Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

С този манталитет Израел започна да претегля първите сигнали за надигаща се заплаха от Египет през 1973 г. Вътрешният политически кръг на Меир мислеше, че след удара през 1967 г. арабите биха посмели да нападнат Израел само при две условия. Първото беше, че Египет трябва най-напред да се справи с превъзходството на израелските ВВС, а второто, че трябва да се съюзят със Сирия. Не забелязвайки изпълнението на нито едно от двете условия, израелците решиха, че са вън от опасност. Сигурно беше, че арабите ще предприемат нов удар, но той нямаше да дойде сега. Според Израел те не бяха достатъчно силни. Тази преценка се превърна в национална политика, която оспорваше всички противоположни виждания на разузнаването. Тази политика стана известна като „Концепцията“. Типичен пример за объркани политически възгледи.

Други фактори пречеха на работата на военното разузнаване през пролетта и лятото на 1973 г. Първото беше цената на мобилизацията. През май 1973 г. израелският командващ, генерал Елазар, заповяда частична мобилизация на войските, забелязвайки ясни сигнали за наближаваща египетска атака. Тогава се надигаха и безредиците в Ливан, причинени от активистите на ООП (Организацията за освобождение на Палестина). Имаше голяма вероятност гражданската война оттам да се прехвърли върху северните части на Израел. Египетското нападение обаче не се осъществи, независимо че беше планирано за месец май. Садат го отложи, защото се страхуваше, че конфликтът в Ливан ще отвлече вниманието от неговите действия. Частичната мобилизация струваше на Израел 20 милиона долара, които икономиката не можеше да си позволи. След този случай започна да се задава въпросът „Сериозни ли са показателите за война и необходима ли е мобилизация?“. Дефектното мислене на „Концепцията“ и високата цена на мобилизацията заглушиха отговора на този въпрос, който трябваше да бъде: „Това е политическа преценка, господин министър.“

Разузнавачите в Израел бяха объркани и от честата мобилизация на египетските войници заради безредиците в страната през трите години управление на Садат. Затова и нищо не се случи, когато се получи информация, че египтяните местят армейския щаб в пустинята и се забелязва усилено движение на военна и цивилна техника, както и плаващи мостове към Суецкия канал.

Израелците вече бяха наблюдавали подобно нещо през 1972 г. Тогава обаче липсваше цивилната мобилизация и подвижните мостове. Нямаше я и интензивната строителна дейност, кипяща пред погледите на „Бар Лев“. Строяха се рампи за танковете, потенциални точки за пресичане на канала. Заслепени от самоувереност и от „Концепцията“, израелците не предприеха никакви действия.

Египтяните умело използваха елемента на заблуда в плановете си за операция „Бадр“. Те трябваше да опазят три основни тайни: споразумението им със Сирия, техническата им подготовка за войната и датата и времето на нападение. Последното беше лесно, защото и самите командири бяха в неведение. През 1973 г. Садат непрекъснато променяше датата.

За споразумението си със Сирия египтяните използваха най-простото средство — лъжата. Независимо че споразумението беше постигнато още на 1 април, египетските генерали продължаваха открито да твърдят, че Египет и Сирия са още далеч от мисълта за военно сътрудничество.

Мрежата на политическото заблуждение се разпростря чак до основния съюзник и закрилник на Израел, САЩ. През 1972 г. президентът Никсън беше спечелил изборите, открито ухажвайки еврейския електорат. Египетските дипломати направиха всичко възможно, за да въвлекат държавния секретар Роджърс и сменилия го през лятото на 1973 г. Хенри Кисинджър в заблуждение, че Египет желае да участва в преговори за мирно урегулиране на ситуацията в региона. Те успяха. Независимо от предупрежденията във Вашингтон, Кисинджър изключваше възможност за евентуална война. При срещата си с министъра на външните работи на Израел, Аба Ебан, двамата стигнаха до извода, че според разузнавателните данни от двете страни, война не е възможна.

Най-големият проблем за Египет беше да скрият техническата и военна подготовка за войната. Те бяха сигурни, че израелското разузнаване скоро щеше да забележи военната подготовка. До края на лятото на 1973 г., Сирия внесе от Съветския съюз два пъти повече оръжие, отколкото през цялата 1972 г. Египет внесе още повече.

Знаейки, че израелците имат навик да контраатакуват след първоначално нападение срещу тях, екипът на генерал Исмаил предвидливо реши, че ще са необходими сериозни защитни установки, за да предотвратят подобен проблем. Нуждаеха се главно от добра въздушна защита срещу израелските самолети, за да осигурят на войските си безпроблемно пресичане на Суецкия канал и установяване на отсрещния бряг. За целта бяха доставени ракети „земя-въздух“ (САМ). Другия проблем щяха да създадат израелските танкове. За да предотвратят танковата атака, египтяните се снабдиха със съветски преносими противотанкови оръдия, известни като РПГ-7. Снабден с такова оръдие, всеки войник ставаше потенциална заплаха за танковете.

Заблудата за израелските разузнавачи, наблюдаващи вноса на оръжие в Египет и Сирия, дойде от това, че повечето въоръжения и техника бяха със защитно предназначение. Последва заключението, че арабите превъоръжават отбраната си. Независимо че бяха преброени над 1000 бройки от нападателните ракети САМ на секретната съветска система САМ-6, израелците не се притесниха. Арабите създават най-добрата въздушна защита над Суецкия канал? Нека си харчат парите. Израел няма намерение да напада.

Не можем да си представим истинския мащаб на египетското превъоръжаване между 1970 и 1973 г. Египетската армия беше успешно екипирана и обучена да работи с най-модерните съветски оръжия от автоматите АК-47 до ракетите „Скъд“. Изводът на израелското разузнаване обаче беше, че цялото оръжие и техника на арабите са за отбрана.

Следващото, което трябваше да направи Египет, беше да избере датата за нападение и да я запази в тайна. Тя стана предмет на продължителни дебати. Изненадващо датата беше избрана през август, два месеца преди нападението. Беше решено, че ударът ще започне на 6 октомври. Причината за избора беше сложна смесица от практически и психологически причини.

На 6 октомври се падаше пълнолунието и бързите течения на Суецкия канал щяха да бъдат значително по-бавни, което би позволило безпроблемното закотвяне на плаващите мостове в средата на канала. Не толкова съществена беше психологическата причина. 6 октомври се падаше десети ден от Рамазана и годишнина от победата на пророк Мохамед в битката при Бадр до Медина през 624 г. Бадр направи пророка Мохамед политически и религиозен лидер. Символичността на решението беше осезаема. Според някои кодовото име Бадр излагаше операцията на излишен риск, застрашавайки сигурността й с очевидната символика.

Датата на нападението беше изненадващо лесно скрита от израелското разузнаване. Хората на Исмаил бяха подпомогнати и от малкото време, което оставаше за изтичането на информация. Забележителните служби за сигурност на Садат спомогнаха за запазване на тайната, но в крайна сметка екипът на генерал Исмаил избра най-добрия метод — мълчанието. Изненаданият министър на отбраната разбра за точната дата на 1 октомври, 5 дена преди атаката. Малко офицери бяха уведомени за датата от самото начало. Първоначалният им брой беше 14. Дори тогава египтяните се притесняваха, че това е с 10 души повече, отколкото трябва, познавайки умението на МОСАД да измъква информация от арабските офицери. Резултатът беше, че успяха да заблудят чуждото разузнаване, заблуждавайки и своите хора.

През септември 1973 г. бяха извършени и последните приготовления за войната. Това беше най-опасното време за Египет. Израелските служби за сигурност тогава щяха да бъдат засипани от предупреждения за движение на египетските войници. Те щяха да забележат настъпването на войските, събирането на запасняците, предвижването на мостовете, разтоварването на мунициите и необичайната поддръжка на самолетите. Това щеше да допринесе към останалите сигнали, предупреждаващи за нападение.

Израелските служби го бяха забелязали преди това. От началото на 1973 г. вече бяха извършени над 20 учебни мобилизации. Това беше третото отлагане на демобилизацията през 1973 г. На войниците им беше казано, че то е временно и че сега ще бъдат пуснати на 8 октомври. Толкова знаеха и израелските наблюдатели. Този ход е още един пример за стратегията за заблуда на противника.

Всичко друго беше в реда на нещата. Не се забелязваше струпване на цивилен транспорт или подготовка за гражданска отбрана. Дори Садат беше банален в словото си по случай Деня на Насър на 26 септември: „Нарочно не засягам темата за войната, защото достатъчно се изговори по нея. Само ще кажа, че освобождаването на земята ни е основна задача.“ Според арабската риторика това беше напълно в рамките на нормалното и не си заслужаваше да бъде включено в разузнавателните доклади за подробен анализ. Но израелското разузнаване недооцени речта на Садат. Да обещаеш мир на съседите си, държейки в ръката смъртоносно оръжие, не е безобиден сигнал.

Политическият и дипломатическият живот също вървеше по реда си. Отшумяваха отзвуците от свалянето на 13 сирийски самолета от израелските въздушни сили в битката след сирийските провокации в средата на септември. Сирия беше мобилизирала повече войска на границата с Израел, но това не изненадваше никого, имайки предвид скорошното израелско въздушно нападение. Освен това Радио „Москва“ съобщи, че израелската атака е неизбежна и Сирия ще трябва да се защитава.

С настъпването на октомври започна и изтичането на информация. Разузнавачите във Вашингтон предупредиха Кисинджър, че се заражда конфликт, който ще избухне около 30 септември. Те обаче не взеха под внимание егото му. Сигурен в успеха си на преговорите с ООН през ноември, Кисинджър не им обърна внимание. Дори директорът на ЦРУ не беше приет от него, след като поиска спешна среща. Толкова зает беше Кисинджър със собствената си дипломация.

Друго предупреждение се получи от Синай, където млад израелски офицер беше попълнил стандартна бланка за определяне степента на опасност, анализирайки наличната информация. Него не го интересуваха „Концепциите“ на правителството. Лейтенант Бенджамин Симан-Тов методично следваше разузнавателния процес, седейки в офиса си на Южното командване. Резултатът изобщо не му хареса. Всички индикатори сочеха червената зона, т.е., най-голямата опасност. Много от тях бяха и в черната зона, което показваше пълна липса на информация. Симан-Тов веднага написа доклад до началника си, генерал-лейтенант Гедалия, че според него, учебните действия на египтяните отвъд канала не са нищо друго освен заблуда за прикриване на египетското нападение.

Никой не обича умните подчинени. Не знаем какво е казал генерал-лейтенант Гедалия на Симан-Тов, прочитайки меморандума му. Това, което знаем, е, че Гедалия направи нещо недопустимо с докладите на лейтенанта. Той ги скри. При нормални обстоятелства дори един неудобен доклад щеше да бъде придвижен нагоре с негативна резолюция от прекия началник на докладващия. Но новият командващ на израелската армия, генерал Елазар, беше решил да затегне нещата. Той искаше израелската армия да стане „като другите армии“. Той проповядваше дисциплина. Настояваше за постоянно издигане и кариеризъм от офицерския състав. Елазар беше накарал един подполковник да седи върху доклада си, защото не го беше харесал. Директорът на военното разузнаване, генерал Зейра, все пак видя доклада, но чак през март 1974 г. Тогава вече беше прекалено късно за всички: за Симан-Тов, за Елазар, за Зейра и за Израел. За свое успокоение генерал Зейра веднага повиши в чин младия разузнавач.

Така още един шанс беше пропуснат. Дните се превръщаха в часове. Рано сутринта на 5 октомври Египет и Сирия стояха в пълна бойна готовност на границите на Израел. Египтяните бяха наредили 194 артилерийски батареи и 5 пехотни дивизии. Офицерите в „Бар Лев“ предупредиха, че всеки момент очакват нападение. Генералният щаб не се съгласи с тях, но в кулоарите на израелската армия се разразиха скандали. От едната страна застанаха министърът на отбраната, генерал Даян, и командващият бронетанковите войски, генерал Тал, които стояха твърдо зад войната и мобилизацията. От другата страна бяха генерал Елазар и директорът на военното разузнаване, генерал Зейра, които мислеха, че египтяните и сирийците се мобилизират, защото се страхуват от Израел.

Неразбирателството във висшите военни кръгове на Израел доведоха до извънредно заседание на Комитета за национална сигурност на Голда Меир на 3 октомври. Както винаги, на заседанието присъстваха униформените членове: Даян, Тал, Елазар, заместникът на Зейра — Сахев, и Замир, началникът на тайните служби. Щом преразгледа всичките доказателства, комисията стигна до извода, че арабското струпване е повече защитна мярка, предизвикана от инцидента „Шонау“.

Не можем да усетим напълно атмосферата през последната седмица преди Йом Кипур, без да разберем с какво внимание политиците проследиха терористичната акция на австрийската граница. На 28 септември двама въоръжени мъже, представящи се за палестински революционери, взеха за заложници петима еврейски емигранти и служител на австрийската митница. Освен обичайното за случая искане на самолет за арабска държава, инцидентът предизвика съгласие у австрийския канцлер Бруно Криески да закрие транзитния център за съветските еврейски емигранти при замъка „Шонау“. Израелците бяха ужасени. Основната част от имиграционната им политика винаги е била да прекарват източноевропейските евреи през ориенталския Сефардим. След като числото на изгонените от Холокоста намаля, Русия остана единствен източник на източноевропейски евреи.

Израелската политическа дейност беше изцяло насочена към инцидента при „Шонау“. Загърбвайки проблемите в собствената си държава, г-жа Меир направи голямо отклонение на връщане от Европейския съвет в Страсбург на 1–2 октомври, за да убеди австрийския канцлер (също евреин) да отмени „предателството срещу еврейските интереси“ и да протестира срещу освобождаването на палестинските терористи.

На всички разузнавателни аналитици този инцидент приличаше на маскировъчна операция. Съветската армия от години си беше изработила навика всячески да прикрива истинските си намерения. Дори и западните военни ръководители понякога се учудваха на усилията, които съветските служби полагаха, за да заблудят противниците си. Никой руски командир не би дръзнал да предаде план за действие, без да е изготвил специален маскировъчен план. Интересно беше, че единствената друга армия, отдаваща такова значение на маскировъчната дейност беше израелската.

По онова време сирийците бяха в по-тясно взаимодействие със съветската разузнавателна организация, отколкото другите страни в Близкия Изток. КГБ и ГРУ имаха сериозно присъствие в Дамаск, а сирийските тайни служби и палестинските им „клиенти“ гъмжаха от социалистически идеалисти и информатори. Арабската социалистическа партия на президента Асад най-много се доближаваше до съветската политическа система. Инцидентът при „Шонау“ беше случайно съвпадение, ако може да се нарече съвпадение събитие, отвличащо израелското внимание непосредствено преди сирийското нападение. Терористите твърдяха, че са от палестинска групировка, която никой не беше чувал, но че са били вербувани от Сайика, партизанска групировка, управлявана от сирийската армия и тайните служби. Нямаме доказателства, но по всичко личи, че „Шонау“ беше нарочно провокиран от сирийците, за да отвлекат израелското внимание.

Този ход успя. Публичното негодувание в Израел нарасна още повече, когато палестинските терористи бяха освободени. Политическата криза се задълбочаваше. Дали Израел щеше да отговори на „Шонау“? Нищо чудно, че сирийците укрепват границите си, беше заключението на г-жа Меир и обкръжението й на 3 октомври.

На 4 октомври започна последното отброяване. Съветските семейства бяха евакуирани от Сирия и Египет. Получаваха се все повече потвърждения за голямото струпване на войски по израелската граница. В петък сутринта на 5 октомври обезпокоените генерали се събраха при Голда Меир, но след кратко съвещание изводът на генералния щаб и военното разузнаване беше, че заплахата за война е минимална. Началникът на военното разузнаване, генерал Зейра, подчерта, че арабските войски може да са струпани както за нападение, така и за отбрана. Това беше самата истина. Като предпазна мярка беше решено израелската армия да се постави в пълна бойна готовност в мирно време. Следващата стъпка щеше да е привикването на запаса. За да бъде възможно това, г-жа Меир разпореди центровете за запасни войници да не спират работа през еврейския Ден на изкуплението, Йом Кипур, на 6 октомври.

Бездействието на Израел беше провокирано и от това, че Америка мълчеше. Доскорошните предупреждения за война изведнъж спряха. Според САЩ войната вече не беше неизбежна и арабските маневри бяха само отбранителни. Поне така беше казал Кисинджър на Аба Ебан ден преди това.

В разузнаването има един добре познат синдром, известен като „кръгово разузнаване“ или „маргаритка“. В тези случаи една агенция пуска информация по непотвърдени данни. Веднага след това друга агенция взима тази информация и съставя доклад от нея. Първата агенция, виждайки този доклад, решава, че нейната информация е потвърдена и от независим източник. Това е много опасно и между разузнавателните звена съществуват специални механизми за избягването на този синдром.

Такъв механизъм обаче не съществуваше между Израел и Вашингтон. И двете служби се осланяха една на друга. ЦРУ, виждайки, че израелците не се притесняват от арабското присъствие, решиха, че опасност не съществува. Израел, на свой ред, виждайки, че няма сигнали за тревога от САЩ, решиха, че няма от какво да се притесняват. На заседание на кръга от съмишленици на Меир на 5 октомври беше решено, че щом Вашингтон е спокоен, значи и те могат да се успокоят. Това беше класически пример на „кръгово разузнаване“. Всяка страна посочваше другата като достоверен източник. Всички от срещата на 5 октомври си тръгнаха с чувството, че нещо все пак не е наред. Планът на генерал Исмаил за заблуда на противниците беше успял.

Когато рано сутринта на 6 октомври 1973 г. телефонът на генерал Зейра иззвъня, той „просто знаеше, че идват лоши новини“. И не сгреши. Анонимен глас му съобщи, че Израел ще бъде атакуван на два фронта същата вечер, вероятно в 18.00 ч. Ужасе`н, Зейра веднага се обади по телефона на началника на израелската армия, генерал Елазар.

Анонимният глас сгреши само в едно: арабското нападение беше планирано първоначално за 18.00 ч., но два дена преди атаката Сирия и Египет се разбраха часът да бъде променен на 14.00. Сигурно беше, че Израел имаше по-малко от седем часа да реагира на заплахата.

След като получи съобщението от Зейра, Елазар веднага се обади на шефа си, министъра на отбраната Даян. Даян потвърди информацията. Негов информатор току-що му се бе обадил да го предупреди.

В кризисния щаб на премиера имаше само два въпроса за решаване. Първо, как да се изпреварят арабските войски и второ, да се свика генерална мобилизация.

На заседанието бе решено да не се прави нито едното, нито другото. Прибързаната въздушна атака срещу разпръснатите араби можеше да не доведе до успех. Израел не искаше да рискува самолетите си срещу непознатата въздушна отбрана. Пълната мобилизация не бе одобрена от генерал Даян и на Елазар му бе заповядано да обяви само частична мобилизация. Елазар не го послуша и в 13.00 ч. бе подкрепен от напълно разтревожения кабинет, който заповяда пълна мобилизация.

Във вихъра на следвоенните обвинения и оправдания не е трудно да разберем кой какво е знаел в онзи фатален момент. Това, което знаем със сигурност, е, че в 14.00 ч. вратата на залата, където заседаваше кабинетът на Голда Меир се отвори. Там кипеше обичайната врява, само че този път спорът беше дали арабите ще нападнат в 18.00 ч. или по-рано. Военният секретар на Меир сложи край на разправиите с думите: „Госпожо премиер, войната започна.“ Само воят на сирените на ПВО нарушиха последвалата тишина.

Войната на Йом Кипур започна така, както я беше предвидил Ануар Садат. В 14.00 ч. Египет и Сирия едновременно удариха Израел от юг и от север. Първи за нападението разбраха танковите бригади на Голанските възвишения. Изневиделица се появиха сирийски самолети и започнаха да обстрелват машините, докато екипажите обядваха. Забравили за обяда, те се хвърлиха да се спасяват по машините. Следващият обяд за оцелелите беше чак след два дена.

На Суецкия канал, в укреплението „Бар Лев“, на всички им направи впечатление, че на отсрещния бряг липсва обичайната тълпа цивилни и военни. Следващото нещо, което ги впечатли, беше масивният артилерийски огън по позициите им. През дим и прах изненаданите израелци видяха гумени лодки с египетска пехота, пресичащи Суецкия канал.

Пред укрепленията на „Бар Лев“ египтяните извадиха секретното си оръжие — водни помпи с високо налягане. Пясъчните насипи просто се стопяваха под силните струи на помпите пред смаяните погледи на защитниците. Съветските плаващи мостове бяха покрили почти целия канал. В следващия момент върволица от танкове, пехота и камиони се изсипа в Синай. Цялата операция отне по-малко от три часа.

Египетското нападение разтърси израелците и доказа тактическата безпогрешност на генерал Исмаил. До 8 октомври египетската армия беше окупирала целия източен бряг на Суецкия канал на 10 мили навътре, в очакване на неизбежната израелска контраатака. Тя не закъсня. Танкове и самолети се хвърлиха срещу нападателите, за да ги изтласкат към канала. И двете се натъкнаха на новите отбранителни оръжия на Египет. Чадърът от ракетите САМ неутрализира израелските самолети. В пустинята танковете бяха унищожавани с новите противотанкови ракети. Израелските танкисти не можеха да разберат как ракетите, изстреляни от преносимите РПГ бяха насочвани точно в най-уязвимата част на американските им танкове — резервоарите за гориво и муниции. Отговорът беше прост. Египетските инженери бяха изискали от американските производители търговските каталози на машините, след което войската се обучаваше да се цели в най-незащитените части на корпуса на танковете.

И докато битката за Голан на север продължаваше, на юг започваха да проличават слабостите на египетската тактика. Завладявайки ограничени територии на Синай и целейки да се удържат по дължината на целия Суецки канал, египтяните бяха уязвими за всяка остра атака по дължината на фронта си. Израел се възползва от това. На 15 октомври генерал Ариел Шарон предприе контраатака, която остана най-брилянтната във военната история на Израел. Израелските войски пробиха египетската отбрана и прекосиха Суецкия канал. Следващата задача на Шарон беше да неутрализира ракетните установки САМ.

{img:naj_golemite_gafove_karta_24.png}

Планът имаше невероятен успех. На 16 октомври израелските танкове вече бяха три мили навътре в Египет. Те безмилостно помитаха всичко, което се изпречваше на пътя им, всявайки смут в египетския тил. До 21 октомври израелските десантни войски вече водеха боеве в покрайнините на Исмаилия, на северния път към Кайро. На юг, танковете бяха стигнали Червено море и потопиха два египетски торпедни катера. Израелските сили бяха отрязали пътя за връщане на 3-та египетска армия и я заклещиха в синайската пустиня без храна, вода, муниции и надежда. На 24 октомври войната свърши. Съветският съюз и Съединените щати започнаха да подготвят ядрения си арсенал, за да защитят подопечните си. Това не можеше да продължава. Никой не искаше да рискува една ядрена война заради арабите и евреите, биещи се пак в Синай и Голан. Генералният секретар на ООН спаси египтяните от по-голямо унижение, а Израел от повече жертви, успявайки да се споразумее за прекратяване на огъня.

Йом Кипур и разузнавателният урок, който донесе, много се различава от останалите войни. В случая наистина няма извинение за израелския гаф. Пърл Харбър пострада заради лоша организация; Тет — от вътрешна вражда. Йом Кипур не беше нито едно от двете. Израелският гаф през 1973 г., колкото и смешно да звучи, започва от триумфа им през 1967 г.

Първата грешка може да се квалифицира като кардинална за всеки разузнавач, организатор или командир. Заслепени от успехите си, израелците не зачетоха умението на арабите да се учат от стари грешки. Те не зачетоха новото им въоръжение, тактика, подготовка и накрая храбростта им. Това беше класическа грешка. Израел подцени възможностите на Египет във всички аспекти.