Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън



бет51/51
Дата28.06.2016
өлшемі2.62 Mb.
#163517
1   ...   43   44   45   46   47   48   49   50   51

Следващия път Саддам Хюсеин бил категорично решен да притежава оръжие за масово поразяване, особено химическо и биологическо оръжие, за да укрепи силата си. Когато екипите от комисиите по ядрените оръжия на ООН били изгонени от Ирак в края на деветдесетте години, нямало какво да попречи на Саддам Хюсеин да развие своята оръжейна програма. Ключът към нестабилността в Залива още стоял на дневен ред и както и преди 1990 г. във въздуха витаели нестабилността на диктаторския характер и перспективата за лесни пари и петрол.

Войната в Залива бил първият тест за новия Световен ред, към който се стремял американският президент Джордж Буш и той бил успешно издържан. Бързият и навременен отговор на коалицията, подкрепени от Москва и Европейския съюз, създали нов глобален прецедент. Изразено в човешки жертви (но не иракски), войната била сравнително евтина. Коалицията изгубила само 223 убити и 697 били ранените. По ирония на съдбата повечето от жертвите били причинени от веселите американски пилоти, които пак поставили на дневен ред позабравената шега от десанта в Нормандия: „Когато американските военновъздушни сили пристигнат, дори съюзниците се снишават…“

Войната в Залива освен това дала ясно да се разбере, че агресията срещу съседа е международен проблем и също трябва да бъде наказана. Американските и западните икономически интереси били, според един секретен американски направляващ документ, „за сигурна и безопасна търговия с евтин петрол със страните-производителки на петрол, които щели да бъдат манипулирани само по своя воля“. Лорънс Корб, асистент в американското Министерство на отбраната, заявил следното през 1990 г.: „Ако ще и Кувейт да отглежда моркови, на нас въобще няма да ни пука!“

За да повлияем на бъдещето, ние първо трябва да разберем настоящето. Настоящето винаги ще дава отражение върху човешката природа, където алчността и жаждата за земя или власт, битката за природни ресурси и постоянната жажда за завоюване още ще продължават да лежат дълбоко в психиката на властимащите. Тези катализатори за конфликтите остават непроменени през вековете и са валидни за всички общества. Само чрез познаването на настоящето и миналото ние ще можем да контролираме бъдещето. Разузнаването е нашият предупредителен механизъм срещу появата на бъдещи личности като Саддам Хюсеин.

Не само срещу възможностите им, а също и срещу техните намерения.

Глава 11


Дали някога ще стане по-добре?
Всяко изучаване на разузнавателните катастрофи разкрива същите стари проблеми, които се появяват отново и отново. Много е лесно да се видят основните проблеми на разузнаването. Те по принцип следват самия разузнавателен цикъл. По-потискащото е, че част от проблемите, породени предимно от некадърност, не идвали от самите разузнавателни организации, а от потребители на информацията.

Сталин бил най-яркият (или в случая — най-лошият) пример за човек, който неправилно използвал разузнавателната информация. Той разполагал с всички подробности за предстоящата операция „Барбароса“, които били на масата пред него благодарение на работата на всяко разузнавателно средство тогава, но въпреки всичко той пренебрегнал цялата тази информация. Разузнаването в случая отишло на вятъра. И не само това, но било и голям риск за всеки разузнавателен офицер да му каже истината в очите. Срещу такава прекалено очевидна глупост и нарочно предизвикана слепота дори най-добрите разузнавателни служби в света (това описание точно пасвало на Съветските разузнавателни агенции НКГБ и ГРУ през 1941 г.) били напълно неутрализирани и обезличени. Моралът и поуката са ясни: потребителите на разузнавателна информация били до такава степен част от разузнавателния процес, каквито били и самите разузнавателни служители и щабове. Точно потребителите изискват разузнавателна информация и те са нейните получатели накрая. Самите те са отговорни за качеството на разузнаването и начина, по който разузнавателната информация щяла да бъде използвана, за да проработи.

Там, където изглеждало, че са сгрешили доставчиците на информация, грешката не била в способността им да провеждат разузнавателни действия, които всъщност били част от целия цикъл по събиране на информация, а дали правилно са я разпространили. Например: Съединените американски щати не разполагали със специални разузнавателни агенции преди събитията в Пърл Харбър, но няколко американски агенции събирали разузнавателна информация като луди. В резултат на това ФБР, армията, флотата и външното министерство притежавали много разкриващи индикатори за японските планове. Проблемът бил, че никой не събрал цялата информация на едно място, не направил компилация от нея и не информирал американския президент за наученото. Тук проблемът се състоял в така наречената организация на информацията.

Циниците могат да кажат: „Кое тук е новото?“ Идеята за съревноваващите се разузнавателни агенции била до такава степен внедрена в американската система, че на всеки страничен наблюдател щяло да бъде простено, ако смятал, че Вашингтон още не може да ги контролира. Американците решили да възприемат техниката на Уайтхол, в която съществувало жизненоважното правило, че само принудителната необходимост била добродетел. Такова обяснение не би трябвало да заблуди никого, защото войната в Залива (както по-късно и събитията в Косово през 1999 г.) показала страховитото чувство на „вече преживяното“, особено като се има предвид, че проблемите на американското разузнаване във Виетнам отново изплували на повърхността. Все повече се увеличавали и различията в мненията между ЦРУ военните разузнавателни погрешни мишени и вътрешните вражди относно съветите, които трябвало да бъдат поставени на дневен ред от събирателните разузнавателни агенции. Всъщност САЩ все още не можели да координират правилно действията на своите разузнавателни агенции по време на криза, независимо от количеството събрана информация. Затова те не могли да управляват правилно и разузнавателните си преценки. Както влиятелните средновековните барони, така и големите разузнавателни агенции враждували помежду си, борейки се за влияние и власт пред и дори над американския президент.

Даже и разузнавателната информация да била достъпна и добре подготвена, не съществували никакви гаранции, че тя щяла да бъде използвана правилно. Преди Фолкландската война британците имали перфектна разузнавателна информация за проблемите, които създавала Аржентина, но оставили външното си министерство да манипулира разузнавателната система, като междувременно я филтрирало и съответно пропуснало неприятните факти, които били в разрез със собствената му политика. До определена степен израелците направили почти същото преди войната в Йом Кипур, макар и поради различна причина. Намесата на израелските политици във военната разузнавателна система през 1973 г. била предназначена да удържи решението за нареждането на по-скъпа национална мобилизация да остане в ръцете на онези, които били отговорни за нея. От друга страна, до Фолкландската война през 1982 г. британците позволявали само на един държавен орган (британското Министерство на външните работи) да държи настрана неприятните факти от ръцете на политиците, които не трябвало да се намесват в разрешаването им. Няма друго правдоподобно обяснение за всички появили се поредици от разузнавателни грешки впоследствие.

Има обаче постоянно повтарящи се събития, които са всъщност резултат от човешката природа. Например страхът е винаги водещ мотив в човешките действия. През 1941 г. Сталин бил просто уплашен. Но кой може да го обвинява, при положение че победоносните войски на Хитлер се струпвали на границата му. Некадърността обаче е по-опасна от страха. Например Пърл Харбър и битката, при която британците загубили Малая, били триумф за врага, заради провежданата политика в една институционална и безкрайно объркана каша. Като се добави и презрението към японците по онова време, и двете събития се превръщали в грандиозни паметници на глупостта да подценяваш врага си. Подценяването на врага е може би най-често срещаната тема в разузнавателните катастрофи, защото то винаги води до неразбиране на неговите намерения. Има достатъчно примери за тези твърдения, а именно: по време на Фолкландската война; във войната в Залива; в Йом Кипур през 1973 г. Вражеските намерения били напълно подценени, защото на пръв поглед изглеждало, че врагът нямало да предприеме точно онова, за което се подготвял от години и за което създал достатъчни възможности и мощности.

Неефективността, вътрешните размирици, неразбории и подценяването на бъдещия потенциален враг водели до един и същ повтарящ се резултат. В едно нещо обаче винаги можело да се разчита на големите разузнавателни организации със сигурност: в това да сгрешат. През 1991 г., след войната в Залива, Даниел Мойнихан се нахвърлил върху американската разузнавателна система във вестник „Ню Йорк Таймс“. „За четвърт век, през който ЦРУ постоянно грешеше относно по-големите икономически и политически въпроси, допринесе за спада на доверие към самите аналитици в него.“ Даниел Мойнихан бил абсолютно прав.

Със сигурност ЦРУ не били единствените в подобно положение. Нямало и капка притеснение у британските разузнавателни агенции през 1978 г., когато се появили първите предупредителни сигнали, че Шахът щял да падне от престола си в Иран. Нямало и притеснения, че руснаците щели да нападнат Афганистан през 1979 г. Големите разузнавателни агенции не вдигнали никаква врява дори когато Саддам Хюсеин щял да извърши нещо невероятно глупаво в Кувейт. А дори и израелците да разполагали с конкретна информация по случая, те не я споделили с никого.

Оттогава нещата не са се променили много. Първите жертвени агнета, паднали в подновените бойни действия между Индия и Пакистан през 1999 г., били индийските разузнавателни агенции, публично порицани, че „били толкова заети да враждуват помежду си, че заради това дори не уведомили правителството си за предстоящата заплаха“.

Истината е, че всички големи разузнавателни агенции са основно некадърни и замиращи, понеже вече са все по-заинтересовани от бюрократичното си оцеляване след края на Студената война, отколкото да поемат рискове да предсказват бъдещите събития. Независимо че разполагали с най-модерното разузнавателно оборудване, съществувало някога в историята, американските разузнавателни агенции пак се объркали в преценките си за атаката, предприета от добре въоръжена гангстерската група на територията на Могадишу, въпреки че щели да заплатят висока цена, изразена в човешки жертви. Освен това, въпреки огромната информация, с която разполагали, трудно можели да насочат например ракета срещу китайското посолство в Белград, независимо че всеки случаен турист би могъл да го направи, използвайки своята туристическа карта на града.

Въпреки че знаели позицията на всеки танк, разположен на територията на Балканския полуостров, това не било достатъчно да осигури триумфа на политиката на НАТО, която провеждали в Югославия. Напротив, огромната информация, заедно със строгата секретност, само направила нещата по-лоши. Фактът, че бившите военни аташета от Белград заемали ключови позиции в армията, докато разузнавателните агенции на ЦРУ и НАТО насочвали ракетите си срещу набелязаните мишени, правел разузнавателните агенции да изглеждат още по-глупави в очите на света.

Разузнавателната общност изглеждала по-скоро обсебена от хитрото събиране на информация, отколкото от работа по нея впоследствие. Дори и в Библията, в книгата на пословиците, разграничението между „мъдростта“ и простите знания става пределно ясно. А в крайна сметка по-важна била интерпретацията на разузнавателната информация, отколкото нейното разпространение.

Всяко проучване, свързано с разузнаването, ни изправя пред вечния въпрос: За какво всъщност служи то? Ясно е, че то служи на отговорните хора да вземат решения, основани на достоверна информация. Понеже отиваме в следващия век, дори това определение може да е вече остаряло и безкрайно износено, както и големите залязващи динозаври на огромните разузнавателни агенции. Независимо дали поставяме шпионин или сателит на дадено място, от което искаме да получим информация, светът прелива от информационен поток, който постоянно се променя. „Разузнаването“ е достъпно за всеки. Тайни, за които мъжете биха убили преди петдесет години, вече са свободно достъпни чрез международната компютърна мрежа — интернет. И ако тези факти още не са пристигнали до мрежата, те ще се появят всеки момент, понеже тя постоянно се обновява. С постоянното развитие на информационните технологии, даже най-големите потребители на информация, като националните разузнавателни служби на всички държави, трудно биха могли да си закупят супер мощни компютри, които да ограничат движението на информацията.

В този климат нуждата от разузнаване се е променила. Трудността да се събира тайна информация вече се е превърнала в предизвикателството тя да бъде открита измежду огромната информация, която се излива като лава от вулкан. Трудността се състои в това да се открият нужните факти. Разузнавателните експерти вече трябва да могат да идентифицират и подобряват много бързо достъпната информация, както и да я предоставят в завършен вид на онези, които вземат решенията.

Информационната революция означава, че истината е някъде навън, ако само разберем кой точно я притежава, когато се нуждаем от нея. Разузнавачите на бъдещето няма да събират, а само ще разпространяват информация. Това се превръща в логистичен проблем. Вече няма да е от полза американските разузнавателни агенции да притежават сателитни снимки на обектите, набелязани като цели на НАТО например на Балканския полуостров, ако в същото време нямат възможност да кажат на своите снайперисти от отряда на САС да заемат позиции в гората, където да чакат хората да се появят. Проблемът се проявява вече в разпространението на разузнавателната информация, защото неправилното й използване, независимо с какви скъпи средства и колко хитро е събрана, я превръща в ненужна информация. Разузнавачите на Сталин, ако още бяха живи, със сигурност щяха да поклащат главите си в знак на съгласие.

Дали наистина революционната информация промени нещо в най-горните нива на разузнаването? Отговорът със сигурност е по-скоро не. Защото каквато и безценна информация да бъде поставена на бюрото пред онези, които фактически вземат решенията, докато във вземането им съществуват човешки фактори, системата е безкрайно уязвима от тщеславието и слабостта на човешката природа. Пак ще се появи неизбежно още един Маунтбатън, прекалено амбициозен и загрижен по-скоро за собственото си придвижване, отколкото за всичко останало. Ще се появи друго самодоволно правителство, което да мисли: „Това не може да се случи точно на нас“, както разсъждавали британците в Малая. Ще се появят други международни служби, хванати в лъжа и измама, и заблудени от Саддам Хюсеин през 1990 г. Човешката природа по никакъв начин не може да се промени.

Разузнавателните грешки в бъдеще ще се превърнат в по-скъпи разходи. Светът от двадесет и първи век трябва изключително сериозно да държи под око онези, които наистина притежават ядрено или други оръжия за масово поразяване, още повече че производството им клони да бъде изместено извън заводите и преместено дори в гаражите в задния двор. Това е, защото навлизаме в епоха, когато воденето на война отново се връща в ръцете на отделни индивиди или групи от индивиди, а не в ръцете на самите правителства. Терористите, търговците на наркотици и фанатиците от екстремистките групи, скоро ще имат достъп до всички видове убийствени мощности, които досега бяха в ръцете само на правителството. Електронните комуникационни устройства за безопасност, които до момента бяха монопол на правителствата, вече могат да се закупят свободно от всяка терористична група с пари или с много пари.

За да се изправят срещу тази сериозна заплаха, правителствата все още до голяма степен ще се нуждаят от разузнаване, което обаче трябва да е много точно организирано, оборудвано и управлявано от най-добрите екипи. Държавните служители трябва да слушат безстрастно доказателствата, изнесени им от техните скъпоструващи разузнавателни щабове, и да направят така, че системата да започне да работи безотказно. В края на краищата те се нуждаят от доказателства, от които ясно да виждат, че тяхната разузнавателна система може да стигне до самия мозък на потенциалния враг, защото в крайна сметка дори днес разузнавателната система се използва главно за избягване на неприятни изненади — повече или по-малко.

Всъщност разузнавателните проблеми ни най-малко не са се променили. Напротив, те още извират от сърцето на историческите разузнавателни загадки. Най-скъпите устройства за събиране на разузнавателна информация могат при всички положения да съобщят с какво разполага врагът и къде се намира той. Обаче още съществува необходимост от агенти по места или шпиониращи устройства, които в крайна сметка да кажат какво възнамерява да прави врагът. Това са познатите им „възможности срещу намерения“, които в никакъв случай не могат да бъдат „технологизирани“. Ние още се нуждаем от най-старите оръжия: добри, старомодни и честни шпиони във вражеския лагер, които обаче да помнят на чия страна да застанат при криза, както и да ни предупредят навременно за определени действия, за да можем да противодействаме.

С тези исторически разузнавателни изисквания може би е най-добре да предоставим последните и заключителни думи на Сун Дзъ, китайски генерал, който писал около 510 г. пр.Хр. В своята книга „Изкуството на войната“ той наблюдавал внимателно проблемите на разузнаването и шпионажа. Сун Дзъ бил проницателен и възприемчив наблюдател не само от гледна точка на военните, но и върху техните взаимоотношения с политиците и цивилните граждани и служители. Той написал в тази връзка: „Да похарчиш сто унции сребро за разузнаването означава да спестиш десет хиляди унции сребро от предотвратяването на войната.“ Този афоризъм бил проверен през всички епохи.



Сун Дзъ освен това написал може би най-смислените виждания за разузнаването, които съществували някога. Те би трябвало да са в основата на всички президентски, министерски, правителствени и служебни цивилните кресла. „Ако познаваш врага и познаваш себе си, не трябва да се страхуваш дори и от хиляди битки. Ако познаваш себе си и не познаваш врага, за всяка победа ще получиш страхотно поражение. Но ако не познаваш себе си и не познаваш врага, то тогава ти си глупак и ще търпиш поражение във всяка една битка.“

Най-добрият съвет е да се избягват разузнавателните грешки.

Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   43   44   45   46   47   48   49   50   51




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет