Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Уроците от Фолкландската война били много. Моряците се научили, че пластмасовите кабели на корабите и пластмасовите панталони на мъжете можели да се превърнат в пластичен експлозив, допирайки се до мокра тел. Разузнавателните офицери пък се научили, че войната не се прави или води с фотокопия на статии от вестници или снимки на военните участници във войната. Тя се прави със снемане на достоверна картина от военните вражески летища и конкретни събития. Отбранително-разузнавателният щаб научил много за електронните, военни подробности на съюзническите ракети, които трудно можели да бъдат засечени дори от вражеските съветски ракети. И накрая Уайтхол се научил, че британската национална разузнавателна система не можела да прокарва само такава разузнавателна информация, която съвпадала с политиката на британското правителство или на британското министерство на външните работи. Една от първите жертви, след Фолкландската война било председателското място на британското министерство на външните работи в постоянния разузнавателен комитет. От 1983 г. за Постоянния разузнавателен комитет щяла да отговаря специална разузнавателна координираща организация, с независим цивилен щаб. Британското министерство на външните работи се превърнало само в един от членовете на постоянните разузнавателни групи.

Но най-ценният урок от всички била „кривата на вероятностите“ от диаграмата на заплахата (фиг. 3), която била изразена в графика. Тя започнала да се появява на стените пред разузнавателните офицери в НАТО в средата на осемдесетте години. Графиката демонстрира взаимовръзките между най-опасните и не толкова опасните заплахи за разузнаването. Фолкландската война се появила точно на точката на пресичане. Разузнавателните изисквания в бъдеще щели да бъдат отнасяни към възможните рискове, а не само в най-лошия случай. Посещавайки погребенията на своите мъртви британски служители, правителството осъзнало, че на света съществували други заплахи, освен Съветския съюз, както то смятало дотогава. Тези конфликти, считани за „извънтериториални“, бързо се превърнали в модерна наука в цял свят.

{img:naj_golemite_gafove_fig_3.png|#Фигура 3. Диаграмата на заплахата показва, че най-опасните заплахи (например ядрената война) са най-малко вероятни да се случат. Тероризмът е най-вероятно да се случи, но съответно носи със себе си най-малки заплахи за държавите. Трудността при определянето се състои тогава, когато събитието се намира в средата (в точката на пресичане) на графиката. Фолкландската война през 1982 г. е класически пример. Докато атаката на НАТО в Сърбия през 1999 г. показва колко лесно ограничените военни действия биха могли да се превърнат в голяма война.}

Последната дума за Фолкландските острови заслужавала бъде дадена на британското министерство на външните работи, злепоставената група от мъже и жени, които се чувствали неудобно след края на войната между еуфоричните си колеги от британските въоръжени служби. Докато представителите на кралската флота и парашутистите марширували на победоносен парад в Лондон през октомври 1982 г., висш държавен служител от британското министерство на външните работи се навел към един от членовете на разузнавателния щаб на отбраната на балкона, от който се наблюдавало грандиозното шествие.

„Знаеш ли, Хари, всичко това показва резултатите, които се получават, когато един отчайващо непопулярен, долнокачествен автократ бъде оставен да използва една международна авантюра, за да поласкае обществото и да спечели популярност и най-вече да се отърве от проблемите вкъщи.“

Членът на разузнавателния щаб на отбраната кимнал: „Чарлз, тук си абсолютно прав. Да, Галтиери и хунтата наистина се провалиха.“

Служителят от британското министерство на външните работи изсумтял с отвращение. „Галтиери? Аз говоря за Маргарет Тачър!“

Глава 10

Заливът, 1991 г.

Онова, което нападението срещу Кувейт демонстрира, може би най-ясно от всички други по-скорошни примери за провал на разузнавателната система, е ясното разграничение между възможности и намерения, описвани в разузнавателните доклади за преценка на ситуацията. Защото, ако някога е съществувала държава, готова да използва военните си възможности през 1990 г., тя със сигурност била Ирак. Ирак тогава притежавал армия, въоръжена с 5000 танка, 7000 военни бронирани пехотни автомобила и 3500 артилерийски оръдия. Освен това по онова време армията имала на разположение над един милион души — въоръжени мъже, десет пъти по-голяма от британската армия. Тук е мястото да се каже, че Ирак притежавал повече бойни хеликоптери, отколкото имали тогава британските военновъздушни сили и британските въздухоплавателни средства, взети заедно. Това била страховита военна боеспособност. Разузнавателният проблем за Ирак през 1990 г. следователно трябвало да излезе на преден план. Какво би могъл Саддам Хюсеин, диктаторът, разполагащ с четвъртата по големина армия в света, да предприеме след това? Задачите, които стояли тогава пред разузнаването, били най-трудните, най-опасните и най-ефимерните от всички разузнавателни задачи, съществували дотогава: Какви наистина са намеренията на Саддам?

Това, което трябвало да направят разузнавателните аналитици, било да се поставят на мястото на Саддам Хюсеин и да се опитат да вникнат в мислите му. Единственият начин, по който те можели да осъществят тази трудна задача бил или да се доберат до секретните заповеди на Саддам Хюсеин, или да внедрят безупречен източник на информация толкова близко до обкръжението на иракския президент, колкото позволявал рискът. И двете цели били трудни за изпълнение, но необходими.

След Виетнам американската разузнавателна общност насочила света към събирането на всеобща и съвместно значима разузнавателна информация. Способността на американските национални агенции и на техните съюзници да събират разузнавателна информация била грандиозна. От въздушните сателити до биноклите на Марк 1, разположени на земята, американската разузнавателна общност събирала цялата информация, която можела, за потенциалните си врагове, които до 1993 г. се явявали в лицето на бившия Съветски съюз и тъй наречения комунистически блок. При събирането на разузнавателна информация, американците започнали да разполагат с такава база данни, която достигнала енциклопедични пропорции. Всъщност секретният списък с мишени, притежание на американския стратегически военновъздушен отряд, станал известен впоследствие като БЕ или „Бомбена енциклопедия“.

Най-влиятелният документ в края на осемдесетте години за западната разузнавателна общност бил наречен „Съветската военна мощ“. Той представлявал червена гланцирана книжка, публикувана от разузнавателната агенция към американското министерство на отбраната. За разузнавателните експерти този документ (който първоначално бил строго секретен дълги години, за да се превърне впоследствие в общественопопулярно четиво, което журналистите ползвали свободно, като знак за добронамерено развитие на взаимоотношенията между журналисти и власти) представлявал изобилие от чудесни, и изчерпателни неща: снимки от космоса на новите ракети „земя-земя“, изкарани от секретен хангар, разположен дълбоко в сибирската тайга; близки снимки на най-нови съветски модели танкове при изкарването им от съветските фабрики; снимки на непознати хеликоптери, които имали невероятно широк и мащабен обсег на действие; дори снимки на най-новите съветски радарни антени, монтирани на покрива на ядрените подводници, които никога дотогава не били виждани. Цялата информация била в тези книжки, придружена от необходимите диаграми, сравнителни таблици и важни цифри. Четивото „Съветската военна мощ“ било мечтата на разузнавателния аналитик. То било предоставяно на разузнавателните агенции, на разузнавателните служби на НАТО и на всички висши разузнавателни офицери.

Каквато и да била стойността на документа „Съветската военна мощ“, неговото излизане на информационния пазар не винаги било посрещано еднозначно. Често се случвало циниците, получавайки четивото, да зададат въпроса: „А дали имате информация за съветските намерения?“ При този въпрос американският информатор винаги изглеждал наранен и промърморвал, че това не било работа на агенцията, пък и кой ли можел да знае със сигурност? Възбудената публика после щяла да се втренчи раздразнено в човека, който се осмелил да зададе такъв въпрос, след което съвещанието щяло да продължи, все едно, че нищо не се е случило. Но вече вредата била нанесена, а мехурчетата постепенно започнали да се пукат по повърхността. Истината всъщност била, че именно обстоятелството да разгадаят намеренията било най-главното разузнавателното предизвикателство. Нападението срещу Афганистан през 1979 г., почти състоялото се нападение в Полша през 1981 г., разпадането на комунистическата система през 1989–1992 г. и нападението над Кувейт през 1990 г. — всички тези събития изненадали разузнавателната общност, въпреки огромните суми, които данъкоплатците давали за закупуването на разузнавателни съоръжения и източници, както и за обучението на разузнавателен състав.

Проблемът с разгадаването на намеренията е едновременно и културен, и практически. Културният проблем е сериозно и дълбоко залегнал в нашата модерна психика и най-вече в начина, по който всеки индивид гледа на света. За да се реши този проблем, той трябва да се развие в три разграничени фази. Първо, трябва да се установи, че съществува проблем. Второ, той трябва да бъде правилно преценен. И накрая, следващата фаза е да се потърсят правилните решения за този проблем. Ключът към тази материалистическа логика е преценяването на проблема: количественото определяне. Количественото определяне е проникнало навсякъде и обхваща целия ни живот, разпространявайки се върху цялото човечество, където сега компютрите са достигнали до такова технологическо ниво, че опитват да анализират дори ритъма на Шекспировите поеми. Както отчаяно е изстенал Том Улф: „Проклятие! Те дори се опитват да наложат определени рамки върху литературата!“

Има обаче важна взаимовръзка между компютрите и разузнавателния свят. Модерният свят се движи въз основа на научните методи, защото вече измерва подходящо проблемите. Следователно трябва да може и да ги решава. На материалното се дава по-голяма стойност, отколкото на нематериалното. Един факт трябва да бъде измерен, доказан, докоснат, демонстриран. С нематериалното е далеч по-трудно. Защото то не може да бъде изложено на показ или поставено на заседателната маса за обсъждане.

Това, което представлява човешката природа, се корени във факта, че и организации, и индивиди се стремят към онова, което им се струва най-лесно или най-ясно за демонстрация. Например, когато изпълнителният директор по продажбите споменава на председателстващия борда на директорите, че той смята, че сините коли биха се продавали по-лесно от червените през следващата година, то той би трябвало да докаже това свое твърдение, ако не иска да загуби работата си. Само предположенията не струват и пукната пара. Ако той каже: „Шефе, аз познах 19 пъти правилно резултатите през последните 10 години, това съставлява 90% от правилната преценка на ситуацията“, тогава предположението му за сините коли ще бъде оценено подобаващо. И председателстващият с чиста съвест би могъл да си каже: „Тези цифри си заслужават риска.“

Точно по този начин стоят нещата и в разузнавателните служби. Относително лесно е да се преброят танковете, самолетите и корабите. Техническите проблеми могат и да са огромни, разходите — неизмерими, но това може да се постигне за определено време, като на разположение са необходимите източници и технологични възможности. Но е по-трудно да се преценят намеренията. Те не могат да бъдат измерени. Политик или дипломат могат да кажат нещо по време на коктейл и на следващата сутрин коренно да променят мнението си. Намеренията лежат върху плаващите пясъци на човешката психика, с всичките й непоследователности и слабости. Например целият ход на световната история щял изцяло да се промени, ако Адолф Хитлер отговорил „НЕ“ на въпроса на своя началник генерален щаб: „Да продължаваме ли по-нататък, господарю мой?“ на 31 август 1939 г. Намеренията за разузнавателния свят са като „обърканата логика“ за математиците.

Но не само намеренията е трудно да се преценят, защото те изискват определен достъп до секретни източници, рискове и огромни разходи, но дори и тогава не е сигурно, че огромните средства ще гарантират получаването на достоверна информация. Но все пак намеренията също изискват определяне на количеството им. В Берлин по време на Студената война някои от разузнавателните агенции решили да се опитат да измерят ефективността на разузнавателните си служители чрез вербуването на няколко агенти на по-ниско ниво. Така един главен агент, работещ с двадесет редови разузнавателни агенти, всеки от които правел по пет доклада месечно по източните въпроси, независимо от качеството им, се оказало, че бил оценен на по-високо ниво от друг главен агент, който разполагал само с един разузнавателен източник и никога не докладвал официално, но имал същия достъп до намеренията на източногерманското правителство, както и останалите разузнавателни агенти. Винаги е много трудно да се преценят потенциалните човешки възможности. При тези обстоятелства е безкрайно изненадващо как тогава горделивите разузнавателни мениджъри на агенции и финансовите им съветници преценяват, че с разузнавателните възможности е по-лесно да работи човек, отколкото с разузнавателните намерения. Не само че е трудно да се преценят човешките възможности, но и няма гаранции, че ще постигнат желания успех.

Вторият проблем относно човешките възможности е изцяло практически: доста често е трудно да се извърши успешно дадено действие. Да вземем само един пример от разузнавателната сфера на Джеймс Бонд: случая с Гордиевски. Олег Гордиевски бил офицер от кариерата от КГБ. Той бил вербуван от британската разузнавателна служба (МИ-6) и действал като двоен агент на място около шест години. Рисковете едновременно и за Гордиевски, и за неговите свръзки били значителни. По всяко време той рискувал да бъде заловен и екзекутиран. Стойността на информацията, с която разполагал Гордиевски, била неизмерима и вероятно е помогнала доста за по-бързото приключване на Студената война. Когато Гордиевски усетил, че опашките му от КГБ следват буквално всяко негово движение, измъкването му, образно казано, „под самия нос“ на неговите съветски наблюдатели се превърнало в най-секретната и успешна операция, случвала се някога.

Истината била, че британците никога не били абсолютно сигурни, че Гордиевски работил само за тях, а не бил „придатък“ към тяхната разузнавателна система. Само в един период от време било потвърдено с абсолютна сигурност, че той работил сто процента за британците и информацията, която им предоставял, била наистина стойностна, значима и достоверна. Операциите на Гордиевски се считали за шедьовъра на разузнавателното дело. Но на каква цена? Колко други подобни операции били неуспешни? Дори и случаят с Гордиевски да бил един успешен на сто неуспешни, то тогава само един процент си заслужавал риска. Урокът, който всички научили в тази връзка, бил, че човешките успехи в сферата на разузнаването били не само трудни за оценка, но и за измерване. Щом някой началник запитвал подчинените си „Ще проработи ли системата?“, разузнавателният офицер свивал рамене и отговарял искрено: „Ние наистина се надяваме на това, сър!“

Разузнавателната бюрокрация просто се обръща към по-достоверната информация, променяйки начина си на действие, особено ако резултатите трудно можели да бъдат доказани или измерени. Нападението на Саддам Хюсеин срещу Кувейт показало колко късогледо можело да бъде това професионално предубеждение на разузнавателната бюрокрация. Независимо че разполагали с най-модерните разузнавателни системи в света, САЩ и нейните съюзници били напълно изненадани от това нападение. Истинската причина да не предвидят точно този развой на събитията била, че им липсвали човешки ресурси на място. Те се нуждаели от свои агенти на място, които да ги информират непосредствено за намеренията на Саддам Хюсеин. Ако съществувал един иракски Гордиевски, който да седи до рамото на Саддам Хюсеин, когато управлявал Революционния команден съвет, тогава Западът щял да бъде предупреден навреме за намеренията му и на Кувейт щели да му бъдат спестени разходите по Войната в Залива. Но освен че не разполагали с иракски Гордиевски, им липсвали и други добри агенти на тази територия.

Липсата на добро разузнаване била само едната половина на проблема в Залива през 1990 г. Другата половина била в личността, и по-специално в действията на иракския диктатор. Още от самото начало на войната между Иран и Ирак, в началото на осемдесетте години, Западът все подценявал опасността, която Саддам Хюсеин представлявал за стабилността в региона. Вниманието било насочено изцяло към новия режим в Иран, контролиран след свалянето на Шаха, от теократичното шиитско ислямско правителство, начело с фанатичния Аятолах Хомейни.

Новият ирански режим привлякъл вниманието на американската външна политика, след като те нападнали посолството на Съединените американски щати в Техеран и взели целия му персонал за заложници. Катастрофалната операция „Орлов нокът“, която се превърнала в ужасно нескопосан опит на американците да спасят заложниците си, накрая била изоставена след поредица инциденти, които се случили впоследствие. Това означавало, че персоналната агония от положението на САЩ в Иран, пред която бил изправен американският президент Картър, накрая приключила с победата на Рейгън на президентските избори през 1980 г. Президентът Роналд Рейгън пък открил, че революционен Иран се превърнал в най-голямото предизвикателство след Съветския съюз за американската външна политика. То довело до скандала Иран и силите на „Контрите“, предизвикан от твърдия служител на американския комитет за сигурност, военноморския полковник Оливър Норт, чиито секретни кораби, подпомогнати от партизанските войски на „Контрите“, трябвало да спасят американските военнопленници в посолството.* Цялата история станала прекалено сложна и объркана, но все пак Иран останал в основата на целия проблем.

[* Цялото изречение е абсолютна безмислица. САЩ продават оръжие на Иран тайно, като с част от средствата получени от тези продажби финансират въоръжената опозиция в Никарагуа (въпросните Контри). Целта на първата част от уравнението (продажбата на оръжие на Иран) е да се получи съдействието на иранската теокрация за освобождаването на американските заложници. Скандалът става известен като Аферата Иран-Контри, като никога не е ставало на въпрос въоръжени партизани-никарагуанци да освобождават заложниците. — Бел. Dave]

В тази атмосфера на световна нестабилност, когато ислямският фундаментализъм застрашавал всички мирни международни конвенции, иракското решение да нападне революционен Иран през 1980 г. било прието като „манна небесна“ за западните дипломати. „Лудите молли“ (свещеници) и техните „революционни орди“ можели да се бият до смърт срещу множеството танкове и пушки на Ирак. След като вече Иран бил въвлечен в люта битка с Ирак, в региона се възвърнала един вид стабилност през следващите осем години, понеже двете най-мощни държави в района се биели до пълно изтощение. Всъщност западните аналитици виждали в иракската война срещу Иран услуга за приятелските богати на петрол малки държави в Персийския залив. Саддам Хюсеин правел огромна услуга на Запада с тази „навременна“ война.

Саддам Хюсеин Тикрити бил малко вероятен съюзник на Запада. Роден в Тикрит, в Северен Ирак, той израсъл в суровия свят на планините, между мафиотските структури на притежателите на земи в района и фамилните кланове, които имали претенции да ги управляват. Пушките били достъпни за всеки мъж в Тикрит, както и мечовете. Разказвали се истории, че Саддам Хюсеин застрелял и убил първия човек в живота си, когато бил единадесетгодишен. Издигането му през всички рангове на Иракската Арабска Социалистическа партия (БААС) се дължало повече на това, че той желаел да получи власт и сила, а не на политически убеждения. Властта означавала много повече за него, отколкото арабското единство, свободата или социализма. До 1970 г. той бил вицепрезидент, а през 1979 г. станал президент на Ирак, като взел властта от бившия президент Бакр, който бил само фигурант, и така показал къде била силата на Ирак.

Саддам Хюсеин не изпитвал толкова дълбока нетърпимост към Иран. Но през 1975 г. той сключил специални споразумения с иранския шах, които по-късно разредили напрежението между двете държави. Но революцията на Аятолах Хомейни разрушила статуквото в региона. Две събития накарали Саддам Хюсеин да атакува Иран: първо, вдъхновеният от иранците опит да бъде убит неговият заместник Тарик Азис в сърцето на Багдад; второ, постоянното подстрекаване от Хомейни към иракските шиити да се вдигнат и свалят от власт „безбожниците-атеисти“ от Бааската социалистическа партия. Саддам Хюсеин нямал намерение да толерира подобни предизвикателства към неговата партия и режим, заради това ударът му бил много мощен. През 1980 г. той нападнал Иран с половината иракска армия, като нарекъл нападението, ограничена наказателна акция покрай границата срещу объркания съсед.

Една от постоянно възникващите теми на новите революционни режими се състояла в нежеланието им да си гледат само своята работа. От революционна Франция до Болшевишка Русия и Иран на Хомейни, спешността да се разпространяват добрите вести към нервните съседи, била неудържима. Друга подобна тема била омразата и неизменните реакции на съседните държави: да атакуват източника на проблема, за да се спре разпространението на опасната му ерес. Така се развили събитията и с първата война на Саддам Хюсеин в Залива през 1980 г. Макар че той задържал силите си само пет дни на иранска територия и поискал да води преговори, иранците не споделили неговата резервираност. Към виковете „Аллах Акбар“ („Да живее Аллах“), ислямските революционни стражи на Иран и на Хомейни се нахвърлили срещу неверните иракски нападатели. Дяволският гений на Саддам Хюсеин никога повече нямало да се върне обратно в бутилката.

През 1988 г., след осемгодишна война, през която били причинени над половин милион жертви и светът видял толкова голяма употреба на отровен газ, двете държави подписали споразумение за прекратяване на огъня, като и двете били пред пълно изтощение. Следователно Саддам Хюсеин се изправил пред задачата да възстанови Ирак след една война, дълга колкото двете световни войни на века, взети заедно. Въпреки всеобщото мнение, че Ирак спечелил войната, еуфорията от победата не продължила дълго. Макар мрачното настроение в Техеран да било противоположно на танцуването по улиците на Багдад, иракската икономика била пред колапс. Експертите изчислили, че щяло да струва 230 милиарда долара и да отнеме от 15 до 20 години, за да бъде възстановен този стандарт на живот, който имал Ирак преди 1980 г. Годишният бюджетен дефицит възлизал на 10 милиарда долара, а Ирак имал над 75 милиарда долара външен дълг, като по-голямата част от него била дължима на Саудитска Арабия и Кувейт. След войната Саддам Хюсеин се изправил пред икономическа катастрофа.

Очевидният приоритет бил да се изчисти външният дълг и да се демобилизира армията, която била погълната от войната. Донаборниците, които се записали през 1980 г. в армията на осемнадесетгодишна възраст, почти не оцелели. Но повечето млади войници, които оцелели, били демобилизирани дълго време след приключването на военните действия, защото отначало Иран отказвал да подпише мирния договор с Ирак. Всички опити на Саддам Хюсеин да спаси своята позиция пропаднали за осемнадесет месеца, след края на първата война в Залива. Притокът от демобилизирани войници върху дестабилизираната икономика увеличил ръста на безработицата и намалил шансовете за бързо възстановяване на Ирак. Отначало Иран отлагал мирните преговори в ООН, което принудило Ирак да държи огромна армия в пълна бойна готовност, което също пресушавало ограничените икономически ресурси.