусне стаята.

Насочи се към покоите на Брет и се зачуди дали той ще бъде там. След аудиенцията не се появи цял следобед, което още повече го убеди, че нещо става. Въпреки това приятелят му си беше в стаята. Не каза нищо, само го погледна въпросително, но Воинът не реагира. Или се престори, че не е разбрал безмълвният му намек.

“Но всъщност какво право имам да го разпитвам. Като Воин той принадлежи на Тиен’хара, но иначе...”

– Утре сутрин искам да се срещна с Арабела. Ще й предадеш, нали? – попита го той и побърза да добави, виждайки че приятелят му още сега се запъти към вратата: – Не, не е нужно да е точно сега. Утре сутрин.

– Разбира се... – отговори му Брет и се отпусна в едно кресло, тапицирано с плат на зелени и червени шарки.

Поговориха още малко, след което Принцът го остави. Заизкачва се по стъпалата на Централната кула, подмина етажа, където бяха собствените му покои и излезе на покрива. Дъждът бе спрял, а вятърът сякаш вече бе подминал крепостта, устремен на юг към размирните земи на Херцогство Озикс.

Ти’сейн захвърли дрехите и се остави на яркото сияние на знамето да го погълне. Сля се със силата на звездата и потъна в сънища, облени със светлина...

* * *

Събуди се рано. И без това не бе спал много през нощта. В началото се чудеше какво все пак да каже на Ти’сейн, но после мислите му отново се отнесоха към Арабела. И сега отново не спираше да я търси – да зърне лицето й, да чуе стъпките й, да усети аромата на косите й...

Наблюдателите му бяха казали, че всяка сутрин посреща изгрева на една от кулите, гледащи на юг. Трябваше да я намери заради заръката на Принца, но всъщност искаше да се срещнат.

Изкачи се до покрива на кулата и хладния утринен въздух го посрещна. Арабела стоеше с гръб към него, зареяла поглед на юг. Представи си пъстрите й замечтани очи, потайното, непознатото, което криеха в себе си. Изгревът обагряше пуснатите й коси в огнено, придавайки й повече обаяние. Повече, отколкото можеше да понесе.

Приближи се тихо и я погали. Онова разтърсващо усещане отново го завладя. За миг и жената настръхна, готова да се извръщане и удар, но го позна и застина под ласката му. Все пак Брет бързо се отдръпна и й каза:

– Арабела, Принцът иска да те види отново.

– Толкова скоро? – уж изненадано попита тя, но в гласът й не се долавяше никакво очудване.

– Да. Но преди това ще закусим. – отвърна той и я поведе надолу в крепостта.

Топлите лъчи на изгряващото слънце го събудиха. Светлината в кръвта му пулсираше с нови сили. Стана от голите каменни плочи и отново огледа платото. Облаците се бяха разпръснали, може би последвали вятъра на юг. Ерисея вече се раздвижваше, а псотовете в крепостта се сменяха. На една от южните кули Ти’сейн забеляза двама души, в които разпозна Брет и Арабела. Близостта им, начинът, по който стояха един срещу друг, го убедиха напълно, че между тях има нещо. Мобе би тепърва се зараждаше, но...

Облече халата си и отиде да се измие и придаде прилиен вид на дългите си, разхвърляни черни кичури. Щеше да се срещне с вестителката от Силосия малко по-късно. Сега го трвожеха виденията и сънищата от изминалата нощ, в които отново крачеше сред каменните статуи на първите Пазители след падането на Тиен’хара. Но сфинксът не бе сред тях. “Какво още крият Алаир и Танх?” Въпросът не го оставяше на спокойствие, докато слизаше в подземията на крепостта.

Още преди да достигне каменната врата към залата, където Пазителят бе окован, Ти’сейн погали с лъч светлина вградения диамант и канарата се отмести точно навреме пред него. Без да се спира прекоси цялото разстояние до крилатата фигура и за втори път, откакто бе открил сфинкса, той застана толкова близо до него. Изгледа неотколнно изненаданото лице от виещи се потоци огън и лед и попита с режещ глас:

– Докога си мислехте, че ще ме лъжете? И’сул е бил първият Пазител след падането на Тиен’хара.

Мълчанието надвисна в залата, невидимо като стегите на сфинкса. Сливането на двете съзнания, което той представляваше, объркано се разместиха, но най-сетне Танх проговри, сякаш нищо не беше се случило:

– И’сул Прокълнатия... Да, беше Пазител. Но за толкова кратко. – Мислите на Алаир оттекваха в съзнанието му: “Научил е нещо, но не го е разбрал правилно. Отчасти ние съсипахме последния крал и доведохме до разпадането на владенията му. И до угасването на звездата с последния му дъх.” Огненото лице продължи да говори: – Той се провали, не успя да понесе дълга си. Това бе и неговото проклятие. И камъкът дойде у нас – да го пазим, докато се появи наследник на Светлината.

Сребристите очи на Ти’сейн не се отместваха от тези на сфинкса. Поседяха така известно време, след което Принцът излезе от пещерата.

“Мисля, че и този път го заблудихме”, не посмя да каже гласно Танх. “Да, но докога?”, попита Алаир и потоците от огън и лед продължиха разтревожено да се преплитат...

Чу се високо почукване и Брет отвори вратата, въвеждайки Арабела в кабинета на Принца. Този път аудиенцията бе неофициална и той започна с въпроса, който най-много го интересуваше в момента:

– Отговорът на писмото е готов. Надявам се няма да имате нищо против, ако го изпратя по мой вестоносец?

* * *

Жаркото слънце на пустинята ги посрещна и тази сутрин. Ти’сейн не се бе появил, ане можеха да го чакат повече. Запасите им от вода застрашително бяха намалели, а ги чакаше дълъг път назад. Самра само се надяаше, че Принцът е оцелял и сега се възстановява. Или предпочита да не рискува, връщайки се в Храма.

Заклинателите го увериха, че са намерили някои безценни неща в подземията, както и много други, които ще трябва да проучат. Каквото и да станеше с Ти’сейн, Джендин досега бе спечелила достатъчно. Раджата се усмихна доволен, омота главата си със синьо-бежовата кърпа, която вече приличаше на парцал и поведе малката им група. Двамата Ловци бързо минаха отпред, търсейки пътя – вслушваха се в гласа на пустинята, в танца на пясъците й. А Самра още веднъж се замисли за Принца и се помоли все пак всичко да е наред и да се видят отново. Макар и малко странен, този човек му бе симпатичен.

* * * * *