Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Схемата обаче не проработила. Ридли предложил идеите си, без да взема предвид отношението на островитяните и техните съмнения. През 1980 г. парламентът отхвърлил тези предложения, като направил за Ридли този ден „най-лошият ден в политическия му живот“. Той оставил ръмжащата Камара на общините „с побелели лица от шока“. Фолкландското лоби блокирало единственото възможно решение на проблема. Островитяните най-накрая победили.

Аржентина направила последен опит. При една напрегната сесия през 1981 г. в поверителната стая на ООН в Ню Йорк, индустриалният аржентински заместник-министър на външните работи, Карлос Кавандоли, се опитал да обори съмненията на островитяните от Фолкландските острови. В една сцена, описана от наблюдател на тогавашните събития, като „сатанинско разпъване на кръст“ политически обиграният Кавандоли се изправил пред една стена за политическите амбиции на аржентинците, когато се срещнал с делегацията на фолкландците, на която обещавал всякакви примамливи условия: автономен регионален статут, език, обичаи и права, пари. Опитал всичко. Островитяните отказали всички благини, независимо от предложенията да бъдат построени училища, болници и нови пътища.

Един източник във Фолкланд през 1982 г. дори заявил, че аржентинците толкова отчаяно се надявали да получат благоразположението им в Ню Йорк, че дори им обещали „един милион долара на семейство“, ако се съгласели там да бъде въведен аржентински суверенитет. Твърди се, че тази сума била обърната в контрапредложение от фолкландците, на „един милион долара на човек“, и то „само на истинските островитяни“, които били описвани от келперите като „британски граждани, родени във Фолкланд“.

Аржентинското безсилие и неудовлетвореност нараствали. До 1982 г. те били спечелили битката срещу лявото крило в политиката, но това била проблемна победа, горчиво наследство от бруталност, мъчения и военни репресии. Аржентинските политици били в смут заради гражданските вълнения по улиците, хиперинфлацията в икономиката и масовата безработица. Военното министерство било „затворено“ и блокирано от суровите международни спорове със съседно Чили заради канала Бигъл около нос Хорн. Накратко, управляващата аржентинска военна хунта на генерал Роберто Виола имала военни проблеми и вкъщи, и навън. Само две светли надежди просветнали на тъмния небосклон: първо, новата американска администрация, която ухажвала аржентинската военна хунта, понеже разчитала на нея да построи антикомунистическа съюзническа преграда в Латинска Америка; второ, възродената надежда, че Фолкландските острови пак щели да бъдат аржентински, което щяло да допринесе за политическия триумф пред света и на новата хунта. От началото на 1982 г. тя била командвана от армейския генерал Леополдо Фортунато Галтиери.

Хунтата на Галтиери завзела властта през декември 1981 г. Нейните трима членове били твърди военни мъже, абсолютно решени да се справят с всички аржентински проблеми и да започнат с чист старт. „Тачерит“ — това била новата система от реформи на пазарната икономика, която изместила встрани провалилата се перонска структура на работни заплати, данъци, такси и работа. Новият външен аржентински министър, Никанор Коста Мендез, пак се върнал в офиса си във Външно министерство, с ясна цел и задачи за външната политика на Аржентина. Подкрепена от Америка, начело с Рейгън, Аржентина вече била свободна да поема инициативи, да се изразява добре и да търси своето място при международни спорове и диспути. Това й дало възможност да стане мощна регионална сила.

Хунтата на Галтиери знаела, че трябвало бързо да постига добри резултати. Икономическите реформи били болезнени и докато не бил постигнат някакъв национален успех, голямото всенародно недоволство, организирано от предизвикателните профсъюзи, както и многопартийната опозиция, щели да бъдат прекалено силни. Южният „вятър на недоволството“ бил неизбежен. Понеже инфлацията достигала рекордните 140% на месец, животът на 28 милиона аржентинци бил отчаян, като ситуацията се влошила най-много от септември 1981 г. до март 1982 г. Политическите инициативи на хунтата тогава също били отчаяни и спешни. Нещо трябвало да се направи в тази насока. За фолкландците хунтата на Галтиери предприела двойна стратегия, т.е. да натискат дипломатически ООН, но заедно с това се подготвяли да завладеят фолкландците със сила, ако британците не предложели някакво по-разумно решение.

Британците, и най-вече британското външно министерство, давали вид в началото на 1982 г., че били хванати като зайци в капан, когато хунтата завладяла Аржентина. Първите прояви на нетърпение се появили при подготовката от Коста Мендез на нови преговори в ООН в Ню Йорк. В аржентинската преса през януари 1982 г. се появила статия, където било съобщено следното: „Ако следващият кръг от преговори с Лондон се провали, то Буенос Айрес ще завземе Фолкландските острови тази година с военна сила.“ Когато аржентинската делегация тръгнала за Ню Йорк, около нея се струпала тълпа на летището. Британското външно министерство класифицирало тази проява просто като изблик на прекалени емоции. Двете страни започнали да не разбират своите позиции по тези въпроси.

Корените на появилото се неразбирателство били ясни: британците не разбирали политическото напрежение, с което се сблъсквала аржентинската хунта, докато аржентинците пък не разбирали позицията на британското правителство през последните десет години. Истинската политика на Англия относно Фолкландските острови щяла да се забави. Аржентинският външен министър разбирал това прекрасно. Макар че бил постигнат политически и дипломатически прогрес, още съществувал проблем. Британското външно министерство винаги адресирало проблема с Фолкландските острови към съответното лоби в Англия, като така отрязвало правомощията му, или обявявало за проблемни желанията на самите островитяни. Само това станало ясно на Ридли от цялата безнадеждна ситуация. Но дори да било така, от аржентинска гледна точка британците получавали прекалено ясни сигнали през годините, които потвърждавали, че те си говорели само самоцелно, без да искат реално да се отърват от колониалния си товар.

Тези сигнали никога не били част от цялостната политика на британските правителства между 1965 и 1982 г. Но за аржентинците, които виждали в Малвинските острови главен политически проблем, тези сигнали били част от британската политика. Аржентинците вярвали, че британците показвали с всеки свой жест желанието си да продадат или да се отърват от Фолкландските острови. Още повече, че британците им предоставили няколко сигнала, които не можели да бъдат сгрешени. През 1976 г. аржентинците окупирали Южен Тул, в Южните Сандвичеви острови. Британците направили само немощен протест. Когато били подписани комуникационните споразумения с фолкландците през седемдесетте години, аржентинските военни решили да прокарат ЛАДЕ (островната авиационна компания) навътре в основния остров, като заедно с това островните нефтени запаси започнали да бъдат транспортирани и управлявани от ИПФ, аржентинската национална нефтена компания. Всичко дотук било прието безропотно от британското външно министерство само като прагматически политически стъпки напред, докато междувременно подозрителните островитяни ги приели като опит да се облекчи животът им.

През 1981 г. се случили събития, които потвърдили аржентинското мнение за ситуацията. Правителството на Тачър обявило, че мисията на британския патрулиращ кораб „Ендуранс“ около Фолкландските острови щяла да приключи през следващата година, като той нямало да бъде заменян с нов. Плъзнали слухове, че аржентинското посолство в резултат на това позвънило по телефона на британското външно министерство и го попитало дали този сигнал не представлявал намек за появата на приятелски отношения между двете страни. Притеснено, британското външно министерство заявило, че тези събития нямат нищо общо с него, и че това било решение на министерство на отбраната, което било чистата истина. Тогава това съобщение изглеждало като ограничаване на разходите в Уайтхол, което направило консервативното правителство, непопулярно в онези кръгове на обществото, които били привикнали към бездънните джобове на държавата и на своите данъкоплатци.

За аржентинското военноморско аташе в Лондон, адмирал Алалара, оттеглянето на кралския военноморски кораб от южното атлантическо пространство означавало, че британците вече не чувствали необходимост да защитават Фолкландските острови. Затова Алалара, адмирал Ломбардо, главнокомандващ флотата, както и отдаденият на хунтата, адмирал Аная изявили ясно желанията си да си възвърнат Фолкландските острови. Аная не понасял британците и смятал, че аржентинската победа в опит да си възвърнат Малвинските острови щяла да приключи с достойнство неговата военноморска кариера.

Вторият предполагаем сигнал, даден от британците на аржентинците, се изразявал в сериозните политически грешни преценки, които направили те тогава. През 1981 г. съгласно британския национален закон, островитяните загубили правото си да получават пълно британско гражданство. Законът бил създаден от британското министерство на вътрешните работи, което искало да ограничи колониалната имиграция към Англия, като предоставял пълно британско жителство само на тъй наречените „патриали“ (родените в дадената страна граждани), т.е. със статут, при който поне единият от родителите трябвало да бъде роден в Англия (в случая). Келперите от Фолкландските острови били изключени от това определение. Историята още не може да свърже какво общо имал министърът на външните работи с този закон, когато той бил повдигнат за обсъждане в кабинета. Единственото неоспоримо нещо било, че този закон бил несправедлив, и можело да се предположи, че британското министерство на вътрешните работи не взело предвид съдбата на хората от Фолкландските острови, сякаш въобще не го било грижа за тях.

За Аржентина обаче това изглеждало като ясен сигнал, че ветото, което островитяните постоянно налагали върху аржентинските „приятелски“ стремежи към островите, било вдигнато от правителството на Маргарет Тачър. Всъщност поредицата от политически решения и събития било това, което накарало аржентинските политици да свържат фактите и да разберат посланието на британската „политика на необвързаност“ относно Фолкландските острови. Британците явно бавно се обвързвали и заемали конкретна позиция за Фолкландските острови, което било добре дошло за аржентинците.

Макар че британското министерство на външните работи било обвинено за катастрофалните събития на Фолкландските острови, трябвало да се признае, че в средата на 1981 г. Николас Ридли и екипът му започнали сериозно да се притесняват. Но те не могли да убедят никого в Уайтхол да застане зад техните притеснения, макар че били сигурни, че имало вероятност Аржентина да нападне Фолкландските острови. Затова протестите на британското министерство на външните работи за отменяне на мисията на британските бойни кораби, и най-вече кораба „Ендуранс“ в района, се сблъскали с типичния отговор на британския кабинет тогава: „Добре, бюджетът на британското министерство на външните работи ли ще заплати за тези кораби? Ако не, обърни се към министъра!“

Трудностите пред британското министерство на външните работи се отразили и върху инициативите на Уайтхол. Специалната комисия на кабинета била помолена да направи схема, в която да проучи възможни отговори и действия, които можело да предприеме аржентинското правителство по отношение на Фолкландските острови. Разузнавателният отдел на кабинета пък бил помолен да направи разузнавателна преценка на тези възможности. Нито една от тези задачи не била сметната за спешна, а британският външен министър смъмрил подчинените си от министерството, когато те пожелали бързо да внесат документа за обсъждане в кабинета през септември 1981 г. „Но преговорите текат с пълна сила“ — настоял лорд Карингтън. Това изявление щяло по-късно да му струва работата.

{img:naj_golemite_gafove_karta_25.png}

Външният министър разполагал с документа от разузнавателната служба при една среща през юли 1981 г. Този документ съдържал разузнавателните предупреждения, известни като точни сигнали. Разузнавателната преценка се основавала върху всичките очевидни стъпки, които аржентинците можели да следват, като били концентрирани върху дипломатическите и икономическите мерки, като приоритетни. Жизненоважно било уверението, че аржентинците смятали британците за готови да прехвърлят част от суверенитета си на определено ниво по „мирен път“. Но както и във всички добри разузнавателни преценки, анонимните автори се покрили, заявявайки, че „ако от друга страна“ аржентинците не виждали надежда да се прехвърли суверенитета по мирен път, тогава се очертавал „голям риск да се прибегне до по-безцеремонни мерки срещу британските интереси. В тези условия, военните действия… мащабното нахлуване във Фолкландските острови, не може да бъде избегнато или пренебрегнато.“

Това била сериозна забележка. За съжаление никой не й обърнал внимание. Това не сторил и британският външен министър при срещата си с Ридли и неговия отдел, отговарящ за Латинска Америка, през септември 1981 г. Смазаният Ридли бил преместен към Съкровищницата, като част от прегрупирането на кабинета, оставяйки зад гърба си британското министерство на външните работи и отдела за Латинска Америка да пишат за притесненията си на посланика в Буенос Айрес. Отговорът на посланик Уилямс бил недипломатичен, описвайки британската политика като „по принцип отнесена“. Само той видял опасностите ясно. „Ако министрите наистина не бяха сериозни в преговорите с Аржентина, тогава по-добре щеше да бъде да го заявят ясно и да посрещнат отговорно всички произлизащи от това последствия“, написал той в началото на октомври 1981 г. Трудно може да се обори преценката му.

Решението на лорд Карингтън да не отнася въпроса към кабинета, прекратило развитието на събитията. Изпадналите в отчаяние служители на британското министерство на външните работи посочвали всички опасности, осланяйки се на разузнавателните преценки, които предупреждавали за евентуалната поява на военни действия, ако правителството откажело да преговаря сериозно, както и ако въобще не преговаря. Напразно. Уайтхол през 1981 г. бил обсебен от идеята за ограничаване на разходите, така че някакви си отнесени авантюри на чужди земи били немислими. Аржентинците никога нямало да използват сила срещу британците. Не можело да се случи: Всъщност това било тъй нареченото „познавателно неудобство“.

Ако британското правителство не приемало сериозно аржентинската хунта, то поне трябвало да обърне внимание на разузнавателната информация, която получавало. Във всичките им мъки между лятото на 1981 г. и нападението през 1982 г., хунтата била подтиквана от напрежението и страстите, които били далече от тихата и спокойна атмосфера, царяща в Уайтхол. Хунтата се подготвяла за активни действия. По-късно в доклада на Франкс (доклад на тайния кабинет на английската кралица за британското поражение във войната на Фолкландските острови) било отхвърлено всяко предположение за самодоволство, претендирайки, че „правителството не само, че не получи, но и не можа да получи по-ранните разузнавателни предупреждения… Нападението над Фолкландските острови не можеше да бъде предвидено.“

Това са абсолютни глупости. Въпреки че решението на аржентинците да атакуват било взето едва три дни, преди то да се случи, на 29 март 1982 г., армиите и флотата не предприели атака. Отнема повече време да се мобилизира и подготви земноводната сила. Франкс се опитвал да се издигне на бюрократичната сцена и да помрачи и без това мъглявите разлики между разузнавателни намерения и разузнавателни възможности. Но откъдето и да се погледне, аржентинската заповед за отплаване действително може да е била дадена три дни по-рано, но сглобявайки заедно възможностите, изготвянето на определени планове, събирайки и подготвяйки корабите, пушките, складовете, въоръжението, самолетите и хората, които да нападнат Фолкландските острови, всичко било резултат на дълго предварително планиране. А в този случай подготовката за нападението е отнела поне четири месеца. Трябва да е била забелязана, но липсата на разузнавателни източници вътре в Аржентина завързала очите на британците. Затова те били в неведение за аржентинските възможности и намерения. Въпреки уверенията на Франкс, британците трябвало да бъдат по-наясно, какво точно се е случвало там.

Схемата за нападението на Фолкландските острови била отроче на адмирал Аная, който тогава бил начело на аржентинската флота. На една частна вечеря, на 9 декември 1981 г. той тайно наредил на военноморската флота да подкрепи генерал Галтиери, докато организирал свалянето от власт на генерал Виола, като в замяна пожелал да получи обещанието, че на флотата щяло да бъде позволено да „си възстанови Малвинските острови“ през 1982 г. Галтиери се съгласил и оглавил хунтата заедно с Аная, който станал негов военноморски съветник. Така били организирани кабинетите, които заставали начело на държавата при диктатура.

Подробният план бил изготвен през декември 1981 г. от малък екип, който го изработил в щаба на военноморската флота на адмирал Ломбардо. Той бил разяснен в абсолютна секретност пред висшите военни офицери на хунтата на 12 януари 1982 г. Планът не бил разяснен на никого от цивилните официални лица, дори и на министъра на външните работи. Неуморимият наблюдател на южноатлантическата сцена, капитан Ник Баркър, командващ британския военноморски кораб „Ендуранс“, при едно от регулярните си обаждания, които провеждал с командирите си, на 25 януари 1982 г. в Ушуая, до южния край на Аржентина, веднага забелязал, че нещо не било наред. Той незабавно се свързал с британското военно командване, докладвайки следното: „Нещо се готви в аржентинската флота, много, много непонятно и съмнително.“ Британското военноморско разузнаване в района, напротив, не забелязало нищо нередно.

Морското разузнаване тогава било съставено от три британски агенции: Секретна разузнавателна служба (по-известна като МИ-6), Правителствен комуникационен щаб (националната сигналноразузнавателна агенция) и Щаб за разузнаване на отбраната. Последната от тях, т.е., Щабът за разузнаване на отбраната, бил свързан с местните аташета, които отговаряли за отбраната на британското посолство в определената страна. Но те, както и останалите кредитирани дипломати, имали освен информативна отговорност и задължения да докладват тази информация, така и представителни функции.

В началото на осемдесетте години, понеже Студената война се развивала с пълна сила, Аржентина била накрая в списъка с приоритети на британските разузнавателни служби. Съответните отговорни аташета имали за задача да уговарят своите аржентински противници и колеги, но не и да събират разузнавателна информация за действията им. Всъщност основната им мисия била да окуражават Аржентина да закупува британски отбранителни съоръжения. Тъй като аржентинската флота била вече снабдена с разрушители „Тип 42“ рекламирането на военни продукти за нуждите на отбраната, като военноморски газови двигатели и турбини „Ролс-Ройс“, стояли по-високо в списъка с приоритети на британските аташета, отколкото събирането на разузнавателна информация. Защото събирането на информация щяло да разстрои и аржентинското правителство, и негова светлост, британския посланик. Секретната разузнавателна служба била представена от един-единствен офицер, който бил „деклариран“ пред приемащата страна, като неговата сфера на действие се състояла в операции, покриващи цялата територия на Латинска Америка, не само тази на Аржентина. Правителственият комуникационен щаб се концентрирал предимно върху електронните данни. Именно тези агенции били отговорни за цялото разузнаване в Аржентина.

Всъщност в Аржентина тогава имало само двама ключови разузнавателни офицери. Най-далновидният от тях бил аташето по армейската отбрана, полковник Стефан Лав. Освен че бил служил като стрелец, той бил и много опитен разузнавателен щабен офицер, който, освен че говорел испански, в миналото си успешно работил и в международни организации. По стечение на обстоятелствата той познавал началника на местния клон на секретната разузнавателна служба Марк Хийткоут. Бащата на Хийткоут командвал кралския артилерийски пехотен полк, в който служил Лав като млад офицер.

Работата на Хийткоут в Аржентина, като служител на секретната разузнавателна служба, била бюрократична. Той управлявал човешките ресурси, като определял достъпа на хората до ценната секретна информация, които след това трябвало да я разгласят до когото трябва. Секретните източници отнемали повече време да бъдат управлявани, както и да бъдат контролирани или вербувани. Наличието на постоянни агенти било скъпоструваща придобивка, в пари и време, като същевременно можели да скъсат нечии нерви. През 1981 г. Уайтхол орязал до минимум паричните субсидии за операциите и издръжките на офисите на секретната разузнавателна служба навсякъде по света.

Проблемът на Хийткоут бил двустранен. От една страна, той изпълнявал в Аржентина функциите на британски разузнавателен офицер, който трябвало да сътрудничи на аржентинците при постигането на набелязаните от тях цели срещу враговете им: бившия Съветски съюз и Източния блок. Аржентинската хунта страстно застанала срещу комунизма. Хийткоут дори разполагал с аржентински офицер за свръзка, Хектор Халсеки, назначен на този пост от аржентинското военноморско разузнаване. С този офицер за свръзка, стъпил здраво на врата му, щяло да бъде трудно за Хийткоут да се прицели срещу аржентинското висше командване, откъдето единствено можел да си набави шпиони и необходимите му секретни източници на разузнавателна информация. От друга страна, работата на Хийткоут в Латинска Америка изцяло му отнемала времето, понеже обхващала всички испаноговорещи страни. Секретната разузнавателна служба на Хийткоут може да е включвала хунтата като цел на британското разузнаване, но няма точни данни за това.

Аташето по отбранителните въпроси разполагал с още по-нищожни източници на разузнавателна информация. Ако Лав дори се опитал да дискредитира посолството, като набирал секретна информация от шпиони под прикритие, посланик Уилямс щял да го натовари още на следващия полет от Буенос Айрес към дома. Колкото и голям професионалист да бил в своята сфера, Уилямс добре осъзнавал катастрофалната слабост на позицията, в която се намирала тогава Англия, и решил да не предприема нищо, за да не я задълбочава. Така аташето по отбранителните въпроси трябвало да прояви максимална дискретност при събирането на разузнавателна информация.

Той бил възпрепятстван и объркан от позицията си на временен дипломат между екипа от дългогодишни професионалисти в посолството. Освен ако не бил приет във вътрешния кръг на посолството от първите трима най-висши дипломати, начело с посланика, като гениален социален гост или поне като хаплив експерт относно приемащата страна, то тогава щял да се чувства комфортно в средите на посолството и колегите си от британското министерство на външните работи. Ако взаимоотношенията с дипломатическото аташе по отбранителните въпроси на посолството се провалели, то тогава се появявало напрежение, водещо след себе си големи проблеми. Едно аташе по отбранителните въпроси не трябвало да престъпва линията на добрите отношения с колегите си от британското министерство на външните работи в посолството. И без това то получавало заплатата си от британското министерство на външните работи, а не от министерство на отбраната.

Това било ясно на полковник Лав. Все пак той успял да изготви едно перспективно досие на приемащата си страна. Тъй като тогава аржентинците били управлявани от военна хунта, то намесата на чисто политически факти в неговата разузнавателна информация трябвало да бъдат по-подробни, отколкото обикновено подготвяли такива аташетата по отбранителните въпроси. Лав можел дори да изрази свои военнополитически мнения, така както малко дипломати можели да го направят. Той изпитвал удоволствие да получава достъп до военна информация чрез международните източници или използвайки дори самите войници за тази цел. Лав освен това можел да подбира информация измежду огромна маса от открити източници, като преса, списания, радио, телевизия, заедно с търговските информационни бюлетини и журнали. През 1981 г. и в началото на 1982 г., той започнал да открива как една съдържателна, наситена, алармираща и обезпокоителна картина започнала да изпъква в Аржентина. Ако Лондон бил самодоволен в благосъстоянието си, то полковник Лав не бил. В началото на 1982 г. той посетил Фолкландските острови, макар че те не били част от политическата му отговорност.