Само осемдесет мъже пробили блокадата, включително и Брайдън, като едва четиринадесет конници се измъкнали невредими. На зазоряване на 13 януари, пехотинците стигнали до село Гандамак. Те имали само двадесет мускета и два снаряда на парчета. Заобиколени от враждебните селяни, те се съгласили да преговарят, но били принудени да се бият, когато последните се опитали да им отнемат оръжията. Само шестима войници от 44-ти кралски полк оцелели след опита да ги превърнат в затворници.
Междувременно отрядът на доктор Брайдън, яздейки напред, пристигнал във Футехабад, на 15 мили от Джалалабад, където било безопасно. Там, прекалено изтощени, те глупаво приели предложената им вода и храна. След извършеното предателство от местните жители, едва петима от тях избягали, но четиримата скоро били заловени и убити. Само Брайдън се спасил. Вече тежко ранен, той преживял още три атаки, при които ръката му била отрязана, а конят му прострелян в слабините, преди да стигне до британския форт в Джалалабад. От 16 000 мъже и жени, които напуснали Кабул, успели да се спасят неколцина, като Брайдън бил единственият европеец.
Афганското въстание било резултат от поредица сериозни грешки, допуснати от британските военни и политически лидери. Но след като започнало, само един носи вина за превръщането му в тотална катастрофа: Елфи Бей. Един енергичен, решителен и динамичен мъж, като генерал Нот, е можел да спаси гарнизона в Кабул, като потуши въстанието или като отиде на сигурно място в „Бала Хисар“. Елфи Бей не направил нито едното, нито другото. Напротив, неговата отстъпчивост и толерантност само окуражили въстаниците и обезверили собствените му войски. Дори когато станало ясно, че не може да се вярва на Акбар и неговите последователи, той продължил политиката, унищожила собствената му армия. Поне трябвало да направи така, че да не избият хората му в капан.
Все пак Елфи Бей заслужава снизхождение. Той не бил нито физически, нито духовно готов за работата, за която бил назначен. Дори съобщил това на лорд Акланд. Но вместо да избере друг командващ, като генерал Нот например, лорд Акланд, под влиянието на генерал лорд Фитцрой* Съмърсет от конната стража, избрал генерал Елфи Бей. По-късно, титулуван като лорд Раглан, генерал лорд Фитцрой Съмърсет щял да изиграе важна роля в събитията, в които участвала Леката бригада. Той имал пръст в две от големите военни катастрофи в английската военна история.
[* Фитцрой Джеймс Хенри Съмърсет, първи барон Раглан (FitzRoy James Henry Somerset, 1st Baron Raglan, 1788–1855), главнокомандващ английската армия по време на Кримската война. В книжното издание кой знае защо е „Фитзори“; навсякъде в текста е подменено. — Бел. Dave]
Лорд Раглан и битката на леката бригада
Няма друга военна грешка, която по-добре да илюстрира аматьорството на ранната Викторианска армия от щурма, предприет от Леката бригада през октомври 1854 г. Най-голямата вина за нея носи фелдмаршал лорд Раглан, главнокомандващ британските войски в Крим.
В годините, когато постовете били спечелвани, а издигането в длъжност зависело от титлите, благосъстоянието и влиянието на кандидатите, лорд Раглан имал късмета да се роди като единадесетия* син на петия дук на Бюфорт. Но му липсвал опитът, необходим да командва армия. Повечето от неговите петдесет години служба включвали предимно работа с персонала и армейския щаб, като отначало той бил адютант, а после и военен секретар на дука на Уелингтън. И макар че по-късно служил и в конната стража, лорд Раглан никога не бил командвал военно формирование по-голямо от батальон. Неговите шестдесет и пет години и загубената ръка в битките при Ватерло едва ли са били еталони за препоръки при издигането му в службата.
[* Всъщност е осмият и най-млад син на петия дук (херцог) на Бюфорт. — Бел. Dave]
Обаче той говорел френски, езика на дипломацията, а правел и добро впечатление с уравновесения си миролюбив характер. И двете качества можели да му помогнат лесно да поддържа сърдечни отношения с френските и турските съюзници. Също така бил взет предвид фактът, че лорд Раглан получил уроци по генералско поведение от своя велик учител и настойник — сър Уелингтън.
Неговите старши офицери не притежавали и тези качества. От шестимата дивизионни генерали само двама преди това командвали военни бригади и само един от тях — тридесет и пет годишният дук на Кеймбридж, бил по-млад от шестдесет години. Но той бил братовчед на кралица Виктория и никога не бил воювал. Но още по-малко заслужавали постовете си петимата адютанти на лорд Раглан, понеже четирима му били племенници, а петият бил мъж на негова родственица. Никой от тях нямал предишен опит в армията.
Освен това имало проблем с войската. 25-хилядната армия била съставена от разнородни полунезависими военни корпуси. Само пехотата и кавалерията били под прякото командване на лорд Раглан. Някои от самостоятелните полкове и батальони вече имали предишен опит от военни действия, даже на бригадно ниво. По онова време смятали, че битките трябва да се провеждат в сгъстен боен ред, заедно с повтарящи се строеви обучения, които ги предхождали.
Кримската война избухнала заради спор относно опеката на свещените места в Йерусалим. Този спор предизвикал Русия да предяви претенциите си за покровител на всички хора, принадлежащи към Православната християнска църква на територията на Османската империя. Когато турците отказали да се съгласят с това, военният конфликт станал неизбежен.
Но по-дълбоката причина за конфликта била увереността на Русия в неизбежното разпадане на Османската империя (руският цар Николай I я наричал „болният човек на Европа“) и в желанието й да бъде първата, която да постави ръка върху останките й (руснаците се стремели към завладяването на стратегическия град Константинопол).
Англия и Франция били твърдо решени да не допуснат повече разрастването на Русия към Близкия Изток, за да не се наруши балансът на силите на Балканския полуостров. Това щяло да позволи на Русия да изпрати военни кораби в Средиземно море.
Отначало, за да пресекат пътя на Русия към Константинопол, Съюзническите войски дебаркирали на територията на България. Но когато руснаците се оттеглили оттам, Съюзниците решили да предприемат по-строги наказателни действия, изразяващи се в решението им да разрушат руската морска база Севастопол, разположена на Кримския полуостров. Десантът започнал през септември 1854 г. и за няколко седмици Съюзниците победили руснаците в битката при Алма, като обсадили великото пристанище. Скоро обаче полевата армия на руснаците била подсилена и веднага се появила възможната заплаха за обсаждащите да се превърнат в обсадени.
За място, откъдето да снабдяват войските си с провизии, англичаните избрали малкото пристанище Балаклава, на десет мили югоизточно от Севастопол. То било разположено на открития десен фронт на Съюзническите войски и лорд Раглан изпратил в равнината пред него една кавалерийска дивизия да го защитава. Освен това наредил да се започне изграждането на редути по протежение на Високия път, които представлявали редица от могили, разположени в посока от изток към запад, разделящи равнината на две долини: южна и северна. На източната част се издигала стръмна и отвесна скала, позната като Сапуне` Ридж*, която се спускала до Херсонското плато и оттам до Севастопол. Именно от Херсонското плато Съюзниците провеждали обсадата.
[* Сапун-гора (рус.) — възвишение на югоизток от Севастопол. — Бел. Dave]
На 24 октомври 1854 г., седмица след започване на бомбардировките над Севастопол, лорд Раглан получил от един татарски (местен кримски) шпионин съобщение, че руснаците се готвят да нападнат Балаклава с 28-хилядна армия. Въпреки това той не укрепил защитата на застрашеното пристанище, независимо че два от редутите още не били довършени, а останалите били охранявани само от 1400 турски войници, които никога не били виждали военни действия. Само три редута били добре защитавани от артилерията. Потвърждавайки, че получил сигнала за готвеното нападение от татарския шпионин с думите „много добре“, лорд Раглан поискал и занапред „да му се докладва за всяко ново нещо“.
Този пропуск се допълвал и от недоверието на лорд Раглан към шпионите, защото вече бил получавал „няколко фалшиви сигнала“. Освен това той не желаел да въвлича слабата си армия във военни действия при Севастопол. Каквато и да е била причината за тази реакция, тя щяла да струва скъпо на кавалерията.
На другия ден призори руснаците атакували Високия път. За четири часа четирите укрепени редута били превзети, а техните защитници се разбягали през южната долина. Застанал до ръба на платото Сапуне` Ридж, за да види бедствието, лорд Раглан незабавно заповядал две пехотни дивизии да се придвижат към равнината. Нито една дивизия обаче не пристигнала навреме, за да повлияе на сражението. Сега на бойното поле между руската армия и Балаклава останали само 1500 кавалеристи, един слаб пехотен батальон, 93-та шотландска дивизия от 550 души и един разколебан турски батальон.
Наблюдавайки безпомощно битката отвисоко, лорд Раглан можел да види как руската кавалерия, наброяваща повече от 2500 войници, се придвижвала нагоре по северната долина. Тяхната цел била Балаклава.
В този критичен момент Уилям Хауърд Ръсел, военен кореспондент на „Таймс“, наблюдавайки безръкия командир на армията, написал: „Лорд Раглан беше смутен. Нямаше и следа от божественото спокойствие, което му приписваха неговите поклонници. Загриженият му вид, изразен в начина, по който местеше очилата си, докато разговаряше с генералите си Ейри, Есткорт и останалите хора от персонала му, ми показа, че той беше в «беда».“
Спасението дошло от две незабравими акции. Първо шотландските планинци на Ръсел отблъснали в сражение четири ескадрона на руските хусари, а след това Тежката бригада влязла в бой с руската армия и я изблъскала постепенно назад до Високия път.
Последвало успокоение на обстановката, след като руснаците се укрепили на три от страните на северната долина. Тяхната кавалерия се оттеглила до източния край и се разположила зад една батарея на Казашката армия, но пехотата им още контролирала Високия път и Федюхинските хълмове на север. Те се намирали там, където в устието на долината Леката бригада по-късно щяла да влезе в сражение.
Лорд Раглан искал да се възползва от предимството, спечелено с отстъплението на руската кавалерия, за да си възвърне контрола върху Високия път. Но още нямало сигнали от приближаващата се в подкрепление пехота. Затова той издал следната заповед (позната като Третата заповед) на генерал-майор граф Лукан, командващ кавалерийската дивизия: „Кавалерията да се придвижи напред и да се възползва от всички възможности, за да си възвърнем обратно контрола върху Високия път. Тя ще бъде подкрепена от пехотата, която вече е тръгнала на път. Придвижвайте се откъм два фронта.“
Получавайки заповедта, Лукан помислил, че лорд Раглан не желаел да предприема атака, преди да е пристигнала пехотата, но не било така. Това тълкуване на заповедта било оправдано, поради неточната подредба на думите и факта, че било срещу всички правила на военното дело да изправиш кавалерия срещу пехота и артилерия без допълнително подкрепление. Вследствие на това, Лукан разположил Леката бригада в северната долина, а Тежката бригада — в южната. Те били готови да атакуват Високия път откъм два фронта веднага щом пристигнела пехотата в подкрепление.
{img:naj_golemite_gafove_karta_1.png}
Тъй като времето напредвало, лорд Раглан ставал все по-нервен. Той бил убеден, че руският боен дух е изгубил силата си след отстъплението на кавалерията им, и след една атака към Високия път руснаците щели да отстъпят. Но Лукан не помръдвал. Внезапно един от наблюдателите на лорд Раглан възкликнал: „Господи, те прибират оръжията!“
Уверени в себе си, руснаците докарали коне с ласа и инструменти, за да приберат оръдията, разположени в три от превзетите британски редута. Знаейки, че Уелингтън — неговият кумир — никога не е губил оръжие, лорд Раглан се обърнал към своя генерал-майор сър Джеймс Ейри и му продиктувал следната заповед за Лукан (известна на историците като Четвъртата заповед): „Лорд Раглан желае кавалерията бързо да се придвижи към фронта, да последва врага и да се опита да попречи на руснаците да изнесат оръдията. Кавалерийската конна артилерия може да те придружи. Френската артилерия е от лявата ти страна. Незабавно.“
Като проверил още веднъж словореда на текста, лорд Раглан връчил заповедта на капитан Луис Едуард Нолън, адютант на генерал Ейри и най-добрия ездач във войската. Да се даде заповедта на Нолън било крайно неблагоразумно, като се има предвид раздразнителният му характер и фактът, че открито показвал презрение към командира на кавалерията. Щом като Нолън се спуснал към отвесния склон, лорд Раглан извикал след него: „Кажи на лорд Лукан кавалерията да атакува незабавно.“
След няколко минути Нолън намерил Лукан, който се намирал между двете си бригади, и му връчил заповедта. Лукан бил ужасе`н. Сега му било наредено да прибере оръдията, но без да разчита на подкрепа от пехотата. Забелязал, че се двоуми, Нолън му казал остро: „Лорд Раглан издаде заповед кавалерията да атакува незабавно.“
Намирайки се на по-ниско място от това на лорд Раглан, Лукан не можел да види, че оръдията били изнасяни от редутите. Би ли могъл главнокомандващият да има различна цел? „Да атакувам ли!? Какво да атакувам? Какви оръдия, сър?“, поискал да знае Лукан.
С императорски жест на ръката си, посочвайки в неопределена посока към редутите, Нолън проговорил: „Там, господарю мой, е Вашият враг! Там са Вашите оръдия!“
Но Лукан приел, че Нолън сочел към далечния край на северната долина, където ясно се виждали казашките оръдия, а слънцето си играело по полираната гладка повърхност на цевите им. Предполагайки, че лорд Раглан иска той да влезе в сражение надолу по долината, Лукан наредил на кавалерията си да се приготви за действие.
Когато го попитали след два дни, той признал, че задачата му била „да попречи на врага да изнесе оръдията, изгубени от турските войски“. Поради това все още е мистерия защо той в крайна сметка изпратил Леката бригада надолу по долината, вместо към Високия път. Едно от вероятните обяснения е, че комбинацията от безочливия жест на Нолън и пропускането на „Високия път“ в текста на четвъртата заповед го е накарала да предположи, че Раглан е искал да се придвижи надолу по долината, като единствен начин да се спасят оръдията.
Всъщност истинското намерение на лорд Раглан било да изпрати срещу пленените редути кавалерията, без подкрепа от допълнителна пехота, като считал тази акция за по-малко самоубийствена. В тази връзка Ръсел написал: „Не разбирам как Леката бригада би могла да се справи със задачите, които й поставил лорд Раглан. Оръдията били разположени в първи, втори и трети редут. Първият бил недостъпен за конници, а да се опитват да атакуват и превземат втори и трети редут пред очите на пехотната артилерийската и кавалерийската руска сила, които ги пазели, щяло да бъде невероятно донкихотовско начинание.“
Хвърляйки жребия, Лукан направил своите последни планове. Леката бригада щяла да води напред, а Тежката бригада щяла да я следва в подкрепление. Но знаейки, че неговият презрян зет, генерал-майор граф Кардиган, командващ Леката бригада, щял да се противопостави на тази операция, Лукан отишъл да му връчи заповедта лично. Яздейки, той стигнал до мястото, където чакал Кардиган, начело на своята бригада. Лукан му наредил: „Лорд Кардиган, Вие ще атакувате руснаците в долината.“
Последвал отговор: „Разбира се, господарю мой, но позволете да Ви доложа, че насреща си имам руска батарея, на всеки фланг имам по една руска батарея, а цялата земя е покрита от руски стрелци.“
Лукан промърморил: „Не мога да направя нищо, заповедта на лорд Раглан е Леката бригада да атакува врага.“
Считайки под достойнството си да продължи разговора, Кардиган препуснал на коня си, за да се срещне с лорд Джордж Паджет, командващ 4-ти полк на Леките драгуни. Тъй като братът на Паджет съдил Кардиган, че спял с жена му, двамата избягвали всякакви отношения помежду си, но тяхното сътрудничество било неизбежно, защото Паджет бил заместник-офицер и вторият след Кардиган по ранг в армията.
Кардиган остро заявил: „Лорд Джордж, имаме заповед да предприемем атака към фронта. Ти ще поемеш командването на втората редица и очаквам да получа твоята най-добра подкрепа, имай предвид — най-добрата ти подкрепа.“
Възмутеният Паджет отвърнал: „Разбира се, господарю мой, ще получиш най-добрата подкрепа от мен.“
След този разговор Кардиган се върнал на своята позиция, начело на бригадата. Висок и симпатичен, облечен в златиста синя туника, с тъмночервени панталони и кожена хусарска шапка; яхнал кафявия си кон Роналд бил прекрасна гледка. Зад него се нареждал офицерският му щаб в сини палта и високи хусарски шапки, а малко зад тях били разположени рамо до рамо, в две редици, водещите полкове — 17-ти Ланкерски полк и 13-ти полк на Леките драгуни. Следвал 11-ти Хусарски полк, разположен на сто ярда отзад. Последни на опашката, се нареждали войските от 8-ми Хусарски полк, разположен от дясната страна и 4-ти полк на Леките драгуни, разположен съответно от лявата страна.
„Ето, тръгва последният Бруденел!“, промърморил Кардиган, чието фамилно име било Бруденел, наредил на тромпетиста си: „Свири атака!“
676-те конници яздели все още в тръс, когато капитан Нолън се спуснал напред, изпреварвайки предната редица, крещейки и сочейки с меча си към Високия път. Осъзнал, че Леката бригада няма да завие надясно и да атакува редутите, Нолън се опитвал да направи отчаян опит да предотврати предстоящата грешка. Неразбиращ намеренията му и крайно вбесен, Кардиган предположил, че Нолън нарежда на бригадата му да се движи по-бързо. „Не, не! — изкрещял той. — Връщай се обратно в редиците!“ Но Нолън продължил покрай предните позиции на Кардиган, като постоянно крещял.
Когато ги делели само 50 ярда, между тях избухнал снаряд. Нолън издал ужасен вик, мечът паднал от ръката му, а тялото му се свило в спазъм. Конвулсивното свиване на ръката, с която държал юздата, накарало коня му да се обърне назад и да препусне в галоп между приближаващите се ескадрони на 13-та дивизия на Леките драгуни. После тялото му се плъзнало към земята. Парче от шрапнел го ударило в гърдите и пробивайки сърцето му, го убило на място. Последният шанс да бъде предотвратена трагедията бил отминал безвъзвратно.
Напредвайки, бригадата попаднала под кръстосан огън. „Адът се отвори над нас, пред нас и от всички страни, — спомня си редник* Уитман от 17-ти Ланкерски полк. — Времето спря за няколкото минути, които ни се сториха часове, докато изминем миля и половина, за да стигнем до врага. Разбитите и оредяващи бойни редици се изправяха пред страшния екот от диви и свирепи викове, които се усилваха от летящите около нас куршуми и снаряди, а непрекъснатият огън от пехотата по двата фланга поваляше хора и коне.
[* В книжното издание е дадено като лично име «Прайвът». Всъщност инициалите са му J. W. (Wightman), ранен е в битката и пленен, починал е 1907 г. — Бел. Dave]
Само няколко ярда ни оставаха, за да стигнем до казашката батарея, когато Кардиган издигна меча си и издаде последната си команда: «Внимавай! Опичай си акъла! Сгъсти се!»“
Някои от стрелците се скрили под лафетите на оръдията си, други набързо препасали саби и се пръснали в отчаян опит да се спасят. След това оцелелите от бригадата били събрани и поведени в отчаяно сражение срещу многобройните редици на руските кавалеристи, намиращи се от другата страна.
„Това беше най-ирационалното нещо, което някой някога е извършвал, — написал един руски офицер. — Те пробиха редиците ни, превзеха артилерията и след това, вместо да пленят оръдията и да напуснат с тях бойното поле, те се върнаха за нас… Спуснаха се, крещейки и сипейки проклятия. Не съм виждал подобно нещо. Изглеждаха така непобедими, че нашите войници дори започнаха да се отчайват.“
Руската кавалерия побягнала, но стигнала до виадукта в края на долината. Това препятствие ги принудило да се обърнат, за да се сблъскат лице в лице с преследвачите си. Едва сега видели численото им превъзходство: преследвачите се превърнали в преследвани. Кардиган се оттеглил на безопасно място. Петстотин руски улани се спуснали надолу от двете страни на долината и се строили пред оръдията си. Въпреки че пътят им бил пресечен, някои оцелели войници от Леката бригада успели да си пробият път и да се измъкнат.
„Вярвам, че се промъкнахме покрай тях, без да загубим пито един войник — написал лорд Паджет. — Как стана това, не знам! Ако войската им беше от английски юнаци, не смятам, че някой от нас би се спасил.“
Когато разбитите части се строили до същото поле, където преди половин час се сражавали, само 125 човека още били по конете си. Дори с взетите заложници и тези, които се завърнали, загубите били поразяващи. От 294 жертви 113 били убити, а 134 били ранени, а много други били пленени. В допълнение към този ужасяващ списък, 475 коня били убити или умрели по-късно от раните си.
Изнасяйки реч пред оживелите, Кардиган заявил с известна доза оправдание: „Това е огромна грешка, но не по моя вина.“ Кого трябва да виним? „Моето мнение е, — написал Кардиган, — че Лукан трябваше да има моралния кураж да не се подчини на заповедта и да изчака допълнителни инструкции.“
В тези думи има доза истина, но и тримата главни участници носят отговорност. Позволявайки на личното си презрение към Лукан да вземе връх, капитан Нолън се провалил в основното си задължение на щабен ординарец да осигури допълнително устно разясняване на писменото съобщение.
Лукан, от своя страна, се провалил, защото не настоял за по-подробно разяснение на задачата си. Вместо това той, изглежда, стигнал до странното заключение, че лорд Раглан искал той да спаси оръжията, като атакува най-отдалечения край на северната долина, вместо да атакува Високия път.
Без съмнение Раглан трябва да поеме най-голямата вина за случилото се. Дори и да била интерпретирана правилно, неговата последна заповед била ненужна и безотговорна. Оръдията били извадени от строя, преди да бъдат пленени, и не можели да стрелят, пехотата била на път да пристигне в подкрепление, следователно самостоятелната атака на кавалерията към Високия път щяла да струва много скъпо, ако не се превърнела в катастрофална. Но дори и да решил да се атакува, той трябвало да предвиди, че виждането на Лукан за бойните сражения е било много по-ограничено от неговото. Затова е трябвало да направи заповедта си по-категорична и конкретна, като спомене изрично в нея за Високия път.
Ненужно е да се казва, че Лукан и мъртвият Нолън били превърнати в изкупителните жертви. Лукан бил освободен от длъжност, щом отказал да поеме отговорността за случилото се. Лорд Раглан, както и Елфинстоун преди него, успял да избегне последиците от некадърното си командване при Балаклава, тъй като „навреме“ починал в Крим следващата година. Един офицер споменал като причина за смъртта му „изтощение от дизентерия, което, се засилило и от неспокойна съвест. Бедният човек!“
Маклилън в Антиетам
Битката в Антиетам на 17 септември 1862 г., позната като най-кървавия ден в историята на Американската гражданска война, била прекрасна възможност за Севера да удари решително Юга и да сложи край на конфликта между тях. Но заради нерешителността на главнокомандващия армията на Съюза, генерал-майор Джордж Брайнтън Маклилън, шансът бил пропилян и армията на Конфедерацията, под командването на генерал Робърт Е. Лий се измъкнала, за да продължи да воюва.
В началото на септември, въодушевен от победата си в Бул Ран, генерал Лий убедил Джеферсън Дейвис, президента на Конфедерацията, че идва времето да се предприеме решителна война навътре в територията на Севера. Едно нападение срещу граничния щат Мериленд изглеждало много удачно. Тъй като все повече граждани на Мериленд воювали на страната на Юга, присъствието на армията на Конфедерацията на територията на щата можело да ги убеди да се присъединят към Юга. Но по-важно било, че една победа на територията на Съюза можела да донесе европейско признание на Конфедерацията и да принуди Севера да се моли за мир.
На 4 септември изтощената, но победоносна 45-хилядната армия на генерал Лий се пръснала по поречието на река Потомак, близо до Лисбърг. Три дни по-късно Лий издал прокламация с призив Мериленд да се присъедини към Юга. Отговорът бил отрицателен и той продължил настъплението на североизток към Хаджерстаун.
Достарыңызбен бөлісу: |